Миналата седмица, по време на вечеря, се случи нещо. Нещо, което измести оста на моя подреден, макар и пропукан свят. Седяхме в ресторанта – аз, съпругата ми Десислава и шестгодишната ни дъщеря Ани. Въздухът беше тежък, както винаги напоследък. Десислава гледаше през прозореца, отразявайки се в тъмното стъкло, а лицето ѝ беше маска на учтива безизразност, която бях започнал да мразя повече от открит гняв. Аз се опитвах да изчисля наум лихвите по краткосрочния заем, който бях взел, за да покрия заплатите този месец. Бизнесът ми, моята гордост, моята софтуерна къща, се разпадаше.
Тишината между нас беше плътна, нарушавана само от звъна на прибори върху скъп порцелан. Ани, необезпокоявана от мълчаливото напрежение, си тананикаше тихичко, докато оцветяваше детското меню.
Тогава тя реши да стане. Може би, за да ми покаже рисунката си. Може би, за да отиде до тоалетната. Тя се измъкна от стола си, едно бързо, несигурно движение, и тогава се случи. Малкият ѝ стол се плъзна по полирания паркет и леко, почти незначително, бутна стола на мъжа от съседната маса.
Мъжът се обърна. Беше едър, с лице, което изглеждаше изсечено от гранит, и очи, студени като лед. Той носеше скъп костюм, който крещеше за богатство и арогантност. Жената срещу него беше също толкова безупречна и също толкова студена.
Очаквах да я изгледа лошо. Очаквах едно „Моля, внимавайте.“
Вместо това той избухна.
„Какво, по дяволите, правиш, малко момиче!?“ Гласът му проряза ресторанта като нож. „Не можеш ли да стоиш мирно? Родителите ти не са ли те научили на елементарно възпитание!“
Всички разговори спряха. Всички глави се обърнаха. Сервитьорите замръзнаха на място. Десислава затвори очи, сякаш изпитваше физическа болка. Аз усетих как кръвта нахлува в главата ми, гореща и яростна. Срамът беше парализиращ. Исках да скоча, да разбия лицето на този човек. Но не го направих.
Защото разпознах лицето му.
Това беше Кирил. Човекът, който от месеци се опитваше да купи компанията ми за жълти стотинки. Човекът, който, подозирах, стоеше зад мистериозния съдебен процес, който заплашваше да ме довърши. Той беше моят кошмар в плът. И той крещеше на дъщеря ми.
Всички се обърнаха към Ани, очаквайки изблик от нейна страна. Очакваха сълзи, писъци, уплаха.
Но тя не направи нищо. Тя просто го погледна. Без страх. Без гняв. Само с едно странно, преценяващо любопитство. Сякаш той беше интересен екземпляр от насекомо.
Тя спокойно се върна на стола си. Взе вилицата си. И методично, бавно, довърши остатъка от картофеното си пюре. Не каза нито дума. Аз не казах нито дума. Десислава не каза нито дума. Ресторантът бавно се върна към приглушения си шум, но сега всички ни наблюдаваха. Наблюдаваха арогантния Кирил, който се обърна към жената си с презрително изсумтяване, и наблюдаваха нас – семейството, което току-що беше публично унизено.
Чувствах се като страхливец. Бизнесменът, който не можеше да защити дори собственото си дете.
Вечерята приключи в пълно мълчание. Поисках сметката. Докато чаках, Ани се изплъзна от стола си. Този път бавно, умишлено.
Тя тръгна право към масата на Кирил.
Сърцето ми спря. „Ани, не!“ – изсъсках аз, но твърде късно.
Тя не отиде при него, за да се извини. Тя се приближи до него, толкова близо, че трябваше да вдигне глава, за да го погледне. Той я изгледа с раздразнение, готов да извика отново.
И тогава тя прошепна. Толкова тихо, че дори аз, само на няколко метра, не чух. Чух само съскането на думите.
Лицето на Кирил се промени. Арогантността изчезна. Цветът се оттегли от бузите му. Той изглеждаше така, сякаш тя току-що го беше пробола. Жената до него, Диана, го погледна въпросително. „Какво? Кирил, какво каза тя?“
Кирил не отговори. Той просто гледаше Ани. А тя го гледаше в отговор, все така спокойно.
След това тя се обърна и тръгна обратно към нашата маса, сякаш нищо не се беше случило. Хвана ръката ми. „Готова съм, тате.“
Напуснахме ресторанта. Усещах погледа на Кирил, прогарящ гърба ми. Не беше поглед на гняв. Беше поглед на чист, неподправен ужас.
Глава 2: Разкритието
Колата се плъзгаше по мокрите улици. Чистачките скърцаха в монотонен ритъм, който съвпадаше с пулсирането в слепоочията ми. Десислава беше до мен, вцепенена, вперила поглед напред. Ани беше на задната седалка, тиха.
