Месеци наред имах усещането, че някой ме наблюдава. Не беше отчетлив страх, а по-скоро тихо, пълзящо безпокойство, което се настаняваше в тила ми, когато вървях по коридора или стоях пред прозореца твърде дълго. Беше като сянка в периферията на зрението – щом се обърнех, изчезваше. Живеех сама в стария апартамент на баба ми, наследен след смъртта ѝ преди година. Огромно, просторно жилище на последния етаж на стара кооперация, чиито стени пазеха десетилетни тайни.
Към това усещане се прибавиха и шумовете. Тихи шумове от горния етаж късно вечер. В началото ги отдавах на старата сграда – скърцане на греди, свистене на вятъра в комините, улягане на конструкцията. Но те ставаха все по-отчетливи. Понякога звучаха като влачене на нещо тежко. Друг път – като приглушени стъпки. А аз живеех на последния етаж. Над мен беше само таванското помещение, заключено с огромен, ръждясал катинар от десетилетия. Поне така си мислех.
Безсънието се превърна в мой постоянен спътник. Всяка нощ лежах будна, вслушана в тишината, очаквайки поредния звук да пробие спокойствието. Усещах как сърцето ми бие учестено в гърдите, а въображението ми рисуваше зловещи картини. Кой можеше да е там горе? Клошар, намерил подслон? Призрак от миналото, за който баба ми никога не беше споменавала? Параноята започна да ме разяжда отвътре, да трови мислите ми.
Вчера чашата преля. Шумът беше по-силен от всякога. Чух нещо като падане на метален предмет, последвано от приглушено изругаване. Беше човешки глас. Нямаше как да сбъркам. Ръцете ми трепереха, докато набирах номера на полицията. Гласът ми беше тънък и задавен, докато обяснявах на диспечера, че мисля, че някой е влязъл на тавана над апартамента ми.
Дойдоха двама униформени. Единият по-възрастен, с уморено лице и отегчен поглед, другият – по-млад, с напрегнато изражение и очи, които оглеждаха всичко с професионално любопитство. Показах им вратата към тавана. Възрастният полицай огледа катинара.
– Изглежда непокътнат, госпожо. Ръждата е стара. Никой не е минавал оттук от години.
– Но аз чух… – започнах аз, но гласът ми заглъхна под тежестта на недоверчивия му поглед.
Въпреки това, те изпълниха дълга си. Претърсиха всичко. Огледаха апартамента ми, провериха прозорците, огледаха общите части на сградата. Младият дори се опита да надникне през малкото прозорче на таванската врата, но вътре беше пълен мрак. Не откриха нищо. Никакви следи от взлом, никакви отпечатъци, нищо необичайно. Чувствах се глупаво. Унизена. Една истерична жена, която си въобразява неща и занимава властите с глупости.
Тъкмо си тръгваха, когато по-младият полицай, който се казваше Стоян, както видях от баджа му, се поколеба на прага. Възрастният му колега вече слизаше по стълбите, мърморейки нещо под нос. Стоян се обърна към мен, а в погледа му имаше нещо различно – не беше съжаление, нито отегчение. Беше смесица от колебание и… разбиране.
– Госпожо, случвало ли ви се е… – той започна, но млъкна, сякаш търсеше правилните думи. Огледа дългия, сенчест коридор зад мен, после пак ме погледна в очите. – Случвало ли ви се е…
Той не довърши. Колегата му го извика нетърпеливо от долната площадка. Стоян въздъхна, сви рамене извинително и се обърна да си тръгне. Остави ме сама на прага, с отекващите в ума ми думи и въпрос, който остана да виси във въздуха, по-зловещ и плашещ от всички шумове, които бях чувала досега. Какво искаше да попита? Какво знаеше той, което аз не знаех? В този момент разбрах, че не си въобразявам. И че каквото и да се случваше в тази сграда, то беше много по-сложно и опасно, отколкото предполагах. Вратата се затвори с тежко щракване и аз останах сама с тишината, която вече не беше празна, а изпълнена с неизречения въпрос на полицая.
Глава 2
Следващите дни преминаха в мъгла от умора и нарастващ страх. Опитвах се да се убедя, че всичко е плод на стреса. Бях последна година в университета, архитектура. Проектите бяха тежки, изискваха безсънни нощи и пълна концентрация. Освен това, наскоро бях изтеглила значителен потребителски кредит, за да направя основен ремонт на апартамента. Баба го беше оставила в прилично състояние, но всичко беше старо, вехто, пропито с миризмата на миналото. Исках да го превърна в мое място, в модерен и светъл дом, но тежестта на заема ме притискаше. Може би просто напрежението ми идваше в повече.
Реших да поговоря със сестра си, Мира. Тя беше моята противоположност – прагматична, здраво стъпила на земята, успешна. Управляваше малка, но процъфтяваща фирма за интериорен дизайн и беше омъжена за Огнян, мъж със сериозен строителен бизнес. Живееха в огромна, футуристична къща в покрайнините на града, свят, коренно различен от моя стар апартамент.
Обадих ѝ се по телефона. Както винаги, звучеше забързана, леко нетърпелива.
– Ани, какво има? На среща съм след десет минути.
Разказах ѝ набързо за шумовете, за полицията, за странния въпрос на полицая. От другата страна на линията настана мълчание за няколко секунди.
– Глупости – отсече накрая Мира с тон, който не търпеше възражение. – Преуморена си. Това е. От университета, от този ремонт, от кредита. Вземи си почивка. Замини някъде за уикенда. В тази стара сграда винаги е скърцало и пукало. Помниш ли като деца как се страхувахме от тавана?
– Не е същото, Мира. Чух глас. Човешки глас.
– Чула си телевизора на съседите. Или вятъра. Ани, моля те, не се вкарвай в някакви филми. Нямаш време за това.
– А полицаят? Защо щеше да ме пита нещо такова, ако нямаше нищо?
– Защото е млад и неопитен и се е опитвал да бъде мил с една разстроена жена. Просто забрави. И се наспи. Ще ти се отрази добре. Трябва да затварям. Ще се чуем.
Затвори, преди да успея да кажа каквото и да било. Почувствах се още по-сама. За нея всичко беше просто. Бяло или черно. Умора или здрав разум. Нямаше място за сенки и необясними шумове. Спомних си детството ни в този апартамент. Баба ни гледаше през летата. Наистина се страхувахме от тавана. Тя ни беше разказвала някакви смътни истории за стар художник, който живял там преди много, много години, но вратата винаги беше заключена. За нас това беше забранена територия, свят на прах, паяжини и забравени вещи. Но историите на баба винаги звучаха като приказки, не като предупреждения.
Въпреки думите на Мира, не можех да се отърся от безпокойството. Започнах да оглеждам апартамента с други очи. Търсех знаци, нещо, което да съм пропуснала. В една стара ракла, пълна с пожълтели покривки и чаршафи, намерих малка дървена кутия. Вътре имаше няколко стари снимки, избледнели писма и нещо, което не бях виждала досега – малка, изкусно издялана дървена птичка. Беше лястовица в полет, с фини, детайлни криле. Не беше стилът на баба. Тя харесваше пищни, орнаментирани вещи. Това беше семпло, елегантно, направено с търпение и любов. Чие ли беше?
Взех птичката в ръка. Дървото беше гладко, топло на допир. Усетих странно спокойствие, докато я държах. Сякаш беше талисман, оставен да ме пази. Но от какво?
Същата нощ реших да действам. Шумът отново започна, този път по-тих, почти предпазлив. Сърцето ми биеше до пръсване, но този път бях решена да не се поддавам на страха. Взех най-тежкия фенер, който намерих, и се качих на малка стълба, за да погледна през прозорчето на таванската врата. Притиснах лице към студеното стъкло. Лъчът на фенера проряза мрака. Вътре видях това, което очаквах – стари мебели, покрити с бели платна като призраци, кашони, подредени по стените, и дебел слой прах, който покриваше всичко. Но в единия ъгъл, в самия край на обсега на светлината, ми се стори, че виждам нещо друго. Нещо, което не беше на мястото си. Леко разчистено пространство на пода. И до него – смачкано парче плат.
Сърцето ми спря. Някой наистина беше бил там. Не си въобразявах. И докато стоях там, взирайки се в мрака, телефонът ми извибрира в джоба. Беше непознат номер. Вдигнах колебливо.
– Ало?
– Госпожо, обажда се полицай Стоян. Извинявам се за късното обаждане. Просто исках да проверя как сте. Всичко наред ли е?
Гласът му беше тих, предпазлив, сякаш говореше тайно.
– Защо се обаждате? – попитах аз, а шепотът ми трепереше.
– Неофициално – бързо отговори той. – Просто… имам лошо предчувствие за тази сграда. Исках да ви попитам нещо онзи ден. Дали не сте намирали… някакви дребни, необичайни предмети? Неща, които не са ваши?
Стиснах дървената птичка в джоба си толкова силно, че ръбовете ѝ се впиха в дланта ми. Лед скова вените ми. Той знаеше. Знаеше за нещо.
– Какво знаете? – попитах директно.
Последва дълга пауза. Чух го как въздъхва.
– Не мога да говоря по телефона. Просто бъдете внимателна. И заключвайте добре. Ако забележите нещо друго, каквото и да е, обадете ми се. Директно на мен.
Връзката прекъсна. Стоях в тъмния коридор, осветена само от лунната светлина, която влизаше през прозореца на стълбището. В едната си ръка държах фенера, насочен към вратата на тавана, а в другата – телефона, който току-що ми беше донесъл вест, потвърждаваща най-големите ми страхове. Вече не бях просто уплашена. Бях въвлечена в нещо, което не разбирах, а единственият човек, който изглежда знаеше повече, беше полицай, който се обаждаше тайно и говореше със загадки.
