Глава първа
– Мамо – прошепна Лая, гласът ѝ беше крехък като напукано стъкло. – Ако учителката попита за адреса ни, пак ли трябва да лъжа и да казвам, че сме на почивка?
Въпросът ме проряза по-дълбоко от зимния вятър. Бяхме се сгушили като бездомни пред семейния приют „Света Бриджид“. Само преди шест месеца бях старша медицинска сестра с бъдеще. Сега целият ми живот се побираше в един черен чувал, а дъщеря ми носеше несъответстващи чорапи, защото вече не можех да следя коя двойка на коя е.
– Не мисля, че днес ще попита – излъгах, преглъщайки горчивия вкус на провала.
Лая ме гледаше, сякаш можеше да види през мен, да види как в мен се трупат неизречени извинения и как се разпадат една по една обещанията, които някога ѝ давах с лекота. Беше само дете. Но имаше поглед на човек, който се е научил да се съмнява.
Тогава до тротоара тихо спря лъскав черен седан, движещ се с хищната грация на акула в плитки води. Задната врата се отвори и от колата слезе жена. Токчетата ѝ отекнаха по напукания асфалт с плашеща увереност.
Това беше Евелин.
Моята баба.
Погледът ѝ беше остър като бръснач – плъзна се от табелата „Приют“, през разрошения вид на Лая и спря върху мен.
– Мая – каза тя, а в гласа ѝ нямаше съжаление, а сдържан гняв. – Каква игра играеш тук?
Срамът ме стисна в гърдите като клещи.
– Добре съм – изрекох. – Просто е… временно.
Евелин пристъпи по-близо, без да ѝ пука от мръсотията на улицата. Изражението ѝ не омекна. Втвърди се като стомана.
– Не ме лъжи – прошепна тя ниско и опасно. – Защо не живееш в къщата на улица „Глогова“? Подготвих я за теб още миналия месец.
Светът сякаш се наклони.
– Моята… какво?
– Къщата – произнесе тя ясно. – На улица „Глогова“. С ключове. С парно. С истински легла. За теб и детето.
Сърцето ми заби лудо.
– Аз нямам къща, бабо. Имам само номер в списък за легло в приют.
Евелин ме изгледа така, сякаш току-що бях признала престъпление.
После погледът ѝ се плъзна към Лая.
– Ела – каза тя, и гласът ѝ внезапно стана мек, но не мил. Мек като кадифе, което крие острието. – В колата. Сега.
Лая се поколеба, а после стисна ръката ми.
– Мамо?
Трябваше да кажа „не“. Трябваше да се държа гордо, да не приемам трохи от трапезата на богатите, дори когато богатите са от моята кръв.
Но студът беше проникнал в костите на детето ми.
– Добре – прошепнах. – Само… за малко.
Евелин не отговори. Само отвори вратата и ни пусна вътре, сякаш вече беше решила съдбата ни.
Глава втора
В колата миришеше на кожа, на топлина и на нещо друго, което ме накара да се чувствам виновна още повече. Миришеше на живот, в който не се броят монети, за да се купи хляб.
Лая се сви на седалката и за първи път от седмици видях бузите ѝ да се отпуснат от напрежение.
Евелин седеше срещу мен, без да ми дава време да си измисля нова лъжа.
– Кой ти каза да не ходиш в къщата? – попита.
– Никой – изрекох и усетих колко жалко звучи. – Просто… не знаех.
– Няма как да не знаеш – отвърна тя. – Изпратих писмо. Изпратих човек. Оставих ключове.
Ключове.
В главата ми се завъртяха спомени, като листа, вдигнати от буря. Преди месец бях получила плик, но не отворих. Мислех, че е поредната сметка, поредната заплаха, поредното напомняне, че светът не прощава на слабите.
– Не съм го видяла – прошепнах.
Евелин присви очи.
– Не си го видяла или някой не ти е позволил да го видиш?
Стомахът ми се сви.
Лая се размърда, сякаш почувства напрежението, което се сгъстяваше в колата.
– Бабо Евелин – каза тя тихо, – ние… имаме ли дом?
Този въпрос ме удари като мокра кърпа по лицето. Толкова прост, толкова жесток.
Евелин се наведе напред и погали косата ѝ с движение, което изглеждаше странно за човек като нея. Все едно ръката ѝ не беше свикнала да докосва, а да подписва.
– Имаш дом, мъниче – каза тя. – И ще имаш адрес, който няма да ти се налага да криеш.
После пак се обърна към мен.
– Къде са родителите ти?
Самото изричане на „родителите ти“ запали огън в гърлото ми.
– Не знам – излъгах отново.
Евелин се усмихна без радост.
– Разбира се, че знаеш. Винаги знаеш, когато се страхуваш от някого.
Замълчах. Защото беше вярно.
Страхувах се.
Не от Евелин. От тези, които трябваше да ме обичат.
– Ще отидем при тях – каза тя.
Кръвта ми изстина.
– Не… моля те.
– Мая – гласът ѝ проряза въздуха. – Ако те намеря пред приют, значи е време истината да излезе. Не днес. Сега.
– Те ще… – започнах, но не намерих думи.
Евелин се облегна назад и погледна през прозореца, сякаш вече беше видяла финала на тази сцена.
– Те ще какво? Ще те унижат? Ще те изгонят? Ще ти кажат, че не заслужаваш нищо?
С всяка нейна дума усещах как старите ми рани се отварят.
– Те вече го направиха – прошепнах.
Евелин кимна, сякаш това беше присъда, която очакваше.
– Тогава ще им върна жеста.
Глава трета
Не ме заведе веднага при тях.
Първо ме откара в офис, където миришеше на хартия, мастило и стари тайни. Там имаше мъж с тих глас и уморени очи, който стана при вида на Евелин и се поклони почти незабележимо.
– Добър ден – каза той. – Всичко готово е, госпожо.
– Искам да видя документите – отвърна тя.
Седнах на стол, който беше толкова удобен, че направо ме обиди. Лая получи топъл чай и бисквити, които държеше внимателно, като съкровище.
– Какви документи? – попитах.
Евелин плъзна към мен папка.
– Погледни.
Отворих я. Вътре имаше листове с печати, подписи и думи, които ме караха да се чувствам малка.
Но една фраза изплува ясно:
„Къща на улица „Глогова“, предназначена за Мая.“
Предназначена.
Ръцете ми затрепериха.
– Това… това е шега.
– Не е – каза Евелин. – Преди години купих този имот. Пазех го. Чаках момента, в който ще имаш нужда, без да те унижавам с подаяния.
– Защо не ми каза?
– Защото тогава още вярвах, че родителите ти ще бъдат родители – отвърна тя сухо. – А не хищници, които се хранят от собствените си деца.
Погледнах я. И за първи път осъзнах, че тя не беше дошла да ме спасява от бедност. Беше дошла да ме спасява от тях.
Мъжът с уморени очи се прокашля.
– Има нещо… странно – каза той. – Някои вписвания не съвпадат. Има опит за промяна на условията. Има… залог.
Спрях да дишам.
– Какъв залог?
– Ипотека – каза той.
Евелин се изправи толкова рязко, че столът изскърца.
– Кой е посмял?
Мъжът се сви.
– Подписите са… на вашата дъщеря, госпожо.
Дъщеря.
Моята майка.
Светът се завъртя. Усетих как гърлото ми се затваря.
