Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Мистерия на пилона Рожен. Непознати конници смаяха България
  • Новини

Мистерия на пилона Рожен. Непознати конници смаяха България

Иван Димитров Пешев юли 15, 2023
twetsdhysdyrtertr.png

кадри Фейслбук/Пилон Рожен: Мистерия на пилона в Рожен: Непознати воини на коне побъркаха зрителите на БТВ

Оплюван от едни и възхваляван от други, пилонът на Рожен вече е официално открит и на него се вее гигантското българско знаме.

Организаторите на събитието, предизвикало небивал възторг у президента Румен Радев, си бяха поставили за цел откриването да е голям празник, събрал на едно място всичко българско и славно.

Или поне, което те приемат за такова.

Излъчването на вдигането на флага във фейсбук страницата на БТВ провокира много коментари.

Прабългари, траки, хайдути и опълченци, та чак и кукери – хора в такива костюми участваха в празника около пилона, който започна надвечер и завърши по тъмно.

Един от най-интересните елементи от церемонията обаче беше в началото.

Това беше процесията по пренасянето на националното знаме до пилона.

Тя трябваше да символизира различните периоди от историята на България.

В нея имаше обаче някои неща, които не бяха съвсем на мястото си или поне предизвикаха учудване в любителите на историята.

В началото на процесията бяха двама воини конници.

Единият със сигурност можеше да бъде разпознат като прабългарски войн от времето на хан Аспарух.

С една малка забележка – никъде не се виждаха лъка и стрелите.

Та това е основното оръжие, правило прабългарите толкова страшни за враговете им.

Другият конник приличаше повече на западноевропейски рицар.

Той вероятно трябваше да е от Второто българско царство.

Бронята му можеше да бъде по-достоверна, за да не се чудят хората какво точно виждат.

В началото на процесията със знамето бяха прабългарин, тракийски войн от много по-ранна епоха.

Те бяха без прочутите наколенници, но с модерни сандали и поп от неизвестен исторически период.

Следваха хора с носии, хайдути, четници от Априлското въстание, опълченци.

Краят на огромното знаме пък носеха мъже в униформи от Балканската и Първата световна война.

Това остави усещане, че някъде в този период за организаторите свършва българската история.

Нещо от последния един век история на страната ни няма смисъл да бъде показвано.

Макар и мащабно събитие, с тези пропуски и анахронизми, церемонията на Рожен показа, че има за цел да прослави някаква легендарна версия за миналото на България.

За съжаление, възстановката се получи доста далеч от образците, които могат да се видят в други страни и заприлича повече на маскарад, а не на точно и правдиво представяне на историята ни.

Continue Reading

Previous: Жестока трагедия с 4 млади момчета край Банкя, 17-годишен почина
Next: И да пият вода от морето, и да ядат миди, няма да накарат българите да се върнат на нашето море

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.