Стъклото, което помни
Миризмата на улицата влезе преди него. Когато прекоси стъклената врата, тишината в магазина беше абсолютна.
Носеше палто, което изглеждаше сякаш е извадено от боклука, обувките му бяха скъсани, а брадата му не беше виждала сапун от седмици. Клиентите се отдръпнаха. Една жена притисна чантата си към гърдите, сякаш самият въздух изведнъж стана опасен. Той не им обърна внимание. Просто гледаше костюмите с детско чудо, сякаш всяка тъкан пред него беше спомен, който се опитва да си върне.
Аз стоях зад касата, с пръсти върху чекмеджето, и усещах как сърцето ми се блъска в ребрата. Бях виждала какви ли не хора. Но този мъж имаше нещо, което не се вписваше в картината на бедността. Не беше отчаяние. Беше тишина, която не се моли, а чака.
Не бяха минали и десет секунди, когато управителката се стрелна към него. Казваше се Ирина. Винаги ходеше така, сякаш подът й е длъжен. Токчетата й щракаха силно, но този път звукът звучеше като заплаха.
Ирина застана пред него и му препречи пътя, сякаш той беше не човек, а петно.
„Сър… моля ви.“ Усмивката й беше като тънък слой лед. „Това е луксозен магазин. Не е място да се търси милостиня или да се цапа стоката. Тук не се пробват дрехи. Тук се купува.“
Каза го високо. Не за него. За всички. За да му отнеме и последното, което бедността не може да отнеме сама.
Мъжът спря. Сведе поглед. Стисна стария си бастун с ръце, които трепереха не само от студ.
Ирина направи обиколка с очи от главата до петите му и се усмихна още по-широко.
„И от това, което виждам… не можете да си позволите дори кафе. Направете ми услуга и си тръгнете, преди да повикам охраната.“
Кръвта ми кипна. Вече бях направила крачка напред, когато мъжът вдигна поглед.
В очите му нямаше омраза. Нямаше и молба. Имаше странно спокойствие. Достойнство, което не подхождаше на дрехите му и точно затова беше страшно.
Бавно бръкна във вътрешния джоб на разкъсаното си палто.
Ирина отстъпи половин крачка, пребледня. Може би си представи нож. Може би си представи скандал. Може би си представи всичко, което й се полага да контролира, да се разпада пред очите й.
Но това, което той извади, не беше оръжие.
Постави върху стъкления плот малка, износена кожена кутия. Отвори я, без да бърза. Вътре имаше пръстен. Не златен, не показен. Тъмен метал, с гравиран знак, който познавах от витрините, от касовите бележки, от всички документи, които Ирина подписваше с размах.
Знакът на фирмата.
След пръстена той извади сгънат лист. После втори. После трети. Документи, които не приличаха на евтина измама. Бяха с печати, с номера, с тежест, която можеше да се усети дори без да ги докоснеш.
Мъжът ги изравни внимателно по ръба на стъклото и чак тогава каза тихо:
„Ирина. Ти още ли мислиш, че тази врата е твоя?“
Ирина замръзна на място, но не като статуя, а като човек, на когото внезапно му отнемат въздуха. Лицето й се сви. Устните й се разтвориха, но звук не излезе.
„Това…“ прошепна тя, и гласът й се счупи. „Това е невъзможно.“
Мъжът наклони глава.
„Невъзможното е само дума, която хората използват, когато са сигурни, че няма свидетели.“
Тишината в магазина стана по-дълбока. Дори охранителят, който се беше приближил към входа, спря и не посмя да направи още една крачка.
И тогава мъжът произнесе име, което Ирина не очакваше да чуе никога повече.
„Ричард.“
Тя се олюля и се хвана за плота. Пръстите й се впиха в стъклото.
Аз стоях на крачка от тях и усещах как нещо огромно, невидимо, се изправя зад гърба ми.
Защото ако това, което се случваше, беше истина… тогава никой в този магазин не знаеше в чии ръце е работил досега.
Ирина най-после успя да прошепне:
„Ти си мъртъв.“
Ричард се усмихна. Усмивката му беше кратка и горчива.
„Погребаха ме бързо. Без да питат.“
Ирина погледна към охраната, към клиентите, към мен, сякаш търсеше опора.
„Изкарайте го!“ изкрещя тя внезапно. „Това е измама!“
Ричард не помръдна. Само плъзна един от документите към нея. Печатът се виждаше ясно. Името също. Само име, без фамилия, но достатъчно.
„Подписът е мой,“ каза той тихо. „И този печат не е играчка.“
Охранителят направи крачка… и спря. Видях как очите му се местят по редовете. Не беше грамотен по всички правила, но имаше инстинкт. И този инстинкт му казваше, че пред него стои човек, който може да го остави без работа с едно изречение.
„Ирина,“ добави Ричард, „можем да го направим лесно. Или можем да го направим шумно.“
И точно тогава телефонът на Ирина иззвъня.
Тя вдигна с треперещи пръсти, без да откъсва поглед от Ричард.
„Да?“ Гласът й беше по-висок от нормалното, напрегнат.
От другата страна се чу мъжки глас, достатъчно силен, за да доловя отделни думи.
„Къде си… Какво става… Виктор идва…“
Ирина пребледня още повече.
Ричард се наведе леко към нея.
„Кажи му, че вече съм тук.“
Ирина затвори телефона.
И прошепна, толкова тихо, че едва я чух:
„Ти не знаеш в какво се забъркваш.“
Ричард погледна към витрината, към светлината отвън, към отражението си.
„Знам точно. Аз го построих.“
И в този миг усетих нещо студено в стомаха си. Не страх от Ричард.
Страх от това, което щеше да дойде с името „Виктор“.
Глава втора
Пробната, която не е за проби
Магазинът продължи да работи, но като че ли всички бяхме статисти в чужда сцена. Клиентите се правеха, че разглеждат, а очите им постоянно се връщаха към стъкления плот. Към мъжа с бастуна. Към Ирина, която вече не изглеждаше като господарка на пода, а като човек, попаднал в капан.
Ричард направи нещо, което никой от нас не очакваше. Вместо да настоява, вместо да се развика, вместо да се държи като победител, той просто се обърна към мен.
„Ти,“ каза спокойно. „Как се казваш?“
„Елена,“ отвърнах, без да знам защо гласът ми не трепереше.
„Елена. Искам да пробвам костюм.“
Ирина се задави с въздух.
„Това е абсурдно!“ изсъска тя. „Няма да допусна…“
Ричард я погледна, а в погледа му имаше нещо по-силно от гняв. Имаше умора, която е чакала твърде дълго.
„Ще допуснеш,“ каза тихо. „Или ще подпишеш още днес признание, че си препятствала законен представител на собственика. Избери.“
Ирина прехапа устна. За секунда сякаш се опита да си върне гласа на властта, но той беше изчезнал.
„Елена,“ прошепна тя накрая, без да ме поглежда, „заведи го… в пробната. Но ако направи нещо…“
„Няма да направи нищо,“ прекъсна я Ричард. „Само ще се облека. За първи път отдавна.“
Взех един тъмносин костюм от манекена. Ръцете ми работеха, но умът ми беше другаде. Бях виждала богати хора. Бях виждала и бедни. Този човек не беше просто беден. Той беше човек, който някога е имал всичко и е останал без нищо по начин, който не е естествен.