Глава 3
Думите на Стоян и видяното на тавана не ми даваха мира. Шумът не спря, но промени характера си. Вече не беше просто скърцане или влачене. Понякога чувах нещо като тихо покашляне. Друг път – приглушен звук, сякаш някой прелиства страници на книга. Беше толкова сюрреалистично, че започнах да се съмнявам в собствения си разум. Може би Мира беше права. Може би всичко беше в главата ми.
Но дървената птичка в джоба ми беше реална. Разговорът със Стоян беше реален. Разчистеното място на прашния под на тавана беше реално.
Опитах се да се съсредоточа върху дипломната си работа. Проектирах многофункционален културен център, който да вдъхне нов живот на забравен индустриален квартал. Работата винаги ме е спасявала, потапяла ме е в свят на линии, форми и изчисления, където всичко има логика и ред. Но сега не можех да се концентрирам. Погледът ми постоянно се рееше към тавана. Всяка сянка в стаята изглеждаше заплашителна, всяко проскърцване на паркета ме караше да настръхвам.
Една вечер, докато работех до късно, чух нов звук. Беше различен. Тих, мелодичен, почти като музика. Спрях да дишам и се ослушах. Идваше отгоре. Беше мелодия от стара музикална кутия. Нежна, тъжна, призрачна. Продължи не повече от минута и спря. Но това беше достатъчно. Това не беше вятър. Не беше въображение. Беше целенасочено действие. Някой там горе беше пуснал музикална кутия.
Този път не изпитах страх, а гняв. Кой се осмеляваше да нахлува в дома ми, в спокойствието ми, да си играе с мен по този начин? Реших, че ще се кача горе. Сама. Без да викам полиция. Трябваше да знам кой е там.
Изчаках до късно през нощта, когато сградата утихна напълно. Въоръжих се с тежък метален прът от стария гардероб на дядо и мощен фенер. Сърцето ми блъскаше в ребрата, но адреналинът заглушаваше страха. Отидох до таванската врата и огледах катинара. Беше стар, но изглеждаше здрав. Как, по дяволите, някой влизаше и излизаше?
Започнах да оглеждам стената около вратата. Беше покрита със стара, лющеща се ламперия. Докато опипвах дъските, една от тях леко поддаде. Натиснах по-силно. Беше хлабава. С помощта на малка отвертка успях да я отместя. Зад нея имаше не стена, а малка, скрита ключалка. Беше почти невидима. Сърцето ми подскочи. Това беше. Това беше входът.
Но нямах ключ. Явно натрапникът имаше. Гневът ми се смеси с чувство на безсилие. Бях толкова близо. Докато стоях там, загледана в скритата ключалка, чух стъпки зад себе си. Обърнах се рязко, вдигнала пръта за отбрана.
На стълбищната площадка стоеше Стоян. Беше в цивилни дрехи.
– Казах ти да ми се обадиш – каза тихо той, без да се стряска от оръжието ми.
– Какво правиш тук? Следиш ли ме?
– Патрулирам в района. Реших да мина да проверя как си. Видях светлината на фенера ти под вратата. Какво си мислеше, че правиш? Да се качваш сама там горе?
– Трябва да знам кой е там! – изсъсках аз. – Някой живее на моя таван! Пусна музикална кутия преди малко!
Той не изглеждаше изненадан. Погледът му се плъзна към разместената дъска и скритата ключалка.
– Значи си я намерила.
– Ти си знаел! – обвиних го аз. – Знаел си, че има друг вход! Защо не ми каза?
– Сложно е. Не мога просто да разбия вратата без заповед. А за да получа заповед, ми трябват доказателства, а не само „шумове“. Ти си единственият свидетел. Думата ти срещу… нищо.
– Има човек там горе! Това не е ли достатъчно?
– Докажи го.
Думите му бяха като шамар. Почувствах се безкрайно сама и безпомощна. Той беше полицай, трябваше да ми помогне, а вместо това ме предизвикваше.
– Защо си тук тогава? Да ми се подиграваш ли?
Той въздъхна и се приближи.
– Не. Тук съм, защото ти вярвам. Но ръцете ми са вързани. Тази сграда, този квартал… има хора, които не искат да ровим наоколо.
– Какви хора?
– Влиятелни. Хора, които притежават половината град. Но това не е твой проблем. Твоят проблем е горе. И трябва да бъдем умни.
Той се загледа в скритата ключалка.
– Баба ти… разказвала ли ти е някога за хората, които са живели тук преди?
– Само някаква история за художник.
– Помисли. Някакви имена? Приятели на семейството? Някой, на когото е имала голямо доверие?
Замислих се. Баба беше дискретна жена. Не говореше много за миналото. Но тогава в ума ми изплува един спомен. Бях много малка. Играех на пода в хола, а баба говореше с някаква жена, нейна приятелка. Говореха тихо, почти шепнешком. Дочух само откъслечни фрази. „…голяма отговорност…“, „…обещах на баща му…“, „…трябва да го пазим…“. И едно име. Радослав.
Когато споделих това със Стоян, видях как нещо в погледа му се промени.
– Радослав… – повтори той бавно. – Сигурна ли си?
Кимнах.
Той не каза нищо повече. Просто ме погледна и каза:
– Прибери се. Заключи. Не прави повече нищо сама. Обещай ми. Аз ще проверя нещо.
Гледах го как слиза по стълбите, оставяйки ме отново сама с моите въпроси. Но този път беше различно. Вече имах име. Имах съюзник, макар и таен. И имах чувството, че мистерията на тавана е свързана не само с настоящето, но и с дълбоко заровени тайни от миналото на моето собствено семейство. Тайна, която баба ми беше отнесла в гроба.
Глава 4
През уикенда Мира настоя да отида на вечеря в тях. Беше нейният начин да „оправи нещата“ – да ме измъкне от „нездравословната среда“ на стария апартамент и да ми покаже блясъка на нейния подреден свят. Не ми се ходеше, но знаех, че откажа ли, ще последва поредната лекция за моята неблагодарност и за това как се изолирам от света.
Къщата им беше точно като тях – студена, модерна и впечатляваща. Стъкло, метал и полиран бетон. Огромни прозорци гледаха към перфектно поддържана градина с басейн, който светеше в неестествено синьо. Вътре всичко беше в сивата гама, с няколко ярки акцента – картина на известен съвременен художник или дизайнерски стол, който изглеждаше неудобен. Беше като страница от списание за интериор, но лишено от уют и топлина.
Огнян ни посрещна с широка, отрепетирана усмивка. Той беше висок, с добре поддържана физика и скъп костюм, който сякаш беше втора кожа за него. Излъчваше увереност и власт. Винаги се чувствах леко притеснена около него. Имаше навика да те докосва леко по ръката, докато говори, жест, който трябваше да изглежда приятелски, но на мен ми се струваше като опит за установяване на контрол.
– Ани, радвам се да те видя! – каза той с плътен глас. – Мира ми каза, че не си много добре. Изглеждаш ми бледа.
– Просто съм уморена от университета – отговорих уклончиво.
– Глупости, тя си въобразява, че я преследват духове – намеси се Мира, докато носеше бутилка скъпо вино. – Казах ти, Оги, стресът ѝ влияе зле.
Седнахме на огромна маса от масивно дърво, която изглеждаше напълно празна само с трима ни около нея. Вечерята беше изискана, сервирана от домашна помощница. Разговорът се въртеше основно около бизнеса на Огнян. Говореше за нов, мащабен проект – луксозен жилищен комплекс, който щял да промени облика на цял един квартал. Говореше с плам за разрушаването на стари сгради, за да се направи място за „бъдещето“. Почувствах как стомахът ми се свива.
– Кой квартал? – попитах аз.
Той се усмихна загадъчно.
– Един стар, позабравен квартал. Но с огромен потенциал. Точно до центъра.
Нещо в мен трепна. Нашият квартал беше точно такъв.
– Мира ми спомена за твоя „проблем“ – смени темата Огнян, взирайки се в мен с пронизващите си очи. – Ако искаш, мога да ти помогна. Имам фирма за охрана. Мога да изпратя момчетата да огледат, да сложат камери, аларма. Ще се почувстваш по-сигурна.
Предложението му звучеше щедро, но аз чух нещо друго. Чух желание да навлезе в моето пространство, да го контролира.
– Благодаря, но мисля, че ще се справя. Полицията вече идва.
– Полицията? – изсмя се той. – Те не могат да намерят и слон в коридор. Трябват ти професионалисти. Помисли си.
След вечерята Мира ме дръпна настрана в огромния си дрешник, който беше по-голям от моята спалня.
– Виждаш ли? Огнян иска да ти помогне. Той се притеснява за теб. Защо си толкова недоверчива?
– Не съм недоверчива, просто…
– Просто си упорита. Ани, този апартамент те съсипва. Прах, стари мебели, лоши спомени. Защо не го продадеш? С парите ще си изплатиш кредита, ще си купиш нещо ново, модерно. Можеш да си първоначална вноска за апартамент в новия комплекс на Огнян. Представи си само!
Погледнах я. В очите ѝ гореше ентусиазъм, но той не беше за мен. Беше за нейния проект, за света, който тя и Огнян градяха.
– Това е домът на баба. Моят дом. Не искам да го продавам.
– Това е купчина стари тухли! – повиши тон тя. – Престани да живееш в миналото! Баба я няма. Трябва да продължиш напред!
