Работех като медицинска сестра и често разчитах на свекърва ми, Дениз, да се грижи за Лео, моя син. Но когато малкото момче започна да се тресе видимо в нейно присъствие, трябваше да се запитам какво прави тя — само за да открия, че Дениз има скрит мотив.
Винаги съм мислела, че свекърва ми е малко властна, но го отдавах на това, че е твърде загрижена за единствения си внук, Лео.
Тя бе от онези жени, които се държат с известна самоувереност, караща те да се изправиш по-изправен и да премислиш добре думите си. Това се засили още повече, когато Джеръми, нейният съпруг, почина преди няколко години и Дениз отново зае ролята на главен библиотекар в местната библиотека.
— Защо не? — каза тя веднъж на Андрю, съпруга ми. — Сега имам време, така че не е нужно да продължавам само на половин ден. И мога да провеждам срещите на читателския си клуб в библиотеката.
— Добре, мамо, прави каквото искаш — отвърна той.
Тя не беше чак зла, но имаше начин да те накара да се почувстваш дребен, без да се старае. Все пак живееше само на две улици от нас и винаги беше готова да гледа Лео, когато имах смяна в болницата. Като се имат предвид непредвидимите часове на Андрю в кантората, на Дениз ѝ се падаше често да помага.
— Нали за това са бабите, нали, Зоуи? — казваше тя всеки път, когато я молех да дойде.
И въпреки че понякога настроенията ѝ се променяха изведнъж, тя беше надеждна и не се оплакваше.
Но напоследък Лео се държеше странно винаги, когато Дениз идваше. Отначало не беше нещо голямо — той се прилепваше към крака ми малко по-дълго, докато се опитвах да изляза, или се криеше зад дивана, когато чуваше колата ѝ на алеята.
Смятах, че синът ми просто преминава през някакъв период или че има лека тревожност при раздяла. Виждала съм това при децата в отделението си, особено когато се събудят и не виждат родителите си.
Но миналата седмица, точно преди да тръгна за нощна смяна, той започна да плаче.
— Не искам баба да остава с мен! — изведнъж извика той.
Тежки сълзи се търкаляха по бузките му и той се вкопчи в престилката ми с изненадваща за възрастта му сила.
Клекнах до него и отместих един рус кичур от челото му.
— Но защо, миличък? — попитах тихо. — Баба те обича. Нали винаги ти носи лакомства? Спомни си за браунитата и сладоледа от миналата седмица?
Погледът на сина ми се стрелна към вратата, сякаш очакваше тя да се появи всеки миг.
— Защото… Баба се държи странно — каза той със широко отворени очи.
Тъкмо щях да го разпитам по-подробно, защото трябваше да разбера какво става, но в този момент чух познатите отмерени стъпки на Дениз по коридора. Лео хукна към стаята си.
— Какво има? — попита Дениз, докато оставяше чантата си на масичката в коридора. — Къде е моят внучко?
— Нищо — отвърнах бързо. — Отиде в стаята си да си играе. Андрю няма да си е вкъщи през следващите два дни — има среща с клиент и трябва да работи по едно дело.
Дениз кимна.
Отидох на работа, но през цялата нощ, докато тичах между пациентите, усещах буца в стомаха си. Не можех да спра да мисля за думите на Лео.
„Баба се държи странно.“
Какво ли означава това за едно четиригодишно дете?
Когато се прибрах на следващата сутрин, заварих сина ми седнал на дивана, вперил празен поглед в телевизора. Пуснати бяха любимите му анимации, но той не ги гледаше. Очите му бяха зачервени и подпухнали, сякаш беше плакал цяла нощ.
— Лео? — повиках го тихо. — Спал ли си?
Той поклати глава.
— Не, мамо. Не исках да спя.
— Защо? — попитах, а сърцето ми се сви.
Издърпах едно одеяло изпод масичката и загърнах Лео в него, надявайки се, че ако се почувства по-спокоен, ще сподели.
— Защото баба ме плаши — каза той и стисна мечето си още по-силно.
Паника ме обзе.
— Плаши те? Какво се е случило? Какво ти е казала или направила баба?
— Тя се опитва да ми сложи нещо в устата — отвърна той. — Гони ме с него, а аз се плаша.
— Какво се опитва да сложи в устата ти, миличък? — попитах с напрегнат глас, стараейки се да не издам емоциите си.
Лео се поколеба.
— Клечки за уши… Знаеш, онези, с които ми чистиш ушичките. Каза, че иска да вземе слюнката ми с тръбичката. Не искам! Не ми харесва!
Кръвта ми сякаш замръзна. От падането на Лео от колелото преди няколко месеца, когато си счупи ръката, той се плашеше ужасно от лекари, игли и всичко, свързано с болници.