В пробната миришеше на нова тъкан и на парфюм от минали клиенти. Ричард влезе бавно, затвори вратата и остана за миг неподвижен, сякаш слушаше дали някой не подслушва.
„Не се страхувай,“ каза. „Ти не си част от това. Още не.“
„От кое?“ попитах, и веднага съжалих, защото звучеше като любопитство, което може да ми струва работа.
Ричард издиша.
„От лъжата. Тя тук е в стените. В касата. В усмивките. В начина, по който Ирина се държи, сякаш магазинът е корона.“
Той започна да разкопчава палтото си. Под него имаше риза, която някога е била бяла, но сега беше посивяла. По китките му се виждаха следи от стари белези, сякаш е работил с ръце, които не са били за офис.
„Защо се върна?“ попитах тихо.
Ричард спря.
„Защото чух, че някой продава името ми като стока. А името не е плат. И не се продава без кръв.“
Когато излезе след няколко минути, костюмът му стоеше като създаден за него, сякаш тъканта най-после е намерила правилния човек. Само обувките му разваляха картината. Скъсани. Срамни. Умишлено оставени такива.
Ирина го видя и за миг очите й се разшириха. Не от възхищение. От признание. Сякаш пред нея стоеше призрак, който се е върнал по-истински от живите.
„Седни,“ каза Ричард към нея, с тон, който не допускаше възражение.
„Няма да седя,“ отвърна тя, но краката й вече се бяха огънали и тя се стовари на стола до касата.
Ричард се наклони над стъкления плот и прибра документите обратно в кутията, внимателно, като хирург.
„Къде е Виктор?“ попита.
Ирина преглътна.
„Не знам,“ излъга тя.
Ричард се усмихна едва забележимо.
„Знаеш. Винаги знаеш къде е той. Винаги знаеше.“
Думите му прозвучаха като лична обида, която не е просто служебна.
Ирина стисна ръцете си.
„Ти не разбираш…“
„Разбирам,“ прекъсна я той. „Разбирам повече, отколкото ти искаш.“
Той се обърна към мен.
„Елена. Донеси вода. И после остани. Ще има разговор.“
Ирина скочи.
„Не! Това е вътрешна работа!“
Ричард я погледна студено.
„Точно. А Елена е вътре. За разлика от теб.“
Сърцето ми удари силно. Почувствах се едновременно горда и обречена.
Донесох вода. Ръцете ми бяха влажни. Оставих чашата пред Ирина. Тя не я докосна.
Ричард седна на стол срещу нея, като съдия пред обвиняем.
„Когато ме махнахте,“ започна той, „мислехте, че ще остана тих. Че човек без дом е човек без глас.“
Ирина потрепери.
„Не аз…“ започна тя.
„Ти беше там,“ каза той. „В онази стая. С онези папки. С онзи подпис. Видях те.“
Ирина пребледня и за миг очите й се наляха със сълзи, но тя ги преглътна с гордост, която вече изглеждаше жалка.
„Виктор ми каза…“ прошепна тя.
„Виктор много неща казва,“ отвърна Ричард. „И хората му вярват, защото има пари. Но пари не означава истина.“
Той се наведе напред.
„Ирина. Искам едно. Само едно. Къде са книгите? Истинските. Не тези, които показвате на проверките. Другите.“
Ирина зяпна.
„Не знам…“
Ричард удари с длан по плота. Не силно, но достатъчно, за да подскоча.
„Не ме лъжи.“
Ирина се разтрепери.
„В сейф,“ изхриптя тя. „Не тук. На друго място.“
Ричард се усмихна. Но усмивката му не беше победа. Беше начало.
„Добре.“
И точно тогава входната врата се отвори с такава сила, че звънчето над нея изпищя.
Вътре влезе мъж в скъп костюм, с лице, което се усмихваше пред хората и риташе зад гърба им.
Виктор.
Очите му попаднаха на Ричард.
И усмивката му се разпадна.
Глава трета
Виктор и ръката, която не трепери
Виктор стоеше в рамката на стъклената врата и сякаш целият магазин се сви, за да му направи място. Ирина се изправи рязко, като човек, който е бил хванат да краде, но се преструва, че е пазач.
„Какво правиш тук?“ изсъска Виктор, без да поздрави, без да пита. Гласът му беше гладък, но в него имаше ръжда.
Ричард не стана. Само вдигна очи.
„Връщам се.“
Виктор се засмя кратко, престорено.
„Ти си никой. Един просяк. Един слух.“
„Слухът обикновено не носи документи,“ каза Ричард и плъзна кутията с пръстена към края на плота, без да я отваря.
Виктор се приближи. На сантиметри от стъклото. На сантиметри от истината.
Аз стоях отстрани и усещах как въздухът става тежък. Клиентите се бяха изнесли тихо, като сенки. Останахме само ние, касата и отраженията ни в огледалата.
Виктор погледна Ирина.
„Ти допусна това?“
Ирина отвори уста, но гласът й не излезе. Погледът й шареше, търсеше спасение.
Ричард въздъхна.
„Не я плашѝ. Тя вече е плашена достатъчно. Нали така, Ирина?“
Виктор се усмихна, но очите му бяха ледени.
„Ти мислиш, че можеш да се появиш така и да ми говориш?“
„Аз мисля, че ти не можеш да ме изгониш от нещо, което съм създал,“ отвърна Ричард.
Виктор се наведе напред, почти шепнеше, но всяка дума беше нож.
„Създал си го, да. И го изгуби. Защото беше слаб. Защото се разсея. Защото си мислеше, че хората го обичат.“
Ричард не трепна.
„Не съм изгубил. Вие взехте.“
„Взехме?“ Виктор се изсмя. „Ние спасихме. Ти щеше да го сринеш с мекото си сърце. С тези морални приказки. С идеята, че служителите са хора.“
Ричард се наведе напред.
„Те са хора.“
Виктор се изправи.
„И точно затова са заменяеми.“
Тишината отново се върна. Тишина, която боли.
Не издържах.
„Не са заменяеми,“ казах, и гласът ми прозвуча по-силен, отколкото очаквах.
Виктор се обърна към мен. Погледът му се плъзна по лицето ми, както Ирина беше гледала Ричард преди малко. Същото презрение. Само че по-изтънчено.
„Коя си ти?“
„Елена,“ отвърнах. „Работя тук.“
„Засега,“ каза Виктор.
Ричард стана тогава. Бавно, с бастуна, но сякаш с цяла армия зад гърба си.
„Не говори така с нея,“ каза той тихо.
Виктор го изгледа.
„Ти ще ми казваш как да говоря?“
„Ще ти казвам много неща,“ отвърна Ричард. „Скоро.“
Виктор се наведе към плота и протегна ръка към кутията.
Ричард я дръпна към себе си.
„Не пипай.“
Виктор се усмихна отново.
„Ти си жалък. Мислиш, че този пръстен… тези листове… ще направят чудо?“
Ричард не отговори. Вместо това отвори кутията. Пръстенът проблесна под светлината, не като бижу, а като печат.
„Този знак означава собственост,“ каза той. „А собствеността означава въпроси. И отговори.“
Виктор се прибра половин крачка, но бързо си върна позата.