– За теб може и да е лесно да забравиш, но за мен не е! – отвърнах аз, усещайки как гневът се надига в мен.
Скарахме се. Както винаги, когато говорехме за нещо по-дълбоко от времето или модата. За нея аз бях сантиментална глупачка, вкопчена в руини. За мен тя беше човек, който е продал душата си за лукс и престиж. Тръгнах си с горчив вкус в устата.
Докато карах обратно към вкъщи, думите на Огнян за новия му проект отекваха в главата ми. „Един стар, позабравен квартал… с огромен потенциал.“ Дали говореше за моя квартал? Дали проблемите ми с апартамента бяха просто съвпадение? Или някой имаше интерес да ме прогони оттам? Идеята беше толкова параноична, че се опитах да я прогоня. Но не можех. Предложението на Огнян да „помогне“ вече не ми изглеждаше щедро, а зловещо. Сякаш хищник предлагаше закрила на плячката си.
Когато се прибрах, апартаментът ми се стори по-тъмен и по-студен от всякога. Чувствах се като в капан. От една страна – невидимият натрапник на тавана. От друга – на пръв поглед добронамерените ми роднини, чиито мотиви ставаха все по-съмнителни. Нямах на кого да се доверя. С изключение може би на един полицай, който нарушаваше правилата, за да ми се обажда късно вечер. И на една моя стара приятелка. Трябваше да се обадя на Десислава. Тя учеше право. Може би щеше да погледне на нещата от друг ъгъл. Взех телефона. Нуждаех се от помощ. Отчаяно.
Глава 5
Десислава беше моят пристан в бурята още от гимназията. Докато аз се увличах по изкуство и форми, тя намираше красота в параграфи, алинеи и членове от закона. Учеше право в същия университет и беше най-целенасоченият и методичен човек, когото познавах. Ако имаше някой, който можеше да внесе ред в моя хаос, това беше тя.
Срещнахме се в едно малко кафене близо до университета. Разказах ѝ всичко, без да спестявам детайли – шумовете, усещането, че ме наблюдават, полицията, недоверчивостта на Мира, странното предложение на Огнян, скритата ключалка, разговора със Стоян и името „Радослав“. Десислава слушаше внимателно, без да ме прекъсва, като само от време на време си водеше бележки в малък тефтер. Лицето ѝ беше сериозно и съсредоточено.
Когато свърших, тя помълча за минута, потропвайки с химикалка по тефтера.
– Добре – каза накрая. – Нека да разделим фактите от предположенията. Факт е, че чуваш шумове. Факт е, че си намерила скрита ключалка. Факт е, че един полицай проявява неофициален интерес към случая ти. Всичко останало – мотивите на Огнян, връзката с миналото, името Радослав – засега е в сферата на хипотезите.
– Но звучи логично, нали? – попитах нетърпеливо аз.
– В съда „логично“ не е достатъчно. Трябват доказателства. Но има откъде да започнем. Първо, трябва да проверим собствеността на сградата. Не само на твоя апартамент, а на цялата кооперация и най-вече на таванското помещение.
– Как ще стане това?
– Ще направя справка в Имотния регистър. Трябва ми само точният адрес. Може да отнеме ден-два, но ще видим дали има някакви скорошни промени в собствеността или вписани тежести. Ще проверя и дали има подадени инвестиционни намерения за строеж в твоя квартал. Така ще разберем дали Огнян наистина има проект там.
Чувствах се облекчена. Десислава внасяше структура в параноята ми.
– Второто нещо – продължи тя – са документите от наследството. Пазиш ли ги?
– Да, в една папка са.
– Искам да ги прегледам. Особено нотариалния акт за апартамента и скиците. Трябва да видим какво точно си наследила. Дали таванското помещение е описано като обща част или има друг статут. Понякога в старите сгради има сервитути или специални права на ползване, за които собствениците дори не подозират.
– Добре, ще ти ги донеса.
– И трето, най-важното. Трябва да се свържеш с адвоката, който е движил наследството на баба ти. Той би трябвало да знае най-много. Ако е имало някакви особености, той е човекът, който е запознат с тях.
Името на адвоката беше господин Андреев. Възрастен, малко сприхав мъж, който познаваше семейството ми от години. Баба му имаше огромно доверие.
– Не знам дали ще иска да говори с мен. Беше доста лаконичен, когато подписвах документите.
– Ще иска – отсече Десислава с увереност, която ми вдъхна кураж. – Ти си негов клиент. Длъжен е да ти предостави цялата информация, свързана с имота ти. Бъди настоятелна.
Изведнъж се почувствах така, сякаш имам план. Вече не бях само пасивна жертва на обстоятелствата. Имах стъпки, които да следвам.
– А какво да правя с човека на тавана? И със Стоян?
– Със Стоян бъди предпазлива. Той очевидно знае нещо, но също така е обвързан от правилата. Използвай го като източник на информация, но не разчитай, че ще те защити официално, поне засега. А за натрапника… Не го провокирай. Не се опитвай да влизаш в контакт с него сама. Докато не разберем кой е и какво иска, той е непредвидим. Трябва да съберем повече информация, преди да предприемем каквото и да е. Действай тихо и методично.
– Като юрист – усмихнах се леко аз.
– Точно така – кимна тя. – В момента ти си в центъра на една много сложна ситуация. Емоциите само ще ти попречат. Трябва ти стратегия.
Тръгнах си от срещата с Десислава с подновена енергия. Страхът все още беше там, но вече не беше парализиращ. Беше се трансформирал в решителност. Щях да разбера какво се случва в моя дом. Щях да разкрия тайните, които баба ми беше пазила.
Същата вечер, докато преглеждах старите документи, които трябваше да дам на Десислава, телефонът ми отново извибрира с непознатия номер. Беше Стоян.
– Имам нещо – каза той без предисловия. – Името, което ми каза. Радослав. Проверих го в старите архиви. Има съвпадение. Семейство с тази фамилия е живяло на адреса на съседната кооперация преди повече от тридесет години. Бащата е бил художник. Загинал е при инцидент на строеж. Строеж, свързан с фирмата на бащата на Огнян. След инцидента вдовицата и синът ѝ изчезват. Просто се изпаряват. Никой не знае къде са отишли.
Стомахът ми се преобърна. Връзката беше реална.
– Синът… – прошепнах аз. – Той ли е Радослав?
– Вероятно. Бил е малко момче тогава. Ако е жив, сега трябва да е на около четиридесет. Нямаме негова снимка, нито данни къде е. Сякаш е изтрит от системата.
– Но аз мисля, че знам къде е – казах тихо, поглеждайки към тавана. – Мисля, че през всичките тези години е бил точно над главата ми.
Глава 6
Кантората на господин Андреев се намираше на тиха уличка в старата част на града, в същата сграда, в която беше работил през последните четиридесет години. Всичко в нея носеше отпечатъка на времето – тежките дървени мебели, библиотеките, отрупани с прашни папки и кожени томове, дори въздухът, който миришеше на хартия и стар тютюн. Самият той беше като реликва от друга епоха – с безупречно сресана сива коса, очила с рогови рамки и леко измачкан костюм.
Посрещна ме с любезност, в която прозираше нетърпение.
– Госпожице, вече приключихме с наследството. Всички документи са изрядни. Какво още има?
– Имам няколко въпроса относно апартамента – започнах аз, опитвайки се да звуча възможно най-уверено. – По-конкретно относно таванското помещение.
При споменаването на тавана видях как той леко се напрегна. Пръстите му, които допреди малко си играеха с кламер, застинаха.
– Таванът е обща част. Както във всички стари кооперации. Какъв е проблемът?
– Сигурен ли сте? В документите, които ми дадохте, няма подробно описание на статута му.
– Това е стандартна процедура. Няма нищо необичайно.
– Аз мисля, че има – настоях аз. – Баба ми… споменавала ли е някога за дългогодишен наемател или ползвател на това помещение?
Той свали очилата си и започна бавно да ги лъска с кърпичка. Жест, който му даваше време да обмисли отговора си.
– Баба ви беше много дискретна жена. И добра. Прекалено добра за собственото си добро понякога.
– Какво означава това?
Адвокатът въздъхна и остави очилата на масата. Погледна ме право в очите.
– Вижте, това, което ще ви кажа, не е съвсем… официално. То е част от устни договорки, от стари приятелства и дадени обещания, които нямат правна стойност днес. Но баба ви беше поела ангажимент. Преди много години.
Сърцето ми заби учестено. Бях на прав път.
– Ангажимент към кого?
– Към едно семейство. Приятели. Глава на семейството беше талантлив художник. Идеалист. Забърка се с неподходящите хора, задаваше твърде много въпроси. Имаше инцидент.
– На строеж на бащата на Огнян – довърших аз.
Очите на Андреев се разшириха от изненада.
– Откъде знаете това?
– Имам свои източници. Моля, продължете.
Той се облегна назад в стола си, сякаш тежестта на годините го притисна.
– След смъртта му, вдовицата и малкият му син останаха на улицата. Бяха заплашвани. Хората, с които се беше сблъскал, искаха да се уверят, че мълчанието им е гарантирано. Баба ви, Бог да я прости, им даде подслон.
– На тавана? – прошепнах аз.
Той кимна.
– Беше временно решение. Докато нещата утихнат. Но те така и не утихнаха. Жената почина няколко години по-късно. А момчето… момчето остана. Баба ви се грижеше за него. Тайно. Беше обещала на баща му, че ще го пази. Това беше нейният начин да изпълни обещанието си.
– Радослав – казах името на глас.
Адвокатът сведе поглед.
