Момичето вървеше по горската пътека, като от време на време избърсваше сълзите, които се появяваха в очите ѝ. Птиците чуруликаха около нея, а короните на дърветата се поклащаха бавно, накланяйки се наляво и надясно, сякаш съпричастни към нея. Тогава тя забеляза, че слънцето почти залязва над хоризонта, и трябваше да побърза.
Вечерният влак щеше да пристигне чак след известно време, но не беше безопасно да се разхожда из гората по здрач. Сърцето ѝ биеше все по-бързо и тя реши да потича, но скоро се изтощи и спря, за да си поеме дъх. Дори на сутринта беше абсолютно сигурна, че в живота ѝ има хора, на които може да се довери напълно, които я обичат и никога не биха я предали.
Колко горчиво е сбъркала, се въртеше в главата на момичето. Един ден беше достатъчен, за да се срине светът около нея. Истината, която се бе разкрила, също я ужасяваше.
Тъмнината слабо се спускаше, обгръщайки гората в сладката си прегръдка. След като си пое дъх, Оля направи няколко крачки, но изведнъж чу пропукване и се обърна уплашено в посоката, от която смяташе, че идва звукът. Представи си, че някой се крие зад едно дърво.
Оля вече не плачеше, стана непоносимо уплашена и момичето с всички сили се втурна да бяга. Тя вече не чувала нито чупенето на клоните, нито пеенето на птиците, нито шума на преминаващия в далечината товарен влак. Бореше се колкото може по-силно и чуваше само прекъсващото си дишане.
Още 300 метра и Олга щеше да избяга от гората на една поляна, а оттам вече се виждаше малка къща – местната железопътна гара. Но Олга, усещайки колко близо е до целта си, се обърна назад в бягането. Последното нещо, което видя, преди да се спъне в един корен на дърво и да падне, беше светлината от ръчното ѝ фенерче.
Подобно на окото на хищно животно, светлината трептеше нервно, бързо приближавайки се към момичето. Удряйки се в земята, Оля усети болка в слепоочието си и вкус на кръв в устата си. Момичето мигновено изгуби съзнание.
В младостта си Оля беше доста срамежливо момиче, неуверено в себе си. В училището, в което учеше, имаше много красавици, но Оля не беше сред тях. И освен това всички бяха градски.
Момичето беше единственото в класа си, което идваше от село. За да стигне до училище, тя трябваше всяка сутрин да пътува с влак до града. Първо да върви по една и съща пътека през гората, после да чака влака на надутия от вятъра перон и накрая да избяга от гарата в училище.
И после обратно след училище. Колко пъти беше сънувала ужасен сън, че се е спънала в гората и е изпуснала влака. Закъснявала е за час и учителката я е ругаела….
Дори много години след като завършва училище, Олга продължава да сънува такива сънища. Тя тича, тича по хрупкавия сняг, краката ѝ попадат в преспа, тя пада и вижда в далечината как влакът ѝ тръгва. „Твоят влак е тръгнал!“ Това е фразата, която тя се е страхувала да чуе през целия си живот.
Но вече не, защото той наистина е тръгнал за нея. Но ученето в училище е истинско предизвикателство за момичето и по други причини. Тя обичаше да учи, макар че Олга не беше отличничка, но пък обичаше да чете.
Не я интересуваше какво да чете. Всичко, всичко, съвсем различни книги. И като цяло мислеше доста добре.
Но въпреки това момчетата от класа й се подиграваха като на червеношийка, дори я нарекоха Марфа, но този прякор й остана за известно време. Благодарение на Александър Анатолиевич, нейния учител по алгебра, същият, който я ругаеше насън, че закъснява. Александър Анатолиевич беше строг, всички се страхуваха от него, но го уважаваха.
На Оля и неговите уроци ѝ се струваха най-интересни. Тя не помнеше какви логаритми обясняваше тогава, но никой не можеше да го разбере. Той попита кой може сам да намери решението на задачата.