– Не… – прошепнах. – Тя няма право.
Евелин се наведе към мен, очите ѝ горяха.
– Има само един начин да го е направила, Мая. Ако някой е получил достъп до документите. Ако някой е взел ключовете. Ако някой е знаел, че ти няма да посмееш да се бориш.
Папката тежеше като камък в ръцете ми.
– Значи къщата… е заложена?
– Опитали са – поправи Евелин. – Опитали са да я използват, сякаш е тяхна.
Лая, която досега си играеше с бисквитата, вдигна очи.
– Мамо, какво значи „заложена“?
Погледнах детето си и усетих как нещо в мен се пречупва.
Не бедността.
Страхът.
– Значи, че някой е искал да ни вземе дома, преди да го имаме – казах тихо.
Евелин стисна ръба на масата.
– Три дни – каза тя. – Дай ми три дни. И после ще отидем при тях.
В гласа ѝ нямаше обещание.
Имаше заплаха.
И аз не знаех дали се страхувам от нея, или се чувствам защитена за първи път от години.
Глава четвърта
Три дни по-късно стоях пред вратата на семейно събиране, а в ръката си държах Лая, която беше облечена в най-чистото, което успях да намеря. Евелин стоеше до нас, изправена, безупречна, непоклатима.
Когато влязохме, разговорите спряха като отрязани.
Майка ми беше там. Усмивката ѝ се залепи на лицето като маска, която изведнъж стана твърде тежка.
Баща ми стоеше до масата с чашата си, и когато ме видя, лицето му пребледня. Не „побледня“. Пребледня като човек, който вижда съдия пред себе си.
– Мая? – прошепна майка ми. – Какво… какво правиш тук?
Лая направи крачка напред и вдигна очи към тях.
– Здравейте – каза тя възпитано, както съм я учила, и това ме разби отвътре, защото тя се държеше по-добре от възрастните, които би трябвало да я пазят.
Евелин не се усмихна.
– Дойдохме да си вземем това, което ни принадлежи – каза тя.
Майка ми се засмя нервно.
– Мамо, нека не правим сцени. Има гости.
– Гостите могат да слушат – отвърна Евелин. – Може би ще им е полезно да научат как изглежда алчността, когато е облечена в семейни дрехи.
Баща ми направи крачка.
– Евелин, моля те…
– Мълчи – прекъсна го тя. – Ти мълча достатъчно дълго.
Сърцето ми биеше толкова силно, че усещах пулса в ушите си.
Лая се приближи до мен и прошепна отново, с онзи глас, който ме разкъсваше.
– Мамо… ако учителката попита за адреса ни… пак ли трябва да лъжа?
Стаята замлъкна още повече. Някой остави прибор на масата и звукът прозвуча като удар на чук.
Майка ми ме изгледа с престорено състрадание.
– Скъпа… защо не ми каза, че ви е толкова трудно? Ние щяхме да помогнем.
Евелин се изсмя.
– Наистина ли? А кога точно? Когато я оставихте без покрив? Когато не отговорихте на обажданията ѝ? Или когато подписвахте документи, за да вземете къщата, която е за нея?
Думата „къщата“ падна върху масата като нож.
Майка ми пребледня. Устните ѝ се разтвориха, но не излезе звук.
Баща ми изведнъж стана агресивен.
– Не знаеш за какво говориш – изсъска той. – Това е… недоразумение.
– Недоразумение е, че още стоиш прав – каза Евелин. – Седни.
Той не седна.
А аз за първи път видях в очите му не баща, а човек, който може да ме смачка, ако прецени, че си струва.
– Мая – каза майка ми тихо, като змия в трева, – ти винаги си била драматична. Винаги си си въобразявала, че всички са срещу теб.
Погледнах я. И в този миг осъзнах нещо, което трябваше да разбера много отдавна.
Не бях драматична.
Бях удобна жертва.
– Не си въобразявам – отвърнах. – Дай ми ключовете.
Майка ми се стресна, сякаш не очакваше да чуе твърдост от мен.
– Какви ключове?
– От къщата на улица „Глогова“.
Тя се усмихна насила.
– Ние… ние нямаме такива.
Евелин извади от чантата си малък плик и го хвърли на масата.
– Тогава какво е това?
Пликът се отвори. Вътре издрънчаха ключове.
Майка ми се вцепени.
Баща ми направи крачка назад.
А аз разбрах, че три дни не са били за подготовка на разговор.
Били са за подготовка на война.
И войната току-що започваше.
Глава пета
Спомням си момента, в който паднах.
Не в приюта.
Не на улицата.
Паднах много по-рано, когато още вярвах, че трудът ме пази.
В болницата работех като човек, който няма право да се разболее. Дежурства, двойни смени, отговорности, които тежаха повече от тялото ми. Бях „тази, на която може да се разчита“.
Докато не стана инцидентът.
Една доза. Една спринцовка. Един подпис, който не беше мой, но беше сложен така, че да изглежда като мой.
Пациентът оцеля, но грешката стана публична. Някой я подаде. Някой се погрижи да стигне до правилните уши.
Вътрешна проверка. Комисии. Въпроси, които звучаха като обвинения, още преди да имам шанс да кажа „не“.
– Мая, признай си – каза ми главната сестра, без да ме гледа в очите. – Така ще е по-лесно за всички.
„За всички“ значеше: не за мен.
Аз не признах. И това ме направи още по-опасна.
После дойде ударът.
Съпругът ми, Адриан, се върна една вечер по-късно от обикновено, постави ключовете на масата и не ме прегърна.
– Не мога – каза. – Не мога да живея в скандал.
– Това не е мой скандал – отвърнах. – Това е капан.
Той се засмя, но без радост.
– Всичко при теб е капан, Мая. Винаги някой ти е виновен.
И тогава разбрах, че не ме напуска заради болницата.
Напуска ме, защото вече не съм удобната версия на жена, която му е била нужна.
Когато го помолих за време, той каза, че няма.
Когато го помолих за помощ, той каза, че не може.
Когато го помолих да погледне Лая, той дори не я погледна. Само остави плик на масата.
Вътре имаше документ за развод и списък с „разумни условия“.
Разумно значеше: да не преча.
След седмица майка ми ме покани.
Не да ме утеши.
Да ми „помогне“.
Седях на дивана ѝ, а тя ми подаде чаша чай, сякаш чаят може да заличи отричането.
– Трябва да подпишеш – каза.
– Какво?
– Някои документи. За да се уредят нещата. За да не се раздухва.
– Не разбирам.
Тя се наведе към мен, усмивката ѝ беше сладка и опасна.
– Не е нужно да разбираш. Ние ще се погрижим. Само подпиши. И ще ти намерим жилище. Ще ти помогнем.
Бях толкова изморена, че подписах.
Наивна. Празна. Разбита.
И точно тогава те ме взеха наистина.
Не дома ми. Още нямах дом.
Взеха ми правото да имам.
Три дни по-късно, на семейното събиране, стоях срещу тях и виждах същата усмивка на майка ми, същата преструвка.
Само че този път не бях сама.
Евелин се приближи към майка ми и говори тихо, така че всички да чуят.
– Ипотеката – каза. – За какво ви трябваше?
Майка ми вдигна брадичка.
– Не знам за какво говориш.
– Знаеш – отвърна Евелин. – И ще го кажеш. Доброволно или пред съд.
