Майка ми ми каза, че има нова връзка — десет години след като загуби баща ми. Десет години. Цяло десетилетие на тишина в къщата, която някога ехтеше от смеха му. Десет години, в които я гледах как бавно се свива в себе си, как цветовете в живота ѝ избледняват до сива палитра от спомени и самота. Не искаше да сподели името му. „Просто ми се довери, мила. Когато му дойде времето, ще се запознаете“, прошепна ми по телефона, а в гласа ѝ долових нотка на момичешки трепет, която не бях чувал от векове. И аз се зарадвах. Искрено. Заслужаваше щастие, заслужаваше отново да усети слънцето. Всеки заслужава втори шанс, нали така? Радвах се за нея… докато снощи, на семейната вечеря, тя не влезе, държейки за ръка един мъж.
Вратата се отвори и в стаята сякаш нахлу друг въздух – по-тежък, наситен с парфюм, който струваше повече от месечния ми наем. Магдалена, майка ми, сияеше. Очите ѝ блестяха по начин, който бях забравила, че е възможен. Носеше рокля в цвят бордо, която подчертаваше все още стройната ѝ фигура, и стискаше ръката на мъжа до себе си, сякаш той беше спасителен пояс в бурно море.
Погледнах го. В първия миг видях само силует – висок, елегантен, с перфектно скроен костюм и коса, леко докосната от сребро по слепоочията. Той се усмихна – онази бавна, уверена усмивка на човек, който знае, че светът е в краката му. И тогава очите ни се срещнаха.
Светът се разпадна.
Вилицата, която държах, изтрака оглушително в порцелановата чиния. Въздухът заседна в гърдите ми, превръщайки се в леден блок, който заплашваше да пръсне ребрата ми. Ръцете ми започнаха да треперят. Отначало леко, едва забележимо, а после конвулсивно, неудържимо. Не можех да ги контролирам. Сякаш принадлежаха на чуждо тяло.
Това не беше никой друг, а Ивайло.
Ивайло. Име, което бях погребала толкова дълбоко в съзнанието си, че се надявах никога повече да не го чуя, камо ли да го видя. Човекът, който беше моята най-голяма, най-срамна тайна. Човекът, който преди две години преобърна света ми, счупи ме на хиляди парченца и след това си тръгна, сякаш никога не ме е познавал.
„Анна, скъпа, това е Ивайло“, промълви майка ми, без да забелязва бурята, която вилнееше в мен. „Ивайло, това е дъщеря ми, Анна.“
Той протегна ръка. Онази същата ръка, която някога ме беше докосвала. Сега тя беше насочена към мен за официално, цивилизовано ръкостискане. Погледът му беше спокоен, непроницаем, сякаш ме виждаше за първи път. Нито един мускул по лицето му не трепна. За него аз бях просто дъщерята на новата му любов. Непозната.
Не можех да помръдна. Не можех да дишам. В ушите ми бучеше кръвта ми. Пред очите ми преминаха сцени, които се бях заклела да забравя – тъмният лукс на хотелска стая, ароматът на уиски и неговия парфюм, тихият му, дрезгав глас, който ми обещаваше неща, които знаех, че са лъжа. Лъжа, в която отчаяно исках да вярвам.
„Приятно ми е да се запознаем, Анна“, каза той и в гласа му имаше онази кадифена мекота, която някога ме беше омагьосала.
Стоях там, замръзнала, докато брат ми, Петър, който седеше до мен, се изправи и пое ръката на Ивайло. „Петър. Добре дошли в дома ни.“ Гласът на брат ми беше равен, но усетих напрежението в раменете му. Той също го преценяваше, но по съвсем различни причини. Петър винаги е бил защитникът на семейството след смъртта на татко.
Майка ми най-накрая забеляза състоянието ми. „Мила, добре ли си? Пребледняла си.“
Успях да отлепя поглед от Ивайло и да го насоча към нея. Исках да изкрещя. Да ѝ кажа кой е този човек. Да я предупредя. Но как? Как да ѝ кажа, че мъжът, който я кара да сияе за първи път от десет години, е същият, който ме беше използвал и захвърлил като ненужна вещ? Как да призная собствения си грях, собствената си глупост, без да разбия сърцето ѝ на милион парчета?
„Просто… малко ми прилоша“, успях да промълвя, а думите прозвучаха като стържене на стъкло. „Ще отида за малко до кухнята.“
Изправих се на треперещите си крака и почти избягах от стаята, усещайки прогарящия поглед на Ивайло в гърба си. Влязох в кухнята, залитнах към мивката и отворих студената вода. Наплисках лицето си, опитвайки се да прогоня образа на самодоволната му усмивка. Не беше възможно. Това не се случваше. Това беше кошмар, от който всеки момент щях да се събудя.
Но шумът от смеха в хола – смехът на майка ми, преплетен с дълбокия, плътен глас на Ивайло – беше твърде реален. Кошмарът беше тук. Беше седнал на масата в бащиния ми дом и държеше ръката на майка ми. И аз бях в капан.
Глава 2
Нощта беше безкрайна. Всяко скърцане на пода, всяка сянка по стената на стаята ми придобиваше зловещи очертания. Въртях се в леглото, а чаршафите се усещаха като бодлива тел. Умът ми беше бойно поле, на което се сблъскваха спомени, страх и чувство за вина. Образът на Ивайло, седнал на мястото на баща ми, се беше запечатал в съзнанието ми като жигосан.
Как се запознахме? Беше толкова банално, толкова предсказуемо. Бях на стаж в голяма архитектурна фирма, а той беше един от ключовите им клиенти. Богат, влиятелен, с аура на власт, която караше всички около него да се чувстват незначителни. В началото го наблюдавах отдалеч – арогантен бизнесмен, който третираше хората като пионки в играта си. Но после той ме забеляза.