„Никога повече няма да стъпим в този ресторант,“ каза Десислава. Гласът ѝ беше тънък и чуплив.
„Добре,“ отвърнах аз.
„Трябваше да кажеш нещо, Мартин. Той я унижи. Той нас унижи.“
„И какво искаше да направя, Десислава? Да започна бой?“ Гласът ми беше по-остър, отколкото възнамерявах. „Видя ли кой беше?“
Тя се обърна към мен. „Какво значение има кой е?“
„Това беше Кирил.“
Тя замръзна. Кирил. Името беше висяло като тъмен облак над дома ни от месеци. Човекът, който искаше всичко наше. „О,“ прошепна тя. Това беше всичко. „О.“ Сега тя разбра моето мълчание. Не беше страх. Беше парализа.
Стигнахме до дома. Една голяма, студена къща, купена с кредит за жилище, който сега изглеждаше като воденичен камък. Влязохме. Ани веднага отиде до стаята си. Десислава се качи в спалнята. Чух вратата да се затваря.
Отидох в кабинета си и си налях питие. Ръцете ми трепереха. Какво, по дяволите, се беше случило?
Поех дълбоко дъх и отидох в стаята на Ани. Тя седеше на леглото си и редеше пъзел.
„Ани, миличко,“ започнах аз, сядайки до нея. „Добре ли си?“
Тя кимна, без да вдига поглед. „Да, тате.“
„Този мъж… той беше много груб. Съжалявам, че не…“
Тя вдигна поглед. „Всичко е наред, тате. Той беше лош.“
Наведох се към нея. Трябваше да знам. „Скъпа, какво му прошепна? Какво му каза на онази маса?“
Ани ме погледна с кристалната честност на шестгодишно дете. „Просто му казах истината.“
„Каква истина?“
„Че го видях. Онзи ден, когато бяхме в големия парк, с пързалките. Ти говореше по телефона, а аз видях чичкото. Той беше на една пейка. И се целуваше с една леля.“
Сърцето ми започна да бие по-бързо. „Какво… каква леля?“
„Не знам,“ сви рамене Ани. „Една леля с руса коса. Казваше се Стела. Той ѝ каза ‘Обичам те, Стела’. Но лелята в ресторанта не беше Стела. Тя беше с черна коса.“
Замръзнах.
„Така че,“ продължи Ани, слагайки последното парче от пъзела, „аз просто му казах. Прошепнах му: ‘Чичо, ти си лъжец. Видях те в парка. Ти целуваше леля Стела, а не тази леля до теб. И каза, че я обичаш.'“
Стоях там, неспособен да помръдна. Дъщеря ми, моята малка, невинна дъщеря, току-що беше детонирала бомба в живота на най-големия ми враг, използвайки най-обикновена, детска наблюдателност.
Кирил имаше скрит живот. Имаше изневяра. А съпругата му, Диана, очевидно не знаеше нищо.
В съзнанието ми изплува нова, ужасяваща мисъл. Морална дилема, която ме удари с пълна сила. Мога ли да използвам това? Трябва ли да го използвам? Този човек ме съсипваше. Той беше безмилостен. Сега аз държах неговата брадва.
„Ани,“ казах аз, а гласът ми беше дрезгав. „Ти си много наблюдателно момиче. Но това, което си видяла… това е тайна за възрастни. Не трябва да говорим за това. Никога повече. Разбра ли?“
Тя кимна. „Добре, тате. Това е нашата тайна.“
Върнах се в кабинета си и си налях второ питие. Войната току-що беше променила правилата си.
Глава 3: Пукнатините
На следващата сутрин атмосферата в къщата беше ледена. Десислава приготвяше кафе, движенията ѝ бяха резки и гневни.
„Значи това е,“ каза тя, без да се обръща. „Това е твоят план. Да мълчиш. Да се оставиш да те мачкат пред семейството ти.“
„Не разбираш, Деси,“ опитах се аз. „Това не беше просто някой. Това беше Кирил. Човекът, който дърпа конците на съдебния процес. Човекът, който се опитва да ни вземе всичко.“
Тя се извъртя. „И? Това прави ли го по-малко отвратително? Или те беше страх, че ако му кажеш нещо, той ще те съсипе по-бързо?“
Думите ѝ ме ужилиха. „Не става въпрос за страх. Става въпрос за стратегия.“
„Стратегия?“ Тя се изсмя горчиво. „Каква стратегия, Мартин? Да се криеш зад шестгодишната си дъщеря? Чух те снощи. Чух какво си ѝ казал. ‘Това е нашата тайна.’ Ти си отвратителен. Ще използваш детето си.“
„Не я използвам!“ Повиших глас. „Опитвам се да я предпазя! И да ни предпазя! Този човек е опасен.“
„Ти си този, който е опасен! Ти и твоят бизнес! Твоята мания! Всичко се срива заради теб! Заради твоите заеми, заради твоята гордост! Не виждаш ли какво става с нас?“
„Аз се боря за нас!“
„Не, ти се бориш за себе си!“ Тя хвърли кърпата на плота. „Знаеш ли какво? Брат ми Ивайло пак ми се обади снощи. Пак е закъсал.“
Ивайло. По-малкият брат на Десислава. Вечният студент в университета, който учеше право вече шеста година и все не можеше да завърши. Бях платил гаранцията му два пъти. Бях покрил кредита за жилище за малката му гарсониера, която той беше купил импулсивно.
