Мама ми пишеше писма за рождения ден — всяка година, откакто бях на осем.
Почина преди пет години. Баща ми внезапно спря да говори за нея. Дори името ѝ, Лилия, не се споменаваше в къщата. Сякаш никога не я беше имало. Сякаш аз, Ани, бях плод на някакво лабораторно експериментиране, а не на любов. Снимките ѝ изчезнаха от стените, парфюмът ѝ от въздуха, смехът ѝ от спомените. Къщата, която някога беше топла, се превърна в стерилен музей на успеха на баща ми, Кирил – успешен бизнесмен, чието богатство растеше експоненциално със студенината в очите му.
Тази година, на двадесет и третия ми рожден ден, нещата бяха по-различни. Атмосферата беше по-ледена от обикновено. Вечерята беше формална, както винаги. Баща ми вдигна наздравица за „бъдещия юрист“, поглеждайки ме над ръба на скъпата си кристална чаша. Аз учех право в университета, но не защото го исках, а защото той го изискваше. „Знанието е сила, Ани. А правото е щитът на силата,“ казваше той.
Подаръкът му беше плик с дебитна карта с абсурден лимит. Без прегръдка. Без „Обичам те“.
Леля ми Магдалена, сестрата на мама, беше там. Тя винаги изглеждаше леко уплашена в присъствието на Кирил, свита в ъгъла, сякаш се извиняваше за въздуха, който диша. Когато баща ми отиде да приеме поредното „спешно“ обаждане в кабинета си, леля Магдалена се плъзна до мен. Ръцете ѝ трепереха.
„Честит рожден ден, миличка,“ прошепна тя и пъхна нещо в дланта ми. Беше картичка. Обикновена, не луксозна като тези, които баща ми купуваше.
„Той не трябва да вижда това,“ каза тя, а очите ѝ се стрелнаха към вратата на кабинета. „Прочети го, когато си сама.“
Кимнах, а сърцето ми подскочи. Скрих я в джоба си точно когато Кирил се върна, намръщен от разговора.
По-късно, в стаята си – стая, която приличаше повече на хотелска, отколкото на моминска – отворих картичката. Беше бледорозова, с изрисувани незабравки. И тогава го видях.
Почеркът на мама.
Толкова познат, толкова нежен, леко наклонен надясно. Ръката ми трепна. Отворих я. Помислих, че е просто още едно пожелание, може би такова, което леля ми е запазила. Очаквах думите: „На моето пораснало момиче…“
Но текстът беше кратък: „Ани, време е.“
Сърцето ми спря. Време е? Това не беше пожелание. Това беше… инструкция. Пръстите ми зашариха по вътрешността на плика, усещайки лека издатина.
За моя изненада, в плика беше скрито…
Нещо твърдо. Извадих го. Беше малък, старомоден ключ. От онзи тип, който се използва за сейфове или малки ковчежета. Заедно с него имаше и сгъната на четири листче хартия, различно от картичката. Бележка.
Разгънах я. Почеркът отново беше на мама.
„Милото ми момиче,
Ако четеш това, значи съм се провалила. Но ти недей. Не вярвай на нищо, което ти е казано за смъртта ми. Не вярвай на нищо, което ти е казано за живота ми. Баща ти… той не е човекът, за когото го мислиш.
Този ключ отваря касета номер 317 в старата трезорна банка в центъра. Тази, която сега е част от по-голям консорциум. Ще ти трябва и парола. Паролата е датата, на която ми подари онази счупена мидичка от плажа, когато беше на шест. Ти ще се сетиш.
Вътре е истината. Внимавай, Ани. Той е опасен. Магдалена знае част от нещата, но е твърде уплашена. Не я обвинявай.
Каквото и да откриеш, знай, че те обичах повече от живота си. Ти беше моята единствена светлина. Бъди смела. Бъди по-смела от мен.
Мама.“
Взирах се в листа, докато думите не се размазаха пред очите ми. Провалила се? Опасен? Това беше… невъзможно. Баща ми беше строг, студен, дистанциран, но опасен? И каква парола? Счупена мидичка?
Стоях вцепенена. Пет години живеех в мъгла от скръб и недомлъвки. Пет години се чудех защо баща ми изтри майка ми от живота ни.
Тази нощ, за първи път от пет години, аз не просто тъгувах. Аз се страхувах. И бях бясна. Писмото на мама не беше просто спомен. То беше зов за помощ от гроба.
Глава 2: Първи въпроси и студени отговори
На сутринта въздухът в къщата беше тежък. Слязох за закуска, стиснала ключа в джоба си. Той пареше през плата.
Баща ми вече беше на масата, облечен в безупречен костюм, забил поглед във финансовия вестник.
„Добро утро,“ казах аз, а гласът ми прозвуча неестествено високо.
Той само кимна, без да вдига очи.
„Татко,“ започнах аз, опитвайки се да звуча небрежно. „Снощи си мислех… за мама.“
Вестникът изшумоля. Той бавно го свали. Очите му, сиви и непроницаеми, се впериха в мен. „Какво за нея?“
„Ами… наближава годишнината. Пет години. Исках да знам…“
„Няма какво да знаеш, Ани,“ прекъсна ме той. Гласът му беше остър като стомана. „Майка ти е мъртва. Остави я да почива. Имаме достатъчно работа в настоящето. Как върви подготовката ти за изпитите?“
„Добре върви,“ измънках аз. „Но татко, аз дори не знам… от какво точно почина? Каза ми, че е било аневризъм, но леля Магдалена веднъж спомена…“
„Магдалена говори глупости!“ Гласът му се повиши, карайки ме да трепна. „Беше аневризъм. Внезапен. Трагичен. Край на историята. Не искам да чувам повече името ѝ в тази къща. Ясно ли е? Ти си моята дъщеря. Ти гледаш напред, не назад. Ровичкането в миналото носи само болка.“
Той сгъна вестника и стана. „Имам среща с Димитър. Ще се върна късно. Учи.“
Димитър. Неговият бизнес партньор. Човек, когото бях виждала само няколко пъти – мазен, с фалшива усмивка и мъртви очи. Баща ми му вярваше сляпо.
