Майка ми ме напусна заради друг мъж, когато бях на единадесет. Спомням си го като през мъгла, но болката е все така остра, все така реална, сякаш е било вчера. Спомням си тишината, която остави след себе си – една оглушителна, тежка тишина, която погълна смеха в къщата. Спомням си баща ми, който за една нощ сякаш остаря с десет години. Ръцете му, които преди ме подхвърляха във въздуха, сега трепереха, докато се опитваше да ми върже връзките на обувките. Той ме отгледа. Сам. С цената на безсънните си нощи, с цената на смачканите си мечти и с цялата любов, която един разбит мъж можеше да събере в себе си.
Никога не говорехме за нея. Името ѝ се превърна в табу, в призрак, който бродеше из коридорите на старата ни къща, но никой не смееше да го произнесе на глас. За мен тя беше просто една черно-бяла снимка на нощното шкафче, жена с усмивка, която не можех да си спомня на живо. С годините гневът ми се превърна в безразличие, а безразличието – в защитна стена, която изградих около сърцето си.
Аз, Александър, бях вече на тридесет и една. Успял мъж, според стандартите на обществото. Имах собствена малка архитектурна фирма, луксозен апартамент в нова сграда с изглед към планината, за който бях изтеглил огромен ипотечен кредит, и жена до себе си, Десислава, с която планирахме бъдещето. Животът ми беше подреден, контролиран, всяка линия беше начертана, всяка сутрин започваше с черно кафе и преглед на финансовите пазари. Всичко беше предвидимо. До миналата седмица.
Телефонът иззвъня в сряда следобед, точно когато представях финален проект на капризен клиент. Непознат номер. Обикновено не вдигах, но нещо ме накара да го направя.
– Ало? – казах аз, леко раздразнено.
– Александър? Ти ли си, момчето ми?
Гласът. Беше по-дълбок, по-драскащ, пречупен от нещо, което не можех да определя, но го познах. Времето спря. Сърцето ми започна да блъска в гърдите ми като уплашена птица в клетка. Двайсет години. Двайсет години пълно мълчание и сега този глас, който се процеждаше през слушалката, заплашваше да срути всичко, което бях построил.
– Кой се обажда? – излъгах, а дланта ми се изпоти.
– Аз съм, момчето ми. Мама.
Думата прозвуча чуждо, нелепо. Мама. Нямах майка. Имах баща.
– Нямате грешка – казах студено и се канех да затворя.
– Чакай, моля те! – Гласът ѝ се пречупи в ридание. – Моля те, не затваряй. Нямам много време. Умирам.
Думите увиснаха във въздуха между нас, тежки и студени като олово. Умирам. Не почувствах нищо. Нито тъга, нито съчувствие. Само ледена празнота.
– Съжалявам да го чуя – казах с глас, който не беше мой. – Но какво общо имам аз с това?
Тя се разкашля. Дълго, мъчително. Чувах как си поема въздух с хриптене.
– Имам една последна молба, Александър. Само една. Много би ми значело да прекарам последните си дни в дома, в който те отгледах. В нашата къща.
Кръвта ми замръзна. Нашата къща? Къщата, която баща ми едва успя да запази след развода. Къщата, която продадохме преди пет години, за да финансирам старта на фирмата си. Къщата, която сега беше собственост на чужди хора. Но тя не знаеше това. За нея това все още беше „нашата“ къща. Споменът за нея, за смеха ѝ в градината, за начина, по който слънцето огряваше косата ѝ, докато простираше прането – всичко това беше заключено там. И тя искаше да се върне. Искаше да умре там, където ме беше изоставила.
Наглостта ѝ ме взриви. Целият потискан гняв от детството ми изригна като вулкан.
– Не.
Тишината от другата страна беше по-страшна от риданията.
– Моля те… – прошепна тя.
– Казах „не“ – повторих аз, като всяка сричка беше парче лед. – Нямаш право да искаш нищо от мен. Нямаш право да се наричаш моя майка. Ти умря за мен преди двадесет години.
И затворих.
Ръцете ми трепереха неконтролируемо. Клиентът ме гледаше въпросително, но аз не го виждах. Виждах само лицето на единадесетгодишно момче, което стои на прозореца и гледа как една кола изчезва надолу по улицата, отнасяйки целия му свят.
Дните след това бяха мъчение. Не казах на никого. Нито на Десислава, нито на баща ми. Опитвах се да се заровя в работа, в чертежи, в договори, но гласът ѝ ме преследваше. „Умирам.“ Думите отекваха в съзнанието ми, докато карах към офиса, докато обсъждах проекти, докато се опитвах да спя. Чувствах се като чудовище. Но друга част от мен, тази, която беше плакала всяка нощ в продължение на година, крещеше, че съм постъпил правилно.
Вчера вечерта. Седях в хола с чаша уиски в ръка и гледах светлините на града. Десислава беше излязла с приятелки. Бях сам с мислите си. Звънецът на вратата ме стресна. Беше почти десет вечерта. Кой можеше да е? Погледнах през шпионката и сърцето ми подскочи. Двама полицаи. Високи, с безизразни лица и униформи, които изглеждаха неестествено в луксозния коридор на сградата.
Отворих вратата бавно.
– Господин Александър? – попита по-възрастният.
– Да, аз съм. Какво има?
– Водим разследване. Може ли да влезем за няколко въпроса?