– Да. Радослав. Той израсна там. В сенките. Баба ви му осигуряваше всичко необходимо. Но държеше съществуването му в пълна тайна, за да го предпази. Тя беше единственият човек, който знаеше за скрития вход и имаше ключ.
– Но тя почина преди година. Какво се е случило с него оттогава? Как е оцелял?
– Това не знам. Предполагах, че след смъртта ѝ си е тръгнал. Очевидно съм сгрешил.
Всичко се подреждаше. Шумовете, стъпките, усещането, че не съм сама. Не е било заплаха. Било е просто съсед. Най-необичайният съсед на света.
– Защо не ми казахте нищо, когато поемах наследството?
– Какво можех да ви кажа? Че в имота, който наследявате, живее нелегално човек, чието съществуване е тайна от тридесет години? Щяхте да го изгоните. Или да извикате полиция. Щях да предам доверието на баба ви. Надявах се, че той е намерил начин да си тръгне незабелязано.
– Вместо това той е останал. И вероятно е гладен и уплашен.
Станах от стола. Вече знаех какво трябва да направя.
– Господин Андреев, имате ли някакви документи, свързани с онзи инцидент? Нещо, което художникът е събирал?
Адвокатът се поколеба.
– Баба ви ми остави запечатан плик. С инструкции да го унищожа след смъртта ѝ. Но аз… аз не можах. Нещо ме спря.
Той се наведе и отвори най-долното чекмедже на бюрото си. Извади голям, пожълтял плик.
– Не знам какво има вътре. Но тя каза, че това е „застраховката на Радослав“.
Взех плика с треперещи ръце. Беше тежък.
– Благодаря ви – казах аз. – Че не сте го унищожили.
Излязох от кантората като в транс. Картината вече беше почти пълна. Радослав не беше заплаха. Той беше затворник в собствения си дом, пазител на някаква страшна тайна, заради която баща му е бил убит. А аз, без да знам, бях станала негов тъмничар. Трябваше да говоря с него. Трябваше да му покажа, че не съм враг. Но как се говори с призрак?
Глава 7
Върнах се в апартамента, стиснала здраво плика на господин Андреев. Не го отворих веднага. Сложих го на масата и дълго го гледах. Чувствах се като археолог, който е намерил древен артефакт, който може да пренапише историята. Моята история. Историята на моето семейство.
Вместо да се поддам на любопитството, реших първо да потърся нещо друго. Нещо по-лично. Дневникът на баба ми. Тя винаги си водеше дневник. Спомнях си я как седеше вечер на старото си бюро, наведена над дебел тефтер с кожена подвързия, и пишеше на светлината на малка лампа. След смъртта ѝ прибрах всичките ѝ лични вещи в кашони на дъното на гардероба.
Прекарах следващия час в ровене из кашони, пълни със спомени – стари снимки, плетива, рецепти. Най-накрая, на самото дъно, го намерих. Последният ѝ дневник. Ръцете ми леко трепереха, докато го отварях. Почеркът ѝ беше същият – елегантен и леко наклонен, но в последните записи се усещаше умора, буквите бяха станали по-несигурни.
Прелиствах страниците, търсейки името на Радослав или нещо свързано с тавана. Повечето записи бяха ежедневни – за времето, за цветята в градината, за срещи с приятелки. Но между редовете се усещаше постоянна, тиха тревога.
И тогава го намерих. Запис отпреди около две години.
„Днес Р. имаше лош ден. Кашля много. Страхувам се, че влагата на тавана му се отразява зле. Трябва да намеря начин да го измъкна оттук, но как? Светът навън е станал още по-опасен за него. Синът на звяра сега е по-силен и от баща си. Фирмата му изкупува всичко наоколо. Усещам лешоядите да кръжат. Страхувам се, че надушват старата кръв. Че искат да довършат започнатото. Да заличат и последния спомен за истината. Огнян… дори името му звучи като заплаха. Как можа Мира да се свърже с такова семейство? Дали знае? Не, не може да знае. Тя е заслепена от блясъка. Не вижда тъмнината, която се крие отдолу.“
Сърцето ми спря. Баба ми е знаела. Знаела е за Огнян, за неговия баща. И се е страхувала от него. Връзката, от която се опасявах, беше реална, черно на бяло, изписана с почерка на баба ми. Огнян не просто е имал проект в квартала. Той е имал цел. И тази цел по някакъв начин е била свързана с мен, с моя апартамент, с човека, който живееше над главата ми.
Продължих да чета, прескачайки страници. Намерих друг, по-стар запис.
„Оставих плика при Андреев. Той е единственият, на когото мога да се доверя, макар и да не одобрява напълно това, което правя. Каза, че поемам огромен риск. Но какъв избор имам? Обещах. А едно обещание е по-силно от всеки закон. Пликът е застраховката на момчето. Ако нещо се случи с мен, той трябва да има с какво да се защити. Вътре е всичко, което баща му успя да събере – копирани документи, схеми, свидетелски показания на един уплашен работник. Доказателства, че онзи „инцидент“ е бил умишлено убийство. Убийство, което е трябвало да прикрие огромна измама с некачествени материали. Дано никога не се наложи този плик да бъде отворен.“
Вече не издържах. С треперещи ръце взех жълтия плик от масата и го отворих. Вътре имаше купчина пожълтели листове. Фотокопия на фактури, на които ясно се виждаше разминаване в количествата и качеството на цимента и арматурата. Ръчно начертани скици на сграда, с отбелязани слаби точки в конструкцията. И няколко страници, изписани на машина, озаглавени „Свидетелски показания“. В тях един анонимен работник описваше как е чул разговор между бащата на Огнян и бригадира на обекта. Как са се карали за лошите материали. Как художникът, бащата на Радослав, който е работил като технически надзор на обекта, ги е заплашил, че ще ги издаде на властите. И как няколко дни по-късно скелето, на което е работил, „случайно“ се е срутило.
Стоях като поразена от гръм. В ръцете си държах доказателство за убийство и за корупционна схема, която вероятно е застрашила живота на стотици хора. Баща ми на Радослав е бил убит, защото е бил честен човек. А баба ми е прекарала тридесет години, криейки сина му, за да го предпази от съдбата на баща му.
Сега разбирах всичко. Огнян не е искал просто да строи в квартала. Той е искал да заличи миналото. Искал е да събори сградите, построени от баща му с откраднати материали, преди да са се срутили сами. Искал е да премахне и последния свидетел на престъпленията на семейството си. Аз и моят съсед от тавана бяхме пречка.
Точно в този момент, докато все още се взирах в ужасяващите документи, отгоре се чу ясен, отчетлив звук. Звук от падане на нещо тежко, последван от стон. Стон, изпълнен с болка.
Не беше шум. Не беше скърцане. Беше вик за помощ.
Глава 8
Адреналинът заглуши всякакъв страх. Грабнах телефона, за да се обадя на Стоян, но се спрях. Нямаше време. Всеки миг можеше да е решаващ. Грабнах ключовете и изхвърчах от апартамента. На стълбищната площадка пред таванската врата се поколебах само за секунда. Скритата ключалка. Нямах ключ.
Но тогава погледът ми падна върху самата врата. Беше стара, дървена. В пристъп на отчаяние се засилих и я блъснах с цяла сила с рамо. Веднъж. Втори път. При третия удар старата каса поддаде и вратата се отвори с трясък.
Вътре ме лъхна миризма на прах, влага и застоял въздух. Запалих фенерчето на телефона си и лъчът му проряза мрака. Гледката, която се разкри пред мен, ме остави без дъх.
Това не беше просто таван. Беше дом. Импровизиран, скрит, но дом. В единия ъгъл имаше старо дюшеме, покрито с няколко одеяла. До него – купчина книги, подредени на пода. Малка масичка, направена от два кашона, а върху нея – празна чаша и стара газена лампа. Стените бяха покрити с невероятни рисунки, направени с въглен директно върху мазилката – пейзажи, портрети, фантастични същества. Сякаш цял един свят беше затворен в това прашно пространство.
И там, в средата на всичко това, на пода лежеше мъж. Беше слаб, с дълга, сплъстена коса и брада, които скриваха по-голямата част от лицето му. Носеше стари, износени дрехи. До него имаше паднала дървена стълба и няколко разпилени инструменти. Явно се беше опитвал да поправи нещо по покрива, беше се подхлъзнал и паднал. Единият му крак беше под неестествен ъгъл, а той се държеше за него и стенеше тихо, с присвити от болка очи.
Когато ме видя, в очите му се изписа панически ужас. Той се опита да се дръпне назад, да се скрие в сенките, въпреки болката.
– Не! Моля ви! Не ме наранявайте! – прошепна той с дрезгав, неизползван отдавна глас.
– Няма да те нараня – казах тихо аз, като вдигнах ръце, за да му покажа, че не съм заплаха. – Тук съм, за да помогна. Аз съм Ани. Внучката на жената, която живееше долу.
При споменаването на баба ми, той застина. Страхът в погледа му леко отстъпи място на объркване.
– Ти си… Ани? Малкото момиченце с панделките?
Кимнах, а в гърлото ми заседна буца. Той ме помнеше. През всичките тези години ме е наблюдавал как раста.
– Името ти е Радослав, нали?
Той ме гледаше невярващо.
– Как…
– Знам всичко. За баща ти. За баба ми. За обещанието. Вече не си сам. Но сега трябва да ти помогна. Кракът ти изглежда зле.
Той погледна към крака си и лицето му се сгърчи от болка.
– Счупен е.
– Трябва да извикаме линейка.
– Не! – почти изкрещя той. – Никакви лекари! Никакви болници! Ако ме намерят, ако разберат кой съм… ще ме убият. Като баща ми.