Щом входната врата се затвори, аз грабнах телефона си.
„Лельо? Аз съм. Трябва да те видя. Веднага.“
Срещнахме се в малко кафене, далеч от квартала, в който живеехме. Магдалена изглеждаше още по-съсухрена на дневна светлина.
„Прочете ли го?“ попита тя, вместо поздрав.
Извадих ключа и бележката. „Какво означава това, лельо? Какво значи, че се е провалила? И защо баща ми е „опасен“?“
Магдалена затвори очи. „Знаех си, че това ще отвори кутията на Пандора. Лилия… тя ми ги даде. Цяла кутия с писма. Едно за всеки твой рожден ден до… до двадесет и петия ти. И този плик. „Дай ѝ го на двадесет и третия ѝ рожден ден, Маги,“ каза ми тя. „Или по-рано, ако той… ако Кирил прекрачи границата.“
„Каква граница? Какво е направил той?“
Тя поклати глава. „Не знам всичко, Ани. Кълна се. Лилия беше потайна. Но знам, че бракът им не беше това, което изглеждаше. Богатството на баща ти… то не дойде лесно. Имаше… конфликти.“
„Какви конфликти?“
„Преди години, когато започваха бизнеса, имаше и друг партньор. Стефан. Много… близък приятел на Лилия. Един ден той просто изчезна от картинката. Кирил пое всичко. След това мама ти се промени. Стана тиха, тъжна. А баща ти… той стана студен. Контролиращ.“
Магдалена се наведе напред. „Тя се страхуваше от него, Ани. Последните месеци преди смъртта си, тя беше убедена, че той я следи. Че иска да я… да я накара да млъкне.“
Стомахът ми се преобърна. „Да млъкне за какво?“
„Не знам! Но знам, че баща ти контролира всичко. Аз… аз също съм зависима от него. След като родителите ни починаха, Кирил „пое грижата“ за финансите на семейството ни. Аз получавам месечна издръжка, Ани. Ако той разбере за този разговор, аз оставам на улицата. Той държи всичко.“
„Значи мама не е починала от аневризъм?“ прошепнах аз.
„Официалната версия е тази. Но… беше твърде удобно, Ани. Точно когато тя беше започнала да събира документи… да говори с адвокати…“
„Адвокати? За какво?“
„За развод. И за дела си в компанията. Тя твърдеше, … тя твърдеше, че Кирил е откраднал идеята и парите на Стефан, за да започне.“
Светът ми се завъртя. Баща ми. Моят баща. Крадец? И… нещо по-лошо?
„Трябва да отида в онази банка,“ казах аз твърдо. „Паролата. Мидичката. Спомням си. Бяхме на море, намерих една счупена мида, която приличаше на сърце. Подарих ѝ я. Беше… шестнадесети юли.“
Магдалена пребледня. „Ани, недей. Опасно е. Ако той разбере…“
„Той няма да разбере,“ казах аз, а в гласа ми се появи онази стоманена нотка, която бях наследила от него. „Аз уча право. Време е да приложа нещо на практика. Ще разбера какво е станало с майка ми.“
Глава 3: Студентски живот и първи лъжи
Върнах се в университета като в сън. Лекциите по облигационно право отекваха в ушите ми, но аз не чувах нищо. Думите на леля ми и почеркът на майка ми бяха отворили пропаст в краката ми. Животът, който познавах – луксозен, подреден, макар и студен – беше фасада.
Срещнах се с Мартин в обедната почивка. Мартин беше моят пристан в нормалността. С него се запознахме в библиотеката. Той учеше финанси и беше всичко, което баща ми не беше – топъл, открит, леко разхвърлян и притеснен за съвсем обикновени неща.
„Хей,“ каза той и ме целуна. „Как мина рожденият ден? Баща ти пак ли ти подари…“
„…кола? Не, този път само карта,“ опитах се да се усмихна.
Той въздъхна. „Поне не трябва да мислиш за наем. Аз снощи пак говорих с банката. Лихвите по кредита за жилището ми са скочили. Майка ми е притеснена. Не знам как ще се оправяме този месец.“
Мартин си беше купил малка гарсониера с ипотечен кредит, за да избяга от пренаселения апартамент на родителите си. Той се бореше за всяка стотинка, докато аз живеех в къща, която приличаше на дворец.
„Ще се справиш, Марти. Умен си,“ казах аз, но думите ми звучаха кухо.
„Ти изглеждаш… разсеяна. Какво има, Ани?“
Исках да му кажа. Исках да изкрещя, че майка ми може да е била убита, че баща ми е чудовище и че държа ключ към тайна, която може да унищожи всичко.
Но не можех. Бележката на мама беше ясна: „Внимавай.“ Ако баща ми беше толкова опасен, не можех да въвлека и Мартин.
„Просто съм уморена. Много изпити,“ излъгах аз. Първата от много лъжи.