Започна с комплименти за работата ми, с покани за кафе, уж за да обсъдим детайли по проекта. Бях млада, впечатлителна, все още носех товара на студентския си кредит за жилището, което си бях купила с толкова лишения. Вниманието му беше като опиат. Той ме караше да се чувствам специална, видяна. Разказваше ми за света си – свят на сделки за милиони, на луксозни пътувания и безкрайни възможности. Свят, толкова далеч от моя, изпълнен с лекции в университета и тревоги за сметките.
Поддадох се. Позволих му да ме въвлече в тайната си орбита. Знаех, че е грешно. Интуицията ми крещеше, че този човек е опасен. Но бях самотна и той запълни празнината с илюзии. Срещите ни бяха винаги в скъпи хотели, далеч от любопитни очи. Никога не ме заведе в дома си, никога не ме запозна с приятелите си. Бях просто временен каприз, странична сюжетна линия в неговия сложен живот.
Краят дойде толкова внезапно, колкото и началото. Един ден той просто спря да отговаря на обажданията ми. Съобщенията ми оставаха непрочетени. Сякаш бях изтрита от съществуването му. Болката и унижението бяха почти физически. Отне ми месеци, за да се съвзема, да залепя парчетата от разбитото си самочувствие и да погреба спомена за него толкова надълбоко, че да повярвам, че никога не се е случвало.
И сега той беше тук. В моя дом. С моята майка.
На сутринта слязох в кухнята с тъмни кръгове под очите. Магдалена беше там, тананикаше си, докато правеше кафе. Изглеждаше с десет години по-млада. Щастието просто струеше от нея.
„Добро утро, слънчице! Спа ли добре?“
Не можех да я гледам в очите. Сведох поглед към чашата си. „Не особено.“
Тя седна срещу мен, сложи ръка върху моята. „Анна, знам, че снощи беше шок за теб. Трябваше да те подготвя по-добре. Но… толкова се вълнувах.“
Сърцето ми се сви. Тя беше толкова невинна в цялата тази ужасна плетеница.
„Мамо… откъде го познаваш този човек?“ – попитах, опитвайки се гласът ми да не трепери.
„О, срещнахме се на една благотворителна вечер. Беше толкова чаровен, толкова внимателен. Заговорихме се и… просто се случи. Той е толкова различен от всички, които съм срещала. Умен, успешен, кара ме да се чувствам… жива.“
„Какво знаеш за него? За миналото му?“ – настоях аз.
Тя се намръщи леко. „Знам, че е разведен. Има собствен бизнес, много е успял. Беше много откровен с мен. Защо ме разпитваш така? Не ти ли хареса?“
Какво да ѝ кажа? Че ми хареса твърде много, до болка? Че го познавам по-интимно, отколкото тя някога би могла да си представи?
„Просто… има нещо в него. Изглежда твърде… перфектен“, казах аз, избирайки думите си внимателно. „Хора като него често крият нещо.“
Магдалена дръпна ръката си. В очите ѝ се появи разочарование. „Анна, моля те. Не започвай. За първи път от смъртта на баща ти се чувствам щастлива. Не мислиш ли, че го заслужавам? Опитай се да го опознаеш, заради мен. Ще видиш, че е прекрасен човек.“
Стената беше издигната. Всяка моя дума срещу Ивайло щеше да бъде възприета като атака срещу нейното щастие, като проява на егоизъм от моя страна. Бях в безизходица.
По-късно през деня, докато се опитвах да се съсредоточа върху сложния архитектурен чертеж за дипломната си работа, телефонът ми извибрира. Беше непознат номер. Колебаех се, но накрая вдигнах.
„Анна?“
Гласът му. Дълбок, кадифен, изпрати ледени тръпки по гръбнака ми. Беше Ивайло.
„Какво искаш?“ – изсъсках аз.
„Просто исках да видя как си след снощи. Изглеждаше разстроена“, каза той със спокоен, почти бащински тон, който ме вбеси.
„Как смееш да ми се обаждаш? Стой далеч от мен. Стой далеч от майка ми!“
Чух го как се засмя тихо от другата страна на линията. „Не мисля, че това е възможно. Аз и Магдалена имаме сериозни планове. Мисля, че е време да приемеш, че ще бъда част от живота ти. И би било много… неприятно, ако миналото ни създаде проблеми в настоящето, нали?“
Това беше заплаха. Прикрита, елегантна, но недвусмислена заплаха. Той държеше всички карти. Знаеше моята тайна, а аз не знаех нищо за него, освен че е безскрупулен манипулатор.
„Какво целиш с това, Ивайло? Какво искаш от нея?“
„Твоята майка е прекрасна жена. Дава ми спокойствието, от което имам нужда“, отговори той. „А ти, Анна… ти просто ще трябва да бъдеш доброто момиче и да играеш ролята си. В противен случай ще се наложи да обясня на Магдалена колко добре вече се познаваме. Сигурен съм, че не искаш да ѝ причиниш това, нали?“
Той затвори. Останах със слушалката в ръка, а сърцето ми биеше до пръсване. Това не беше просто съвпадение. Той го беше планирал. Срещата му с майка ми не беше случайна. Той беше влязъл в живота ни с цел. Но каква? Да ме измъчва? Или имаше нещо по-голямо, по-зловещо? Погледнах към снимката на баща ми на бюрото. Той ме гледаше с топлите си, добри очи. Какво би направил той? Би се борил. Би защитил семейството си.