„И какво иска този път?“ Попитах уморено.
„Има нужда от пари. За семестъра. И… за друго. Закъсал е.“
„Нямам пари, Десислава. Аз съм до гуша в заеми. Съдебният процес изсмуква всичко. Людмил, моят адвокат, иска още пари за хонорари. Фирмата едва диша.“
„Той ти е семейство!“
„Той е пиявица! А ти му позволяваш! Аз съм ти съпруг, Мартин! Аз и Ани сме твоето семейство! Или поне бяхме.“
Семейният конфликт беше отворен, грозен и кървящ.
Тя ме погледна с очи, пълни с нещо, което не можах да разчета. Беше по-дълбоко от гняв. Беше… презрение.
„Трябва да отида,“ каза тя, взимайки чантата си. „Имам час.“
„Час? За какво?“
„Не е твоя работа.“ Тя излезе и затръшна вратата.
Останах сам в кухнята. Бракът ми се разпадаше толкова бързо, колкото и бизнесът ми. Всичко, което бях изградил, се превръщаше в прах. И в центъра на всичко стоеше Кирил.
И една тайна. Една руса жена на име Стела.
Взех телефона си. Трябваше да се видя с Людмил. Но първо… трябваше да се видя с Веселин.
Веселин беше моят бизнес партньор. Човекът, с когото бях започнал всичко от нулата. Напоследък той беше нервен, избягваше ме. Той беше този, който настояваше да приемем обидно ниската оферта за изкупуване от Кирил.
„Веселин,“ казах аз, когато той вдигна. „В офиса. Веднага.“
Глава 4: Предателството
Офисът беше тих. Повечето ми програмисти работеха от вкъщи – официално заради гъвкаво работно време, неофициално, защото не можех да си позволя разходите за климатизация и кафе. Миришеше на застоял въздух и отчаяние.
Веселин влезе, изглеждайки още по-блед и измъчен от обикновено.
„Мартин,“ започна той, ръкомахайки нервно. „Виж, знам, че сме закъсали, но Людмил каза…“
„Забрави Людмил,“ прекъснах го аз. „Искам да ми кажеш истината. Защо толкова настояваш да продадем на Кирил?“
Веселин се обърка. „Какво… какво искаш да кажеш? Защото сме разорени, Мартин! Съдебният процес ще ни унищожи. Офертата му е единственият ни изход, преди банката да вземе всичко!“
„Тя е обидна. Той знае колко струваме. Предлага стотинки.“
„Стотинките са повече от нула!“ Повиши глас той. „Ти и твоята проклета гордост! Не виждаш ли? Свършено е! Аз имам семейство, Мартин. Имам кредит за жилище! Не мога да загубя всико.“
Гледах го. Гледах потното му чело, избягващите му очи. „Ти го познаваш, нали? Познаваш Кирил лично.“
„Не! Разбира се, че не. Само… от преговорите.“
„Лъжеш ме.“ Приближих се до него. „Лъжеш ме от месеци. Съдебният процес… не беше случаен, нали? Клиентът, който ни съди… той е свързан с Кирил.“
Веселин започна да трепери. „Не знам за какво говориш…“
„А името Стела говори ли ти нещо?“
Това беше изстрел в тъмното. Риск.
И той уцели. Веселин спря да диша. Той ме погледна с широко отворени очи, в които се четеше паника.
„Как… откъде знаеш…?“
Всичко си дойде на мястото. Предателството. Беше толкова дълбоко, толкова гнило.
„Ти,“ прошепнах аз, усещайки как гадене се надига в мен. „Ти си бил. Ти си му дал информацията. Ти си саботирал проекта, за да може клиентът да ни съди. Ти си създал проблема, за да може Кирил да влезе като спасител. Ти си ме предал.“
Веселин се срина на един стол. „Не… не беше така… не в началото.“
„Как беше тогава, Веселине? Кажи ми!“
„Той ме намери,“ промълви Веселин. „Преди шест месеца. Знаеше за… за проблемите ми. Аз… имам дългове. От хазарт. Големи.“
Още тайни. Още скрити животи.
