Месеци наред имах усещането, че някой ме наблюдава. Не беше явен, натрапчив страх, а по-скоро тихо, подкожно безпокойство, което се настаняваше в тила ми като хладен полъх в топла стая. Започна неусетно. Сянка, мерната с крайчеца на окото от прозореца на кухнята. Усещане за поглед, вперен в гърба ми, докато вървя по улицата към университета. Отначало го отдавах на умората, на безкрайните часове над чертожната дъска, на напрежението от предстоящите изпити по архитектура и тежестта на ипотечния кредит, който бях изтеглила, за да запазя този апартамент след смъртта на баща ми.
После започнаха шумовете. Тихи, едва доловими. От горния етаж. Приглушено влачене, сякаш някой мести тежка мебел с милиметри. Късно вечер, когато градът утихваше и единственият звук беше равномерното бучене на хладилника, го чувах. Понякога беше глух удар, друг път скърцане на дъска. Знаех, че апартаментът над мен е празен. Хазяинът, възрастен мъж, който живееше в чужбина, ми го беше потвърдил лично, когато подписвах документите. Уверяваше ме, че никой не е стъпвал там от години.
Въпреки това шумовете продължаваха, нощ след нощ. Започнах да спя на пресекулки. Всяко изскърцване на старата сграда ме караше да настръхвам. Чувствах се като струна, опъната до краен предел, готова да се скъса при най-малкото докосване. Приятелката ми Кремена казваше, че си въобразявам. Сестра ми Ралица, винаги прагматична и леко снизходителна, ми препоръча билкови хапчета за сън. Майка ми, Лидия, отбягваше темата, сякаш самият разговор за страховете ми можеше да ги направи реални. Живеех сама, но никога не се чувствах истински сама. Имаше нещо друго. Нещо невидимо, но осезаемо.
Вчера чашата преля. Бях се прибрала късно от университета, изтощена и гладна. Докато си приготвях сандвич, чух ясното, отчетливо изщракване на ключалка. Не моята. Звукът дойде отгоре. Сякаш някой отключваше вратата на празния апартамент. Сърцето ми подскочи в гърлото. Замръзнах на място, стиснала ножа в ръка. Последва тишина. Дълга, напрегната тишина, в която чувах единствено собствения си пулс в ушите. Това беше. Повече не можех да търпя. С треперещи пръсти набрах номера на полицията.
Двама униформени пристигнаха след двадесет минути. Бяха млади, леко отегчени. Обясних им всичко – за усещането, за шумовете, за щракването на ключалката. Те ме изслушаха с професионално търпение, което не успяваше да скрие скептицизма им. Качиха се горе. Чух ги как тропат по вратата, как викат. После слязоха.
„Няма никой, госпожице“, каза по-високият, докато си водеше бележки в тефтер. „Вратата е заключена, има паяжини по касата. Никой не е влизал там от много време.“
Претърсиха и моя апартамент. Огледаха всеки ъгъл, всеки килер, надникнаха под леглото и зад завесите. Бяха експедитивни, почти формални. Чувствах се глупаво. Сякаш бях извикала пожарна за запалена клечка кибрит. Унижението пареше по бузите ми.
„Сигурно е било от старите тръби“, заключи вторият полицай, докато закопчаваше кобура си. „В тези стари сгради всичко скърца и пука. Човек лесно може да се заблуди.“
Кимнах мълчаливо, искайки просто да си тръгнат, да ме оставят сама с въображаемите ми страхове. Изпратих ги до вратата. Тъкмо си тръгваха, когато по-високият, този с тефтера, се поколеба на прага. Той се обърна, а в погледа му вече нямаше отегчение, а проблясък на нещо друго – любопитство, може би дори загриженост.
„Госпожо“, поде той с леко понижен тон, сякаш не искаше колегата му да го чуе. „Случвало ли ви се е…“
Той замълча за миг, подбирайки думите си. Наведох се напред, затаила дъх.
„Случвало ли ви се е да намирате дребни предмети разместени? Неща, които само вие бихте забелязали?“
Въпросът му увисна във въздуха на коридора, студен и остър като парченце стъкло. Сърцето ми спря за миг, а после заби с бясна скорост. Защото отговорът беше „да“. От седмици. Книгата по история на архитектурата на нощното ми шкафче, която винаги оставях идеално подравнена с ръба, сутрин я намирах леко завъртяна. Чашата за вода в кухнята, която винаги стоеше вдясно от чешмата, понякога беше с няколко сантиметра по-наляво. Ключовете ми, които оставях в малка купичка до вратата, веднъж ги намерих до нея. Бях го отдавала на собствената си разсеяност, на умората. Но сега, изречено на глас от непознат, това придоби зловещ смисъл.
Не бях луда. Не си въобразявах. Нещо наистина се случваше.
Погледнах го с разширени очи, неспособна да промълвя и дума. Той просто кимна бавно, сякаш отговорът се изписа на лицето ми.
„Проверявайте ключалките си“, каза тихо той, преди да се обърне и да последва колегата си надолу по стълбите.
Затворих вратата и се заключих два пъти. Облегнах се на студеното дърво, а краката ми омекнаха. Думите на полицая отекваха в главата ми. Неща, които само вие бихте забелязали. Това означаваше, че не е просто шум. Не беше вятър или стари тръби. Някой беше влизал тук. В моето лично пространство. Докосвал е вещите ми. Наблюдавал ме е. Идеята беше по-ужасяваща от всеки призрак или свръхестествено явление. Беше реална, човешка заплаха.
През онази нощ не мигнах. Седях свита на дивана в хола, загърната в одеяло, и се вслушвах в тишината. Но сега тишината не беше празна. Беше пълна с очакване. Всеки шум, всяко скърцане, ме караше да подскачам. Лунната светлина, която се процеждаше през щорите, рисуваше дълги, зловещи сенки по стените, които сякаш се движеха. Апартаментът, моето убежище, моят дом, изведнъж се превърна в чуждо и враждебно място. И аз бях в капан вътре.
Глава 2: Пукнатини в стените
На сутринта, след безсънната нощ, светлината на деня не донесе никакво облекчение. Само подчерта изтощението ми и изостри параноята. Започнах да се движа из собствения си дом като крадец, оглеждайки всяка вещ, всяка повърхност, търсейки доказателства за чуждо присъствие. Въпросът на полицая беше отключил нещо в мен, беше превърнал подсъзнателното безпокойство в съзнателна, методична мания.
Започнах да документирам всичко. Преди да изляза за университета, снимах с телефона си ключови места в апартамента: нощното шкафче, кухненския плот, бюрото с разтворените чертежи, дори позицията на шампоаните в банята. Водех си дневник на шумовете – час, приблизителна продължителност, характер на звука. Чувствах се едновременно нелепо и ужасено. Част от мен крещеше, че губя разсъдъка си, докато друга, по-дълбока и инстинктивна, беше убедена, че това е единственият начин да остана в безопасност.
Реших да се обадя на майка ми. Имах нужда да чуя гласа ѝ, да бъда успокоена, дори и с цената на това да бъда сметната за истерична. Разговорът обаче не мина по начина, по който се надявах.
„Ася, миличка, пак ли започваш?“, каза Лидия с онзи уморен, леко раздразнен тон, който използваше винаги, когато не искаше да се занимава с нещо. „Говорихме за това. Преуморена си. Този университет ще те съсипе. А и този кредит… тежи ти, нормално е въображението ти да работи извънредно.“
„Мамо, не е въображението ми! Дори полицията… единият от тях ме попита дали намирам неща разместени. Значи не съм само аз, случвало се е и преди!“
От другата страна на линията последва кратка, но наситена с напрежение пауза.
