Майка ми ме заведе в офиса на социалната служба, когато бях на девет. Денят беше сив и мрачен, един от онези есенни дни, в които небето тежи над града като мокър чаршаф. Спомням си студените плочки на коридора, излъскани до огледален блясък, в които се отразяваха уморените лица на чакащите. Миришеше на прах, стари документи и нещо кисело, може би отчаяние. Тя стискаше ръката ми толкова силно, че кокалчетата на пръстите ми бяха побелели. Нейната длан беше ледена и влажна.
— Почакай тук, слънчице. Само за малко — прошепна тя, а гласът ѝ трепереше, сякаш думите се блъскаха в гърлото ѝ и не можеха да излязат. — Мама ще се върне веднага.
Тя ме остави на един олющен дървен стол, който скърцаше протестиращо под тежестта ми. После се обърна и тръгна по дългия коридор, без да поглежда назад. Токчетата на обувките ѝ отекваха по плочките – тракащ, отмерващ ритъм, който заглъхваше бавно, мъчително бавно. Аз гледах след нея, впил пръсти в ръба на стола, очаквайки всеки миг да се обърне, да ми се усмихне, да ми махне. Но тя не го направи. Просто изчезна зад една тежка, кафява врата в дъното.
И аз чаках. Чаках, докато слънцето се скри и лампите в коридора светнаха с жълтеникава, болнава светлина. Чаках, докато една жена с уморени очи и строг кок не клекна до мен и не ме попита как се казвам. Чаках, докато ме отведоха в стая с много легла и други деца, чиито погледи бяха празни като моя.
На единадесет ѝ изпратих картичка за рождения ден. Нарисувах торта със свещички и написах с разкривен детски почерк: „Честит рожден ден, мамо! Надявам се да си добре. Обичам те. Александър.“ Намерих адреса в едни стари документи, които една от приемните ми майки пазеше. Картичката се върна след две седмици. Върху плика имаше груб лилав печат: „ВЪРНИ НА ПОДАТЕЛЯ“. Думите бяха като шамар.
На тринадесет, поредният социален работник, мъж с провиснали мустаци и мирис на евтин тютюн, ме повика в кабинета си. Той се прокашля, размести някакви папки по бюрото си и накрая ме погледна над очилата си.
— Александър — каза той с онзи съжалителен тон, който бях намразил. — Опитахме се да открием майка ти. Отново. Няма оставен нов адрес. Няма следи.
Живях в пет различни приемни семейства. Някои бяха добри, други – не толкова. Научих се да бъда тих, да не създавам проблеми, да бъда невидим. Научих се да не се привързвам, защото знаех, че всяко място е временно. Бях като куфар, който постоянно преместват от една гара на друга, без крайна дестинация.
Сега съм на двадесет и девет. Очите ми виждат свят, който няма нищо общо с онзи от миналото. Женен съм за Михаела – жена, чиято усмивка може да прогони и най-дълбоките сенки. Имаме две деца – Мартин и Анелия. Те са моето слънце, моят въздух, моята причина да се боря. Живеем в голяма, светла къща с градина, къща, за която изплащам огромен ипотечен кредит, но всяка вноска е тухла в крепостта, която изграждам около семейството си. Имам собствен бизнес – малка, но просперираща консултантска фирма. Карам скъпа кола, нося маркови костюми. Постигнал съм всичко, за което едно изоставено момче дори не смее да мечтае.
Имам живот, който не прилича на този, от който съм тръгнал. Изградил съм го с нокти и зъби, с безсънни нощи и тиха ярост. Стена по стена съм зазиждал миналото.
Но понякога, в най-неочаквани моменти, стената се пропуква. Днес, докато се прибирах от офиса, спрях на светофар. На тротоара стоеше жена на средна възраст. Косата ѝ беше с цвета на мокър пясък, точно като на майка ми. В ръцете си държеше две големи хартиени торби с покупки, от едната се подаваше стрък пресен лук. Тя се усмихна на малкото момченце до нея и му каза нещо. Не я чух, но видях движението на устните ѝ.
И тогава, като удар с чук в слепоочието, споменът ме връхлетя. Последните думи, които чух от нея, преди да изчезне по онзи коридор. Гласът ѝ, треперещ, но опитващ се да звучи весело.
„Изпекох бисквити… за теб.“
Никога не получих тези бисквити. И в този миг, седнал в луксозната си кола, облечен в костюм за хиляди левове, аз отново бях онова деветгодишно момче на олющения стол, взиращо се в една празна врата и чакащо майка си. Майка, която никога не се върна.
Глава 2
Прибрах се вкъщи и ритуално свалих маската на успешния бизнесмен Александър. Тежката дъбова врата се затвори зад гърба ми с глух, успокояващ звук, изолирайки ме от външния свят. Вътре цареше познатата симфония на семейния уют – детски смях от втория етаж, тихият шум на телевизора от всекидневната и аромат на печено пиле, който се носеше от кухнята. Михаела беше там, облегната на кухненския плот, с чаша вино в ръка. Косата ѝ беше прибрана в небрежен кок, а по бузата ѝ имаше малко петънце от брашно. Тя ми се усмихна – онази нейна усмивка, която винаги успяваше да зашие пукнатините в душата ми.
— Здравей, любов. Имаше тежък ден, а? — попита тя, плъзгайки се към мен. Обви ръце около врата ми и ме целуна.
— Не повече от обикновено — излъгах аз, връщайки целувката ѝ. Не можех да ѝ разкажа за жената с торбите, за спомена, който ме беше пробол като нагорещен ръжен. Това беше моята битка, моят демон. Не исках да го пускам в нашата крепост.
Вечерята премина както обикновено. Мартин разказваше разпалено за новия си конструктор, а Анелия се опитваше да храни кучето под масата. Говорихме за плановете за уикенда, за предстоящата родителска среща, за проблемите с поливната система в градината. Нормални, битови неща. Животът, който бях построил. Но през цялото време усещах една студена празнина в стомаха си. Смеех се, кимах, отговарях, но част от мен все още беше на онзи стол в социалната служба.
