Мария разбъркваше бавно супата, а ароматът на мащерка и пресен зеленчук изпълваше малката, спретната кухня. Погледът ѝ се плъзгаше по безупречно подредените рафтове, по чистите плотове, по детската рисунка, залепена с магнитче на хладилника. Беше рисунка на къща с голямо слънце и три усмихнати фигури – тя, покойният ѝ съпруг Стефан и малкият тогава Виктор. Всичко в този дом, в този живот, беше подредено и спокойно. Всичко беше под контрол.
Най-голямата ѝ гордост, центърът на нейната вселена, скоро щеше да се прибере. Виктор. Нейният син. Отличник, възпитан, скромен. Момче, което никога не създаваше проблеми. Момче, което беше нейното слънце, откакто съпругът ѝ си отиде преди пет години при онзи нелеп инцидент на строежа. Тя работеше на две места, спестяваше от всичко, беше изтеглила заем, за да може той да ходи на най-добрите частни уроци. Всичко за него, за бъдещето му в университета, за живота, който тя никога не беше имала.
Тя се усмихна. Виктор беше нейната сбъдната мечта, нейното доказателство пред света, че се е справила въпреки всичко. Той беше нейната победа.
Точно тогава телефонът иззвъня. Непознат номер. Мария вдигна леко раздразнено, докато с другата ръка намаляваше котлона.
– Ало?
– Госпожо, обажда се Петрова, класната на Виктор.
Сърцето ѝ леко прескочи. Защо класната щеше да ѝ звъни в осем вечерта? Може би за да го похвали за поредното състезание?
– Да, госпожо Петрова, слушам ви. Случило ли се е нещо?
Гласът отсреща беше лишен от всякаква топлота. Беше строг, официален и напрегнат.
– Госпожо, трябва да дойдете веднага в училище.
Стомахът на Мария се сви на топка.
– Веднага? Но защо? Виктор добре ли е?
Настъпи кратка, зловеща пауза, която продължи цяла вечност.
– Физически е добре. Но ви моля да дойдете възможно най-бързо. Намерихме в раницата му нещо, което не бива да е там…
Думите увиснаха във въздуха, тежки и студени. „Нещо, което не бива да е там.“ Какво можеше да е това? Цигари? Не, Виктор не пушеше. Алкохол? Абсурд. Момчето ѝ беше атлет, прекарваше свободното си време в библиотеката или във фитнеса. Умът ѝ отказваше да приеме каквато и да е негативна възможност. Сигурно беше станало някакво ужасно недоразумение. Някой му беше подхвърлил нещо. Да, това трябва да беше. Нейният Виктор, нейното добро момче, беше натопен.
– Идвам веднага – изрече тя с пресъхнало гърло, грабна ключовете от масата и изхвърча от апартамента, забравяйки котлона, супата и подредения си, спокоен свят, който вече започваше да се пропуква.
Пътят до училището, който обикновено ѝ отнемаше десет минути с кола, ѝ се стори безкраен. Всяко червено на светофара беше като удар в слънчевия сплит. В главата ѝ се въртяха хиляди сценарии, всеки по-ужасен от предишния. Тя стискаше волана с побелели кокалчета, а ръцете ѝ трепереха. Образът на нейния син – усмихнат, с чисти, ясни очи – не излизаше от ума ѝ. Не, не и той. Не и нейният Виктор. Светът можеше да е пълен с поквара, но нейното момче беше различно. Тя го беше отгледала така. Беше го предпазила.
Когато паркира пред тъмната сграда на гимназията, само няколко прозореца светеха – тези на директорския кабинет. Сърцето ѝ думкаше в гърдите като боен барабан. Тя изкачи стъпалата на бегом и влезе в празното, отекващо фоайе. Тишината беше потискаща, нарушавана единствено от скърцането на собствените ѝ обувки. Пред вратата на кабинета я чакаше госпожа Петрова – висока, слаба жена с очила и строго изражение, което сега изглеждаше по-скоро уморено и притеснено.
– Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо – каза учителката тихо. – Моля, влезте.
Мария прекрачи прага и светът ѝ се срути.
Глава 2: Раницата
Директорският кабинет беше просторен и строг, с тежки завеси и масивно бюро от тъмно дърво. Въздухът беше наситен с мирис на стара хартия и напрежение. Директорът, мъж с посребрени коси и уморени очи, стоеше до прозореца с ръце зад гърба. А в единия ъгъл, свит на един стол, седеше Виктор.
Той не я погледна. Гледаше в пода, лицето му беше бледо, а раменете му – прегърбени. Това не беше нейният уверен, спокоен син. Това беше уплашено момче.
На бюрото, под ярката светлина на настолната лампа, лежаха съдържанието на раницата му. Учебници, тетрадки, несесер с химикалки. И до тях, два предмета, които нямаха място там. Една дебела пачка банкноти, пристегната с ластик – стотачки, много стотачки. И един малък, изтъркан тефтер с кожена подвързия, който изглеждаше много стар.
Мария пристъпи напред като в транс. Погледът ѝ беше прикован в парите. Колко бяха? Хиляди. Може би десетки хиляди. Повече пари, отколкото тя беше виждала на едно място през целия си живот.
– Какво е това? – прошепна тя, но гласът ѝ прозвуча като вик в тихата стая.
Директорът се обърна към нея.
– Госпожо, намерихме тези неща в раницата на сина ви по време на рутинна проверка на шкафчетата. Един от учителите е съобщил за странното му поведение напоследък.
– Странно поведение? – Мария се обърна към сина си. – Викторе, кажи нещо! Откъде са тези пари? Чий е този тефтер?