„Той ми предложи пари,“ продължи Веселин, а гласът му беше празен. „Много пари. Първо само за малко информация. За нашите цени. После… поиска повече. Искаше да се провалим. Искаше Стела…“
„Стела?“ Попитах остро. „Коя е Стела?“
„Тя е… тя работи за него. Тя беше връзката. Тя ми даваше парите. Аз… аз ѝ давах данните. Тя е тази, която ме държеше. Тя е тази, която Кирил използва, за да си върши мръсната работа.“
И Кирил имаше връзка с нея. Моята дъщеря беше видяла това. Всичко беше една огромна, оплетена мрежа от лъжи, изневери и предателства. А аз бях в центъра ѝ.
„Ти ме унищожи,“ казах аз. „Ти унищожи всичко, което сме градили.“
„Аз спасявах себе си!“ Извика той, скачайки. „А ти? Ти си същият! Мислиш само за своя бизнес, за своята империя! Не ти пукаше, че затъваме, докато не стана твърде късно! Десислава ми каза!“
„Десислава? Говорил си с Десислава за това?“
„Тя знае, че сме пред фалит! Тя се притеснява! Тя ми каза колко си сляп!“
Ръцете ми се свиха в юмруци. Моят партньор и моята съпруга. Обсъждали са ме зад гърба ми. Този семеен конфликт беше по-дълбок, отколкото си представях.
„Махай се,“ казах аз. Гласът ми беше смъртоносно тих.
„Мартин, почакай, можем да се разберем…“
„Махай се от офиса ми. Преди да съм те убил.“
Веселин избяга. Аз останах сам, сред руините на живота си. Бях предаден от партньора си. Бях лъган от жена си. И единственото ми оръжие беше тайната, която шестгодишната ми дъщеря беше разкрила.
Моралната дилема вече не съществуваше. Те бяха обявили война. Аз щях да отвърна на удара.
Глава 5: Адвокатът
Людмил имаше офис в стара сграда в центъра, която ухаеше на прах, стари книги и леко отчаяние. Той беше слаб мъж с очила с дебели рамки, който винаги изглеждаше така, сякаш не е спал от седмица. Той беше моят адвокат по съдебния процес и досега новините от него винаги бяха лоши.
„Мартин, радвам се, че дойде,“ каза той, посочвайки ми стол. „Трябва да говорим. Имам предложение за споразумение от другата страна. То…“
„Не ме интересува,“ прекъснах го.
Людмил свали очилата си и ги разтърка. „Мартин, бъди разумен. Те ни държат. Имейлите, които Веселин е изпратил… те са неоспорими. Ще загубим. Споразумението е единственият начин да спасим поне нещо.“
„Веселин е работил за Кирил,“ казах аз.
Людмил замръзна. „Какво?“
„Веселин е саботирал проекта умишлено. Всичко е било постановка, за да може Кирил да срине цената на компанията и да я купи. Аз имам доказателство.“ Е, нямах точно доказателство, но имах сигурност.
„Какво доказателство? Мартин, това са много сериозни обвинения. Това е индустриален шпионаж. Това променя всичко. Но без доказателства…“
„Имам връзката,“ казах аз. „Жена на име Стела. Тя е била връзката между Веселин и Кирил. Тя е тази, която е предавала информацията и парите.“
Людмил се намръщи. „Стела… Това име ми е познато. Къде си го чувал?“
Тук беше тънкият лед. „Не е важно. Важното е, че знам, че тя е ключът.“
„Мартин, дори да е вярно, как ще го докажем? Веселин никога няма да си признае. Кирил е защитен от десетки адвокати.“
„Кирил има слабост,“ казах аз. „Той има изневяра. Със същата тази Стела.“
Людмил ме погледна остро. „Откъде знаеш това?“
„Просто знам. Дъщеря ми… тя ги е видяла. Случайно. В парка. Чула е името ѝ. И снощи… тя му го каза.“
Людмил бавно се облегна назад. Усмивка, не съвсем приятна, се появи на лицето му. „О, момче. Дъщеря ти. Тя е казала на Кирил. Пред жена му?“
Кимнах. „Лицето му беше… трябваше да го видиш, Людмил. Той беше ужасен.“
„Разбира се, че е бил!“ Людмил се изправи и започна да крачи из кабинета. „Той не се страхува от теб, Мартин. Той се страхува от жена си. Диана. Тя е парите. Неговото богатство идва от нея. Нейният баща му даде началния капитал. Ако тя разбере, че той не само ѝ изневерява, но и използва нейните пари, за да финансира мръсните си сделки и да плаща на любовницата си… той е свършен. Той губи всичко.“
Нова част от пъзела. Богатството не беше негово. То беше нейно. Тайната беше двойно по-опасна.