„Глупости“, отсече накрая тя, но в гласа ѝ имаше нотка на неувереност. „Полицаите говорят какво ли не, за да приключат случая по-бързо. Просто се опитай да си почиваш повече, вземи си няколко дни отпуск от лекции. Моля те, не ме тревожи с такива неща.“
Тя смени темата, заговори за времето, за някаква далечна роднина, за плановете си за уикенда. Усетих как между нас се издига стена. Тя не искаше да чуе. Не искаше да повярва. Затворих телефона с горчив вкус в устата. Чувството за самота се сгъсти около мен, по-плътно от всякога.
Следобед имах среща със сестра ми Ралица. Видяхме се в едно от онези модерни кафенета в центъра, където всичко е бяло, минималистично и струва цяло състояние. Ралица беше олицетворение на това място – безупречна, облечена в скъп костюм, с прическа, която изглеждаше сякаш току-що е излязла от фризьорски салон. Тя работеше в голяма маркетингова агенция и беше омъжена за Виктор, амбициозен адвокат. На пръв поглед животът ѝ беше съвършен – бляскава кариера, стабилен брак, финансова сигурност. Всичко онова, което на мен ми липсваше.
Разказах ѝ за случилото се, като този път наблегнах на думите на полицая, надявайки се на по-различна реакция.
Ралица отпи от своето макиато и ме погледна с онзи поглед, който смесваше съчувствие и снизхождение. „Ася, знам, че ти е трудно. Сама си в големия апартамент, имаш толкова отговорности… Не мислиш ли, че може би… просто си малко по-напрегната напоследък? Може би трябва да поговориш с някого. С психолог. Няма нищо срамно в това.“
„Не съм луда, Ралица!“, почти извиках, привличайки погледите на съседните маси. Намалих гласа си. „Нещо се случва в този апартамент. Нещо, свързано с миналото, може би. С татко.“
Самото споменаване на баща ни промени атмосферата. Лицето на Ралица се стегна. Тя остави чашата си малко по-рязко от необходимото.
„Не намесвай татко в това“, каза тя студено. „Той си отиде. Остави ни този апартамент, но и много проблеми. Включително и тази ипотека, която ти изплащаш, защото мама пропиля всичките пари. Нека го оставим да почива в мир.“
„Но как умря, Ралица? Никой никога не ми каза ясно. ‘Нещастен случай на строеж.’ Какво означава това? Беше толкова неясно.“
„Означава точно това, което са казали. Трагичен инцидент. Престани да ровиш в миналото. Гледай си учението и си плащай вноските. Това е важното сега.“
Думите ѝ ме прободоха. „Лесно ти е на теб да го кажеш“, отвърнах аз. „Ти имаш Виктор, имаш сигурност. Аз съм сама с този огромен дълг, в апартамент, който ме плаши до смърт.“
В очите ѝ за миг проблесна нещо – болка, може би, или умора. Беше толкова бързо, че почти го пропуснах. „Ничий живот не е перфектен, Ася. Дори моят.“ Тя бръкна в чантата си и извади портфейла си. „Хайде, аз черпя. И моля те, помисли за това, което ти казах. За психолога.“
Тръгнах си от срещата по-объркана и самотна от всякога. Семейството ми, хората, които трябваше да са моята опора, ме отблъскваха. Те или не ми вярваха, или криеха нещо. Все повече се убеждавах, че страховете ми и миналото на този апартамент са свързани. Баща ми, който беше строителен предприемач, беше проектирал тази сграда. Той я познаваше по-добре от всеки друг. Беше неговото любимо творение. И умря мистериозно, оставяйки ни в дългове, които майка ми така и не успя да обясни.
Прибрах се в апартамента и веднага усетих. Въздухът беше различен. По-студен. По-тежък. Отидох до бюрото си и сърцето ми се сви. Един от чертежите ми, детайлен план на фасада, по който работех от седмици, беше леко преместен. Под него, върху чистия бял лист, имаше малка, едва забележима кална следа. Като от върха на обувка.
Снимах я. Сравних я със снимката от сутринта. Нямаше я. Някой беше стоял тук. До моето бюро. Разглеждал е работата ми. Дишал е моя въздух. И е оставил следа. Малка, нищожна следа, която за мен беше крещящо доказателство.
Пукнатините вече не бяха само в старите стени на сградата. Бяха в семейството ми, в миналото ми, в собствения ми разсъдък. И знаех, че ако не открия източника им, те щяха да ме погълнат цялата.
Глава 3: Очарователният непознат
Дните след откриването на калната следа се превърнаха в мъчение. Параноята беше мой постоянен спътник. Превърнах апартамента си в крепост. Сложих допълнителна ключалка на вратата, а вечер подпирах дръжката със стол, стара и неефективна мярка, която обаче ми носеше минимално психологическо успокоение. Всяка вечер проверявах снимките, които бях направила сутринта, сравнявайки ги с реалността, търсейки нови размествания, нови доказателства. Понякога ги откривах – списание, преместено с милиметри, възглавница на дивана, обърната на другата страна. Друг път не намирах нищо и това беше почти по-лошо. Липсата на доказателства ме караше да се съмнявам в себе си, да се чудя дали Ралица не е права, дали всичко не е плод на стреса и самотата.
За да избягам от задушаващата атмосфера на дома си, започнах да прекарвам все повече време в библиотеката на университета или в малко, уютно кафене наблизо. Там, заобиколена от хора, от тихия ромон на разговори и аромата на кафе, успявах за кратко да забравя за сенките, които ме преследваха.
Един такъв следобед седях на обичайната си маса до прозореца, потънала в сложни изчисления за новия си проект. Бях толкова концентрирана, че не забелязах кога мъжът на съседната маса се е обърнал към мен.
„Извинете, че ви безпокоя“, каза той. Гласът му беше дълбок и приятен. Вдигнах глава. Пред мен стоеше мъж на около тридесет и пет, облечен в безупречен тъмносин костюм. Имаше тъмна, късо подстригана коса, лека набола брада и очи, които те гледаха с пронизваща прямота. Излъчваше увереност и спокойна сила. „Видях, че работите върху архитектурни планове. Самият аз се занимавам с това. По-точно, с инвестиции в недвижими имоти.“
Той се усмихна, а усмивката му беше обезоръжаваща. „Аз съм Димитър.“
„Ася“, представих се аз, леко смутена от неочакваното внимание.
„Приятно ми е, Ася. Проектът ви изглежда впечатляващ. Много амбициозен.“ Той посочи с поглед към чертежите ми.
Започнахме да говорим. Димитър беше интелигентен, задаваше точни и информирани въпроси за работата ми. Показах му някои от идеите си, а той ме изслуша с интерес, какъвто никой досега не беше проявявал към студентските ми проекти. Разказа ми за своята компания, за големите строителни обекти, които финансираше. Говореше с лекота за милиони, за сложни сделки и за бъдещето на градската среда. Беше от друг свят, свят на власт и възможности, който изглеждаше безкрайно далеч от моя, изпълнен с тревоги за следващата вноска по кредита.
Вниманието му ми подейства като балсам. За пръв път от месеци говорех с някого, без да се чувствам като жертва или като луда. Говорих като Ася, бъдещият архитект. Той ме накара да се почувствам видяна.
„Трябва да вечеряме някой път“, предложи той, когато стана време да си тръгва. „Бих искал да чуя повече за визията ти. Талант като твоя не бива да остава незабелязан.“
Разменихме си телефоните. Когато си тръгна, остави след себе си лек аромат на скъп парфюм и усещане за вълнение, което отдавна не бях изпитвала. Може би това беше знак. Може би животът ми най-накрая започваше да се обръща в нова, по-добра посока.