Паниката в гласа му беше толakова истинска, че ме побиха тръпки. Той беше живял в този страх през целия си живот.
– Добре, добре – успокоих го аз. – Няма да викам никого. Но трябва да направя нещо. Не можеш да останеш така.
Огледах се. Бях в капан. Не можех да го оставя, но и не можех да потърся официална помощ. Тогава се сетих за Стоян. Той беше единственият, на когото можех да се доверя. Извадих телефона.
– Ще се обадя на един човек. Полицай. Но той е приятел. Той знае за теб. Повярвай ми.
Радослав се колебаеше, но болката очевидно беше твърде силна. Той кимна едва забележимо.
Набрах номера на Стоян. Обясних му набързо какво се е случило.
– Не мърдай оттам – каза той с твърд глас. – И не пускай никой друг да влиза. Идвам веднага.
Докато чакахме, се опитах да направя каквото мога за Радослав. Намерих стара възглавница и я подпъхнах под главата му. Донесох му вода от моя апартамент. Той пиеше жадно, сякаш не беше пил от дни.
– Как си оцелявал? – попитах тихо.
– Баба ти… тя ми остави някои неща. Консерви. Суха храна. Но те свършиха преди месеци. Слизах долу, когато те нямаше. Взимах по малко от твоята храна. Съжалявам.
– Няма за какво да съжаляваш – отговорих аз. – Аз трябва да съжалявам, че не знаех. Че те оставих сам толкова дълго.
– Тя ме накара да обещая, че няма да се показвам. Че ще те пазя. От сенките. Видях го. Няколко пъти. Огнян. Оглеждаше сградата. Правеше снимки. Знам, че идва за нас.
Преди да успея да отговоря, чухме стъпки по стълбите. Беше Стоян. Той влезе в таванското помещение, огледа обстановката и ранения Радослав с професионален поглед.
– Счупването е лошо. Трябва му лекар.
– Не иска да ходи в болница – обясних аз.
Стоян се замисли за момент.
– Имам приятел. Лекар. Работи в частна клиника. Мога да му се доверя. Ще го извикам да дойде тук. Ще кажем, че си паднал ти. Той ще бъде дискретен.
Това беше рисковано, но беше единственият ни шанс. Стоян се обади.
Докато чакахме лекаря, Стоян огледа рисунките по стените.
– Баща ти е бил художник, нали? – по-скоро попита, отколкото констатира той, гледайки Радослав.
Радослав кимна.
– Научи ме да рисувам, преди да… преди да си отиде. Това е единственото, което ми остана от него. И това.
Той бръкна под дюшемето си и извади малка дървена птичка. Същата като тази, която намерих аз.
– Той ги правеше. Правеше ги за майка ми.
Стоян ме погледна.
– Онази, която намери, сигурно е паднала през някоя цепнатина в пода.
В този момент разбрах, че шумовете, които съм чувала, не са били заплаха. Те са били просто звуците на един самотен живот, протичащ паралелно с моя. А дървената птичка не е била предупреждение, а изгубен спомен.
Лекарят дойде. Беше възрастен мъж със спокойни очи. Прегледа Радослав и потвърди диагнозата – счупен глезен. Наместѝ го и го шинира, като му даде силни обезболяващи.
– Трябва да лежи и да не стъпва на крака си поне месец – каза той. – Ще идвам да го преглеждам. Не се притеснявайте, ще запазя тайната ви.
Когато лекарят си тръгна, на тавана останахме тримата – аз, Радослав и Стоян. Трима души, събрани от едно старо престъпление. Погледнах ги. Вече не бях сама. Имахме обща цел. Да разкрием истината. И да защитим Радослав. Но знаехме, че Огнян няма да се спре пред нищо, за да ни попречи. Войната тепърва започваше.
Глава 9
Следващите няколко дни превърнаха тавана в нещо като таен лазарет и щаб на съпротивата. С помощта на Стоян пренесохме по-удобен матрак, лекарства и всичко необходимо за Радослав. Носех му храна всеки ден. В началото той беше мълчалив и плах, отговаряше с по една дума. Тридесет години изолация го бяха превърнали в сянка на човек. Но бавно, ден след ден, той започна да се отпуска. Разказваше ми за баба ми, за нейната доброта, за историите, които му е четяла през цепнатината на пода. Разказваше ми за баща си, за таланта му, за мечтите му. Гледах рисунките по стените и виждах в тях целия му затворен свят – копнеж по небето, което не можеше да види, по хора, с които не можеше да говори.
Стоян идваше всяка вечер след работа. Носеше ни информация.
– Огнян е започнал процедура – съобщи той една вечер. – Подал е искане в общината за обследване на сградата. Твърди, „от загриженост за сигурността на гражданите“, че е конструктивно опасна и трябва да бъде съборена.
– Но това е лъжа! – възкликнах аз. – Сградата е стара, но е здрава!
– Разбира се, че е лъжа. Но той има пари и влияние. Ще подкупи експертите, ще фалшифицира докладите. Това е първата стъпка, за да ви изгони законно оттук. Имаме много малко време.
– Пликът – обади се Радослав от леглото си. – Документите, които баща ми е събрал. Те са нашето оръжие.
– Те доказват убийство отпреди тридесет години – каза Стоян. – Повечето свидетели са мъртви или изчезнали. Ще бъде думата ни срещу неговата. Трябва ни нещо повече. Нещо, което да го свърже със сегашните му действия.
Една вечер, докато седяхме тримата на тавана на светлината на газената лампа, Стоян най-накрая ми разкри какво е искал да ме попита в онази първа нощ.
– Спомняш ли си, на прага, когато те попитах „Госпожо, случвало ли ви се е…“?
Кимнах.
– Исках да те попитам: „Госпожо, случвало ли ви се е… да усещате, че някой се опитва да ви предпази, а не да ви навреди?“
Погледнах към Радослав. Той беше навел глава, но знаех, че слуша.
– Знаел си – прошепнах аз. – Знаел си, че има някой тук.
– Не знаех, но подозирах. Тази сграда има история. Преди години, когато бях млад полицай, работих по случай с изчезнали хора. Семейството на Радослав. Случаят беше потулен бързо-бързо от високо. Но аз така и не го забравих. Винаги съм имал чувството, че тук има нещо нередно. Че има някаква тайна. Когато ти се обади онази вечер, разстроена и уплашена, нещо в мен просто щракна. Разбрах, че не си луда. И че шумовете, които чуваш, може би не са заплаха, а… нещо друго. Ехо от стара трагедия.
В този момент осъзнах, че Стоян рискува всичко, за да ни помогне. Кариерата си, може би дори живота си.
– Защо го правиш? – попитах го.
Той погледна към Радослав, който беше прекарал целия си живот в страх и изолация.
– Защото правосъдието понякога има нужда от малко помощ. И защото някои дългове трябва да се платят. Градът ни дължи това на него.
Планът ни започна да се оформя. Трябваше да действаме на два фронта. Първо, трябваше да оборим твърденията на Огнян за сградата. Реших да използвам знанията си по архитектура. Щях да направя собствено, независимо обследване, да събера документи, чертежи, да докажа, че кооперацията е напълно безопасна. Десислава щеше да ми помогне с правната част.
Второ, и по-важно, трябваше да намерим начин да използваме информацията от плика. Трябваше да свържем миналото с настоящето. Трябваше да докажем, че Огнян не просто иска да строи, а че прикрива престъплението на баща си.
Но как да го направим? Огнян беше хитър и предпазлив. Нямаше да остави следи.
– Трябва ни човек отвътре – каза Стоян. – Някой, който има достъп до него, до офиса му, до компютрите му.
Мислите ми веднага се насочиха към сестра ми. Мира. Тя беше единственият човек, който можеше да се доближи толкова до Огнян. Но дали щеше да ни помогне? Тя го боготвореше. Или поне така изглеждаше. Спомних си напрежението между тях на вечерята, нейната почти истерична защита. Дали защитаваше него, или начина си на живот?
Знаех, че трябва да опитам. Трябваше да говоря с нея. Да ѝ покажа документите. Да я накарам да види истинското лице на мъжа, за когото беше омъжена. Това беше най-рискованият ни ход. Ако тя откажеше и го предупредеше, всичко щеше да е загубено. Но нямахме друг избор. Съдбата на Радослав и бъдещето на моя дом зависеха от това дали сестра ми ще избере лоялността към съпруга си или към собствената си кръв.
Глава 10
Да се срещна с Мира се оказа по-трудно от очакваното. Тя беше „твърде заета“, постоянно отлагаше, намираше си извинения. Усещах, че ме избягва. Накрая просто отидох в офиса ѝ без предупреждение. Беше елегантно студио за интериорен дизайн, цялото в бяло и сиво, с няколко цветни акцента, точно като къщата ѝ. Тя ме посрещна с хладна, едва прикрита досада.
– Ани, какво правиш тук? Нямам време за разговори.
– Ще си намериш – казах аз с твърдост, която я изненада. – Става въпрос за Огнян. И за нашия семеен апартамент.
Заведох я в малката заседателна зала и затворих вратата. Извадих копията на документите от плика на бабата и ги разстлах на масата.
– Какво е това? – попита тя, гледайки ги с отвращение, сякаш са мръсни.
– Това е причината бащата на Радослав да бъде убит. И причината, поради която съпругът ти иска да събори нашия дом.
Разказах ѝ всичко. За Радослав, скрит на тавана. За баба ни, която го е пазила. За убийството, прикрито като инцидент. За фалшивите материали. За плана на Огнян да заличи всичко.
Мира слушаше с каменно лице. Когато свърших, тя се изсмя. Сух, неприятен смях.