По-късно, когато децата вече спяха, а къщата утихна, седнах в кабинета си. Преглеждах имейли, договори, финансови отчети. Работата беше моето спасение, моето убежище. Числата не лъжеха, не изоставяха. Един успешен договор носеше удовлетворение, което нищо друго не можеше да ми даде. Беше доказателство. Доказателство, че съм се справил, че съм надмогнал произхода си, че съм станал някой.
Телефонът ми иззвъня. Непознат номер. Обикновено не отговарях на непознати номера толкова късно, но нещо ме накара да вдигна.
— Ало? — казах аз, с глас, по-рязък отколкото възнамерявах.
От другата страна на линията се чу само тихо дишане за няколко секунди. Студени тръпки полазиха по гърба ми.
— Кой е там? — попитах, вече нащрек.
— Ти не ме познаваш — проговори накрая дрезгав, нисък мъжки глас. Глас, който сякаш стържеше по стъкло. — Но аз те познавам, Александър. Познавам те много добре. Познавам и нея.
Сърцето ми спря за миг. „Нея.“ Имаше само една „нея“, която можеше да има значение.
— Коя „нея“? Какво искате? — Гласът ми трепереше.
— О, знаеш много добре коя. Райна. Все още мислиш ли за нейните бисквити?
Лед скова вените ми. Бисквитите. Как, по дяволите, този човек знаеше за бисквитите? Това бяха последните думи, които тя ми каза. Думи, които никога не бях споделял с никого. Дори с Михаела.
— Кой сте вие? — изсъсках аз, стиснал телефона толкова силно, че пластмасата изпука.
— Аз съм приятел от миналото. Приятел, на когото тя дължеше много. И сега този дълг се прехвърля на теб, момчето ми. Ще се свържа с теб скоро. Очаквай ме.
Връзката прекъсна.
Останах неподвижен, втренчен в тъмния екран на телефона. Тишината в кабинета ми стана оглушителна. Кой беше този човек? Какво знаеше за майка ми? Какъв дълг? Въпросите се въртяха в главата ми като ято лешояди. Стената, която бях градил двадесет години, започваше да се руши. И аз усещах, че изпод руините ще изпълзи нещо ужасно, нещо, което има силата да унищожи всичко, което обичам.
Михаела влезе тихо в стаята.
— Всичко наред ли е, скъпи? Изглеждаш блед като платно.
— Да, да, всичко е наред — отвърнах машинално, опитвайки се да прикрия треперенето на ръцете си. — Просто… напрегнат ден в офиса. Един клиент прави проблеми.
Тя ме погледна изпитателно. Михаела ме познаваше твърде добре. Знаеше кога лъжа. Но този път не настоя. Само въздъхна, целуна ме по челото и каза:
— Не работи до късно. Ела си легни.
Кимнах, но знаех, че тази нощ няма да има сън за мен. Призракът на Райна се беше завърнал. И този път не беше сам.
Глава 3
Следващите няколко дни преминаха в мъгла от параноя и тревожност. Всяко позвъняване на телефона караше сърцето ми да прескача. Всеки непознат поглед на улицата ми се струваше заплашителен. Превърнах се в сянка в собствения си дом, отговарях разсеяно на Михаела, нямах търпение за игрите на децата. Тя усещаше, че нещо не е наред, усещаше студенината, която се процеждаше в нашия топъл, подреден свят.
— Александър, говори с мен — настоя тя една вечер, след като децата си легнаха. Седеше срещу мен на дивана, а в очите ѝ имаше смесица от загриженост и нарастващо раздразнение. — Каквото и да е, можем да го решим заедно. Проблеми с бизнеса ли имаш? С парите?
Исках да ѝ кажа. Боже, колко много исках да споделя този товар, да ѝ разкрия всичко. Но как? Как да ѝ обясня, че миналото, което толкова грижливо бях скрил дори от нея, сега се връщаше, за да ни унищожи? Как да призная, че перфектният живот, който ѝ бях обещал, е построен върху основи от пясък? Срамът ме задушаваше. Срамът, че съм син на жена, която ме е изоставила, срамът, че съм свързан с нейните „дългове“.
— Просто е сложен проект, Михаела. Голям натиск, нищо повече. Ще се оправя — отвърнах аз, избягвайки погледа ѝ.
Тя въздъхна дълбоко, знак за капитулация за тази вечер. Но знаех, че търпението ѝ се изчерпва.
Обаждането дойде в петък следобед, точно когато се готвех да си тръгна от офиса. Този път номерът беше явен.
— Очаквах да се обадиш — казах аз, а гласът ми звучеше изненадващо спокойно, сякаш адреналинът беше изчистил всяка следа от страх.
— Знаех си, че си умно момче — отвърна дрезгавият глас. — Кафене „Кристал“, утре, точно в единадесет. Ела сам. Ако видя полиция или някой друг, ще потърся жена ти. Мисля, че се казва Михаела, нали? Хубава жена. И децата са ти прекрасни.
Кръвта ми изстина. Заплахата беше директна, брутална. Този човек беше проучил живота ми. Той държеше всичко, което обичах, в ръцете си.
— Не ги докосвай! — изкрещях аз, неспособен да се сдържа. — Ще дойда. Ще бъда сам. Какво искаш?
— Пари, разбира се. Какво друго? Майка ти ми остана длъжница. Голяма сума. С лихвите през годините… стана още по-голяма. Утре ще обсъдим детайлите. До скоро, Александър.
На следващия ден, в единадесет без пет, бях в кафене „Кристал“. Мястото беше почти празно, само няколко възрастни двойки пиеха следобедното си кафе. Седнах на маса до прозореца, откъдето имах изглед към входа. Сърцето ми биеше в гърлото.