Няколко дни по-късно излязохме на вечеря. Заведе ме в луксозен ресторант на последния етаж на една от най-високите сгради в града. Гледката беше спираща дъха, а атмосферата – опияняваща. Димитър беше перфектният кавалер – внимателен, забавен, галантен. Разказваше ми истории за пътуванията си, забавни случки от бизнес срещи, но през цялото време успяваше да върне фокуса върху мен. Питаше за детството ми, за мечтите ми, за семейството.
„Значи живееш в онзи стар апартамент на баща ти?“, попита той в един момент, сякаш между другото. „Чувал съм за тази сграда. Класическа архитектура, солидно строителство. Рядкост в днешно време.“
„Да, баща ми я проектира. Беше неговата гордост.“
„Трябва да е бил голям талант“, отбеляза Димитър, вдигайки чашата си с вино. „Жалко, че си е отишъл толкова млад. Чух, че е било инцидент.“
Нещо в начина, по който го каза, ме накара да настръхна. Беше прекалено добре информиран.
„Откъде знаеш всичко това?“, попитах аз, опитвайки се гласът ми да звучи небрежно.
Той се усмихна отново, но този път усмивката не достигна до очите му. „Бизнесът с имоти е малък свят, Ася. Хората говорят. Аз просто слушам. Интересувам се от сградата. От квартала. Има голям потенциал. Всъщност, моята компания проявява сериозен интерес да изкупи целия район за един мащабен нов проект.“
Думите му прозвучаха като предупреждение. Изведнъж очарованието на вечерта започна да се изпарява, заменено от познатото усещане за безпокойство. Той не се интересуваше просто от мен. Интересуваше се от моята сграда. От моя апартамент.
„Надявам се, че това не те притеснява“, добави той, усетил промяната в настроението ми. „Това са просто планове за бъдещето. Все още нищо конкретно. Хайде да не говорим за работа.“
Той смени темата, но аз вече бях нащрек. Под обаятелната фасада се криеше нещо друго – студена пресметливост, амбиция, която не се спираше пред нищо. Зададох си въпроса дали срещата ни в кафенето наистина е била случайна. Или е била внимателно планирана стъпка в неговата бизнес стратегия.
Когато ме изпрати до вкъщи, той се опита да ме целуне. Отдръпнах се инстинктивно.
„Какво има?“, попита той, а в гласа му се долавяше раздразнение.
„Просто… всичко се случва твърде бързо“, излъгах аз.
Той ме погледна продължително, а очите му бяха непроницаеми. „Добре. Както кажеш. Ще ти се обадя.“
Гледах го как се отдалечава с лъскавата си кола и се чувствах по-объркана от всякога. Бях привлечена от него, от света, който представляваше. Но интуицията ми крещеше, че този мъж е опасен. Че интересът му към мен е свързан с нещо повече от архитектурните ми проекти.
Качих се в апартамента си, а чувството, че съм наблюдавана, се завърна с нова сила. Но този път не бях сигурна откъде идва заплахата – от невидимия натрапник над мен или от очарователния непознат, който току-що ме беше оставил пред вратата. Имах ужасното предчувствие, че по някакъв начин двамата са свързани. И аз бях точно по средата.
Глава 4: Шепот от миналото
Срещата с Димитър ме разтърси. Тя внесе нов елемент в уравнението на моя страх – конкретна, разпознаваема заплаха, облечена в скъп костюм и прикрита зад обаятелна усмивка. Вече не се борех само с невидими шумове и разместени предмети; борех се с подозрението, че някой целенасочено иска моя дом, наследството на баща ми. Това подозрение превърна апартамента ми от просто обитавано от духове място в бойно поле.
Странните събития обаче не спряха. Напротив, те станаха по-дръзки. Една вечер, докато се къпех, огледалото в банята се запоти. Когато излязох и го избърсах, видях в замъгленото отражение една дума, изписана с пръст върху стъклото: „Внимавай“. Изпищях и отскочих назад. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Когато се осмелих да погледна отново, думата беше почти изчезнала, размита от парата. Беше ли реално? Или умът ми си играеше жестоки шеги?
Друг път се прибрах и заварих лек, едва доловим мирис на непознат мъжки парфюм в коридора. Не беше скъпият, тежък аромат на Димитър. Беше нещо по-старо, по-класическо. Миризмата изчезна бързо, но остави след себе си лепкаво усещане за нахлуване.
Реших, че повече не мога да стоя безучастна. Трябваше да узная истината за тази сграда, за нейните тайни. Започнах да действам като истински изследовател. Прекарах часове в градския архив, ровейки се в прашни папки и стари кадастрални планове. Като студент по архитектура, знаех какво да търся. Намерих оригиналните чертежи на сградата, подписани лично от баща ми. Разгънах огромните листове на една маса и започнах да ги изучавам сантиметър по сантиметър.
И тогава го видях. Нещо, което не съответстваше на сегашното разположение. Между моя апартамент и този над мен имаше отбелязано малко пространство, обозначено като „техническо помещение“. На сегашните планове то не съществуваше. Сякаш беше заличено, зазидано. Спомних си за шумовете – влаченето, скърцането. Дали не идваха оттам? Дали в стените на моя дом не се криеше тайна стая?
Идеята беше колкото плашеща, толкова и интригуваща. Тя даваше физическо обяснение на необяснимото.
За да науча повече, реших да поговоря с единствения останал стар наемател в сградата – госпожа Вера, възрастна вдовица, която живееше на първия етаж от построяването на кооперацията. Намерих я да полива цветята на балкона си. Отначало беше подозрителна, но когато ѝ казах, че съм дъщерята на Васил, архитектът, лицето ѝ омекна.
„Ах, Васил…“, въздъхна тя. „Какъв човек беше. Талантлив, винаги усмихнат. Но имаше тежък живот, милото момиче. Особено към края.“
Покани ме в апартамента си, който беше като капсула на времето, изпълнен със стари мебели и мирис на нафталин. Направи ми билков чай и започна да разказва.
„Баща ти много обичаше тази сграда“, каза тя, гледайки през прозореца. „Наричаше я своето дете. Но бизнесът го съсипа. Имаше съдружник, един такъв… хитър, безскрупулен. Всички казваха, че го е измамил, взел му е всичко. А после се появи и друг, още по-лош. Един млад, нахакан богаташ, който искаше да купи всичко. Притискаше баща ти, заплашваше го. Последните месеци Васил беше сянка на себе си. Все се оглеждаше, все се страхуваше от нещо.“
„Какво се случи с първия съдружник?“, попитах аз, а сърцето ми биеше учестено.
„Фалира. Изгуби всичко. Говореше се, че е заради този новия. Че го е съсипал. След това изчезна, никой повече не го видя. Горкият човек, имаше син на твоите години. Симеон, мисля, че се казваше.“
Симеон. Името прозвуча странно познато, но не можех да си спомня откъде.
„А новият… този богаташът… знаете ли как се казва?“, попитах, макар че вече се досещах за отговора.
Госпожа Вера присви очи. „Нещо… Димитър, май беше. Да, Димитър. Много опасен човек, моето момиче. Стой далеч от такива хора.“
Всичко започваше да се свързва. Димитър не беше просто инвеститор, проявяващ интерес към квартала. Той е имал взаимоотношения с баща ми. Враждебни взаимоотношения. И сега, години по-късно, се появяваше отново, ухажвайки ме, докато в същото време се опитваше да вземе последното нещо, което ми беше останало от баща ми.
Благодарих на госпожа Вера и се прибрах в апартамента си. Вече не го гледах със страх, а с нов интерес. Стените му не криеха призраци. Криеха тайни. Тайните на баща ми. А може би и доказателства. Доказателства за това, което Димитър му е причинил. И аз бях решена да ги намеря.
