Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист. Просто наблюдаваха. Професионалното ѝ портфолио беше безупречно, препоръките – отлични. Архитектурното ми студио се разрастваше, а аз имах нужда от някой като нея – организиран, прецизен, някой, който да поеме административната тежест, докато аз и главният ми архитект, Ива, се фокусирахме върху творческата част.
Деница беше перфектна. Започна работа още на следващата седмица и се вписа в екипа, сякаш винаги е била част от него. Не задаваше излишни въпроси, не участваше в офисните клюки, просто вършеше работата си с мълчалива ефективност, която будеше едновременно респект и лека тревога. Имаше нещо в нея, някаква стоманена преграда зад спокойната фасада, която не допускаше никого твърде близо. Но работата вървеше, клиентите бяха доволни, а аз бях твърде заета с новия си голям проект – луксозен комплекс затворен тип извън града – за да отдавам прекалено голямо значение на личните си интуитивни усещания.
И така минаха няколко седмици. Един петък вечер, докато довършвах последните скици за деня, чух тихи стъпки. Беше Деница, облечена и готова да си тръгва.
– Лека вечер, госпожо Лилия – каза тя с обичайната си равна интонация.
– И на теб, Деница. Приятна почивка.
Тя кимна и се обърна към вратата. Точно в този момент вратата се отвори и на прага застана мъж. Висок, с онази позната, леко небрежна стойка, която някога ме караше да омеквам. Косата му беше по-къса, имаше няколко нови бръчици около очите, но това бясно синьо в погледа му беше същото. Не се беше променило. Сърцето ми пропусна удар, после заблъска в гърдите ми с оглушителен тътен.
Александър.
Той вдигна поглед, срещна моя и за секунда цялата увереност се изпари от лицето му. Застина. Времето спря. В тази кратка, наситена с неизказани думи секунда, седем години от живота ми се сринаха и изплуваха на повърхността. Седем години болка, гняв, унижение и титанични усилия да го забравя, да го изтрия, да построя живота и кариерата си върху руините, които той остави след себе си.
– Скъпи, готова съм – прозвуча гласът на Деница, остър и ясен, разсичайки напрегнатата тишина.
Тя се приближи до него и го хвана под ръка. Александър сведе поглед към нея, после отново към мен. В очите му се четеше паника.
– Здрасти – успях да промълвя. Гласът ми беше дрезгав, чужд. Не казах нищо повече. Не можех. Думите бяха заседнали в гърлото ми като буца стъкло.
Той само кимна едва забележимо, без да каже и дума, и почти избута Деница навън. Вратата се затвори след тях и аз останах сама в оглушителната тишина на офиса си. Ръцете ми трепереха неконтролируемо. Станах и отидох до огромния прозорец с изглед към оживения булевард. Видях ги долу. Той ѝ отвори вратата на колата, жест, който някога беше запазен за мен. Тя седна, а той обиколи и се настани на шофьорското място. Колата потегли и се сля с потока от светлини.
Съпругът ѝ. Моят бивш. Човекът, който ми отне всичко, преди да намеря сили да си го върна сама. А сега съдбата, с болното си чувство за хумор, го беше довела отново на прага ми. Ръката, която държеше молива, стисна толкова силно, че графитът се счупи.
Нощта беше дълга и безсънна. Превъртях всяка секунда от срещата, всяка емоция, всеки спомен. Гневът се бореше с болката, а някъде дълбоко се надигаше и страх. Страх от това, което предстои. Защото знаех, че това не е краят. Това беше само началото.
На следващия ден, събота, отидох в офиса. Имах нужда да работя, да се заровя в чертежи и планове, за да прогоня призраците. Но те бяха навсякъде – в отражението на прозореца, в тихия шум на климатика, в празния стол на Деница.
В понеделник сутринта пристигнах по-рано от обикновено. Сърцето ми биеше учестено. Когато Деница влезе, тя изглеждаше както винаги – спокойна, съсредоточена. Поздрави ме делово и седна на бюрото си. Започнах да си мисля, че може би съм си въобразила всичко, че може би ще успеем просто да се преструваме, че нищо не се е случило.
Около десет часа телефонът на бюрото ми иззвъня. Вътрешната линия. Беше тя.
– Госпожо Лилия, бихте ли отделили няколко минути? Искам да говоря с Вас.
– Разбира се, Деница. Влез.
Стомахът ми се сви на топка. Вратата се отвори и тя влезе. Движеше се с онази котешка грация, която бях забелязала още на интервюто. Затвори вратата след себе си, без да вдига шум. Не седна на стола за посетители, а остана права пред масивното ми бюро от тъмно дърво. Погледна ме право в очите. В тях вече нямаше и следа от обичайната сдържаност. Бяха студени, режещи като парчета лед.
Тя спокойно каза: „Благодаря, че ме наехте.“
Думите прозвучаха като присъда. Последва мълчание, толкова тежко, че можеше да се разреже с нож. Чаках.
И после тя… се усмихна. Беше бавна, хищна усмивка, която не стигаше до очите ѝ.
– …Сигурно е било голяма изненада за теб. Да видиш Александър. Да разбереш, че работя за теб.
Премина на „ти“. Преградата беше вдигната. Войната беше обявена.
Глава 2: Разкриването
– Какво искаш, Деница? – попитах, като се постарах гласът ми да прозвучи колкото се може по-стабилно. Изправих гръб и сплетох пръсти върху плота на бюрото, за да скрия треперенето им.
Тя се засмя тихо, безрадостно.
– Какво искам ли? Интересен въпрос. До вчера исках просто работа. Добра работа, която да ми позволи да плащам вноските по ипотеката за апартамента, в който живея със съпруга си. И ти ми я даде. Затова ти благодаря. Наистина.
Тя натърти на думата „съпруг“ с едва доловима злоба. Пристъпи към един от панорамните прозорци и се загледа навън. Градът кипеше от живот под нас, но в този стерилен, луксозен офис времето беше спряло.
– Той ми разказа всичко снощи – продължи тя, без да се обръща. – Всичко за вас двамата. За голямата любов, за плановете, за начина, по който си го зарязала, защото амбициите ти са били по-важни от него.
Думите ѝ ме зашлевиха като камшик. Лъжа. Гнусна, долна лъжа. Той ли ѝ го беше казал? Той, който ме изостави седмица след като баща ми почина, оставяйки ме да се справям сама с дълговете му, с разбитото си семейство и със собствената си скръб? Той, който избра лесния път, парите на друга, докато аз трябваше да работя на три места, за да не загубим дома си?