Трябваше да направя същото. Но как да се бориш с призрак от миналото, който заплашва да унищожи бъдещето ти?
Глава 3
Няколко дни се движех като сомнамбул. В университета бях разсеяна, вкъщи – мълчалива. Всяко позвъняване на телефона ме караше да подскачам. Всеки път, когато майка ми споменаваше името „Ивайло“, усещах как стомахът ми се свива на топка. Тя беше в еуфория – разказваше ми за ресторантите, в които я води, за малките подаръци, с които я изненадва, за дългите разговори, които водели. Тя виждаше принца на бял кон. Аз виждах вълка в овча кожа.
Брат ми, Петър, усещаше, че нещо не е наред. Той беше две години по-голям от мен, по-земен, по-прагматичен. След като татко почина, той се опита да влезе в неговите обувки, да бъде мъжът в къщата. Беше започнал малък бизнес със строителни материали, но нещата не вървяха добре. Постоянно беше напрегнат, притеснен за заемите, които беше взел.
Една вечер го заварих в старата работилница на татко в гаража, заобиколен от купчини с фактури и документи.
„Как е, како?“ – попита той, без да вдига поглед от числата.
„Добре съм.“ – излъгах.
Той вдигна глава, прониза ме с поглед. „Не, не си. От онази вечеря си като призрак. Какво има? Този Ивайло ли те притеснява?“
Колебаех се. Част от мен отчаяно искаше да сподели товара, но срамът беше по-силен. Как да му кажа? Как да призная, че съм била толкова глупава?
„Просто… имам лошо предчувствие за него. Не ми вдъхва доверие.“ – казах накрая.
Петър въздъхна и се облегна назад. „И на мен не ми е съвсем по вкуса. Прекалено е лъскав. Но виж мама. Не съм я виждал толкова щастлива от години. Може би просто ние сме станали твърде цинични.“
„Не е цинизъм, Петър. Инстинкт е. Татко не би го харесал.“
Споменаването на баща ни винаги действаше. Петър настръхна. „Татко не би харесал никого на неговото място. Но татко го няма. А мама е жива и има право на свой живот. Докато я прави щастлива и се отнася с нея добре, ще се опитам да го приема.“
„А ако не се отнася добре с нея? Ако само се преструва?“
„Тогава ще си има работа с мен“, каза той с твърд глас, но после погледът му отново се върна към купчината с фактури. Виждах умората и стреса в очите му. Той имаше свои собствени битки, по-реални и належащи от моите смътни предчувствия. Не можех да го товаря и с моите.
Единственият човек, на когото можех да се доверя, беше Дария. Най-добрата ми приятелка от гимназията. Срещнахме се в едно малко кафене, далеч от нашия квартал. Когато ѝ разказах всичко, от началото на аферата ми до кошмарната вечеря, тя мълча дълго, въртейки лъжичката в чашата си с капучино.
„Леле“, каза тя накрая. „Това е по-зле от сапунен сериал.“
„Какво да правя, Дари? Ако кажа на мама, ще я съсипя. Ще ѝ разбия сърцето и ще я унижа. Ако мълча, позволявам на този звяр да влезе в семейството ни, да седне на нашата маса, да спи в леглото на баща ми!“ – гласът ми трепереше от безсилие.
Дария ме хвана за ръката. „Първо, успокой се. Паниката няма да ти помогне. Второ, трябва да разбереш каква е неговата игра. Защо го прави? Не вярвам в такива съвпадения. Той те е намерил. Намерил е семейството ти. Има причина.“
„Каква причина? Да ме измъчва?“
„Може би. Или може би има нещо друго. Нещо свързано с бизнеса на баща ти? Бяха ли конкуренти?“
Замислих се. Баща ми имаше малка, но успешна строителна фирма. Беше честен човек, старомоден в разбиранията си за бизнес. Ивайло беше от друга порода – хищник, за когото правилата не важат. Възможно ли е пътищата им да са се пресичали?
„Не знам. Татко никога не е споменавал името му. Но той почина от масивен инфаркт. Лекарите казаха, че е било от стрес. В последните месеци беше много напрегнат заради един голям търг, който загуби.“
В очите на Дария проблесна искра. „Провери. Опитай се да разбереш кой е спечелил този търг. Може да е просто параноя, но може и да е следа.“
Думите ѝ ми дадоха посока. За първи път от дни почувствах, че мога да направя нещо, освен да се самосъжалявам. Трябваше да разбера кой е Ивайло всъщност. Не чаровният бизнесмен, който майка ми познаваше, а истинският човек зад маската.
През следващата седмица Ивайло започна своята офанзива. Той не просто ухажваше майка ми, той се опитваше да превземе цялото ни семейство. Един ден се появи с огромен, последен модел телевизор за хола. „Старият ви беше съвсем остарял“, каза той небрежно, докато двама работници го монтираха. Майка ми беше на седмото небе. Петър мърмореше, че нямаме нужда от подаяния, но не отказа.
Няколко дни по-късно, Ивайло покани Петър на обяд. Когато брат ми се върна, беше различен. По-мълчалив, замислен.
„Как мина?“ – попитах го.
„Говорихме си за моя бизнес. Той… разбира нещата. Даде ми няколко съвета. Дори предложи да ми помогне. Познавал хора в банките, можел да уреди рефинансиране на кредита ми при по-добри условия.“
Алармата в главата ми започна да крещи. „Петър, недей! Не приемай нищо от него! Това е капан!“
Той ме погледна ядосано. „Какъв капан, Анна? Човекът просто предлага помощ. За разлика от теб, аз не мога да си позволя лукса да отказвам. Затънал съм до гуша! Ти си в университета, мама има пенсия, но аз съм този, който трябва да се бори с кредитори всеки ден!“
„Именно затова си лесна плячка за него! Той ще те оплете в мрежите си и после ще те държи в ръцете си!“
„Престани да бъдеш толкова параноична! Може би просто е добър човек, който иска да помогне на семейството на жената, която обича. Замисляла ли си се върху този вариант?“ – извика той и излезе от стаята, тръшвайки вратата.