„Ясно. Е, искаш ли да дойдеш у нас довечера? Ще поръчам пица. Ще гледаме онзи филм…“
„Не мога,“ прекъснах го. „Имам… трябва да уча. В библиотеката. До късно.“
Той присви очи. Усети промяната. „Ани, сигурна ли си, че всичко е наред? От известно време си… далечна.“
„Добре съм, Марти. Наистина. Просто… напрегнато е.“
Целунах го по бузата и си тръгнах. Чувствах се мръсна. Лъжех него, за да защитя паметта на майка си от баща ми.
Прекарах остатъка от следобеда не в учене, а в проучване. „Старата трезорна банка.“ Беше погълната от голям международен банков консорциум преди три години. Намерих адреса. Трезорът все още съществуваше, макар и под ново име, запазил старите си сейфове за специални клиенти.
Трябваше ми план. Не можех просто да се появя. Бях дъщеря на Кирил. Името ми беше разпознаваемо. Ако някой докладваше на баща ми, че съм търсила достъп до стар сейф…
Трябваше да действам утре. Казах на баща ми, че ще ходя на извънреден семинар в университета. Казах на Мартин, че ще помагам на леля си. Лъжите се трупаха като мръсен сняг.
Глава 4: Кутия номер 317
На следващия ден стоях пред масивната сграда от тъмен гранит. Новата фирма беше сложила лъскавото си лого, но архитектурата крещеше за стари пари и още по-стари тайни.
Влязох. Вътре беше тихо и студено. Мрамор и полиран месинг. Приближих се до гишето за „Частно банкиране и трезори“.
Служителката, жена на средна възраст с перфектна прическа, ме погледна безизразно. „Мога ли да ви помогна?“
„Здравейте. Искам достъп до сейф. Номер 317. Беше… на майка ми. Лилия.“
Жената повдигна вежда. „Имате ли ключ?“
Подадох ѝ го. Тя го огледа. „Това е от старата система. Ще ми трябва и пълномощно или документ за наследство.“
Сърцето ми се сви. „Аз съм ѝ дъщеря. Ани. Баща ми е Кирил.“
Споменаването на името му промени нещо в погледа ѝ. Тя стана по-предпазлива. „Разбирам. Но без документи…“
„Тя ми остави парола,“ казах аз, молейки се това да проработи. „Каза, че ако кажа паролата, ще ми дадете достъп. Това беше нейното… завещание.“
Жената се поколеба. „Това е много… нередовно.“
„Паролата е шестнадесети юли,“ казах аз тихо.
Тя ме погледна изненадано. След това написа нещо на компютъра си. Погледна екрана, после мен. „Моля, изчакайте.“
Тя изчезна зад една врата. Минутите се точеха. Започнах да се потя. Ами ако се обади на баща ми? Ами ако ме задържат?
Тя се върна, придружена от по-възрастен мъж в строг костюм.
„Госпожице,“ каза мъжът. „Вашата майка е оставила много специфични инструкции при наемането на тази касета. Достъпът е позволен само на нея, или на лице, което представи този ключ и знае точната парола. Вие отговаряте на условията. Последвайте ме.“
Краката ми омекнаха от облекчение.
Минахме през няколко врати и накрая влязохме в самия трезор. Масивна, кръгла стоманена врата, която сякаш тежеше тонове. Вътре, стените бяха покрити с месингови касети. Беше студено и миришеше на прах и метал.
Той ме отведе до номер 317. Използва своя ключ и моя. Вратата изщрака. Той издърпа дълга метална кутия и я постави на една маса в малка, дискретна стаичка.
„Ще ви оставя насаме,“ каза той и затвори вратата.
Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва успях да вдигна капака.
Вътре нямаше бижута. Нямаше пари.
Имаше дебел, кожен дневник. Имаше купчина документи, прихванати с кламер. Имаше една флашка. И имаше още писма. Но този път те не бяха за мен. Бяха адресирани до „Стефан“.
Първото нещо, което грабнах, беше дневникът.
Глава 5: Дневникът на Лилия
Седях в онази студена стая часове наред. Прелиствах страниците, попивах думите на майка ми и усещах как светът ми се разпада на парчета.
Дневникът започваше малко след сватбата им. Първите страници бяха изпълнени с надежда. Тя наистина се беше опитала да обича Кирил. Вярвала е, че студенината му е просто амбиция, че той ще се смекчи.
После дойдох аз. Страниците за моето раждане бяха пълни със слънце. „Тя е моят живот. Ани. Моето всичко.“
Но тонът бързо се промени.
„14 септември, 15 години по-рано“ „Кирил отново се прибра късно. Миришеше на чужд парфюм. Елица. Знам, че е тя. Тя е неговата… асистентка. Каква ирония. Аз съм съпругата, затворена в златната клетка, а тя е тази, която споделя вечерите му. Той дори не се опитва да го скрие. Когато го попитах, той просто се изсмя. „Не бъди наивна, Лили. Това е бизнес. Елица разбира от бизнес. Ти разбираш от партита. Всеки да си знае мястото.“
„3 ноември, 13 години по-рано“ „Днес видях Стефан. Случайно. На улицата. Изглеждаше… съсипан. По-стар. Очите му… онзи блясък го нямаше. Когато ме видя, той просто поклати глава и отмина. Кирил го унищожи. Знам го. Бизнесът, който изграждаха… това беше идеята на Стефан. Парите бяха на семейството на Стефан. Кирил влезе като партньор, а излезе като собственик. „Враждебно придобиване“, така го нарече той. Аз го наричам кражба. Стефан загуби всичко. А аз… аз стоях до крадеца. Защото бях твърде слаба. Защото Кирил беше заплашил семейството ми…“
„21 януари, 8 години по-рано“ „Кирил взе нов заем. Огромен. От Димитър. Този Димитър ме плаши. Той е сянката на Кирил. Мисля, че той е силата зад Кирил. Мисля, че Кирил е взел пари не от банка, а от… от хора, от които не трябва. Апартаментът, който купихме… луксозната кола… всичко е на кредит. Не банков кредит. А кръвен. Чух ги да си говорят в кабинета. „Няма връщане назад, Кириле. Веднъж щом си вътре, си вътре завинаги.““
Дневникът описваше години на емоционален тормоз. На контрол. Кирил е контролирал всяка нейна стотинка, всяко нейно излизане. Богатството, което показваха, беше кухо. Беше фасада, поддържана от заеми и сенчести сделки.