– Не знаеш нищо – изсъсках през зъби.
Деница се обърна рязко. Усмивката беше изчезнала. Лицето ѝ беше маска на презрение.
– О, напротив. Знам достатъчно. Знам, че си го наранила. И знам, че сега, когато си успяла, когато имаш всичко това – тя разпери ръка, обхващайки с жест целия офис, целия ми живот, построен с кръв и пот – си решила да си играеш на съдба. Да ме наемеш, за да му покажеш какво е изгубил. Да ни го натякваш всеки ден.
– Ти си луда! – не се сдържах аз. – Нямах представа коя си, когато те наех!
– Вярно ли? – тя повдигна вежда. – Каква невероятна случайност тогава. Просто съвпадение. От хилядите архитекти и асистенти в този град, ти избираш точно мен. Жената на Александър. Не ме мисли за глупачка, Лилия.
Приближи се отново до бюрото ми и се наведе напред, подпирайки се на ръце. Сега бяхме опасно близо. Можех да видя тъмните петънца в ирисите ѝ, напрегнатата линия на челюстта ѝ.
– Но знаеш ли какво? Играта ти ми харесва. Ще я играем заедно. Аз няма да напусна. Защо да го правя? Работата е хубава, плащаш добре. А и така ще мога да те държа под око. Да се уверя, че стоиш далеч от съпруга ми. Ще бъда тук всеки ден. Ще гледам как работиш. Ще ти нося кафето. Ще отговарям на обажданията ти. И ще чакам. Ще чакам да направиш една-единствена грешна стъпка. Една. И тогава ще те унищожа. Ще съсипя всичко, което си градила толкова усърдно.
Тя се изправи, оправи сакото си и отново се превърна в онази спокойна и ефективна служителка.
– Имате ли нужда от нещо друго, госпожо Лилия?
Стоях като парализирана. Заплахата ѝ висеше във въздуха, тежка и лепкава като отровен газ. Това не беше просто ревнива съпруга. Това беше нещо много по-опасно. Това беше жена, която беше готова на всичко.
– Вън – казах тихо.
– Моля?
– Вън! – извиках, като стоварих юмрук по бюрото. – Излез от офиса ми! Веднага!
Тя не трепна. Само ме погледна със съжаление, сякаш гледаше истерично дете.
– Разбира се. Но само да те предупредя. Ако ме уволниш сега, без причина, моят адвокат ще се свърже с твоя. Ще те съдя за тормоз на работното място и неправомерно уволнение. Ще разкажа на всички как бившата приятелка на мъжа ми ме е наела, само за да ме малтретира психически. Медиите обичат такива истории. Особено когато става въпрос за преуспяла бизнес дама като теб. Представяш ли си заглавията?
Тя се обърна и тръгна към вратата. Преди да излезе, спря и ме погледна през рамо.
– Между другото, кафето ти е на бюрото. Както го обичаш – черно, без захар. Александър ми каза. Той помни някои неща.
Вратата се затвори. Останах сама, дишайки тежко. Светът се беше преобърнал за по-малко от десет минути. Бях в капан. В собствения си офис, в собствения си живот. Тя беше врагът, който сама бях поканила вътре, и сега той държеше ключовете за моето унищожение. Вдигнах чашата с кафето и с всичка сила я запратих в стената. Горещата течност се разля като черна сълза по скъпия тапет, а парчетата порцелан се разпиляха по пода като счупените парчета от моето самообладание.
Глава 3: Първите пукнатини
Животът в офиса се превърна в тихо бойно поле. На повърхността всичко беше същото. Деница изпълняваше задълженията си безукорно. Дори повече от безукорно. Предвиждаше нуждите ми, организираше графика ми до минута, подготвяше документи, преди да съм ги поискала. За останалите от екипа, включително и за най-добрата ми приятелка и партньорка Ива, тя беше съкровище.
– Това момиче е злато, Лили! – възкликна Ива една сутрин, докато преглеждахме чертежите за проекта на господин Тодоров, един от най-важните ни и капризни клиенти. – Снощи стояхме до късно, за да подготвим презентацията, и тя не трепна. Направи всичко, подреди го, дори забеляза една грешка в изчисленията, която бяхме пропуснали.
Кимнах, без да казвам нищо. Не можех да споделя с Ива. Не още. Какво да ѝ кажа? Че асистентката, на която се възхищава, е съпруга на бившия ми и е обявила война, която само аз виждам? Щеше да прозвучи параноично.
Но войната беше реална. Водеше се с малки, почти невидими оръжия. Важен имейл от клиент, който „случайно“ попада в спам папката ми и го виждам ден по-късно. Среща, записана в календара ми за час по-рано, карайки ме да изглеждам неорганизирана. Ключови документи за проекта на Тодоров, които изчезват от бюрото ми, за да се появят след час трескаво търсене на най-невероятното място, „намерени“ от самата Деница с думите: „Ето ги, госпожо Лилия, сигурно сте ги оставили тук в бързината“.
Тя ме изтощаваше. Караше ме да се съмнявам в собствения си разум. Започнах да проверявам всичко по три пъти, да ставам подозрителна към всеки и всичко. Спрях да спя нормално. Образът на нейната студена, знаеща усмивка ме преследваше дори в сънищата ми.
Александър също се появи отново. Една вечер, докато работех до късно, телефонът ми иззвъня. Непознат номер. Вдигнах разсеяно.
– Лилия? Аз съм.
Гласът му. Сърцето ми подскочи.
– Какво искаш, Александър? – попитах студено.
– Трябва да поговорим. За Деница. Нещата не са… не са както изглеждат.
– О, така ли? А как изглеждат според теб? Защото на мен ми изглежда, че съпругата ти е дошла тук, за да ме унищожи, а ти си ѝ разказал някаква измислена версия на нашата история, за да ѝ дадеш оръжие!
Чух го да въздъхва от другата страна на линията.
– Не е така, Лили, повярвай ми. Тя е… объркана. Ревнува. Моля те, нека се видим. Да ти обясня.
– Няма какво да ми обясняваш. Стойте далеч от мен. И двамата.