А мисълта, че Дениз обикаля къщата с клечка и епруветка, за да вземе ДНК проба, ме накара да кипна от ярост. Защо ѝ е да прави ДНК тест на сина ми?
— Къде е баба ти? — попитах Лео.
— В гостната — отвърна той.
Закрачиx към гостната и открих Дениз да спи спокойно, сякаш нямаше и идея какъв скандал ще избухне. Без колебание я разтърсих да стане.
— Събуди се! Трябва да говорим!
— Какво има? — попита тя, докато се събуждаше.
— Лео току-що ми каза, че се опитваш да му вземеш проба от устата. Защо го травмираш? Защо искаш да му правиш ДНК тест? — поисках обяснение.
Очите ѝ се разшириха; за секунда изглеждаше сякаш ще отрече.
— Съжалявам — промълви, като седна. — Не исках да плаша Лео. Просто се чудех за нещо…
— Какво толкова ти е било чудно, че да го правиш зад гърба ми?
— Косата му — отвърна просто тя. — Никой от нашето семейство няма руса коса.
— Значи смяташ, че Лео не е дете на Андрю, понеже е рус? — възмутих се.
— Знам, че звучи налудничаво, но това ме гризеше. Исках да разбера, а не да те обвинявам…
— Не мога да повярвам, че ще стигнеш дотам, Дениз.
— Не знаех какво да мисля. Съжалявам, Зоуи — каза тя.
— Моля те, тръгвай си, Дениз — отвърнах. — Имам нужда от време да го асимилирам. И трябва да се погрижа за Лео.
Тя кимна, изглеждаща сломена.
Следващата седмица беше напрегната за мен и Андрю. Докато се прибираше онази вечер, Дениз се беше обадила на Андрю и му разказала всичко, успявайки да посее съмнения.
— Мисля, че трябва да си направим тест — каза той тихо един ден, без да ме поглежда в очите.
Гледах го с болка.
— Наистина ли мислиш, че е нужно? Наистина ли вярваш на това, което майка ти намеква?
— Не, не че го вярвам — отвърна той. — Но ако си направим теста, ще сложим край на всякакви съмнения и обвинения. Ами ако Лео е сменен при раждането?
— Раждах у дома! — почти изкрещях. — Щеше да го знаеш, ако беше тук, а не на заседание в съда.
Въздъхнах тежко.
— Добре — казах след кратко мълчание. — Ще направя теста, за да докажа, че Лео е твой, но при едно условие.
— Какво условие? — попита той.
— Ако ще доказваме, че нашият син е твой, ти също ще си направиш тест. За да докажем, че твоят баща наистина ти е баща. Нека и майка ти усети какво е това.
Очите на Андрю се разшириха и видях шока да се изписва на лицето му.
— Какво? Защо въобще намесваш това?
Видях как се опитва да се постави на мое място и как мисълта го смущаваше.
Наведох се напред и застанах твърдо:
— Защото майка ти е тази, която хвърля обвинения. Ако толкова държи на кръвните линии, нека бъде сигурна и в своята. Ако искаш аз да направя тест, тогава и ти ще направиш същото.
Андрю се поколеба, видимо озадачен от искането ми. Но след малко кимна:
— Добре. Ако това е необходимо, ще го направя.
Няколко дни по-късно дойдоха резултатите. Както очаквахме, тестът доказа, че Лео наистина е син на Андрю.
Но имаше и още нещо, което никой не бе предвидил.
Резултатите на Андрю показаха, че биологичният му баща не е човекът, когото той цял живот смяташе за свой баща.
— Какво, по дяволите, Зоуи? — извика той.
— Това е въпрос, който трябва да обсъдиш с майка си — казах, без особени емоции.
Макар да исках да знам истината за биологичния дядо на Лео, не исках да се меся повече в драмата на Дениз. Трябваше да се грижа за сина си. А и начинът, по който Дениз се беше държала, нямаше да простя лесно.
В крайна сметка любопитството надделя и попитах Андрю за разговора му с майка му. Оказа се, че тя е имала връзка на младини, от която се е родил Андрю.
— Тя ми каза, че винаги го е подозирала, но не е посмяла да направи ДНК тест, докато баща ми беше жив. Представяш ли си, цели години съм живял, вярвайки, че той е баща ми, а не е бил, поне не биологично. Не мога да ѝ простя, Зоуи.
Сърцето ми се сви за него.
— И какво ще правиш? — попитах.
— Ще си дадем време и дистанция от майка ми. И ще се фокусираме върху Лео. Тя е тази, която предаде семейството. Не ние — каза той.
Кимнах, готова да продължим напред и да се съсредоточим върху нашето семейство.
Изглежда чувството за вина е мъчило Дениз години наред и я беше накарало да проектира собствените си несигурности върху мен и сина ни.