Тогава един мъж от гостите, когото не познавах, се прокашля. Изглеждаше добре облечен, с пръстен, който блестеше твърде много, и с очи, които гледаха хората като стоки.
– Евелин – каза той, сякаш имаше право да произнася името ѝ без страх. – Нека се успокоим. Има начини да се решат тези въпроси.
Евелин го погледна.
– А ти кой си?
Мъжът се усмихна.
– Блейк.
И майка ми пребледня така, сякаш беше видяла собствената си вина в човешки образ.
В този миг разбрах, че историята не е само за къща.
Беше за сделка.
И аз бях част от нея, без да го знам.
Глава шеста
Същата нощ Евелин ни заведе в хотел, където всичко беше тихо, меко и прекалено чисто. Лая заспа в огромно легло, а аз седях на ръба на фотьойла, сякаш не заслужавах да се облегна.
Евелин не си свали палтото. Стоеше до прозореца и гледаше навън.
– Блейк – каза тя. – Това име ми беше познато.
– Кой е? – попитах.
– Бизнесмен – отвърна тя. – От онези, които се усмихват, когато подписват договори, а после се чудиш защо къщата ти вече не е твоя.
Стиснах ръце.
– Майка ми… има ли нещо общо?
Евелин се обърна рязко.
– Въпросът не е дали има. Въпросът е колко дълбоко е.
Отново се почувствах като дете, което е пропуснало урока и сега ще бъде наказано за нещо, което не е знаело.
– Аз не искам война – прошепнах. – Искам само да не лъжа повече детето си.
– Това е война – отвърна Евелин. – Те я започнаха. Ти просто дълго време си се опитвала да се държиш, все едно не е започнала.
После тя извади телефон и набра номер.
– Саймън – каза, когато отсреща отговориха. – Искам пълна проверка. Банки, кредити, вписвания, всичко. Искам да знам кой е дърпал конците.
Гласът от другата страна беше мъжки, спокоен.
– Разбрах.
Евелин затвори.
– Кой е Саймън? – попитах.
– Човек, който не се плаши от мръсотията – отвърна тя. – И не се продава евтино.
Тишината в стаята стана тежка.
– Мая – каза Евелин, – искам да те попитам нещо. И този път не ми отговаряй като дете, което чака разрешение.
Вдигнах глава.
– Защо подписа онези документи?
Сърцето ми се сви.
– Защото… защото се доверих. Защото бях отчаяна.
– Не – каза тя. – Защото си била научена, че ако си послушна, ще те обичат.
Думите ѝ ме удариха по-силно от всяка обида.
– Те са ми родители – прошепнах.
– Те са ти произход – отвърна Евелин. – Родители са хората, които те пазят, когато си слаба.
И тогава, без да искам, сълзите излязоха.
Не драматично. Не шумно.
Като човек, който е стискал твърде дълго.
Евелин не ме прегърна. Но остави на масата пред мен ключовете.
– Утре ще отидем в къщата – каза. – Ще я видиш. Ще я заключиш. Ще я почувстваш като твоя.
Погледнах ключовете. Бяха студени и тежки.
И в този миг, за първи път от месеци, усетих нещо като надежда.
Само че надеждата има навика да събужда чудовищата.
А аз още не знаех колко чудовища ще се опитат да ми я отнемат.
Глава седма
Къщата на улица „Глогова“ беше по-красива, отколкото си представях. Не защото беше огромна. А защото беше истинска. С прозорци, които не гледаха към стена. С двор, макар и малък. С вход, който не миришеше на чужди съдби.
Лая тичаше от стая в стая, с широко отворени очи.
– Това ще е моята стая ли? – питаше.
– Ако ти харесва – отвърнах, а гласът ми трепереше.
Евелин обикаляше мълчаливо, като генерал, който проверява укрепление.
– Всичко е подготвено – каза. – Дори шкафовете са заредени. Някой е живял тук.
Спрях.
– Какво?
Тя се наведе до камината и докосна праха.
– Не е прах от месеци. Не е пусто. Някой е идвал.
Погледнах наоколо и изведнъж къщата вече не беше безопасна. Стана сцена на нещо, което не разбирам.
В кухнята, в най-долното чекмедже, намерих документ, сгънат наполовина. На него имаше печат и името на банка.
Кредит.
Името на длъжника беше на майка ми.
Ръцете ми изстинаха.
– Тя е взела кредит – прошепнах. – С тази къща?
Евелин влезе и хвърли един поглед.
– Опитала е. Това е проектодоговор. Някой е подготвил всичко.
– Блейк?
– Много вероятно.
В този момент Лая изтича в коридора.
– Мамо! – извика. – Има врата, която е заключена! Не мога да я отворя!
Отидохме. Вратата беше в края на коридора, встрани от стълбите. На пръв поглед просто още една врата. Но дръжката беше по-стара, а ключалката изглеждаше сменяна.
Евелин извади връзката с ключове и пробва няколко. Нито един не пасна.
– Тази ключалка е сменяна – каза тя.
Космите по врата ми настръхнаха.
– Защо?
Евелин не отговори. Вместо това се наведе и огледа рамката. После се усмихна студено.
– Някой е искал да скрие нещо.
– Или да пази – прошепнах.
Евелин извади телефона.
– Саймън – каза. – Искам ключар. Днес.
Лая стоеше зад мен, сграбчила полата ми.
– Мамо, страх ме е.
Стиснах я.
– И мен – прошепнах. – Но няма да бягаме.
Късно следобед дойде мъж с инструменти и без въпроси. Работи бързо, сякаш знаеше, че в тази къща времето е враг.
Когато ключалката щракна и вратата се отвори, въздухът отвътре излезе като дъх на старо място.
Стаята беше малка. Без прозорци. По стените имаше рафтове, а на рафтовете – кутии, папки, пликове.
Евелин влезе първа. Аз след нея.
В една от кутиите имаше снимки. Черно-бели, стари, внимателно подредени.
На една снимка видях млада жена, която приличаше на майка ми, но не беше майка ми. Усмивката беше друга. Очите – по-меки.
А до нея стоеше Евелин, по-млада, и държеше бебе.
Бебето.
Аз.
Пръстите ми се вкочаниха.
– Това… – прошепнах. – Това е…
Евелин не се обърна веднага. Сякаш за секунда и тя се поколеба.
– Това е истина, която някой е заключил – каза тя.
Сърцето ми блъскаше.
– Коя е тази жена?
Евелин пое въздух, и за пръв път видях в нея не само сила, а и нещо като болка.
– Казваше се Айрис – каза тихо. – Беше моята по-голяма дъщеря.
Погледнах я, не разбирайки.
– Но… моята майка…
– Твоята майка не е тази, която мислиш – каза Евелин.
Думите ѝ паднаха в мен като камък в кладенец.
Дълбоко.
Без дъно.
И точно тогава телефонът на Евелин иззвъня.
Тя погледна екрана и лицето ѝ се промени.
– Те идват – каза.
– Кои?
– Родителите ти – отвърна тя. – И не идват да се извиняват.
Лая се появи в коридора, бледа като лист.
– Мамо… някой чука.
Чукането беше силно. Нетърпеливо. Не беше молба.
Беше претенция.
И аз разбрах, че истината в тази стая може да ми донесе дом.
Но може и да ми отнеме всичко.
Глава осма
– Не отваряй – каза Евелин спокойно, сякаш казваше „не сипвай сол“.