Затворих телефона. Ръцете ми отново трепереха. Значи той знаеше. Знаеше какво прави жена му и искаше да „обясни“. Страхливец. Винаги е бил страхливец.
Напрежението започна да се отразява на работата ми. По време на важна среща с господин Тодоров, докато представях концепцията си, Деница влезе безшумно, за да донесе вода. За части от секундата погледите ни се срещнаха. В нейния имаше такова ледено презрение, че за момент изгубих мисълта си. Запънах се. Тодоров, известен с нетърпимостта си към всякаква форма на непрофесионализъм, повдигна вежда.
– Проблем ли има, госпожо Лилия?
– Не, никакъв – успях да се съвзема. – Просто… една мисъл ми се изплъзна.
Довърших презентацията, но усещах, че съм загубила инерцията си. След като клиентът си тръгна, Ива ме дръпна настрана.
– Какво става с теб напоследък? Разсеяна си, напрегната. Това с Тодоров… не беше като теб. Да не би да имаш някакви проблеми?
Погледнах я. Исках да ѝ кажа всичко, да сваля този непоносим товар от плещите си. Но думите не излизаха. Как да обясня нещо толкова коварно и невидимо?
– Просто съм уморена. Този проект е много голям, напрежението е огромно.
Ива не изглеждаше убедена, но не настоя.
– Добре. Но ако има нещо, знаеш, че можеш да ми кажеш. В това сме заедно.
Кимнах, но се почувствах по-сама от всякога.
Деница беше спечелила първия рунд. Беше успяла да ме изолира, да ме постави под напрежение, да ме накара да правя грешки. Пукнатините в моята крепост вече се виждаха. А тя стоеше отстрани, перфектната асистентка, и наблюдаваше с тихо, злобно задоволство как започвам да се руша отвътре.
Една вечер, докато си тръгвах, намерих на чистачката на колата си малка бележка. Беше написана с прилежен, калиграфски почерк. Почеркът на Деница. Имаше само едно изречение:
„Той още говори за теб в съня си.“
Смачках листа в юмрука си. Това вече не беше просто психологически тормоз. Това беше жестокост. Тя не искаше просто да ме победи. Искаше да ме счупи. И аз осъзнах, че ако не направя нещо, и то бързо, тя щеше да успее.
Глава 4: Сенките на миналото
Нощта след бележката беше ад. Лежах в леглото си, в апартамента, който бях купила с първия си голям кредит след години на лишения, и спомените нахлуха с пълна сила. Не романтичните, а онези, които бях заключила дълбоко в себе си.
Александър и аз се запознахме в университета. И двамата учехме архитектура. Той беше талантлив, харизматичен, винаги център на внимание. Аз бях по-тихата, по-амбициозната, тази, която стоеше до късно в библиотеката. Бяхме перфектният баланс. Любовта ни беше всепоглъщаща. Планирахме всичко – общо студио, къща, която сами да проектираме, деца.
Всичко се срина, когато баща ми се разболя. Рак. Всичко стана много бързо. Семейният ни бизнес, малка строителна фирма, започна да затъва. Аз прекъснах ученето за една година, за да помагам. Александър беше до мен в началото. Държеше ръката ми в болничните коридори, обещаваше, че ще се справим заедно.
Но болестта се проточи, парите започнаха да свършват. Напрежението растеше. Той ставаше все по-мрачен, по-нетърпелив. Започна да говори, че „губим най-хубавите си години“, че трябва да „мислим за бъдещето си“. Неговото бъдеще.
Баща ми почина през пролетта. Седмица след погребението, докато аз все още се опитвах да осъзная какво се случва, докато се ровех в купища неплатени фактури и заплахи от кредитори, Александър дойде при мен. Каза, че не може повече. Че тази „атмосфера на разруха“ го задушава. Че имал нужда да диша, да твори, да живее.
Каза, че ме напуска.
Тогава не знаех, че вече е имало друга. Дъщеря на богат предприемач, която можеше да му осигури всичко, което аз не можех в онзи момент – лесен старт, пари, връзки. Остави ме сама да се боря с дълговете, с болката, с отговорността за майка ми и по-малкия ми брат, Мартин, който тъкмо беше приет в университета.
Именно този спомен, споменът за неговия гръб, докато си тръгваше от дома ми, без дори да се обърне, ми даде сили. Тогава се заклех, че никога повече няма да позволя на никого да ме постави в такава позиция. Работех като луда. Завърших университета с отличие, започнах работа в голяма фирма, трупах опит и контакти. Спестявах всеки лев. С Ива, която срещнах там, напуснахме и основахме собствено студио. Взехме заеми, рискувахме всичко. И успяхме.
Сега, лежейки в тъмното, осъзнавах, че Деница не знаеше тази история. Тя знаеше само версията на Александър. Версията, в която той е жертвата, а аз съм безсърдечната кариеристка. Тази лъжа беше нейното гориво. И ако исках да я победя, трябваше да се изправя не само срещу нея, но и срещу призрака на човека, който Александър беше за мен.
На следващия ден взех решение. Щях да спра да бъда жертва в нейната игра. Щях да поема контрола.
Влязох в офиса с високо вдигната глава. Когато Деница ми подаде сутрешния график, аз я погледнах право в очите.
– Деница, искам да подготвиш пълен архив на всички наши завършени проекти за последните три години. Включително цялата кореспонденция с клиенти, всички финансови отчети и всички варианти на чертежите. Искам го на бюрото ми до утре сутринта.
Тя ме погледна изненадано. Това беше огромна, почти невъзможна задача за един ден.
– Но, госпожо Лилия, утре имаме среща с доставчиците за проекта на Тодоров…
– Отмени срещата. Това е по-важно.
Тонът ми беше леден, не подлежеше на обсъждане. Видях в очите ѝ проблясък на раздразнение. Беше свикнала аз да реагирам емоционално, да правя грешки под напрежение. Не очакваше да отвърна на удара на нейна територия – с професионални, почти садистични изисквания.
– Разбира се – отговори тя, преглъщайки гнева си.
Цял ден я наблюдавах как работи трескаво, ровейки се в сървъри и папки. Не ѝ дадох и минута почивка. Постоянно излизах от кабинета си с нови и нови задачи, прекъсвайки я, разконцентрирайки я. За пръв път от седмици почувствах, че си връщам контрола. Играта се променяше. Вече не бях само в защита. Преминавах в нападение.
