Малко момиче с кафяви чорапогащи, без обувки, тичаше по заледения селски път. Ледът, смесен с кал, се топеше под топлите ѝ стъпала, а големият пръст, който се показваше през дупка в чорапогащите, беше станал съвсем черен. По някаква причина точно този пръст се струваше на Надя най-студен. Може би защото тя почти не усещаше краката си. Те бяха измръзнали, както и останалата част от тялото ѝ, покрито само с доста износената ѝ домашна рокля.
Пролетта току-що беше започнала и макар по календар да беше вече факт, по времето не си личеше. Единственото, което подсказваше смяната на сезона, беше пътят. През по-топлите часове на деня снегът се топеше и оголваше черната кал. Но наоколо преспите все още бяха бели и искрящи. Сега беше вечер и със сигурност не беше топло. Пътят пак се беше заледил, а ледът прорязваше краката на Надя през чорапогащите.
Надя беше в трети клас и много добре знаеше, че да тича по улицата по този начин не е нормално и привлича погледите на хората. Но в онзи миг на нея не ѝ пукаше; тя просто искаше да се махне от вкъщи. Там беше новият мъж на майка ѝ.
Надя отдавна се беше примирила с факта, че у дома им непрекъснато идваха и си отиваха мъже. Някои настояваха да ги нарича „татко“, други просто я игнорираха. Тя се беше уморила да запомня нови имена.
Но този последен мъж беше различен. Надя усети неясна заплаха от него още щом прекрачи прага на занемарената им къща, която отдавна имаше нужда от ремонт. Той не започна да я „възпитава“ с колан, както правеше предишният приятел на майка ѝ. За това Надя беше подготвена. Вместо това, усмихнатият, неособено висок мъж, с плешивина върху половината си глава, се вмъкна в дома като хлъзгаща се змия и започна да я засипва с подаръци. Той не пиеше, за разлика от майка ѝ, и имаше пари.
Човек би помислил, че Надя трябва да се радва, но не беше така! Живяла девет години в такава атмосфера, тя бе развила много силна интуиция. Ужасяваше се от усмивките на новия си доведен баща и ненавиждаше подаръците му. Те ѝ се струваха лепкави, сякаш обвити в паяжината на този хлъзгав „чичко“. Той носеше в къщата много алкохол, а майка ѝ се напиваше до несвяст. В такива моменти новият ѝ доведен баща намираше начин да „помага“ на Надя с домашните, да си говори с нея. Седеше до нея и с мазен глас я разпитваше за уроците, опитвайки се да постави ръката си на рамото или коляното ѝ. Тогава на Надя ѝ се повдигаше и ѝ се искаше да изчезне. Обикновено успяваше да се измъкне, но не и днес.
Днес майка ѝ беше пила повече от обикновено и се беше строполила направо в кухнята, с глава върху масата. Новият мъж влезе в стаята на Надя и затвори разнебитената врата плътно след себе си. Направи го с такава противна усмивка, че момичето потръпна. Усмивката му не предвещаваше нищо добро, както и действията му. Тази вечер той реши да си спести формалностите, убеден, че достатъчно дълго е „ухажвал“ момичето и я е спечелил с подаръци.
— Каква е тази рокля, която носиш, Надюша? Изглежда доста стара. Какво ще кажеш да я свалим, а пък после ще ти купя нова? Искаш ли?
Ужас скова Надя, а гаденето я задави. Мъжът се приближи и протегна паяковидната си ръка. Момичето повърна право върху анцуга му. Той изруга, отскочи назад, а лицето му се изкриви от злоба.
— Така ли било? — просъска той. — Почакай, ей сега ще се върна. Ще се преоблека и пак ще дойда.
Мъжът излезе, а Надя разбра, че няма миг за губене. Трябваше да избяга, но как? Нямаше да успее да стигне до входната врата — любовникът на майка ѝ сигурно щеше да я спре. Единственият изход беше прозорецът. Тя се втурна към дървената рамка, пребори се с ръждясалите закопчалки, покатери се на перваза и се стовари в пряспата, която почти се изравняваше с прозореца.