Точно в единадесет вратата се отвори и влезе мъж. Беше на около шестдесет, висок, с прошарена коса, сресана назад. Носеше скъп сив костюм и излъчваше онази аура на власт и опасност, която не можеш да сбъркаш. Очите му бяха студени, сиви, като парченца лед. Той огледа заведението, погледът му се спря на мен и той тръгна уверено към масата ми.
— Виктор — представи се той, подавайки ръка. Ръкостискането му беше силно, смазващо. — Радвам се, че най-накрая се запознаваме.
— Не мога да кажа същото — отвърнах аз, отдръпвайки ръката си. — Какво искате?
Той седна срещу мен и се усмихна. Беше хищническа усмивка, лишена от всякаква топлина.
— Директен. Харесва ми. Това е черта на майка ти. Райна също беше такава. Огън жена. Красива, дива… и много наивна.
При споменаването на името ѝ нещо в мен се сви.
— Не говорете за нея.
— Защо? Срамуваш ли се? Недей. Тя направи своя избор. Избра парите и лукса пред това да бъде майка. Аз ѝ дадох всичко, Александър. Рокли, бижута, пътувания. В замяна тя трябваше просто да бъде моя. Но тя беше алчна. Искаше повече. Взе голяма сума от мен, уж за да започне някакъв бизнес, и изчезна. Остави и теб, и мен.
Думите му бяха като отрова, която се просмукваше в съзнанието ми. Картината, която рисуваше – на користна, безсърдечна жена – беше чудовищна. Но съвпадаше с единствения факт, който знаех: тя ме беше изоставила.
— Колко? — попитах с пресъхнало гърло.
Виктор се облегна назад, доволен от ефекта.
— Двеста хиляди. С лихвите за двадесет години, инфлацията… да кажем, че един милион ще покрие щетите. Морални и финансови.
Един милион. Сумата беше астрономическа. Бизнесът ми вървеше добре, но нямах такава свободна наличност. Ипотеката на къщата, заемите за разширяване на фирмата, които бях взел с моя съдружник и приятел Ивайло… Един милион щеше да ме съсипе.
— Това е лудост. Нямам такива пари.
— О, имаш ги. Или можеш да ги намериш. Имаш хубава къща. Проспериращ бизнес. Аз не бързам. Давам ти един месец. Ако дотогава парите не са при мен, ще започна да разпродавам активите ти. Като се започне със спокойствието на семейството ти. Ще разкажа на прекрасната ти съпруга каква жена е била майка ти. Ще ѝ покажа и някои снимки. Мисля, че ще ѝ бъде интересно.
Той извади от джоба си стар, леко омачкан фотоапарат и го плъзна по масата към мен. Ръцете ми трепереха, докато го взимах. На снимката беше тя. Райна. По-млада, усмихната, облечена в ослепителна вечерна рокля. Прегръщаше я Виктор, който също изглеждаше по-млад, но също толкова хищен. Бяха на някаква яхта, зад тях се виждаше безкрайно синьо море. Изглеждаше щастлива. Изглеждаше като жена, която е получила всичко, което иска.
И нямаше и следа от тъга по изоставеното ѝ деветгодишно момче.
Стомахът ми се преобърна. Върнах снимката на масата, сякаш пареше.
— Един месец, Александър — каза Виктор, прибирайки снимката. — Часовникът тиктака.
Той стана, остави няколко банкноти на масата за кафето си и си тръгна, оставяйки ме сам с руините на моя свят.
Глава 4
Прибрах се вкъщи като автомат. Движех се, говорех, дори се усмихнах на децата, но вътрешно бях празен. Шокът от срещата с Виктор беше отстъпил място на ледена, всепоглъщаща паника. Един милион. Един месец. Заплахата за семейството ми. Всичко се въртеше в главата ми в един безкраен, мъчителен цикъл.
През следващите дни се превърнах в призрак. Спях по няколко часа на нощ, събуждах се облян в студена пот. Храната имаше вкус на картон. В офиса бях разсеян, допусках глупави грешки. Ивайло, моят съдружник, го забеляза.
— Какво става с теб, Алекс? — попита ме той един следобед, след като бях объркал датите на важна среща. — От седмици не си на себе си. Ако имаш проблеми, кажи ми. Нали сме партньори?
— Всичко е наред, просто съм уморен — измънках аз. Не можех да му кажа. Как да обясня, че съм изнудван заради дългове на майка ми, която дори не познавам? Щеше да ме помисли за луд. Или по-лошо – за рисков партньор. Бяхме взели заедно голям банков кредит, за да разширим дейността си, и всяка нестабилност можеше да срути всичко.
Напрежението вкъщи стана нетърпимо. Михаела спря да пита какво ми е. Вместо това започна да ме наблюдава с очи, пълни с подозрение и болка. Започнаха скандалите. Тихи, яростни, водени с шепот, след като децата заспят.
— Къде беше снощи до късно? — попита тя една вечер. Бях обикалял безцелно с колата часове наред, опитвайки се да мисля, но неспособен да стигна до решение.
— Работих.
— Не ме лъжи, Александър! Звънях в офиса, нямаше те. Звънях на Ивайло, той каза, че си си тръгнал преди часове. Къде ходиш? Имаш ли друга жена?
Думите ѝ ме удариха като плесница. Изневяра. Това ли си мислеше? Че мога да предам нея, нас? Яростта измести за миг страха.
— Как можеш дори да си го помислиш? — извиках аз, нарушавайки правилото за тишината. — С всичко, което правя за това семейство!
— Какво правиш, Александър? Освен че се криеш зад стена от мълчание! Не те познавам вече. Ти си тук, но те няма. Гледаш ме, но не ме виждаш. Какво криеш? Дългове? Загазил си с бизнеса? Кажи ми истината!