Оля вдигна ръка, всички започнаха да се кикотят и да си шепнат. Александър Анатолиевич я покани при черната дъска и тя реши задачата. Учителят похвали момичето, а когато то седна, спусна очилата си, огледа целия клас и каза: „Коя е сега Марфа, глупаци? Трябва да се срамувате от себе си.“
От този ден никой вече не наричаше Оля Марфа, макар че тя нямаше повече приятели. Но Александър Анатолиевич стана за нея пример за това какъв трябва да бъде един мъж, защото Оля никога не е имала баща. Не, той беше, разбира се, но момичето не го познаваше, а и майка ѝ никога не ѝ беше разказвала за него.
С времето момичето свикна с това. Разбира се, тя често си мислеше за баща си. Какъв е бил той? Кой беше той? Беше ли като другите бащи? Майката на Оли цял живот работела в градската поликлиника и според дъщеря ѝ се заровила жива в селото.
Ако беше останала на младини, след медицинското училище в града, нещата щяха да са различни. Олга често питаше защо майка ѝ е останала да живее на село. Понякога майка ѝ се шегуваше, че ѝ харесва въздухът и влаковете, понякога казваше, че в града е скъпо да се живее, а понякога с тъга казваше, че там няма какво да правим, никой не ни чака.
Но Оля не мислеше така и щом й се отдадеше възможност да си тръгне, напускаше селото. Оля постъпи в института и животът ѝ се промени. Момичето напусна дома си и започна да живее в общежитие.
Прибирала се вкъщи само през уикендите, но без изключение. Момчетата започнали да обръщат внимание на Оля, но всички те ѝ се стрували глупави. Тя, разбира се, не се смяташе за по-умна от другите, но искаше да е около сериозен, зрял мъж, а студентите бяха все чичовци да хахонки.
И изобщо, за първи път повече сърдечни въпроси момичето се интересуваше от обучение в ултразвук. Наистина искаше никога да не се връща в селото или в онова малко градче, където Олга учеше в училище. Искаше да остане в големия град, да си намери работа там, а след това да си намери и съпруг там.
В същото време Оля не беше ученолюбива. Тя и приятелките ѝ се разхождаха, а понякога пиеха в общежитието, но щом момчетата започнеха да размахват ръце, Оля бързо си тръгваше. Но Оля не можа да устои, когато срещна Олег.
Първата им среща беше странна. Тогава наивното момиче си помисли, че това е съдба. Но след като научи това, което научи, Оля би дала всичко, за да не се влюби в него
….
Когато момичето вече учеше в трети курс, успоредно с това работеше вечер като сервитьорка в един ресторант. Работеше всяка втора седмица, така че можеше да се прибира при майка си само веднъж на две седмици. Но майка ѝ нямала нищо против, не ѝ помагала с пари и момичето трябвало да се справя.
Въпреки желанието си да забрави всичко, Оля си спомни първата им среща с Олег до най-малката подробност. В онзи ден, а той беше в петък, след занятията в института Оля закъсня за влака, втурна се във вагона, а там нямаше място. Същите студенти се тълпяха вътре.
Всички седяха един върху друг, почти на главите си. Оля застана на пътеката близо до седалката, на която седеше един много добре облечен мъж. Той четеше някакво списание.
Не беше ясно какво прави във вагона на евтин крайградски влак. По всичко личеше, че може да си позволи такси. Оля си спомни и колко приятно миришеше той.
Тя застана малко зад него и погледна ръцете му, които държаха списанието, откъм дупето, което стигаше до силния му врат. Спомни си чувството, което тогава изненада младото момиче. То я накара да поиска да се прегърне с този мъж.
Влакът потегли, измина няколко метра, но после някой дръпна стоп-палката и всички, които стояха на пътеката, започнаха да падат един върху друг. Оля полетя напред, но, сблъсквайки се с човека, стоящ отпред, падна директно при седящия мъж в скута му, обвивайки ръце около врата му. Навсякъде се чуха ругатни, а Оля се засмя на факта, че странното ѝ желание беше изпълнено по толкова нелеп начин.
Мъжът изпусна списанието от ръцете си и хвана Оля здраво, за да не падне от него. Тя се засмя, а той й предложи да седне и започна да се надига. В този момент Оля се изненада от самата себе си.