И ето я сега — тичаше по пътя, към магистралата, без дори да знае защо. Страхът я гонеше, а желанието да се махне по-бързо я караше да тича, докато студът я пронизваше. Сякаш проникваше във всяка кост, а скоро Надя щеше да се превърне в една от онези мръсни ледени буци, които дращеха краката ѝ.
Стигна магистралата и тръгна по банкета. Зъбите ѝ вече не тракаха като при треска, но кожата ѝ беше вцепенена от студа. Главата ѝ едва възприемаше нещо и изведнъж ѝ се прииска да заспи. Надя не чу как зад нея спря камион, пуфтейки и изпускайки облаци пушек.
Михаил си легна рано. Какво друго да прави, когато е сам? Беше му скучно и необичайно в апартамента без жена му Оля, която беше отишла за една вечер при майка си. Самотно му беше, затова реши да се наспи добре.
Те бяха съвсем млада двойка, още нямаха двайсет и три. Но вече бяха решили да имат дете. Съпругата на Михаил беше в шестия месец бременна. Защо не? Той имаше стабилна работа с възможност за развитие и собствен апартамент, даден му от държавата. Трудно му беше да си спомня как на четиринайсет майка му загуби родителските си права и го взеха в сиропиталище. Може би така беше по-добре. Животът в дома не бе лек, но беше по-добре, отколкото да остане с вечно пияната си майка и нейните пияни приятели. Най-много мразеше онези, които се опитваха да го „възпитават“ — защото това винаги означаваше бой. Ала Михаил смяташе, че е имал късмет. Само четири години в сиропиталището и после животът му потръгна — дадоха му апартамент, той си намери работа и срещна Оля.
Оля, домашно момиче, беше израсла в пълно семейство. Михаил се срамуваше да я запознае с майка си. Първоначално излъга, че е сирак, и не можеше да ѝ признае истината дори след като сключиха брак. Дори когато ходеше в родното си село, лъжеше Оля, че посещава приятел. Всъщност отиваше не при майка си, а при малката си сестра, която растеше в онази полусъборена, често неотоплявана къща. Не помнеше баща си и не го познаваше, но това не му беше толкова важно — усещаше кръвна връзка с това диво момиченце и знаеше колко ѝ е трудно, след като сам беше преминал през същия ад.
Михаил си легна рано с надеждата да се наспи, но това не стана. Събуди го обаждане от непознат номер. Не разпозна веднага възрастния глас отсреща.
— Мишка, ти ли си? Аз съм леля Таня, съседката на майка ти. Помниш ли, даде ми номера си веднъж, каза да се обадя, ако стане нещо лошо. Е, стана. В селото дойде камион, някакъв шофьор на дълги разстояния докара сестра ти. Стана ми любопитно, защото при нас рядко идват такива големи возила. Видях как шофьорът увива Надя с яке и я носи към къщата ви. Но тя се дърпаше и крещеше, че не иска да се връща вкъщи. Мъжът на майка ти излезе, усмихна се, но Надя се отдръпна от него като от прокажен. Тогава аз взех сестра ти у нас. Не знам какво точно е станало, но тя плаче и не иска да се прибере. А той почука на прозореца ми — трезвен, цивилизован на вид. Разправя, че Надя отказвала да си пише домашното и той я наказал. Почти му повярвах и се канех да ти я доведа, но не мога да я задържа при мен завинаги. Детето е измръзнало цялото. Дадох ѝ чай с малина, сега спи. Сетих се за теб. Какво да правя, Мишка?
Михаил се изправи в леглото и поклати глава. Гласът на леля Таня звучеше като спомен от кошмара на детството му. Не можеше да проумее какво прави там шофьорът на камиона и откъде е взел сестра му, но разбираше ясно едно — Надя я е страх да се върне при майка им. Явно нещо ужасно се случва. Може би дори по-страшно от това, което преживя той. Надя беше хубаво момиче. Неговите „възпитатели“ можеха да го бият, но хора всякакви… Дълбоко в себе си Михаил винаги се беше страхувал, че някой ден ще се случи нещо подобно и на сестра му.