Истината. Тя искаше истината. А истината беше толкова грозна, толкова срамна, че предпочитах да ме мисли за измамник, отколкото да я изрека на глас.
— Няма нищо, Михаела! Остави ме на мира! — изкрещях аз и излязох от стаята, блъскайки вратата след себе си.
Отидох в кабинета си и си налях голяма чаша уиски. Алкохолът не помогна. Само направи болката по-остра. Бях сам. Абсолютно сам. Изоставен от майка си преди двадесет години и сега, със собствените си ръце, отблъсквах единствения човек, който някога ме беше обичал безусловно.
В този момент вратата на кабинета се отвори бавно. Беше Михаела. Очите ѝ бяха зачервени от плач. В ръцете си държеше малка дървена кутия. Моята кутия. Единственото нещо, което бях взел със себе си от последното приемно семейство. Не я бях отварял от години.
Тя я постави на бюрото пред мен.
— Може би е време да ми кажеш какво има вътре — каза тихо тя. — Може би е време да спреш да се криеш не само от мен, а и от себе си.
Вътре имаше само няколко неща. Избеляла снимка на млада жена, която ми се усмихва – Райна. Върнатата пощенска картичка с лилавия печат. И няколко дребни, незначителни предмета от детството ми.
Гледах кутията и усетих как нещо в мен се пречупва. Цялата болка, гняв и самота от двадесет години се надигнаха и ме заляха. Скрих лице в ръцете си и за първи път, откакто бях деветгодишно момче, се разплаках. Плаках беззвучно, с тресящи се рамене, за изоставеното дете, за изгубения живот, за чудовищната несправедливост на всичко това.
Михаела не каза нищо. Просто дойде до мен, прегърна ме и остана така, докато бурята в мен не утихна.
Глава 5
Изповедта беше трудна, накъсана, пълна с паузи и болезнени спомени. Разказах на Михаела всичко. За студения коридор, за чакането, за върнатата картичка, за думите на социалния работник. Разказах ѝ за телефонното обаждане, за срещата с Виктор, за снимката, за сумата. Заплахата. Всичко. Докато говорех, не смеех да я погледна. Очаквах да видя в очите ѝ отвращение, съжаление, може би дори страх. Очаквах да стане и да си тръгне, да ме остави сам с мръсните тайни на моето минало.
Когато най-накрая млъкнах, в стаята се възцари тежка тишина. Вдигнах глава и я погледнах. Тя също плачеше. Но в очите ѝ нямаше и следа от осъждане. Имаше само безкрайна болка и съчувствие.
— О, Александър… — прошепна тя и стисна ръката ми. — Защо не ми каза по-рано? Защо си носил всичко това сам?
— Срамувах се — признах с дрезгав глас. — Срамувах се от нея, от себе си. Исках да те предпазя.
— Ти и аз сме семейство. Няма „теб“ и „мен“. Има „нас“. И ние ще се справим с това. Заедно.
В този момент усетих как огромна част от тежестта, която ме смазваше, се повдигна. Вече не бях сам. Бяхме двама срещу сянката от миналото.
Решението ѝ беше твърдо и непоколебимо.
— Няма да дадем на този изнудвач и стотинка — заяви тя. — Това няма да спре. Ако му платим веднъж, той ще се връща отново и отново. Трябва да се борим.
— Но как, Михаела? Той заплаши теб, децата…
— Точно затова трябва да се борим. Трябва да намерим адвокат. Добър адвокат. И трябва да разберем коя всъщност е била майка ти. Не вярвам на историята на този Виктор. Не може една жена да е само това – користна и безсърдечна. Трябва да има нещо повече.
Думите ѝ запалиха искра на надежда в мен. За първи път от седмици не се чувствах като жертва, а като боец.
На следващия ден се свързахме със Симеон – един от най-добрите адвокати по наказателни и граждански дела в града, препоръчан ни от бащата на Михаела. Симеон беше мъж на средна възраст, с проницателни сини очи и абсолютно спокойно изражение, което вдъхваше увереност. Изслуша историята ми внимателно, без да ме прекъсва, като си водеше бележки в дебел кожен тефтер.
Когато приключих, той помълча за минута, потропвайки с писалка по бюрото си.
— Това е класическо изнудване, утежнено със заплахи. Първата ни стъпка е да съберем повече информация за този Виктор. Да видим кой е, с какво се занимава, има ли криминално досие. Всяка мръсотия, която намерим, ще е в наша полза. Второ, трябва да проучим миналото на майка ви, Райна. Трябва да намерим доказателства, които да оборят неговата версия.
— Но как? Минали са двадесет години. Социалните служби не намериха нищо.
— Социалните служби не са частна детективска агенция — отвърна Симеон със слаба усмивка. — Аз работя с най-добрите. Ще започнем отначало. Ще проверим стари адресни регистрации, имотни сделки, банкови сметки, ако е възможно. Ще потърсим нейни роднини, приятели, колеги. Някой някъде трябва да знае нещо.
През следващите седмици животът ни се превърна в трескава дейност. Докато Симеон и неговият екип ровеха в миналото, аз се опитвах да закрепя настоящето. Разказах всичко на Ивайло. Реакцията му ме изненада. Той не ме осъди, не се уплаши. Вместо това стисна рамото ми и каза:
— В това сме заедно, приятел. Ще намерим начин.
Започнахме да търсим варианти за бърза ликвидност, в случай че нещата се влошат. Преглеждахме активи, обмисляхме продажба на част от дяловете, търсехме мостово финансиране. Беше рисковано, но беше план. Беше действие, а не пасивно чакане.
Междувременно, екипът на Симеон започна да открива първите нишки. Виктор беше бизнесмен с много съмнителна репутация. Името му се свързваше с няколко фалирали компании, съмнителни сделки с имоти и слухове за връзки с организираната престъпност. Официално нямаше досие, но беше ясно, че е човек, който се движи по ръба на закона.