Виктор вдигна глава. Очите му бяха празни, лишени от всякаква емоция.
– Намерих ги – каза той глухо.
– Намерил си ги? Къде? Къде можеш да намериш толкова пари? И този тефтер?
– В парка. Бяха в една торба.
Лъжата беше толкова нескопосана, толкова жалка, че на Мария ѝ се прииска да изкрещи. Нейният син, който никога не лъжеше, сега стоеше пред нея и говореше пълни безсмислици.
Госпожа Петрова въздъхна.
– Викторе, говорихме вече за това. Тази история не е правдоподобна.
Директорът добави с тежък глас:
– Слушайте, ситуацията е изключително сериозна. Обикновено сме длъжни да уведомим полицията незабавно. Но като се има предвид досието на Виктор досега, решихме първо да говорим с вас. Искаме да ни дадете разумно обяснение. В противен случай ще трябва да предприемем съответните мерки. Той ще бъде временно отстранен от учебни занятия, докато не изясним случая.
Временно отстранен. Думите пронизаха Мария като нажежено желязо. Нейният син, отличникът, гордостта на гимназията, отстранен. Бъдещето му, университетът, всичко, за което тя се беше борила, се изпаряваше пред очите ѝ.
Тя се приближи до Виктор и коленичи пред него, хващайки студените му ръце.
– Миличък, моля те. Кажи ми истината. Каквото и да е, ще се справим. Просто ми кажи. Някой те е заплашил, нали? Държиш ги за някой друг?
Той дръпна ръцете си и отново сведе поглед.
– Казах ти. Намерих ги.
Беше като да говориш със стена. Непробиваема, студена стена от мълчание, която се издигаше между тях.
Мария стана, чувствайки се напълно безпомощна. Тя погледна директора.
– Дайте ми ги – каза тя с треперещ глас, сочейки парите и тефтера. – Аз ще се оправя с него. Ще разбера какво става. Моля ви, не викайте полиция. Не още.
Директорът се поколеба за миг, после кимна бавно.
– Добре. Имате 24 часа. До утре вечер искам да знам истината. В противен случай нямам избор.
Пътят към дома беше потънал в мъчително мълчание. Виктор седеше до нея, втренчен в прозореца, а тя стискаше волана, опитвайки се да овладее треперенето си. В чантата ѝ, тежки като камъни, лежаха парите и проклетият тефтер. Когато влязоха в апартамента, подредената кухня ѝ се стори като сцена от друг живот. Миризмата на загоряла супа изпълваше въздуха. Тя беше забравила котлона.
Глава 3: Стените на мълчанието
Щом вратата на апартамента се затвори, крехкият контрол на Мария се срина. Тя хвърли чантата си на масата и се обърна към Виктор, гласът ѝ беше смесица от гняв, страх и отчаяние.
– Сега ще ми кажеш ли? Тук, сега! Какво е това, Викторе? Какво си направил?
Той свали раницата си бавно, методично, сякаш изпълняваше някакъв ритуал. Не я поглеждаше.
– Мамо, моля те, остави.
– Да оставя? Да оставя? Ти чу ли какво каза директорът? Имаш късмет, че не са извикали полицията! Откъде са тези пари? Отговори ми!
Той най-накрая вдигна очи и в тях тя видя нещо, което никога не беше виждала досега – студена решителност, която я уплаши повече от всичко друго.
– Не мога да ти кажа. Така е по-добре за теб.
– По-добре за мен? – изсмя се тя истерично. – По-добре за мен е синът ми да не бъде изключен от училище и арестуван! В какво си се забъркал? В наркотици? В кражби? Говори, по дяволите!
Виктор сви юмруци.
– Не са наркотици. Не е нищо такова. Парите не са крадени. Просто… трябваше да ги пренеса.
– Да ги пренесеш? За кого? Кой те кара да правиш такива неща?
– Не мога да кажа. Моля те, не питай повече. Ще оправя нещата.
След тези думи той просто се обърна и влезе в стаята си, затваряйки вратата след себе си. Щракването на бравата прозвуча като изстрел в тишината на апартамента. Мария остана сама в коридора, трепереща от безсилие. Стената между тях беше станала реална.
Тази нощ тя не мигна. Лежеше в леглото си, ослушвайки се за всеки звук от стаята му, но оттам не се чуваше нищо. Образът на парите и тефтера изгаряше ретината ѝ. Около три сутринта, неспособна да издържа повече, тя стана. На пръсти отиде до кухнята и извади предметите от чантата си. Разгърна пачката. Бяха точно двадесет хиляди лева. Сума, която можеше да покрие ипотечния им кредит за почти две години. Сума, която я ужасяваше.
После взе тефтера. Беше малък, с пожълтели страници и изтъркана кожена подвързия. Ухаеше на прах и стари тайни. Тя го отвори. Страниците бяха изписани с плътен, ситен почерк, който тя не познаваше. Не бяха изречения. Бяха колони от числа, дати, инициали и кратки, кодирани бележки. „Склад 7 – доставка. П.Д. – 5к. Обект „Изгрев“ – забавяне.“ Нямаше никакъв смисъл.
Тя прелистваше страница след страница, а тревогата ѝ растеше. Това беше нечия счетоводна книга. Счетоводството на мръсен бизнес. Пръстите ѝ замръзнаха на една от последните страници. Там, с малко по-различен почерк, по-разкривен и припрян, беше написано едно име, оградено няколко пъти. Александър. А под него – телефонен номер.