„Добре. Да кажем, че си жив. Да кажем, че имаш някакъв документ. Какво ще направиш?“
Ричард го погледна.
„Ще разкажа историята.“
Виктор се засмя.
„На кого? На тези, които се страхуват да си платят тока?“
Ричард наклони глава.
„На съда. На банките. На хората, които обичат цифрите повече от теб. И на онези, които вече се чудят къде изчезват парите.“
Очите на Виктор се стесниха.
„Съд?“ повтори той, сякаш думата беше мръсна.
„Съд,“ потвърди Ричард.
Ирина изохка тихо, сякаш вече виждаше как всичко се руши.
Виктор се изправи и погледна към вратата.
„Тук няма да стане,“ каза. „Ще говорим другаде.“
Ричард поклати глава.
„Не. Тук. Пред стъклото. Пред свидетели. Това място е построено върху видимост. Нали така го рекламирахте?“
Виктор за миг не намери думи. И това беше първата му истинска слабост.
После усмивката му се върна.
„Добре,“ каза той. „Нека бъде игра. Но помни, Ричард… накрая винаги печели този, който няма какво да губи.“
Ричард го погледна спокойно.
„Тогава аз съм опасният.“
Виктор се обърна и излезе. Но преди да затвори вратата, погледна към Ирина.
Само един поглед. Но в него имаше заплаха, която не се нуждае от думи.
Ирина се свлече обратно на стола.
Аз останах права, с усещането, че току-що съм стъпила в история, от която няма изход.
Ричард прибра кутията и се обърна към мен.
„Имаш ли някого, на когото вярваш?“ попита тихо.
Помислих за сестра ми.
„Да,“ казах. „Мая.“
„Добре,“ каза Ричард. „Ще ни трябва.“
И точно тогава получих съобщение на телефона си.
Едно изречение.
„Ирина те следи. Не говори с никого. Даниел.“
Глава четвърта
Даниел и усмивката, която издава
Даниел беше човекът, който умееше да се появява точно когато не го искаш. Работеше „в офиса“, но често идваше в магазина, уж да проверява отчети. Истината беше, че проверяваше хората. Погледите. Слабостите. Кой е уморен. Кой е ядосан. Кой може да бъде натиснат.
И беше мой човек.
Поне така си мислех.
След съобщението ръцете ми изстинаха. Погледнах към Ирина. Тя седеше с лице в дланите си, но между пръстите й проблясваше екран. Пишеше.
Ричард забеляза. Не каза нищо. Само леко се измести, така че да закрие документите с тялото си.
„Къде мога да се измия?“ попита той, сякаш говори за най-обикновено нещо.
Ирина вдигна глава. В очите й имаше паника.
„В… в склада има мивка.“
„Елена,“ каза Ричард. „Ела.“
Тръгнахме към склада. Вратата се затвори зад нас и шумът от предната част на магазина остана като далечен спомен.
Складът беше тесен, миришеше на картон и прах. Там беше истинският магазин. Без светлина, без престорена красота.
Ричард се наведе над мивката, пусна вода и започна да търка ръцете си. Водата стана кафява. После по-чиста. После почти прозрачна.
„Не съм се върнал да ги моля,“ каза той, без да ме поглежда. „Върнах се да ги накарам да признаят.“
„А аз?“ попитах. „Какво правя в това?“
Ричард затвори крана на смесителя и се обърна. Очите му бяха уморени, но ясни.
„Ти видя. И когато човек види, вече не може да се преструва, че не знае.“
Болеше, защото беше вярно.
Излязохме от склада и аз веднага видях Даниел. Стоеше до витрината, сякаш просто чака. Усмивката му беше точна, премерена, почти нежна.
„Елена,“ каза той. „Търсех те.“
Погледнах към Ирина. Тя беше по-спокойна. Твърде спокойна. Все едно някой е върнал властта й.
Даниел погледна Ричард и се направи на учуден.
„Кой е този господин?“
„Клиент,“ каза Ирина твърде бързо.
Ричард я погледна.
„Клиент, който знае повече за финансовите ви отчети, отколкото ти.“
Даниел се засмя нервно.
„Хайде сега. Нека не правим сцени.“
Той се приближи към мен и сниши глас.
„Елена, трябва да говорим. Насаме.“
„Защо?“ попитах.
Очите му проблеснаха.
„Защото ако не говорим насаме, ще имаш проблеми.“
Погледнах го. В този момент видях нещо, което преди не бях искала да виждам. Даниел не беше уплашен за мен. Даниел беше уплашен за себе си.
„Какви проблеми?“ попитах.
Той преглътна.
„Виктор е бесен. Ирина му докладва всичко. Казва, че ти си помогнала на… на този човек.“
Ричард стоеше на крачка от нас и слушаше, без да изглежда като човек, който подслушва. Просто като човек, който чува истината.
„Даниел,“ казах, „ти изпрати съобщение, че Ирина ме следи. Защо?“
Той се поколеба.
„Защото… не искам да те прегазят.“
„Или не искаш да те обвинят,“ казах тихо.
Очите му се разшириха.
„Какво говориш?“
Ричард пристъпи напред.
„Ти си Даниел,“ каза. „Нали?“
Даниел се стегна.
„Да. И?“
Ричард наклони глава.
„Ти подписа последния отчет. Онзи, който скри преводите. Онзи, който показа, че магазините са на печалба, докато парите изтичаха.“
Даниел пребледня.
„Не… аз…“
„Подписът ти е там,“ каза Ричард. „Има два вида хора. Тези, които правят зло, защото искат. И тези, които го правят, защото ги е страх. Към кои принадлежиш?“
Даниел се разтрепери.
Ирина се намеси, вече с по-силен глас.
„Това е клевета. Изведете го!“
Охранителят отново се приближи, но този път Ричард не се стресна.
„Нека,“ каза той. „И тогава ще се обадим на полицията. И ще покажем документите. И ще кажем кой ме е обявил за мъртъв, докато съм бил жив.“
Тишината се сгъсти.
Даниел ме хвана за ръката. Стисна я.
„Елена… моля те… не ме оставяй.“
И тогава видях, че в ъгъла на магазина има камера, която не беше там вчера.
Насочена към нас.
Някой вече записваше всичко.
Ричард проследи погледа ми.
„Добре,“ каза тихо. „Виктор иска спектакъл. Ще го получи.“
Ирина се усмихна, но усмивката й беше празна.
„Нямаш шанс,“ прошепна тя.
Ричард я погледна.
„Шансът започва от едно нещо. От човек, който казва истината.“
И тогава телефонът ми отново иззвъня. Този път беше Мая.
Вдигнах веднага.
„Елена,“ каза тя, задъхана. „В университета… един преподавател ме предупреди. Има дело. Името ти е в някакви документи.“
Светът ми се наклони.
„Какво дело?“ прошепнах.
Мая се поколеба.
„Дело срещу теб. За изтичане на информация. Подготвят го.“
Погледнах към Ричард. Той вече ме гледаше, сякаш знае.
„Елена,“ каза тихо, „сега ще разбереш как изглежда войната. Първо те правят виновен. После те карат да се защитаваш.“
Ирина се изправи.