Но истинският пробив дойде от неочаквано място. Михаела имаше по-малка сестра, Десислава, която учеше право в университета. Разказахме ѝ основното от историята, без кървавите детайли. Десислава, ентусиазирана от възможността да приложи знанията си, прекара дни в ровене из публични регистри и архиви. И един ден тя се обади, развълнувана.
— Батко, открих нещо! Фирма на името на Райна. Регистрирана е малко преди… преди да изчезне. И знаеш ли кой е бил вписан като неин съдружник в началото? Виктор. Но няколко месеца по-късно той е заличен от фирмата. Имало е някакъв спор. Мисля, че открих и номера на делото в търговския регистър.
Това беше първата пукнатина в историята на Виктор. Той твърдеше, че тя му е откраднала пари и е избягала. А документите показваха, че те са имали официални бизнес отношения, които са приключили със спор.
— Добра работа, Деси — казах аз, а сърцето ми биеше лудо. — Много добра работа.
Занесохме информацията на Симеон. Той погледна номера на делото и се усмихна.
— Сега вече имаме за какво да се хванем. Ще изискам цялата документация по това дело. Да видим какво ще излезе от заешката дупка.
Сянката от миналото все още беше надвиснала над нас, но за първи път от много време насам, виждах лъч светлина. Борбата беше започнала.
Глава 6
Архивното дело се оказа златна мина. Страница по страница, документ по документ, Симеон сглобяваше пъзела на миналото. Картината, която се разкри, беше коренно различна от тази, която Виктор ми беше нарисувал.
Райна не е била негова любовница, а негов бизнес партньор. Тя е била мозъкът зад малка, но иновативна софтуерна компания. Идеята, разработката, всичко е било нейно. Виктор е влязъл като инвеститор, осигурявайки първоначалния капитал. Договорът им е бил ясен – 50 на 50.
Но Виктор, както се оказа, не е имал намерение да дели. Документите по делото разкриваха грозна история за системен тормоз, заплахи и опити за кражба на интелектуална собственост. Райна се е борила. Завела е дело, за да го отстрани от компанията, обвинявайки го, че източва фирмени средства и се опитва да присвои нейния софтуерен код.
Тя е спечелила делото. Съдът е постановил Виктор да бъде заличен като съдружник и да ѝ изплати обезщетение.
— Това променя всичко — каза Симеон, докато разглеждаше съдебното решение. — Той не е жертва, а агресор. Тя не му дължи пари, а той на нея.
— Но защо тогава е изчезнала? Защо ме е изоставила точно тогава, когато е спечелила? — попитах аз, объркан.
— Точно това е въпросът за един милион — отвърна адвокатът. — Хора като Виктор не приемат загубата лесно. Победата в съда може да е била най-опасното нещо, което се е случвало на майка ви.
Думите му ме смразиха. Идеята, че тя не ме е изоставила от безсърдечие, а може би е бягала, за да се спаси, или дори… за да ме спаси, преобърна целия ми свят. Гневът, който таях към нея в продължение на двадесет години, започна да се размива, заменен от нещо ново – страх. Страх за нея.
Срокът, който Виктор ми беше дал, изтичаше. Той започна да става по-настоятелен. Звънеше ми всеки ден. Гласът му беше пропит със самодоволна увереност.
— Времето ти изтича, Александър. Надявам се, че си събрал парите. Не искам да се налага да притеснявам семейството ти.
— Остави ги на мира! — отвръщах аз всеки път.
Симеон ме посъветва да записвам разговорите.
— Всяка негова дума е потенциално доказателство. Трябва ни само един грешен ход от негова страна.
И този грешен ход дойде. Една вечер Виктор се появи пред къщата ни. Не се приближи, просто спря колата си от другата страна на улицата и остана там, наблюдавайки. Гледаше как Михаела прибира децата от градината, как аз паркирам колата си. Беше демонстрация на сила. Искаше да ми покаже, че знае къде живеем, че сме уязвими.
Това преля чашата. Михаела беше ужасена. Децата усетиха напрежението и станаха неспокойни. Нашата крепост беше под обсада.
— Достатъчно! — казах на Симеон на следващия ден. — Не мога повече да живея така. Трябва да направим нещо.
— И ще го направим — отвърна той спокойно. — Сега е наш ред. Ще заведем дело срещу него. За изнудване, тормоз и психически тормоз. Ще използваме записите, показанията ти за срещата, факта, че се е появил пред дома ти. И ще приложим документите от старото дело, за да покажем какъв е мотивът му – отмъщение.
— Ами ако това го ядоса още повече? Ако направи нещо необмислено?
— Тогава ще бъде арестуван. Той се мисли за недосегаем, защото досега никой не е смеел да му се опълчи. Време е някой да го направи. Освен това, ще поискаме ограничителна заповед. Да няма право да доближава теб и семейството ти.
Идеята беше плашеща, но и освобождаваща. Спирахме да бъдем жертви. Отвръщахме на удара.
Докато Симеон подготвяше документите за съда, нашият частен детектив направи още едно откритие. Намерил беше възрастна жена, която е била съседка на Райна преди двадесет години. Жената си спомняше добре майка ми.
— Мило момиче беше Райна — казала тя на детектива. — Винаги забързана, винаги работеше на онзи нейния компютър. И много обичаше момченцето си. Все за него говореше. Но в последните месеци беше много уплашена. Все се оглеждаше, заключваше по три пъти. Казваше, че бившият ѝ съдружник я заплашва. Един ден просто изчезна. Събра си малко багаж, остави момчето при една приятелка за деня и повече не се върна.
Тази история потвърди нашите подозрения. Тя е бягала. Но защо ме е оставила? Защо в социалната служба?
И тогава детективът каза нещо, което промени всичко.