Чукането се усили. После се чу гласът на майка ми, прекалено висок, прекалено сладък.
– Мая! Знам, че си вътре! Трябва да говорим!
Стиснах снимката в ръката си. Не можех да се откъсна от нея. Аз като бебе. Айрис. Евелин.
– Трябва ли… – започнах.
– Не – прекъсна ме Евелин. – Те нямат право да идват тук и да искат. Ако им дадеш пръст, ще ти вземат ръката.
Лая плачеше тихо, без звук, само сълзи.
Евелин се наведе към нея.
– Мъниче, ела – каза. – Отиди в стаята си и заключи. Никой няма да те докосне. Чуваш ли ме?
Лая кимна и изтича.
Аз стоях в коридора, все едно краката ми са залепени.
– Мая! – гласът на баща ми прозвуча вече без маска. – Отвори! Това е нашата къща!
Евелин се засмя.
– Точно така говорят хората, които цял живот са крали от собствените си деца – каза тя и тръгна към вратата.
– Бабо… – хванах я за ръката. – Какво правиш?
– Показвам им граница.
Евелин отвори вратата, но само колкото да ги види. Между тях и нас остана веригата.
Майка ми стоеше отпред, облечена добре, с лице, което се опитва да изглежда загрижено. Баща ми беше зад нея, с напрегнати челюсти. А до тях стоеше Блейк, усмихнат, сякаш това е негова сцена.
– Евелин – каза майка ми. – Това е недоразумение. Нека влезем, да говорим нормално.
– Нормално? – Евелин наклони глава. – Нормално е да оставиш дъщеря си пред приют, а после да си поискаш къщата ѝ?
Майка ми присви очи.
– Не я оставихме. Тя избяга. Винаги бяга, когато стане трудно.
Блейк се засмя леко.
– Госпожо Евелин, всички искат решение. Има договори, има интереси. Може да се уреди по тих начин.
– По тих начин – повтори Евелин. – Както тихо сменихте ключалката на тайна стая?
Усмивката на Блейк за секунда се разклати.
Майка ми пребледня.
– Каква стая? – опита се да се направи на изненадана.
Евелин дръпна веригата, за да затвори още повече.
– Ще говорим с адвокат – каза тя. – И с полиция, ако се наложи.
Баща ми избухна.
– Ти винаги си мислела, че можеш да купиш всичко! – изкрещя той. – Но не можеш да купиш семейство!
– Семейство не се купува – отвърна Евелин. – Семейство се пази. А ти не си пазил. Ти си продавал.
Майка ми направи крачка напред и в гласа ѝ се появи лед.
– Мая е подписала. Доброволно. Няма какво да спорите.
Сърцето ми се сви. Подписала.
Аз.
– Не съм знаела какво подписвам – извиках през веригата.
Майка ми се усмихна.
– Това не е проблем на закона, скъпа.
Евелин ме погледна за миг, после пак се обърна към тях.
– Ще стане проблем – каза тя. – Ще ви го направя проблем.
Блейк се наклони към майка ми и прошепна нещо. Видях как майка ми се напрегна.
После Блейк вдигна глас.
– Мая, ще ти предложа нещо – каза, сякаш сме приятели. – Получаваш пари. Истински пари. В замяна на това се отказваш от претенции. Ти си изморена. Детето ти е изморено. Защо ти е битка?
Стиснах зъби.
– Защото… това е домът ми.
Блейк въздъхна театрално.
– Домът е там, където имаш сигурност. Аз мога да ти дам сигурност.
Евелин се засмя.
– Сигурност от хора като теб ли? – попита тя. – Върви си, Блейк. Днешният ден не е за продажби. Днешният ден е за истина.
Тя затръшна вратата.
Вътре останахме в тишина, в която се чуваше как сърцето ми се опитва да изскочи от гърдите ми.
– Какво означава… че майка ми не е майка ми? – прошепнах.
Евелин се обърна.
– Означава, че са те лъгали цял живот – каза. – И че причината не е била любов.
Погледнах снимката. Айрис.
– Къде е тя?
Евелин затвори очи за секунда.
– Изчезна – каза. – И някой се погрижи да не я търсим прекалено настойчиво.
– Кой?
Евелин отвори очи. В тях имаше тъмнина.
– Хората, които сега чукат на вратата.
И аз разбрах, че тази история вече не е само за къща.
Беше за това коя съм.
И за това колко далеч са готови да стигнат, за да скрият истината.
Глава девета
Адвокатът се казваше Вивиан.
Дойде още на следващия ден, с костюм, който не крещеше „скъп“, но говореше „опасна“. Косата ѝ беше прибрана, погледът – остър. В ръката си носеше папка и тънък бележник.
– Мая – каза, и тонът ѝ беше спокоен. – Не се страхувай от думите „съд“ и „дело“. Това са просто инструменти. Въпросът е кой ги държи.
Евелин седеше до нея, без да мигне.
– Започвай – каза Евелин.
Вивиан отвори папката.
– Има опит за учредяване на ипотека – каза. – Има подпис. Има свидетел. Има банков служител, който е обработил документите. Има и един по-голям проблем.
– Какъв? – попитах.
– Има опит за прехвърляне на права, облечен като „съгласие на бенефициент“ – каза тя. – Това значи, че някой е представил Мая като човек, който доброволно се отказва.
Евелин присви очи.
– А тя не се отказва.
– Ще докажем – каза Вивиан. – Но ще има натиск. И не само юридически.
– Заплахи? – прошепнах.
Вивиан не се усмихна.
– Понякога заплахите са най-лесната част. По-опасни са изкушенията. Подкупи. Манипулации. И един стар коз, който семействата използват, когато всичко друго се провали.
– Кой? – попитах.
– Децата.
Стомахът ми се сви.
– Лая?
– Да – отвърна Вивиан. – Ако не могат да вземат къщата, ще се опитат да вземат това, което ви държи слаба. Ще се опитат да ви представят като неспособна майка.
Усетих как ръцете ми изстиват.
– Аз… аз не съм.
– Знам – каза Вивиан. – Но те не играят честно.
Евелин стана и започна да ходи из стаята.
– Няма да пипат детето – каза тя.
Вивиан я погледна внимателно.
– Богатството не винаги спира хората – каза. – Понякога ги прави по-изобретателни.
В този момент телефонът ми иззвъня.
Номер, който не познавах.
Погледнах Евелин. Тя кимна.
Вдигнах.
– Мая – каза мъжки глас, познат и омразен. – Аз съм.
Адриан.
Светът се сви до един звук.
– Какво искаш? – прошепнах.
– Да говорим – каза той. – За Лая. За вас. За всичко.
– Ти ни остави – гласът ми трепереше. – Нямаш право да…
– Имам право – прекъсна ме той. – Аз съм баща ѝ.
Евелин се приближи и ми отне телефона.
– Не – каза тя в слушалката. – Ти си човек, който изчезва, когато стане трудно. Ако искаш разговор, ще говориш през адвокат.
– Коя си ти? – изсъска Адриан.
– Жената, която няма да ти позволи да използваш дете като лост – отвърна Евелин и затвори.
Седнах, защото краката ми отказаха.
Вивиан ме гледаше, без съчувствие, но с разбиране.
– Ето го – каза тя. – Започна.
– Защо сега? – прошепнах. – Защо се появява сега?
Евелин погледна към прозореца.
– Защото е усетил пари – каза тихо. – И защото някой го е извикал.