Застанах в средата на хола и се загледах в тавана. Някъде там, между моя под и неговия таван, се криеше ключът към всичко. Имах чувството, че шепотът от миналото най-накрая започва да става по-силен, превръщайки се в ясен глас, който ме зовеше да разкрия истината.
Глава 5: Семейни връзки и лъжи
Въоръжена с новите знания, реших, че е време за директна конфронтация. Трябваше да говоря с майка си, да я притисна да ми каже истината, която очевидно криеше от години. Отидох в дома ѝ без предупреждение, за да няма време да се подготви, да измисли нови лъжи.
Заварих я да преглежда купчини сметки и банкови извлечения на кухненската маса. Лицето ѝ беше бледо и изпито. Когато ме видя, тя бързо събра документите на купчина, сякаш се опитваше да скрие нещо.
„Ася! Какво има? Случило ли се е нещо?“, попита тя, а в гласа ѝ се долавяше паника.
„Точно това искам да разбера, мамо. Какво се е случило? Какво се е случило с татко, с бизнеса му? Кой е Димитър?“
При споменаването на името му, майка ми пребледня още повече. Тя седна тежко на стола.
„Откъде знаеш това име?“, прошепна тя.
„Това има ли значение? Той ме намери. Ухажва ме, кани ме на вечери, а в същото време ми казва, че иска да събори сградата. Бащината сграда! И ти през цялото време си знаела за него, нали?“
Тя мълчеше, вперила поглед в ръцете си.
„Говори, мамо! Дължиш ми истината! Заради него ли е умрял татко? Той ли го е убил?“
„Не!“, извика тя, а гласът ѝ пресекна. „Не беше така. Беше… сложно.“
И тогава, под напора на моя гняв, стената от лъжи, която беше градила с години, започна да се руши. Тя ми разказа. Разказа ми как баща ми, Васил, е бил притиснат от Димитър, тогава млад и агресивен хищник в строителния бизнес. Димитър искал терена, на който била построена сградата. Баща ми отказал да продаде. Тогава Димитър започнал систематично да го съсипва. Използвал е връзките си, за да блокира другите му проекти, настройвал е доставчици срещу него. Първият му съдружник, бащата на Симеон, не издържал на натиска и фалирал. Баща ми обаче бил упорит. Сградата била неговата мечта.
„Той имаше огромни дългове, Ася“, проплака майка ми. „Дължеше пари на много хора, включително и на Димитър. В деня на… инцидента, двамата са имали среща на строежа. Според официалната версия, баща ти се е подхлъзнал и е паднал. Но аз знам, че са се карали. Димитър беше последният човек, който го е видял жив.“
„И ти си мълчала? През всичките тези години си мълчала?“
„Какво можех да направя?“, изхлипа тя. „Нямах доказателства. Той беше силен, богат. Аз бях сама с две деца. Страхувах се. Той ме заплаши. Каза, че ако кажа и дума, ще съсипе и нас. Ще ни вземе всичко.“
Слушах я и не можех да повярвам. Целият ми живот беше построен върху лъжа. Баща ми не беше загинал при нещастен случай. Вероятно е бил убит. И майка ми е знаела.
Но това не беше всичко. Тя ми призна, че след смъртта на баща ми е продължила да затъва финансово. За да поддържа стандарта на живот, за да плаща скъпото образование на Ралица, тя е теглила нови и нови заеми. Част от тях – от сенчести фирми, свързани с Димитър. Тя беше в неговия капан. Всички бяхме.
Тръгнах си от дома ѝ с разбито сърце. Гневът ми беше смесен със съжаление. Майка ми не беше злодей. Беше просто слаба, уплашена жена, която беше направила серия от грешни избори.
Реших, че трябва да говоря и с Ралица. Може би тя знаеше повече. Намерих я в офиса ѝ, тъкмо приключваше работа. Когато ѝ разказах за разговора с майка ни, тя не изглеждаше изненадана.
„Знаех, че е затънала“, каза тя уморено, сваляйки очилата си. „Опитвала съм се да говоря с нея, но тя не слуша. Живее в свой собствен свят.“
„Защо не си ми казала? Защо ме оставихте да си мисля, че всичко е наред, докато аз едва свързвам двата края с тази ипотека?“
Тогава Ралица избухна. Натрупаното с години напрежение, преструвките, всичко се изля от нея.
„Защото ти беше малката, талантливата! Ти беше тази, която трябваше да бъде предпазена! Аз бях тази, която трябваше да е силна, да се омъжи добре, да осигури стабилност! Мислиш ли, че ми е лесно? Мислиш ли, че бракът ми с Виктор е приказка? Той работи по осемнадесет часа на ден за шефа си! И знаеш ли кой е шефът му? Димитър! Да, Ася, същият Димитър! Светът е по-малък, отколкото си мислиш.“
Бях шокирана. Зет ми, съпругът на сестра ми, работеше за мъжа, който беше съсипал баща ни.
„Виктор знае ли?“, попитах.
„Не знам какво знае. Той не говори за работа. Ние почти не говорим.“ Гласът ѝ трепна. „Уморена съм, Ася. Толкова съм уморена да се преструвам.“
В този момент телефонът ѝ извибрира. Тя погледна екрана и лицето ѝ се промени. Бързо написа съобщение, а в очите ѝ се появи изражение, което не бях виждала досега – смесица от вина и копнеж. Инстинктивно разбрах.
„Имаш ли връзка?“, попитах тихо.
Тя не отговори, но мълчанието ѝ беше по-красноречиво от всякакви думи. Моята перфектна, безупречна сестра, имаше таен живот. Семейството ми, което смятах за просто разединено, се оказа прогнило от тайни, лъжи и предателства. Всеки криеше нещо. Всеки водеше своя собствена битка.
Излязох от офиса ѝ и тръгнах безцелно по улиците. Чувствах се сякаш земята се е отворила под краката ми. Всичко, в което вярвах, беше илюзия. Баща ми, майка ми, сестра ми… Всички те имаха скрити лица.
И в центъра на цялата тази паяжина от лъжи стоеше Димитър. Той не просто беше съсипал баща ми. Той беше отровил цялото ми семейство. Беше ги хванал в мрежата си от дългове, страх и зависимости.
Разбрах, че борбата ми вече не е само за апартамента. Беше борба за истината. За паметта на баща ми. За освобождението на семейството ми. И знаех, че ще трябва да я водя сама.
Глава 6: Дилемата на адвоката
Разкритията на Ралица ме оставиха в състояние на шок. Фактът, че зет ми, Виктор, работеше за Димитър, правеше ситуацията безкрайно по-сложна и опасна. Той не беше просто част от пейзажа; той беше фигура на вражеската територия. Въпросът беше на чия страна е.
След дълги колебания реших, че трябва да рискувам и да говоря с него. Имах нужда от съюзник, от някой, който познава системата отвътре. Имах нужда от адвокат. Уговорих си среща с него в офиса му, под претекст, че искам правна консултация относно ипотеката си.
Адвокатската кантора на Димитър се намираше в лъскава стъклена сграда в сърцето на бизнес района. Всичко крещеше за пари и власт – полиран мрамор, скъпи картини по стените, млади, забързани служители в безупречни костюми. Кабинетът на Виктор беше на висок етаж, с панорамна гледка към града. Самият той изглеждаше уморен, с тъмни кръгове под очите, но както винаги, беше облечен перфектно.
„Ася, влизай“, каза той, като се насили да се усмихне. „Ралица ми каза, че ще дойдеш. Проблеми с банката?“
„Не точно“, отговорих аз, сядайки на стола срещу масивното му бюро. „Проблемът ми е с твоя шеф.“
Усмивката на Виктор изчезна. Той се облегна назад, скръсти ръце пред гърдите си и ме изгледа с професионално непроницаемо изражение.