— Възрастната жена си спомни още нещо. Няколко дни след като Райна изчезнала, пред блока спряла скъпа, черна кола. От нея слязъл мъж, който отговаря на описанието на Виктор. Той разпитвал съседите за нея. Изглеждал бесен. Жената казала, че се скрила зад пердето, защото я било страх.
Картината ставаше все по-ясна и по-ужасяваща. Райна е избягала от Виктор. А оставяйки ме в социалната служба, тя не ме е изоставила. Тя ме е скрила. Скрила ме е на единственото място, където е знаела, че той няма да се сети да ме търси. Място, което не е свързано с нейни приятели или роднини. Дала ме е на държавата, за да ме предпази от един безскрупулен престъпник.
Жертвата, която е направила, беше немислима. Да се откажеш от детето си, за да го спасиш. Болката, която трябва да е изпитала, беше невъобразима.
Всичкият ми гняв се стопи. На негово място остана само една огромна, смазваща тъга. И една нова, непоклатима решимост. Щях да го накарам да си плати. За всичко. За нейния съсипан живот и за моето откраднато детство.
Глава 7
Внасянето на иска в съда беше като обявяване на война. Призовката беше връчена на Виктор в лъскавия му офис в центъра на града. Според куриера, той я погледнал, усмихнал се презрително и я хвърлил в кошчето. Но ние знаехме, че ефектът е постигнат. Неговата игра на котка и мишка беше приключила. Сега всичко щеше да се решава по правилата на закона.
Първата ни победа беше издаването на ограничителна заповед. Виктор нямаше право да доближава мен, семейството ми, дома ни и офиса ми на по-малко от 100 метра. Това ни даде глътка въздух, но не ни успокои. Човек като него не се спираше от лист хартия.
Той отвърна на удара, като нае един от най-агресивните и безскрупулни адвокати в бранша – човек, известен с това, че използва мръсни трикове и процесуални хватки, за да протака делата с години. Започна се война на нерви. Неговият адвокат ни засипа с насрещни искове – за клевета, за набеждаване, за пропуснати ползи. Твърдеше,e че аз съм този, който го тормози, воден от стара семейна вражда. Беше абсурдно, но целта беше ясна – да ни изтощят финансово и психически.
Напрежението се отрази на бизнеса ми. Слуховете в бизнес средите се разпространяват бързо. Някои клиенти станаха предпазливи. Един голям проект, за който се борихме с Ивайло, беше замразен. Банката, от която бяхме взели кредит, започна да задава въпроси.
— Трябва да се стабилизираме, Алекс — каза ми Ивайло една вечер, докато преглеждахме финансовите отчети. — Тази съдебна битка ще ни изцеди. Може би трябва да помислим за продажба на част от компанията? Да привлечем външен инвеститор?
Идеята не ми харесваше. Компанията беше моето дете, доказателството, че съм успял. Но Ивайло беше прав. Трябваше да защитим това, което бяхме изградили. Започнахме тежки преговори с инвестиционен фонд.
В същото време, нашето разследване продължаваше. Симеон беше наел експерт по финансови разследвания, който започна да рови в бизнес империята на Виктор. Аз и Михаела се фокусирахме върху личната история на Райна. Свързахме се с далечни роднини, които не я бяха виждали от години. Разговаряхме с бивши нейни колеги от университета. Малко по малко, образът ѝ се избистряше. Тя не беше просто жертва. Беше брилянтен програмист, амбициозна и пълна с мечти.
Един ден, докато преглеждахме отново старите документи от приемните домове, Михаела забеляза нещо. В един от докладите на социалния работник беше споменато име – Станимир. Бил е моят настойник за кратко, учител по математика, който се е опитал да ме осинови, но процедурата е била спряна по неизвестни причини.
— Спомняш ли си го? — попита Михаела.
Името беше смътно познато. Спомних си един благ, тих мъж, който ми носеше книги и ми помагаше с домашните. Беше един от малкото светли лъчи в онези мрачни години.
— Мисля, че да. Беше добър с мен.
С помощта на детектива успяхме да го открием. Станимир беше вече пенсионер, живееше в малък апартамент в крайните квартали. Когато му се обадих и се представих, той замълча за миг, а после гласът му трепна.
— Александър… Помня те, разбира се. Винаги съм се чудил какво е станало с теб.
Срещнахме се в едно близко кафене. Той беше остарял, но благият му поглед беше същият. Разказах му накратко защо го търся. Когато споменах името на Виктор, лицето му се помрачи.
— Знаех си, че онзи човек е в основата на всичко — каза той. — Аз се опитах да те осиновя, момчето ми. Процедурата вървеше добре. Но един ден в училище дойде един мъж. Представи се за далечен роднина. Каза, че семейството иска да се грижи за теб и че не е редно чужд човек да те взима. Убеди социалните, че аз не съм подходящ. Спряха процедурата. Този мъж беше Виктор.
Думите му ме поразиха. Виктор не само е прогонил майка ми. Той активно е саботирал шансовете ми за нормален живот. Искал е да остана в системата, сам и уязвим. Може би като някаква извратена форма на отмъщение към нея.
Но Станимир имаше още нещо да ми каже.
— Преди да изчезне напълно, Райна успя да се свърже с мен. Само веднъж. Беше много уплашена. Каза ми, че трябва да бяга, защото Виктор я е заплашил, че ако не му прехвърли компанията си, ще направи нещо ужасно… на теб. Остави ми един пакет. Каза, че ако нещо се случи с нея, да ти го дам, когато пораснеш. Но след намесата на Виктор изгубих всякаква връзка с теб. Пазя го още.
Сърцето ми спря. Пакет. От нея. За мен.
Прибрахме се в апартамента на Станимир. От дъното на стар гардероб той извади прашна картонена кутия, увита в пожълтял вестник. Ръцете ми трепереха, докато я отварях.