Сърцето ми се разби на две.
– Родителите ми?
– Или Блейк – отвърна Евелин. – Или и двамата. Те се нуждаят от фигура, която да те разклати.
Вивиан записа нещо.
– От този момент нататък – каза тя, – всяка дума е доказателство. Всяка среща – риск. Всяко доверие – оръжие.
Погледнах към стаята на Лая, където детето ми рисуваше на пода и пееше тихо, все едно светът не се клати.
– Аз не искам да я въвличам – прошепнах.
– Те вече я въвличат – каза Вивиан. – Въпросът е дали ще стоиш и ще гледаш, или ще ги спреш.
И тогава в главата ми се появи още един образ.
Лукас.
Малкият ми брат.
Той учеше в университет. Беше умно момче, което мечтаеше за живот, различен от нашия дом. Преди време ми беше писал, че има кредит за жилище, че се е натоварил, но „ще се оправи“.
Той беше единственият в семейството, който понякога ми изпращаше съобщения от типа „Как си?“.
Понякога.
Ако Лукас е замесен… ако са го използвали…
Вдигнах глава.
– Трябва да го видя – казах.
Евелин се обърна към мен.
– Лукас ли?
Кимнах.
– Ако някой знае какво са правили… може да е той.
Вивиан затвори папката.
– Добре – каза. – Но ще отидем подготвени. И няма да отидете сама.
Глава десета
Лукас ме посрещна пред една сграда, която приличаше на място, където хората вярват в бъдеще. Беше по-слаб, отколкото го помнех, с тъмни кръгове под очите. В ръката си държеше раница и кафява папка, сякаш вече знаеше, че разговорът ще бъде тежък.
– Мая… – каза тихо.
– Лукас – отвърнах и не знаех дали да го прегърна или да го обвиня.
Той ме прегърна пръв. Бързо. Сякаш се страхуваше, че ще се разпадна.
– Видях те на събирането – прошепна. – Не можех да повярвам.
– Аз също – казах.
Той погледна към Евелин и Вивиан, които стояха на няколко крачки. После пак към мен.
– Те… знаят ли? – попита.
– Какво? – гласът ми се стегна.
Лукас преглътна.
– За къщата. За документите. За… всичко.
Усетих как вътре в мен нещо се стяга като възел.
– Знаеш ли? – попитах.
Той сведe поглед.
– Знам повече, отколкото искам.
Седнахме на една пейка. Вятърът режеше, но не ми пукаше.
– Кажи – прошепнах.
Лукас отвори папката и извади листове.
– Майка те накара да подпишеш – каза. – Аз видях. Беше там. Тя каза, че е за твое добро. Аз… бях глупав. Повярвах.
– Защо си бил там?
Лукас се засмя горчиво.
– Защото бях в капан. И още съм.
Погледнах го.
– Какъв капан?
Той вдигна лист. На него имаше банков печат.
– Кредитът ми за жилище – каза. – И студентски заем. И още един. Малък, уж. После още един. И накрая… майка каза, че ако не подпиша като поръчител на нещо, ще ми вземат жилището, ще ме изгонят, ще прекъсна университета.
– На какво си поръчител? – прошепнах.
Лукас затвори очи.
– На техен бизнес заем – каза. – На фирма, която не разбирам. На проект, който уж ще ги направи богати.
Вивиан се приближи и внимателно погледна листовете.
– Това е сериозно – каза. – Те са те натоварили с риск, който може да те съсипе.
Лукас се засмя без радост.
– Те вече ме съсипват. Не спя. Работя нощем. Уча денем. И пак не стига.
Погледнах го. Видях в него себе си, но в по-млад вариант. Същата вина. Същото усещане, че любовта е условна.
– И какво общо има къщата? – попитах.
Лукас пребледня. После прошепна:
– Блейк.
Самото име стисна гърлото ми.
– Майка е… с него – каза Лукас. – Не знам от кога. Но го видях. Вечери. Тайни разговори. И един път… го чух да казва, че къщата на „Глогова“ е ключът. Че ако я вземат, ще покрият заемите. Че после ще… ще се „погрижат“ за теб.
– Какво значи „погрижат“? – изрекох.
Лукас замълча. Погледът му трепна.
– Той каза… че има начини да ти вземат детето, ако ти нямаш стабилен дом. Че приютът е бил удобен. Че… това е било част от плана.
Светът се разлюля. Усетих как в стомаха ми се надига гадене.
– Те са искали да ме държат там? – прошепнах.
Лукас кимна. По бузата му се търкулна сълза, която бързо избърса, сякаш няма право да плаче.
– Мая, съжалявам – каза. – Аз… аз не знаех колко е зле. Мислех, че просто си горда. Че отказваш помощ.
– Каква помощ? – изсмях се, но смехът ми беше празен. – Помощта им беше примка.
Евелин стоеше настрана, но очите ѝ бяха като две остри точки.
– Имаш ли доказателства? – попита тя Лукас.
Лукас извади флашка.
– Има записи – прошепна. – Аз… аз ги направих. За да се защитя. Когато започнаха да ме натискат, записвах. Гласове. Разговори.
Вивиан пое флашката, сякаш държи динамит.
– Това може да обърне делото – каза тя тихо.
Лукас ме погледна.
– Мая… те ще се обърнат срещу мен – прошепна. – Ако разберат.
Стиснах ръката му.
– Няма да си сам – казах. – Никога повече.
И точно тогава телефонът ми иззвъня отново.
Този път беше съобщение.
От неизвестен номер.
„Ако искаш Лая да е в безопасност, спри. Къщата не е за теб.“
Дъхът ми секна.
Показах го на Вивиан. Тя не мигна.
– Започват да играят мръсно – каза.
Евелин се усмихна ледено.
– И аз ще играя по-добре.
Глава единайсета
На следващия ден пред къщата спря кола, която не познавах. Двама души с папки излязоха и се приближиха.
Социални служби.
Сърцето ми падна някъде в петите.
Лая седеше на пода и рисуваше къща с голямо слънце. Когато чу звънеца, вдигна глава и очите ѝ станаха тревожни.
– Мамо, кой е?
– Никой страшен – излъгах, но гласът ми ме предаде.
Евелин беше в дневната, а Вивиан стоеше до нея, сякаш очакваше това.
– Отваряй – каза Вивиан. – Но не сама.
Отворих. Жената отпред се представи с учтив тон, който не успокояваше.
– Получихме сигнал – каза. – За дете в риск.
Погледнах я. После мъжа до нея. После пак нея.
– Какъв сигнал? – гласът ми трепереше.
– Че живеете в нестабилни условия – каза жената. – И че детето е било виждано… пред приют.
Стомахът ми се сви.
Ето го.
Лостът.
– Това беше временно – казах. – Вече имаме дом.
Жената вдигна поглед към къщата, после към Евелин, която се появи в коридора като буря в човешка форма.
– Аз съм Евелин – каза. – И този дом е сигурен. Ако искате да проверите, проверявайте. Но запишете и това: сигналът е злонамерен. Подателят има интерес да навреди.
Мъжът с папката се намръщи.
– Ние следваме процедура – каза.
– Процедурата не ви дава право да тормозите дете заради семейни интриги – отвърна Евелин.
Жената се опита да запази спокойствие.
– Трябва да говорим с детето.
Лая се показа зад мен, притиснала листа с рисунката си.
– Здравей, миличка – каза жената с усмивка. – Как се казваш?
