Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Мариан Бачев спря на бензиностанция и побесня от този абсурд
  • Новини

Мариан Бачев спря на бензиностанция и побесня от този абсурд

Иван Димитров Пешев август 9, 2022
marmmamabach.jpg

Актьорът Мариан Бачев е бесен след случка на наша бензиностанция. Той се оплака в социалната мрежа Фейсбук. Публикуваме текста без редакторска намеса:

“На една бензиностанция от големите вериги, млад украинец искаше да си купи винетка, момичето зад щанда му подаде бланка, но не успя да му обясни как да я попълни, тъй като не говори НИКАКЪВ ЧУЖД ЕЗИК.

Момчето говореше чудесен английски и дамата след него на опашката му попълни заявлението. Междувременно стана ясно, че отива в Холандия да учи и минава транзит. Момичето зад касата бавно и с ясна артикулация го попита на български:

– В б р о й и л и с к а р т а?

Намесих се:

– Извинете, но човекът не е нито глух, нито идиот, та да му говорите по този провлачен начин. Той е чужденец.

Преведох му въпроса й. Момчето благодари, усмихна се и каза:

– Cash, please!

И подаде 20 лева.

Девойката непоклатимо отново бавно учлени:

– Д е в е д е с е и с е д е м л е в а.

Младежът се смути. Аз се намесих отново:

– Престанете да му говорите така – не стана ли ясно, че той не говори български? И защо му продавате годишна винетка, той ли поиска такава?

– Не, ама всички такива купуват тук?

– Ама той е транзит и ви подава 20 лева – очевидно иска седмична – тя е 15. Очевидно е, че не иска и уикенд-винетка – днес е понеделник.

– Ами така да каже! – сопва се момата с тежък вечерен грим, мигли с дължина 6 см, нокти 4 см и екстеншъни, на които се виждат щипките…

– Той каза, ама на английски, който очевидно не вдявате – ядосвам се на свой ред аз.

Попълваме наново бланка и заедно побеждаваме нелепицата, наречена млад работник. Момчето многократно благодари, а аз на свой ред моля за фактура за горивото ми.

Обръщам внимание, че МОЛ-ът е нов и искам редакция. Момата казва, че не може.

– Може, разбира се, горе вдясно имате бутон “редактирай”.

Прави редакцията нацупено. Пуска ми бележка/фактура със стария МОЛ.

– Уф, забравила съм да запазя промените? Фатално ли е?

Фаталното е, че сте глупава и самонадеяна, помислих си аз. Не й го казах, тя нищо няма да разбере – просто разбирам колко безполезни на себе си и обществото са тези хора и ще стават опасни – както за себе си, така и за околните…”

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Искрица надежда за бедна България: Идва минималната европейска заплата
Next: Селфи на Ицо Хазарта с гълъб на рамото отприщи хиляди коментари

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.