Изгонването ми от дома на 17 години, защото бях бременна, само по себе си беше достатъчно опустошително. Но когато майка ми, с която не бяхме говорили от 12 години, се появи на вратата ми — отчаяна и разплакана — аз я приех. Проблемът е, че трябваше да предвидя как ще „благодари“ за гостоприемството ни.
Спомням си онзи ден с кристална яснота. Бях на 17, когато отидох при майка ми и ѝ казах, че съм бременна. Думите ѝ ме нараниха толкова силно, че никога нямаше да ги забравя.
Ръцете ми трепереха, докато стоях в луксозната ни всекидневна и стисках корема си. Лицето на майка ми почервеня от ярост.
– Бебе? На тази възраст? От Майкъл?! – изрече тя името на гаджето ми така, сякаш беше отрова. Нейните перфектно маникюрени нокти се впиха в коженото кресло, което ѝ беше любимо. – Представяш ли си какво ще говорят хората? Как ще ни заклеймят мен и втория ти баща? Дъщеря ни — бременна извън брак и БЕЗ БЪДЕЩЕ!
Преместих се от крак на крак, усещайки гадене, което далеч не беше само от сутрешното неразположение.
– Майкъл и аз ще се оправим – опитах се да говоря уверено. – Ще се оженим, когато можем. Той вече търси по-добра работа и…
– Ожените? По-добра работа? – изсмя се тя, но без капка хумор. Очите ѝ сякаш пламтяха. – Това момче работи в бащиния си сервиз! Поне да беше хванала някое от децата на нашите приятели — докторски син, адвокатски син, каквото и да е! Вместо това избра механика, който едва ли може да си позволи да те заведе дори на вечеря.
– Мамо, моля те… – гърлото ми беше свито.
– Не, Карълайн. Ти ме чуй. – Тя се изправи и направи крачка към мен, размахвайки пръст на милиметри от лицето ми. – Хвърляш живота си на боклука ОЩЕ КАТО ТИЙНЕЙДЖЪР, заради някакъв работнически неудачник. Не съм те възпитавала да бъдеш толкова глупава и егоистична.
Сълзите се търкаляха по бузите ми.
– Той ме обича. Обичаме се.
– Любов? – изсъска тя и заразхожда ядосано по пода с високи токчета, които тракаха зловещо. – Любовта няма да плати сметките. Няма да ти даде същия живот, който ти осигурихме. Няма да те вкара в Станфорд, както дъщерята на госпожа Милър. – Тя се обърна рязко към мен. – Но вече си направила своя избор, нали? Е, тогава си живей с него… но другаде!
– Какво? – едва прошепнах.
– Събирай си нещата и се махай. Не искам повече да те виждам в тази къща!
Това бяха последните ѝ думи, преди да си тръгна същата нощ, носейки само каквото събрах в стария си раницата.
Тя не се опита да ме спре. Това се случи преди 12 години. Оттогава не се бяхме чували, нито виждали, нито с нея, нито с втория ми баща.
Но Майкъл ѝ доказа, че греши във всичко. Той работеше на три места, докато вечер посещаваше курсове по бизнес. Семейството му ни подкрепи, въпреки че не бяха богати. Накрая Майкъл основа собствена строителна компания. Сега тя е една от най-големите в района. Преди пет години си купихме къщата на мечтите ни — прекрасна двуетажна с огромен двор за децата ни, Итън и Лили.
Освен това се оженихме на церемония като приказка.
Животът ми не можеше да бъде по-хубав, честно казано. Но често се чудех дали да не потърся майка си. Итън и Лили заслужаваха да познават баба си.
Така мислех… до преди около месец.
Беше съботен следобед, играех с децата в задния двор. Листата на яворите започваха да се обагрят в оранжево, а във въздуха се носеше уханието на есен.
Итън, който вече е на 11, гонеше осемгодишната си сестра из двора, а аз се преструвах, че не мога да ги стигна. Кучето ни, немска овчарка на име Дюк, тичаше около нас. Вярвах му безрезервно — винаги бдеше над цялото семейство.
Изведнъж той наостри уши, а ние видяхме черен SUV да спира пред къщата. Майкъл се върна от пазаруване за барбекюто, което щяхме да правим вечерта. Той се появи с онази огромна усмивка, която все още караше сърцето ми да трепва.
– Татко! – провикна се Лили и затича към него.
– Ето я моята принцеса! – Майкъл я вдигна на ръце, после почука с юмрук в този на Итън. – Здрасти, шампионе! Какво ще кажеш да ми помогнеш с барбекюто? Мога да ти покажа как се пали огън.
– Да! – възкликна Итън, а аз усетих как сърцето ми прескача.
– Чакайте, огън ли? – попитах притеснено.
Майкъл и Итън ми хвърлиха онзи заговорнически поглед, който винаги получавах, когато се канеха да „убедят прекалено пазещата мама“ да им позволи някоя нова щуротия.
Но преди да кажат нещо, те погледнаха зад мен и чух тих глас:
– Карълайн… Карълайн.
Замръзнах. Познавах този глас. Обърнах се бавно. Беше майка ми — стоеше до бялата ни ограда, със сълзи, стичащи се по лицето ѝ. Дрехите ѝ бяха измачкани и избелели, а прошарената ѝ коса беше хлабаво хваната на небрежен кок. Жената пред мен изглеждаше напълно непозната. Следа от предишната ѝ изисканост нямаше. Приличаше на човек, който се е пречупил.