„Казах ти,“ изсъска тя. „Ти не знаеш в какво се забъркваш.“
Ричард отговори спокойно:
„Знам. И затова няма да бъдеш сама в това. Ако решиш да говориш.“
Ирина прехапа устна, но в очите й проблесна нещо. Не съчувствие.
Страх.
Сякаш и тя е пешка.
И сякаш някой държи нож над главата й.
Глава пета
Мая, законът и ипотеката, която тежи като камък
Мая беше по-малка от мен, но имаше поглед, който не се огъва. Учеше право в университета, стипендия и работа на две места. Носеше учебници в раницата си и тревоги в очите. От месеци говореше за кредита, който беше взела, за да купи малко жилище. Не за лукс. За да има врата, която да се затваря зад нея.
Кредитът не беше просто сума. Беше вериги от срокове, от лихви, от писма, които идват точно когато си най-уморен.
Когато тя влезе в магазина същата вечер, лицето й беше напрегнато. Дойде направо при мен, без да поглежда витрините.
„Къде е?“ прошепна тя.
„Кой?“
„Този човек. Ричард.“
Ричард стоеше по-назад, в сянката на манекените, сякаш не искаше да бъде център, но съдбата му беше решила друго.
Мая го видя и за миг застина. После се приближи.
„Вие ли сте…“ започна тя.
„Да,“ каза Ричард. „И ти си Мая.“
Тя се сви.
„Как…“
„Елена говори за теб,“ каза той. „Каза ми, че учиш право и че имаш смелост. Понякога смелостта е по-важна от закона.“
Мая преглътна.
„Законът е всичко, което имаме, когато силните си мислят, че могат да правят каквото искат,“ каза тя.
Ричард се усмихна.
„Добре казано.“
Седнахме в склада, защото там нямаше камери, поне така си мислехме. Мая извади тетрадка и започна да пише, сякаш всяка дума може да стане доказателство.
„Има ли документ, че сте собственик?“ попита тя.
Ричард извади кутията. Показа пръстена. После документите.
Мая ги разгледа внимателно. Не като момиче, което се впечатлява. Като бъдещ юрист, който търси слабости.
„Това е силно,“ каза тя. „Но ще ви атакуват по друг начин. Ще кажат, че сте изгубили правоспособност. Че сте били нестабилен. Че сте изчезнали доброволно.“
Ричард кимна.
„И точно затова не се върнах като бизнесмен. Върнах се като свидетел.“
Мая вдигна очи.
„Имате ли доказателства за измамите? За преводите?“
Ричард погледна към мен.
„Ирина знае къде са истинските книги.“
Мая се намръщи.
„Ирина няма да проговори. Такива хора не проговарят.“
Ричард се облегна назад.
„Хората проговарят, когато ги притисне страхът. Или когато ги притисне вина.“
Мая се усмихна тъжно.
„Или когато ги притисне банката,“ каза тя. „Както мен.“
Аз я погледнах.
„Мая…“
Тя махна с ръка.
„Няма значение. Но разбирам. Понякога правиш неща, които не искаш, защото си в ъгъла.“
Ричард я гледаше внимателно.
„Ти взела ли си кредит сама?“
Мая кимна, с устни, които се стегнаха.
„Да. За жилище. И вече има заплаха, че ако закъснея два месеца, ще ме съдят. И тогава…“ Тя не довърши.
Ричард тихо затвори кутията.
„Виктор използва хората точно така,“ каза. „С дългове. С натиск. Срамът е неговият любим инструмент.“
Мая прелисти тетрадката.
„Елена ми каза за дело срещу нея.“
„Да,“ каза Ричард. „Те ще се опитат да я смачкат първа. За да ми покажат, че могат.“
Мая стисна химикалката.
„Не може да има дело без основание. Трябва да има жалба, документ, свидетел. Някой го подготвя.“
Аз усетих как студена капка пот се стича по гърба ми.
„Кой?“ прошепнах.
Ричард не отговори веднага. Погледът му се закова в стената, сякаш виждаше отвъд нея.
„Някой, който ти е близък,“ каза накрая. „Някой, който знае как да те удари там, където боли.“
Сетих се за Даниел.
И точно тогава телефонът на Мая иззвъня. Тя погледна екрана и пребледня.
„Банката,“ прошепна тя.
Вдигна. Слуша няколко секунди. После затвори.
„Какво?“ попитах.
Мая ме погледна с очи, които се опитваха да не плачат.
„Искат предсрочно плащане. Казват, че има риск. Някой е подал сигнал, че доходите ми са несигурни.“
Ричард стисна челюстта си.
„Виктор,“ каза тихо.
Мая се изправи.
„Това вече не е просто бизнес. Това е война.“
Ричард кимна.
„Да. И те започнаха първи.“
Мая се обърна към нас.
„Трябва ни адвокат. Истински. И трябва да изпреварим удара. Утре.“
„Утре,“ повторих аз, но гласът ми прозвуча като молитва.
Ричард стана, с бастуна, но с тежестта на решение.
„Утре,“ каза той. „И тази нощ… никой не остава сам.“
Той погледна към мен.
„Елена. Прибираш ли се по обичайния път?“
Поклатих глава.
„Не,“ прошепнах. „От тази вечер няма обичаен път.“
И тогава чухме шум отпред. Вратата на склада потрепери.
Някой беше на другата страна.
Ирина.
Чухме гласа й, тих и отчаян:
„Трябва да говоря. Сега. Преди да е станало късно.“
Глава шеста
Ирина и тайният сейф
Отворих вратата на склада и Ирина почти падна вътре. Беше без токчета. Това само по себе си беше знак, че контролът й се е разпаднал. Коса й беше разрошена, гримът й размазан.
„Заключи,“ прошепна тя към мен.
Заключих. Мая я гледаше, като прокурор, който чака признание.
„Какво искаш?“ попита Мая.
Ирина се разсмя сухо.
„Да оцелея.“
Ричард не се усмихна. Гледаше я така, сякаш я вижда за първи път, без ролята й.
„Къде са книгите?“ попита той.
Ирина притисна пръсти към слепоочието си.
„Не тук. Казах ти. Има сейф. На място, което не мога да назова. Но мога да ви заведа.“
Мая сви очи.
„Защо да ти вярваме?“
Ирина се обърна към нея, с внезапна ярост.
„Защото ако не ви заведа, ще ме унищожат така или иначе.“
Тя погледна към Ричард.
„Виктор вече знае, че си тук. И знае, че аз съм се поколебала. Получих съобщение. Ако до сутринта не му докладвам, ще…“
Тя замълча.
„Ще какво?“ попитах.
Ирина преглътна.
„Ще пусне снимки. Ще пусне записи. Ще ме направи… чудовище.“
Мая се изсмя горчиво.
„Ти вече беше чудовище с онзи човек преди часове.“
Ирина се стресна, сякаш ударена.
„Ти мислиш, че не знам?“ прошепна тя. „Мислиш, че не се мразя?“
Ричард я гледаше без мекота.
„Кажи истината. Защо работиш за него?“
Ирина затвори очи.
„Защото ми даде заем. Голям. Когато никой друг не ми даде. Когато брат ми… се забърка. И когато дойдоха хора, които не задават въпроси, а само броят дългове.“
Мая потрепери. Познаваше този свят. Светът, в който подписът ти може да стане примка.