Името не ѝ говореше нищо. Но беше единствената следа. Единствената нишка, за която можеше да се хване в тази непрогледна тъмнина. Тя се върна в стаята си и се опита да спи, но съзнанието ѝ работеше трескаво. Кой беше Александър? Каква беше връзката му със сина ѝ? И най-вече, как беше свързан с всичко това покойният ѝ съпруг, Стефан? Защото изведнъж, едно смътно, отдавна погребано усещане започна да изплува на повърхността. Усещането, че в последните месеци преди смъртта си, Стефан също беше станал мълчалив, потаен и вечно напрегнат. Също като Виктор сега.
Глава 4: Сянката на миналото
На сутринта къщата беше зловещо тиха. Виктор излезе от стаята си, облечен и готов.
– Отивам на училище – каза той, избягвайки погледа ѝ.
– Ти си отстранен. Нямаш работа там.
– Трябва да говоря с госпожа Петрова. Да се извиня.
Беше прозрачна лъжа. Отиваше някъде другаде, имаше среща. Мария искаше да го спре, да го заключи, но знаеше, че е безполезно. Той вече не беше малкото ѝ момче.
– Върни се веднага след това – каза тя твърдо. – Тази вечер ще говорим. И ще ми кажеш всичко.
Той кимна и излезе. Щом вратата се затвори, Мария започна своето собствено разследване. Тя се качи на тавана, място, което не беше посещавала от години. Във въздуха се носеше миризма на прах и нафталин. В един ъгъл бяха струпани няколко кашона с вещите на Стефан. Тя започна да рови трескаво, отваряйки кутия след кутия, пълни със стари дрехи, инструменти, риболовни принадлежности.
Най-накрая, в една стара кутия от обувки, намери това, което търсеше. Стари документи, гаранционни карти, бележки. И няколко снимки. На една от тях Стефан беше прегърнал свой колега на строежа. На друга беше на пикник с приятели. И тогава я видя. Снимка от някакво фирмено събиране. Стефан стоеше до един висок, елегантно облечен мъж с обаятелна усмивка и студени, пресметливи очи. Мъжът държеше чаша уиски и изглеждаше като господар на света. На гърба на снимката, с избеляло мастило, пишеше: „Стефан и Александър. Успех на новото начало!“
Александър. Значи беше той. Сърцето на Мария заби учестено. Той е бил партньор на Стефан. Или негов шеф. Какво е било това „ново начало“? В същата кутия, под снимките, тя намери нещо друго. Сгънат на четири лист хартия. Беше предсъдебна покана за неплатен заем. Заем, за който тя не знаеше нищо. Беше на името на Стефан, от някаква непозната фирма за бързи кредити, и беше за огромна сума. Датата беше три месеца преди смъртта му.
Изведнъж спомените започнаха да нахлуват. Спомни си как Стефан се прибираше късно, как говореше тихо по телефона в другата стая. Спомни си как веднъж го беше попитала защо е толкова притеснен, а той просто беше отвърнал: „Бизнес, скъпа. Скоро всичко ще се оправи. Ще бъдем богати.“ Тя му беше повярвала. А няколко седмици по-късно го нямаше. „Нещастен случай“, казаха от полицията. „Паднал е от скелето.“ Случаят беше приключен бързо, твърде бързо.
Докато Мария сглобяваше парченцата от пъзела на миналото, телефонът на Виктор, оставен на масата в кухнята, изсветна. На екрана се появи съобщение от скрит номер. Мария не се сдържа. Градина го и го отключи – знаеше паролата, беше рожденият ѝ ден. Съобщението беше кратко и смразяващо: „Проблемът в даскалото да се реши. Веднага. И ми донеси тефтера. Чакам те на обичайното място.“
Страхът се смени с леден гняв. Този Александър, който и да беше, беше въвлякъл съпруга ѝ в нещо мръсно, което го беше убило. А сега посягаше и на сина ѝ. Тя нямаше да го позволи.
Глава 5: Господин Александър
Офисът на Александър заемаше целия последен етаж на лъскава стъклена сграда в центъра на града. Гледката към целия град беше зашеметяваща, но Виктор не я забелязваше. Той стоеше пред огромното бюро от абанос и се чувстваше малък и незначителен.
Александър седеше в кожения си стол, обърнат с гръб към него, и гледаше през панорамния прозорец. Той не се обърна веднага. Наслаждаваше се на момента, на властта си.
– Значи – започна той с мек, кадифен глас, който не предвещаваше нищо добро, – имаме проблем в училище.
– Ще се оправя – отвърна Виктор, опитвайки се гласът му да не трепери.
– В това не се и съмнявам. Но проблемът е по-голям, момче. Тефтерът. Къде е той?
Александър се завъртя бавно с целия стол. Усмивката му беше все така обаятелна, но в очите му имаше стомана.
– Майка ми го взе. И парите. Директорът ѝ ги даде.
Усмивката на Александър изчезна. Той се наведе напред, сключвайки ръце на бюрото.
– Майка ти? Значи сме посветили и нея в нашите малки тайни? Много лошо, Викторе. Много лошо. Баща ти беше по-дискретен.
При споменаването на баща му, в гърдите на Виктор се надигна вълна от гняв.
– Не намесвай баща ми.
– О, аз го намесвам, защото всичко това е заради него. Заради дълговете, които ми остави. Дългове, които ти, като добър син, изплащаш. Аз просто ти давам възможност. Грижа се за теб, за майка ти. А ти ми създаваш проблеми.
Той стана и се приближи до Виктор, слагайки тежка ръка на рамото му.