– Лая – прошепна дъщеря ми.
– И как е тук? Добре ли ти е?
Лая ме погледна. В очите ѝ видях въпрос, който никое дете не бива да има.
„Ако кажа истината, ще ни разделят ли?“
Сърцето ми се разпадна.
Клекнах до нея и стиснах ръката ѝ.
– Кажи каквото чувстваш – прошепнах. – Ти не си виновна.
Лая вдигна глава.
– Добре ми е – каза тихо. – Имам стая. Имам легло. Мама вече не плаче нощем толкова много.
Жената замълча за секунда. После направи бележка.
Мъжът погледна Евелин.
– Имате ли документи за собственост? – попита.
Вивиан ги подаде, без да трепне.
– Имате ли нещо друго? – попита жената.
– Да – каза Вивиан. – Имаме заплашителни съобщения. Имаме доказателства за опит за измама. И ако искате, мога да ви кажа имената на хората, които използват вашата система като оръжие.
Жената преглътна.
– Ние… ще направим доклад – каза. – Но ще трябва да има последваща проверка.
– Разбира се – отвърна Вивиан. – Само че следващия път ще има и съдебен иск, ако продължат да ви подават фалшиви сигнали.
Когато те си тръгнаха, коленете ми се разтрепериха.
Лая се прилепи към мен.
– Мамо… ще ме вземат ли?
Прегърнах я толкова силно, че се уплаших да не я заболи.
– Никой няма да те вземе – прошепнах. – Чуваш ли ме? Никой.
Евелин стоеше до прозореца, лицето ѝ беше камък.
– Това е само началото – каза.
Вивиан кимна.
– Те ще опитат всичко – каза. – И ние ще отговорим с всичко.
Тогава телефонът на Вивиан иззвъня. Тя вдигна, слуша, после лицето ѝ се стегна.
– Имаме дата за първо заседание – каза. – И още нещо.
– Какво? – попитах.
– Болницата – каза тя. – Някой е поискал да преразгледа случая ти.
Спрях да дишам.
– Защо?
– Защото някой е намерил несъответствия – каза Вивиан. – И защото някой е подал сигнал, че подписът ти е бил подправен.
Погледнах Евелин.
Тя не мигна.
– Саймън – каза тя. – Започна да рови, както му казах.
В мен се появи трепет.
Ако болницата признае…
Ако истината излезе…
Тогава няма да съм просто бедна жена, която се бори за къща.
Ще съм жена, която връща името си.
И това щеше да ги уплаши повече от всичко.
Глава дванайсета
Връщането в болницата беше като да се върна на място, което някога е било дом, а после е станало гробище на самоуважението ми.
Коридорите миришеха на дезинфектант и спомени.
В стаята за разпити седеше човек от управата и една жена от вътрешния контрол. До мен беше Вивиан. До Вивиан – Евелин, която не беше длъжна да е там, но беше там, защото не оставяше хората си сами, когато е време за бой.
– Мая – каза жената от вътрешния контрол. – Ще прегледаме случая отново. Искаме да отговорите на въпроси.
Погледнах я.
– Питахте ме вече – казах. – И тогава никой не слушаше.
Жената не отмести поглед.
– Тогава не разполагахме с всички данни – каза. – Сега имаме нови материали.
Вивиан извади папка и я отвори.
– Имаме експертна оценка за подписа – каза. – Има разминавания. Има и записи от камери, които тогава са били „липсващи“.
Човекът от управата пребледня.
– Какви записи? – попита.
Вивиан плъзна към него устройство.
В стаята се чу шум от видео.
На екрана се виждаше сестринският пост. Виждаше се как една колежка, Джули, отваря шкаф и изважда медикамент. Виждаше се как поглежда наоколо. Виждаше се как пише нещо и как прибира лист.
Листът с моя „подпис“.
Жената от вътрешния контрол притисна устни.
– Това… – прошепна.
Аз не можех да говоря. Гърлото ми беше пълно с въздух, който не стигаше.
– Защо? – изрекох най-накрая. – Защо го е направила?
Човекът от управата преглътна.
– Джули е имала връзки – каза. – Беше препоръчана от… външен партньор. От човек, който даряваше средства.
Евелин се наведе напред.
– Кой? – попита.
Човекът се колеба, после каза името, което ме накара да усетя студ.
– Блейк.
Вивиан затвори папката.
– Значи не е било просто грешка – каза. – Било е организирано.
Жената от вътрешния контрол издиша.
– Ще има последствия – каза. – И за Джули, и за тези, които са прикривали.
Погледнах ръцете си. Те трепереха.
– Това значи ли… – прошепнах. – Че мога да се върна?
Човекът от управата се намръщи.
– Това е по-сложно – каза. – Има публичен скандал, има…
– Има истината – прекъсна го Евелин. – И тя е по-важна от имиджа ви.
Вивиан ме докосна леко по рамото.
– Ще настояваме за възстановяване на правата ти – каза тихо. – И обезщетение.
Обезщетение.
Думата ми звучеше чуждо, сякаш не заслужавам.
Но после си спомних Лая с несъответстващи чорапи.
И си казах: заслужавам.
Когато излязохме, в коридора ме настигна една позната фигура.
Джули.
Очите ѝ бяха зачервени, а устните – стиснати.
– Мая – прошепна тя. – Не знаеш… не знаеш как ме натиснаха.
В мен избухна гняв, който дълго съм държала заключен.
– Кой? – попитах. – Блейк? Майка ми? Баща ми?
Джули затвори очи.
– Всички – прошепна. – Те обещаха… обещаха ми повишение. Пари. Казаха, че ти така или иначе ще се сринеш. Че ти си проблем.
– Аз не съм проблем – изрекох, и гласът ми беше твърд. – Аз съм човек.
Джули се разплака.
– Съжалявам – каза.
И за миг в мен се появи морална дилема. Да я смачкам ли? Да я унищожа ли, както те унищожиха мен?
Но после си спомних как изглежда страхът.
– Съжалението не връща месеци – казах тихо. – Но истината може да спаси друго момиче след мен. Ако говориш. Ако кажеш всичко.
Джули кимна.
– Ще кажа – прошепна. – Ще свидетелствам.
Вивиан се усмихна леко.
– Добре – каза. – Тогава започваме да печелим.
Но победата имаше цена.
Когато се прибрахме, пред къщата имаше плик, пъхнат под вратата.
Отворих го.
Вътре имаше снимка.
Лая, снимана отдалеч, докато излиза от училище.
И бележка:
„Имаш адрес. Сега имаш и мишена.“
Ръцете ми се разтрепериха.
Евелин взе бележката и я скъса бавно.
– Ще сложа охрана – каза тя.
– Не искам Лая да живее като в клетка – прошепнах.
Вивиан ме погледна.
– По-добре клетка, отколкото гроб – каза тихо.
Тези думи ме удариха.
И аз разбрах, че вече няма връщане назад.
Те бяха започнали да следят детето ми.
А аз бях готова да ги унищожа, ако трябва.
Глава тринайсета
Първото заседание беше като театър, в който всички се преструват, че играят правила, докато тайно носят ножове.
Майка ми влезе с високо вдигната глава, облечена безупречно, сякаш това е модно събитие, не съд. Баща ми беше до нея, напрегнат и мълчалив. Блейк стоеше малко по-назад, усмихнат, с поглед, който ме измерваше.