– Ти наистина си полудяла. Вярваш на някакви пожълтели хартии и на историите на някакъв клошар, който живее на тавана ти? Ани, чуй се какво говориш! Това е абсурдно!
– Не е абсурдно! Всичко е свързано! Баба го е написала в дневника си! Страхувала се е от Огнян!
– Баба беше стара и болна жена! Огнян е добър човек! Той се грижи за мен, дава ми всичко, за което съм мечтала! Той строи бъдеще, а ти се ровиш в някакви измислени трагедии от миналото!
– Това не е бъдеще, Мира, а лъжа, построена върху костите на един невинен човек! Съпругът ти се опитва да прикрие убийство!
– Млъквай! – изкрещя тя и скочи на крака. Лицето ѝ беше зачервено от гняв. – Завиждаш! Това е! Винаги си ми завиждала! За успеха ми, за парите ми, за съпруга ми! И сега се опитваш да съсипеш всичко! Искаш да ме повлечеш надолу с теб в твоя мизерен, прашен свят!
– Не става въпрос за завист, а за истината!
– Твоята истина! Махни се от офиса ми! Махни се от живота ми! Не искам да те виждам повече! Вземи си мръсните хартии и си върви!
Тя отвори вратата и посочи навън. Служителите ѝ ни гледаха с любопитство. Почувствах се унизена и победена. Прибрах документите и си тръгнах, без да кажа и дума повече. Сърцето ми беше разбито. Не само че не ми повярва, но и ме обвини в най-ужасните неща. Бях загубила сестра си.
Прибрах се в апартамента съсипана. Разказах на Стоян и Радослав за провала.
– Очакваше се – каза Стоян мрачно. – Тя е твърде дълбоко вътре. Залогът за нея е твърде голям, за да повярва.
– Сега ще му каже – прошепна Радослав от леглото. – Ще го предупреди. И той ще дойде за нас.
Страхът отново ме обзе. Бях направила ужасна грешка. Бях разкрила картите си и бях застрашила всички ни.
И наистина, още на следващия ден нещата се промениха. Пред кооперацията спря черен джип. От него слязоха двама мъже с вид на биячи. Не казаха нищо. Просто застанаха от двете страни на входа и останаха там. Не правеха нищо незаконно, но присъствието им беше ясна заплаха. Всеки път, когато влизах или излизах, те ме гледаха с ледени, безизразни погледи. Съседите започнаха да ме отбягват, да шепнат зад гърба ми.
Започнаха и телефонните обаждания. Глухи. Вдигах, а отсреща се чуваше само дишане. Понякога късно вечер, понякога рано сутрин. Това беше психологическа война. Огнян искаше да ме пречупи, да ме накара да се откажа и да избягам.
Една вечер, докато се прибирах, единият от мъжете ме спря.
– Шефът каза да ти предам нещо – изръмжа той, заставайки на пътя ми. – Каза, че някои сгради са опасни. Може да падне тухла от покрива. Или да избухне газова бутилка. Жалко ще е за такова младо момиче.
Това беше директна заплаха. Сърцето ми щеше да изскочи. Втурнах се нагоре по стълбите и заключих вратата с всички възможни ключалки. Бях в капан в собствения си дом.
Качих се на тавана. Радослав беше буден, лицето му беше бледо.
– Чух всичко – каза той.
Седнах на пода до него, чувствайки се напълно безпомощна.
– Сбърках, Радослав. Трябваше да те послушам. Сега той знае и ще ни унищожи.
Той протегна ръка и докосна моята. Беше първият път, в който проявяваше такъв жест.
– Не си сбъркала. Опита се. Направи това, което сметна за правилно. Баща ми също. Понякога да се бориш за истината означава да загубиш всичко. Но това не означава, че не си е струвало да опиташ.
Думите му, изречени от човек, който беше загубил всичко, ми дадоха странна сила. Да, бях уплашена. Но нямаше да се предам. Огнян беше направил една грешка. Мислеше, че като ме заплашва, ще ме накара да млъкна. Но той само засили решимостта ми. Щом той играе мръсно, и ние щяхме да играем така.
Глава 11
Заплахите на Огнян имаха обратен ефект. Вместо да ме смажат, те ме мобилизираха. Яростта измести страха. Той беше подценил не само мен, но и хората около мен.
Десислава беше бясна, когато ѝ разказах за мъжете пред входа и за директната заплаха.
– Това е тормоз и опит за принуда! – каза тя, докато крачеше нервно из малката си квартира, затрупана с учебници по право. – Не можем да го докажем в съда без свидетели, но можем да го използваме. Трябва да документираме всичко. Снимай ги. Записвай всяко обаждане. Води си дневник на всяка среща, всяка заплаха. Създаваме архив.
Започнах да го правя. Снимах черния джип през прозореца. Записвах разговорите, в които отсреща мълчаха. Чувствах се като шпионин в собствения си живот.
През това време, заедно с Десислава, започнахме контраатака на правния фронт. Тя подготви официално възражение срещу искането на Огнян за обследване на сградата, като се позова на законови процедури, които той беше „пропуснал“. Това беше малка тактическа победа, която ни спечели време.
Аз се зарових в архивите на общината и с помощта на един възрастен архитект, приятел на мой професор, успях да намеря оригиналните строителни планове на кооперацията. Прекарах дни наред, сравнявайки ги със сегашното състояние на сградата, правейки изчисления. Подготвих подробен доклад, който доказваше, че конструкцията е стабилна и дори надвишава стандартите за времето си.
Стоян също не стоеше със скръстени ръце. Работеше в сянка, използвайки достъпа си до полицейските бази данни.
– Огнян е по-мръсен, отколкото си мислим – каза той една вечер на тавана. – Има няколко висящи разследвания срещу неговите фирми. За трудови злополуки, които са потулени. За използване на нелегални работници. За данъчни измами. Но той винаги се измъква. Има чадър над себе си, някой много високо в системата го пази.
– Значи трябва да ударим там, където не го очаква – казах аз. – Не в бизнеса, а в личния му живот.
Погледите и на трима ни се насочиха в една посока. Мира.
Знаех, че тя няма да ни помогне доброволно. Но след яростната ѝ реакция в офиса, в мен се беше загнездило съмнение. Дали наистина беше толкова сляпа, или просто се страхуваше да си признае истината? Имаше нещо неестествено в брака им. Блясъкът беше твърде показен, усмивките им – твърде изкуствени.
Стоян се съгласи да направи дискретна проверка. Не беше съвсем законно, но границите между правилно и грешно отдавна се бяха размили. След два дни той дойде с новини.
– Сестра ти… има тайна – каза той предпазливо. – Всяка сряда и петък следобед тя не е на работа. Но не е и вкъщи. Посещава адрес в другата част на града. Малък апартамент, нает на чуждо име.
– Любовник – прошепна Радослав.
Истината ме удари като мълния. Мира, перфектната съпруга, изневеряваше на своя всемогъщ съпруг. Това не беше от любов към друг. Това беше бягство. Бунт. Тя беше нещастна. Може би дори уплашена. Това променяше всичко. Това беше нейната слабост. И нашето предимство.
Беше мръсен ход, но Огнян ни беше показал, че няма правила.
– Трябва да се свържа с нея отново – казах аз. – Но този път ще подходя по друг начин.
Нямаше да я моля. Нямаше да я обвинявам. Щях да ѝ предложа сделка.
Написах ѝ кратко съобщение: „Знам. Трябва да говорим. Сами.“
Отговорът дойде почти веднага: „Къде?“
Срещнахме се на неутрална територия – в една безлична сладкарница. Тя изглеждаше ужасно. Беше бледа, с тъмни кръгове под очите. Блясъкът го нямаше. На негово място имаше страх.
– Какво знаеш? – попита тя с треперещ глас, без дори да ме поздрави.
– Знам, че бракът ти не е това, което изглежда. Знам, че имаш тайна. И знам, че ако Огнян разбере, ще унищожи не само теб, но и човека, с когото се виждаш.
Тя пребледня още повече.
– Не смей да го заплашваш!
– Не го заплашвам. Предлагам ти изход. Помогни ми да спра Огнян, и тайната ти ще остане в безопасност.
Тя се изсмя горчиво.
– Да спрем Огнян? Ти нямаш представа кой е той! Той е паяк, а ние всички сме мухи в мрежата му. Ако се опитам да направя нещо, той ще ме смачка.
– Не и ако имаш подкрепа. Не си сама, Мира. Аз съм тук. Но трябва да избереш на чия страна си. На страната на човека, който те е превърнал в златна птичка в клетка, или на страната на сестра си.
Тя мълчеше дълго време, гледайки в празната си чаша. Виждах вътрешната борба в очите ѝ. Борбата между страха и желанието за свобода.
– Какво искаш от мен? – попита накрая тя, без да ме гледа.
– Искам достъп. Достъп до кабинета му, до компютъра му. Трябва ни доказателство, което да свързва строителния му бизнес с опитите му да ни изгони. Нещо неоспоримо.
– Невъзможно е. Компютърът му е криптиран. Всичко е защитено.
– Тогава ни трябва нещо друго. Запис. На разговор. Провокирай го. Накарай го да говори за сградата, за плановете си, за миналото. Накарай го да си признае.
Тя ме погледна с ужас.
– Той ще ме убие.
– Аз ще те защитя – казах аз, макар и да не знаех как точно ще го направя. – Обещавам. Но трябва да ми се довериш. Това е единственият ни шанс. И за мен, и за теб.