Пуснаха ги да влязат, а стомахът ми се беше свил на топка. Разследване? За какво?
– Става въпрос за жена на име Маргарита – започна по-младият, докато оглеждаше апартамента ми с професионален поглед. – Ваша майка, доколкото разбираме.
Кимнах, без да мога да изрека и дума.
По-възрастният полицай ме погледна право в очите. Погледът му беше тежък, пронизващ.
– Вчера се появихме на прага ви и ви казахме… че е била обявена за издирване, след като не се е явила за планирана хоспитализация. А днес… днес имаме развитие. Намерихме я.
В мен трепна нещо. Облекчение? Страх? Не знаех.
– Къде е? Добре ли е? – попитах, а гласът ми прозвуча слабо.
Полицаят си пое дълбоко дъх.
– Намерихме я мъртва. В старата ви семейна къща. Има следи от насилствена смърт.
Глава 2: Разпитът
Светът се разпадна на хиляди малки парченца, които се въртяха около мен в хаотичен танц. Думите на полицая отекваха в главата ми, но не можех да ги осмисля. Мъртва. В старата къща. Насилствена смърт. Това не беше възможно. Беше някакъв абсурден, жесток сън.
– Какво… как така? – успях да промълвя. Гърлото ми беше пресъхнало, сякаш бях глътнал пясък.
– Това се опитваме да установим, господине – отвърна по-младият полицай, изваждайки малък бележник. – Кога за последно говорихте с майка си?
Замръзнах. Разговорът. Обаждането. Моето жестоко „не“.
– Преди… преди около седмица. Тя ми се обади.
– И какъв беше поводът за обаждането?
– Каза, че… каза, че умира. Искаше да се върне в къщата. Аз ѝ отказах.
Погледите, които двамата полицаи си размениха, бяха достатъчни. В техните очи аз вече бях виновен. Синът, който отказва последното желание на умиращата си майка. Синът, който има мотив.
– И къде бяхте снощи, да речем, между осем и полунощ? – попита по-възрастният, а гласът му беше станал по-твърд.
– Бях тук. Сам. Работех по един проект.
– Има ли кой да го потвърди?
– Не. Приятелката ми се прибра по-късно, малко преди единадесет.
– Значи в продължение на няколко часа сте били сам и никой не може да потвърди алибито ви?
– Да, но… – започнах аз, но думите ми увиснаха. Всичко звучеше толкова зле.
Разпитът продължи още час. Питаха ме за отношенията ми с нея, за баща ми, за продажбата на къщата. Питаха ме дали знам да е имала врагове, дали е имала пари. Не знаех нищо. За мен тя беше непозната. Чужда жена, която случайно ми беше дала живот. Когато най-накрая си тръгнаха, оставиха след себе си не само тишина, но и лепкавото усещане за подозрение, което се просмука в скъпия килим и луксозните мебели.
Точно тогава Десислава се прибра. Намери ме седнал на дивана, втренчен в празната стена, с празна чаша в ръка.
– Сашо, какво има? Блед си като платно – каза тя и седна до мен, докосвайки челото ми.
Разказах ѝ всичко. За обаждането, за отказа ми, за полицията. Докато говорех, виждах как лицето ѝ се променя. Съчувствието бавно беше заменено от нещо друго. Несигурност. Може би дори страх.
– Ти… ти наистина ли ѝ отказа? – попита тя тихо.
– Да. Какво очакваше да направя, Деси? Да я поканя с отворени обятия след двадесет години мълчание? Да забравя всичко?
– Не, разбира се, че не, но… да ѝ откажеш… звучи толкова жестоко.
– Жестоко? – скочих аз. – Жестоко е да изоставиш единадесетгодишното си дете! Жестоко е да не се обадиш двадесет години! Това е жестоко!
Тя се сви. За първи път от години усещах пропаст между нас. Пропаст, която беше издълбана от призрак от миналото ми.
– Полицията смята, че аз съм го направил, нали? – попитах, вече знаейки отговора.
Тя не отговори. Само ме прегърна, но прегръдката ѝ беше някак колеблива, несигурна. Сякаш прегръщаше непознат.
На следващата сутрин името ми беше по вестниците. Не цялото, само „столичен архитект, разпитван за смъртта на майка си“. Но беше достатъчно. Телефонът в офиса не спираше да звъни. Партньори, клиенти, любопитни познати. Чувствах се като животно в клетка, изложено на показ. Бизнесът, който бях градил с толкова труд, започваше да се пропуква. Особено сега, когато се борех за най-големия проект в кариерата си – проектирането на огромен бизнес комплекс. Конкурентът ми, Петър, безскрупулен и хитър бизнесмен, който не се спираше пред нищо, сигурно вече потриваше доволно ръце. Този скандал беше дар от небето за него.
Трябваше да говоря с баща ми. Това беше най-трудният разговор, който трябваше да проведа. Намерих го в малкия му апартамент в крайния квартал, където живееше след продажбата на къщата. Седеше до прозореца и гледаше навън. Вестникът лежеше на масата до него.
– Здравей, татко.
Той се обърна. Очите му бяха зачервени, но лицето му беше каменно, както винаги.
– Знам. Четох.
– Не съм аз – казах аз, а думите прозвучаха като детско оправдание.
– Знам, че не си – отвърна той и в гласа му нямаше и сянка на съмнение. Това беше единствената ми утеха в този кошмар. – Но те ще си мислят, че си.