Не знаеше какво не намери, опитваше се да се пребори с истеричния си смях. Добре съм си така, както съм – каза тя, – ако нямаш нищо против. Той промълви изненадано, че няма нищо против.
Така тя остана да седи в скута му, докато на една от гарите повечето хора не слязоха от вагона. Оля седна отсреща. Тогава те се срещнаха.
Олег пътуваше към същия град, в който Оля ходеше на училище. Родителите му живееха там. Той реши да се качи на влака, за да си спомни за ученическите години.
Преди да слязат от влака, Олег и Оля си размениха телефонните номера. Олег излезе на перона, махна на Оля и изчезна в тълпата. Оля продължи нататък, към дома.
През целия ден мислеше само за него. А на следващата седмица Олег ѝ се обади и каза, че ще се върне в града при родителите си и ще се радва да запази мястото ѝ във вагона. Но точно в този ден Олга имаше смяна в ресторанта.
Тя отговорила, че този път няма да се прибере у дома. А вечерта Олег дойде в ресторанта. Работничката на смяна на Олга – Надя, се приближи до нея и каза, че е дошъл такъв виден човек.
Исках да го обслужим, а той попита къде е Оля. Така че си тръгва. Виж го колко е красив.
Той непременно ще отиде вкъщи да я изпроводи. Но не му позволявай да си освободи ръцете още първата вечер. Познаваме този тип.
Оставете го да бяга, защото се е изродил в костюм. Олег наистина изчака края на работния ден на Оли и я придружи до студентското общежитие. В пасажа на метрото той купи на момичето букет цветя.
Когато Оля влязла в стаята с тези цветя, момичетата-съседки изпищели толкова силно, че момчетата от съседната стая започнали да блъскат момичетата в стената. Целувахте ли се? Целувахте ли се?“ Момичетата крещяха навсякъде. Да, по някаква причина тя излъга…..
Същата вечер просто излязоха на разходка, въпреки че тя веднага почувства слабост към този мъж. Той се стори на младото момиче точно такъв, за какъвто мечтаеше. Човек, който би могъл да се превърне в нейна защита и подкрепа, приятел, баща, любовник.
Олег няколко пъти посрещаше Оля в края на работния ѝ ден и я придружаваше до общежитието. И всеки път с букет. А на следващия петък отново тръгнаха на пътешествие с влак.
И макар че Олег имаше кола и можеха да стигнат до точното място с вятър, той щеше да заведе Оля вкъщи при майка ѝ, а той щеше да отиде при родителите си в града. Но именно пътуването с влак се превърна в нещо повече за двамата, защото именно там се родиха чувствата. Все още не бяха обсъждали какво се случва между тях, но без съмнение се превръщаха в двойка.
И Оля каза на майка си, че си има млад мъж. Когато майка ѝ разбра, беше много щастлива за дъщеря си. Започна да задава въпроси, но Оля не беше готова да ѝ отговори.
От една страна, тя искаше да сподели с майка си, но реши да не ѝ казва, защото щеше да ѝ се наложи да ѝ каже, че мъжът е по-възрастен от Оля. Реши да изчака, докато нещата между нея и Олег се подобрят. Тогава щеше да е възможно да разкаже и да покаже кавалера си.
Оля и Олег започнаха да се срещат все по-често. Момичето вече не се връщаше в общежитието след часовете и работата, а отиваше направо при него. Той щеше да се превърне в първия ѝ мъж.
Олег разбираше това и не избързваше с нещата. Те просто си прекарваха добре заедно. Много се разхождаха, гледаха филми, слушаха музика, четяха, говореха много.
Олег разказваше забавни истории от студентския си живот и от детството си. Но някои истории от живота му не бяха смешни. Един ден той разказа на Оле за това как помолил баща си да го научи как да се отнася с хората.
А неговият баща-лекар не измислил нищо по-добро от това да отиде с него на поляната и там да хванат една жаба. Донесли я вкъщи. Бащата казал, че ако искаш да лекуваш хората, трябва да си смел, хладнокръвен и понякога жесток.
Бащата дал на сина си скалпел и казал: Режи. По това време Олег бил на 12 години, не можел да нарани жабата. Бащата я оставил, а Олег казал: Помисли добре какво можеш да понесеш и какво не.