„Димитър е мой клиент, както и мой работодател. Не мога да обсъждам делата му.“
„Няма да обсъждаме делата му. Ще обсъждаме делата на баща ми. Искам да знам всичко, което знаеш за отношенията му с Васил. Искам да знам защо, години след смъртта му, Димитър все още преследва семейството ми.“
Виктор въздъхна и разтри слепоочията си. „Ася, това са стари истории. Опасни истории. Не си прави услуга, като ровиш в тях.“
„Баща ми е мъртъв заради тези ‘стари истории’! Майка ми е затънала в дългове към него! Аз съм тормозена в собствения си дом от някого, когото не познавам, но съм сигурна, че е свързан с него! А ти си женен за сестра ми и работиш за този човек! Имаш ли изобщо представа в какъв конфликт на интереси се намираш?“
Гласът ми се повиши, изпълнен с гняв и отчаяние. Виктор потрепна.
„Знам повече, отколкото си мислиш“, каза той тихо. „Знам, че Димитър е безскрупулен. Знам, че използва всякакви методи, за да постигне целите си – изнудване, заплахи, финансови капани. Знам, че иска парцела, на който е построена вашата сграда, на всяка цена. Той е обсебен от него. Смята, че баща ти го е ‘ограбил’, като е отказал да му го продаде навремето.“
„Значи знаеш, че е престъпник, и въпреки това работиш за него?“
„Не е толкова просто!“, сопна се той. „Имам семейство, имам кариера. Дължа му лоялност. Той ми даде шанс, когато никой друг не искаше. Плаща ми заплата, която позволява на Ралица да има живота, който иска. Или поне живота, който си мисли, че иска.“ Последните думи прозвучаха горчиво.
„А моралът, Виктор? А справедливостта? Те нямат ли значение?“
Той се изправи и отиде до прозореца, загледан в града под нас. „Моралът е лукс, Ася. Лукс, който малцина могат да си позволят. В този свят или си хищник, или си плячка. Аз избрах да не бъда плячка.“
„Значи ще стоиш и ще гледаш как той унищожава и моето бъдеще, така ли? Как ще вземе дома ми?“
Той се обърна към мен. В очите му видях борба – битка между страха и съвестта.
„Не мога да действам директно срещу него. Ще ме съсипе. Не само мен, но и Ралица. Той знае всичко за всеки. Сигурен съм, че знае и за… проблемите в брака ни. Ще го използва срещу мен без да му мигне окото.“
Разбрах, че го е страх. Истински го беше страх. Но в този страх видях и малка пролука.
„Не искам да действаш директно“, казах аз, сменяйки тактиката. „Искам информация. Предупреди ме. Кажи ми какви са ходовете му. Дай ми някакво предимство. Дължиш го на Ралица. Дължиш го на паметта на баща ѝ.“
Той мълчеше дълго. Гледаше ме, преценяваше ме. Виждах как в ума му се въртят колелата на дилемата – лоялността към чудовището, което го храни, или дългът към семейството, което се разпада.
„Той подготвя съдебно дело“, каза най-накрая той, без да ме гледа в очите. „Ще използва дълговете на майка ти като основание да поиска възбрана върху апартамента ти. Ще твърди, че той е единственият семеен актив, който може да покрие задълженията. Ще ви притисне до стената, докато не се съгласите да му продадете на безценица.“
Информацията беше като удар в стомаха. Значи вече не ставаше дума за тормоз, а за открита война.
„Кога?“, попитах с пресъхнало гърло.
„Скоро. Неговите адвокати вече работят по случая. Бъди готова, Ася. И бъди много, много внимателна. Не го подценявай. Той няма да се спре пред нищо.“
Това беше всичко, което можеше да ми даде. Един криптиран съвет, едно предупреждение. Не беше много, но беше нещо. Беше знак, че съвестта му не е напълно мъртва.
Тръгнах си от лъскавия офис с ново усещане за неотложност. Времето ми изтичаше. Димитър стягаше примката около мен и семейството ми. И докато той имаше армия от адвокати, аз имах само себе си, едно смътно предупреждение и тайната на една скрита стая. Трябваше да действам бързо. Трябваше да намеря това, което баща ми е скрил. То беше единственият ми шанс.
Глава 7: Наблюдателят се разкрива
Предупреждението на Виктор ме накара да действам. Вече нямах време за колебания и страхове. Трябваше да вляза в празния апартамент над мен, трябваше да намеря онова „техническо помещение“ от чертежите на баща ми. Това беше единственият ми ход.
Но не можех да го направя сама. Имах нужда от помощ, от някой, на когото вярвам. Единственият такъв човек беше Кремена. Обадих ѝ се и ѝ разказах всичко – за Димитър, за семейните тайни, за подозренията ми, за скритата стая. За разлика от семейството ми, тя не ме сметна за луда. Изслуша ме внимателно, а в очите ѝ се четеше смесица от ужас и решителност.
„Влизаме“, каза тя без никакво колебание, след като приключих разказа си. „Кога?“
Решихме да действаме през нощта, когато цялата сграда спеше. Подготвихме се като за обир. Взехме фенерчета, лост, комплект шперцове, които Кремена беше купила онлайн от чисто любопитство преди години. Чувствахме се като героини от евтин шпионски филм, но страхът беше съвсем реален.
Около два часа след полунощ се измъкнахме в тихия коридор. Сърцето ми биеше до пръсване, докато се качвахме по стълбите към горния етаж. Застанахме пред вратата на апартамента. Беше покрита с прах и паяжини, точно както бяха казали полицаите. Но аз знаех, че това е само маскировка.
Кремена се зае с ключалката. Ръцете ѝ трепереха, но тя беше упорита. След няколко минути, които ми се сториха цяла вечност, се чу тихо щракване. Вратата се открехна със скърцане, което проехтя в тишината като изстрел.
Влязохме вътре и затворихме вратата след себе си. Включихме фенерчетата. Лъчите им зашариха из мрака, разкривайки шокираща гледка. Апартаментът изобщо не беше празен. Беше превърнат в нещо като… наблюдателен пост.
Вместо мебели, имаше техника. Маси с монитори, компютри, кабели, опънати по пода. На един от мониторите видях нещо, което смрази кръвта ми. Беше картина от скрита камера. Картина от моята всекидневна. Виждах дивана си, масичката за кафе, чертежите си, разпръснати по пода. Той ме е наблюдавал. През цялото време. Не само ме е слушал, но и ме е гледал.
В ъгъла имаше разпънато походно легло, няколко празни консерви и бутилки с вода. Някой живееше тук. Или по-скоро, вегетираше.
„Ася, погледни“, прошепна Кремена, насочвайки фенерчето си към стената.
Стената, която делеше апартамента от моя, беше покрита с разпечатани планове, снимки, бележки. Бяха чертежите на баща ми. Имаше снимки на Димитър, на майка ми, на Ралица. Имаше и мои снимки, направени от разстояние. Беше стената на един обсебен човек.
Изведнъж чухме шум. Скърцане на дъска зад нас. Обърнахме се светкавично. На прага на една от стаите стоеше силует. Висок, слаб мъж. В ръката си държеше нещо метално.
И двете изпищяхме.
„Не мърдайте!“, каза той. Гласът му беше дрезгав, сякаш не го беше използвал отдавна.
Лъчът на фенерчето ми попадна върху лицето му. Беше на моята възраст, може би малко по-голям. Имаше измъчен вид, с хлътнали очи и няколкодневна брада. Но имаше нещо познато в чертите му.
