![](https://bgnewscom.eu/wp-content/uploads/2023/04/asorastoasotasjidas.png)
Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:
Беден мияч на чинии във финансови затруднения дава последния си чифт ботуши на по-възрастна жена, за да може тя да предпази краката си от студа. На следващия ден той намира билет от лотарията и когато отива да опита късмета си, открива нещо изненадващо.
65-годишният Макс Уилсън почистваше енергично съдовете, докато гледаше през малкия кухненски прозорец на Roaster’s Diner в Ню Йорк. Температурата в града беше студена и валеше лек сняг, покриващ целия пейзаж с лист от мек бял лед.
Той забеляза няколко души, които вървяха по улицата и изглеждаше, че всички се забавляват добре. Вероятно нямат същите грижи като него, помисли си той, докато ги наблюдаваше.
Майка му беше болна от остра пневмония и той работеше на допълнителни смени в закусвалнята, за да свързва двата края. „Някой ден нещата ще се променят за теб, Макс. Не губи надежда…“ — успокои се той, докато измиваше чиниите и ги оставяше на кухненската плоча.
Като мияч на чинии в Roaster’s Diner, животът на Макс се въртеше около две неща: почистване на чинии и осигуряване на безупречното му изпълнение на работата.
Понякога, когато Макс свършеше със задълженията си и имаше малко свободно време, началникът му го изпращаше до масите да приема поръчки от клиентите и ако късметът на Макс проработеше този ден, му оставяха скромен бакшиш.
Един такъв ден, когато нямаха персонал, шефът му го помоли да приема поръчки от клиентите. Точно в този ден Макс видял възрастна дама пред ресторанта. Тя стискаше куфара си и се оглеждаше объркано.
„Какво става с нея? Има ли нужда от нещо?“ — чудеше се той, докато стоеше известно време и я гледаше.
„Маса 9, Макс!“ — обяви готвачът, прекъсвайки вниманието на Макс. Поръчката за маса 9 беше готова. След като го сервира и се върна до тезгяха, Макс забеляза, че жената не е помръднала.
Той беше наясно със студеното време и видя, че жената беше зле облечена за това. Беше облечена с тънко яке и лавандулов шал, а обувките й бяха износени с дупка на десния пръст.
Сърцето на Макс беше към по-възрастната жена и той реши да се приближи до нея. Той помоли сервитьор да се погрижи за поръчките му, когато излезе от заведението.
— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожо? – попита той, приближавайки се към нея. — Чакате ли някого?
Жената го погледна с изпълнени с надежда очи. „О, да, да. Синът ми трябваше да ме вземе оттук, но се хвана на работа и каза, че ще закъснее. Чудех се дали мога да изчакам някъде наблизо. Тук е доста студено. Едва пристигнах тази сутрин и не съм запознат с града, така че не знам къде да отида.“
„С моята съдба ще загубя. Но нека опитаме…“
„О! Значи сте срещнали правилния човек, госпожо“, усмихна се Макс. „Аз работя в тази закусвалня тук. Искате ли да изпиете кафе, докато чакате сина си?“
„О, това би било прекрасно“, каза жената, докато Макс й помагаше да отиде до закусвалнята. Той забеляза, че тя трудно ходи заради обувките си и се радваше, че й помогна, защото ако беше останала на студеното време повече, щеше да се разболее като майка му.
Когато жената се настани в закусвалнята, Макс й даде чаша горещо еспресо. После коленичи до нея и започна да й събува обувките.
„Какво се опитваш да направиш?“ Тя дръпна крака назад, уплашена.
„Обувките ви са износени, госпожо. Може да не знаете това, защото сте нова в този град, но няма да можете да понесете този студ в тези обувки. Обуйте ги…“ Макс даде на по-възрастната жена последният му чифт ботуши.
„Покойният ми баща ми ги донесе от Азия. Те са наистина специални за мен… Имам комплект резервни обувки в шкафчето си. Можете да ги вземете. Ще стоплят краката ви.“
Възрастната жена имаше сълзи в очите. „Обувките, които носех, също са ми любими. Мислех, че ще вървят добре с тоалета ми. Благодаря ви. Как се казвате, мили човече? Аз съм Стела.“
Макс се представи и те поговориха известно време, след което синът на Стела, Адам, я взе от закусвалнята. Адам предложи пари на Макс, когато научи, че е помогнал на Стела, но Макс скромно му отказа.
„Тя беше прекрасен клиент за нас, така че ще считам щедростта си за възмездена. Наистина не мога да задържа парите, съжалявам…“, каза той.
На следващия ден Макс излизаше от закусвалнята след смяната си, когато случайно попадна на билет от лотарията. Той го вдигна от земята и го завъртя няколко пъти в ръцете си, чудейки се какво да прави с него.
„Не мога да намеря собственика му и с моята съдба ще загубя. Но нека да опитаме…“ Той реши да рискува и отиде до съседен смесен магазин, за да опита късмета си.
Когато продавачът в магазина провери серийния номер, той почти изкрещя в ушите на Макс. „О, боже! Ти го спечели! Ти спечели от лотарията на стойност $5000! Поздравления!“
„Какво?“ Очите на Макс се разшириха. — Наистина ли е?
„Разбира се, да!“ собственикът на магазина му каза.
Когато Макс получи паричната си награда, той прошепна малко благодаря на Бог за случайното си щастие.
Но работата беше там, че лотарийният билет не беше случаен. Адам, собственикът на смесения магазин, нарочно го беше оставил на земята, за да го намери Макс. Нещо повече, това дори не беше истински лотарен билет. Всичко беше инсценирано от Адам, за да се отплати за добрината на Макс към Стела.
Въпреки че Макс не осъзнаваше каква велика проява на доброта бе направил, като предложи ботушите си на непознат в студа, Бог знаеше, че трябва да бъде възнаграден за това по някакъв начин. И именно чрез Адам щедростта на Макс беше възнаградена.
Какво можем да научим от тази история?
Добротата е като бумеранг; винаги се връща при теб. Макс помогна на Стела, без да очаква нищо в замяна, а добротата му беше отплатена по най-неочакван начин.
Никога не знаеш колко много може да означава твоята малка помощ за някого. Адам беше благодарен на Макс за неговата доброта и знаеше, че Макс заслужава да бъде възнаграден. Но Адам също знаеше, че Макс ще му откаже, ако му предложи пари директно, така че намери друг начин да гарантира, че те ще стигнат до Макс.
Споделете тази история с приятелите си. Може да озари деня им и да ги вдъхнови.
Не изпускай тези невероятно изгодни оферти: