Вятърът, като небесен овчар, подкарваше тъмните облаци по небето, а въздухът остро ухаеше на дъжд.
В двора, на невзрачна пейка до лехата с цветя, седеше млада девойка със затворени очи и тихо плачеше.
Изглеждаше, че приближаващият дъжд въобще не я плаши, а тя бе толкова потънала в собствената си мъка, че не забелязваше нищо наоколо.
Първите тежки капки вече се стовариха върху асфалта, сигнализирайки, че след минута-две ще завали истински порой.
Жителите на околните блокове бързаха да се приберат вкъщи, за да не ги свари лошото време неподготвени.
Никой не обръщаше внимание на плачещото самотно момиче, освен чистачката, Клавдия Никитична, която не можеше просто да подмине.
— Какво има, миличка… Защо плачеш? Дъждът всеки момент ще се излее, а ти седиш под открито небе… Случило ли се е нещо? — попита тя, докосвайки ръкава на непознатата.
— Случи се… лельо… — отвърна през сълзи девойката, плахо поглеждайки чистачката.
— Ех, сълзите няма да ти помогнат… Още повече, че дъждът вече почва… Ела с мен в склада, там ще ми разкажеш всичко — предложи Клавдия Никитична и поведе разплаканото момиче към мазето, където имаше малка стаичка за съхранение на инвентар.
Влязла вътре, чистачката първо сложи чайника на електрическия котлон и настани гостенката си на старо кресло в ъгъла.
В този миг отвън се разрази истински порой с гръмотевици и мълнии, разсичащи небето.
Смяната на обстановката се отрази добре на момичето, което спря да плаче и погледна с благодарност към Клавдия Никитична.
— Е, кажи ми, дете… Какво се е случило и кой те огорчи? — попита жената, като наливаше горещ чай на гостенката си.
С тежка въздишка девойката подсмръкна и започна разказа си.
Оказа се, че непознатата се казва Даша, пристигнала от далечно, забутано тайгово селце.
Даря била сираче, което наскоро погребало дядо си — единствения си близък човек.
В търсене на по-добър живот, тя се преместила в града, където започнала работа като склададжийка в една хранителна база.
След като изработила нужния месец, с нетърпение очаквала заплатата си, но се оказало, че хитрите работодатели я изиграли, обвинявайки провинциалното сираче в огромна липса на стока.
Така нечистоплътните търговци искали да накарат нещастната Даша да работи безплатно, покривайки „дълга“ си.
Едва успяла да избяга от този капан, Даша се озовала на улицата, без да знае какво да прави по-нататък.
Клавдия Никитична, без да каже и дума, изслушала мълчаливо момичето, само поклащайки глава с прискърбие от човешката подлост.
После, прочиствайки гърлото си, казала:
— Ех, дете, случват се такива неща… Ама не се безпокой, може и да помогна…
Дъщеря ми работи в една агенция… набират персонал за хотели и за домовете на по-богати хора… Всичко е честно и изрядно… Ако искаш да работиш, нататък другото ще се нареди.
Какво ще кажеш, да й се обадя?
Очите на Даша просветнаха, чувайки тази добра за нея оферта:
— Разбира се, лельо Клав! Имам голямо желание… А и трябва от нещо да се живее!
— Е, добре тогава. Тази нощ ще останеш у мен, а утре отиваш на интервю. При тебе това е изгоден вариант, Дашенка — отвърна с окуражаваща усмивка Клавдия Никитична.
Този ден те си бъбриха до късно вечерта, усещайки нарастваща взаимна симпатия една към друга.
Леля Клава, както обеща, се обади на дъщеря си и ѝ разказа накратко ситуацията.
На следващата сутрин Даша вече имаше адреса на къщата, в която скоро щеше да работи като прислужница.
Къщата се намираше в елитна вилна зона, където една сграда беше по-хубава от другата.
Отначало Даша имаше чувството, че е попаднала в приказен град, в който крале и кралици живеят в красиви замъци.