„Кой си ти?“, успях да промълвя аз.
Той пристъпи напред в светлината. „Казвам се Симеон.“
Симеон. Името, което госпожа Вера беше споменала. Синът на съдружника на баща ми. Наблюдателят, натрапникът, източникът на моя ужас, беше той.
„Ти… ти си ме наблюдавал“, казах аз, а гневът започна да измества страха. „Плашил си ме до смърт. Защо?“
„Не съм искал да те плаша“, каза той, а в гласа му се долавяше умора. „Опитвах се да те предпазя. И да намеря нещо. Нещо, което баща ти е скрил.“
Той свали лоста, който държеше. Видяхме, че не е агресивен, а по-скоро уплашен от нашето присъствие.
„Баща ми и твоят баща бяха съдружници“, продължи Симеон. „Димитър ги унищожи. Съсипа баща ми, който изгуби всичко и умря няколко години по-късно от разбито сърце. И уби твоя баща. Знам го, макар да не мога да го докажа.“
Той ни разказа своята история. След като останал сам, се заклел да отмъсти и да изчисти името на баща си. Бил убеден, че преди да умре, Васил е успял да скрие доказателства срещу Димитър – документи, счетоводни книги, може би дори записи. И е бил сигурен, че скривалището е някъде в тази сграда, в неговото творение.
„От години търся“, каза Симеон. „Проникнах тук, защото знаех, че апартаментът е празен. Живея като призрак. Търся онази тайна стая, която баща ти е проектирал. Шумовете, които си чувала, съм бил аз. Опитвах се да бъда тих. Камерите ги сложих, когато Димитър започна да се навърта около теб. Исках да знам какво замисля, да те предпазя. Думата на огледалото… аз я написах. Исках да те предупредя.“
Слушах го и не знаех какво да чувствам. Той беше моят преследвач, но не беше злодей. Беше жертва, точно като мен. Обсебен от миналото, воден от желание за справедливост.
„Намерих чертежите“, казах аз тихо. „Знам за стаята. Мисля, че е някъде зад тази стена.“
Погледите на трима ни се насочиха към стената, покрита с планове. В този момент ние вече не бяхме натрапници и жертва. Бяхме съюзници. Обединени от общ враг и обща цел.
„Добре“, каза Симеон, а в очите му проблесна нова надежда. „Тогава да я намерим. Заедно.“
Глава 8: Опасен съюз
Формирането на нашия троен съюз – аз, Кремена и Симеон – беше колкото неочаквано, толкова и необходимо. Страхът от Симеон се трансформира в несигурно доверие, породено от споделената болка и общия враг. Апартаментът над моя, доскоро източник на ужас, се превърна в наш щаб, в таен команден център на нашата малка война срещу Димитър.
Симеон ни показа всичко. Оказа се, че е брилянтен технически гений. Беше хакнал не само общинските архиви, за да намери допълнителни планове на сградата, но беше успял да проникне и в някои по-ниско ниво сървъри на фирмата на Димитър. Информацията беше фрагментарна, но потвърждаваше думите на Виктор – готвеше се мащабна офанзива за придобиване на целия квартал. Нашият имот беше ключов.
Докато Симеон обясняваше техническите детайли, аз разказах за заплахите, за дълговете на майка ми и за предстоящото съдебно дело. Лицето му се помрачи.
„Знаех си“, каза той. „Това е неговият стил. Първо те примамва, после те притиска финансово и накрая те довършва с адвокати. Той не е просто бизнесмен, той е хищник.“
В този момент един от мониторите на Симеон, който показваше картина от камера, насочена към улицата, привлече вниманието ни. Черният, лъскав автомобил на Димитър спря пред входа на нашата кооперация. Сърцето ми подскочи. Какво правеше тук толкова късно?
Той не излезе от колата. Седеше вътре, а слабата светлина от таблото осветяваше силуета му. Просто стоеше и гледаше към прозорците ми. Наблюдаваше. Сякаш знаеше, че вече не съм сама. Сякаш усещаше, че нещо се е променило. След десетина минути, които ми се сториха като часове, колата потегли бавно и изчезна в нощта.
Това беше демонстрация на сила. Предупреждение. Той знаеше, че се доближавам до истината, и ми показваше, че съм в обсега му.
На следващия ден заплахите му станаха директни. Получих съобщение на телефона си от непознат номер. Беше снимка. Снимка на Ралица, която излизаше от хотел с мъж, който очевидно не беше Виктор. Сърцето ми се сви. Последва второ съобщение: „Всеки има тайни. Някои са по-скъпи от други. Не прави грешки.“
Показах съобщенията на Симеон и Кремена.
„Изнудва те“, каза Симеон мрачно. „Използва семейството ти срещу теб. Ще използва дълговете на майка ти, изневярата на сестра ти. Ще ви разкъса парче по парче.“
Скоро след това дойде и официалният удар. Призовка. Фирмата на Димитър беше завела дело за събиране на дълга на майка ми, като искаше възбрана и публична продан на моя апартамент. В документите, които получих, името на един от адвокатите, подписали иска, се набиваше в очите ми: Виктор. Зет ми официално беше застанал на страната на врага.
Чувствах се като в капан. От една страна, Димитър ме заплашваше с тайните на семейството ми. От друга, ме атакуваше с цялата мощ на правната си машина.
Обадих се на Ралица. Бях бясна.
„Той знае!“, изкрещях в телефона. „Изпрати ми снимка. Той знае за теб и любовника ти! И Виктор… Виктор е подписал иска срещу мен!“
От другата страна на линията се чу задавен стон. „О, не…“, прошепна Ралица. „Знаех си, че ще стане така. Виктор ми каза. Димитър го е заплашил. Казал му е, че ако не сътрудничи, ще унищожи кариерата му и ще разкрие всичко.“
„Значи просто ще се предадете? Ще го оставите да ни съсипе?“
„Какво можем да направим, Ася?“, плачеше тя. „Той държи всички козове.“
Не, не ги държеше. Той не знаеше за Симеон. Не знаеше, че сме на прага да открием скривалището на баща ми. Това беше нашият единствен коз.
Върнах се в щаба ни над моя апартамент с нова решителност.
„Край на игрите“, казах аз на Симеон и Кремена. „Намираме тази стая. Още сега.“
Нашият опасен съюз трябваше да даде резултат. Времето за дебнене и страх беше свършило. Беше време за действие. Димитър беше обявил война. А ние щяхме да отвърнем на удара.
Глава 9: Стените пазят тайни
Подтикнати от примката, която Димитър стягаше около нас, ние се хвърлихме в търсенето на тайната стая с енергията на отчаянието. Симеон, с неговите технически познания, аз, с разбирането си за архитектурните планове на баща ми, и Кремена, с непоклатимия си кураж, се превърнахме в екип, работещ срещу часовника.
Изучавахме чертежите отново и отново. Баща ми беше гений. Скривалището не беше просто зазидано пространство. Беше интегрирано в самата структура на сградата, използвайки вентилационни шахти и носещи стени като прикритие. Според изчисленията ни, достъпът до него трябваше да бъде от моя апартамент.
Започнахме методично да изследваме стената в моята всекидневна, която граничеше с апартамента на Симеон. Почуквахме, измервахме, сравнявахме със схемите. Симеон използва малък ендоскоп, който промуши през дупка, пробита зад една картина. Образът на малкия екран беше неясен, но показваше празно пространство. Бяхме на прав път.
Механизмът за отваряне, според бележките на баща ми в полетата на чертежа, беше скрит в старата камина, която от години не се използваше. Тя беше красива, облицована с мрамор, но я смятах просто за декоративен елемент. След внимателно оглеждане, открихме леко разхлабена тухла в основата ѝ. Когато я натиснахме, се чу глух механичен звук. Част от стената до камината, прикрита зад голяма библиотека, се плъзна навътре безшумно, разкривайки тесен, тъмен отвор.