И тогава дойдоха последните страници. Отпреди пет години.
„10 март, 5 години по-рано“ „Започнах да събирам документите. Намерих старите споразумения със Стефан. Кирил е фалшифицирал подписа му. Това е престъпление. Намерих и сметките, които Кирил крие. Сметки, които доказват връзката му с Димитър. Това не е просто бизнес партньорство. Това е пране на пари.
Свързах се с адвокат Стоянов. Тайно. Той каза, че имам случай. Не само за развод, но и за да върна на Стефан това, което му принадлежи. И да защитя Ани. Не искам дъщеря ми да наследи тази мръсотия.
Кирил знае. Усещам го. Станал е параноичен. Сложил е хора да ме следят. Снощи ми каза: „Лилия, ако се опиташ да ми вземеш дъщеря ми или компанията, ще съжаляваш до края на краткия си живот.“ Той не се шегуваше.“
„15 април, 5 години по-рано. (Последен запис)“ „Спирачките на колата ми отказаха днес. На онзи стръмен участък. Успях да спра в храстите. Беше… умишлено. Знам го. Той се опитва. Утре ще дам всичко на Стоянов. Ще дам дневника и документите в касетата. Оставих инструкции на Магдалена. Ако нещо се случи с мен… ако се „проваля“… Ани трябва да знае. Ани трябва да довърши това.
Обичам те, мое момиче. Не бъди като мен. Бъди силна.“
Седмица по-късно тя беше мъртва. Официално – масивен аневризъм в съня ѝ. Никаква кола. Никакви храсти.
Но аз вече знаех. Баща ми я беше убил. Може би не с ръцете си. Може би с хапчета. Може би чрез стреса. Или може би… може би докладът за аневризма също беше лъжа.
Глава 6: USB устройството и гласът на баща ми
Трепереща, взех флашката. Прибрах дневника и документите в раницата си. Писмата до Стефан оставих в кутията. Не бях готова за тях.
Върнах се в апартамента на Мартин. Той беше в университета. Знаех, че лаптопът ми у дома се следи. Баща ми беше инсталирал „софтуер за родителски контрол“ преди години, уж за моя безопасност. Сега знаех истинската причина.
Пъхнах флашката в лаптопа на Мартин.
Съдържанието беше перфектно организирано. Папки.
„Финанси_Димитър“ – пълна със сканирани банкови извлечения, офшорни сметки. Доказателства за пране на пари.
„Стефан_Партньорство“ – сканирани копия на оригиналния договор. И експертното мнение на графолог, което доказваше, че подписът на Стефан върху документите за „продажба“ на дела му е фалшификат.
„Съдебни_Документи“ – чернови на искове, подготвени от адвокат Стоянов. Искове за измама, фалшификация и неправомерно придобиване на имущество.
И тогава видях папката „Аудио“.
Имаше само три файла. Кликнах на първия.
Чух гласа на майка ми. Толкова ясен, толкова жив. И толкова уплашен.
Лилия: „Кириле, моля те. Това е лудост. Тези хора… те ще ни унищожат!“ Кирил: (Гласът му беше студен, безизразен) „Тези хора ни изградиха, Лилия. И ти ще си мълчиш. Радвай се на роклите си и остави бизнеса на мен.“
Кликнах на втория файл.
Лилия: „Видях документите, Кириле! Фалшифицирал си подписа на Стефан! Ти си го унищожил!“ Кирил: (Смях, от който кръвта ми замръзна) „Унищожил? Аз му дадох шанс да се оттегли. Той беше слаб. В бизнеса няма място за слаби. И в този дом също няма.“
Третият файл. Той беше по-тих. Сякаш записан тайно.
Лилия: (Плаче) „Ще кажа на Ани! Кълна се, ще ѝ кажа всичко! Тя заслужава да знае чий наследник е!“ Кирил: (Шепот, който беше по-силен от крясък) „Ти няма да ѝ кажеш нищо. Ти ще си добрата, болна съпруга. Ще мълчиш. Завинаги. Разбра ли ме, Лилия? Завинаги.“
Звук от шамар. Приглушен вик. Край на записа.
Сринах се на пода. Повръщаше ми се. Това беше той. Чудовището, което ме наричаше „дъще“. Човекът, който плащаше за образованието ми по право, докато самият той беше престъпник.
Мартин ме намери така. Свита на пода, ридаеща пред отворения лаптоп.
„Ани! Какво става? Какво е това?“
Той видя отворените папки. Като студент по финанси, той веднага разбра какво гледа. „Ани… чии са тези сметки? Това… това е схема. Това е…“
„На баща ми,“ изхлипах аз. „И на майка ми. Той я е убил, Марти. Той я е убил.“
Разказах му всичко. За писмото. За ключа. За дневника. За записите.
Мартин пребледня. Той седна до мен, забравяйки за собствения си ипотечен кредит, за собствените си проблеми. Той видя бездната, в която бях паднала.