Късно вечерта, когато всички си бяха тръгнали, тя все още беше на бюрото си, заобиколена от планини от папки. Изглеждаше уморена, на ръба на силите си. Отидох до нея.
– Как върви? – попитах невинно.
Тя вдигна глава. В очите ѝ гореше огън.
– Почти съм готова.
– Добре. Защото имам още нещо за теб. Искам да направиш същото и за всички проекти, по които работим в момента.
Лицето ѝ пребледня.
– Но това е невъзможно! Ще ми отнеме седмица!
– Тогава започвай. Искам го до края на седмицата. Лека вечер, Деница.
Обърнах се и си тръгнах, оставяйки я сама в тихия, осветен само от екрана на компютъра ѝ офис. Знаех, че това е жестоко. Знаех, че прекрачвам границата. Но тя беше пресякла всички граници първа. Това вече не беше битка за мъж или за минало. Това беше битка за оцеляване. И аз нямах намерение да я губя.
Глава 5: Семейна драма
Докато водех тихата си война в офиса, у дома се отваряше нов фронт. Брат ми, Мартин, беше моето слабо място. Откакто баща ни почина, се чувствах отговорна за него. Плащах таксите му за университета, където учеше право, помагах му с квартира, давах му джобни. Исках той да има всичко, което на мен ми беше отнето. Но Мартин беше различен. Беше добро момче, но леко наивен и податлив на чуждо влияние.
Една събота той ми се обади. Звучеше притеснен.
– Како, може ли да се видим? Трябва да говоря с теб.
Срещнахме се в едно кафене. Изглеждаше уморен, с тъмни кръгове под очите. След няколко минути неловко мълчание, той изплю камъчето.
– Имам нужда от пари.
Това не беше нещо ново, но този път сумата беше различна. Голяма. Достатъчно голяма, за да ме притесни сериозно.
– Марти, какво става? Преди две седмици ти дадох пари.
Той избегна погледа ми.
– Знам, но… изскочи нещо непредвидено. Сгазих лука.
След дълги и мъчителни разпити, истината излезе наяве. Беше се забъркал с хазарт онлайн. Започнало е на шега, с малки залози. Но после е загубил, опитал се е да си върне парите, загубил е още повече. За да покрие загубите, беше взел пари назаем от някакви съмнителни типове. „Бърз кредит“, както го нарече. Сега те го притискаха за лихвите, които растяха всеки ден.
Бях бясна. И уплашена.
– Как можа да бъдеш толкова глупав, Мартин?! Знаеш през какво сме минали! Знаеш цената на парите!
– Съжалявам, како! Наистина съжалявам! Просто се омотах… Моля те, помогни ми! Този път за последно, кълна се!
Какво можех да направя? Оставих го да ми обещае хиляди неща, прочетох му дълга лекция, но накрая написах чека. Знаех, че не трябва, че така само задълбочавам проблема, но не можех да го оставя да го пребият заради глупостта му.
Дни по-късно, докато преглеждах служебните имейли, попаднах на нещо, което смрази кръвта ми. Беше имейл от Деница до фирма за кетъринг, с която организирахме предстоящото коледно парти на студиото. В копие обаче, явно по погрешка, беше добавен и един външен адрес, който не познавах. От чисто любопитство го потърсих в социалните мрежи. Профилът беше заключен, но профилната снимка беше ясна. На нея беше Мартин, усмихнат до уши, прегърнал момиче, което не познавах. Името на профила беше комбинация от неговото име и някакви цифри.
Сърцето ми започна да бие лудо. Защо Деница ще си пише с брат ми?
Не ми трябваше много време, за да сглобя пъзела. Деница, с нейната методичност и пресметливост, беше проучила живота ми. Беше открила слабото ми място. Мартин.
Отворих отново социалната мрежа и потърсих нейния профил. Беше публичен, професионално поддържан. И там, сред снимките от почивки и събития, видях го. Снимка отпреди няколко седмици, направена в бар. Деница беше с група хора, а в дъното на сепарето, леко размазан, но разпознаваем, беше Мартин.
Тя го беше открила. Беше се свързала с него. Вероятно се беше представила за приятелка, загрижена за него. Може би дори му беше дала пари, влизайки му под кожата, печелейки доверието му, настройвайки го срещу мен. Спомних си думите му от кафенето, в които се прокрадна лека нотка на обвинение: „Ти си вечно заета с твоята работа, никога нямаш време…“. Думи, които не бяха негови. Бяха нейни.
Тя беше стигнала до семейството ми. Прекрачила беше последната граница.
Вечерта се прибрах и се обадих на Мартин. Бях студена като лед.
– Познаваш ли жена на име Деница?
От другата страна на линията настъпи мълчание.
– Коя? Не, не мисля.
– Не ме лъжи, Мартин! Видях ви на снимка. Тя работи за мен. Какво ти говори? Какво знае тя за теб?
Той започна да заеква, да се оправдава. Била просто позната на негов приятел. Запознали се случайно. Говорили си общи приказки. Била много мила, дори му дала съвет за проблема с кредита, казала му да говори с мен, защото аз съм щяла да го разбера.
Лъжец. И лош лъжец при това. Деница го беше обработила перфектно. Беше го превърнала в свой шпионин, в свое оръжие срещу мен.
– Стой далеч от нея, Марти. Чуваш ли ме? Тази жена е опасна. Не искам да имаш нищо общо с нея.
– Но, како, ти не я познаваш…
– Аз я познавам по-добре от всеки друг! – прекъснах го аз. – Просто ми се довери и стой далеч от нея.
Затворих телефона с усещането за пълно безсилие. Деница не просто ме атакуваше в офиса. Тя плетеше мрежа около целия ми живот. И брат ми, моят наивен, глупав брат, беше попаднал право в центъра ѝ. Сега вече не се борех само за кариерата си. Борех се за семейството си.
Глава 6: Ескалация
След като разбрах за Мартин, реших, че не мога повече да търпя. Трябваше да уволня Деница, независимо от последствията. Започнах да документирам всяка нейна грешка, всяко закъснение, всяко „изгубено“ съобщение. Създадох си тайна папка на компютъра, в която събирах доказателства. Но тя беше дяволски умна. Грешките ѝ бяха винаги на ръба на правдоподобното, винаги можеха да минат за случайност.