Но когато намери търсения адрес, направо онемя от всичко, което видя.
Имението на бъдещите й работодатели беше толкова голямо, че се открояваше дори сред палати на други богати хора в квартала.
Стопаните на дома, Аделина Василиевна и синът ѝ Герман Викторович, приеха Даша гостоприемно.
Изискванията им се оказаха съвсем разумни, така че и служителката, и работодателите останаха общо взето доволни един от друг.
Но особено впечатлена от Даша остана Герман, който още от първия миг на запознанството започна да й прави всевъзможни знаци на внимание, буквално събличайки я с поглед.
Даря не разбираше погледа на младия господар, защото в къщата в този момент кипеше подготовка за сватба и, съдейки по думите на Аделина Василиевна, булката била от много богато и влиятелно семейство.
„Защо му е да си губи времето с мен… Сирота, бедна…“ — мислеше Даша, смущавайки се от похотливите погледи на Герман.
Момичето не знаеше, че господарят има страст към такива момичета, а сърцата им трошеше с просто умопомрачителна систематичност.
Аделина Василиевна си затваряше очите пред лудориите на сина си, вярвайки, че младият мъж има нужда да се обучи в „общуването с нежния пол“.
В отношенията с Герман Даша се държеше преднамерено хладно и учтиво, опитвайки се да не се набива на очи и да не предизвиква интерес към себе си.
Уви, външният й вид не даваше покой на младия господар и една вечер, отчаян, той реши да действа крайно.
Даша тъкмо бе приключила с работата из къщата и се канеше да си ляга в слугинския фургон.
Но Герман, изчакал прислужницата в кухнята, я сграбчи за ръката и буквално я завлече със себе си в една от многобройните гостни.
Младият нахалник беше пиян и не можеше да управлява желанията си.
— Герман Викторович, какво правите? Какво искате? Ще започна да викам… — опита се плахо да се възпротиви Даша.
— Викай колкото щеш… Ще викаш и утре си на улицата. И такъв отзив ще ти пиша в агенцията, че няма да те вземат и за чистачка в някоя барака — каза безсрамно Герман.
Даша колкото и да се съпротивляваше на нахалния господар, не успя да устои. Харесваше си работата, а и Герман се оказа твърде „убедителен“. Момичето плака, молеше се на колене, но богаташкото синче не отстъпи, докато не получи своето.
— Защо, Герман Викторович? Нали се жените? — попита през сълзи Даша, след като всичко вече се случи.
— Какво женене… Глупости… И какво от това? Ще си работиш и ще мълчиш. Ще ти подхвърля някой бонус — отвърна „мажорът“, поемайки си дъх.
Даша изпита такава погнуса, че ѝ се искаше веднага да напусне и да избяга възможно най-далече.
„Но къде да отида? Кой има нужда от мене, сирота без пукната пара? И не мога да подведа дъщерята на Клавдия Никитична… Тя ме препоръча, без трудов стаж и препоръки“ — мислеше Даша, ридаейки и размазвайки горчиви сълзи по лицето си.
Решила, че тази среща с Герман е била еднократна, девойката остана и преглътна обидата.
Трябва да се отбележи, че след случилото се господарят се държеше сякаш нищо не е станало, само оглеждайки от време на време прислужницата.
Казват, че времето лекува, а Даша нямаше друг изход, затова предпочете да забрави, заличавайки неприятния епизод от паметта си.
Скоро обаче нямаше време да мисли за онази фатална нощ, защото наближаваше Сватбеният Ден и дори винаги невъзмутимият Герман изпитваше вътрешно напрежение.
Сватбената церемония и тридневните тържества се проведоха с особен размах и бяха отразени от репортерите на повечето местни вестници.
След като Герман се ожени, Даша си отдъхна с облекчение, решавайки, че всичко вече е минало и господарят няма да я притеснява.
Отчасти се оказа права. Герман, преструвайки се на любящ съпруг пред влиятелната си жена, вече не я поглеждаше.
