Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Мариан Бачев спря на бензиностанция и побесня от този абсурд
  • Новини

Мариан Бачев спря на бензиностанция и побесня от този абсурд

Иван Димитров Пешев август 9, 2022
marmmamabach.jpg

Актьорът Мариан Бачев е бесен след случка на наша бензиностанция. Той се оплака в социалната мрежа Фейсбук. Публикуваме текста без редакторска намеса:

“На една бензиностанция от големите вериги, млад украинец искаше да си купи винетка, момичето зад щанда му подаде бланка, но не успя да му обясни как да я попълни, тъй като не говори НИКАКЪВ ЧУЖД ЕЗИК.

Момчето говореше чудесен английски и дамата след него на опашката му попълни заявлението. Междувременно стана ясно, че отива в Холандия да учи и минава транзит. Момичето зад касата бавно и с ясна артикулация го попита на български:

– В б р о й и л и с к а р т а?

Намесих се:

– Извинете, но човекът не е нито глух, нито идиот, та да му говорите по този провлачен начин. Той е чужденец.

Преведох му въпроса й. Момчето благодари, усмихна се и каза:

– Cash, please!

И подаде 20 лева.

Девойката непоклатимо отново бавно учлени:

– Д е в е д е с е и с е д е м л е в а.

Младежът се смути. Аз се намесих отново:

– Престанете да му говорите така – не стана ли ясно, че той не говори български? И защо му продавате годишна винетка, той ли поиска такава?

– Не, ама всички такива купуват тук?

– Ама той е транзит и ви подава 20 лева – очевидно иска седмична – тя е 15. Очевидно е, че не иска и уикенд-винетка – днес е понеделник.

– Ами така да каже! – сопва се момата с тежък вечерен грим, мигли с дължина 6 см, нокти 4 см и екстеншъни, на които се виждат щипките…

– Той каза, ама на английски, който очевидно не вдявате – ядосвам се на свой ред аз.

Попълваме наново бланка и заедно побеждаваме нелепицата, наречена млад работник. Момчето многократно благодари, а аз на свой ред моля за фактура за горивото ми.

Обръщам внимание, че МОЛ-ът е нов и искам редакция. Момата казва, че не може.

– Може, разбира се, горе вдясно имате бутон “редактирай”.

Прави редакцията нацупено. Пуска ми бележка/фактура със стария МОЛ.

– Уф, забравила съм да запазя промените? Фатално ли е?

Фаталното е, че сте глупава и самонадеяна, помислих си аз. Не й го казах, тя нищо няма да разбере – просто разбирам колко безполезни на себе си и обществото са тези хора и ще стават опасни – както за себе си, така и за околните…”

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Искрица надежда за бедна България: Идва минималната европейска заплата
Next: Селфи на Ицо Хазарта с гълъб на рамото отприщи хиляди коментари

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.