„Значи,“ казах аз, „ние не го съдим. Ние го изнудваме.“
Людмил спря да крачи. „Това е грозна дума, Мартин. Аз бих я нарекъл ‘създаване на предимство в преговорите’. Но да, по същество. Трябва ни обаче нещо повече от думите на шестгодишно дете. Трябва ни доказателство за връзката между Стела и Веселин. И между Стела и Кирил. Трябва ни… Ивайло.“
„Ивайло? Братът на Десислава? Какво общо има той?“
„Той все още се води студент в университета, нали? Учи право?“
„Уж,“ изсумтях аз. „Основно ми харчи парите.“
„Той ти дължи. Той ти дължи много. Ивайло е млад, арогантен и отчаян за пари. И като студент по право, той може да получи стажантско място в моята кантора. Или… в кантората, която представлява Кирил. Или дори в твоята собствена компания, като мой ‘асистент’, който преглежда документите за съдебния процес.“
Започвах да разбирам. „Искаш да го използваш като къртица.“
„Искам той да намери цифровия отпечатък,“ каза Людмил. „Веселин трябва да е общувал със Стела. Имейли, съобщения, банкови преводи. Ивайло е от онова поколение, те знаят как да намират тези неща. И тъй като Веселин мисли, че Ивайло е просто разглезеният ти шурей, той няма да му обърне внимание.“
Моралната дилема се задълбочаваше. Щях да въвлека още един член на семейството си в тази кал. Но какъв избор имах?
„Ще го направя,“ казах аз. „Ще се обадя на Ивайло. Време е да започне да си изплаща заемите.“
Глава 6: Студентът
Намерих Ивайло не в университета, а в кафене наблизо, заобиколен от други младежи, които изглеждаха също толкова незаинтересовани от ученето, колкото и той. Той изглеждаше изненадан да ме види.
„Мартин? Какво става? Деси каза ли ти? Виж, знам, че закъсах, но…“
„Спести си го,“ казах аз, сядайки срещу него. Масата лепнеше от разлята напитка. „Имам нужда от помощта ти. И ти имаш нужда да ми помогнеш.“
Обясних му. Не всичко. Не за Ани. Не за изневярата. Казах му само за предателството на Веселин. Казах му, че Веселин е работил с конкуренцията, за да ни съсипе, и че имаме нужда от доказателство.
„Ти ще дойдеш в офиса утре,“ наредих аз. „Ще бъдеш стажант, назначен от Людмил, за да преглеждаш файловете за съдебния процес. Истинската ти работа е да влезеш в компютъра на Веселин. В имейлите му. Всичко.“
Ивайло изглеждаше ужасен. „Това… това е незаконно, Мартин! Аз уча право, това може да ми коства кариерата!“
„Каква кариера, Ивайло? Тази, за която сестра ти плаща, като краде от мен? Тази, която ще загубиш, когато те осъдят за неизплатените заеми? Да не говорим за апартамента, за който взе кредит за жилище и който банката ще ти вземе следващия месец?“
Той пребледня. Бях го ударил там, където боли.
„Сестра ти ме предаде, Ивайло. Тя е взела десетки хиляди от нашите спестявания, за да покрива твоите глупости. Направила е предателство срещу мен, за да те спаси. Сега ти ще направиш нещо за мен. Ще ми помогнеш да спася компанията, която плаща за твоя начин на живот. И след това ще работиш за мен, безплатно, докато не ми върнеш всяка стотинка, която тя е откраднала. Ясен ли съм?“
Той ме гледаше с омраза. Но и със страх. Виждах моралната дилема в очите му. Той не беше лошо момче, просто беше слабо.
„Какво трябва да направя?“ прошепна той.
„Просто намери комуникацията. Между него и жена на име Стела. Това е всичко.“
Той кимна бавно. „Добре. Ще го направя.“
Оставих го там. Чувствах се мръсен. Използвах слабостта на всеки около мен. Превръщах се в човека, когото мразех. Превръщах се в Кирил.
Глава 7: Откритието
През следващите два дни офисът беше бойно поле на тиха война. Веселин идваше, събираше си нещата, избягвайки погледа ми. Той все още имаше достъп до сървърите, тъй като официално все още беше партньор. Ивайло седеше в ъгъла, преструвайки се, че чете правни документи, докато очите му шареха по екрана, търсейки.
Напрежението беше непоносимо. Вкъщи беше още по-зле. Десислава и аз не си говорехме. Спяхме в отделни стаи. Ани усещаше семейния конфликт и беше станала тиха и затворена. Тя спря да рисува.
На третия ден, късно вечерта, телефонът ми иззвъня. Беше Ивайло.