„Виктор плати,“ продължи Ирина. „И после ми каза, че вече му принадлежа. И всяка заплата, която взимам, е неговата. Всеки страх, който имам, е неговият.“
Ричард кимна бавно.
„Ти не си първата,“ каза. „И няма да си последната, ако не го спрем.“
Ирина отвори очи. В тях имаше нещо, което не бях виждала преди. Не арогантност. Не презрение. А отчаян шанс.
„Ще ви заведа до сейфа,“ каза. „Но ако тръгнем, трябва да е сега. Тази нощ. Преди да ме проследят.“
Мая погледна към мен. После към Ричард.
„Това е риск,“ каза тя. „Може да е капан.“
Ричард не отмести поглед от Ирина.
„А може да е последният ключ,“ каза той.
Ирина извади от джоба си малка метална плочка с номер.
„Ключът е това,“ прошепна. „Сейфът се отваря с два кода и този номер. Вторият код го знае само Виктор. Но аз…“ Тя замълча и после каза най-тихо: „Аз го видях веднъж. Запомних го. Защото знаех, че един ден ще ми трябва.“
Мая дъхна рязко.
„Тогава тръгваме,“ каза тя, преди дори да осъзнае какво изрича.
Аз усетих как краката ми омекват.
„А ако ни чакат?“ прошепнах.
Ричард се приближи към мен.
„Елена,“ каза тихо, „страхът ти е нормален. Но ако останем, те вече са ни спечелили.“
Той погледна към Ирина.
„Покажи ни пътя.“
Ирина кимна. Ръцете й трепереха.
Тръгнахме през задния изход. Навън въздухът беше студен, но не това ме разтърси. Разтърси ме мисълта, че някой може да гледа от тъмното и да чака точно този миг.
И докато вървяхме, телефонът ми вибрира още веднъж.
Този път беше непознат номер.
Отворих съобщението.
„Елена, ако тръгнеш с него, няма да се върнеш. Виктор знае. Даниел.“
Погледнах към Мая. Тя гледаше напред, с челюст, стисната от решителност.
Погледнах към Ричард. Той вървеше спокойно, сякаш всяка крачка е част от план.
Погледнах към Ирина. Тя вървеше като човек, който носи бомба в джоба си.
И тогава, в тъмното, видях светлина от фарове да се плъзга по стените.
Една кола.
После още една.
И още една.
Някой идваше.
Бързо.
Мая прошепна:
„Закъсняхме.“
Глава седма
Куфарчето, адвокатът и първата клетва
Скрихме се зад един нисък зид и колите преминаха на метри от нас. Сърцето ми биеше толкова силно, че имах чувството, че ще ни издаде. Ирина стискаше металната плочка така, сякаш тя е последното й оправдание пред света.
„Те са хората на Виктор,“ прошепна Ирина. „Винаги са три. Винаги идват без звук. Винаги носят едно и също куфарче.“
„Какво има в куфарчето?“ попита Мая.
Ирина не отговори веднага. После каза:
„Подписи. Заплахи. И понякога… кръв.“
Ричард я изгледа.
„Няма да стигнем далеч, ако трепериш,“ каза.
„Не треперя,“ отвърна Ирина, но зъбите й тракаха.
Мая хвана ръката й, изненадващо нежно.
„Дишай,“ каза. „Никой няма да подпише нищо тази нощ. Нито ти, нито ние.“
Ирина погледна Мая, сякаш не разбира как може някой да бъде едновременно твърд и човечен.
Продължихме по задни улички без имена, без светлини. Не исках да знам къде съм. Исках само да стигнем.
Стигнахме до сива сграда, която изглеждаше като всяка друга. Никакви табели. Никакъв блясък. Само една врата с код.
Ирина въведе цифри, които изрича като молитва. Вратата се отвори.
Вътре миришеше на хартия и метал. На страх, заключен в шкафове.
„Тук,“ прошепна тя. „Сейфът е долу.“
Слязохме по стълби, които скърцаха. В мазето имаше редица от метални врати. Номера. Тишина. И една лампа, която мига, сякаш и тя не иска да вижда.
Ирина застана пред една врата и допря плочката.
„Сега кодът,“ каза Ричард.
Ирина затвори очи и изговори цифрите. Не ги повторих наум. Не исках да ги знам.
Вратата щракна.
Ирина я отвори.
Вътре имаше папки. Много папки. Касови отчети. Договори. Преводи. И снимки.
Снимки на хора. На служители. На семейства. На моменти, които никой не трябва да използва като оръжие.
Мая изохка.
„Това е изнудване,“ прошепна тя. „Система.“
Ричард взе една папка и я отвори. Очите му потъмняха.
„Ето ги,“ каза тихо. „Истинските книги.“
Той прелисти. Преводи към сметки. Плащания към фирми без дейност. Подписи. И навсякъде, като отпечатък от пръст, се повтаряше едно име.
Виктор.
Мая извади телефона си.
„Трябва да копираме,“ каза. „Да снимаме. Да направим дубликати.“
Ричард кимна.
„Прави го. Но първо…“ Той извади едно писмо от най-долната папка. Печатът беше официален. Текстът беше кратък. Опасно кратък.
Прочете го и лицето му се сви.
„Какво?“ попитах.
Ричард вдигна очи към мен.
„Това е искане до съд за назначаване на настойник. За мен.“
Мая пребледня.
„Те искат да ви обявят за неспособен. Да ви отнемат правото да действате.“
Ирина прошепна:
„Виктор го е подготвил.“
Ричард стисна писмото.
„Иска да ме върне в гроба, но този път законно,“ каза тихо.
Мая вдигна брадичка.
„Тогава ще му трябват лекари, свидетели, документи. Можем да го спрем. Но ни трябва адвокат. Такъв, който не се купува.“
Ричард се замисли.
„Знам един,“ каза. „Теодор.“
„Кой е Теодор?“ попитах.
Ричард се усмихна леко.
„Човек, който загуби баща си заради Виктор. И оттогава не вярва на пари.“
Мая кимна.
„Доведи го. Сега.“
Ричард извади стар телефон, който изглеждаше почти толкова износен, колкото палтото му, но работеше.
Обади се. Каза само няколко думи.
„Теодор. Аз съм. Жив съм. Имам книгите. Искаш ли да го приключим?“
Настъпи пауза.
После Ричард кимна и затвори.
„Идва,“ каза.
Мая започна да снима документите. Ръцете й трепереха, но тя не спираше. Аз помагах, като подреждах папките. Ирина стоеше встрани и плачеше без звук.
След време вратата на мазето се отвори и стъпки се приближиха.
Влезе мъж с обикновено палто и чанта. Нямаше вид на герой. Имаше вид на човек, който е научил, че героите умират първи.
„Ричард,“ каза той. „Мислех, че си…“
„Не съм,“ отвърна Ричард. „Това е Теодор. Адвокат.“
Теодор погледна документите. Погледът му стана остър.
„Добре,“ каза тихо. „Това е достатъчно да събори една империя. Но ще ви трябват още две неща. Първо: свидетел, който е вътре. Второ: човек, който няма да се пречупи в съда.“
Мая се изправи.
„Аз ще говоря,“ каза тя.
Теодор я погледна.