Седнах срещу него. Тишината между нас беше плътна, изпълнена с неизказани въпроси и стари болки.
– Защо се е върнала, татко? Защо точно сега?
Той въздъхна тежко.
– Не знам, Сашо. Не съм я чувал от… от онзи ден. Но знам едно. Маргарита не беше лош човек. Беше… объркана. И слаба. А онзи мъж, Стефан… той я използва.
Стефан. Другият мъж. Име, което бях чувал само шепнешком.
– Какво знаеш за него?
– Беше бизнесмен. Уж много успешен. Обеща ѝ свят, който аз не можех да ѝ дам. Кули от слонова кост. Аз ѝ предлагах само тухлена къща, построена с двете ми ръце. Тя избра кулите.
– И какво стана с него? С тях?
– Изчезнаха. Продадоха всичко и заминаха. Чух, че са отишли в чужбина. Повече нищо.
Разговорът ни беше прекъснат от обаждане. Беше от полицията. Искаха да отида в управлението за официален разпит. Като основен заподозрян.
Глава 3: Сянката на миналото
Полицейското управление беше сиво, потискащо място, което миришеше на стара хартия и отчаяние. Стаята за разпити беше малка, с метална маса и два стола. Чувствах се като престъпник. Разпитваха ме двама инспектори – същите, които бяха дошли у дома. Единият, по-възрастният, се казваше Стоянов, а другият – Ангелов.
Стоянов водеше разпита. Задаваше същите въпроси, но този път с повече натиск, опитвайки се да ме хване в противоречие.
– Казвате, че сте ѝ отказали. Сигурно сте били ядосан?
– Бях ядосан, да. Но не достатъчно, за да убия някого.
– Интересно. Защото съседите на старата ви къща казват, че са видели кола, подобна на вашата, да се върти в квартала преди два дни.
– Това е невъзможно. Не съм ходил там от години.
– Значи някой с абсолютно същата кола като вашата е решил да се разхожда точно там, точно в нощта на убийството? Каква случайност.
Всяка дума беше капан. Всяко мое твърдение се посрещаше със скептицизъм. Разбрах, че имам нужда от помощ. От професионална помощ.
– Искам адвокат – казах аз твърдо.
Излязох от управлението часове по-късно, смачкан и изтощен. Първото нещо, което направих, беше да се обадя на Анелия, една от най-добрите наказателни адвокати в града. Беше работила за бащата на Десислава преди години и имаше репутацията на акула.
– Анелия, аз съм Александър. Имам нужда от теб.
Обясних ѝ накратко ситуацията. Тя ме изслуша без да ме прекъсва.
– Добре. Не говори повече с никого. Не казваш и дума на полицията без мое присъствие. Утре сутрин в девет в моя офис. И дотогава, Александър… опитай се да не правиш глупости.
Пътят към дома беше нереален. Чувствах погледите на хората върху себе си. Параноя или не, скандалът вече ме беше дамгосал. Когато влязох в апартамента, Десислава ме чакаше. Беше събрала малко багаж в една чанта.
– Какво е това? – попитах, а сърцето ми се сви.
– Ще отида за няколко дни при нашите – каза тя, избягвайки погледа ми. – Докато нещата се успокоят. Имам нужда от малко време да помисля.
– Да помислиш? Да помислиш за какво? Дали съм убиец?
– Не, Сашо, не е това! Просто… всичко е твърде много. Натискът, медиите… Баща ми е бесен, че името на семейството ни се замесва в това.
Тя не разбираше. В момента, в който имах най-голяма нужда от нея, тя си тръгваше. Стената, която бях изградил около себе си, започваше да се чувства отново позната и сигурна.
– Добре. Върви.
След като тя си тръгна, апартаментът стана огромен и празен. Тишината беше по-тежка от всякога. Обзе ме импулсивно желание. Трябваше да отида там. Трябваше да видя къщата.
Беше нощ, когато паркирах на няколко пресечки от стария си дом. Улицата беше същата, дърветата бяха пораснали, но всичко останало изглеждаше застинало във времето. Къщата беше оградена с полицейска лента, която се вееше призрачно на вятъра. Един полицай пазеше отпред. Заобиколих през задните дворове, както правех като дете. Прескочих оградата и се озовах в градината. Моята градина. Тревата беше неподдържана, розите, които баща ми беше засадил, бяха избуяли в див храсталак.
Приближих се до прозореца на хола. Вътре беше тъмно, но лунната светлина разкриваше очертанията на мебелите, покрити с бели платнища. И точно там, на пода, видях тебеширения контур. Контур на тяло. На нейното тяло. Повдигна ми се. Как се е озовала тук? Как е влязла? И кой я е последвал?
В този момент видях нещо да проблясва в тревата, близо до стъпалата на верандата. Наведох се. Беше малък, изтъркан медальон. Отворих го. Вътре имаше две миниатюрни снимки. Едната беше на бебе. Аз. А другата… другата беше на мъж, когото не познавах. Млад, с тъмна коса и пронизващи очи. Стефан?
Изведнъж чух гласове. Полицаи. Приближаваха се към задната част на къщата. Сърцето ми заби лудо. Ако ме хванеха тук, на местопрестъплението, всичко щеше да приключи. Пъхнах медальона в джоба си и хукнах. Тичах, без да гледам назад, докато дробовете не започнаха да ме горят. Бях нарушил закона, бях замърсил местопрестъплението. Бях направил точно това, за което Анелия ме беше предупредила. Глупост.