– Слушай ме внимателно. Искам този тефтер. Искам и парите. Довечера. Разбра ли ме? Накарай майка си да ти ги даде. Кажи ѝ каквото трябва. Но не прави повече грешки. Защото следващата грешка няма да засегне само теб. Имате хубав апартамент. Майка ти има хубава работа. Жалко ще е, ако нещо се случи с всичко това.
Заплахата беше ясна, недвусмислена. Виктор се чувстваше като в капан. Той беше започнал всичко това преди година, когато Александър го беше намерил. Беше му показал документите за дълга на баща му. Беше му предложил сделка – да върши малки услуги, да пренася пакети и пари, и дългът щеше да бъде заличен. Виктор беше приел, за да защити майка си от истината, за да запази светлия спомен за баща си. Но услугите ставаха все по-големи, а дългът сякаш никога не намаляваше. Той беше просто пионка в игра, която не разбираше.
– Ще ги донеса – каза Виктор глухо.
– Знам, че ще го направиш. Ти си добро момче. Като баща си. Жалко, че и той като теб понякога беше невнимателен.
Междувременно, докато синът ѝ сключваше сделка с дявола, Мария беше взела своето решение. Тя прелисти телефонния си указател и намери номер, който не беше набирала от погребението на Стефан. Номерът на Димитър, брата на Стефан. Той беше прост, прям човек, работник, който никога не беше одобрявал амбициите на брат си и контактите му с „онези бизнесмени“. Може би той знаеше нещо. Може би той щеше да ѝ каже истината.
Глава 6: Неудобни истини
Срещнаха се в малко, задимено квартално кафене, където миришеше на силно кафе и евтини цигари. Димитър изглеждаше остарял. Ръцете му бяха груби, покрити с мазоли от работа, а в погледа му се четеше умора. Той я изслуша мълчаливо, докато тя разказваше всичко – за обаждането, за раницата, за тефтера, за снимката с Александър.
Когато тя свърши, той дълго гледа в чашата си с кафе.
– Знаех си, че този ще донесе само беди – каза той накрая с дрезгав глас. – Още като се запозна с брат ми, му казах: „Стефане, стой далеч от такива хора. Тяхната работа не е чиста.“ Но той не слушаше. Искаше бързо да забогатее. Александър му обеща златни планини.
– Каква работа? – попита Мария. – Какво са правили?
Димитър запали цигара и издиша гъст облак дим.
– Официално – строителство. Купуваха евтини парцели, обещаваха луксозни сгради, събираха парите на хората на зелено и после… нищо. Фалшиви разрешителни, некачествени материали, фалити. А неофициално… пране на пари. Стефан беше лицето, подписваше документите. Александър беше мозъкът, дърпаше конците. Брат ми беше загазил до уши. Дължеше пари не само на Александър, а и на много по-опасни хора.
Мария слушаше с ужас. Целият ѝ живот със Стефан, всичко, в което вярваше, се оказваше лъжа.
– А инцидентът… – прошепна тя.
Димитър я погледна право в очите.
– Не вярвам в такива инциденти, Мария. Не и когато дължиш толкова много пари на толкова грешни хора. Брат ми знаеше прекалено много. Вероятно е решил да се оттегли или е поискал своя дял. А такива като Александър не обичат свидетели.
Светът на Мария се завъртя. Значи Стефан не просто е загинал. Убили са го. А сега същите тези хора посягаха на сина ѝ.
– Какво да правя, Димитре? – попита тя с треперещ глас. – Той заплашва Виктор. Кара го да работи за него.
– Махай се – каза Димитър твърдо. – Вземи момчето и се махайте от този град. Забравете всичко. Този човек е отрова. Ако се забъркаш с него, ще те унищожи. Не прави грешката на брат ми. Не се опитвай да се бориш. Просто бягайте.
Той остави няколко монети на масата и стана.
– Пази се, Мария. И пази момчето.
Тя остана сама в кафенето, а думите му отекваха в главата ѝ. Бягайте. Но къде да отиде? Домът им беше тук. Животът им. А и тя не беше Стефан. Нямаше да позволи на един престъпник да съсипе бъдещето на сина ѝ. Нямаше да бяга. Щеше да се бори.
Глава 7: Първа пукнатина
След като отстраняването му беше отменено с уговорката, че ще посещава училищен психолог, Виктор се върна в часовете за подготовка за университета. Опитваше се да се държи нормално, да се концентрира върху уроците, но не можеше. Думите на Александър отекваха в главата му. Той се чувстваше като ходещ мъртвец.
Промяната в него не остана незабелязана. Особено от Лилия. Тя беше най-умното момиче в групата, с остър ум и още по-остър език. Винаги се състезаваха за първото място. Преди тя го намираше за арогантен и затворен, но сега виждаше нещо друго в очите му. Страх.
Един следобед, след часовете, тя го настигна в коридора.
– Хей, отличнико – подхвърли тя, опитвайки се да звучи нехайно. – Къде се изгуби миналата седмица? Да не би да си открил, че има и живот извън учебниците?
Виктор я изгледа студено.
– Не е твоя работа.
– О, засегнах ли те? Просто ми стана любопитно. Изглеждаш така, сякаш светът се е срутил върху теб.
Той просто я подмина и забърза крачка. Но докато се обръщаше, от джоба на якето му се изхлузи малко сгънато листче и падна на пода. Той не го забеляза. Лилия се поколеба за миг, после го вдигна. Беше го видяла да си води някакви бележки по време на часа, но не беше по математика.