„Ти си студентка.“
„И?“ каза Мая. „Знам закона. И знам страха. Това стига.“
Теодор кимна.
„Добре. Тогава първата клетва е тази: оттук нататък никой не остава сам. Виктор удря поединично.“
Ричард погледна към мен.
„Съгласна ли си?“ попита.
В този момент усетих, че вече няма връщане назад. Но ако се върна назад, ще се върна в лъжата.
„Да,“ казах. „Съгласна съм.“
Теодор отвори чантата си и извади папка.
„Утре подаваме иск,“ каза. „И молба за незабавни мерки. Но бъдете готови. Виктор ще отвърне тази нощ.“
Ирина се стресна.
„Как?“ прошепна тя.
Теодор я погледна.
„С най-лесното. С човека, който ви е близък. Кой е той, Елена?“
Аз почувствах как устата ми пресъхва.
„Даниел,“ прошепнах.
Теодор кимна, сякаш вече го знае.
„Тогава тази нощ Даниел ще направи избор. И този избор ще реши колко ще боли утре.“
И точно тогава телефонът ми иззвъня.
Даниел.
Вдигнах.
„Елена,“ каза той. Гласът му беше дрезгав. „Къде си?“
Погледнах към Ричард, към Мая, към Теодор, към Ирина.
„Защо?“ попитах.
Даниел преглътна.
„Защото Виктор ми даде една папка. С твоето име. И каза, че ако не я предам… аз ще изчезна.“
„Каква папка?“ прошепнах.
„Снимки,“ каза Даниел. „И документи. И твоя подпис, който не си слагала. Елена… те те правят престъпник.“
Стиснах телефона.
„Даниел,“ казах. „Къде си?“
Той замълча. После прошепна:
„В колата. Пред сградата. Гледам входа. Виждам ви.“
Кръвта ми изстина.
Теодор се приближи.
„Кажи му да влезе. Сам. Без никого зад него.“
Даниел издиша в слушалката.
„Не мога. Ако вляза… ще ме убият.“
Теодор каза тихо:
„Ако не влезеш, ще убият нея. Избирай.“
Настъпи тишина.
После чух как Даниел отваря врата.
И стъпките му по стълбите.
Но докато чакахме да се появи, лампата в мазето примигна и угасна за секунда.
Само за секунда.
Достатъчна да чуя друг звук.
Щракване.
Като отключване на оръжие, което не иска да се вижда.
Глава осма
Съдът, който не прощава, и изборът на Даниел
Лампата светна отново. Всички бяхме напрегнати като струна. Теодор се премести така, че да застане между нас и стълбите. Ричард стисна бастуна си, но този път не като опора, а като оръжие на човек, който няма друго.
Даниел слезе. Сам. Блед. С очи, които бяха видели нещо, което не искат да помнят.
В ръцете си държеше папка.
„Елена,“ прошепна той. „Не знам какво да правя.“
Мая го изгледа с презрение.
„Можеше да знаеш по-рано.“
Даниел се сви.
„Аз… аз не съм като вас. Аз имам…“
„Какво?“ изсъска Мая. „Дълг? Страх? Всички имаме.“
Даниел погледна към Ирина и за миг лицето му се промени.
„Ирина… ти тук ли си?“
Ирина не го погледна.
„Не говори с мен.“
Ричард пристъпи напред.
„Даниел. Дай папката.“
Даниел я стисна по-силно.
„А ако я дам… какво ще стане с мен?“
Теодор каза спокойно:
„Ще ти осигуря защита. Но трябва да избереш. Сега.“
Даниел затвори очи. После я подаде.
Теодор я отвори. Прелисти. Лицето му остана спокойно, но очите му потъмняха.
„Това е фалшификация,“ каза. „Подписи, които могат да се оспорят. Но снимките…“
Аз пребледнях.
Теодор затвори папката.
„Виктор играе мръсно. Очаквано.“
Даниел се разтрепери.
„Ще ме убият,“ прошепна той.
Теодор го погледна твърдо.
„Не. Ще се опитат да те пречупят. Убийството е последната стъпка. Първо идват унижението и страхът. И ти вече си в тях.“
Ричард се обърна към Мая.
„Утре отиваме в съда,“ каза. „Днес трябва да подготвим всичко. Ирина ще свидетелства.“
Ирина се изсмя през сълзи.
„Аз? Те ще ме разкъсат.“
„Не,“ каза Теодор. „Ако говориш първа, ти ще си тази, която отваря вратата. И тогава те няма да могат да я затворят.“
Ирина поклати глава.
„Аз не мога.“
Мая пристъпи към нея.
„Можеш,“ каза тихо. „Защото иначе няма да има край. И никой няма да спи. Дори ти.“
Ирина изведнъж погледна към Мая и в този поглед сякаш имаше болка, която се е трупала с години.
„Ти мислиш, че исках да стана такава?“ прошепна Ирина.
Мая не отговори веднага. После каза:
„Не ме интересува какво си искала. Интересува ме какво ще направиш сега.“
Ирина затвори очи. После кимна.
„Добре,“ прошепна. „Ще говоря.“
Теодор извади лист.
„Подписваш заявление,“ каза. „Днес. Че доброволно предоставяш информация и доказателства. Това ще те защити частично.“
Ирина подписа. Ръката й трепереше, но подписът беше ясен.
Аз гледах и усещах как нещо в мен се размества. Като камък, който най-после е помръднал.
Ричард се обърна към мен.
„Елена. Утре ще те викат като свидетел. Ще те нападнат. Ще ти задават въпроси, които са направени да те унижат.“
Глътнах.
„Ще издържа,“ казах, но не бях сигурна.
Теодор ме погледна.
„Когато те питат нещо, което е капан, говори кратко. Истината е най-доброто оръжие. Лъжата е тяхната територия.“
Мая добави:
„И не забравяй. Те ще се опитат да те накарат да се срамуваш. Не им го давай.“
Тогава вратата на мазето горе се удари. Силен звук. После втори.
Някой блъскаше.
Теодор побледня за първи път.
„Това не е полиция,“ каза тихо. „Полицията не блъска така.“
Ричард стисна бастуна.
„Виктор е дошъл,“ прошепна Ирина.
Даниел изохка.
„Той има хора.“
Мая погледна към изхода.
„И ние имаме документи,“ каза. „Но ако ги вземат…“
Теодор извади флашка и започна да прехвърля снимките от телефона на Мая.
„Копия,“ каза. „Много копия. Дори да ни вземат всичко, ще остане нещо.“
Вратата горе се разтресе още по-силно. Чухме метален звук, сякаш ключ влиза в ключалка, която не трябва да се отваря.
Ирина се свлече на земята.
„Ще ни убият,“ прошепна тя.
Ричард се наведе към нея.
„Не,“ каза тихо. „Ще ни уплашат. А после ще ни оставят да се самоунищожим. Но ние няма да го направим.“
Теодор погледна към Даниел.
„Има ли друг изход?“
Даниел поклати глава, после се сети.
„Има аварийна врата. В края. Но… тя е заключена.“
Ричард вдигна очи.
„Ключ?“
Ирина с треперещи пръсти извади от джоба си връзка ключове.
„Този,“ прошепна тя.