Глава 4: Адвокатът на дявола
Офисът на Анелия беше на последния етаж на стъклена сграда в центъра на града – пълна противоположност на сивотата на полицейското управление. Всичко беше в бяло и хром, стерилно и подредено. Самата тя беше жена на около петдесет, с безупречен костюм, остра прическа и поглед, който можеше да пробие бетон.
– Закъсняваш – бяха първите ѝ думи, докато посочваше стола пред огромното ѝ бюро.
– Съжалявам.
– Остави съжаленията за изповедалнята. Тук искам факти. Разказвай всичко. Отначало. И без да пропускаш нито един детайл, колкото и незначителен да ти се струва.
Разказах ѝ. За обаждането, за отказа, за полицията, за Десислава, за баща ми. Накрая, с колебание, извадих медальона и го сложих на бюрото пред нея.
Тя го взе с пинсета от едно чекмедже и го разгледа под лампа.
– Ти си невероятен идиот, Александър. Знаеш ли това? Да отидеш на местопрестъплението… Ако те бяха хванали, щях да те измъквам от ареста в момента, вместо да планирам защитата ти.
– Знам, беше импулсивно.
– Импулсивността вкарва хората в затвора. – Тя се загледа в снимките в медальона. – Значи това е Стефан. А това си ти. Интересно. Тя го е носила през всичките тези години. Това не прилича на жена, която е забравила сина си.
– Това не променя нищо.
– Напротив, променя всичко. Променя представата за жертвата. А оттам и за мотивите. Полицията ще се опита да те изкара алчен син, който е убил майка си, за да не дели наследство.
– Какво наследство? Баща ми каза, че тя е нямала нищо!
– А вярваш ли на баща си? Напълно? За всичко? – попита тя и ме погледна пронизващо.
Въпросът увисна във въздуха. Вярвах ли му? Разбира се, че му вярвах. Той беше моята скала. Но Анелия беше посяла семе на съмнение. Имаше ли нещо, което той не ми беше казал?
Тя започна да работи. Свърза се с полицията, поиска достъп до всички материали по делото – доклада на съдебния лекар, огледа на местопрестъплението, списък с веществените доказателства. Нае частен детектив, бивше ченге на име Красимир, мрачен и мълчалив мъж, който изглеждаше така, сякаш е видял всичко лошо на този свят.
– Красимир ще проучи миналото на майка ти и на този Стефан – обясни Анелия. – Трябва да разберем какво е правила през последните двадесет години. Къде е живяла, с кого се е срещала, имала ли е дългове. Особено дългове. Парите винаги са мотив.
Междувременно, проблемите в офиса ми се задълбочаваха. Слуховете се разпространяваха като вирус. Двама ключови клиенти се оттеглиха. Екипът ми беше демотивиран, усещах как шепнат зад гърба ми. Най-лошото беше, че комисията за големия проект на бизнес комплекса беше насрочила финалното представяне за след две седмици. Конкурентът ми, Петър, беше надушил кръв. Той беше арогантен, агресивен играч на пазара, известен с това, че използва всякакви мръсни номера, за да спечели.
Един ден го засякох в един ресторант. Той дойде до масата ми с ехидна усмивка.
– Александър, чувам, че имаш семейни проблеми. Съжалявам. Ако имаш нужда от нещо… да речем, да продадеш фирмата си на добра цена, преди да се е сринала напълно, знаеш къде да ме намериш.
Стиснах юмруци под масата.
– Върви по дяволите, Петър.
– Ще видим кой ще отиде там. Конкурсът е след две седмици. Надявам се да успееш да се концентрираш.
Напрежението ме смазваше. За да се разсея, се заравях в работа. В офиса имах нова стажантка, Лилия. Беше студентка по архитектура в последни курс, изключително талантлива и амбициозна. Имаше свежи идеи и работеше неуморно. Тя беше единственият човек в офиса, който не ме гледаше със съжаление или подозрение. Гледаше ме с възхищение. Прекарвахме часове заедно над чертежите на проекта. Тя беше лъч светлина в моя мрак. Беше млада, изпълнена с живот и надежда. Всичко, което аз не бях в този момент. Понякога улавях погледа ѝ върху себе си и усещах странна смесица от вина и привличане. Вина заради Десислава и привличане към нейната неподправена енергия.
Една вечер работихме до късно. Всички останали си бяха тръгнали.
– Мислиш ли, че ще спечелим? – попита ме тя, докато разглеждаше 3D модела на комплекса.
– Трябва. Този проект е всичко за мен в момента.
– Ще спечелим. Ти си най-добрият.
Думите ѝ, казани с такава искрена увереност, ме докоснаха.
– Благодаря ти, Лилия. За всичко.
Тя се усмихна. И в тази усмивка за части от секундата ми се стори, че виждам нещо познато. Нещо, което не можех да определя. Нещо, което ме накара да настръхна.
Глава 5: Пукнатини в основите
Анелия ме извика в офиса си няколко дни по-късно. Беше получила първоначалния доклад на детектива Красимир.
– Имаме нещо – каза тя, подавайки ми папка. – Животът на майка ти и Стефан не е бил точно приказка.