Тя не каза нито да, нито не. Просто стана и си тръгна. Остави ме сама на масата, без да знам дали съм успяла, или съм я тласнала окончателно в ръцете на врага. Сега можехме само да чакаме. И да се надяваме, че в душата на сестра ми е останала поне искра от човека, когото някога познавах.
Глава 12
Докато чакахме Мира да вземе решение, натискът от страна на Огнян се засилваше. Един ден получих официално известие – беше завел дело. Съдебно дело за принудително изкупуване на апартамента ми на основание „обществена необходимост“ и „конструктивна опасност“. Приложени бяха няколко експертизи от „независими“ инженери, които твърдяха, че сградата е напът да се срути. Беше пълна лъжа, но беше облечена в правни термини и подпечатана с официални печати.
Десислава беше бясна.
– Това е наглост! Той използва закона като бухалка! Фалшифицирал е документи, подкупил е експерти! Ще го смачкаме в съда!
Но аз знаех, че не е толкова просто. Съдебната система беше бавна и несигурна. Дори и да спечелехме, можеше да отнеме години. А ние нямахме години. Мъжете пред входа ставаха все по-нагли. Веднъж намерих гумите на колата си нарязани. Друг път токът в апартамента ми спря мистериозно за цяла нощ.
Имах нужда от адвокат. Истински, опитен адвокат, който да се изправи срещу армията от юристи на Огнян. Десислава беше брилянтна, но все още беше студентка. Тогава се сетих за господин Андреев. Той познаваше историята. Той беше пазител на тайната на баба.
Отидох отново в прашната му кантора. Този път той не беше нетърпелив. Изслуша ме внимателно, докато му разказвах за делото, за заплахите, за всичко. Когато свърших, той свали очилата си и ме погледна с уважение.
– Баба ти щеше да се гордее с теб – каза той тихо. – Имала е право. Ти си боец, точно като нея.
– Ще ми помогнете ли? – попитах аз. – Ще поемете ли делото?
– Ще бъде чест за мен – отговори той без колебание. – Отдавна чакам възможност да се изправя срещу тази фамилия. Дължа го на един стар приятел, когото не успях да защитя.
С господин Андреев на наша страна се почувствах по-силна. Той беше от старата школа – познаваше всеки в съдебната система, знаеше всяка вратичка в закона. Веднага започна да подготвя защитата ни, като оспори всяка точка от иска на Огнян и поиска контра-експертиза от независими инженери, на които той имаше доверие.
Междувременно, животът на тавана продължаваше. Кракът на Радослав бавно заздравяваше. Той започна да се движи с помощта на импровизирани патерици. Всеки ден рисуваше. Рисуваше мен, докато работя над чертежите. Рисуваше Стоян, замислен над някой доклад. Рисуваше слънчевия лъч, който влизаше през малкото капандурено прозорче. В рисунките му нямаше страх, а само тиха меланхолия и красота. Започнахме да говорим все повече. За книги, за музика, за мечти. Разбрах, че той не е просто жертва. Той беше интелигентен, чувствителен мъж с душа на творец, чийто живот е бил откраднат.
Една вечер, докато му носех вечеря, го заварих да гледа през прозорчето към нощния град.
– Понякога си мисля какво ли е – каза той, без да се обръща. – Да се разхождаш по тези улици. Да влезеш в магазин. Да седнеш в кафене. Да бъдеш… нормален.
– Един ден ще бъдеш – казах аз, заставайки до него. – Обещавам ти. Когато всичко това свърши, ще ти покажа света.
Той се обърна и ме погледна. В очите му имаше нещо, което не бях виждала досега – надежда.
Дни по-късно, късно през нощта, телефонът ми иззвъня. Беше Мира. Гласът ѝ беше шепот, изпълнен с паника.
– Направих го – каза тя. – Записах го.
Сърцето ми подскочи.
– Какво каза той?
– Всичко. Призна всичко. За баща си, за инцидента, за сградата. Хвалеше се. Казваше, че е недосегаем. Че ще смачка всяка хлебарка, която му се изпречи на пътя.
– Къде е записът?
– На малка флашка. Скрих я. Но той… той разбра. Не знам как, но ме погледна след разговора и разбра, че съм го предала. В очите му имаше… Ани, страх ме е. Той ще ме убие. Трябва да се махам оттук.
– Къде си? Идвам да те взема!
– Не! Не идвай тук! Той е тук! Заключила съм се в спалнята. Тръгвам си сега. Ще ти оставя флашката на едно тайно място. В старата къща на баба. Помниш ли кухата тухла до камината, където криехме детските си съкровища? Ще е там. Вземи я и бягай. Не се опитвай да ме намериш. Просто го унищожи, Ани. Унищожи го заради всички ни.
Връзката прекъсна.
Вцепених се. Мира беше в опасност. Огнян знаеше. Трябваше да действам бързо. Обадих се на Стоян.
– Мира има записа! Но Огнян знае! Тя бяга!
– Къде е тя? – попита той.
– Не знам! Каза да не я търся! Оставила е флашката в апартамента.
– Стой там! Не мърдай! Ще изпратя патрулка да пази пред входа. Вземи флашката и не отваряй на никого, докато не дойда! Разбра ли ме?
Разбрах. Войната беше преминала в последната си, най-опасна фаза. Вече не ставаше въпрос за имоти и дела. Ставаше въпрос за оцеляване. А в ръцете ми всеки момент щеше да попадне оръжието, което можеше или да ни спаси, или да ни убие.
Глава 13
Веднага щом затворих на Стоян, се облякох и се приготвих да действам. Планът беше ясен: взимам флашката, давам я на Стоян и се заключвам, докато всичко свърши. Но нещо ме глождеше. Мира. Не можех просто да я оставя. Тя беше моя сестра.
Качих се на тавана. Радослав беше на крака, подпрян на стената, лицето му беше напрегнато. Беше чул разговора ми.
– Трябва да отидеш – каза той. – Вземи записа. Това е нашият единствен шанс.
– А Мира?
– Тя е направила своя избор. Избрала е свободата. Сега ти трябва да направиш своя.
Знаех, че е прав.
Излязох от апартамента си и тръгнах надолу по стълбите. Мъжете на Огнян все още бяха там. Когато ме видяха, те се изправиха, препречвайки пътя ми.
– Късно е за разходки – каза единият.
– Имам среща – отвърнах аз, опитвайки се гласът ми да не трепери.
– Срещата се отменя. Шефът каза да си стоиш вкъщи тази вечер.
Сърцето ми се сви. Бях в капан. Не можех да изляза.
Върнах се в апартамента, ръцете ми трепереха. Обадих се на Стоян.
– Не мога да изляза. Блокирали са входа.
– Знам. Патрулката е на път, но не могат да ги арестуват, ако не правят нищо незаконно. Просто стоят там. Проклятие!
– Стоян, тя е оставила флашката в моя апартамент. В кухата тухла до камината.
Настъпи мълчание.
– Разбира се – каза той бавно. – Това е гениално. Място, за което само вие двете знаете.
– Какво да правя?
– Изчакай. Аз идвам. Не прави нищо.
Но аз не можех да чакам. Всеки миг беше от значение. Отидох до старата, неизползваема камина в хола. Спомнях си я от детството. Беше украсена със стари, ръчно рисувани плочки. Намерих тази, която беше леко хлабава. Дръпнах я. Зад нея имаше малка кухина. Бръкнах вътре. Пръстите ми докоснаха нещо малко и студено. Флашката.
Държах я в ръката си. Това малко парче пластмаса и метал съдържаше истината. Съдържаше свободата на Радослав, спасението на Мира, моето собствено бъдеще.
В този момент на вратата се позвъни.
Подскочих. Погледнах през шпионката. Беше Стоян.
Отключих и му отворих. Той влезе бързо и заключи след себе си.
– Добре ли си?
– Да. Намерих я. – Показах му флашката.
Той я взе и я пъхна в джоба си.
– Добре. Сега трябва да те измъкнем оттук. Радослав също. Не сте в безопасност тук повече.
Докато говореше, телефонът му иззвъня. Той го погледна, намръщи се и вдигна.
– Да… Разбирам… Къде?… Добре, идваме.
Той затвори. Лицето му беше мрачно.
– Какво има?
– Намерили са колата на сестра ти. Изоставена до един мост. Няма я. Но има следи от борба.
Светът ми се завъртя.
– Не…
– Ани, слушай ме. Трябва да се съсредоточиш. Огнян я е хванал. И вероятно знае, че флашката е при теб. Ще дойде тук.
– Но твоите хора са долу!
– Неговите също. И са повече. Не можем да рискуваме престрелка. Трябва да се измъкнем тихомълком. Има ли друг изход от сградата?
Помислих си.
– Има. Мазето. Има стара врата, която води към задния двор. Но не е използвана от години.
– Това е нашият път.
Качихме се на тавана. Обяснихме набързо на Радослав. Той беше уплашен, но решителен.
– Мога да ходя. Бавно, но мога.
Слязохме тримата. Сърцето ми биеше до пръсване. Всеки скърцащ под и всяка сянка ни караха да настръхваме. Стигнахме до мазето. Беше влажно и тъмно. Намерихме старата врата. Беше блокирана от ръждясала решетка.
– Няма да стане – прошепна Радослав.
Но Стоян извади малък лост от сака си.
– Затова полицаите винаги носят големи багажници.
С няколко силни напъна, той успя да изкърти решетката. Вратата се отвори с проскърцване. Бяхме в малкия, буренясал заден двор. Бяхме вън.
Но не бяхме в безопасност. Точно когато излизахме на улицата, от ъгъла се появи черен джип. Същият, който стоеше пред входа. Фаровете му ни заслепиха.