Вътре имаше няколко неща. Дебела папка с документи – оригиналният договор за партньорство с Виктор, копия от банкови преводи, които доказваха как е източвал фирмата, и нотариално заверено пълномощно, с което Райна прехвърляше цялата си компания на името на… Александър. На мен.
Под документите имаше писмо. Написано на ръка, с познатия ми от картичката почерк, само че сега по-трескав, разкривен.
„Мило мое слънчице, Александър,
Ако четеш това, значи не съм успяла. Значи онзи звяр ме е намерил или ме е принудил да изчезна завинаги. Прости ми, детето ми. Прости ми, че те оставих. Това е най-ужасното нещо, което една майка може да направи. Но не виждах друг изход. Той заплаши теб. Каза, че ако не се откажа от всичко, ще те нарани.
Оставям те в ръцете на държавата, защото това е единственото място, където той няма власт, единственото място, където ще бъдеш анонимен, скрит от него. Това ме убива, но знам, че така ще си в безопасност.
В тази кутия е всичко, което създадох. Компанията е твоя. Това е твоето наследство. Бори се за него. Бъди силен, по-силен от мен.
И никога не забравяй, нито за миг, че те обичам повече от всичко на света.
Твоя,
Мама
P.S. Изпекох бисквити… за теб. Бяха с шоколадови парченца, любимите ти. Оставих ги на масата в онзи ден. Надявах се да се върна и да ти ги дам. Прости ми.“
Четири реда, написани в края на писмото, сринаха целия ми свят. Бисквитите. Те не са били лъжа. Били са истински. Били са последен, отчаян жест на любов.
Прегърнах писмото и се разплаках. Този път не от гняв или самота, а от съкрушителна любов и разбиране. През всичките тези години тя не ме е изоставила. Тя ме е спасявала.
Глава 8
Документите и писмото промениха хода на войната. Вече не бяхме в отбрана. Преминахме в настъпление. Симеон внесе новите доказателства в съда. Пълномощното, което прехвърляше фирмата на мое име, беше юридически необоримо. Банковите извлечения доказваха финансовите машинации на Виктор. А писмото, макар и емоционално, беше мощен инструмент за доказване на мотива за тормоз и изнудване.
Адвокатът на Виктор беше видимо разклатен. Той се опита да оспори автентичността на документите, поиска графологични експертизи, опита се да проточи нещата. Но доказателствата бяха твърде силни.
Започна същинското дело. Съдебната зала беше студена и безлична, но въздухът в нея беше наситен с напрежение. Виктор седеше на ответната скамейка, облечен в безупречен костюм, с ледена маска на лицето. Но аз виждах пукнатините в нея. Виждах нервното потропване на пръстите му, начина, по който избягваше погледа ми. Той вече не беше всемогъщият хищник. Беше притиснат в ъгъла звяр.
Моите показания бяха първи. Разказах всичко, от деня в социалната служба до заплахите и появата му пред дома ми. Симеон ме водеше през разказа спокойно и методично. Когато прочете на глас писмото на майка ми, в залата се възцари гробна тишина. Няколко от съдебните заседатели избърсаха сълзите си.
След мен свидетелства Станимир. Разказът му за опита за осиновяване и намесата на Виктор беше съкрушителен за защитата. След него дойде ред на възрастната съседка, чиито показания потвърдиха, че Райна е живяла в страх.
Финансовият експерт представи сложни схеми и диаграми, които показваха как точно Виктор е източвал парите от фирмата на майка ми. Всичко беше документирано, черно на бяло.
Кулминацията беше кръстосаният разпит на Виктор. Симеон беше безмилостен. Той го конфронтира с всеки документ, с всяко доказателство.
— Господин Виктор, твърдите, че Райна ви е дължала пари. Но тук имаме съдебно решение, което казва точно обратното – че вие сте осъден да ѝ платите обезщетение. Платихте ли го някога?
— Това беше… бизнес спор. Уредихме нещата помежду си.
— Наистина ли? Защото нямаме никакви документи за такова „уреждане“. За сметка на това имаме свидетелски показания, че сте я заплашвали. Имаме и писмо, в което тя описва страха си от вас. Как ще коментирате това?
Виктор се опита да запази самообладание, но започна да се оплита в лъжи и противоречия. Арогантността му се пропука, разкривайки грозната му същност.
Докато съдебната битка бушуваше, аз водех друга, не по-малко важна – тази за спасяването на моя бизнес. Преговорите с инвеститорите бяха в напреднала фаза. Те бяха готови да вложат сериозна сума, но искаха контролния пакет акции. Това означаваше да се откажа от контрола над компанията, която бях изградил от нулата.
Беше тежка морална дилема. От една страна, парите щяха да ни осигурят стабилност и да ни защитят от финансовите сътресения на делото. От друга, се чувствах като предател. Предател на собствената си мечта.
Една вечер обсъждах това с Михаела.
— Не знам какво да правя — признах аз. — Чувствам, че продавам душата си.
Тя ме хвана за ръка.
— Ти не продаваш нищо, Александър. Ти защитаваш семейството си. Понякога, за да спечелиш войната, трябва да жертваш една битка. Твоята мечта не е в стените на офиса. Тя е тук, в тази къща. С мен и децата. Бизнесът е просто средство.
Думите ѝ ми дадоха нужната перспектива. На следващия ден се съгласих на сделката. Подписах договора с тежко сърце, но и с чувството, че правя правилното нещо.
Глава 9
Присъдата дойде след няколко месеца, които ми се сториха като вечност. Съдът призна Виктор за виновен по всички обвинения – изнудване, тормоз и нанасяне на психически щети. Осъди го на условна присъда, но и на огромно обезщетение, което трябваше да ми изплати. Обезщетение, което далеч надхвърляше сумата, която той искаше от мен.
Освен това, съдът потвърди валидността на пълномощното, с което Райна ми прехвърляше нейната компания. Макар фирмата отдавна да не съществуваше, това беше морална победа. Тя официално беше призната за моя собственост, а не негова.
