Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Мистериозна пещера с вход на дворец изникна от нищото край български град
  • Новини

Мистериозна пещера с вход на дворец изникна от нищото край български град

Иван Димитров Пешев юни 15, 2023
peshotoastisrkrkrksrss.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Мистериозна пещера с мраморни колони и орнаменти на входа излезе след почистване на един от входовете на Aрбанаси. Появи се и мълва, че тук са копали иманяри, съобщава „Борба“.

Според запознати тя се е появила само преди няколко дни, но веднага е станала обект на масови коментари. Видима е вляво от пътя между Велико Търново и Горна Оряховица, до първия вход за Арбанаси и подстъпите към Гарга баир.

Пещерата е дълбока десетина метра и оформена с каменни сводове и колони. Точно на мраморния й вход е поставен и надпис: „Направена от Иван Моруци 1882 г.“. Тъй като се вижда от пътя, мнозина спират, за да я снимат.

 

„Често ме питат дали някой не е намерил злато. Пещерата не се забелязваше заради храсталаците, но сега от Пътното са ги изчистили.

В далечното минало тук е била базата на каменоделците – италианци, които са правили Паметника на обесените във Велико Търново и Стамболовия мост.

На това място са обработвали камъните и явно са се забавлявали и изградили тогава пещерата. Сигурно са я направили с непотребни материали, но е интересна атракция“, разказа кметът на Арбанаси Тошо Кръстев.

Паметникът на въстаниците от Априлското въстание през 1876 г. във В. Търново е построен през 1883 г. по проект на италианския архитект Джовани Мусути, който е проектант и на Стамболовия мост. Паметникът е изработен от бял арбанашки камък, складиран и обработван до входа на пещерата в подножието на Арбанаси.

Появата на пещерата стана повод с нова сила да се разпалят иманярските страсти. Златотърсачи отново периодично обхождат местности в селото, като издълбаните дупки до двете вековни чешми, кръстени „Голямото лако” и „Малкото лако”, които се намират в близост, са над десет.

С лопати и метални шипове иманярите стигнали на дълбочина до метър и половина под земята. Набези има почти всеки месец, групи от хора с лопати и фенерчета покрай чешмите са честа гледка, разказват местните.

 

Търсенето на злато се възродило наскоро, след като в иманярските среди се заговорило как столичани намерили златна монета от турско време. Мълвата, че под арбанашките чешми може да има цели сандъци с жълтици от благородния метал, бързо се разнесла сред търсачите на ценности.

В Арбанаси смятат, че неканените гости търсят турско злато, известно като съкровището на Рустем Паша. В научните среди обаче са скептични към вероятността разкопаните местности да крият подобно съкровище.

 

„Двете чешми са строени през XIX век. Край тях отдавна се копае – още от 90-те години на миналия век има иманярски набези.

осега не се е случвало някой да е намирал злато”, обясняват археолози от Регионалния исторически музей във Велико Търново. Районът, където златотърсачите търсят злато, дори не е сред археологическите обекти. За последно разкопки там са правени през 70-те години на XX век.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Легендарен завод отива в историята и от него няма да остане нищо
Next: Това е мястото в Родопите, което крие много мистериозни тайни

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.