В резултат на това Олег отишъл да учи право. С всеки изминал ден разговорите между Оли и Олег ставаха все по-откровени и те се сближаваха все повече. И дошъл денят, в който Оля решила да представи мъжа на майка си.
Преди това тя не беше разказвала много на Олег за майка си, но преди да се срещне с нея, реши да го подготви. Разказала му, че майка ѝ била доста млада и хубава, но по някаква причина се заровила в селото. Животът ѝ не е лесен, тя е отгледала Оля без баща си.
И въпреки че работи в районния център на поликлиниката, от много години живее в селото, откакто е завършила медицина. Олег слушаше внимателно и запомняше. После на Оля ѝ се стори, че и той се вълнува преди срещата с майка си, защото някак си дори се напрегна.
Пътуваха, както обикновено, с електрическия влак. Купиха предварително храна за трапезата и мълчаха през по-голямата част от пътуването. Прибраха се у дома.
Мама ги чакаше вкъщи. Влязоха, Оля представи Олег, а мама се представи. После поведението им се стори съвсем естествено на момичето.
Вярно, мама говореше малко по-силно от обикновено. Олег беше сдържан и учтив. Те се хранеха.
Олег излезе, а после се върна и каза, че спешно се обажда от работа. Той се сбогува с майка си и я помоли да не го изпровожда. Оля започна да досажда на майка си с въпроси за Олег.
Тя целуна дъщеря си и се разплака. Тогава Оля си помисли, че това са сълзи от щастие и че мама, като всички майки, се притеснява, че дъщеря ѝ ще отиде при мъж и ще забрави за нея. Тя никога не каза нищо за Олег…..
В крайна сметка странното поведение на майка ѝ започна да дразни момичето и то престана да се опитва да говори с майка си. Тя се обажда на Олег, но той не вдига телефона. А на следващия ден той сам се обадил и казал, че е зает и че няма да може да я види през следващите няколко дни.
А няколко дни по-късно, когато се срещнахме лично, той каза, че между него и Олега нищо няма да се получи. Помоли за прошка, каза, че един ден тя ще го разбере. Оля просто нямаше думи.
Момичето усети как земята излиза изпод краката ѝ. Отначало момичето се опита да попита какво и защо, а после просто започна да му крещи. Тя разбра, че той си има друга.
На следващия ден момичето не отиде на двойки, а още от сутринта отиде в дома на Олег. Никой не отвори вратата. Тя седяла няколко часа на стълбите и ридаела.
После решила да се прибере при майка си. Олга плака през целия път във влака, но не можеше да си представи какво я чака у дома. Когато стигнала до портата, Олга спряла, сякаш я били изровили.
Колата на Олег стоеше пред двора. Момичето беше обзето от неприятно чувство на безпокойство. То ѝ подсказваше, че не бива да отваря вратата.
Зад вратата бяха майка ѝ и Олег. На масата имаше букет цветя. Майката беше обляна в сълзи.
Олег само отрони небрежно „Здравей“ и излезе. Оля стоеше като онемяла, без да разбира нищо. Майката мълчеше, само кихаше.
И тя чуваше как колата на Олег се отдалечава. В този момент Оля си помисли, че Олег изведнъж е дошъл да поиска ръката на майка ѝ. И цветята бяха за нея, или нека да са за майка ѝ, в знак на уважение.
Искаше ѝ се да повярва в това. Но дори да се убеждаваше в това, нямаше да може да промени действителността. Осъзнавайки това, момичето почувства как я изгаря гняв, обида и чувство на безпомощност.
Как би могла майка ѝ? Как е могъл Олег? Да, майката е хубава и не е много по-възрастна от него. Но защо? На Оля ѝ се струваше, че кошмарът на деня в живота ѝ не може да бъде такъв. Тя избяга от къщата и се втурна в гората, искайки да избяга от лъжите и предателството.
Когато се събуди и някой освети с фенерче лицето ѝ, плесна я по бузите и я извика по име, тя разбра, че майка ѝ е до нея. Очевидно майката, разтревожена за дъщеря си, която вечерта е избягала в гората, е тръгнала след нея. Момичето постепенно, възстановявайки се от падането и удара, изплюло насъбралата се в устата му кръв и се опитало да се изправи.