Но радостта на Даша не трая дълго.
Една сутрин тя почувства слабо гадене и дискомфорт, които в течение на няколко дни не я напускаха.
Опитвайки се да разсее тревожните мисли, Даша направи тест за бременност, чийто резултат я шокира дотолкова, че тя застина, без да може да отрони дума.
„Господи… Бременна съм… Какво ще правя сега? Какъв срам… Хората ще си помислят, че съм забременяла от богаташ за пари… ето ти прислужницата…“ — мислеше си Даша, плачейки и скривайки лице във възглавницата.
Без да знае как да постъпи по-нататък, Даша сподели всичко с Герман, който очевидно носеше вина за случилото се.
— Хубави новини, особено след сватбата… Искаш да провалиш живота ми ли?
Добре, не плачи, глупачке. Добре че веднага дойде при мен. Ще се обадя на един познат лекар, ще те запиша за аборт — каза Герман, възстановявайки се от първия шок.
— Грях е, Герман Викторович… Как така ще махам бебето? — опита да възрази Даша, но „мажорът“ я прекъсна с махване на ръка и не поиска да слуша повече.
След като господарят излезе, момичето скри лице в дланите и зарева с глас, оплаквайки съдбата си.
Но колкото и да ѝ се искаше да запази детето, на уречения ден вече стоеше пред вратата на клиниката, където след известно време ѝ предстоеше да прекъсне бременността си.
Опита се два пъти да пребори срама и страха и да прекрачи в медицинското заведение, но всеки път нещо я спираше.
На третия път се обърна и с наведена глава се отдалечи.
Възпитана от дядо си в християнски традиции, Даша не можеше да извърши такова престъпление и да отнеме живота на нероденото.
Спомняйки си обещанието към господаря, момичето измъкна телефона си и набра богатия „мажор“.
— Герман Викторович, съжалявам… Правете каквото искате, не можах… — проплака Даша.
— А, не могла… Вие, жените, само знаете как да си разтваряте краката… Ама когато трябва да си плащате, се скривате… Добре, чакай, идвам — сопна се Герман и затвори.
Даша го изчака, седнала на пейка до клиниката.
Герман пристигна след около двайсетина минути и ѝ подаде ключове за нает апартамент и торба с продукти.
— На, вземи… Вече не си ми прислужница. След малко ще ти личи коремът и всичко ще се разбере. Живей в апартамента и не се появявай. Ще родиш и после ще решим…
Даша, почервеняла до корените на косите си, плахо прие ключовете и покупките.
— Така, точно така… Не ме търси, аз ще те намеря — каза накрая „мажорът“ и, качвайки се в колата, потегли в неизвестна посока.
На Даша ѝ стана противно и гадно, но друг избор нямаше. Момичето, което беше израснало без родители, не можеше и да помисли да отнеме живот на едно дете.
Затова предпочете позора и бъдещото осъждане пред греха.
„Е, нищо… Ще родя, а после… ще се върна в моето забутано селце и ще си отгледам сина или дъщерята“ — реши Даша, опитвайки се да си вдъхне кураж.
Времето минаваше, а през цялата бременност Герман, както бе обещал, посещаваше бившата прислужница, донасяйки продукти и всичко нужно.
Разбира се, посещенията му бяха като дребна подаяние, с което „мажорът“ искаше да заглуши вината си.
Честите отсъствия на сина събудиха съмнение у Аделина Василиевна, която реши да го разпита директно.
Разбира се, жената очакваше да чуе всичко, но не и това.
— Германе, ти да не си без капка мозък? Бащата на Кристина ще те смаже… Разбираш ли, ние сме бълхи пред него… Там са толкова пари и връзки, че дори не можем да се мерим.
Затова, докато има време, отърви се от тая…
Оплеска всичко, сега оправяй…
Друг път мисли, преди да посягаш на първата срещната прислужничка — изсъска Аделина Василиевна и, тръшвайки вратата, отиде в кабинета си.