В деня на присъдата Виктор не ме погледна. Излезе от съдебната зала бързо, с каменно лице, заобиколен от адвокатите си. Но аз знаех, че под привидната невъзмутимост се крие унижението на победения.
Победата в съда беше само началото. Тя отключи лавина от други проблеми за Виктор. Медиите надушиха историята. Разследващи журналисти започнаха да ровят в миналото му. Скоро излязоха наяве и други негови съмнителни сделки. Данъчните власти започнаха проверка на фирмите му. Бизнес империята му, изградена върху страх и измами, започна да се руши.
Ние, от друга страна, започнахме да градим наново. С парите от инвеститорите стабилизирахме компанията. Новият партньор донесе не само капитал, но и нови контакти и пазари. Загубих част от контрола, но бизнесът започна да расте по-бързо от всякога.
Напрежението вкъщи изчезна. Смехът на децата отново изпълваше къщата. С Михаела бяхме по-близки от всякога. Бяхме преминали през огъня заедно и това беше изковало връзката ни по-здрава от стомана.
Но в мен все още имаше една празнина. Истината за миналото ми донесе облекчение, но не и край. Оставаше въпросът: какво се е случило с Райна? Жива ли е? Къде е?
Детективът, когото бяхме наели, продължи да работи. Проследихме няколко фалшиви следи, които водеха до задънена улица. Изглеждаше, че тя просто се е изпарила.
И тогава, почти година след края на делото, получих имейл. Беше от непознат адрес, без тема. Вътре имаше само един ред:
„Знам, че търсиш Райна. Тя е в малък манастир в планината. Не я безпокой. Тя най-накрая намери своя мир.“
Нямаше подпис, нямаше име на манастир. Но имаше прикачен файл – скорошна снимка. На нея беше жена на средна възраст, с късо подстригана, вече напълно посивяла коса. Облечена беше в скромни монашески дрехи. Лицето ѝ беше белязано от времето и страданието, но в очите ѝ имаше спокойствие, каквото не бях виждал на нито една от старите снимки. Беше тя. Райна.
Показах имейла на Михаела.
— Ще отидеш ли? — попита тя.
Замислих се. Години наред бях мечтал за този момент. Да я намеря, да я попитам „защо?“. Но сега знаех отговора. И виждах, че тя е намерила своето убежище, своето спасение от света, който я беше наранил толкова дълбоко.
— Не — отвърнах аз. — Анонимният подател е прав. Тя е намерила своя мир. Кой съм аз, че да го нарушавам?
Разбрах, че моето търсене не е било, за да я намеря физически. Било е, за да намеря истината. Истината, която щеше да излекува раните на онова деветгодишно момче, оставено на олющен стол.
Глава 10
Животът продължи. Годините се нижеха, носейки със себе си спокойствието на утихнала след буря река. Децата растяха, бизнесът процъфтяваше, а къщата ни се изпълваше с все повече смях и спомени. Сянката на Виктор избледня, превръщайки се в далечен, горчив урок. Неговата империя се срина напълно, повлечена от лавината от разкрития и съдебни дела.
Аз се промених. Гневът, който беше горивото ми толкова дълго, беше заменен от тихо разбиране. Стената, която бях изградил около сърцето си, рухна, заменена от мостове към хората, които обичах. Говорех открито с Михаела за страховете и несигурността си. Бях баща, какъвто никога не съм имал – присъстващ, търпелив, отдаден.
Един слънчев есенен следобед, подобен на онзи, който беше променил живота ми преди толкова години, се прибирах от работа. Спрях в кварталния магазин, за да купя прясно мляко. Когато излязох, видях на тротоара млада жена, която се мъчеше да овладее две препълнени торби с покупки и малко момченце, което дърпаше ръкава ѝ.
Една от торбите се скъса и по земята се разпиляха ябълки, портокали и кутия с бисквити.
Жената изпусна тиха ругатня. Момченцето щеше да се разплаче.
В един друг живот, преди години, тази сцена щеше да предизвика в мен пристъп на студена болка. Щеше да ме върне в онзи сив коридор.
Но не и сега.
Приближих се, усмихнах се и клекнах да помогна.
— Позволете — казах аз, събирайки плодовете. Подадох ѝ кутията с бисквити. — Случва се на всеки.
Тя ме погледна с благодарност.
— Много ви благодаря. Днес просто не ми е ден.
— Напротив — отвърнах аз, поглеждайки към момченцето, което вече се усмихваше. — Имате прекрасен ден.
Помогнах ѝ да пренесе нещата до колата ѝ. Когато се разделихме, тя ми благодари отново. Аз просто кимнах и тръгнах към моя дом.
Вървях по улицата, окъпана в златната светлина на залязващото слънце. Не изпитвах болка. Не изпитвах гняв. Изпитвах само тиха, дълбока благодарност.
Разбрах, че майка ми ми беше оставила нещо повече от компания и болезнени спомени. Беше ми оставила най-важния урок – че истинската сила не е в това да изградиш стени, за да се предпазиш от болката, а в това да имаш смелостта да ги събориш и да простиш. На нея. И на себе си.
Прибрах се вкъщи. Аромат на прясно изпечени сладки изпълваше въздуха. Михаела и децата правеха бисквити в кухнята. Бяха целите в брашно и шоколад и се смееха.
Застанах на прага и ги гледах. Моето семейство. Моята крепост. Моят мир.
Мартин ме видя и се затича към мен.
— Тате, тате, виж! Изпекохме бисквити… за теб!
Прегърнах го силно, вдишах аромата на детството, което никога не съм имал, но което сега давах на децата си.
И за първи път от двадесет години, думите „изпекох бисквити за теб“ не носеха болка, а само безкрайна, всепоглъщаща любов. Бях се прибрал у дома. Най-накрая.