Междувременно, атаките ѝ срещу проекта на Тодоров станаха по-дръзки. Той беше най-големият ни клиент, а договорът с него беше гръбнакът на финансите на студиото за следващите две години. Господин Тодоров беше изключително богат, но и също толкова взискателен бизнесмен, който не толерираше и най-малкото отклонение от плановете.
Един ден получихме паникьосан имейл от него. Конкурентно студио се беше свързало с него и му беше предложило алтернативен проект за същия парцел. Проект, който, по думите му, съдържаше елементи, притеснително близки до нашата концепция, която трябваше да е строго поверителна.
С Ива прекарахме цяла нощ в офиса, сравнявайки информацията. Нямаше съмнение – имаше изтичане на информация. Някой отвътре беше предал ключови детайли от нашия идеен проект. Всички погледи, поне в моята глава, сочеха към Деница. Но нямах абсолютно никакво доказателство. Всеки в екипа имаше достъп до тези файлове. Тя можеше лесно да прехвърли вината на някой друг.
Ива беше бясна.
– Ще разбера кой е! Ще го уволня и ще го съдя до дупка! Това е корпоративен шпионаж!
Започнахме вътрешно разследване. Разпитвахме служителите един по един. Деница беше самото спокойствие. Отрече всичко, изглеждаше също толкова възмутена и притеснена, колкото и останалите. Дори предложи помощта си в разследването, като „провери логовете на сървъра за неоторизиран достъп“. Разбира се, не откри нищо.
Тодоров ни даде ултиматум – да докажем, че можем да опазим информацията си и да представим нова, още по-добра концепция до две седмици, или прекратява договора. Две седмици. Това беше почти невъзможно.
Работихме денонощно. Напрежението в офиса беше осезаемо. Екипът беше разделен, всички се гледаха с подозрение. Ася, една от по-младите архитектки, дойде при мен един ден, видимо притеснена.
– Госпожо Лилия, не искам да правя интриги, но… вчера видях Деница да снима с телефона си едни от новите скици на бюрото ви. Когато ме видя, бързо прибра телефона и каза, че просто е снимала нещо за вдъхновение. Стори ми се странно.
Това беше първото ми истинско оръжие. Макар и само косвено свидетелство, беше нещо. Благодарих на Ася и я помолих да не споделя това с никого другиго.
В същия ден се случи и друго. Докато Деница беше излязла в обедна почивка, аз седнах на компютъра ѝ. Знаех, че е грешно, че е незаконно, но отчаянието ме тласкаше към крайни мерки. Трябваше ми доказателство. Паролата ѝ обаче беше сложна. Пробвах няколко комбинации без успех. И тогава погледът ми попадна на малко календарче, залепено на монитора. На него с червено беше оградена една дата отпреди седем години. Датата, на която Александър ме напусна.
С треперещи пръсти въведох датата като парола. Осем цифри. Компютърът се отключи.
Стомахът ми се преобърна. Болестта на тази жена беше много по-дълбока, отколкото предполагах. Започнах трескаво да ровя из файловете ѝ. Не открих нищо уличаващо в служебните папки. Но тогава отворих личния ѝ имейл, който беше останал логнат. И там, в изпратените съобщения, го видях. Имейл до непознат адрес, изпратен преди седмица. Към него беше прикачен zip файл, озаглавен „Проект Т.“.
Сърцето ми спря. Отворих файла. Вътре бяха нашите чертежи. Първоначалната концепция, която беше изтекла.
Имах я. Най-накрая я имах. Копирах имейла на флашка, изтрих историята на браузъра и се върнах на мястото си секунди преди тя да влезе в офиса. Държах флашката в ръката си и тя пареше като нажежен въглен. Сега вече можех да я уволня. Можех да я унищожа.
Но нещо ме спря. Това доказателство беше придобито незаконно. Ако го използвах, тя можеше да ме съди. Можеше да обърне всичко срещу мен. Бях в задънена улица. Имах истината в ръцете си, но не можех да я използвам.
Глава 7: Правна битка
На следващата сутрин, с флашката в джоба, отидох на среща с адвокат Марков. Той беше възрастен, улегнал мъж с пронизващ поглед и репутация на акула в корпоративното право. Изслуша цялата ми история търпеливо, без да ме прекъсва – от появата на Александър, през психологическия тормоз, до изтичането на информация и незаконно придобитото доказателство.
Когато свърших, той се облегна назад в стола си и сплете пръсти.
– Госпожо Лилия, ситуацията ви е… деликатна. Да, имате доказателство, но то е „плод на отровното дърво“, както казваме ние, юристите. Придобито е чрез престъпление – неоторизиран достъп до чужда информация. Ако го използвате в съда, нейният адвокат ще го оспори и много вероятно ще го обяви за невалидно. Нещо повече, тя може да ви заведе контрадело.
– Значи нямам изход? – попитах отчаяно.
– Не казах това. Казах, че трябва да подходим умно. Не можем да използваме този имейл директно, но можем да го използваме като насока. Сега знаем какво да търсим. И знаем, че тя е небрежна. Щом е изпратила нещо такова от служебния компютър, вероятно има и други следи. Трябва ни нещо, което да е придобито законно.
Адвокат Марков предложи няколко стъпки. Първо, да наемем IT специалист, който официално да провери всички компютри в офиса под предлог за рутинна проверка на сигурността. Второ, да поставим Деница под още по-голямо напрежение, за да я принудим да направи нова грешка. И трето, да се опитаме да намерим повече информация за нея самата – за предишни нейни местоработи, за миналото ѝ.
– Хора като нея често имат модел на поведение. Едва ли вие сте първата ѝ жертва – заключи той.
Чувствах се малко по-добре, имах план. Но в същото време осъзнавах, че навлизам в много по-мрачни и опасни води. Това вече не беше просто личен конфликт. Превръщаше се в сложна правна битка, пълна с капани и рискове.
Върнах се в офиса и казах на Ива, че имам сериозни съмнения за индустриален шпионаж от страна на Деница и че съм се консултирала с адвокат. Пропуснах личната част от историята, представяйки го като чисто професионален проблем. Ива беше шокирана, но ме подкрепи напълно.
На следващия ден IT специалистът пристигна. Деница видимо се напрегна, когато той започна да работи на нейния компютър. Тя стоеше до него през цялото време, наблюдавайки всяко негово движение. За съжаление, както и очаквахме, той не откри нищо. Тя беше изтрила всичко. Беше прекалено умна.