Междувременно Герман, държащ главата си с ръце, се чудеше мъчително какво да предприеме.
„Добре, нека си роди… После ще видим. Както и да е, сега е под наблюдение в родилния дом“ — успокои се Герман с тази мисъл.
„Мажорът“ смяташе, че нещата са под контрол, и когато след няколко дни радостната Даша му се обади, за да каже, че е родила близнаци, той вече знаеше какво да стори.
Бебетата се родиха здрави, силни, и за радост на Даша не я задържаха дълго в болницата. След седмица я изпратиха у дома.
Радостта на младата майка нямаше граници, докато се нанасяше в наетия апартамент с Настенка и Кирюша на ръце.
Разбира се, тя не видя особена радост в очите на Герман, но по време на бременността бе свикнала с тъжното му изражение и предпочете да не обръща внимание.
Но, както се оказа, Даша много грешеше, недооценявайки хитростта на Герман.
Една вечер той се появи весел, с торта в ръце. Преструвайки се на загрижен баща, сложи да спят Кирюша и Настенка, след което седна в кухнята да пие чай с Даша.
Но момичето не успя да изпие и половин чаша, когато внезапно я обзе остра слабост и замайване.
Губейки съзнание, тя видя как Герман прибра някакво малко шишенце в джоба си.
Даша се свести няколко часа по-късно на непознато място. Главата я болеше ужасно, а всичко пред очите й се двоеше.
Събирайки мислите си, разбра, че я превозват, вързана на задната седалка на някаква кола.
— Къде ме водите? Какво става? — прошепна тя със слаб глас.
— Млък, проклетнице… Я виж я, събудила се… Само да не шаваш много, скоро пристигаме — изръмжа някой от предната седалка.
Чувайки това, Даша пак потъна в безсъзнание и се събуди вече в колиба, напомняща на някаква горска или ловна хижа.
Тя съдействаше за този извод поради примитивните къмпинг аксесоари наоколо и множеството увиснали над печката билки.
Обстановката ѝ напомни на хижата на покойния й дядо Трофим Петрович, който беше горски стражар, само че тук беше по-просторно.
Ръцете на Даша бяха завързани със въже, а устата ѝ запушена с лейкопласт.
Подслушвайки разговора от съседното помещение, тя долавяше откъслечни фрази:
— Жалко момичето… Може би да не я давим? — процеди единият от похитителите.
— Платиха ни, Федьо… Тя роди близнаци на някакъв богаташ, а те решили да се отърват от нея… — отвърна другият с гнусен фалцет.
Шокирана от чутото, Даша се огледа и потърси начин да се измъкне.
Изведнъж съзря прозорец, през който се виждаше горска гъсталака.
Разбирайки, че това е единствената й възможност, Даша внимателно дръпна резето и разтвори прозореца.
Най-вероятно похитителите ѝ не бяха предположили, че една „градска“ девойка може да се оправи с хитрите закопчалки на селските домове.
Но Даша беше израсла на село и дядо Трофим я беше научил на всички горски хитрини още от дете.
Затова, когато бандитите влязоха в колибата, за да изпълнят пъкления си план, смелото момиче отдавна беше духнало.
Даша тичаше, проправяйки си път през шипки и вълча ягода.
Разбира се, да бягаш със завързани ръце беше трудно, но не беше изминала и километър, когато изведнъж се натъкна на брадат млад мъж с куче на горската пътека…
Изплашена, Даша изпищя и се притисна до ствола на най-близкото дърво.
— Не се плаши… Трезор не хапе… Ловджийска порода е, не бойна — обади се тихо мъжът, намествайки изкривената си каскета.
— Моля ви, помогнете ми… Има бандити… Те ме отвлякоха и искаха да ме убият… Заради моите дечица… — проплака Даша, протягайки вързаните си ръце към мъжа в защитно облекло.