Тя разгъна листчето. Беше пълно със същите странни кодове, които Мария беше видяла в тефтера. „Склад 7 – 18:00. Пакет син. Код: изгрев.“ Нямаше никакъв смисъл. Но събуди любопитството ѝ. Какво криеше перфектното момче на гимназията?
Същата вечер, докато вечеряше с родителите си, Лилия небрежно попита баща си, който беше известен адвокат по търговски дела.
– Тате, чувал ли си за фирма, свързана с обект на име „Изгрев“? Нещо в строителния бизнес.
Баща ѝ се намръщи, докато режеше пържолата си.
– „Изгрев“? Имаше един такъв проект преди няколко години. Голяма измама. Един предприемач на име Александър събра парите на десетки хора за луксозен комплекс, който така и не построи. Обяви фалит, но парите така и не се намериха. Чиста схема за пране на пари. Защо питаш?
– Просто така. Чух го някъде – отвърна Лилия, но сърцето ѝ заби по-бързо.
Александър. Същото име, което баща ѝ спомена, беше свързано с Виктор. Тя все още не знаеше как, но усещаше, че момчето е забъркано в нещо голямо и опасно. Пукнатината в перфектната му фасада се разширяваше и тя беше решена да види какво има отдолу.
Глава 8: Двоен живот
Животът на Виктор се превърна в шизофреничен кошмар. През деня той беше ученик – решаваше задачи, пишеше есета, отговаряше на въпросите на Лилия с едносрични фрази. Но щом последният звънец удареше, той се превръщаше в някой друг. В курсиер на Александър.
Взимаше автобуса до крайните квартали на града, до изоставени складове и строежи. Използваше стари телефони с предплатени карти, получаваше кодирани съобщения, оставяше пакети на уговорени места и взимаше други. Постоянно се озърташе, постоянно живееше в параноя, че някой го следи. Сърцето му биеше до пръсване при вида на всяка полицейска кола. Той мразеше всяка секунда от този живот, но заплахата на Александър към майка му го караше да продължава.
Една вечер задачата му беше да остави спортна чанта, пълна с пари, в багажника на кола, паркирана на многоетажен паркинг. Когато се приближи, видя двама мъже в колата. Изглеждаха брутални и опасни. Той остави чантата, както му беше наредено, и си тръгна с бързи крачки, без да се обръща. Чувстваше погледите им в гърба си. Това не беше просто изплащане на дълг. Това беше престъпление. И той беше съучастник.
В същото време Мария водеше своя собствена тайна война. Тя не каза на Виктор за срещата си с Димитър, нито за това, което беше научила. Знаеше, че ще го уплаши още повече. Вместо това, тя започна да действа.
Използвайки адресите от тефтера, тя започна да обикаля. Един ден, след работа, отиде до адреса на „Обект Изгрев“. Намери го лесно. Беше огромно поле в покрайнините на града, оградено с ръждясала телена ограда. В средата стърчеше само бетонният скелет на една сграда, обрасъл с бурени. Пред оградата имаше избеляла табела с компютърна графика на това, което е трябвало да бъде – луксозен затворен комплекс с басейн и градини. Мечтите на десетки хора гниеха тук, превърнати в бетон и арматура.
Докато стоеше там и гледаше паметника на измамата, телефонът ѝ звънна. Беше от банката. Напомняха ѝ, че вноската по ипотечния ѝ кредит закъснява. Иронията беше жестока. Тя се бореше да запази своя малък, скромен апартамент, докато мъжът, убил съпруга ѝ и превърнал сина ѝ в престъпник, беше откраднал милиони.
В този момент нещо в нея се пречупи. Страхът беше заменен от ярост. Тя нямаше да позволи на Александър да се измъкне. Щеше да намери начин да го спре, дори и това да беше последното нещо, което щеше да направи.
Глава 9: Ултиматумът
Онази вечер, когато Виктор се прибра, блед и изтощен, тя го чакаше в кухнята. На масата бяха разпръснати снимката на Стефан и Александър, предсъдебната покана и тефтерът.
– Седнѝ – каза тя с глас, който не търпеше възражения.
Виктор видя предметите на масата и пребледня още повече.
– Мамо, какво си направила?
– Аз ли? Аз какво съм направила? Аз се опитвам да спася сина си! А ти какво правиш, Викторе? Продължаваш да лъжеш и да работиш за убиеца на баща си!
Той я погледна шокирано.
– Какво? Какви ги говориш? Баща ми е починал при инцидент.
– Не е бил инцидент! – извика Мария, като хвърли снимката пред него. – Този човек, Александър, го е убил! Били са съдружници, затънали в мръсни сделки и дългове. Баща ти е искал да се оттегли и той го е премахнал! Знам всичко! Говорих с чичо ти Димитър!
Признанието я изтощи. Тя се отпусна на стола, задъхана. Виктор стоеше като вцепенен. Истината, която тя му поднесе, беше по-ужасна от всичко, което си беше представял. Той знаеше, че Александър е безскрупулен, но никога не беше допускал, че е убиец.
– Не… не може да бъде – промълви той.
– Може, и още как. А сега ти си наред. Той те използва, за да си върши мръсната работа. Но това ще спре. Още утре отиваме в полицията и разказваме всичко.
Виктор поклати глава панически.
– Не! Не можем да отидем в полицията! Той ще ни убие! Заплаши теб, заплаши, че ще ни вземе апартамента. Той има хора навсякъде, мамо. Никой няма да ни повярва. Ще ни съсипе.
Стената между тях най-накрая се беше срутила, но на нейно място се беше отворила бездна от страх и отчаяние. За първи път от седмици те говореха, но думите им бяха пълни с ужас.