– Бягайте! – извика Стоян.
Той извади оръжието си и застана между нас и джипа. Аз хванах Радослав под ръка и го повлякох след себе си. Чухме изсвистяване на гуми. Стоян стреля веднъж във въздуха.
– Полиция! Спрете!
Джипът не спря. Вместо това се насочи право към него.
В последния момент Стоян скочи встрани. Джипът профуча покрай него и спря, препречвайки улицата. От него слязоха двама мъже.
Бяхме в капан. От едната страна хората на Огнян, от другата – улицата, която водеше обратно към кооперацията, където вероятно ни чакаха още.
– Дай ми флашката! – извика единият от мъжете на Стоян.
– Ела си я вземи – отговори той, държейки ги на прицел.
В този момент на напрежение, чухме звук. Сирени. Много сирени. Идваха бързо.
Мъжете се спогледаха паникьосано.
– Шефът ще ни убие!
– По-добре той, отколкото затвора!
Те скочиха обратно в джипа, обърнаха го с писък на гуми и изчезнаха в тъмнината, точно преди първата патрулка да завие по нашата улица.
Бяхме спасени. Поне за момента.
Стоян свали оръжието, дишайки тежко.
– Това беше на косъм.
Погледнах го. В ръката си все още стискаше флашката.
– Сега какво? – попитах аз.
– Сега войната става официална.
Глава 14
Стоян ни отведе в тайна квартира на полицията. Беше малък, безличен апартамент в анонимен блок – сигурно убежище. За първи път от дни се почувствах в относителна безопасност. Но тревогата за Мира не ме напускаше. Какво ли ѝ се беше случило? Дали беше жива?
Стоян веднага се свърза с началниците си. Обясни им ситуацията, без да споменава за незаконното си разследване, а като се фокусира върху заплахите, опита за отвличане и най-вече – съдържанието на флашката.
Записът беше изслушан от специален екип. Беше по-ужасяващ, отколкото си представях. Гласът на Огнян беше спокоен, дори самодоволен, докато разказваше на Мира как баща му се е „погрижил“ за един любопитен инспектор, как е „оптимизирал“ разходите за материали и как сега ще „разчисти“ терена от „стари боклуци“, включително и от „онази лудата сестра с нейния апартамент“. Признанието беше пълно, неоспоримо и цинично.
Това промени всичко. Вече не ставаше въпрос за гражданско дело за имот. Ставаше въпрос за организирана престъпна група, корупция, прикриване на убийство. Случаят беше поет от най-високо ниво.
Докато полицията планираше действията си, аз, Радослав и Стоян бяхме в изчаквателна позиция. Радослав беше разпитан официално. За първи път в живота си той разказа историята си на някой друг, освен мен и баба ми. Беше трудно, болезнено, но той го направи. Разказът му, подкрепен от документите и записа, беше последното парче от пъзела.
В тези дни на напрегнато чакане, видях една друга страна на Мира. Докато слушахме записа отново и отново, анализирайки всяка дума, чух не само цинизма на Огнян, но и фините провокации на сестра ми. Начините, по които го беше насочвала към темата, задавала беше уж невинни въпроси, които го караха да се хвали. Тя не беше просто пасивна жертва. В последния момент беше проявила невероятна смелост. Беше рискувала всичко, за да ни даде това оръжие. И сега плащаше цената.
Една вечер, докато гледахме новините, видях репортаж за нея. „Изчезнала бизнесдама, съпруга на известния предприемач Огнян… Полицията работи по всички версии, включително и отвличане…“ На екрана показаха нейна снимка. Тя се усмихваше, но очите ѝ бяха тъжни. До нея беше Огнян, с лице, изразяващо „дълбока загриженост“. Той даваше изявление пред камерите, призовавайки похитителите да се свържат с него, обещавайки огромна награда. Беше отвратителен театър. Той играеше ролята на съсипания съпруг, докато най-вероятно я държеше заключена някъде.
– Трябва да я намерим – казах на Стоян. – Преди да е станало твърде късно.
– Работим по въпроса. Проследяваме всичките му имоти, складове, тайни квартири. Но той е като призрак. Всичко е на името на офшорни фирми, на подставени лица. Ще отнеме време.
– Нямаме време!
През следващите 48 часа операцията се разви светкавично. Специални части арестуваха ключови фигури от обкръжението на Огнян – корумпирани чиновници, инженерите, подписали фалшивите експертизи, двамата биячи, които ни тормозеха. Мрежата му започна да се разпада. Някои от арестуваните започнаха да говорят, надявайки се на по-лека присъда.
Информацията започна да изтича. Един от биячите, притиснат до стената, призна къде държат Мира. Била е заключена в изоставена вила в планината, собственост на една от фирмите на Огнян.
Стоян лично поведе екипа, който отиде да я спаси. Аз и Радослав останахме в тайната квартира, залепени за телефона, чакайки новини. Това бяха най-дългите часове в живота ми.
Най-накрая телефонът иззвъня. Беше Стоян.
– Намерихме я.
– Жива ли е? Добре ли е?
– Жива е. Малко е разтърсена, но е добре. Свободна е.
Облекчението, което ме заля, беше толкова силно, че краката ми се подкосиха. Разплаках се. Радослав сложи ръка на рамото ми. За първи път от много време плачех от щастие.
– А Огнян? – попитах аз, след като се успокоих.
– Опитал се е да избяга от страната с частен самолет. Хванали сме го на летището в последния момент. Всичко свърши, Ани. Свърши.
Глава 15
Последствията бяха като вълни след земетресение. Медиите гръмнаха. Историята беше на първите страници на всички вестници и централна тема в новинарските емисии. „Паякът е уловен“, „Строителният бос с империя, изградена върху убийство и корупция“. Името на Огнян беше синоним на зло.
Съдебният процес беше бърз и шумен. Доказателствата бяха неоспорими. Записът, документите на бащата на Радослав, свидетелските показания на арестуваните му съучастници, както и моите, на Радослав и на Мира.
Да застана на свидетелската скамейка беше едно от най-трудните неща, които бях правила. Огнян седеше на подсъдимата скамейка и ме гледаше с ледени, пълни с омраза очи. Но аз не се страхувах. Разказах всичко – за шумовете, за заплахите, за страха. След мен говори Радослав. С тих, но твърд глас, той разказа за живота си в сянка, за баща си, за обещанието на баба ми. Цялата зала слушаше в захлас. Неговата история беше сърцето на този процес.
Най-драматичният момент беше, когато Мира се изправи да свидетелства срещу съпруга си. Тя изглеждаше променена. Нямаше и следа от бляскавата, самоуверена бизнесдама. Беше облечена семпло, говореше тихо, но думите ѝ отекваха като камбана. Тя разказа за живота си с него, за манипулациите, за контрола, за страха. Разказа как е направила записа. Когато свърши, тя не погледна към Огнян. Погледна към мен. В очите ѝ имаше извинение и благодарност. В този момент разбрах, че съм си върнала сестрата.
Огнян получи доживотна присъда без право на замяна. Неговата империя се срина. Партньорите му се разграничиха от него, а активите му бяха запорирани.
След процеса животът бавно започна да се връща към нормалното, но вече нищо не беше същото.
Господин Андреев успя да спечели делото за имота без никакви проблеми. Всички обвинения срещу мен бяха свалени. Апартаментът беше мой, сигурен и спокоен. Той също така помогна на Радослав. Използвайки старите документи за раждане и свидетелството на Радослав, той успя да му извади лични документи. След тридесет години Радослав официално отново съществуваше.
Първите му стъпки в света навън бяха колебливи. Всичко беше ново и плашещо за него – шумът на колите, тълпите от хора, ярките светлини на магазините. Аз бях до него през цялото време. Водих го в парка. Купихме му първите нови дрехи. Показах му как се използва смартфон. Беше като да учиш дете да ходи, но в същото време той ме учеше на толкова много неща – да виждам красотата в малките неща, да ценя свободата, да рисувам.
Таванът беше преобразен. Вече не беше скривалище, а ателие. Слънчевата светлина влизаше през почистените прозорци и осветяваше новите му платна. Той започна да рисува отново, този път с цветове. Рисунките му бяха изпълнени с живот и надежда.
Мира започна процедура по развод. Беше ѝ трудно. Трябваше да започне живота си отначало, без парите и статута, с които беше свикнала. Продаде фирмата си и се премести в по-малък апартамент. Но за първи път от години я виждах истински щастлива. Свободна. Връзката ни се възстанови бавно, стъпка по стъпка. Имаше много неизказани неща между нас, много болка, но имаше и любов. И това беше най-важното.
Стоян беше повишен. Стана герой в медиите, но той самият бягаше от славата. За него това беше просто работа. Добре свършена работа. Понякога се отбиваше да ни види. Пиехме кафе в моята кухня, говорехме си за обикновени неща. Между нас се беше изградило дълбоко приятелство, основано на доверие и преживяното заедно.
Един следобед, няколко месеца по-късно, седях на балкона на апартамента си. Слънцето залязваше, оцветявайки небето в топли цветове. Отгоре, от ателието на Радослав, се чуваше тиха музика. Нямаше вече стържене, нито плашещи шумове. Имаше само звуците на живота. Усещането, че някой ме наблюдава, беше изчезнало. Бях сама, но не се чувствах самотна. Бях в моя дом. И за първи път той беше изпълнен не с тайни и страх, а с мир. Погледнах към дървената лястовичка, която стоеше на масичката до мен. Беше ми напомняне, че понякога най-големите заплахи се оказват пазители, а най-тъмните тайни крият пътя към светлината. Всичко беше наред. Най-накрая.