„Ани,“ каза той, хващайки ръцете ми. „Това… това е отвъд всичко. Този човек е… той не е просто лош бизнесмен. Той е престъпник. И е опасен. Майка ти е била права.“
„Какво да правя, Марти? Аз съм му дъщеря. Ако отида в полицията…“
„…той има връзки,“ довърши Мартин. „Той ще го потули. Ще те обяви за луда. Ще унищожи леля ти.“
Той погледна документите. „Но това… това е динамит. Особено финансовите. И аудио записите. Ако това стигне до прокурор…“
„Трябва да намеря адвокат Стоянов,“ казах аз, изтривайки сълзите си. Скръбта се превръщаше в леден гняв. „Трябва да намеря Стефан. Трябва да ги накарам да платят.“
Глава 7: Конфронтация с Магдалена
Оставих копие на флашката при Мартин. „Скрий я. Ако нещо се случи с мен, дай я на полицията. Не на местната. Намери някой във върховната прокуратура. Някой, когото баща ми не може да купи.“
Мартин кимна, лицето му беше смъртно сериозно. „Внимавай, Ани. Моля те.“
Следващата ми спирка беше при леля Магдалена. Този път не бях уплашеното момиче. Бях дъщерята на майка си.
Нахлух в апартамента ѝ. Тя ме погледна ужасено.
„Ти си знаела,“ казах аз. Не беше въпрос.
„Ани, аз…“
„Ти си знаела, че той я тормози! Знаела си, че се е страхувала за живота си! Знаела си за Стефан, за фалшификата, за мръсните пари!“
Магдалена се разрида. „Не знаех всичко! Кълна се! Тя само намекваше! Каза ми, че Кирил е съсипал семейството ни. Че… че парите, с които баща ни започнал малък бизнес, Кирил ги е „инвестирал“ и ги е загубил. Всичките. И после… после се оженил за Лилия, за да я „спаси“ от бедността, която той е причинил. Той ни държеше в ръцете си от самото начало!“
„И ти си мълчала,“ казах аз студено.
„Той плащаше лечението на майка ни! Плащаше моя апартамент! Какво можех да направя? Аз съм никой! Той е всичко! А Лилия… тя ме накара да обещая. „Пази Ани, Маги. Не говори, докато не му дойде времето. Докато тя не е достатъчно силна.“
Извадих дневника. „Времето дойде.“
Тя се втренчи в кожената подвързия. „О, Боже… намерила си го.“
„Трябва ми всичко, лельо. Всеки детайл, който си спомняш. Всяко име. Всяка среща.“
Прекарахме часове. Магдалена, освободена от бремето на тайната си, изля всичко. Разказа ми за Елица, асистентката, която не беше просто любовница, а ключов играч в схемите на Кирил. Тя е била жената, през чиито сметки са минавали част от парите. „Кирил е умен,“ каза Магдалена. „Той никога не си цапа ръцете директно. Използва хора. Използваше Лилия за социалния си имидж, Елица за мръсната работа, а Димитър… Димитър е мозъкът зад финансовата част.“
„Трябва да намеря Елица,“ казах аз. „И адвокат Стоянов.“
Глава 8: Адвокат Стоянов
Намерих адвокат Стоянов в малка, прашна кантора, в стара сграда. Той беше почти пенсиониран, заобиколен от планини от папки.
Когато му казах коя съм, той свали очилата си.
„Ани. Дъщерята на Лилия. Значи тя… тя е успяла.“
„Тя е мъртва, господин Стоянов. От пет години.“
Мъжът пребледня. „Мъртва? Но… как? Тя беше…“
„Аневризъм. Официално,“ казах аз и му подадох дневника и копие от флашката.
Той мълча дълго време. Преглеждаше документите, които сам беше подготвил преди години. Слушаше записите. Когато вдигна глава, в очите му имаше студена ярост.
„Знаех си. Знаех си, че онзи негодник няма да я остави. Тя дойде при мен месеци преди… това. Беше уплашена, но решена. Имаше всички доказателства. Фалшификатът на Стефан беше ясен. Финансовите схеми с този Димитър… бяха достатъчни, за да ги вкарат в затвора за десетки години. Подготвяхме граждански иск за отнемане на компанията и наказателно дело за измама в особено големи размери.“
„Но тя е починала,“ казах аз. „И всичко е спряло.“
„Той я е спрял,“ поправи ме Стоянов. „Аневризъм… Колко удобно. Аз се опитах да се свържа с нея, но тя изчезна. А след това прочетох некролога. И Кирил пое всичко. Случаят беше смачкан, преди да е започнал.“
„Можем ли да го започнем отново?“ попитах аз. „Аз съм неин наследник. Аз съм студент по право. Разбирам какво има тук.“
Стоянов ме погледна. „Дете, това не е академичен казус. Баща ти е един от най-влиятелните хора в тази държава. Той има съдии в джоба си. Има политици. И има Димитър, който е свързан с подземието. Ако тръгнеш срещу тях директно, ще те смачкат. Ще теб, леля ти, онова момче, което видях да те чака долу…“
Той беше видял Мартин, който ме пазеше отвън.
„Тогава какво?“ Гласът ми трепереше от безсилие.