Тръгнахме през коридора, бързо, без да говорим. Зад нас блъскането се усили.
Аварийната врата беше тежка, метална. Ирина пъхна ключа, завъртя. Вратата се отвори с писък.
Навън беше тъмно. Студено.
Излязохме.
И точно тогава от другата страна на сградата се появиха сенки. Хора.
Три.
Винаги три.
Един от тях държеше куфарче.
Другият държеше нещо дълго в ръката.
Третият се усмихваше.
И тази усмивка беше на Виктор, дори без Виктор да е там.
Теодор прошепна:
„Бягайте. Аз ще ги забавя.“
„Не!“ извика Мая.
Теодор я погледна строго.
„Това е работа на адвокат. Понякога най-важното е да останеш жив, за да кажеш истината утре.“
Ричард хвана ръката ми.
„Тръгвай,“ каза. „Сега.“
Започнахме да бягаме.
И докато бягах, чух зад нас глас, който извика името ми.
„Елена!“
Обърнах се за миг.
Не беше Виктор.
Беше Даниел.
Стоеше между Теодор и тримата мъже.
Без оръжие.
Само с вдигнати ръце.
И тогава разбрах, че Даниел най-после е направил избор.
Но не знаех дали този избор няма да го убие.
Глава девета
Залата, в която лъжата се поти
На следващия ден светът изглеждаше нормален, а това беше най-страшното. Слънцето си беше там. Хората си купуваха кафе. Смехът звучеше отнякъде. Само че ние вървяхме към сградата на съда, като към място, където въздухът е друг.
Даниел не дойде. Не отговори. Телефонът му беше изключен.
Мая стискаше папката с копия. Ричард беше облечен в костюма, който пробва в магазина. Избръснат. Измит. Подреден. Ако не бях видяла палтото му, щях да си помисля, че винаги е бил такъв.
Ирина вървеше малко по-назад. С тъмни очила. С треперещи пръсти. Но беше тук.
Теодор дойде с лека драскотина на бузата и умора в погледа. Жив. Това беше достатъчно.
„Няма да говорим за това,“ каза той само. „Сега мислим за залата.“
Влязохме. Миришеше на хартия, пот и страх. Като мазето, само че по-официално.
Виктор беше там. Не сам. С него имаше двама адвокати, облечени така, сякаш са родени в съдебна зала. До него стоеше мъж, който изглеждаше като лекар. Бележник. Очила. Поглед, който не гледа хора, а диагнози.
Виктор ни видя и усмивката му се разля.
„Ричард,“ каза, достатъчно високо, „радвам се, че сте… в добро състояние.“
Ричард го погледна спокойно.
„И аз се радвам, че още не си избягал.“
Виктор се засмя.
„Аз не бягам. Аз управлявам.“
Теодор пристъпи напред.
„Започваме,“ каза.
Влязохме в залата. Съдията седна. Чукчето удари. И тишината стана закон.
Първо говори Теодор. Представи документите. Представи искането. Представи книгите. Гласът му беше спокоен, но всяка дума беше удар.
После адвокатите на Виктор станаха. Един от тях беше жена с остър глас.
„Уважаеми съдия,“ каза тя, „този човек е изчезнал. Обявен е за мъртъв. Няма доказателства за психическа стабилност. Има сериозни основания да се смята, че е манипулиран.“
Ричард се усмихна леко.
„Манипулиран от бедността,“ прошепна той, но съдът не чу.
Жената адвокат продължи:
„Освен това имаме сведения, че е използвал служители, за да проникне незаконно в…“
Теодор се изправи.
„Възразявам. Това е предположение.“
Съдията кимна.
„Подкрепете с доказателства.“
Жената се усмихна.
„Имаме свидетел.“
И тогава погледът й се насочи към мен.
Краката ми омекнаха.
„Елена,“ прошепна Мая. „Дишай.“
Съдията ме извика. Вървях към мястото за свидетели, а всеки мой шаг звучеше като присъда.
Жената адвокат започна меко.
„Елена. Работите в магазина, нали?“
„Да.“
„Видяхте ли този човек да влиза в магазина в лош вид?“
„Да.“
„Видяхте ли да изважда документи?“
„Да.“
„И тогава… вие му помогнахте да се преоблече, нали?“
„Да.“
„Защо?“
Погледнах към Ричард. Той не ми даваше знак. Само беше там.
„Защото е човек,“ казах.
В залата се чу тих шум. Виктор се усмихна, сякаш това му е нужно.
„Елена,“ каза жената адвокат, „сигурна ли сте, че този човек не ви е обещал нещо? Пари? Повишение?“
„Не.“
„Сигурна ли сте, че не ви е заблудил?“
„Не ме е заблудил.“
„Как знаете? Вие го познавахте ли?“
„Не.“
„Тогава как знаете, че е това, за което се представя?“
Замълчах. Това беше капан.
Мая ме гледаше.
Ричард стоеше неподвижно.
Аз издишах.
„Не знам какъв е бил преди,“ казах. „Знам какъв беше пред мен. Спокоен. И с документи, които уплашиха управителката повече от всичко.“
Жената адвокат се усмихна.
„Управителката е лесно впечатляема.“
„Не беше впечатлена,“ отвърнах. „Беше изплашена.“
Виктор се изправи рязко.
„Възразявам! Това е мнение!“
Съдията повдигна ръка.
„Свидетелят описва впечатление. Продължете, но внимателно.“
Жената адвокат се наведе.
„Елена, вярно ли е, че имате финансови затруднения?“
Сърцето ми се сви.
„Не е важно.“
„Важно е,“ каза тя. „Защото човек с финансови затруднения може да бъде подкупен.“
Мая стисна юмруци.
Теодор стана.
„Възразявам. Лични данни.“
Съдията се замисли, после кимна.
„Въпросът е допустим, ако има връзка с делото. Има ли?“
Жената адвокат се усмихна.
„Да. Имаме документ, че свидетелката е получила пари.“
В залата се чу шум.
Погледнах към Теодор. Той не мигна, но аз видях как челюстта му се стегна.
„Какъв документ?“ попита съдията.
Жената адвокат извади лист.
„Превод. На името на Елена. От сметка, свързана с Ричард.“
Кръвта ми изстина.
„Това е лъжа,“ прошепнах.
Виктор се усмихна. Триумфално. Сякаш точно това чакаше.
Съдията погледна към мен.
„Обяснете.“
Ръцете ми трепереха. Но чух гласа на Мая в главата си: не им давай срама.
„Не съм получавала такива пари,“ казах ясно. „И ако има превод, той е фалшив или е направен без мое знание.“
Жената адвокат се наведе.
„Възможно ли е да сте забравили?“
Това беше ударът. Да те направят глупава.
„Не съм забравила,“ казах. „Никога не забравям пари, които не съм имала.“
Виктор се засмя тихо.
Съдията погледна към Теодор.
„Това е сериозно. Ще се проверява.“
Теодор кимна.
„И точно това искаме. Проверка. На всички преводи. На всички подписи. На всички лъжи.“
Жената адвокат се отдръпна, но усмивката й остана.
„Имаме още един свидетел,“ каза тя. „Даниел.“
Сърцето ми спря за миг.
„Даниел?“ прошепнах.
Виктор се обърна към входа на залата.
И тогава Даниел влезе.