Бях сама. Брат ми беше заслепен от отчаянието си, а майка ми – от любовта. Ивайло ги обработваше един по один, изолирайки ме, превръщайки ме в „лошата“, „неблагодарната“ дъщеря.
И тогава, една вечер, докато ровех из старите документи на баща ми в мазето, търсейки нещо – каквото и да е – което да ми даде отговор, намерих стара папка. Вътре имаше документи, свързани с онзи последен, фатален търг. Името на фирмата, спечелила поръчката, не ми говореше нищо. Но когато потърсих в интернет кой стои зад нея, дъхът ми спря. Собственикът беше офшорна компания, но в борда на директорите, скрито зад няколко други имена, стоеше неговото.
Ивайло.
Той не просто беше конкурент на баща ми. Той го беше съсипал. Беше откраднал проекта, който трябваше да осигури бъдещето на фирмата му. Стресът от този провал беше убил баща ми.
И сега същият този човек спеше в неговия дом.
Глава 4
Откритието ме разтърси из основи. Това вече не беше просто лична вендета заради миналото ни. Това беше нещо много по-дълбоко и по-мрачно. Ивайло не беше просто любовник на майка ми; той беше архитектът на нашата семейна трагедия. Студена ярост замести страха. Трябваше да действам, и то бързо, преди да е пуснал корени твърде дълбоко.
Реших да говоря първо с Петър. Той трябваше да знае. Трябваше да разбере, че „помощта“, която Ивайло му предлагаше, беше целувката на Юда. Изчаках го да се прибере късно вечерта, изтощен и обезсърчен. Разстлах документите на кухненската маса.
„Петър, трябва да видиш това.“
Той ги погледна с уморен поглед. „Какво е това? Стари хартии на татко?“
„Това е последният търг, за който той се бореше. Този, който го съсипа.“ Посочих му името на фирмата победител и след това разпечатката от търговския регистър. „Виж кой стои зад всичко това.“
Отне му няколко минути, за да проследи връзките, да свърже имената. Гледах как лицето му се променя – от умора към объркване, а след това към чисто, неподправено вцепенение. Той вдигна поглед към мен, очите му бяха разширени.
„Не е възможно…“
„Напълно е възможно. Той е. Съсипал е баща ни, Петър. А сега е тук, за да довърши започнатото.“
Брат ми скочи от стола и започна да крачи из кухнята като звяр в клетка. „Значи… значи целият този театър… помощта, съветите… всичко е било лъжа? Той просто си играе с нас?“
„По-лошо е. Той иска нещо. Може би фирмата на татко, имотите… Не знам какво, но не е дошъл тук от любов към мама.“
Гневът на Петър беше експлозивен. „Ще го убия! Кълна се, ще го убия с голи ръце!“
„Не! – сграбчих го за ръката. – Насилието няма да реши нищо. Това само ще ни вкара в още по-голяма беля. Трябва да бъдем умни. По-умни от него.“
Седнахме и започнахме да мислим. За първи път от седмици бяхме отбор. Решихме, че трябва да съберем повече доказателства, нещо неоспоримо, което да покажем на майка ни. Нещо, което тя не би могла да отхвърли като моя „параноя“ или „ревност“.
Междувременно, Ивайло продължаваше да плете мрежата си. Беше уредил среща на Петър с банкер. Брат ми отиде, преструвайки се на заинтересован, само за да събере повече информация. Върна се по-притеснен от всякога.
„Предлагат ми да обединят всичките ми заеми в един, с по-ниска лихва. Звучи перфектно, нали?“, каза той с горчива ирония. „Но има уловка. Искат като допълнителна гаранция семейната къща.“
Къщата. Крепостта ни. Единственото, което ни беше останало от баща ни.
„Това е. Ето я целта му“, прошепнах аз. „Иска да ни вземе дома.“
„И ще го направи, ако не го спра. Мама му има пълно доверие. Ако той ѝ каже, че това е „за мое добро“, тя ще подпише документите, без да се замисли.“
Ситуацията беше по-отчайваща, отколкото си представях. Бяхме в надпревара с времето. Започнах да прекарвам всяка свободна минута в ровене онлайн. Търсех информация за миналите сделки на Ивайло, за бивши партньори, за съдебни дела. Повечето неща бяха добре прикрити зад сложни фирмени структури, но малко по малко започнаха да се появяват пукнатини в перфектната му фасада. Открих няколко стари статии за враждебни поглъщания на малки фирми, в които неговото име се споменаваше бегло. Моделът беше същият – сприятеляване, предложение за „помощ“, последвано от финансов колапс и поглъщане за жълти стотинки.
Един ден попаднах на името на бившата му съпруга – Стела. Разводът им беше отразен в светските хроники като „цивилизован и по взаимно съгласие“, но нещо в мен ми подсказа, че това е просто фасада. Намерих я в социалните мрежи. Профилът ѝ беше дискретен – няколко снимки от пътувания, изкуство, нищо лично. Колебаех се дни наред дали да се свържа с нея. Какво щях да ѝ кажа? „Здравейте, бившият Ви съпруг се опитва да унищожи семейството ми, както вероятно е унищожил и Вашето?“ Звучеше налудничаво.