„Намерих ги,“ прошепна той. „Той не е бил умен. Използвал е личния си имейл, но е било свързано със служебния му календар. Има всичко.“
„Какво всичко?“
„Имейли от Стела. Инструкции. Номера на банкови сметки. Дати на срещи. И… Мартин… има нещо друго. Има имейли и до Десислава.“
Сърцето ми спря. „Какво? Какво за Десислава?“
„Не… не са за бизнеса. Той… Веселин… изглежда я е утешавал. Говорил ѝ е колко си труден. Колко си обсебен. И тя му е отговаряла. Тя е знаела, че той иска да продаде. Тя го е насърчавала. Казала е… казала е, че ‘понякога едно ново начало е по-добро от бавна смърт’.“
Предателство върху предателство. Моята собствена съпруга. Не само ме е лъгала за парите, но и е подкрепяла мъжа, който активно ме е унищожавал.
„Изпрати ми всичко,“ казах аз, а гласът ми беше мъртъв. „Всичко.“
Когато файловете пристигнаха, аз ги гледах часове. Ивайло беше прав. Беше пълно. Имейлите от Стела до Веселин бяха студени, делови. Инструкции за саботаж, изисквания за файлове. Но имаше и други.
Имаше лични имейли. От Кирил до Стела. Препратени на Веселин, може би по погрешка, може би като заплаха. Те бяха… любовни писма. Грозни, страстни, описващи планове за бъдещето им, след като той се „освободи“ от Диана. Описваха как ще използват парите от нейното богатство, за да започнат нов живот.
Имаше и банкови извлечения. Плащания от офшорна сметка – вероятно на Кирил – към Стела. И плащания от Стела към Веселин.
И тогава видях имейлите на Десислава. Те бяха точно такива, каквито Ивайло беше описал. Пълни с отчаяние, умора и тихо съгласие с Веселин, че аз съм проблемът.
Имах всичко. Имах чука, с който да смажа Кирил. Имах доказателството, с което да унищожа Веселин.
И имах потвърждението, че бракът ми е мъртъв.
Глава 8: Скритият живот на Десислава
Прибрах се късно. Къщата беше тъмна, с изключение на светлината от кухнята. Десислава седеше на масата с чаша вино. Тя вдигна поглед, когато влязох. Изглеждаше изтощена.
„Трябва да поговорим,“ казах аз.
Тя въздъхна. „Мартин, уморена съм. Каквото и да е за Ивайло…“
„Не е за Ивайло,“ казах аз. „Въпреки че и за това ще говорим. За десетките хиляди, които си взела от сметките ни. За скрития живот, който си водила зад гърба ми.“
Тя изпусна чашата си. Тя не се счупи, просто се преобърна, разливайки червено вино по масата като кръв.
„Как…?“
„Това вече няма значение. Това, което има значение, е това.“ Хвърлих разпечатките на масата. Имейлите между нея и Веселин.
Тя ги погледна, а лицето ѝ стана пепеляво. „Мартин, не е това, което изглежда. Аз просто… бях отчаяна. Той беше единственият, който ме разбираше. Ти беше толкова далечен…“
„Разбирал те е?“ Изсмях се, но звукът беше кух. „Той ме е унищожавал! Той е работил с Кирил, за да ни съсипе! А ти си го насърчавала! Казала си му, че едно ‘ново начало е по-добро’!“
„Не знаех!“ Извика тя, скачайки. „Не знаех, че работи с Кирил! Кълна се! Мислех, че просто… че просто иска да продадем, за да се спасим от стреса! От заемите! Аз… Аз не исках този живот, Мартин! Не исках къща, която не можем да си позволим, и съпруг, когото никога не виждам!“
„А парите?“ Попитах студено. „Парите за Ивайло? Това ли беше, за да се спасиш от стреса? Или беше просто кражба?“
Тя се разплака. Горчиви, тежки сълзи. „Той беше в беда! Той щеше да загуби апартамента! Имаше заеми… не само от банката. От лоши хора, Мартин. Той беше уплашен. А ти… ти винаги си имал пари. Мислех, че няма да забележиш. Мислех да ги върна.“
„Ти ме предаде,“ казах аз. Предателство. Думата кънтеше в стаята. „Ти ме предаде с брат си. Предаде ме с партньора ми. Ти избра всички тях пред мен.“
„А ти кого избра, Мартин?“ Извика тя през сълзите си. „Ти избра твоя бизнес! Ти избра твоята гордост! Ти не беше тук! Ти не беше тук, когато Ани имаше нужда от теб, ти не беше тук, когато аз имах нужда от теб! Ти беше в офиса си, борейки се с битки, които сам си създал!“
Семейният конфликт беше достигнал своя връх. Всички тайни бяха на масата, грозни и осветени от суровата кухненска светлина.