– Това… това ли са внуците ми? – прошепна тя, взирайки се в Итън и Лили.
Майкъл веднага беше до мен, прегърна ме през кръста. Децата останаха настрана, чудейки се коя е тази жена. Дюк се изправи пред нас и оградата, напрегнат, но без да лае.
Трябваше да взема децата и да се прибера, тряскайки вратата под носа ѝ. Но не можах. Все още я обичах. Поканих я вътре.
Казахме на Итън да заведе Лили в стаята му, докато имаме „разговор за възрастни“. Той беше любопитен, но усети, че нещо е сериозно.
Щом седнахме на масата в кухнята, майка ми се разплака. През сълзи разказа, че вторият ми баща проиграл всичките им спестявания на хазарт. Тя продала къщата им, за да изплати дълговете му. После той я изоставил — без нищо.
– Спя в колата си – призна тя, гледайки ръцете си. Нямаше я брачната ѝ халка. – Видях името ти във вестника — статия за компанията на Майкъл и колко е успешна. Не знаех, че още живеете в града.
Устните ми се стиснаха, докато тя продължаваше да говори. Казваше, че искала да се помирим и колко съжалява, че ме е изгонила.
Майкъл я изслуша мълчаливо, докато слагаше длан на коляното ми в знак на подкрепа. Когато майка ми намекна, че се надява да ѝ помогнем, той се изправи и рече:
– Елате с мен.
Кимнах, а тя го последва до кабинета му, където държахме сейфа с важните документи, пари и малко злато. За моя изненада, той го отвори, извади пачка банкноти и я сложи в плик.
– Това би трябвало да ти помогне да се изправиш отново на крака – каза, подавайки ѝ плика. – Можеш да останеш и в стаята за гости, докато си намериш жилище.
Майка ми го изгледа онемяла. После очите ѝ пак се насълзиха.
– О, Майкъл… колко грешах за теб – прошепна тя. – Съжалявам. – После се обърна към мен. – Трябваше да се овладея, когато се ядосах преди години. Трябваше да те подкрепя. Да бъда истинска баба.
Нямах думи, защото точно това исках толкова дълго. Само кимнах, а Майкъл ѝ каза, че никога не е късно за прошка и ново начало.
Но в погледа му имаше нещо, което ме озадачи. Защо искаше да дойдем тук, в офиса, и защо остави сейфа отворен? Нямах време да питам.
– Искаш ли да видиш снимки на децата? – попита Майкъл.
Тя кимна нетърпеливо и ние се събрахме в хола. После повикахме децата, за да се запознаят с баба си.
По-късно, докато Майкъл приготвяше децата за лягане с обичайните приказки и гушкания, аз помогнах на майка си да се настани в стаята за гости.
– Благодаря ти, Карълайн – каза тя, когато се готвех да изляза. – Даде ми втори шанс.
– Няма проблем – преглътнах. – Мамо.
Нещо ме събуди през нощта. Беше тъмно и часовникът показваше 3 след полунощ. Обикновено не ставам по това време, особено след като децата пораснаха.
Но тогава усетих какво не е наред: Дюк лаеше. Това не беше обичайният му предупредителен лай — беше гневен, заплашителен. Екът му отекваше в тихата къща като гръм.
Хвърлих завивките и събудих Майкъл. Без да се обръщам, изтичах да видя децата. Те си спяха спокойно, а аз, все още в полусън, осъзнах, че Дюк лае отвън или най-малкото на двора.
Затичах надолу по стълбите. Входната врата беше широко отворена, излязох навън без да мисля.
Включените лампи осветяваха двора и видях силует, свит до храстите. Дюк беше приклещил някого.
Сърцето ми се сви, когато видях, че това е майка ми по нейната жилетка. Тя носеше раница, която стоеше издутa на гърба ѝ. Иронията е, че раницата беше моята — същата, с която бях напуснала дома ѝ преди 12 години. Макар да не виждах ясно съдържанието, знаех точно какво има вътре.
Трябваше да се досетя, че така ще стане.
Тя беше взела парите и вероятно златото от сейфа.
Майка ми срещна погледа ми за миг. Дюк се обърна към мен, а тя използва мига, за да се измъкне, опитвайки се да отвори портата. После изчезна в нощта.
Стоях като вцепенена, неспособна да помръдна.
Дюк се засили да я догони, но Майкъл го извика обратно. После дойде при мен и ме погали по ръцете.
– Нарочно не заключих сейфа – въздъхна той. – И оставих Дюк долу точно заради това. Трябваше да разбера дали можем да ѝ се доверим.
Кимнах, припомняйки си как не бях забелязала, че Дюк тази нощ не беше на обичайното си място на горния етаж. Но сега това беше без значение.
Сълзите ми потекоха, преди да успея да ги спра. Дори след 12 години, след всичко, което ми беше сторила, това предателство ме преряза дълбоко.
– Не се връщай повече – прошепнах, гласът ми пресипнал от болка, докато Майкъл ме прибираше обратно вкъщи.
Точно тогава видяхме децата на стълбите, уплашени от шума. Итън беше прегърнал Лили, пазейки я, точно както Майкъл винаги пази мен.
– Всичко наред ли е? – попита синът ми.
Въпреки случилото се, аз им се усмихнах успокоително. Да, всичко беше наред. Защото това, от което имах нужда, вече беше тук — семейството ми.