Но отчаянието беше по-силно от страха. Написах ѝ кратко, внимателно формулирано съобщение, в което споменах, че правя проучване за старите бизнес практики на Ивайло и бих искала да ѝ задам няколко въпроса, ако е възможно. Не очаквах отговор.
Междувременно, драмата у дома достигна своята кулминация. Една вечер, докато вечеряхме тримата – аз, Петър и майка ми – тя пусна бомбата.
„Ивайло ми предложи брак.“
Чинията на Петър изтрака. Аз замръзнах.
„И аз приех“, добави тя, а очите ѝ сияеха. Повдигна ръката си, за да ни покаже пръстена – огромен диамант, който проблясваше студено под светлината на лампата. „Не е ли прекрасен? Ще се женим след два месеца.“
Светът ми се завъртя. Два месеца. Това беше всичкото време, с което разполагахме.
„Мамо, не можеш да направиш това“, казах аз, а гласът ми беше дрезгав.
Тя ме погледна студено. „Мога и ще го направя. Анна, уморих се от твоето неодобрение. Или ще приемеш щастието ми и ще бъдеш част от него, или вратата е там. Не можеш да живееш в миналото завинаги.“
„Не става въпрос за миналото! Става въпрос за него! Той не е този, за когото го мислиш!“ – почти изкрещях аз.
„Стига!“ – намеси се Петър, виждайки, че съм напът да избухна и да кажа всичко. Той ме срита леко под масата. „Мамо, просто сме изненадани. Новината е малко… внезапна. Разбира се, че искаме да си щастлива.“ Той изигра ролята си перфектно, въпреки че виждах как стиска юмруци под масата.
Трябваше да напуснем къщата за малко, да си съберем мислите. Излязохме навън, в хладната нощ.
„Тя е напълно заслепена“, каза Петър. „Той я е омаял. Ако се оженят, той ще има законен достъп до всичко. Трябва да действаме сега.“
В този момент телефонът ми извибрира в джоба. Погледнах екрана. Беше отговор. От Стела.
„Добре. Кога и къде?“
Глава 5
Срещата със Стела беше като сцена от шпионски филм. Тя предложи да се видим в лоби бара на хотел в центъра на града – място, достатъчно оживено, за да сме анонимни, и достатъчно дискретно, за да не привличаме внимание. Когато пристигнах, тя вече беше там, седнала в едно уединено сепаре. Беше елегантна жена, на възрастта на майка ми, но с очи, които носеха тежестта на преживян опит. В погледа ѝ имаше стоманена твърдост, която липсваше на моята наивна, романтична майка.
Поръчахме си вода. Неловкото мълчание продължи няколко секунди, преди тя да го наруши.
„Значи, проучвате бившия ми съпруг“, каза тя, а в гласа ѝ нямаше и следа от емоция. „Каква е целта на вашето проучване, госпожице…“
„Анна. И не е точно проучване. Ситуацията е… лична.“
Реших да рискувам и да бъда директна. Разказах ѝ всичко – за майка ми, за предложението за брак, за фирмата на баща ми и търга, който го е унищожил. Докато говорех, наблюдавах лицето ѝ. То остана безизразно, но видях как пръстите ѝ се свиха около чашата с вода. Когато споменах името на фирмата на баща ми, тя кимна едва забележимо.
„Спомням си този случай“, каза тя тихо. „Ивайло беше много горд с тази сделка. Наричаше я „елегантна ликвидация“. Вашият баща е бил добър човек, но твърде честен за джунглата, в която Ивайло вирее.“
Думите ѝ потвърдиха най-лошите ми страхове. „Значи е вярно. Той го е направил умишлено.“
„Ивайло никога не прави нищо без умисъл“, отвърна Стела. „Той е стратег. Играе дълга игра. Всеки негов ход е пресметнат. Влюбването му във вашата майка не е случайно. Той никога не се влюбва. Той инвестира.“
„Какво иска?“
Тя се облегна назад. „Ивайло е обсебен от наследства. Не просто от пари, а от това да придобие живота на другите. Когато се оженихме, аз имах малък семеен бизнес. За няколко години той го разшири, преструктурира и накрая ме изхвърли от собствената ми компания, оставяйки ми само трохите, които законът му позволяваше. Той не просто иска къщата ви или фирмата. Той иска да заличи спомена за баща ви, да седне на неговото място, да превземе миналото ви. Това е неговият начин да печели.“
Побиха ме тръпки. Това беше по-извратено, отколкото можех да си представя.
„Можете ли да ми помогнете?“, попитах аз с надежда. „Имате ли някакви доказателства? Документи? Нещо, което да покажа на майка ми, нещо, което да го спре?“
Стела се поколеба. „Опасно е. Ивайло има много връзки и малко скрупули. Ако разбере, че му се противопоставям, ще направи живота ми ад. Отново.“
„Моля ви. Той ще се ожени за майка ми. Ще я унищожи, както е унищожил вас.“
В очите ѝ за миг проблесна искра на стара болка. „Той не ме унищожи. Направи ме по-силна. Отне ми години, за да се изправя на крака, но го направих.“ Тя замълча за момент, сякаш претегляше риска. „Имам някои документи. Копия от договори, имейли… неща, които адвокатът ми запази след развода. Може да не са достатъчни за съдебно дело, но може би ще са достатъчни, за да отворят очите на майка ви.“
Уговорихме се да се срещнем отново след няколко дни. Тръгнах си от хотела със смесица от страх и надежда. Бяхме намерили съюзник. Но думите ѝ за опасността отекваха в ума ми.