Зачетох се. Красимир беше успял да проследи пътя им след напускането на страната. Първо няколко години в Австрия, после в Германия. Стефан се е опитал да започне няколко бизнеса, но всички са се провалили. Натрупал е огромни дългове. Преди около десет години просто е изчезнал. Буквално. Няма следа от него. Нито кредитни карти, нито банкови сметки, нито документи. Сякаш се е изпарил.
Маргарита е останала сама. Прехранвала се е с нископлатена работа – чистачка, сервитьорка, болногледачка. Живяла е в малки, евтини квартири. Никакви кули от слонова кост. Само мизерия и дългове, които е наследила от него.
– Върнала се е в България преди шест месеца – продължи Анелия. – Живяла е в хоспис за онкоболни. Била е в терминален стадий. Лекарите са ѝ давали няколко седмици.
Чувствах се болен. Картината, която си бях изградил за нея – на безсърдечна жена, живееща в лукс с любовника си – се разпадаше. Истината беше много по-грозна и по-тъжна. Тя се е борила. Била е сама. И е била болна.
– Защо не ми е казала? Защо не е потърсила помощ?
– Може би се е срамувала. А може би не е искала помощ, а прошка. Има и още нещо. Красимир е открил, че преди да изчезне, Стефан е имал бизнес отношения тук. И знаеш ли с кого?
Погледнах я въпросително.
– С баща ти.
Светът отново се завъртя.
– Какво? Татко каза, че просто го е познавал…
– Е, изглежда е било повече от познанство. Имали са обща фирма. Строителна. Фирмата е фалирала малко преди майка ти и Стефан да изчезнат. Имало е голям скандал, липсващи пари… но всичко е било потулено. Баща ти е поел всички дългове и е загубил почти всичко. Малко след това Стефан и Маргарита заминават.
Лъжа. Целият ми живот, всичките ми спомени, бяха изградени върху една лъжа. Баща ми, моят герой, ме беше лъгал през цялото време. Гневът, който изпитах, беше по-силен от всичко досега. Беше гняв на предадено дете.
Нахлух в апартамента му без да чукам. Той седеше на същото място, до прозореца.
– Защо? – изкрещях аз, без дори да го поздравя. – Защо не ми каза истината?
Той ме погледна със своите уморени очи. Не изглеждаше изненадан. Сякаш беше очаквал този момент.
– За каква истина говориш, Сашо?
– За теб и Стефан! За фирмата! За това, че той те е разорил и е избягал с парите и с жена ти! Защо си мълчал през всичките тези години?
Той сведе поглед.
– Исках да те предпазя. Беше дете. Какво щеше да промени, ако знаеше? Щеше да намразиш майка си още повече. Щеше да намразиш и мен, задето съм бил такъв глупак да му се доверя. Исках да имаш поне един родител, на когото да се възхищаваш.
– Предпочел си да живея в лъжа? – Гласът ми трепереше. – Оставил си ме да я мразя за грешните причини! Мислех, че е избягала, защото не ме обича, защото е искала по-богат мъж! А истината е, че е била част от заговор, за да те унищожат!
– Не! – извика той, и за първи път от години видях огън в очите му. – Тя не знаеше нищо за парите. Той я излъга, както излъга и мен. Тя беше просто… увлечена. Той ѝ обеща всичко, а когато го получи, я захвърли. Тя не беше част от заговора. Тя беше просто поредната жертва.
Не знаех на какво да вярвам. Основите на моя свят се бяха пропукали. Човекът, който ме беше научил на честност и почтеност, се оказа лъжец. Жената, която бях презирал, се оказа жертва. А аз бях по средата, разкъсван от гняв, объркване и една нова, непозната болка – болката на съжалението.
Върнах се в празния си апартамент. Десислава все още я нямаше. Обадих ѝ се.
– Кога ще се прибереш? – попитах, а в гласа ми се долавяше отчаяние.
– Не знам, Сашо. Още не съм готова. Може би… може би е по-добре да се разделим.
Телефонът увисна в ръката ми. Раздяла. Думата прозвуча окончателно. За една седмица бях загубил майка си, доверието в баща си, приятелката си, репутацията си и може би бях напът да загубя и бизнеса си. Бях сам. Абсолютно сам.
Глава 6: Неочакван съюзник
В деня на финалното представяне на проекта за бизнес комплекса се чувствах като осъден на смърт. Не бях спал от дни. Новината за раздялата ми с Десислава беше добавила още тежест към товара, който носех. Бях сигурен, че ще се проваля.
Влязох в залата за презентации. Инвеститорите седяха на дълга маса, с каменни лица. Моят конкурент, Петър, беше там, изглеждаше уверен и самодоволен. Той представи своя проект пръв. Беше лъскав, скъп, но лишен от душа. Типично в негов стил.
После дойде моят ред. Застанах пред тях, опитвайки се да събера остатъците от самочувствието си. Започнах да говоря, но гласът ми беше неуверен. Усещах как ги губя. Те не гледаха чертежите, гледаха мен – мъжът от новините, заподозреният в убийство.
И точно тогава, когато бях напът да се предам, вратата на залата се отвори и влезе Лилия. Тя носеше макет на част от сградата, който бяхме направили, но бях решил да не го нося, мислейки го за излишен. Тя го постави на масата пред инвеститорите и застана до мен.
