Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Мъже нахлуха в дома на Петър Петров, извършиха нечовешко зверство с горкия човек. Профукаха плячката в казино
  • Новини

Мъже нахлуха в дома на Петър Петров, извършиха нечовешко зверство с горкия човек. Профукаха плячката в казино

Иван Димитров Пешев август 12, 2022
whowelnlenlan.jpg

73-годишният мъж живеел сам

Отново агресия към възрастен мъж. Непознати нахлули и малтретирали в дома му 73-годишен мъж от първомайското село Искра. Откраднали пенсията му, а после проиграли парите в казино.

Сега жителите на селото събират пари, за да възстановят пенсията на мъжа и така да му помогнат да преживее месеца.

Часове след като 73-годишният Петър Петров получил пенсията си, двама крадци нахлули през нощта в дома на самотно живеещия възрастен мъж. Единият пазел в двора, докато другият търсел парите.

„Направо взе да ме бие! Взе да ме бие с юмруци по тялото и аз паднах. Аз колко съм? Ти ме виждаш 50 килограма съм. С юмрук ме удари и ме събори. Колкото пенсия бях взел, всичката я взеха и изчезнаха. Тя не беше малко. Някъде към 360-370 лева”, разказва потърпевшият.

Токът в дома на възрастния мъж е спрян, защото не можел да си плаща сметките. Осветил нападателя с фенерче и тогава започнал побоя. „Как да не ги разпозная? Тях ги познава цялото село”.

Мъжът няма телефон и едва на сутринта се оплакал на кмета. Още същия ден полицаите задържали двама братя – на 31 и 43-години, криминално проявени, от ромската махала.

„За съжаление сумата на дядото не е възстановена, защото са я проиграли в някакво казино”, посочва Атанас Илиев, зам.-районен прокурор на Пловдив.

Историята на самотния дядо Петър потресе жителите на село Искра и местните хора решиха да организират кампания, за да му помогнат. „Да съберем средства, за да може да изкара до следващата пенсия човекът. Дори преди малко дойде при мен една жена и донесе пари. Както и общинският кмет г-н Митков ми се обади, че и оттам ще събере и донесе средства”, заяви Тодор Налбантов, кмет на с. Искра.

А възрастният мъж се моли само за едно – да не го нападат повече. „Страхувам се. Как да не ме е страх? Сам човек си е страшничко”, споделя Петър Петров.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Изхвърлиха жената на Лорер
Next: Честито! Край с личните карти, които ползвахме до днес! Ето какви ще са новите ни документи

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.