Междувременно, трябваше да намерим и правна защита. Петър се свърза с Кирил, стар приятел на баща ни и уважаван адвокат. Кирил беше почтен и принципен човек, пълна противоположност на акулите, с които Ивайло работеше. Когато му разказахме историята, той изслуша внимателно, с нахлупено от тревога чело.
„Познавах баща ви добре“, каза той накрая. „Беше един от най-честните хора, които съм срещал. Смъртта му беше шок за всички ни. Винаги съм се съмнявал, че зад онзи търг има нещо нередно, но нямах доказателства.“
Той прегледа документите, които бях намерила. „Това е добра отправна точка, но не е достатъчно. Схемата с офшорните компании е направена така, че да е почти невъзможно да се докаже пряка връзка. А що се отнася до къщата… докато майка ви е дееспособна и подписва доброволно, ръцете ни са вързани.“
„Значи няма какво да направим?“, попита отчаяно Петър.
„Не казах това“, отвърна Кирил. „Казах, че трябва да подходим внимателно. Първо, трябва да забавим нещата. Петър, ще подготвим контрапредложение към банката, ще искаме уточнения, ще оспорваме клаузи. Ще го въвлечем в бюрократична война, за да спечелим време. Второ, Анна, тези документи от бившата съпруга са ключови. Трябва да ги получим. И трето, най-трудното… трябва да говорите с майка си. Но не с обвинения, а с факти.“
Планът беше рискован и сложен. Всяка грешна стъпка можеше да взриви всичко.
Вкъщи атмосферата беше ледена. Майка ми се носеше в свой собствен свят на сватбени планове, разглеждаше каталози за рокли и обсъждаше списъци с гости с Ивайло по телефона. Аз и Петър се опитвахме да се държим нормално, но напрежението беше почти физически осезаемо.
Ивайло усещаше нашата съпротива. Един ден той ме причака, когато се прибирах от университета. Чакаше в колата си пред нашата къща.
„Качи се. Трябва да поговорим“, каза той, а в гласа му вече нямаше и следа от любезност.
„Няма за какво да говорим.“
„О, има, Анна. Има. Разбрах, че си ровила в миналото ми. Дори си се свързала със Стела. Това е много глупаво от твоя страна.“
Сърцето ми замръзна. Как беше разбрал? Дали ни следеше?
„Не знам за какво говориш.“
Той се изсмя. „Не ме подценявай. Знам всичко. Знам и за срещите ви с онзи адвокат, приятел на баща ти. Мислиш ли, че можеш да ме спреш? Ти си едно малко момиче, което играе в лигата на големите. И ще се опариш жестоко.“
Той се приближи до мен, лицето му беше на сантиметри от моето. „Ще ти го кажа за последен път. Спри. Спри да ровиш. Приеми сватбата, усмихвай се на майка си и се преструвай, че сме щастливо семейство. Ако не го направиш, ще унищожа не само брат ти и неговия мизерен бизнес. Ще унищожа и теб. Ще се погрижа онази твоя малка мръсна тайна да излезе наяве. Ще разкажа на майка ти в най-големи подробности как дъщеря ѝ се е търкаляла в леглото ми. Искаш ли това?“
Заплахата му увисна във въздуха, отровна и задушаваща. Погледнах го в студените му, безмилостни очи и разбрах, че той не блъфира. Той беше готов на всичко.
В този момент осъзнах, че имам само един избор. Не можех повече да пазя тайната си. Трябваше да я пожертвам, за да спася семейството си. Трябваше да кажа на майка ми всичко. Дори това да означаваше да я изгубя завинаги.
Глава 6
Решението беше взето, но изпълнението му беше най-трудното нещо, което ми се беше налагало да правя. Как се започва такъв разговор? „Мамо, седни, имам да ти кажа нещо. Мъжът, за когото ще се омъжиш, не само е съсипал баща ми, но и е спал с мен.“ Звучеше като сценарий на абсурдна трагедия.
Изчаках момента, когато Ивайло нямаше да е наоколо. Една съботна сутрин, докато майка ми беше в градината и се грижеше за розите на татко – единственият ритуал, от който не се беше отказала – аз изнесох два стола и чаши с лимонада. Седнах до нея, сърцето ми блъскаше в гърдите.
Тя се усмихна. „Колко хубаво, че седна при мен. Напоследък си толкова далечна.“
„Мамо, трябва да поговорим. Много е важно.“
Усмивката ѝ изчезна, заменена от загриженост. „Какво има, мила? Притесняваш ме.“
Поех си дълбоко дъх. „Става въпрос за Ивайло.“
Тя въздъхна и остави градинските ножици. „Пак ли, Анна? Мислех, че сме приключили с тази тема.“
„Не, не сме. Моля те, просто ме изслушай. Без да ме прекъсваш. Обещай ми.“
Тя ме погледна изпитателно, но кимна.
И аз започнах. Разказах ѝ всичко. От самото начало. За стажа, за вниманието му, за тайната ни връзка. Думите излизаха трудно, всяка една беше като нажежен въглен в устата ми. Гледах лицето ѝ, което премина през всички фази на неверието, шока и болката. Когато стигнах до заплахата му от предишната вечер, гласът ми се прекърши.
Завърших разказа си и настъпи тишина. Тежка, оглушителна тишина, нарушавана само от жуженето на пчелите сред розите. Майка ми гледаше в една точка, лицето ѝ беше пребледняло, непроницаемо. Не можех да разбера какво си мисли.
„Мамо? Кажи нещо, моля те.“
Тя бавно обърна глава към мен. В очите ѝ нямаше сълзи. Имаше нещо много по-лошо – студено, ледено разочарование.