– Аз се справям – каза Виктор с треперещ глас. – Почти съм изплатил дълга. Още малко и ще ни остави на мира.
– Ти наистина ли вярваш в това? – погледна го Мария. – Той никога няма да те остави. Ти знаеш твърде много, също като баща ти. Ние сме в капан, Викторе. И единственият изход е да се борим.
Тя стана и застана пред него. Погледна го в очите, опитвайки се да му вдъхне от своята собствена, новопридобита смелост.
– Имаш избор. Или утре сутрин идваш с мен в полицията, или аз отивам сама при Александър.
– Не! Недей! – извика той. – Не знаеш на какво е способен.
– Знам. Но знам и на какво съм способна аз, за да те защитя. Решавай. До утре сутринта.
Тя се обърна и влезе в стаята си, оставяйки го сам с ужасяващата истина и невъзможния избор.
Глава 10: Сделка с дявола
Виктор не можа да вземе решение. Страхът го парализираше. Представата за майка му, сама, в бърлогата на звяра, беше по-страшна от всичко друго. Но и мисълта за полицията го ужасяваше. Александър беше прав – кой щеше да им повярва? Те бяха обикновени хора. Той беше силен, богат и влиятелен.
Мария не го дочака. На следващата сутрин, докато той все още се въртеше в леглото си, разкъсван от съмнения, тя облече най-строгия си костюм, вдигна косата си на стегнат кок и се отправи към стъклената сграда в центъра на града. Чувстваше се като Давид, тръгнал срещу Голиат, въоръжена само с майчината си любов и отчаяние.
Секретарката на Александър я изгледа надменно, но Мария беше настоятелна.
– Кажете му, че майката на Виктор е тук. Той ще ме приеме.
След няколко минути я въведоха в просторния кабинет. Александър я посрещна с широка, фалшива усмивка.
– Госпожо, каква приятна изненада. Очаквах сина ви. Надявам се всичко с него да е наред.
– Нищо не е наред – отвърна Мария студено. – Искам да оставите сина ми на мира.
Александър се засмя.
– Но аз му помагам. Помагам му да изчисти името на баща си, да покрие дълговете, които добрият ви съпруг ми остави.
Той заобиколи бюрото и се приближи до нея, гласът му стана тих и заплашителен.
– Вижте, оценявам смелостта ви. Но вие сте в свят, който не разбирате. Вашият съпруг беше комарджия, който се забърка с грешните хора. Аз се опитах да го спася, но той беше твърде затънал. Дължеше ми огромна сума. И аз, като един добър приятел, сега давам шанс на сина му да се реваншира.
Лъжите му бяха толкова нагли, толкова чудовищни, че на Мария ѝ се повдигна.
– Вие сте го убили.
Усмивката на Александър изчезна.
– Внимавайте с думите си. Нямате никакви доказателства. Аз съм уважаван бизнесмен. А вие сте просто една истерична вдовица. Ако отидете в полицията, ще кажа, че синът ви ме е изнудвал. Ще представя документи, които доказват, че баща му е крал от мен. Ще ви съсипя. Ще изгубите всичко.
Той видя страха в очите ѝ и отново се усмихна.
– Но аз съм разумен човек. Имам предложение за вас. Виктор ще свърши една последна работа за мен. Една голяма, последна доставка. След това дългът е забравен. Давам ви дума. Той ще бъде свободен, а вие ще си продължите живота. Какво ще кажете?
Мария знаеше, че той лъже. Думата му не струваше нищо. Но в този момент, под тежкия му поглед, в тази златна клетка, тя не виждаше друг изход. Това беше шанс, макар и илюзорен. Шанс да спечели време.
– Добре – прошепна тя. – Една последна работа.
Когато излезе от сградата, тя трепереше. Беше сключила сделка с дявола. Но сега поне знаеше с какво си има работа. И знаеше, че не може да се справи сама.
Глава 11: Съюзници
Когато Виктор разбра, че майка му е отишла при Александър, той побесня.
– Как можа да го направиш! – крещеше той. – Казах ти да не ходиш! Казах ти, че е опасно!
– А ти какво направи? – отвърна му тя. – Нищо! Стоеше и чакаше той да ни унищожи! Поне аз направих нещо!
Скандалът беше ужасен. Обвинения и страх се сипеха и от двете страни. В разгара на караницата на вратата се позвъни. Беше Лилия. Тя ги погледна притеснено.
– Прекъсвам ли нещо? Просто се притесних за Виктор, не си вдигаше телефона.
Мария и Виктор замълчаха, засрамени, че външен човек е станал свидетел на семейната им драма.
Лилия влезе и погледна към Виктор.
– Намерих това в интернет – каза тя тихо и му подаде телефона си. Беше отворила няколко статии за измамата с „Обект Изгрев“ и ролята на Александър в нея. – Баща ми каза, че е много опасен човек. В какво си се забъркал?
Виктор я гледаше с недоверие. Не знаеше дали може да ѝ се довери. Но тогава погледна майка си. Видя колко е уплашена и изтощена. Видя, че двамата сами няма да се справят. Може би имаха нужда от помощ. От някой, който гледа отвън.
– Дълга история е – каза той.
И тогава, за първи път, той започна да разказва. Разказа ѝ всичко – за баща си, за дълга, за заплахите, за работата, която вършеше за Александър. Мария добавяше подробности от нейните разследвания. Лилия слушаше внимателно, без да прекъсва. Лицето ѝ беше сериозно. Тя не беше шокирана или уплашена. Беше ядосана.