„Свършено е, Десислава,“ казах аз. „Вземи си нещата. Вземи Ани и отиди при родителите си. Не мога да те гледам.“
„Мартин… моля те…“
„Махай се. Преди да съм казал неща, за които и двамата ще съжаляваме повече.“
Тя ме гледаше дълго. Омразата в очите ѝ беше по-силна от сълзите. „Добре. Ще отида. Но знай това, Мартин. Ти може и да спечелиш твоята война. Но ще я спечелиш сам.“
Тя се качи горе. Чух я как събира багаж. Чух как събужда Ани. И след това… входната врата се затвори.
Останах сам в кухнята, заобиколен от разлятото вино и разпечатките на моето унищожение. И моето спасение.
Глава 9: Срещата
На следващия ден Людмил организира срещата. Беше в неутрална конферентна зала в скъп хотел. Само аз и Людмил от едната страна на масата.
И тогава те влязоха.
Кирил. Арогантен както винаги, но имаше напрежение около очите му. Жена му, Диана. Елегантна, студена и с поглед, който можеше да замрази огън. Техният адвокат.
И Веселин. Той не смееше да ме погледне.
„Господа,“ започна адвокатът на Кирил. „Клиентът ми е готов да увеличи офертата си за вашата компания от чисто милосърдие. Като решение на висящия съдебен процес. Той предлага…“
„Ние не сме тук, за да продаваме,“ прекъсна го Людмил, плъзгайки папка по масата. „Ние сме тук, за да обсъдим оттеглянето на вашия съдебен процес, плащане на обезщетение в размер на седем цифрена сума за индустриален шпионаж, и незабавната оставка на господин Веселин.“
Адвокатът на Кирил се изсмя. „Това е абсурдно. На какво основание?“
„На основание на това,“ каза Людмил, отваряйки папката. Вътре бяха имейлите. Банковите извлечения. Всичко.
Адвокатът започна да чете. Лицето му бавно се вкамени. Кирил се престори на незаинтересован, но видях как кокалчетата на пръстите му побеляха. Веселин изглеждаше така, сякаш ще повърне.
Единственият човек, който остана спокоен, беше Диана. Тя взе един лист. Беше едно от любовните писма на Кирил до Стела.
Тя го прочете. Бавно. После вдигна поглед. Не към мен. Не към Людмил. Към съпруга си.
„Стела?“ прошепна тя. „Това е името на новата ти ‘маркетинг консултантка’, нали? Тази, на която плащаш шестцифрена заплата от моите пари?“
Кирил се опита да говори. „Диана, скъпа, това е бизнес. Те се опитват да ни разделят. Това са фалшификати.“
Тя се изсмя. Беше ужасяващ звук. „Фалшификати? Не бъди глупак, Кирил. Разпознавам подписа ти. Разпознавам и твоите жалки метафори.“
Тя се изправи. Погледна адвоката си. „Оттеглете съдебния процес. Платете на тези господа каквото искат. Ще използвате личните сметки на Кирил. Не моите.“
„Диана!“ извика Кирил.
„След това,“ продължи тя, все едно той не съществува, „искам да се изнесеш от къщата ми. Моите адвокати ще се свържат с твоите. Ще се погрижа да не получиш нито стотинка от богатството на баща ми. Ти си свършен.“
Тя погледна към мен. „Господин Мартин. Изглежда, че и двамата сме имали лош ден. Но вашият се оправи. Поздравления.“
Тя се обърна и излезе от стаята. Кирил седеше там, унищожен. Победен не от мен, а от собствената си изневяра и тайни.
Веселин се опита да се измъкне.
„Не толкова бързо,“ каза Людмил. „Трябва да подпишеш оставката си. И споразумение за конфиденциалност. Ако някога кажеш и дума за това, ще те съдим за всичко, което имаш. И което си мислиш, че имаш.“
Глава 10: Пепел
Спечелих.
Върнах се в офиса. Фирмата беше спасена. Заемите щяха да бъдат платени. Съдебният процес беше история. Бях богат.
Офисът беше празен.
Ивайло беше там, събираше си нещата.
„Чух,“ каза той. „Людмил се обади. Свършило е.“
„Да,“ казах аз. „Свърши.“
Той ме погледна. „Тя не е знаела, Мартин. Десислава. Тя не е знаела какво всъщност прави Веселин. Тя просто… беше нещастна.“
„Знам,“ казах аз. „Но това променя ли нещо?“
Той поклати глава. „Не знам. Аз… съжалявам. За парите. Аз… бях глупак.“
„Да,“ съгласих се. „Беше.“
„Ще работя,“ каза той бързо. „Ще ти върна всичко. Ще работя в склада, ще чистя тоалетните, каквото кажеш. Ще си платя заема.“
Погледнах го. Младият, глупав студент, който беше допринесъл за този хаос. Братът на жена ми. „Добре,“ казах аз. „Започваш утре. В шест сутринта. В склада.“
Той кимна, благодарен.