„Майка ти беше подготвила и план Б. Ако съдебната система не проработи… тя искаше да използва единственото нещо, от което баща ти се страхува повече от затвора.“
„Какво е то?“
„Публичност. И загуба на контрол. Трябва да го ударим там, където най-много боли. Не в съда. А в борда на директорите. И при партньорите му.“
Стоянов се изправи. „Трябва да намерим трима души. Първо, Стефан. Неговият глас е ключов. Второ, Елица. Тя е вътрешен човек, който може да потвърди схемите. И трето… трябва да стигнем до Димитър.“
„Да стигнем до Димитър? Но той му е партньор!“
„Партньорите в престъпленията са първите, които се предават, когато лодката започне да потъва,“ усмихна се леко Стоянов. „А ние ще потопим тази лодка, Ани. За майка ти.“
Глава 9: Елица – другата жертва
Откриването на Елица беше по-лесно, отколкото очаквах. Тя вече не работеше за баща ми. Беше… освободена малко след смъртта на майка ми. Сега работеше в малка счетоводна фирма, сякаш се опитваше да се скрие.
Причаках я след работа. Когато ме видя, тя замръзна. Разпозна ме веднага.
„Ани. Дъщерята на Кирил. Какво искаш?“
„Искам да говоря за майка ми. И за Елица,“ казах аз.
Тя се опита да ме заобиколи. „Нямам какво да кажа.“
„Имам аудио записи,“ казах аз тихо. „На вас и баща ми. Имам и банковите извлечения. На сметките, които сте управлявали за него.“
Елица спря. Тя се облегна на стената, сякаш краката ѝ не я държаха. „Той ти ги е дал? Не… той би ги унищожил.“
„Майка ми ги е запазила.“
Елица затвори очи. „Лилия… Тя беше добра жена. А аз бях глупачка.“
„Били сте му любовница.“
Тя се изсмя горчиво. „Любовница? Аз бях инструмент. Да, в началото си мислех, че съм специална. Той ме караше да се чувствам важна. А после… започна да иска „услуги“. „Подпиши това, Ели. Отвори тази сметка на твое име, миличка. Прехвърли тази сума.“ Когато осъзнах, че това е пране на пари, вече бях вътре. До гуша.“
„Защо не сте отишли в полицията?“
„Защото той имаше записи. На мен. Имаше документи, подписани от мен. Той ме държеше. Когато Лилия започна да рови… той се уплаши. А когато тя почина… той вече нямаше нужда от мен. Изхвърли ме. Даде ми малко пари и заплаха. „Ако кажеш и една дума, Елица, ще се погрижа ти да си тази, която ще отиде в затвора за всичко.“
„Той я уби, нали?“ прошепнах аз.
Елица ме погледна с пълни със сълзи очи. „Не знам. Кълна се. Но знам, че ден преди да почине, той беше бесен. Крещеше по телефона на Димитър. „Тя трябва да бъде спряна. Спри я, Димитър! Както знаеш!“ А на следващия ден… тя беше мъртва.“
Тя трепереше. „Той е чудовище. Той не обича. Той притежава. Той притежаваше майка ти, притежаваше мен, а сега притежава и теб.“
„Вече не,“ казах аз. „Ще свидетелствате ли?“
„Той ще ме унищожи.“
„Ние ще го унищожим първи,“ казах аз. „Адвокат Стоянов има план.“
Глава 10: Стефан – призрака от миналото
Намирането на Стефан беше най-трудно. Той беше изчезнал. Беше сменил името си. Стоянов използва старите си контакти и след седмица го открихме. Живееше в малък апартамент в друг край на страната, работеше като библиотекар. Призрак.
Отидох сама.
Когато отвори вратата, той ме погледна и аз видях очите на майка ми. Не, това беше невъзможно. Но имаше нещо…
„Вие сте Стефан,“ казах аз.
„Зависи кой пита,“ отвърна той предпазливо.
„Аз съм Ани. Дъщерята на Лилия.“
Стефан се хвана за рамката на вратата. „Лилия…“
Покани ме вътре. Апартаментът беше пълен с книги. И с картини. Картини, рисувани от майка ми.
„Тя… тя ви ги е изпращала?“
„Тя… ние бяхме…“ Той не можеше да намери думите.
„Знам,“ казах аз. „Прочетох дневника ѝ. И писмата в сейфа.“
„Значи знаеш,“ въздъхна той. „Знаеш, че Кирил открадна всичко. Моята компания. Моето бъдеще. И… нея.“
„Тя ви е обичала,“ казах аз тихо. „До самия край.“
Стефан седна тежко. „Аз също я обичах. Бяхме млади. Имахме мечта. Тогава се появи Кирил. С пари, чар и празни обещания. Аз му вярвах. Лилия… тя беше под натиск от семейството си. Те бяха пред фалит, а Кирил им предложи изход. Цената беше Лилия. Тя се омъжи за него, за да ги спаси.“
„Той е съсипал семейството ѝ нарочно,“ казах аз. „За да я получи.“
„Той е дявол,“ каза Стефан. „Когато тя разбра какво е направил с мен и компанията, беше твърде късно. Тя беше бременна с теб. Беше в капан.“
„Тя се е опитала да се бори. Събирала е доказателства. Искала е да ти върне компанията.“
„И той я е убил за това,“ каза Стефан. Това не беше въпрос.
Подадох му документите за фалшифицирането. „Имаме нужда от вас, Стефан. Имаме нужда да потвърдите, че това не е вашият подпис. Имаме нужда да разкажете историята си.“
„Искам ли? Ани, аз се крия от този човек от двадесет години. Той ми отне всичко. Нямам сили да се боря с него.“
„Майка ми умря, опитвайки се. Аз съм студент по право. Знам, че можем да го спечелим. Но не в съда на Кирил. Трябва да го съсипем отвътре.“
Стефан ме гледа дълго. В очите му видях мъката от двадесет години загубен живот.