– Той ви изнудва – каза тя, когато свършиха. – Това е класически случай. И никога няма да спре. Сделката за „последна работа“ е лъжа. След нея ще има друга, и друга. Докато не се отърве от вас.
Думите ѝ, изречени с такава студена логика, бяха по-страшни от всяка заплаха.
– Но какво можем да направим? – попита Мария. – Полицията…
– Полицията може да е компрометирана – прекъсна я Лилия. – Александър има пари и влияние. Трябва ни нещо неоспоримо. Доказателство, което не могат да пренебрегнат. Трябва ни запис. Признание.
В този момент Мария взе решение. Имаше още един човек, към когото можеше да се обърне. Тя извади телефона си и набра номера на Димитър.
– Димитре, аз съм. Имам нужда от помощта ти. Не за да избягам. А за да се бием.
На другия край на линията настъпи мълчание. После се чу тежка въздишка.
– Къде да се срещнем?
Глава 12: Планът
Събраха се в малкия апартамент на Димитър в крайния квартал – място, където никой не би ги потърсил. Четирима души, обединени от обща цел: да свалят Александър. Атмосферата беше напрегната, но за първи път от седмици в нея имаше и искра надежда.
Те бяха странен съюз. Мария, отчаяната майка, превърнала се във воин. Виктор, уплашеното момче, което трябваше да порасне за една нощ. Лилия, брилянтният ум на групата, с нейния аналитичен и стратегически подход. И Димитър, човекът от улицата, който познаваше сенчестия свят, в който брат му беше пропаднал.
– Добре, да видим какво имаме – започна Лилия, сякаш решаваше сложна математическа задача. – Имаме тефтера. Той е добро доказателство за незаконна дейност, но е кодиран и трудно ще се докаже почеркът. Мария, ти си свидетел на заплахи. Виктор, ти си пряк участник, но и жертва. Димитър, ти знаеш предисторията.
– Не е достатъчно – каза Димитър. – Думи срещу думи. Неговите думи струват повече от нашите. Трябва ни нещо твърдо.
– Признанието му – каза Виктор. – Лилия е права. Трябва да го накарам да си признае. Особено за баща ми.
– И как ще стане това? – попита Мария с тревога. – Тази „последна работа“… тя ще е капанът.
Планът започна да се оформя, парче по парче. Беше рискован, почти безумен, но беше единственият им шанс.
Виктор щеше да се съгласи да свърши последната работа. Щеше да се преструва на уплашен и покорен.
Димитър щеше да използва старите си контакти, за да намери „бръмбар“ – малко записващо устройство, което Виктор да носи със себе си. Също така щеше да проучи къде обикновено се случват тези „сделки“.
Лилия щеше да се консултира индиректно с баща си, без да разкрива подробности, за да разбере какъв тип доказателство би било най-силно пред съда и към кой прокурор биха могли да се обърнат, някой, който не е в джоба на Александър.
Мария щеше да е координаторът. Да поддържа връзка с всички и да е готова да предаде записа в точния момент.
– Това е лудост – прошепна Мария, гледайки сина си. – Ако нещо се обърка…
– Вече се обърка, мамо – отвърна Виктор тихо. – Сега просто се опитваме да го оправим. Аз съм длъжен. Заради татко.
В очите му вече нямаше страх. Имаше решителност. Той най-накрая беше поел отговорност не само за собствените си грешки, но и за грешките на баща си.
Глава 13: Капанът
Следващите няколко дни преминаха в трескава подготовка. Димитър успя да се сдобие с миниатюрно записващо устройство от един стар познат, който се занимаваше с електроника. Показа на Виктор как да го използва – как да го скрие в дрехите си и как да го активира незабелязано.
Лилия проведе няколко „хипотетични“ разговора с баща си за корупционни схеми. От него разбра, че най-силното доказателство е аудиозапис, в който извършителят ясно се идентифицира и говори за конкретни престъпления. Той също така спомена името на един млад, амбициозен прокурор от градската прокуратура, известен със своята неподкупност. Това беше тяхната цел.
Виктор се обади на Александър и потвърди, че е съгласен да извърши последната задача. Гласът му трепереше, точно както бяха репетирали. Александър се хвана. Каза му да чака инструкции.
Напрежението в малкия апартамент беше почти непоносимо. Мария не спеше, хранеше се насила. Всеки път, когато поглеждаше сина си, сърцето ѝ се свиваше от страх. Тя го изпращаше в устата на лъва.
Инструкциите дойдоха в четвъртък вечер. Съобщение на телефона на Виктор. „Утре, 15:00. Паркингът на изоставения завод в индустриалната зона. Ще носиш куфар. Ще получиш стока. Ще я закараш на адрес, който ще ти дам на място. Ела сам.“
– Това е – каза Димитър. – Изоставеният завод е негово любимо място. Никой не ходи там.
Планът беше финализиран. Виктор щеше да отиде на срещата с включено записващо устройство. Мария и Димитър щяха да го чакат в колата си на няколко пресечки от там. Щом Виктор излезеше от срещата, той щеше да им даде устройството. Лилия щеше да е в едно кафене близо до прокуратурата. Щом получеше обаждане от Мария, че записът е готов, тя щеше да влезе и да подаде анонимен сигнал, насочвайки прокурора към Мария и Димитър, които щяха да го чакат с доказателството. Планът беше сложен. Всяка една брънка трябваше да сработи перфектно.
В нощта преди срещата Мария влезе в стаята на Виктор. Той седеше на леглото си и гледаше в една точка.
– Можем да се откажем – прошепна тя. – Можем просто да избягаме, както каза Димитър.