Отидох в кабинета си и седнах зад бюрото си. Владетелят на моята празна империя. Бях използвал тайната на дъщеря си. Бях изнудвал врага си. Бях разбил брака си. Бях приел предателството на партньора си и го бях използвал срещу него. Бях преминал през всяка морална дилема и бях избрал пътя, който водеше до победа.
И се чувствах напълно кух.
Телефонът иззвъня. Беше Людмил.
„Имаме парите,“ каза той, гласът му беше весел. „Преводът току-що пристигна. И, между другото, една интересна новина. Кирил. Изглежда, че освен изневярата, той е имал и други… нередности. Неплатени данъци, скрити активи. Разводът му с Диана ще отвори кутията на Пандора. Човекът е свършен не само финансово, но и вероятно ще влезе в затвора.“
Затворих телефона. Справедливост.
Но се чувствах само като пепел.
Глава 11: Мостът
Изминаха три месеца.
Компанията ми процъфтяваше. Наех нови хора. Преместихме се в по-голям офис. Ивайло работеше в склада. Беше отслабнал и изглеждаше уморен, но за първи път в живота си изглеждаше… отговорен. Той плащаше кредита за жилище си сам. Беше се върнал в университета и всъщност ходеше на лекции.
Аз живеех сам в голямата, празна къща.
Не бях виждал Десислава и Ани от онзи ден. Говорех с Ани по телефона. Тя звучеше добре. Питаше кога ще се прибера. Аз ѝ казвах „Скоро“.
Най-накрая събрах смелост. Отидох до апартамента на родителите ѝ. Десислава отвори вратата.
Изглеждаше различно. По-спокойна. Умората я нямаше. Но я нямаше и искрата.
„Мартин,“ каза тя. Без гняв. Без любов. Просто констатация.
„Можем ли да поговорим?“
Седнахме в хола на родителите ѝ. Беше претрупан със стари мебели и снимки. Ухаеше на дом. Нещо, което моята къща вече не беше.
„Съжалявам,“ казах аз.
Тя ме погледна. „За кое? За това, че спечели? Или за това, което загубихме?“
„За всичко,“ казах аз. „За това, че те превърнах в съучастник в моя стрес. За това, че не те видях. За това, че… използвах ситуацията. За това, че те изгоних.“
Тя мълча дълго време. „Аз също съжалявам, Мартин. За парите. За Ивайло. Беше предателство. Знам го. Бях уплашена и слаба. И ти се доверих на Веселин, защото той ми каза това, което исках да чуя. Че не съм виновна аз. Че си ти.“
„Може би е бил прав,“ казах аз.
Тя поклати глава. „Не. И двамата бяхме виновни. И двамата имахме скрити животи. Ти имаше твоя бизнес и заеми. Аз имах моите тайни и моя семеен конфликт. Бяхме станали двама непознати, които живеят в една и съща къща.“
„Можем ли… можем ли да опитаме отново?“
Десислава ме погледна и в очите ѝ нямаше отговор. „Не знам, Мартин. Толкова много неща се счупиха. Аз… не съм сигурна, че искам да се върна към онзи бизнесмен. Харесва ми мъжът, който седи пред мен сега. Но не знам дали той ще остане.“
„Ще остане,“ обещах аз.
„Ивайло ми каза какво си направил. За работата. Благодаря ти.“
„Той си го изработва.“
В този момент вратата се отвори и Ани влетя вътре. „Тате!“
Тя скочи в ръцете ми и аз я прегърнах толкова силно, че ме заболя. Тя беше единственото чисто нещо в целия този хаос. Тя беше моят компас.
Тя се отдръпна и ми подаде една рисунка.
„Какво е това, миличко?“
„Това е мост,“ каза тя. „Баба каза, че ти и мама сте от двете страни на голяма река. Затова ви нарисувах мост. За да можете да се срещнете по средата.“
Погледнах рисунката. Беше ярка, пълна с цветове. И по средата на моста имаше три фигури – мъж, жена и малко момиченце.
Вдигнах поглед към Десислава. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. Но този път, тя се усмихваше.
Не знаех какво ще се случи. Не знаех дали ще успеем. Предателствата бяха дълбоки, а тайните бяха оставили белези. Но докато държах дъщеря си и гледах моста, който тя беше нарисувала, за първи път от много, много време, аз не мислех за заеми, съдебни дела или богатство.
Мислех за дома. И за дългия път, който трябваше да извървим, за да стигнем до средата на този мост.