Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Медицинска сестра: Бог е искал да спася живота на изхвърленото бебе, затова ме изпрати в точното време, на точното място
  • Новини

Медицинска сестра: Бог е искал да спася живота на изхвърленото бебе, затова ме изпрати в точното време, на точното място

Иван Димитров Пешев февруари 19, 2023
medmedmediasidasod.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Казвам се Надежда и повече от 30 години работя като медицинска сестра. Много обичам професията си и винаги съм работила с желание и загриженост към моите пациенти. Също така, майка съм и на трима сина и баба на две внучета.

Историята, която искам да разкажа вероятно ще се стори невероятна на мнозина.

И така, ето какво се случи – преди няколко години съдбата ми изпрати малка дъщеря. Всичко започна с това, че една вечер съпругът ми се почувства зле и вдигна силна температура.

Аз, разбира се, се притесних. Още повече, че по някаква случайност вкъщи нямаше никакви лекарства, затова се наложи да изляза от дома, за да потърся отворена аптека.

По принцип съм свикнала винаги да купувам от едно и също място, но понеже вече беше станало много късно, набързо се запътих към най-близката до нас денонощната аптека. През деня беше навалял сняг и вечерта се оказа доста мразовита.

За да стигна по-бързо, аз се сетих да съкратя пътя си и затова набързо минах през някакъв разграден двор, който по-скоро приличаше на бунище.

На това зловещо място имаше разхвърляни някакви варели. Изведнъж чух детски плач. Огледах се, но наоколо нямаше жива душа. Плачът продължаваше и внезапно осъзнах, че идва от някой варел.

Започнах да ровя в сметището като луда и в един казан, най-отгоре, върху самия боклук, открих малко вързопче.

Внимателно го развих и видях, че е новородено.

Ръчичките на бебето бяха посинели от студа. Увих го в собственото си яке и хукнах към близката болница. В спешното лекарите му оказаха първа помощ и успяха да спасят живота на момиченцето. Горкото дете е стояло близо половин час на студа, във варела и беше получило хипотермия.

Дълго време полицията разследва случая, но не успяха да открият биологичните родители на момиченцето.

За мен тези хора са убийци! На коя майка й даде сърцето да си изхвърли детето в боклука? Няколко месеца по-късно успях да осиновя момиченцето. Дълбоко вярвам, че ангел – пазител ме изпрати онази нощ на бунището. Бог е искал да спася живота й, затова ме изпрати в точното време, на точното място.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Невероятен разказ: Човекът, който попадна в 2749 г. и се върна да разкаже
Next: Природен лек, 100 пъти по-мощен от чесъна: Сваля кръвната захар, лекува язва и редуцира теглото

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.