Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Момче със синдром на Даун се хвърлилo във водата, за да спаси давещи се момичета
  • Новини

Момче със синдром на Даун се хвърлилo във водата, за да спаси давещи се момичета

Иван Димитров Пешев август 23, 2023
valeriiorqkwrkw.jpg

Бихте ли рискували живота си, за да спасите напълно непознатi? Всички се надяваме, че ще сме достатъчно смели да го направим, ако възникне такава ситуация, но – ако трябва да сме честни – това е плашеща идея!

Тийнейджър със синдром на Даун на име Валерио Катоя не се чудел много как би реагирал, ако е изправен пред такава дилема. Той бил подложен на подобно изпитание и се доказал като истински герой.

Валерио Катоя е роден със синдром на Даун. На 3 години родителите му решават, че момчето трябва да започне да плува, за да подобри силата и издръжливостта си.

В резултат на това Валерио не само се научил да плува, но и постигнал успех в тази дейност. Състезавал се на специални олимпийски игри. Освен това завършил обучение за спасяване на хора в морето.

Както ще се окаже по-късно, именно тази комбинация от уменията на Валерио в крайна сметка ще направи разликата между живота и смъртта на две млади момичета.

Един ден Валерио, заедно с баща си и по-малката си сестра, отишли да почиват на плаж в италианския регион Лацио.

Тримата се наслаждавали на спокойния ден край морето, когато изведнъж чули викове за помощ. Две момичета на 10 и 14 години се оказали в капан и не можели да излязат на брега.Този ден имало вълни, а течението завлякло децата дълбоко във водата.

Когато Валерио и баща му разбрали какво се случва, двамата скочили във водата, за да спасят децата. Бащата грабнал 14-годишното момиче, а Валерио – 10-годишното. . Валерио стигнал до по-малкотомомиче и използвал своите спасителни умения, за да задържи главата й над водата, докато плувал обратно към брега.

Когато Валерио и баща му извадиха момичетата на брега, спасителите току-що пристигнали.

Разбира се, подобна постъпка нямало как да остане незабелязана! По-късно министърът на спорта на Италия връчил на Валерио медал за смелост, храброст и спортни умения.

Вижте видео от награждаването:

 

Смелостта на Валерио не само прави родителите му горди, но и вдъхновява всички хора, родени с увреждания!

Валерио е истинки герой!

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Княгиня Калина е напуснала България
Next: Да ти запалят къщата заради пререкание? Да, възможно е в бургаския кв. Горно Езерово

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.