– Извинете за закъснението – каза тя с ясен и уверен глас. – Смятам, че триизмерният модел ще ви помогне да добиете по-добра представа за визията на господин Александър.
Присъствието ѝ ми вдъхна сили. Тя ме погледна окуражително и аз продължих. Говорих с плам, който не подозирах, че притежавам. Говорих за идеята си не просто за сграда, а за пространство, което да вдъхновява хората, които работят в него. Говорих за зелени площи, за устойчиви материали, за хармония между функция и естетика. Лилия сочеше детайли по макета, допълвайки думите ми с визуални аргументи. Заедно бяхме екип.
Когато свърших, в залата настъпи тишина. Един от инвеститорите, възрастен мъж със сурово лице, се наведе напред.
– Вашата концепция е… смела, господин Александър. И рискована. Но ми харесва.
Излязох от залата, без да знам какво да очаквам. Лилия ме последва в коридора.
– Беше невероятен! – каза тя, а очите ѝ блестяха.
– Аз… не знам какво да кажа. Ти ме спаси. Защо го направи?
– Защото вярвам в теб. И в проекта. И защото не е честно това, което се случва.
В този момент исках да я прегърна. Тя беше единственият ми съюзник в тази война. Но се въздържах. Границата между професионалното и личното беше станала опасно тънка.
По-късно същия ден получих обаждане от Анелия.
– Има развитие по делото. Излязъл е докладът от аутопсията. Причината за смъртта е задушаване. Но има и нещо друго. Намерили са следи от силно успокоително в кръвта ѝ. Била е упоена, преди да бъде убита. Това променя нещата. Убийството е било предумишлено. И още нещо – под ноктите ѝ са открили кожни частици. ДНК-то не е твое.
Почувствах огромно облекчение. Това беше първата добра новина от седмици.
– Това означава, че съм оневинен, нали?
– Означава, че вече не си единственият заподозрян. Но не бързай да се радваш. Полицията сега ще търси кой е имал достъп до такива медикаменти и чие е ДНК-то. А междувременно, Красимир е открил нещо интересно за твоя приятел Петър.
– Какво?
– Оказва се, че преди няколко години, когато фирмата на Петър е била на ръба на фалита, той е получил огромна, анонимна инвестиция, която го е спасила. Инвестиция, дошла от офшорна сметка в Кипър. Сметка, която според нашите източници е била контролирана от човек на име Стефан.
Парчетата от пъзела започваха да се подреждат в ужасяваща картина.
– Искаш да кажеш, че Петър и Стефан са свързани?
– Изглежда много вероятно. Може би парите, с които Стефан е избягал от баща ти, са отишли при Петър. Може би са били съучастници от самото начало.
Ако това беше вярно, тогава завръщането на Маргарита е било заплаха. Заплаха за Петър. Ако тя знаеше нещо за сделките им, ако можеше да го свърже със Стефан и с откраднатите пари… тогава Петър е имал мотив да я накара да мълчи. И то завинаги.
В главата ми изникна спомен. Разговорът в ресторанта. „Ако имаш нужда от нещо… да продадеш фирмата си на добра цена…“ Той не просто се опитваше да ме дразни. Той се опитваше да ме отстрани. Искаше този проект на всяка цена. Може би проектът не беше просто бизнес. Може би беше свързан с пране на пари. Може би беше свързан със Стефан.
Трябваше да разбера повече. Трябваше да се доближа до Петър. А единственият начин да го направя беше да използвам единственото нещо, което той искаше от мен – проекта.
Глава 7: Капанът
Планът беше рискован, почти луд. Анелия беше твърдо против.
– Това е работа на полицията, Александър! Не си играй на детектив, може да пострадаш!
– Полицията се движи твърде бавно! Те все още ме смятат за заподозрян. Петър е хитър, ще заличи всички следи. Трябва да го провокирам, да го накарам да направи грешка.
Планът беше следният: щях да се свържа с Петър и да му предложа сделка. Щях да му кажа, че съм готов да се оттегля от проекта и да му продам концепцията си, но срещу огромна сума пари. Сума, която знаех, че той няма как да плати с легални средства. Това щеше да го принуди да се свърже със своите „партньори“. С човека зад офшорната сметка. Със Стефан.
Обадих му се.
– Петър, Александър е. Искам да говоря с теб. За проекта.
Той беше изненадан, но се съгласи. Срещнахме се в един луксозен бар, негова територия.
– Значи си размислил? – попита той с триумфална усмивка.
– Проблемите ми станаха твърде много – казах, опитвайки се да звуча победен. – Скандалът, раздялата… нямам сили да се боря. Проектът е твой. Искам само… компенсация. За труда ми. Да речем, два милиона. В брой.
Той се задави с питието си.
– Два милиона? Ти луд ли си?
– Това е цената ми. Искам ги до края на седмицата. Иначе ще представя проекта си и ще се боря докрай, пък ако ще всичко да се срине.
Видях как в очите му се сменят алчност, гняв и пресметливост. Той отчаяно искаше този проект.
– Ще си помисля – каза той и си тръгна.
През следващите дни живеех в постоянно напрежение. Красимир и екипът му следяха всяка стъпка на Петър. На втория ден той направи това, на което се надявахме. Отиде до една обществена телефонна кабина (явно беше достатъчно параноичен да не използва собствения си телефон) и проведе дълъг разговор. Красимир не успя да чуе разговора, но проследи номера, който Петър беше набрал. Беше предплатена карта, но успяха да засекат клетката, от която е приет сигналът. Малък град, на около сто километра от тук.