Сърцата ни щяха да изскочат. Стояхме на прага на тайната на баща ми.
Първи влезе Симеон с фенерче в ръка. Аз и Кремена го последвахме. Въздухът вътре беше застоял и тежък, миришеше на стара хартия и прах. Помещението беше малко, не по-голямо от килер. По стените имаше рафтове, а на тях – папки, кутии и счетоводни тефтери. На малко бюро в центъра стоеше стар касетофон и купчина аудиокасети.
А на стената, точно срещу входа, беше закачена една-единствена снимка в рамка. На нея беше баща ми, който ме прегръщаше като малко момиче. Под снимката имаше кожен бележник.
Пристъпих напред и го взех с треперещи ръце. Беше неговият личен дневник.
Седнахме на пода в тайната стая, а прахът танцуваше в лъчите на фенерчетата ни. Започнах да чета на глас. Гласът ми трепереше, докато думите на баща ми изпълваха тишината.
Дневникът беше сърцераздирателна хроника на последните месеци от живота му. Той описваше с подробности как Димитър систематично е съсипвал бизнеса му, как е заплашвал него и семейството му. Описваше партньорството си с бащата на Симеон и огромната си вина за това, че го е въвлякъл в тази каша.
Но най-страшното беше в последните страници. Баща ми описваше последната си среща с Димитър на строежа. Димитър му беше предложил последен изход – да му прехвърли сградата срещу символична сума и опрощаване на дълговете. Баща ми е отказал. Тогава, според записките му, Димитър го е блъснал. Баща ми е паднал от скелето. Не е било нещастен случай. Било е убийство, или в най-добрия случай, причиняване на смърт по непредпазливост, прикрито като инцидент.
„Той ме остави да лежа там“, пишеше баща ми с разкривен почерк. „Гледаше ме отгоре и не направи нищо. Знаеше, че умирам. Знам, че няма да изляза жив оттук, но той няма да получи тази сграда. Скрих всичко. Всички доказателства за неговите измами, за прането на пари, за фалшивите му фирми. Те са в стените, които той толкова много иска. Един ден дъщеря ми ще ги намери. Ася, мое малко момиче, бъди силна. Прости ми, че те оставям с тази тежест.“
Сълзи се стичаха по лицето ми, капейки върху пожълтелите страници. Кремена плачеше тихо до мен. Симеон стоеше като вкаменен, а лицето му беше маска от гняв и скръб.
Това беше повече от доказателство. Беше предсмъртно писмо. Беше вик за справедливост от гроба.
Разгледахме останалите неща. Папките съдържаха копия на договори, банкови извлечения, офшорни сметки – цялата престъпна империя на Димитър, документирана от баща ми. А на аудиокасетите… на тях бяха записани разговори. Баща ми тайно е записвал срещите си с Димитър. Гласът на младия, арогантен Димитър, който заплашваше, изнудваше и се хвалеше с престъпленията си, отекна в малката стая.
Имахме всичко. Имахме оръжието, с което да го унищожим.
Изведнъж миналото ми придоби смисъл. Вече не бях просто жертва на обстоятелствата. Бях пазител на наследството на баща ми. Той не ми беше оставил само дългове и страхове. Беше ми оставил мисия.
Излязохме от тайната стая, носейки със себе си тежестта на истината. Вече не бях уплашеното момиче, което се стряска от всеки шум. Бях дъщерята на Васил. И щях да довърша това, което той беше започнал.
Глава 10: Разплатата
С доказателствата в ръце, ние се оказахме на кръстопът. Първият ни инстинкт беше да отидем директно в полицията и да предадем всичко. Но Симеон, който познаваше методите на Димитър по-добре от всеки, ни спря.
„Недейте“, каза той с твърд глас. „Мрежата му е огромна. Има хора навсякъде – в полицията, в прокуратурата. Ако просто се появим с тези папки, той ще научи за минути. Ще задейства адвокатите си, ще обяви доказателствата за фалшиви, ще ни обвини в опит за изнудване. Ще ни оплете в съдебни дела с години, докато оригиналите ‘изчезнат’ от някое полицейско управление. Трябва да бъдем по-умни от него.“
Той беше прав. Да се борим с Димитър на негова територия, използвайки неговите правила, беше самоубийство. Трябваше да използваме неговото собствено оръжие срещу него – страха и заплахата.
Първата ми стъпка беше да се обадя на Виктор. Този път не го молех за помощ. Заповядвах му.
„Среща. Веднага. Идвай в моя апартамент. Сам“, казах аз и затворих, преди да успее да възрази.
Той пристигна след по-малко от час, блед и разтревожен. Посрещнах го на вратата и го въведох в хола. На масата за кафе бях разстлала няколко от най-силните документи – схема на офшорните му компании и разпечатка на един от записаните разговори.
„Какво е това?“, попита той, но в гласа му нямаше любопитство, а ужас.
„Това е краят на Димитър“, отговорих студено. „Намерихме ги. Всичко, което баща ми е събрал срещу него. Включително и дневника му, в който описва как Димитър го е оставил да умре.“
Очите на Виктор се разшириха. Той седна тежко на дивана, неспособен да откъсне поглед от документите.
„Сега имаш избор, Виктор“, продължих аз. „Можеш да потънеш заедно с него, като негов лоялен адвокат, съучастник в прикриването на престъпленията му. Или можеш да помогнеш на семейството си. Можеш да помогнеш на съпругата си.“
„Какво искаш от мен?“, прошепна той.
„Искам вътрешна информация. Всичко, което знаеш. Всички други престъпления, които не са в тези папки. Имена, дати, сметки. Искам да ми помогнеш да изготвя атаката си така, че той да няма никакъв ход. Това е твоят шанс да се измъкнеш. Да изчистиш съвестта си.“
Виктор беше притиснат до стената. Гледаше ме, после документите, после пак мен. Виждах как страхът му от Димитър се бори с инстинкта му за самосъхранение и може би, с някаква останала частица чест.
„Добре“, каза той най-накрая. „Ще го направя.“
В следващите няколко часа Виктор ни разкри цялата мръсна схема на Димитър отвътре. Разказа ни за други измамени партньори, за политически чадъри, за конкретни случаи на изнудване. С неговата помощ картината стана пълна. Вече имахме не само миналото, но и настоящето на неговата престъпна империя.
Следващата стъпка беше семейството ми. Събрах майка ми и Ралица в апартамента. Разказах им всичко. Прочетох им части от дневника на баща ми. За пръв път от години трите бяхме заедно, обединени не от лъжи, а от една болезнена, ужасяваща истина.
Майка ми се срина. Тя плачеше неудържимо, повтаряйки името на баща ми, молейки го за прошка. Ралица, моята силна, прагматична сестра, стоеше като вкаменена, а по лицето ѝ се стичаха безмълвни сълзи. Нейната афера, нейните малки тайни, изглеждаха толкова незначителни на фона на тази огромна трагедия.
„Край на лъжите“, казах аз. „Край на страха. Ще се изправим срещу него заедно.“
Ралица кимна решително. Тя извади телефона си и пред нас написа съобщение на любовника си, с което прекрати връзката им. После погледна към мен.
„Какво да направя?“, попита тя.
„Ти и Виктор ще бъдете моят юридически щит. Майка ще бъде свидетел за заплахите, които е получавала през годините. Аз ще бъда тази, която ще го срещне лице в лице.“
Планът беше готов. Не беше просто отмъщение. Беше разплата. За баща ми. За бащата на Симеон. За всяка жертва по пътя на Димитър. Беше време хищникът да се превърне в плячка.