Непознатият, който се оказа местен горски, бързо разряза въжетата на бегълката. После, без излишни думи, измъкна от джоба си радиостанция и се свърза с околийския полицай.
Описа ситуацията и даде приблизителните координати на престъпниците.
За учудване на Даша, местните органи на реда реагираха доста бързо и скоро над гората кръжеше издирвателен хеликоптер.
— Хайде да се приберем в горската хижа… Ще ти сваря чай… Не си на себе си… Сестра ми тъкмо е на гости…
Аз и без това нямаше да излизам на обход днес, ама Трезор настоя… Сигурно е предугадил, че ще те срещнем — усмихна се горският, потупвайки кучето по гърба.
Изпитвайки симпатия към този здрав и як човек, Даша охотно тръгна с него.
В хижата на горския беше чисто и уютно.
— Ох, Андрюша… Коя е тази? Да не ти е годеницата? — попита закачливо девойка на прага, личеше ѝ градското възпитание и смелостта на човек от мегаполис.
— Не, просто… Тя е момиче, което… изпадна в беда… Аз ѝ помогнах… Налей ѝ чай, после можеш да разпитваш — смути се младежът.
Над чаша благоуханен липов чай, поуспокоена, Даша им разказа историята си открай докрай, без да спестява нищо.
През цялото време сестрата на горския, Полина, я слушаше внимателно, понякога правейки бележки в тефтерче.
Виждайки неизречения въпрос в погледа на Даша, Полина се усмихна и извади от джоба си журналистическа карта.
— Дойдох при брат ми в тази пустош да пиша за бракониерството и корупцията по места… Но твоята история е далеч по-важна и съм сигурна, че не бива да остава скрита. Ще й дам гласност, можеш да си спокойна — уверено каза журналистката.
— Ама що за изверг се е оказал този богаташ… Да се отърве от майката на собствените си деца… Аз на ръце щях да ги нося, а той, виж какво измислил — ядосано промълви Андрей, изпитвайки все по-голяма симпатия към Даша.
Малко след това участъковият се обади по радиостанцията на горския и съобщи, че похитителите са заловени и вече дават пълни показания.
— Е, скоро ще е ред и на „мажора“. А ако не стигне до него, Полинка ще помага с материала си… Тя е позната на доста издателства, а за такава „гореща“ история ще се разгърнат на макс — окуражи Даша младият горски.
Трябва да се каже, че Андрюша се оказа прав.
Статията на Полина се появи след два дни и предизвика истински фурор не само сред широката публика, но и по най-високите етажи на властта и правосъдието.
Благодарение на показанията на задържаните похитители и разказа на Даша, Герман беше арестуван.
Заради широкия обществен отзвук разследването протече с главоломна скорост и скоро на богатия „мажор“ му бе постановена присъда за изтърпяване на няколко години в затворническа колония.
Даша взе Кирюша и Настенка от наетия апартамент, радвайки се, че Герман не е успял да навреди и на децата.
Горяща от срам, Аделина Василиевна предложи на бившата прислужница своята помощ, но Даря отказа.
Момичето реши да напусне града, показал се толкова жесток към нея, и да се засели на село, заедно с горския Андрей.
Младежът имаше тежко минало и вече бе преживял трагедия — в катастрофа бяха загинали жена му и дъщеричката му.
Затова, научавайки за нещастието, сполетяло Даша и децата ѝ, Андрей с радост ги прие в дома си, наследен от родителите му.
Разбира се, първоначално Андрей и Даша живееха заедно просто като приятели… Но с времето, както често става в живота, приятелството се превърна в нещо повече — в любов и чувства, стоплящи сърцата им.
Сестрата на Андрей, Полина, която умееше да преценява хората, одобри избора му и с радост си играе с племенниците, които сега бяха двама.
С тайнствена усмивка Даша и Андрей намекват, че това не е пределът и вече мислят за трето дете, което несъмнено ще внесе поредната доза щастие в здравия им семеен живот.