– Той е тук – каза Красимир. – Стефан е в България.
Ледени тръпки преминаха по гърба ми. Човекът, който беше унищожил семейството ми, беше наблизо.
В същото време, полицията беше стигнала до задънена улица с ДНК пробата. Нямаха съвпадение в базата си данни. Аз все още бях в списъка им със заподозрени.
В офиса нещата бяха странни. След презентацията, връзката ми с Лилия стана по-близка. Тя беше единственият човек, с когото можех да говоря, без да се чувствам съден. Една вечер, докато работехме, тя ме попита:
– Наистина ли ще се откажеш от проекта?
– Нещата са по-сложни, Лилия.
– Не се отказвай. Не му позволявай да спечели.
Тя докосна ръката ми. Жестът беше невинен, но в същото време интимен. Отдръпнах се.
– Не мога. Не сега.
Чувствах се виновен. Десислава ме беше напуснала, но все още я обичах. А тук, пред мен, стоеше тази млада, прекрасна жена, която вярваше в мен. Бях на ръба на пропаст, не само професионална, но и морална.
В края на седмицата Петър ми се обади.
– Имаш си парите. Утре вечер, в десет. На изоставения строеж до старата гара. Ела сам.
Това беше. Капанът беше заложен. Анелия беше уведомила инспектор Стоянов, въпреки протестите му. Той се съгласи да осигури прикритие, но ме предупреди:
– Ако нещо се обърка, момче, си заминал. Тези хора не си играят.
Нощта беше студена и влажна. Изоставеният строеж беше зловещо място, стърчащи железа и бетонни колони, които хвърляха дълги сенки. Носех микрофон, скрит под дрехите. Екипът на Стоянов беше разположен наоколо, скрит в мрака.
Петър ме чакаше сам, до една от колоните. До него имаше голям сак.
– Ето ги. Два милиона. Сега ми дай всички чертежи и документи по проекта.
– Първо да видя парите.
Отворих сака. Беше пълен с пачки.
– Добре. Ето…
В момента, в който му подадох папката, чух шум зад себе си. Обърнах се рязко. От сенките излезе втори мъж. Беше по-възрастен, с прошарена коса и белег на бузата. Но очите… познах ги. Бяха същите пронизващи очи от снимката в медальона.
Стефан.
– Значи това е момчето – каза той с дрезгав глас, оглеждайки ме от глава до пети. – Прилича на нея.
– Какво става тук, Петър? Условието беше да си сам!
– Условията се променят – каза Петър с усмивка. – Знаеш ли, Александър, ти ни създаде много проблеми. Майка ти също. Тя беше твърде сантиментална. Искаше да се върне, да ти разкаже всичко… за нас, за парите. Не можехме да го позволим.
Сърцето ми спря.
– Ти… ти си я убил? – погледнах към Петър.
– Не лично. Аз само осигурих успокоителното. Стефан свърши останалото. Тя му вярваше, горката. Пусна го в къщата, без да подозира нищо.
Всичко си дойде на мястото. ДНК-то под ноктите ѝ. Беше на Стефан. Тя се е борила.
– А сега ти – продължи Стефан, изваждайки пистолет. – Ще изглежда като сделка с наркотици, която се е объркала. Двама мъже, намерени мъртви до сак с пари. Полицията ще приключи случая.
В този момент екипът на Стоянов се появи от всички страни.
– Полиция! Хвърлете оръжието!
Стефан се поколеба за миг, после насочи пистолета към мен. Чу се изстрел. Но не от неговия пистолет. Стефан падна на земята, а от рамото му бликна кръв. Един от полицаите го беше улучил. Петър вдигна ръце и се предаде.
Когато всичко свърши, седях в една полицейска кола, треперейки. Стоянов дойде при мен.
– Дължа ти извинение, Александър. И благодарност. Беше лудост, но успя.
Бях свободен. Но не се чувствах победител. Истината беше грозна и мръсна. Жената, която ми беше дала живот, беше убита от мъжа, заради когото ме беше изоставила. Всичко беше заради пари и алчност. Нямаше нищо романтично, нищо красиво. Само една трагична, пропиляна история.
Глава 8: Разкрития
В дните след ареста на Петър и Стефан, животът ми бавно започна да се връща към някакво подобие на нормалност. Медиите ме превърнаха от злодей в герой. Клиентите, които се бяха оттеглили, започнаха да се обаждат отново. Инвеститорите ми присъдиха проекта за бизнес комплекса. Бях спечелил всичко, за което се борех. Но се чувствах по-празен от всякога.
Анелия ми предаде вещите на майка ми, които полицията беше открила в стаята ѝ в хосписа. Бяха малко – няколко стари дрехи, книга и една кутия. Вътре в кутията имаше писма. Много писма. Адресирани до мен. По едно за всеки мой рожден ден през последните двадесет години. Писма, които никога не бяха изпратени.
Седнах и започнах да чета. С всяко писмо, с всяка страница, аз се запознавах с жената, която не познавах. Четях за нейната болка, за съжалението ѝ, за любовта ѝ към мен, която никога не беше изчезвала. Четях за лъжите на Стефан, за насилието му, за начина, по който я беше контролирал и изолирал от света. Тя не ме беше изоставила по свое желание. Тя беше избягала от мен, за да ме предпази от него. Стефан я беше заплашвал, че ако опита да се свърже с мен или с баща ми, ще ни намери и ще ни нарани.