Виктор поклати глава.
– Не. Трябва да го направя. За да бъдем свободни наистина.
Той я погледна и за първи път от много време насам се усмихна леко.
– Не се притеснявай, мамо. Всичко ще бъде наред.
Но и двамата знаеха, че това може да е лъжа.
Глава 14: Развръзката
Петък, 14:45. Виктор стоеше на уреченото място. Сърцето му биеше толкова силно, че имаше чувството, че ще се чуе на записа. В ръката си стискаше празен куфар. С другата ръка, в джоба си, незабелязано натисна бутона за активиране на записващото устройство.
Точно в 15:00 черен джип със затъмнени стъкла влезе в двора на изоставения завод и спря със скърцане на спирачки. От него слезе Александър. Беше сам.
– Точно момче – каза той с усмивка. – Харесва ми.
Той отвори багажника на джипа. Вътре имаше няколко големи сака.
– Взимаш това – каза той и посочи един от тях. – Пълно е с фалшиви документи за собственост. Ще го закараш на един нотариус. Ето адреса. Той знае какво да прави. Това е последната стъпка, за да придобия онзи парцел, „Изгрев“.
Докато говореше, Виктор усети как телефонът му извибрира в джоба. Ново съобщение. Сигурно беше от майка му, която го проверяваше. Но когато го извади, видя, че е от непознат номер. „Бягай! Капан е! Промениха мястото.“ Съобщението беше от Лилия. Баща ѝ случайно беше чул нещо в съда.
Преди Виктор да успее да реагира, Александър видя телефона в ръката му. Усмивката му изчезна.
– Какво е това? Да не би да си си довел и приятели?
Той сграбчи ръката на Виктор и видя съобщението. Очите му станаха леденостудени.
– Значи си решил да играеш игрички с мен. Точно като баща ти.
Той извади пистолет.
– Той също си мислеше, че е много умен. Искаше да ме предаде на полицията. Да избяга с парите и тефтера. Но аз го изпреварих. Една малка злополука на скелето… никой нищо не заподозря.
Виктор беше замръзнал. Това беше. Признанието. Всичко, от което се нуждаеха, беше на запис. Сега просто трябваше да се измъкне жив.
– Жалко за теб, момче – продължи Александър, насочвайки пистолета към него. – Имаше потенциал.
В този момент, от един от полусрутените складове, се чу шум. Александър се обърна инстинктивно. Това беше шансът на Виктор. Той хвърли тежкия куфар в краката му и хукна. Чу се изстрел, който проехтя оглушително в тишината. Куршумът изсвистя покрай ухото му.
Виктор тичаше, без да поглежда назад. Адреналинът бушуваше в кръвта му. Той изскочи от двора на завода и се понесе по улицата, където го чакаха Мария и Димитър.
– Карай! – извика той, скачайки в колата.
Мария го прегърна разплакана, докато Димитър натисна газта и колата полетя напред.
– Записа ли го? – попита тя.
Виктор кимна, все още задъхан.
– Всичко. Призна всичко. За татко… за всичко.
Мария извади телефона и набра Лилия.
– Действай!
Глава 15: Нова зора
Последвалите часове бяха хаотични. Лилия подаде сигнала. Мария и Димитър се срещнаха с прокурора на тайно място и му предадоха записа. Властите реагираха светкавично. Специални части щурмуваха офиса на Александър и го арестуваха, преди да е успял да избяга. Започнаха масови арести на негови съучастници – нотариуси, чиновници, полицаи.
Историята гръмна в новините. Семейството на Виктор беше поставено под полицейска закрила. Започна дълго и тежко съдебно дело. Наеха адвокат, господин Чернев, препоръчан от бащата на Лилия, който да защитава интересите им и да помогне за изчистване на името на Стефан.
Виктор даде пълни показания. Той беше ключов свидетел. Заради съдействието му и очевидния факт, че е бил изнудван, не му бяха повдигнати обвинения. Отстраняването му от училище беше окончателно отменено и той се превърна в нещо като местен герой.
Месеци по-късно, когато медийният шум утихна, животът бавно започна да се връща към някаква форма на нормалност. Но нищо вече не беше същото. Александър и неговата мрежа получиха дълги присъди. Името на Стефан беше посмъртно изчистено от клеветите, макар тъмната сянка на грешките му да остана.
Една слънчева следобедна неделя Мария и Виктор седяха на пейка в парка. Мълчаха дълго. Между тях вече нямаше тайни. Нямаше я и илюзията за перфектното семейство. Нямаше го отличника и гордата майка. Имаше двама души, преминали през ада заедно. Двама оцелели.
– Съжалявам, мамо – каза Виктор тихо. – За всичко. Трябваше да ти кажа от самото начало.
Мария пое ръката му.
– И аз съжалявам. Бях толкова вкопчена в представата си за теб, че не видях истинския теб. Не видях, че страдаш.
В този момент към тях се приближи Лилия, носейки три сладоледа. Тя се усмихна и седна до Виктор. Тя беше станала част от тяхното малко, белязано от битки семейство. Приятел, съюзник, може би нещо повече.
Ипотечният кредит все още беше там. Травмата от преживяното щеше да остане завинаги. Бъдещето беше несигурно. Но докато седяха там, тримата заедно, под лъчите на залязващото слънце, Мария за първи път от много време почувства не страх, а спокойствие. Стените се бяха срутили, тайните бяха разкрити, а на тяхно място, върху руините, започваше да се гради нещо ново. Нещо истинско. Нещо, за което си струваше да се бориш.