— Не я давай — извика в слушалката. — Чуваш ли ме, лельо Таня? Не я давай при никакви обстоятелства. Идвам веднага!
С едната ръка нахлузи дънките си, а с другата поръча такси. Беше забравил за съня. Не мина дори час и той вече се намираше в родното си село, което беше напуснал на четиринайсет. Първо не отиде при съседката, а право в къщата на майка си. Тя, както се очакваше, лежеше пияна на кухненския под, до нея беше паднал стол. Но новият ѝ приятел бе трезвен като съдия.
И как само му проблеснаха очите, когато видя Михаил! Тогава на Михаил му стана ясно, че най-лошите му подозрения не са били безпочвени. Когато напускаше къщата, под окото на онзи плешивец вече набъбваше прясна синина.
На следващата вечер Оля, жена му, се прибираше вкъщи. Влезе в сградата с лека усмивка, спомняйки си, че този път майка ѝ не успя да ѝ натрапи бурканите с туршии и сладка — Оля вече не биваше да вдига тежко. Потупа внимателно корема си и, спомняйки си, че асансьорът още не работи, бавно се качи до петия етаж. Михаил беше вкъщи. Когато влезе в коридора, Оля понечи да го повика, но замръзна, забелязвайки чифт раздърпани, дребни по размер ботуши върху рафта за обувки. Някой ли беше дошъл? Някое дете? Но къде бяха обувките на възрастен човек?
От всекидневната се чуваше силно телевизорът. Михаил седеше на дивана с едно момиче. Двамата ядяха пуканки и гледаха анимационни филми. Като забеляза жена си, момичето се сви в раменете, а Михаил подскочи, изпускайки кофичката с пуканки, но не ѝ обърна внимание. Изглеждаше виновен.
— Оля, здравей. Запознай се с малката ми сестра — Надя.
Веждите на Оля се вдигнаха и останаха така, придавайки на лицето ѝ шокирано изражение. Тя мълчеше, без да знае какво да каже пред детето. Михаил усети това, хвана я за лакътя и я поведе към спалнята. Щом влязоха вътре, той започна да се оправдава:
— Оля, излъгах те, че съм сирак. Майка ми е жива, но е алкохоличка. Лишиха я от родителски права, когато бях на четиринайсет. Срамувах се да ти призная в началото, когато се запознахме. После така и не намерих подходящ момент да ти кажа истината. Помниш ли, когато казвах, че ходя при приятел в селото? Не беше приятел, а малката ми сестра. Тя е само на девет. Майка ми продължава да пие и да води мъже вкъщи. Последният е някакъв гадняр и той започнал да се държи непристойно със сестра ми. Надя избягала, била по бельо и стигнала магистралата, където я качил някакъв шофьор на камион. Доведох я тук. Може ли да остане при нас известно време?
Оля машинално сложи ръце на корема си, опитвайки се да успокои себе си и бебето. Всичко това ѝ дойде като гръм от ясно небе.
— Какво искаш да ти кажа? — възкликна тя. — Михаил, излъга ме! Как можа? Добре, в началото е разбираемо, но после, когато ми предложи да се оженим? Трябваше да ми кажеш истината за себе си. Аз мислех, че си сам на този свят, а се оказва, че имаш майка и сестра! И как така да остане при нас? Тя е на девет, сигурно ходи на училище.
— Сега започва пролетната ѝ ваканция.
— Няма значение, Миш. Тя е някак странна. На тази възраст гледа много детски анимации. И освен това… Просто не мога да си го представя. Не ми го побира главата.
— Оля, моля те, прости ми — докосна я по лакътя Михаил. — Срамувах се от миналото си, затова излъгах. Но Надя не е виновна. Тя гледа анимации, защото на практика не е имала нормално детство. Когато я опознаеш, ще я харесаш.
Лесно е да кажеш „ще я харесаш“! Може би, ако срещата с момичето беше при други обстоятелства, Оля щеше да я приеме по-леко, но продължителната лъжа на Михаил я беше извадила от равновесие. Тя не му говори няколко дни, а раздразнението ѝ към това диво, неподдържано дете растеше. Надя се държеше като малко диво животинче — не си миеше зъбите, не се къпеше, не знаеше елементарни правила. На масата хващаше храната с ръце или пиеше супата направо от чинията. А и беше уплашена от мълчанието на Оля, дърпаше се, когато Оля ѝ кажеше нещо, и отговаряше с по една дума, свивайки глава в раменете си.
