Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Мистерия! Столичанин потъна вдън земя, намериха само раницата му
  • Новини

Мистерия! Столичанин потъна вдън земя, намериха само раницата му

Иван Димитров Пешев ноември 27, 2022
stasgasashash.jpg

Издирва се мъж от София, който е в неизвестност от пет дни. Негови близки публикуват във Фейсбук информация за него с молба за помощ. 

Изчезналият е Петър Симеонов Маринов, на 45 години. Той е в неизвестност от 20 ноември.

 

Ето какво пише във Фейсбук неговият племенник: 

Не изпускай тези оферти:

„В неизвестност от 20.11.22г. (неделя)

Последно е бил видян на 20.11.22г. на работното си място. След 18:00ч няма данни да е забелязан или чут по телефон.

Не е известно как е облечен. Предполага се, че е с много тъмно сини дънки, черни обувки, тъмна блуза и дълъг, черен, шушляков елек до около коляното.

Висок около 170- 175см.

В понеделник не се явява на работа, телефонът му е изключен. Във вторник от 5-то РПУ, гр. София се свързват със сестра му, за да съобщят, че раницата му е намерена (личните му документи са в нея). Малко след това от работата му, се свързват с мен, че във вторник- 22.11.22г, отново не е отишъл на работа. От понеделник- до момента телефонът му е изключен. Не ни е известно в неделя вечер, дали телефонът му е бил включен.

След безуспешни, многократни опити да установя връзка с него и да го намеря на личният му адрес и разговори по телефона с негови приятели, около 19:00ч подавам заявление в 2-ро РПУ, гр. София, че желая да бъде пуснат за издирване.

Още във вторник, исках да го обявя в социалните мрежи, че го търсим. От 2-ро РПУ ни посъветваха да не го правим на този етап, понеже можем да попречим на разследването, ако вдигнем много шум. С близките му, решихме да послушаме полицията.

Случаят се прехвърляше от РПУ към РПУ, при опит за връзка, информацията все не е била достигнала. Снощи отново звънях, получих съдействие от 5-то РПУ и отидох на място, да пусна ново заявление. Получих съдействие и бърза реакция. В момента с разрешението на разследващите пускам този пост. Днес е петък, все още не е намерен.

Надяваме се, с помощта на разследващите органи и всички Вас скоро да бъде открит жив и здрав!

Моля, всеки който има някаква информация за изчезналото лице, да се свърже с мен или да се обади на тел: 112.

Апелираме за разпространението на този пост от негови близки, колеги, приятели, познати и непознати!

Благодарим Ви!

Павел Боболов (племенник на изчезналото лице)“.

Постът е споделен във Фейсбук група на квартал „Обеля“, но не е ясно дали Маринов живее там или за последно е бил видян там.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Край с лъжата за тюркския ни произход: Резултати от ново ДНК-изследване на генофонда в България
Next: Леле откакто си правя така сиренцето 1 бучка отива просто за дни, вече мога само това да ям, страшна вкусотия

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.