Адриан беше там също.
Когато го видях, гърлото ми се сви. Той ме погледна и отвърна поглед бързо, сякаш аз съм неудобна истина.
Вивиан стоеше до мен, спокойна.
Евелин седеше зад нас, като статуя на справедливост.
Съдията започна, а думите „имот“, „право“, „ипотека“ се разливаха като студена вода.
После дойде моментът, който ме накара да усетя кръв в устата си.
Майка ми даде показания.
– Мая е нестабилна – каза тя. – Тя е емоционална. Тя е загубила работа. Тя е живяла пред приют. Ние се опитахме да помогнем, но тя отказа. Тя винаги е била… трудна.
Думата „трудна“ беше като шамар.
Вивиан стана.
– Ваша чест – каза. – Имаме доказателства, че къщата е купена от Евелин и е предназначена за Мая. Имаме доказателства за опит за измама. Имаме записи, които ще пуснем в подходящ момент. Но сега искам да попитам свидетеля нещо.
Тя се обърна към майка ми.
– Кога за последно видяхте внучката си Лая?
Майка ми мигна.
– Аз… винаги съм била близка…
– Не питам за чувства – прекъсна я Вивиан. – Питам за дата. Кога?
Майка ми се поколеба.
– Не помня точно…
– Интересно – каза Вивиан. – Защото имаме видеозаписи от училище, които показват, че никога не сте я посещавали. Имаме и свидетел, който може да потвърди, че сте отказвали да приемете Мая и детето ѝ у вас.
Майка ми пребледня.
Баща ми стискаше челюсти.
Вивиан продължи.
– А сега – каза, – ще ви попитам за друго. Познавате ли Блейк?
Майка ми се усмихна нервно.
– Това е… приятел на семейството.
– Приятел – повтори Вивиан. – Или партньор?
Блейк се размърда.
– Възразявам – каза неговият адвокат.
Съдията вдигна ръка.
– Отговорете – каза.
Майка ми преглътна.
– Партньор – каза сухо.
– В бизнес или в леглото? – попита Вивиан.
В залата се чу шум. Съдията удари с чукчето.
– Адвокат Вивиан…
– Ваша чест – каза Вивиан спокойно, – въпросът е релевантен. Имаме доказателства, че връзката им е била използвана за натиск, манипулации и план за отнемане на имот и дете.
Майка ми се изчерви, после пребледня още повече.
Блейк се усмихна, но усмивката му беше напрегната.
– Това е абсурд – каза той.
Тогава Вивиан извади флашката.
– Ваша чест – каза. – Искам да пуснем запис.
Съдията кимна.
Записът прозвуча в залата.
Гласът на майка ми беше ясен.
„Ще я пречупим. Ще се съгласи. Ако не – ще вземем детето. Нали така каза?“
После гласът на Блейк:
„Не се тревожи. Системата работи за тези, които знаят как да я натиснат.“
В залата настъпи тишина, която беше като нож.
Адриан пребледня. Погледът му се плъзна към мен, към Евелин, към Вивиан, сякаш изведнъж осъзна какво се случва.
Съдията се наведе напред.
– Това… – каза. – Това е сериозно.
Майка ми започна да плаче.
– Това е извадено от контекст! – изкрещя тя.
Вивиан не трепна.
– Контекстът е ясен – каза. – Планирали са измама и заплаха срещу дете.
Блейк се изправи.
– Това е лов на вещици – каза той. – Евелин си мисли, че може да контролира всичко. Но времената се смениха.
Евелин се изправи от мястото си.
– Времената може да се сменят – каза тихо. – Но алчността ви е стара. И винаги мирише еднакво.
Съдията удари с чукчето отново.
– Достатъчно – каза. – Делото продължава. И ще има разследване.
Излязохме от залата с крака, които трепереха.
Лукас ни чакаше отвън, блед, но решителен.
– Чух – каза. – Те са свършени.
– Не още – отвърна Вивиан. – Сега ще станат най-опасни.
И като по знак, Адриан се приближи към мен.
– Мая – каза, и гласът му беше странно мек. – Аз… не знаех. Кълна се, не знаех, че са стигнали дотам.
Погледнах го.
– Ти не знаеше, защото не искаше да знаеш – казах. – По-удобно е да вярваш, че аз съм проблем, отколкото да признаеш, че си ме оставил в капан.
Очите му се напълниха с нещо като срам.
– Искам да поправя – прошепна.
– Не ми трябваш, за да поправя – казах. – Трябва ми да не вредиш.
В този момент Блейк мина покрай нас и се усмихна.
– Ще се видим пак – каза.
И в гласа му имаше обещание.
Не добро.
Зло.
Като човек, който още има ход.
А аз усещах, че финалът наближава.
И че ще бъде жесток, преди да стане светъл.
Глава четиринайсета
Две нощи по-късно токът спря.
Беше внезапно, без буря, без причина.
Лая беше в банята, а аз в кухнята. Когато лампите угаснаха, сърцето ми се изстреля.
– Мамо! – чу се гласът на Лая.
– Тук съм! – извиках и се затичах към нея.
Тъмнината беше плътна. Сякаш къщата беше погълната.
Чух звук отвън.
Стъпки.
Някой беше в двора.
В този миг телефонът ми светна. Съобщение.
„Една вечер без светлина. Представи си вечер без дете.“
Не мислех. Действах.
Грабнах Лая, увих я в одеяло и я отнесох в стаята, която Евелин беше нарекла „най-сигурната“.
Там имаше вътрешна ключалка. Заключих.
Лая трепереше.
– Мамо… какво става?
Сложих пръст на устните си.
Чух как някой се опитва да отвори входната врата. После звук от стъкло.
Сърцето ми биеше толкова силно, че ме болеше.
Извадих телефона и набрах Вивиан. Тя вдигна веднага, сякаш не спи от седмици.
– В къщата са – прошепнах. – Някой е вътре.
– Оставате заключени – каза тя. – Евелин вече изпраща охрана и полиция. Не излизай. Не говори. Дишай.
Дишай.
Вдишах.
После чух гласа на мъж в коридора.
Не беше баща ми. Не беше Блейк. Беше непознат.
– Има ли някой? – прошепна той, сякаш търси нещо, което не иска да намери.
Лая се притисна до мен, очите ѝ бяха огромни.
– Не ме давай – прошепна.
– Никога – отвърнах.
Чух как дръжката на вратата ни се раздвижи.
Опитваше.
Стиснах телефона. В главата ми се появи една мисъл, която не бива да имам.
„Ако отвори… ще трябва да…”
Не.
Нямаше да стигам до там.
Вратата се разтресе още веднъж.
После – шум отвън. Викове. Команди.
– Полиция! На земята!
Звук от борба. После тишина.
Стоях неподвижно, докато не чух гласа на Евелин.
– Мая – каза тя. – Отвори. Ние сме.
Ръцете ми трепереха толкова, че едва отключих.
Евелин влезе, а зад нея – мъже, които изглеждаха като хора, които не задават въпроси, а решават проблеми.
В коридора лежеше човек с белезници.
Непознатият.
– Кой е? – прошепнах.
Евелин го погледна без емоция.
– Наемен – каза. – От онези, които се продават за малко повече от съвестта си.
Вивиан дойде малко след това, бледа, но спокойна.
– Имаме го – каза. – И това е опит за проникване. Опит за сплашване. След заседанието… те са се отчаяли.