Реших да приложа втората част от плана на Марков – да увелича напрежението. Дадох ѝ най-сложната и неблагодарна част от работата по новата концепция за Тодоров. Карах я да стои до полунощ, връщах работата ѝ за най-дребните детайли, критикувах я пред други колеги. Беше грозно и не беше в мой стил, но знаех, че трябва да я изкарам от равновесие.
Тя търпеше всичко със стиснати зъби. Омразата в погледа ѝ ставаше все по-явна.
Междувременно, започнах да ровя в миналото ѝ. Свързах се дискретно с отдела за човешки ресурси на предишната ѝ месторабота, представяйки се за потенциален нов работодател, който прави проверка. Оттам бяха много сдържани. Казаха само, че е напуснала „по взаимно съгласие“, което в корпоративния език често беше код за „уволнена прикрита“.
Една вечер, докато преглеждах старите новини, свързани с предишната ѝ фирма, попаднах на статия за внезапно прекратен голям търг, който фирмата е била напът да спечели. Причината – изтичане на конфиденциална информация към конкуренцията. Всичко се беше случило малко преди Деница да „напусне“.
Това беше моделът. Тя го беше правила и преди.
В същото време, проблемите на Александър и Деница явно се задълбочаваха. Един ден тя дойде на работа с тъмни очила, но дори и те не можеха да скрият лекия оток около едното ѝ око. Не казах нищо. Не изпитах и капка съжаление.
Същата вечер Александър отново ми се обади. Този път гласът му беше треперещ, отчаян.
– Лилия, моля те, трябва да се видим. Тя е извън контрол. Разбрала е, че съм ти звънял. Става все по-зле. Страхувам се. Не само за себе си. Страхувам се и за теб.
– Къде е проблемът, Александър? Нали аз бях тази, която те е наранила? Нали ти беше жертвата? – попитах саркастично.
– Всичко е лъжа, Лили. Всичко, което съм ѝ казал, беше за да… за да я успокоя. Тя е обсебена от теб, от миналото. Още преди да започне работа при теб, ровеше всичко за теб онлайн. Наемането ѝ не беше случайност. Тя е кандидатствала, защото е знаела коя си. Искала е да е близо до теб, да те контролира. Моля те, нека ти обясня.
Той искаше да се срещнем в парка до офиса на следващия ден. Колебаех се. Част от мен искаше да го види сразен, да му каже всичко, което таеше в себе си от години. Но друга част, онази, която адвокат Марков беше събудил, виждаше в това възможност. Може би той беше ключът. Може би той можеше да ми даде законното доказателство, от което се нуждаех.
Съгласих се да се срещнем. Знаех, че прекрачвам в блато, от което може и да не успея да изляза чиста. Но вече бях стигнала твърде далеч, за да се връщам назад.
Глава 8: Предателството
Срещата с Александър беше сюрреалистична. Седнахме на една пейка, далеч от хорските погледи. Той изглеждаше съсипан. Човекът, когото помнех като уверен и дързък, сега беше бледа сянка на себе си. Разказа ми всичко.
Разказа ми как ревността на Деница бавно се е превърнала в мания. Как е проверявала телефона му, имейлите му, как го е разпитвала за всяка минута, прекарана извън дома. Как е открила стари снимки от времето ни заедно и е изпадала в истерии. Разказа ми, че версията за нашето минало, която ми беше представила, е била нейна собствена измислица, смесица от негови полуистини и нейните параноични фантазии. Той, в желанието си да избегне конфликти, просто е потвърждавал, надявайки се бурята да отмине.
– Тя кандидатства за работата при теб нарочно, Лили. Каза ми го, след като те видях в офиса. Каза, че това е единственият начин да е сигурна, че няма да се опиташ да ме потърсиш отново. Че ще те държи изкъсо.
– И ти ѝ позволи? Позволи ѝ да дойде и да отрови живота ми? – попитах, а гневът отново започна да ври в мен.
– Бях уплашен! И все още съм. Тя не е добре, Лили. Мисля, че има нужда от помощ. Когато разбра, че ти се обаждам, ме заплаши. Каза, че ако я напусна или се опитам да те предупредя, ще унищожи и двама ни. Ще каже, че сме имали връзка зад гърба ѝ, че сме заговорничили да я уволним. Тя е способна на всичко.
Той ми разказа и за изтичането на информацията. Деница му се беше похвалила. Казала му, че това е само началото. Че ще ме съсипе професионално, както аз съм „съсипала нея емоционално“.
– Защо ми казваш всичко това сега, Александър? Какво искаш от мен?
– Искам да ми помогнеш. Искам да се измъкна от това. Мога да свидетелствам. Мога да разкажа всичко, което знам. Но трябва да ми обещаеш, че ще ме защитиш.
Гледах го. Страхливецът си беше страхливец. Дори сега, той търсеше някой друг да му реши проблемите. Но беше и моят единствен шанс.
– Добре. Ще говоря с адвоката си. Но ще искам пълно самопризнание. Всичко, написано и подписано.
Той се съгласи. Разделихме се с тежкото усещане, че сме сключили сделка с дявола.
Но Деница беше един ход пред нас.
Докато аз кроях планове с адвокати и бивши любовници, тя забиваше ножа още по-дълбоко. Беше продължила да обработва брат ми. Беше го убедила, че аз съм тази, която го контролира, че не му давам да порасне. Беше му влязла под кожата с разбиране и съчувствие, неща, които аз, в своята вечна заетост и притеснения, често пропусках да му дам.
Един петък вечер, след като си тръгнах от офиса, Мартин ми се обади. Каза, че е в града и иска да се видим. Зарадвах се, мислех, че може би най-накрая ще успеем да поговорим нормално. Уговорихме се да дойде в апартамента ми.
Дойде с бутилка вино, усмихнат. Говорихме си дълго. Разказа ми за университета, за приятели. Извини ми се за историята с хазарта. Почувствах, че си връщам брат си. В един момент той ме помоли да използва компютъра ми, за да си провери пощата. Нямах никакви причини да му откажа. Оставих го в кабинета си и отидох да направя кафе.
Когато се върнах, той вече беше приключил. Постоя още малко и си тръгна.