Глава 11: Шах и мат
Организирах срещата на моя територия. В моя апартамент. Мястото, което той толкова много искаше, щеше да се превърне в сцена на неговия крах. Изпратих му съобщение от анонимен телефон: „Знам какво си направил на Васил. Ела сам. Иначе всичко отива в пресата.“ Приложих и кратък аудиофайл – няколко секунди от един от записаните разговори, достатъчни, за да разбере, че не блъфирам.
Той дойде. Без охрана, без адвокати. Беше облечен в безупречен костюм, но в стойката му имаше напрежение, което не можеше да скрие. Когато влезе, огледа апартамента с хищнически поглед, сякаш вече го притежаваше.
„Ася“, каза той с онази своя фалшива, обаятелна усмивка. „Винаги съм знаел, че си специално момиче. Какво е това представление?“
Не отговорих. Просто посочих към масата, където го чакаха трима души, които не очакваше да види. Симеон. Виктор. И Ралица.
Усмивката на Димитър изчезна. Лицето му се превърна в ледена маска, когато видя сина на стария си партньор и собствения си адвокат, застанали до сестрата на жената, която смяташе за своя лесна плячка.
„Какво става тук?“, попита той, а гласът му вече беше студен и остър.
„Играта свърши, Димитър“, казах аз, заставайки пред него. „Това не е бизнес преговор. Това е ултиматум.“
На масата пред него поставих папка. Не съдържаше всички доказателства. Само дневника на баща ми.
„Прочети го“, казах аз.
Той го отвори с презрително изражение, но докато четеше последните страници, цветът се оттегли от лицето му. Ръцете му започнаха да треперят леко.
„Това са глупости. Думите на един отчаян, фалирал човек“, каза той, но гласът му беше неуверен.
„Имаме и още“, намеси се Симеон. „Имаме счетоводните книги. Имаме схемите на офшорните ти фирми. Имаме аудиозаписите. Имаме всичко.“
„И имаме мен“, добави Виктор. „Готов съм да свидетелствам за всяка една незаконна сделка, която си ми наредил да прикрия през последните пет години. Цялата ти империя е построена върху измама, Димитър. И аз държа ключа към нея.“
Димитър гледаше от един към друг, осъзнавайки мащаба на капана, в който беше попаднал. Той беше цар в свят, където лоялността се купува, а страхът е основна валута. Сега виждаше, че и двете са се обърнали срещу него.
„Какво искате?“, изсъска той. „Пари? Колко?“
„О, не, Димитър“, усмихнах се горчиво аз. „Не става въпрос за пари. Става въпрос за справедливост. Ето какви са условията.“
Виктор пристъпи напред и му подаде втора папка, пълна с юридически документи, които бяха подготвили.
„Първо“, започна Ралица с ясен и твърд глас. „Ще опростиш незабавно всички дългове на семейството ни. Всички. Ще анулираш всякакви искове и ще прекратиш съдебното дело.“
„Второ“, продължи Симеон. „Ще създадеш доверителен фонд. В него ще прехвърлиш значителна част от легитимните си активи. Този фонд ще бъде използван за компенсиране на всички семейства, които си разорил през годините. Включително моето. Комисия, назначена от нас, ще управлява разпределението.“
„И трето“, завърших аз. „Ще изчезнеш. Ще продадеш всичките си дялове в страната, ще напуснеш всички управителни съвети и ще се махнеш. Ако някога се опиташ да се върнеш или да се свържеш с някой от нас, пълно копие на всички доказателства, което в момента се съхранява на сигурно място, ще бъде изпратено едновременно до всички големи медии и до международни служби за борба с финансовите престъпления.“
Той ни гледаше с чиста, неподправена омраза. Беше в цугцванг. Всеки негов ход водеше до загуба. Ако откажеше, го чакаше затвор и публичен позор. Ако приемеше, губеше всичко, което беше изградил.
„Вие сте луди“, промърмори той.
„Не, ние сме тези, които ти остави да живеят“, отвърнах аз, повтаряйки думите, които баща ми беше написал за него. „Имаш двадесет и четири часа да подпишеш. Виктор ще се погрижи за всички правни детайли. Сега се махай от дома ми.“
Той остана за миг неподвижен, сякаш обмисляше да се нахвърли върху нас. Но после видя решимостта в очите ни. Видя, че няма какво да губим. Беше победен.
Димитър се обърна безмълвно и излезе от апартамента, затваряйки вратата след себе си. За пръв път от месеци тишината, която настъпи, не беше плашеща. Беше тишината на победата.
Глава 12: Нова основа
Изминаха няколко месеца. Димитър спази всяка точка от ултиматума. Подписа документите, прехвърли активите и изчезна от страната толкова тихо, колкото се беше появил в живота ни. Новината за внезапното му оттегляне от бизнеса предизвика вълна от спекулации във финансовите среди, но никой така и не научи истинската причина. За света той беше просто поредният бизнесмен, решил да се пенсионира рано. Но за нас, той беше призракът, който най-накрая беше прогонен.
Животът бавно започна да се връща към някаква форма на нормалност, но вече нищо не беше същото. Бяхме се променили, белязани от битката, която водихме.
Семейството ми, макар и финансово нестабилно, беше по-сплотено от всякога. Лъжите бяха изчезнали, заменени от една трудна, но честна комуникация. Майка ми започна работа на непълен работен ден и се научи да живее по-скромно, намирайки някакво изкупление в труда. Ралица и Виктор решиха да дадат втори шанс на брака си. Изправянето срещу Димитър беше събудило нещо у Виктор, беше му припомнило за човека, който е искал да бъде, преди амбицията да го погълне. Пътят пред тях беше дълъг, но за пръв път от години те вървяха по него заедно, а не един до друг.
Симеон използва средствата от фонда, за да възстанови доброто име на баща си и да помогне на други семейства, пострадали от Димитър. Той се превърна в тих, но ефективен защитник на слабите. Връзката между нас остана силна, изградена върху основите на споделена травма и обща победа. Не знаехме какво ни носи бъдещето, но знаехме, че винаги можем да разчитаме един на друг.
Аз завърших университета с отличие. Ипотеката беше изплатена с част от парите от фонда, като компенсация за причинените ни вреди. Апартаментът вече беше истински мой, не като бреме, а като символ на сила и оцеляване. Тайната стая остана. Понякога влизах вътре, докосвах дневника на баща ми и му благодарях. Той не ми беше оставил само една битка за водене; беше ми оставил дарбата да я спечеля.
Една вечер телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Колебаех се, но накрая вдигнах.
„Госпожо? Обажда се инспектор Петров. Не знам дали ме помните.“
Сърцето ми трепна. Гласът на полицая, който беше задал онзи съдбоносен въпрос.
„Помня ви, инспекторе. Как сте?“
„Добре съм. Просто се обаждам да проверя как сте. Отдавна не сме получавали сигнали от вашия адрес. Надявам се всичко да е наред.“
Усмихнах се. Застанах до прозореца и погледнах към града, който блестеше в нощта.
„Да, инспекторе“, казах аз, а в гласа ми звучеше спокойствие, каквото не бях изпитвала от години. „Всичко е наред. Най-накрая всичко е тихо.“
Затворих телефона и останах до прозореца. Тишината в апартамента вече не беше напрегната и пълна с очакване на заплаха. Беше спокойна, лечебна. Беше тишината на дом, който най-накрая беше намерил своя мир. Стените вече не шепнеха за тайни от миналото, а пазеха спомена за една спечелена битка. А аз, застанала в сърцето на моето наследство, бях готова да започна да чертая плановете за собственото си бъдеще. На нова, чиста основа.