„Защо?“, прошепна тя. „Защо ми го причиняваш това?“
„Причинявам ти го? Аз ли?“
„Да, ти! Ти си измисляш всичко това! Завиждаш ми! Завиждаш, че съм щастлива, и си готова на всичко, за да го съсипеш! Да си измислиш такава гнусна, отвратителна лъжа…“
„Не е лъжа! Мамо, кълна се, всичко е истина!“
„Лъжа е!“, изкрещя тя и скочи на крака. „Ивайло ме предупреди! Предупреди ме, че ще се опиташ да ни разделиш, че си обсебена от миналото и не можеш да понесеш да видиш друг мъж до мен! Но не вярвах, че ще стигнеш толкова далеч! Да опетниш паметта на баща си и моето име с такива измислици!“
„Но аз имам доказателства! За търга, за фирмата на татко! Петър знае, адвокатът ни знае…“
„Спри! Не искам да слушам повече! Ти и брат ти сте се наговорили срещу мен! Срещу моето щастие!“, тя трепереше от гняв. „Махай се. Махай се от очите ми. Не искам да те виждам.“
Думите ѝ бяха като шамари. Бях заложила всичко на тази карта и бях загубила. Тя не ми повярва. Беше избрала него.
Прибрах се в стаята си с разбито сърце. Провалих се. Не само че не успях да я предпазя, но и създадох непреодолима пропаст между нас.
След няколко часа Петър се прибра. Намери ме свита на леглото.
„Говорих с нея“, казах с празен глас. „Тя не ми вярва. Мисли, че си измислям. Че ѝ завиждам.“
Петър изруга. „Знаех си, че ще реагира така. Той я е настроил, промил ѝ е мозъка. Сега какво?“
„Не знам“, прошепнах аз. „Нямаме друг избор, освен да продължим с плана на Кирил. Трябва да се срещна със Стела и да взема документите.“
Два дни по-късно се срещнах със Стела в същото кафене. Тя ми подаде голям плик.
„Тук е всичко, което успях да намеря. Имейли, които доказват, че е използвал вътрешна информация за търга на баща ти. Копия от договори с клаузи с дребен шрифт, които са довели до фалита на други две фирми. И нещо друго…“ Тя ме погледна сериозно. „Той има досие. Като млад е бил разследван за измама, но делото е било прекратено поради „липса на доказателства“. Вероятно е подкупил когото трябва. Но официалният документ съществува в архивите на полицията.“
Това беше повече, отколкото се надявах. „Благодаря ти. Не знам как да ти се отблагодаря.“
„Просто го спрете“, каза тя. „Направете го заради всички, които е наранил.“
С плика в ръце, аз и Петър отидохме директно в кантората на Кирил. Той прегледа документите с нарастващо вълнение.
„Това променя всичко!“, възкликна той. „Имейлите са пряко доказателство за нелоялна конкуренция. Можем да заведем съдебно дело с искане за преразглеждане на търга и обезщетение за пропуснати ползи. Ще бъде дълга и тежка битка, но вече имаме оръжие.“
„А досието за измама?“, попитах аз.
„Това е черешката на тортата. Не можем да го използваме пряко в съда, тъй като делото е прекратено, но можем да го използваме като лост за натиск. Ивайло гради имидж на почтен бизнесмен. Едно такова петно в биографията му, изтекло в медиите, би било пагубно за него.“
За първи път от месеци почувствах лъч надежда. Имахме план. Имахме доказателства. Имахме добър адвокат.
Но вкъщи войната продължаваше. Майка ми не ми говореше. Общуваше с мен само с едносрични отговори, когато се налагаше. Ивайло беше постоянно в къщата, държеше се като неин господар. Той знаеше, че съм говорила с нея, и сега се наслаждаваше на победата си. Често го хващах да ме гледа с триумфална, подигравателна усмивка.
Сватбата наближаваше. Поканите бяха изпратени. Роклята беше купена. Изглеждаше, че губим.
Една вечер, докато се ровех в документите от Стела за пореден път, търсейки още нещо, което може да сме пропуснали, погледът ми се спря на едно име в списъка с контакти на стар имейл. Беше името на личния му асистент от онова време. Човек, който със сигурност е знаел много от тайните му. Реших да рискувам отново. Намерих го. Беше възрастен мъж, вече пенсионер, който живееше в малък апартамент в крайните квартали.
Когато го посетих, той беше подозрителен и не искаше да говори. Но когато му разказах за баща си, за майка ми, видях как нещо в погледа му се промени.
„Помня баща ви“, каза той тихо. „Беше добър човек. Ивайло го унищожи без капка съжаление. Аз бях там. Аз подготвих документите, които го измамиха.“
„Защо го направихте?“
„Имах нужда от работа. Той плащаше добре. Но това ме преследва от години.“ Мъжът се замисли. „Има нещо, което никой не знае. В деня на търга, Ивайло подправи ключов документ – банкова гаранция. Аз му помогнах. Пазя копие от оригиналния и от фалшивия документ. Като застраховка.“
Дъхът ми спря. Това беше. Това беше неоспоримото доказателство за престъпление. Фалшифициране на документи.
„Ще свидетелствате ли?“, попитах аз, а сърцето ми щеше да изскочи.
Той ме погледна с уморените си очи. „Да. Време е този човек да си плати за всичко.“
Глава 7
Върнахме се при Кирил с новия си коз. Адвокатът едва сдържаше вълнението си. „Това е! Това е куршумът, който ще го повали! Фалшифицирането на документи е криминално престъпление. Това вече не е просто гражданско дело за нелоялна конкуренция. Това е работа за прокуратурата.“
Планът ни придоби ясни очертания. Първо, щяхме да подадем гражданския иск, използвайки документите от Стела. Това щеше да привлече вниманието и да постави Ивайло в отбранителна позиция. След това, в подходящия момент, щяхме да извадим свидетеля и доказателствата за фалшификацията. Щяхме да го ударим с втори, неочакван и съкрушителен удар.