В понеделник сутринта, когато отворих служебния си лаптоп, ме посрещна черен екран. Всички файлове бяха изчезнали. Не само от лаптопа, но и от облачното хранилище, до което имах достъп. Чертежите за новата концепция за Тодоров, цялата ми кореспонденция, финансовите отчети, личните ми файлове. Всичко. Изтрито.
Веднага се обадих на IT специалиста. След няколко часа напрегнато ровене, той ми съобщи присъдата. Някой е влязъл в профила ми в петък вечер. Отдалечено. И е задействал протокол за пълно изтриване. Всичко беше заличено безвъзвратно от сървърите. Имаше само едно нещо, което можеше да ни насочи. Входът в системата беше осъществен след успешна идентификация в две стъпки. Потвърждението е било изпратено на моя личен телефон. Телефон, който в петък вечер беше на масата в хола, докато брат ми беше в кабинета ми, пред компютъра ми.
Светът ми се срина. Не можех да повярвам. Не исках.
Обадих му се. Той не вдигна. Опитах отново. И отново. Телефонът му беше изключен.
Тогава разбрах. Деница го беше използвала. Беше го накарала да го направи. Може би го е изнудила с дълговете му. Може би просто го е манипулирала. Но резултатът беше един и същ. Собственият ми брат ме беше предал. Беше забил ножа в гърба ми.
Това беше най-жестокият удар. По-лош от лъжите на Александър, по-лош от тормоза на Деница. Защото идваше от човека, когото обичах и за когото бях готова на всичко. Седнах на стола в опустошения си дигитален свят и за пръв път от началото на тази история се разплаках. Плаках от гняв, от болка, от чувство за абсолютно, безнадеждно предателство.
Глава 9: Точка на пречупване
Загубата на данните беше катастрофа. Загубихме почти цялата си работа по новата концепция за Тодоров. Срокът изтичаше след три дни. Паниката в офиса беше огромна. Ива беше на ръба на нервен срив, но когато видя състоянието ми, някак успя да се овладее и да поеме нещата в свои ръце.
– Ще се справим, Лили. Ще работим без сън, ще съберем каквото можем от хартиените копия, ще импровизираме. Няма да се предаваме сега.
Но аз бях пречупена. Предателството на Мартин беше удар, от който не знаех как да се съвзема. Чувствах се празна отвътре. Деница спечели. Беше ме ударила там, където боли най-много, и беше успяла.
В този ден тя не дойде на работа. Беше си взела болничен. Умният, пресметнат ход на победителя, който се оттегля, за да наблюдава разрухата от разстояние.
Вечерта, докато екипът трескаво се опитваше да спаси проекта, аз стоях в кабинета си и гледах през прозореца. Не можех да направя нищо. Бях парализирана. Телефонът ми иззвъня. Беше Александър.
– Лили, какво става? Деница се прибра преди малко. Изглежда… триумфално. Плаши ме.
Разказах му. За Мартин, за изтритите файлове. От другата страна на линията настъпи дълго мълчание.
– Аз съм виновен – каза накрая той. Гласът му беше задавен. – Аз я доведох в живота ти. Аз я създадох. С моите лъжи, с моята страхливост. Трябва да сложа край на това.
– Късно е, Александър. Всичко свърши.
– Не, не е! Утре имате среща с Тодоров, нали? Ще дойда. Ще дойда с теб и ще разкажа всичко. Пред него, пред адвокатите ти, пред когото трябва. Дължа ти го. Дължа го и на себе си.
Не знаех дали да му вярвам. Но нямах друг избор.
На следващата сутрин, в деня на презентацията, влязох в офиса като призрак. Ива и екипът бяха работили цяла нощ и бяха сглобили нещо, но то беше далеч от това, което трябваше да бъде. Всички знаехме, че отиваме на заколение.
Десет минути преди срещата, в конферентната зала влезе Деница. Беше облечена безупречно в строг тъмен костюм. Изглеждаше отпочинала, уверена, победила.
– Добро утро. Чух, че е имало технически проблем. Надявам се, че сте успели да се справите. Ако има нещо, с което мога да помогна… – каза тя с лицемерна загриженост.
Ива понечи да ѝ се нахвърли, но аз я спрях с поглед. В този момент нямах сили дори да мразя.
Господин Тодоров пристигна точно навреме, придружен от двама свои юристи. Лицето му беше каменно.
– Дами, надявам се, че това, което ще ми покажете днес, ще си струва изгубеното време. Защото моето търпение се изчерпа.
Ива започна презентацията. Говореше уверено, но всички усещахме празнините, липсата на детайли. Погледнах към Деница. Тя седеше в ъгъла, уж за да води протокол, и се наслаждаваше на провала ни с едва прикрита усмивка.
В най-напрегнатия момент, вратата на залата се отвори. Влезе Александър.
Всички погледи се обърнаха към него. Деница скочи на крака, лицето ѝ пребледня.
– Какво правиш тук?! – изсъска тя.
– Дойдох да кажа истината – отговори той, като дори не я погледна. Погледът му беше вперен в мен.
Александър се обърна към господин Тодоров.
– Господин Тодоров, казвам се Александър. Аз съм съпруг на госпожица Деница. И съм тук, за да ви кажа, че всичко, което се случва с проекта ви в тази фирма, е резултат на умишлен саботаж от нейна страна.
В залата настъпи гробна тишина. Деница стоеше като вкаменена.
– Какви ги говорите? – обади се един от юристите на Тодоров.
– Говоря истината. Жена ми, водена от лична омраза към госпожа Лилия, системно саботира работата ѝ от месеци. Тя е тази, която предаде първоначалната ви концепция на конкуренцията. Тя е тази, която организира изтриването на всички данни от сървърите на фирмата преди два дни. Готов съм да свидетелствам за това под клетва.
– Лъжец! Той лъже! Прави го, защото иска да се върне при нея! – изкрещя Деница, сочейки ме с треперещ пръст. – Двамата са в заговор срещу мен!
– Имам доказателства – продължи спокойно Александър, като извади телефона си. – Записи на разговори, в които тя признава всичко. Заплашвала ме е, че ако я издам, ще ме унищожи. Но аз не мога повече да бъда съучастник в това.
Той пусна записа. Гласът на Деница, писклив и злобен, изпълни залата. Тя с подробности разказваше как е използвала брат ми, как се е наслаждавала на всяка моя грешка, как е планирала финалния удар.
Всичко беше там. Цялата мръсотия, цялата омраза, цялата истина.