След няколко дни Оля малко се успокои и прости на Михаил. Тогава го попита за поведението на сестра му:
— Защо е толкова плашлива? Сякаш е бита, все едно очаква всеки миг да я ударим.
— Вероятно е била бита — каза горчиво Михаил. — Мъжете на майка ми често посягаха на мен, а сигурно и тя е отнесла своето. Но не е така с всички — с мен се държи спокойно. Трябва да ѝ помогнеш да се отпусне.
На Оля не ѝ се искаше да „отпуска“ когото и да било. Не виждаше смисъл. Ваканцията свършваше и тя с нетърпение очакваше Михаил да върне сестра си в селото. Да, жал ѝ беше за Надя, но въпреки това не искаше детето да остава в техния апартамент. С края на ваканцията обаче Михаил стана много замислен, а това плашеше Оля. В предпоследния ден се случи точно това, което тя се страхуваше, че ще стане. Вечерта, заключени в спалнята, двамата започнаха разговор:
— Оля, искам Надя да остане да живее при нас.
— Как си го представяш? — трепна Оля. — Тя има майка.
— Каква майка е това? — въздъхна Михаил. — Няма да е никак трудно да ѝ отнемат родителските права. А ние сме млада, пълна семейна двойка със собствено жилище и можем да я вземем под наша грижа.
— Не и не — повиши глас Оля.
Опитваше се да говори тихо, за да не я чуе спящото в съседната стая дете, но не успяваше да се сдържи.
— Михаил, казах ти не. Нямах търпение да свърши ваканцията, за да я върнеш. Разбирам, че ти е сестра, но аз не мога да живея с нея. Твърде млада съм, за да се грижа за толкова голямо дете. Тя е дива, недисциплинирана, нечиста, гледа ме накриво. А и, Миш, да не забравяме, че скоро ще си имаме наше собствено бебе. Всички заедно ще ни е тясно в този апартамент.
— Но аз не мога просто да я върна там — и Михаил повиши глас. — Майка ми все още живее с онзи гадняр. И кой знае какво може да се случи… Не ти ли е жал за Надя?
— Жал ми е. Много дори. Но първо мисля за нашето дете. Казах ти — не искам да остава. Когато свърши ваканцията, я връщаш обратно.
— Не, няма — заяви твърдо Михаил. — Това е все едно да прибереш бездомно коте, да го нахраниш и стоплиш, а после пак да го изхвърлиш. Но това не е коте, това е сестра ми!
— Ах, така ли? — избухна Оля. — Тогава аз си тръгвам. Няма да живея с теб, ако тя остане. Избирай кое ти е по-важно.
Разговорът се водеше в леглото. Оля демонстративно му обърна гръб и млъкна, давайки му да разбере, че темата е приключена. Михаил също легна до нея. Въртя се, въздиша тежко, но накрая заспа. А Оля не успя да мигне, защото вече съжаляваше за прибързаните си думи. Тя обичаше Михаил и не искаше да го остави. Но и не искаше Надя да остане при тях. Това дете ѝ беше чуждо, не знаеше нищо за него, не разбираше какво му е в главата и ѝ беше некомфортно.
Докато лежеше будна, изведнъж чу леки шумове в апартамента. Надя се опитваше да върви тихо, но явно не се справяше. Оля чу как се отваря врата, изскърца дъска на пода. Какво търсеше това дете посред нощ? Да не би да отваря входната врата? Защо ѝ е да излиза?
Оля се надигна, взe дългия си хавлиен халат, метна го на раменете си и излезе в коридора. Светна лампата и видя, че нито якето, нито ботушите на Надя са там. Къде можеше да отиде деветгодишно момиче в непознат град, при това нощем?
Неспокойство обзе Оля. Тя, както си беше — по халат и чехли, се затича надолу по стълбите (асансьорът още не работеше) и догони Надя на първия етаж.