– Блейк ли? – попитах.
Вивиан стисна устни.
– Ще го вържем – каза. – Но има още един ход. Трябва да го очакваме.
Евелин се приближи до мен.
– Тази нощ няма да спите тук – каза. – Ще отидете на безопасно място.
– Лая… – прошепнах и погледнах детето си.
Лая ме гледаше, но не плачеше. Беше твърде изморена за плач.
– Мамо – каза тя тихо. – Аз… аз искам просто да сме си вкъщи. Без страх.
Думите ѝ ме разкъсаха.
Погледнах Евелин.
– Ще свърши ли? – прошепнах.
Евелин ме погледна, и в този миг видях в нея не само власт, а и решителност.
– Ще го приключа – каза. – Обещавам.
И за първи път повярвах, че този път някой няма да си тръгне от мен, когато стане страшно.
Глава петнайсета
Последното заседание беше като разсъмване след дълга нощ, но разсъмването не идва тихо. Идва с болка в очите, с тежест в тялото, с усещане, че още не си сигурен дали светлината е истинска.
Блейк влезе без усмивка този път.
Майка ми изглеждаше съсипана. Баща ми – празен.
Адриан седеше отделно, гледаше надолу.
Лукас беше до мен, ръцете му трепереха, но беше там.
Вивиан говори ясно, без излишни украси.
Показа доказателства. Показа записи. Показа съобщения. Показа опита за проникване и връзката му с хора, които са били в контакт с Блейк.
Джули свидетелства. Признала. Счупена. Истинска.
Съдията слушаше.
И когато произнесе решението, думите му звучаха като удар на камък, който най-сетне пада на мястото си.
Къщата остава за мен. Опитите за ипотека се обявяват за недействителни. Започва наказателно разследване. Има забрана за приближаване спрямо Лая и мен за определени лица. Болницата е длъжна да преразгледа трудовите ми права и да възстанови името ми.
Майка ми издаде звук, който не беше плач, а нещо като счупване.
Баща ми се сви, сякаш изведнъж остаря с години.
Блейк гледаше съдията, после мен, после Евелин.
– Това не е край – прошепна той, толкова тихо, че почти никой не чу.
Но Евелин чу. И аз видях как устните ѝ се извиха в усмивка, която не обещаваше милост.
След заседанието, когато излязохме, въздухът навън ми се стори по-лек. Не защото проблемите бяха изчезнали, а защото вече не бях без глас.
Адриан ме настигна.
– Мая – каза. – Аз… ще се откажа от претенции. Няма да ви преча. Само… искам да я виждам, ако мога. Някога.
Погледнах го.
Вътре в мен имаше гняв, но имаше и друго. Умора.
– Лая не е награда – казах тихо. – Ако искаш да си баща, ще го доказваш с време. С присъствие. Не с думи.
Той кимна, очите му се насълзиха.
– Разбирам – прошепна.
Лукас ме прегърна.
– Свърши ли? – попита.
– Почти – казах.
Евелин стоеше настрана, гледаше небето. После се обърна към мен.
– Има още една истина – каза.
Сърцето ми се сви.
– Айрис – прошепнах.
Евелин кимна.
– Разследването за измамите ще извади и това – каза. – Имаме следа. Саймън намери стар контакт. Има шанс.
– Шанс за какво?
Евелин преглътна.
– Да е жива.
Тези думи бяха като удар и като молитва едновременно.
Погледнах я.
– Защо не ми каза по-рано?
– Защото не исках да ти давам надежда, която може да те съсипе – каза Евелин. – Но сега… ти вече можеш да носиш надежда. Вече си по-силна.
Очите ми се напълниха със сълзи.
– Аз… не знам коя съм – прошепнах.
Евелин протегна ръка и докосна рамото ми. Това беше малко движение, но за мен беше като признание.
– Ти си Мая – каза. – И си майка. И си човек, който оцеля. Това стига. Всичко друго ще се подреди.
И тогава, за първи път, усетих нещо, което не бях усещала отдавна.
Сигурност.
Не от пари.
От истина.
Глава шеснайсета
Минаха седмици.
Къщата на улица „Глогова“ вече не беше чужда. Стените ѝ не шепнеха заплахи, а тихи ежедневни звуци. Чайник, който кипва. Смях на дете. Стъпки в коридор, които не ме карат да се стряскам.
Лая имаше стая. На стената бяха нарисувани слънца и къщи, а в едно кътче стоеше малка масичка, на която тя пишеше букви и рисуваше мечтите си.
– Мамо – каза една вечер, докато я завивах, – ако учителката попита за адреса ни… мога ли да кажа истината?
Гърлото ми се стегна, но този път не от болка.
– Да – прошепнах. – Можеш.
Лая се усмихна. Усмивка на дете, което най-накрая се чувства нормално.
– Значи… вече не сме на почивка? – попита.
– Не – усмихнах се. – Вече сме си у дома.
На следващия ден започнах работа отново.
Не веднага като старшата сестра, която бях. Имаше процедури, имаше възстановяване, имаше погледи. Но този път, когато някой прошепваше зад гърба ми, не се сгъвах.
Защото знаех истината.
А истината е броня.
Лукас продължи университета. Вивиан му помогна да оспори договорите, да се освободи от част от дълговете, да започне начисто. Видях как отново започва да диша.
Майка ми и баща ми изчезнаха от живота ми. Не физически, а морално. Съдът и разследванията ги погълнаха. Не изпитвах радост от това. Само странно спокойствие.
Блейк беше обвинен. Не знаех кога точно ще свърши всичко, но знаех, че вече не може да се усмихва така, както преди.
Евелин идваше понякога. Не с подаръци, не с показност. С кратки въпроси. С тежка тишина, която постепенно се научих да приемам като грижа.
Една сутрин тя дойде по-рано от обикновено. В ръката си държеше плик.
– Имаме адрес – каза.
Сърцето ми спря за миг.
– Айрис? – прошепнах.
Евелин кимна.
– Не знаем какво ще намерим – каза. – Не знаем дали тя ще иска да бъде намерена. Не знаем дали… ще ни прости.
Погледнах плика. Ръцете ми трепереха.
– А аз? – прошепнах. – Какво да правя, ако е жива?
Евелин ме погледна дълго.
– Да бъдеш това, което те не са били за теб – каза. – Честна. Търпелива. Човечна.
Лая се появи на прага, сънена, с разрошена коса.
– Бабо Евелин – каза тя и се усмихна. – Днес ще закусваш ли с нас?
Евелин се поколеба. После кимна.
– Да – каза. – Ако има чай.
– Има! – извика Лая радостно и изтича към кухнята.
Останах сама с Евелин за миг.
– Благодаря – прошепнах.
– Не ми благодари – отвърна тя. – Аз само върнах това, което беше откраднато.
– Не – казах тихо. – Ти върна мен.
Евелин не каза нищо. Но за секунда в очите ѝ видях нещо, което приличаше на облекчение.
Седнахме на масата. Лая сложи чаши и бисквити, сякаш това е най-естественото нещо на света.
И докато слънцето се промъкваше през прозореца, усетих, че напрежението, което ме държеше будна толкова нощи, започва да се разпуска.
Не защото миналото е изчезнало.
А защото вече не ме управлява.
Къщата беше моя.
Детето ми беше до мен.
Истината беше на светло.
И аз най-накрая можех да кажа, без страх и без лъжи:
Тук живеем.