Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Майка на 5 деца осиновила трите деца на починалата съседка. Скоро кармата й се отплатила
  • Новини

Майка на 5 деца осиновила трите деца на починалата съседка. Скоро кармата й се отплатила

Иван Димитров Пешев август 11, 2023
fghcgvhjhgjhgjhg.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Съседите Тиша и Одри се познавали бегло, затова когато един ден Одри помолила Тиша да приюти трите й деца през нощта, жената била малко изненадана.

Но тъй като самата тя била майка на пет деца, веднага се съгласила. Освен това съседката й обяснила, че трябва да остане в болницата през нощта за преглед. В този момент Тиша дори не подозирала, че скоро животът й ще се промени драматично.

Одри се прибрала у дома с разбито сърце. Лекарите открили, че има рак на стомаха втора степен! Бедата сближила двете жени. Тиша подкрепила Одри във всичко и се превърнала в единствената подкрепа за самотната майка.

Одри осъзнавала, че дните й са преброени, но най-вече се тревожела не за собственото си бъдеще, а за съдбата на трите си деца. Преди смъртта си тя помолила Тиша и съпруга й да станат попечители на децата й.

Тиша, която била израснала в детски дом, знаела по-добре от всеки друг през какво трябва да преминат децата след смъртта на майка си. За краткото време жената вече успяла да заобича трите доскоро непознати деца. А и самите деца вече били станали приятели помежду си.

Въпреки факта, че семейство Бошемин не се отличавали с особен просперитет и къщата им вече едва побирала седем души, двойката предприела отчаяна стъпка: след смъртта на Одри те осиновили всичките й деца.

Така от две семейства се получило едно голямо. Новите родители обградили осиновените деца с невероятна доброта, грижа и подкрепа, а децата им с охота споделили спалните, гардеробите и баните си с новоизпечените си сестри и братя.

Децата обаче пораснали и не им беше много удобно да живеят в толкова близки помещения. В тясната къща и дума не можело да става за лично пространство: някой спял в кухнята, друг в ​​коридора…

В един прекрасен ден на вратата на Тиша се почукало. След като научили историята на тази героична жена, от местния телевизионен канал решили да изненадат семейството.

Семейство Бошемин отдавна мечтаели да разделят едната детска стая на две малки спални и телевизионният канал доброволно им помогнал с това.

За няколко дни семейството се настанило в хотел, а в къщата им закипяло от работа.

Разбира се, нещата не се ограничавали до инсталирането на една стена: най-добрите дизайнери и инженери разработили напълно нов интериор на къщата, в която имало място за всички!

Форматът напомнял много на родния вариант на „Мисия моят дом“.

Когато семейството влязло в обновения дом, те просто загубили ума и дума. Дори в най-смелите си мечти не си представяли така нещата.

Семейство Бошемин изобщо не можели да си представят нещо подобно. Децата плачели от щастие и не можели да се наситят на новите си спални.

Родителите пък се възхищавали на функционалната всекидневна и кухня. Вижте само как се е променил домът им!

 

Но това не е всичко. Телевизионният канал подарил на семейството годишен сертификат за безплатно закупуване на хранителни стоки, а 18-годишният им син получил пари за закупуване на собствен дом!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: 117-годишна жена: Жива съм благодарение на уискито
Next: Адът в Турция няма край: Паникьосани хора скачат от тераси, опънаха палатки пред жилищата си

Последни публикации

  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
  • Тишината. Това беше всичко, за което копнеех. Тишината беше лукс, който някога приемах за даденост, а сега беше по-ценен от злато. В моята собствена къща тишината беше изчезващ вид, застрашен от инвазията на три малки, шумни създания, които не бяха мои, но чието присъствие определяше целия ми живот.
  • Студеният метал на ключовете тежеше в джоба ми като котва, напомняне за нещо спечелено с труд, нещо мое. Всяка извивка на колата, всяка полирана повърхност, беше резултат от безсънни нощи, прекарани над чертежи
  • Майка ми ми каза, че има нова връзка — десет години след като загуби баща ми. Десет години. Цяло десетилетие на тишина в къщата, която някога ехтеше от смеха му. Десет години, в които я гледах как бавно се свива в себе си
  • Салонът беше нейното убежище, нейната крепост, изградена с години на неуморен труд, безсънни нощи и един банков кредит, който все още тежеше на плещите ѝ като воденичен камък
  • На семейна вечеря вече личеше коремчето ми. Опитах се да го прикрия с по-широка блуза, с начина, по който седях леко прегърбена на масата, сякаш погълната от вкуса на гозбите на майка ми. Но въздухът в стаята
  • Прекъснах връзка с близначката си на двадесет и девет, след като я хванах да целува годеника ми. Десет години. Десет години на студена, всепоглъщаща омраза, която изгради стени около сърцето ми
  • Къщата до нашата стоеше празна. Не просто необитаема, а сякаш изтръгната от времето – с олющена мазилка, която разказваше истории за отминали лета, и градина, превърнала се в дива, непокорна джунгла от бурени и саморасли храсти
  • Имам доведен син на тринадесет. Когато се омъжих за баща му, Петър, знаех, че няма да е лесно. Мартин беше загубил майка си преди три години и раната в сърцето му все още беше отворена, кървяща и болезнена
  • Почерпих се с място до прозореца с повече място за краката. Беше мой малък ритуал, мълчалива награда след поредната успешно сключена сделка. Полетът беше кратък, но тези няколко сантиметра допълнително пространство бяха символ
  • Въздухът в колата беше застоял и леко топъл, просмукан от умората на дългия път и сладкия аромат на забравени в жабката бонбони. Дванайсет часа шофиране бяха изцедили и последната капка енергия от мен и съпруга ми, Димитър
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.