„Добре,“ каза той. „За Лилия. Добре.“
Глава 11: Напрежението ескалира
Върнах се у дома. Къщата никога не ми се беше струвала толкова зловеща. Всяка сянка криеше заплаха.
Баща ми ме чакаше в кабинета си.
„Къде беше, Ани?“
„В университета. Имахме проект,“ излъгах аз, но гласът ми трепна.
„Не ме лъжи!“ Той удари по бюрото. „Знам, че не си била в университета. Знам, че си се срещала с леля си. И знам, че си ровила в миналото. Какво си намерила?“
Сърцето ми биеше до пръсване. „Не знам за какво говориш.“
„Знам за посещението ти в банката!“
Разбира се. Служителката. Или мениджърът. Той имаше шпиони навсякъде.
„Беше кутия на мама. Имаше… стари снимки. Бижута. Исках просто да имам нещо от нея.“
Той се вгледа в мен. Търсеше пукнатини в лъжата ми. „Ти отваряш врата, която трябва да остане затворена, Ани. Казах ти да оставиш миналото. Майка ти беше… болна жена. Депресирана. Нестабилна. Нещата, които може да си прочела, не са истина.“
„Като например?“ предизвиках го аз.
„Каквото и да е. Ти си мое дете. Дължиш ми лоялност. Аз ти дадох този живот. Аз плащам за скъпото ти образование. Мога да го отнема. Мога да те оставя без пукната стотинка. Точно като леля ти.“
Това беше. Заплахата.
„Спри да ровиш. Чуваш ли ме? За твое добро. Остави Димитър, остави бизнеса, остави миналото. Фокусирай се върху изпитите си.“
Той ми обърна гръб. Разговорът беше приключил.
Знаех, че часовникът тиктака. Той знаеше, че знам нещо. Скоро щеше да започне да прикрива следи. Трябваше да действаме.
Глава 12: Димитър – предателството на партньора
Планът на Стоянов беше рискован. Не можехме да отидем при Димитър с молби. Трябваше да отидем със заплаха.
Мартин, с неговите финансови познания, намери Ахилесовата пета. Димитър не просто е прал парите на Кирил. Той е крадял. Отклонявал е малка част от всяка транзакция в своя собствена, скрита сметка. Той е предавал Кирил от години.
Уредихме среща с Димитър. В неутрално кафене. Той дойде самодоволен, очаквайки да види уплашената дъщеря на шефа си.
„Е, Ани. Баща ти ми каза, че имаш… въпроси.“
„Имам отговори,“ казах аз и плъзнах към него едно листче. На него беше номерът на тайната му сметка и сумата в нея.
Лицето на Димитър загуби всякакъв цвят.
„Как…“
„Това няма значение,“ казах аз. „Ето как стоят нещата, Димитър. Ти си крадял от баща ми. Той е престъпник, но ти си предател. Ако той разбере за това, мъртъв си. И не метафорично.“
„Какво искаш?“ изсъска той.
„Искам Кирил. Искам го съсипан. Имаш избор. Или отиваш в затвора заедно с него, когато аз дам тези документи на прокуратурата. Или… ни помагаш.“
„Да ви помогна? Да предам Кирил?“
„Ти вече го предаваш,“ отбеляза Мартин, който седеше до мен. „Ние ти предлагаме сделка. Ти свидетелстваш срещу Кирил. Разказваш всичко за прането на пари, за връзките му, за фалшификата на Стефан. Разказваш ни какво наистина се случи с майка ми.“
„И какво печеля аз?“
„Имунитет,“ каза Стоянов, който се присъедини към масата. „Ще договорим сделка с прокурора. Пълно съдействие срещу по-лека присъда. Или може би дори само пробация, предвид че си бил притиснат. Но ако откажеш…“ Той потупа папката с доказателствата за кражбите на Димитър. „Кирил ще ти се стори като по-малкия проблем.“
Димитър беше в капан. Той знаеше, че Кирил е безмилостен. Но ние държахме чука.
„Какво е знаел той за смъртта на Лилия?“ попитах аз.
Димитър преглътна. „Той беше извън града. Нарочно. За да има алиби. Накара мен да се погрижа. Лилия е приемала лекарства за кръвно. Силни. Аз… аз намерих човек. Лекар. Който да ѝ даде… нещо друго. Нещо, което да реагира с лекарствата ѝ. Да предизвика… аневризъм. Беше перфектно. Никой не се усъмни.“
Светът спря. Не беше шамар. Не беше стрес. Беше убийство. Студено, планирано, предумишлено убийство.
Едвам се сдържах да не скоча върху му. Мартин ме хвана под масата.
„Добре,“ каза Стоянов, а гласът му беше леден. „Сега ще направиш точно каквото ти кажем.“
Глава 13: Конфронтацията
Свикахме среща. Не в офис, не в съда. А у дома. В онази студена, луксозна трапезария.
Казах на баща ми, че искам да се извиня. Че искам да прекратим това ровене. Че съм разбрала грешката си.
Той дойде. Самодоволен, сигурен в победата си.
„Разумно, Ани. Радвам се, че си дошла на себе си.“
Той седна начело на масата. Аз седнах срещу него.
„Преди да приключим с това,“ казах аз. „Има няколко души, които искат да те видят.“
Вратите се отвориха.
Първо влезе леля Магдалена. Кирил се намръщи. „Ти? Какво правиш тук?“
После влезе Елица. Лицето на Кирил се сви от гняв. „Какво, по дяволите…“
После влезе Стефан.