В деня, в който Кирил внесе иска в съда, в къщата настана ад. Ивайло пристигна бесен, размахвайки призовката.
„Какво е това?“, изкрещя той на майка ми, сочейки към мен и Петър. „Какво са направили децата ти?“
Майка ми взе документа и го прочете. Лицето ѝ пребледня. „Анна? Петър? Какво означава това?“
„Това означава, че си връщаме това, което ни е отнел“, каза Петър с твърд глас.
Ивайло се изсмя – студен, неприятен смях. „Вие нищо не можете да ми отнемете! Това е нелепо! Нямате никакви доказателства! Само ще се изложите и ще плащате огромни съдебни разноски!“
„Ще видим“, казах тихо аз.
Майка ми се обърна към мен, в очите ѝ имаше смесица от гняв и отчаяние. „Прекратете това веднага! Оттеглете иска! Опитвате се да унищожите живота ми!“
„Опитваме се да те спасим!“, извика Петър.
Спорът беше грозен и шумен. Ивайло играеше ролята на жертва, на несправедливо обвинен мъж, а майка ми го защитаваше с яростта на лъвица. В крайна сметка тя ни постави ултиматум.
„Или прекратявате това безумие, или и двамата се изнасяте от тази къща. Веднага.“
Сърцето ми се скъса. Да ни изгони от собствения ни дом. Домът, в който сме израснали.
Погледнах Петър. В очите му видях същата болка, но и решителност. Кимнахме си.
„Добре“, каза Петър. „Щом така искаш.“
Събрахме си най-необходимото в няколко сака под ледения поглед на майка ни. Когато минавах покрай Ивайло на вратата, той се наведе към мен и прошепна: „Казах ти, че ще те унищожа. Това е само началото.“
Аз се преместих при Дария, а Петър отиде при свой приятел. Бяхме бездомни, откъснати от майка си, но бяхме по-обединени от всякога.
Съдебното дело започна. Беше бавен, мъчителен процес. Адвокатите на Ивайло бяха екип от акули, които оспорваха всяка запетая, всеки документ. Те се опитаха да ни представят като алчни деца, които искат да измъкнат пари от бъдещия си пастрок. Ивайло седеше в съдебната зала, излъчващ увереност и достойнство. Майка ми беше до него на всяко заседание, държеше го за ръка, гледаше ни с укор. Беше истинско мъчение.
Но ние имахме Кирил. Той беше спокоен, методичен и блестящ. Стъпка по стъпка, той разплиташе сложната мрежа от лъжи, която Ивайло беше изплел. Документите от Стела, макар и косвени, започнаха да рисуват ясна картина на хищническите му методи. Общественият интерес към делото нарастваше.
И тогава дойде моментът за нашия скрит коз. Кирил призова като свидетел бившия асистент на Ивайло. Когато възрастният мъж влезе в залата, видях как Ивайло пребледня за първи път. Той не го беше очаквал.
Свидетелят разказа всичко. Спокойно, ясно, с подробности. Разказа за подправената банкова гаранция. И накрая, Кирил представи на съда копията на двата документа – оригиналния и фалшивия.
В залата настъпи хаос. Адвокатите на Ивайло скочиха, протестирайки, но беше твърде късно. Прокурорът, който присъстваше на заседанието, се изправи и поиска официално разследване за фалшификация и измама в особено големи размери.
Погледнах към майка ми. Тя стоеше като вкаменена, втренчена в Ивайло. Маската му беше паднала. В очите му вече нямаше увереност, а само гол, животински страх. Тя го видя. Най-накрая го видя такъв, какъвто е. Бавно, почти незабележимо, тя отдръпна ръката си от неговата.
Този малък жест беше нашата победа.
След заседанието, докато се събирахме с Кирил, майка ми се приближи до нас. Изглеждаше състарена с десет години.
„Вярно ли е?“, попита тя с треперещ глас, гледайки мен. „Всичко ли беше вярно?“
Аз просто кимнах. Не можех да говоря.
Тя се свлече на една пейка и закри лицето си с ръце. Горчиви, тежки ридания разтърсиха тялото ѝ. Аз и Петър седнахме до нея. Не казвахме нищо. Просто бяхме там.
Ивайло беше арестуван няколко дни по-късно. Делото срещу него щеше да се точи с години, но империята му започна да се разпада. Партньори се отдръпнаха, банки поискаха предсрочно погасяване на кредити. Справедливостта, макар и бавна, започваше да си проправя път.
Ние се прибрахме у дома. И тримата. Къщата беше същата, но ние бяхме различни. Раните бяха дълбоки. Щеше да отнеме много време, за да заздравеят. Майка ми трудно се съвзе от шока и унижението. Тя трябваше да се изправи не само пред истината за Ивайло, но и пред собствената си наивност и отказа да повярва на децата си.
Но една вечер, докато седяхме в хола и мълчахме, тя се обърна към мен.
„Прости ми, Анна“, прошепна тя. „Трябваше да ти повярвам.“
Сълзи изпълниха очите ми. „Всичко е наред, мамо. Вече всичко е наред.“
Не беше съвсем вярно. Нищо вече нямаше да бъде същото. Бяхме изгубили своята невинност. Бяхме видели най-мрачната страна на човешката природа. Но бяхме оцелели. Бяхме се борили заедно и бяхме спечелили. И най-важното – бяхме отново семейство. Счупено, наранено, но все пак семейство. И това беше единственото, което имаше значение.