Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Млад мъж обявява колата за продан, за да лекува болното си куче, но не очаква помощта която получава
  • Новини

Млад мъж обявява колата за продан, за да лекува болното си куче, но не очаква помощта която получава

Иван Димитров Пешев март 30, 2023
asdasmsyaslyaskyasoy.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Ранди Етър и кучето му Джемини са заедно, откакто Джемини било съвсем малко кученце. Минали над две години и двамата станали най-добри и неразделни приятели. Те се обичали толкова много и озарявали живота си един на друг всеки божи ден – така че когато Етер разбрал, че може да загуби Джемини, той се амбицирал да направи абсолютно всичко възможно, за да спаси живота му.

По време на безобидна игра с приятелско дете, без стопанина на Джемини да разбере, кучето погълнало парче от играчка.

Никой нямал представа, че Джемини е погълнал нещо, което не трябвало – докато не започнал да става отпаднал и неадекватен.

„Той просто започна да лежи денонощно и аз не мислех, че това е нормално, просто лежеше до мен и ме следеше с поглед“, казва Ранди пред The ​​Dodo. „Просто имах чувството, че сякаш ми казва: „Помогни ми.“

Когато Джемини започнал да повръща неудържимо, Ранди разбрал, че нещо не е наред и веднага го закарал при ветеринаря. За съжаление в началото никой не можел да му каже със сигурност какво не е наред с кучето.

„Загубих работата си, прекарвайки цялото си време по ветеринарните клиники, страхувайки се че няма да стигна доникъде или няма да мога да му осигуря помощта, от която се нуждаеше“, каза Етер.

„Това наистина беше едно от най-страшните неща, с които трябваше да се справя.“

За щастие един ветеринар успял да потвърди, че Джемини има запушване вътре в себе си и ще се нуждае от операция – която ще струва 4500 долара, пари, които Етър определено нямал. Загубата на Джемини обаче не била опция и затова той решил да обяви колата си за продажба, за да се опита да събере поне част от парите, с които да спаси живота на най-добрия си приятел.

„Щях да похарча всеки долар, спечелен от продажбата на колата, за операцията му“, каза Етер. „Ще бъда съсипан, ако загубя най-добрия си приятел.“

В крайна сметка един приятел успя да му заеме 2000 долара, но те все още не били достатъчни – докато местна благотворителна организация не научила за положението му и решили да направи всичко възможно, за да помогнат на Етър и Джемини.

SOAR Initiative (Street Outreach Animal Response) научили какво се случва с Етър и Джемини и успели да съберат близо $3000 дарения от напълно непознати, които просто искали да помогнат на двойката да продължат живота си заедно. С всички дарени пари Джемини успял да се подложи на операцията – и за щастие тя минала напълно успешно.

Джемини вече се възстановява, а стопанинът му е безкрайно благодарен на всички помогнали на любимото му куче!

„Това означава всичко за мен“, каза Етер. „Той е най-добрият ми приятел. Той винаги е до мен, просто исках да мога да върна услугата и да бъда до него.“

Понякога не осъзнаваме колко много значат нашите домашни любимци за нас, докато съдбата не ни изправи пред подобни предизвикателства. За щастие историята на Ранди и Джемини завършва щастливо и се надяваме да се радват един на друг още дълги години.

Споделете тази прекрасна история с вашите приятели!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Най-добрите съвети от стар градинар, с които градината ви ще стане най-прекрасната без изкуствени торове и отрови
Next: Фатални 750 метра заковаха Георги Семерджиев по делото му за катастрофа с две жертви

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.