— Почакай! Къде отиваш? — извика Оля, задъхана и придържайки корема си. — Едва те настигнах.
В началото Надя изглеждаше смутена, щом видя жена му на брат си, но лицето ѝ бързо се намръщи.
— Нямаше нужда да ме настигаш. Аз си тръгвам.
Момичето беше сковано от напрежение и сякаш всеки миг можеше да избяга на улицата. А после какво? Да я гони с халат по нощите?
— Хайде да поговорим — предложи Оля, като се приближи бавно до детето. — Не разбирам какво стана. Искаш да отидеш в селото при майка си? Изчакай до сутринта, Михаил ще те закара.
— Не искам при майка ми — лицето на Надя се сгърчи, сякаш щеше да заплаче. — Михаил каза, че ще се опита да уреди да остана при него. После чух разговора ви. Ако остана тук, ти ще си тръгнеш от него. А аз не искам това, защото Михаил е добър, а без теб ще му е зле. Затова си тръгвам. Ще намеря някое сиропиталище и ще ги помоля да ме приемат. Излязох сега, през нощта, за да не се карате повече заради мен. Вече разбрах, че ме мразиш.
Оля погледна момичето сякаш го виждаше за пръв път. Значи това дете било готово да се махне само и само брат ѝ да не губи жената, която обича. Значи Надя има добро сърце. А какво всъщност ѝ пречеше досега? Лошите ѝ хигиенни навици и неподдържания ѝ вид? Но откъде да има други, след като е расла при вечно пияна майка?
— Каква глупачка си ти — прошепна Оля, като се уви по-плътно в хавлията и тихо прегърна детето през раменете, стараейки се да не го изплаши. — Защо реши, че те мразя? Просто не те познавам. Може ли да ми дадеш още един шанс да се запознаем както трябва? Хайде да започнем всичко отначало.
На сутринта Михаил се събуди и не намери жена си в леглото. Уплашен, че е станала рано, за да си събере багажа, той изтича в коридора. Откри я в банята — Оля с широка усмивка показваше на Надя как правилно да си мие зъбите.
Михаил мълчеше. Остана безмълвен и когато жена му и сестра му влязоха в кухнята, а Оля учеше Надя как да прави палачинки за закуска. Атмосферата беше топла и приятна. Оля се шегуваше с момичето, а Надя се смееше. Михаил дори се обърка, като чу този весел смях.
— Нещо да е станало, докато спях? — попита той с присвити очи.
— Много неща станаха, докато спеше — усмихна се Оля. — Помолих Надя да остане да живее при нас. И тя се съгласи. Нали така, Надя? — намигна ѝ. — Тъй че, Михаил, ще трябва да направиш всичко възможно да не ни я отнемат.
Измина една година.
Оля излезе от входа, бутайки пред себе си синя бебешка количка. Синът ѝ спеше вътре спокойно, добре увит, а тя се озърташе напрегнато надалеч. Гледаше дали Надя ще се прибере от училище — беше закъсняла. Оля се притесни и почти тичешком бутна количката по алеята, докато не видя как зад ъгъла се появи позната фигура, размахваща сак за обувки. Оля си отдъхна. Щом Надя се приближи, извика:
— Е, какво стана? Защо ти е изключен телефонът? Защо закъсня? Представяш ли си колко се притесних?
— Оля, извинявай, извинявай — отвърна Надя, като подскочи и за миг се сгуши в нея. — Батерията ми падна, а след часовете ни задържаха. Малко се забавих. Защо се притесняваш?
— Винаги се притеснявам за теб — махна с ръка Оля. — По-добре кажи успя ли да поправиш двойката по руски?
Оля не лъжеше — наистина се тревожеше за Надя. Беше минала година и тя обичаше това дете като свое собствено. Сега ѝ беше трудно да повярва, че някога Надя я дразнеше с мълчанието и затвореността си. Оказа се, че добрината променя всичко. Нужно беше само да погледне момичето с други очи и то стана различно. Оказа се добро, светло дете, което постепенно се превърна в част от тяхното семейство.