Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Майка на 2-годишно дете: Този път ми идва да крещя!
  • Новини

Майка на 2-годишно дете: Този път ми идва да крещя!

Иван Димитров Пешев май 1, 2022
lllineinkeeke.jpg

Майка от София е преживяла истински ужас. Оказва се, не за първи път. А когато става дума за детето ти, ужасът е двоен.

И за съжаление, отново става дума за Бърза помощ, за лекари, за отношението им към пациентите, изобщо за цялото ни здравеопазване. Което е толкова болно, че едно 2-годишно дете е оставено да му тече кръвта, защото в столицата на България, в Окръжна болница, няма лекар…

Ето целия разказ на Петя Исайкова, който публикуваме с незначителна редакторска намеса:

Тази нощ беше една от най-кошмарните и чувството за бягство, което имаш… се засилва. Да бягаш от България, колкото можеш по-бързо.

Усещането да си безпомощен и да зависиш от другите…

Да звъниш на бърза помощ и те вместо да приемат сигнала и веднага да пратят кола, знаейки, че става дума за малко дете, започват да те разпитват. Да, това им е работата, но по време на този разпит двегодишния ми син губи много кръв… а те продължават да разпитат, травма ли е, не е ли, на колко е години…

Даваш си сметка, че докато се обясняваш, по-добре да хванеш детето и да стигнете най-близката болница. Караш като обезумял, той продължава да губи много кръв и да се отпуска в ръцете ти. Най-накрая стигаш болницата и екип от 6 души те гледат…

Да. Аз съм цялата в кръв, на него лицето не му се вижда, продължава да кърви. Травма ли е? Не, не е травма… викнете бързо лекар, много кръв е изгубил. При което ми казват, нямаме лекар. Окръжна болница! Нямаме лекар!

А ти просто издивяваш и разбираш всички родители, които са били агресивни към лекарите, системата.

Гледат го, виждат го как се влошава, вдигат рамене и не знаят какво да правят. Решават, че могат да викнат лицево челюстен хирург. След 10 мин идват двама лекари, да ни обяснят, че просто нямат лекари за малко дете, нямат специалист, трябва да го викнат от вкъщи. По дяволите, от вкъщи!

– Идете в друга болница бързо, защото тук ще се забавите да чакате!

– Но той изгуби много кръв, продължава да губи, на 2 е! Ще успеем ли да стигнем друга болница?

– Спокойно, има още кръв в него, ме уверява лекаря. И ни изпраща…

Това ни се случва за пореден път в България, в София, не ми се мисли какво е положението в малките градове. Но определено имаме нужда от Детска болница, в която да има специалисти. И какъв специалист им трябва, поне да овладеят положението и да спрат кръвотечението.

Без думи съм. Рядко пиша статуси, но този път ми идва да крещя по цялата измислена система. Просто ето така умират гражданите ни, децата ни, родителите ни. При липсата на адекватност, на доктори с главно Д, и на болници…

Глас нюз бг

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Бивш функционер на Кремъл разкри от какво страда Путин
Next: Виталий Кличко избухна с гневен коментар срещу българските политици

Последни публикации

  • Когато се ожених за Стефан, си мислех, че най-трудната част ще е да свикна с чуждите навици. Сутрешното му кафе, подредените му ризи, начинът, по който проверяваше ключалката два пъти, преди да излезе. С времето разбрах, че истинските трудности идват от нещата, които човек не казва на глас.
  • Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
  • Не бях чувал гласа на Никола почти десет години. Не защото не можех. А защото бях решил, че някои врати се затварят завинаги.
  • Баща ми лежеше на тясното легло в наетата стая, която миришеше на студени лекарства и на безсънни нощи. Пердетата бяха избелели, а по стената се виждаха следи от чужди животи. Сякаш това място беше свикнало да приютява хора, които никой вече не търси.
  • Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
  • Майка ми си отиде от рак, когато бях на седемнадесет. Думата „рак“ още ми звучи като метал по стъкло, като нещо, което не трябва да е част от човешкия живот
  • Когато лекарят произнесе думата „деменция“, сякаш някой дръпна черга изпод краката ми. Мама седеше срещу нас, с ръце, сгънати в скута, и се усмихваше на прозореца, а не на нас. В онзи миг не разбрах какво точно се къса, но усетих как нишките на семейната ни тъкан започват да се ронят.
  • Мила се прибра, сякаш беше забравила как се диша. Раницата ѝ висеше накриво, едната презрамка се беше впила в рамото, а очите ѝ бяха широки и мокри, като на дете, което не смее да издаде звук, за да не счупи света.
  • Когато синът ми почина преди четири месеца, светът ми се срина по начини, за които не бях подготвена. Остави след себе си съпругата си Лин и двете им малки деца. Всички живееха под моя покрив през последните шест години
  • Майка ми беше на четиридесет и пет, когато отново откри любовта.
  • Бях в осмия месец от бременността си, когато светът ми се разклати не от болка, а от едно изречение, изречено уж между другото.
  • Вчера бях в търговския център и се опитвах да не мисля за нищо, освен за списъка с покупки, който трепереше в ръката ми като присъда. Мислех за вноската по кредита за жилището, за начислените лихви, за това как заплатата ми се стопява, още преди да я усетя.
  • На петдесетия рожден ден на съпруга ми бях планирала месеци наред, тихо събирайки карти и мигове, докато пътуването до далечните острови най-сетне не придоби реални очертания. Исках океанът да каже онова, което думите не могат, че годините ни заедно са били широки, търпеливи и дълбоки.
  • Нощната лампа хвърляше мек кръг светлина върху стената, сякаш рисуваше убежище. Дъщеря ми беше на осем. Още вярваше, че възрастните имат тайни инструменти за поправяне на света. Още вярваше в „всичко ще бъде наред“, ако го кажеш достатъчно уверено.
  • Когато снаха ми посегна към второ парче пай, аз на шега казах:
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Когато се ожених за Стефан, си мислех, че най-трудната част ще е да свикна с чуждите навици. Сутрешното му кафе, подредените му ризи, начинът, по който проверяваше ключалката два пъти, преди да излезе. С времето разбрах, че истинските трудности идват от нещата, които човек не казва на глас.
  • Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
  • Не бях чувал гласа на Никола почти десет години. Не защото не можех. А защото бях решил, че някои врати се затварят завинаги.
  • Баща ми лежеше на тясното легло в наетата стая, която миришеше на студени лекарства и на безсънни нощи. Пердетата бяха избелели, а по стената се виждаха следи от чужди животи. Сякаш това място беше свикнало да приютява хора, които никой вече не търси.
  • Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.