Беше блед. Но беше жив.
И гледаше право към мен, сякаш иска да каже нещо без думи.
Съдията го извика.
Даниел седна. Погледна Виктор. После погледна Теодор.
И тогава каза:
„Искам да променя показанията си.“
В залата настъпи тишина, която реже.
Виктор пребледня.
„Какво говориш?“ прошепна той, но вече беше късно.
Даниел пое въздух.
„Виктор ме принуди да подготвя фалшиви документи срещу Елена. И срещу Ричард. Аз ги подписах. По страх. И сега… аз ще кажа истината.“
Ирина изохка. Мая затвори очи. Теодор се усмихна едва забележимо.
А Виктор… Виктор за първи път изглеждаше като човек, който губи почва.
Но загубата му още не беше краят.
Беше началото на неговата ярост.
Глава десета
Тайната на Ричард и последният ключ
След заседанието коридорите на съда изглеждаха по-тесни. Хората се движеха като сенки. Виктор мина покрай нас и не каза нищо. Но погледът му беше обещание.
Ричард стоеше до прозореца и гледаше навън, сякаш търси нещо, което не е там.
„Добре ли си?“ попитах го.
Той кимна, но не ме погледна.
„Това е само първият удар,“ каза. „Той ще удари по-силно.“
Мая се приближи.
„Даниел помогна. Това е огромно.“
Ричард въздъхна.
„Да. Но Виктор има още един ход.“
Теодор се появи, с телефон в ръка.
„Получих информация,“ каза. „Виктор е подал искане за запор на всички твои активи. Иска да те остави без средства да водиш делото.“
Ричард се усмихна горчиво.
„Той мисли, че още имам какво да губя.“
Ирина се сви.
„Той ще удари и мен,“ прошепна тя.
Теодор кимна.
„Ще удари всички. Затова трябва да го изпреварим. Имаме книгите. Имаме свидетели. Но ни липсва едно нещо. Мотивът, който съдът ще разбере като човешка причина.“
Мая се намръщи.
„Какво имаш предвид?“
Теодор погледна Ричард.
„Защо изчезна? Защо те обявиха за мъртъв? Как се стигна до това?“
Ричард мълча дълго. После извади от вътрешния си джоб малък плик.
„Това е причината,“ каза.
Отвори плика и извади снимка. Стара. Износена.
На снимката имаше млада жена и малко момиче. Жената държеше момичето, а момичето се усмихваше.
„Това е дъщеря ми,“ каза Ричард тихо. „Клер.“
Мая повдигна вежди. Аз усетих, че нещо се приближава, като буря.
„Клер…“ повторих.
„Тя е в университет,“ каза Ричард. „Учи. Опитва се да бъде независима. И… има кредит за жилище.“
Мая преглътна.
„Какво общо има Виктор с нея?“
Ричард затвори очи.
„Виктор я намери, когато изчезнах. Казал й е, че аз съм оставил дългове. Че тя трябва да плати. Че ако не… ще изгуби жилището си.“
Ирина пребледня.
„Това е…“
„Това е Виктор,“ каза Теодор.
Ричард продължи, гласът му стана по-тежък.
„Аз изчезнах, защото получих заплаха. Не за мен. За нея. И защото тогава бях слаб. Болен. И мислех, че ако се махна, той ще се успокои.“
Мая прошепна:
„И не се е успокоил.“
Ричард поклати глава.
„Не. Той просто се е нахранил.“
Аз стиснах ръцете си.
„Клер знае ли, че си жив?“
Ричард поклати глава.
„Не. Исках да я защитя. Но защитата ми я остави в ръцете му.“
Теодор сложи ръка на рамото му.
„Трябва да я доведем. Да свидетелства. Да покаже какво е правил.“
Ричард се стресна.
„Не. Не искам да я излагам.“
Мая се приближи.
„Ричард, тя вече е изложена. Разликата е, че ако говори, ще си върне глас.“
Ричард затвори очи. После кимна бавно.
„Добре,“ прошепна. „Ще я намеря.“
Ирина се разплака тихо.
„Не мога да повярвам, че той е…“
„Не вярвай,“ прекъсна я Теодор. „Гледай. И говори.“
В този момент телефонът на Даниел иззвъня. Той пребледня, погледна екрана и го обърна към нас.
Непознат номер.
Даниел вдигна.
Чухме гласа отсреща, достатъчно силен.
„Знаем къде е сестра ти.“
Мая пребледня.
„Каква сестра?“ прошепнах.
Даниел погледна към мен, ужасен.
„Те говорят за теб, Елена.“
Телефонът продължи:
„И ако още веднъж отвориш уста, ще я видиш на снимка. Само че този път няма да е фалшива.“
Даниел затвори. Ръцете му трепереха.
Теодор пое въздух.
„Добре,“ каза тихо. „Значи Виктор премина на заплахи към семейство. Очаквано.“
Мая стисна юмруци.
„Няма да отстъпим,“ каза тя.
Ричард се обърна към мен.
„Елена,“ каза тихо. „Сега ще ти кажа нещо, което трябва да чуеш. Ако стане опасно… ще се махнеш. Ще се скриеш.“
„Не,“ казах. „Аз започнах това.“
„Ти не започна,“ отвърна той. „Ти просто реши да не се обърнеш.“
Теодор извади лист.
„Ще поискам защита,“ каза. „За всички. Ирина, за теб също.“
Ирина поклати глава.
„Не искам защита. Искам… край.“
Мая я погледна.
„Краят идва. Но първо ще минем през мръсното.“
И тогава, като потвърждение, в коридора се появи Виктор.
Сам.
С усмивка.
„Колко сте смели,“ каза той. „Събирате се като семейство.“
Ричард пристъпи към него.
„Не се приближавай,“ каза Ричард.
Виктор се засмя.
„Какво ще направиш? Ще ме удариш с бастуна?“
Ричард се наведе леко.
„Не,“ каза тихо. „Ще те ударя с истината.“
Виктор се усмихна още по-широко.
„Истината? Тя е просто история, която печели този, който я разказва по-добре.“
И погледът му се плъзна по мен.
„Елена,“ каза. „Даниел ти ли каза, че те пази?“
Погледнах Даниел. Той пребледня.
Виктор продължи:
„Знаеш ли, че Даниел има друг живот? Че има друг човек? Че е взел заем на твое име?“
Светът ми се наклони.
„Какво?“ прошепнах.
Даниел се стресна.
„Елена, не слушай…“
Виктор се засмя.
„Провери в банката. Утре. Или още днес. И тогава ще видиш колко е сладко да вярваш на някого.“
Той се обърна към Ричард.
„А ти, Ричард… доведи Клер. Много ще ми е приятно да я видя.“
И си тръгна.
Остави ни в коридора като хора, които току-що са разбрали, че подът под тях не е бетон, а тънък лед.
Аз погледнах Даниел.
„Кажи ми, че не е вярно,“ прошепнах.
Даниел не ме погледна веднага.
И това мълчание ми каза всичко.
Но вместо да се разпадна, усетих как в мен се ражда нещо друго.
Ярост.
Тиха. Чиста.
И точно тогава разбрах, че Виктор е направил грешка.
Той мислеше, че истината ме плаши.
А истината ме освобождава.