В последното писмо, написано няколко дни преди да ми се обади, тя пишеше:
„Знам, че нямам много време, мое момче. Ракът ме изяжда отвътре, но най-голямата болка е в душата ми. Провалих се като майка. Отнеха ми те, а аз бях твърде слаба, за да се боря. Сега се връщам у дома. Не за да искам прошка, защото знам, че не я заслужавам. Връщам се, за да те предупредя. Стефан е тук. Видях го. Той е свързан с един бизнесмен на име Петър. Имат някакви големи планове, строят нещо. Страхувам се, че ще се опитат да те използват или да те наранят. Моля те, пази се. Дори и да не искаш да ме видиш никога повече, просто знай, че те обичам. Винаги съм те обичала.“
Сълзите се стичаха по лицето ми. Тя се беше върнала, за да ме защити. Беше умряла, опитвайки се да поправи грешките от миналото. А аз я бях отблъснал.
Имаше и още нещо в кутията. Свидетелство за раждане. На името на Лилия. В графата „майка“ пишеше Маргарита. А в графата „баща“ – Стефан.
Светът ми се преобърна за пореден път. Лилия. Моята талантлива стажантка. Моят неочакван съюзник. Моята… сестра. Всичко си дойде на мястото. Познатото чувство, когато я гледах. Начинът, по който ме гледаше тя. Тя е знаела. През цялото време е знаела коя съм.
Намерих я в университета, в една от чертожните зали. Седеше сама над някакъв проект.
– Лилия?
Тя вдигна глава. Когато видя изражението на лицето ми, разбра, че знам.
– Откога? – попитах тихо.
– Откакто се помня. Мама ми е разказвала за теб. Ти беше нейният приказен принц, нейният голям, смел брат, който живее далеч. Тя ми показваше твои снимки, които е намирала в интернет. Знаех, че учиш архитектура. Затова записах да уча същото. Мечтаех един ден да те срещна, да работя с теб.
– Защо не ми каза?
– Страхувах се. Ти беше всичко, което ми беше останало като семейство, макар и да не знаеше за мен. Страхувах се, че ще ме отхвърлиш, както… както отхвърли нея. Когато разбрах, че търсиш стажант, видях своя шанс. Исках просто да бъда близо до теб. Да те опозная.
Тя беше живяла с тази тайна през цялото време. Беше ме търсила, водена от нуждата за семейство. Беше страдала, гледайки болката ми, знаеййки цялата истина.
– Тя се гордееше с теб, Сашо – прошепна Лилия, а сълзи се стичаха по бузите ѝ. – Дори и от разстояние, тя следеше всеки твой успех. Ти беше нейната светлина в мрака.
Не знаех какво да кажа. Бях изгубил майка си, но бях намерил сестра. Една част от пъзела, за която дори не подозирах, че съществува. Прегърнах я. Беше неумела, несигурна прегръдка, прегръдка на двама непознати, свързани от кръв и трагедия. Но беше начало.
Глава 9: Ново начало
Съдебният процес срещу Петър и Стефан беше кратък. Писмата на майка ми, показанията на Лилия и самопризнанията, които направиха след ареста, бяха повече от достатъчни. Получиха дълги присъди. Справедливостта беше възтържествувала, поне формално.
Отидох да видя баща ми. Занесох му писмата. Той ги чете дълго, безмълвно. Когато свърши, очите му бяха пълни със сълзи.
– Прости ми, Сашо. Трябваше да ти кажа. Трябваше да се боря за нея, а аз просто се предадох.
– И двамата сме правили грешки, татко. Но тя ни е простила. Време е и ние да си простим.
За първи път от двадесет години говорихме. Наистина говорихме. За нея, за миналото, за болката. И с всяка дума, тежестта, която носехме и двамата, ставаше по-лека.
Десислава се опита да се свърже с мен. Каза, че съжалява, че е направила грешка, че ме обича.
– Аз също те обичам, Деси. Но нещо се счупи между нас. Нещо, което не знам дали можем да поправим. Имам нужда от време.
Не знаех дали някога ще бъдем отново заедно. Раните бяха твърде дълбоки. Бях се променил. Светът, който бях построил, се беше срутил, а върху руините му трябваше да изградя нещо ново, нещо по-истинско.
Работата по бизнес комплекса започна. Това беше моят проект, моето спасение. Но вече не беше само мой. Предложих на Лилия да стане младши партньор във фирмата след като се дипломира. Тя беше не просто моя сестра, тя беше изключително талантлив архитект. Заедно можехме да постигнем много.
Един ден, няколко месеца по-късно, отидохме двамата с нея на гроба на майка ни. Беше скромен, тих гроб, с изглед към планината. Стояхме мълчаливо известно време.
– Мислиш ли, че ни гледа? – попита Лилия.
– Не знам. Но знам, че най-накрая е намерила покой. И ние също.
Слънцето пробиваше през облаците. Животът продължаваше, с всичките му белези, с всичките му несъвършенства. Бях загубил много, но бях намерил и нещо безценно. Бях намерил истината. И бях намерил семейство. Едно странно, разбито, но истинско семейство. И това беше достатъчно. Беше ново начало.