Кирил скочи. Сякаш беше видял призрак. „Ти…“
„Здравей, Кириле,“ каза Стефан. Гласът му беше спокоен.
„И накрая,“ казах аз. Влезе Димитър, придружен от адвокат Стоянов.
Кирил се срина обратно на стола си. Разбра. Това беше капан.
„Какво е това, Ани? Някаква шега?“
„Това е правосъдие, татко,“ казах аз. „За мама.“
Извадих документите. Един по един. Фалшифицираният договор. „Стефан е готов да свидетелства, че подписът е фалшив.“
Банковите извлечения. „Елица е готова да свидетелства, че тези сметки са били използвани за пране на пари по твоя заповед.“
Аудио записите. Пуснах третия файл.
„Ще мълчиш. Завинаги.“
Гласът му изпълни стаята. Кирил пребледня.
„Това са лъжи! Манипулации! Майка ти беше луда!“
„Тя не беше луда. Тя беше уплашена,“ казах аз. „Но ти си направил една грешка. Мислеше, че всички са уплашени от теб. Но Димитър…“
Кирил се обърна към Димитър. „Ти…“
„Съжалявам, Кириле,“ каза Димитър, избягвайки погледа му. „Но те знаят за моите сметки. Знаят всичко.“
„Предател!“ изкрещя Кирил.
„Ти ме направи такъв,“ отвърна Димитър. „И да. Аз ще свидетелствам. За убийството.“
Тишина. Абсолютна, мъртвешка тишина.
„Убийство?“ Кирил се опита да се изсмее, но се получи като задавяне.
„Лекарят, когото накара да ѝ смени лекарствата,“ казах аз. „Димитър уреди всичко. Имаме неговото пълно самопризнание.“
Кирил ме гледаше. Не с гняв. Не с омраза. А с… учудване. Сякаш не можеше да повярва, че творението му, дъщеря му, бъдещият юрист, го е направила.
„Ти… мое дете…“
„Аз съм детето на Лилия,“ казах аз.
Адвокат Стоянов пристъпи напред. „Имаме две възможности, Кириле. Първата е да изчакаме полицията, която е отвън. Ще има арест, шумно дело, медиен цирк. Ще загубиш всичко.“
„Каква е втората?“ прошепна той, вече победен.
„Прехвърляш петдесет и един процента от компанията обратно на Стефан, на когото принадлежи. Прехвърляш останалите акции и цялото си лично имущество в доверителен фонд на името на Ани, като компенсация за причинените вреди. Разбира се, и леля ѝ Магдалена ще бъде обезпечена до живот. А ти… ти подписваш пълно самопризнание за убийството на Лилия. Което ние няма да дадем на полицията веднага.“
„Какво?“
„Ще го държим,“ казах аз. „И ако някога се опиташ да се доближиш до нас, до Стефан, до Елица… ако дори дишаш в нашата посока… записът отива в прокуратурата. Ти ще прекараш остатъка от живота си в луксозна къща, но ще бъдеш затворник. Затворник на собствената си тайна. Точно както държеше мама в затвор.“
Това беше по-лошо от затвора. За човек като него, загубата на контрол, на власт, на богатство… беше по-лошо от смъртта.
Той ме гледаше дълго. Аз не отместих поглед.
Бавно, той взе писалката. „Донесете документите.“
Глава 14: Последното писмо
Минаха няколко месеца. Светът ми се беше преобърнал.
Кирил живееше в къщата, но беше просто сянка. Бизнесът вече се управляваше от Стефан, който бавно, но сигурно го изчистваше от мръсотията на Димитър. Димитър получи условна присъда в замяна на съдействието си срещу други, по-големи риби, с които Кирил го беше свързал. Елица беше ключов свидетел в това дело и започна нов живот. Леля Магдалена най-накрая дишаше свободно.
Аз напуснах онази къща. Наех си малък апартамент близо до университета. Мартин ми помогна с преместването. Нашият свят беше различен. Неговият ипотечен кредит вече не изглеждаше толкова страшен в сравнение с моралния фалит, от който бях избягала. Аз имах богатството на баща си, но то ми пареше. Използвах го, за да платя образованието си и да основа малка фондация на името на майка ми – за подпомагане на жени в капана на домашен тормоз.
В деня, в който официално се изнесох, отворих последното писмо от майка ми. Това, което беше в картичката, но не бях прочела в целия хаос. Нейното истинско пожелание за двадесет и третия ми рожден ден.
„Мое мило, пораснало момиче,
Днес ти ставаш на двадесет и три. Ако четеш това, значи вече знаеш истината. Знам, че те натоварих с ужасно бреме. Моля те, прости ми. Ти беше моята единствена надежда.
Каквото и да си открила, каквото и да си решила да направиш – дали си избрала отмъщението или прошката, дали си избрала битката или бягството – знай, че аз се гордея с теб.
Не позволявай сенките на миналото да определят бъдещето ти. Не позволявай мръсотията на баща ти да опетни душата ти. Аз направих грешки, живях в страх, но ти… ти си свободна.
Това е моят подарък за теб. Не ключът, не дневникът, а твоята свобода. Моля те, живей. Живей истински. Учи. Обичай. Смей се. Прави грешки, но нека те бъдат твоите грешки. Не живей моя живот, не поправяй моите провали. Просто живей за мен.
Обичам те повече от звездите.
Мама.“
Сгънах писмото. Сълзите течаха, но този път не бяха от болка. Бяха от облекчение.
Мартин ме прегърна.
„Готова ли си?“ попита той.
Погледнах към новия си, празен апартамент. Не беше луксозен. Но беше мой.
„Да,“ казах аз. „Готова съм.“