Майка ѝ светеше с фенерче и оглеждаше дъщеря си от всички страни, за да види дали е добре. Говореше ѝ нещо, опитваше се да успокои Оля, но тя не чуваше нищо до момента, в който майка ѝ каза: „Трябваше да ти кажа, че Олег е твой баща.“ „Нарекох те Оля в негова чест.“
Оля разкри, че тази фраза я е ударила по-силно от падането. Всичките ѝ мисли се разбъркаха. Искаше ѝ се да се ущипе, за да се събуди, но това, което ѝ се случваше, беше абсолютно реално.
Майката хвана дъщеря си за ръка и те се прибраха мълчаливо вкъщи по горската пътека, осветявайки пътя си с фенерче. Когато се прибрали вкъщи, след като обработили ожулванията на дъщеря си, майката на Оли започнала да разказва историята си с приятелство в гласа. Олег бил по-млад от нея, когато се запознали, той бил на 15 години, а тя – на 17.
Тя учела в медицински университет, а той бил син на учител. Олег се влюбил страшно много, следвал я и я ухажвал. Тя, обикновено момиче от провинцията, беше доволна….
После забременяла, уплашила се и отишла първо при баща му. Той й казал, че ще трябва да се отърве от детето, че 15-годишният му син няма да може да стане баща. Каза, че добре помни последните му думи.
„Помисли добре с какво можеш да се справиш и с какво не“. Тя го направила. Не казала нищо на Олег, за да не съсипе живота му.
Изобщо го прогонила, а самата тя отишла от града на село и той така и не разбрал, че е бременна. Чух, че след това отишъл в града да учи и останал там. И когато Оля го довела у дома, разбира се, тя веднага го разпознала, а той разпознал нея.
Тогава тя дошла да пита дали съм му дъщеря. Разговаряли и се чудели дали изобщо да й кажат нещо, че той е бащата. Олег настоявал, а мама се страхувала, помолила го да остави живота на дъщеря си, а той отговорил, че цял живот я е обичал, тежко му е, че го е напуснала, и когато срещнал Оля, тя му напомнила за любовта на живота му.
Така че той се влюби. А сега иска да си върне изгубеното щастие в младостта и да стане истински баща на Оля. Майка ѝ продължаваше да разказва и да плаче, а Оля, гледайки хлипащата си майка, си мислеше как да бъде, как да осъзнае, че мъжът, когото обича, е твой баща.
Дали ще успее да намери сили да прости на майка си за всички тези години, в които заради страха си не е казала истината на дъщеря си и е лишила момичето от баща? Ще успее ли да приеме такъв баща и да забрави всичко, което се е случило преди това? Каква благословия, че между Олга и Олег не се е случило нищо. На сутринта Олга си тръгна. Тя не можеше да намери подходящите думи, които да каже на майка си.
Тя се изнесе от общежитието и се премести в апартамент под наем. Чувстваше, че е пораснала и иска да бъде сама, сама. Да преживее самотата – или като наказание за всичко, което ѝ се е случило, или като награда за това страдание.
Оля седеше в тъмната стая и гледаше през прозореца мигащите светлини на големия град. Надяваше се, че в живота ѝ ще се появи истински скъп и близък човек, който ще ѝ помогне да забрави всичко, което се е случило. Тя седеше, стиснала телефона в ръцете си.
Вчера той беше звъннал. На монитора се появи непознат номер. Оля вдигна слушалката и оттам се чу дрезгав мъжки глас.
„Здравей, внучке!“ Олег ми разказа всичко. „Съжалявам!“ „Forgive me if you can, you old fool!“ „С удоволствие ще те видя и ще те прегърна!“ Оля така и не отговори на обаждането. Сега, седейки в тъмното, тя се взираше в онези цифри от телефонния номер на обаждащия се.
„Може би влакът ми все пак не е тръгнал, а ме чака?“ Оля натисна бутона за повикване и с радост чу отново радостния дрезгав глас на дядо си, после на майка си, а след това и на баща си.