Господин Тодоров слушаше с каменно лице. Когато записът свърши, той се обърна към Деница. Погледът му беше смразяващ.
– Вън. Махнете се от погледа ми. И кажете на адвоката си да очаква обаждане от моя.
Деница стоеше за секунда като парализирана, с лице, изкривено от гняв и поражение. После грабна чантата си и изхвърча от залата, блъскайки вратата след себе си.
Настъпи мълчание. Господин Тодоров се обърна към мен.
– Госпожо Лилия, изглежда съм ви подценил. Не само вас, но и враговете ви. Ще ви дам още един месец. Покажете ми какво можете, когато не ви саботират.
След това той и екипът му си тръгнаха.
Останахме само аз, Ива и Александър. Ива ме прегърна силно.
– Успяхме, Лили! Успяхме!
Аз гледах към Александър. Той стоеше до вратата, сякаш се готвеше да избяга. В очите му имаше смесица от срам, облекчение и тъга.
– Защо? – попитах тихо. – Защо го направи?
– Защото преди седем години избягах. И това беше най-голямата грешка в живота ми. Този път реших да остана и да се изправя срещу последствията. Дължах ти го.
Той не поиска прошка. Не се опита да се оправдае. Просто каза истината. И за пръв път от много години го видях не като чудовището от миналото ми, а като сгрешил, уплашен човек.
Точката на пречупване беше достигната. Но не бях аз тази, която се счупи.
Глава 10: Контраатака
Разкритията в конферентната зала бяха само началото на края. С показанията на Александър и записите, адвокат Марков имаше всичко необходимо, за да премине в тотална офанзива. Първата ни стъпка беше незабавното уволнение на Деница по член за грубо нарушаване на трудовата дисциплина и умишлено увреждане на имуществото на фирмата. Започнахме и процедура по завеждане на съдебен иск за пропуснати ползи и уронване на престижа.
Деница, разбира се, не се предаде без бой. Нейният адвокат веднага отвърна с контраиск за тормоз на работното място, клевета и незаконни записи. Започна грозна медийна война. В няколко жълти онлайн издания се появиха статии, описващи ме като отмъстителна бизнес дама, която преследва новата жена на бившия си. Историята беше изопачена до неузнаваемост, представяйки Деница като жертва.
Но ние бяхме подготвени. Адвокат Марков даде пресконференция, на която изложи нашата позиция, подкрепена с факти и доказателства за индустриален шпионаж, свързвайки случая с предишната ѝ работа. Картината бавно започна да се променя.
Докато юристите се сражаваха, аз имах по-важна битка за водене – тази за брат ми. След като телефонът му беше изключен в продължение на два дни, той най-накрая се появи пред вратата ми. Беше блед, отслабнал, с поглед на подплашено животно.
Не му се развиках. Не го обвиних. Просто го прегърнах. Той се разплака в ръцете ми като малко дете.
Разказа ми как Деница го е оплела. Как първо му е дала пари, за да си върне дълга, отказвайки да ги вземе обратно, казвайки „ние сме приятели“. Как бавно е започнала да му говори против мен, да му внушава, че го задушавам с грижите си. За финалния удар го беше изнудила. Казала му, че ако не ѝ помогне, ще каже на „хората с кредита“ къде живее и ще каже на мен, че той продължава да залага. В паниката си той се беше съгласил. Беше ѝ дал достъп до телефона ми за няколко минути, достатъчни тя да потвърди влизането в системата от нейния компютър. Не е предполагал, че тя ще изтрие абсолютно всичко.
– Съсипах те, како. Аз те съсипах – повтаряше той отново и отново.
– Не. Ти просто беше използван. Ще се справим с това. Заедно. Но първо, ще отидеш на терапия. И ще си намериш работа, за да ми върнеш всеки лев, който ти дадох. Време е да пораснеш, Марти.
Беше тежък разговор, но беше необходим. Това беше неговият път към поемането на отговорност.
В офиса, екипът беше по-сплотен от всякога. Чувството, че сме били жертва на външна атака, ни обедини. Всички работиха с невероятен хъс по проекта на Тодоров. Ива беше истински генерал, организирайки и мотивирайки всички. Аз, от своя страна, се върнах към това, в което бях най-добра – творчеството. Новите идеи идваха една след друга, по-смели и по-добри от предишните. Сякаш преминаването през този ад беше отключило нещо ново в мен.
Александър спази думата си. Сътрудничеше напълно на адвокат Марков, давайки официални показания. Започна и процедура по развод с Деница. Видях го още веднъж, в кантората на адвоката. Изглеждаше по-спокоен, сякаш огромен товар беше паднал от плещите му.
– Какво ще правиш сега? – попитах го.
– Ще напусна града. Ще започна отначало. Някъде, където никой не ме познава. Мисля, че е време да спра да бягам от себе си и да започна да градя нещо свое. Нещо истинско.
Пожелахме си късмет. Без драма, без обвинения. Нашето минало беше окончателно приключило. Бяхме просто двама души, които са си причинили много болка, но най-накрая са намерили пътя към прошката, най-вече към себе си.
Контраатаката ни беше в ход на всички фронтове – правен, професионален и личен. Вече не бях жертва, която се защитава. Бях човек, който си връщаше живота. И знаех, че най-трудното тепърва предстои, но за пръв път от месеци, не се страхувах.
Глава 11: Развръзката
Месец по-късно, в деня на финалната презентация пред господин Тодоров, атмосферата в офиса беше наситена с електричество. Бяхме създали нещо изключително. Проектът беше не просто възстановен, а прероден – по-иновативен, по-устойчив, по-красив. Всеки един член на екипа беше вложил частица от душата си в него.
Представих го лично. Говорих не само за архитектура и дизайн, а за устойчивост, за общност, за бъдеще. Говорих с увереността на човек, който е минал през огън и е излязъл по-силен.
Когато приключих, Тодоров мълча дълго. Разглеждаше визуализациите, чертежите, макета. Накрая вдигна поглед към мен и се усмихна едва забележимо.
– Госпожо Лилия, понякога най-големите кризи раждат най-добрите идеи. Поздравявам вас и екипа ви. Проектът е одобрен. Продължаваме напред.
Това беше победа. Чиста, заслужена победа. В офиса избухнаха аплодисменти. Ива ме прегърна толкова силно, че едва си поех дъх. Бяхме успели.
Развръзката с Деница дойде няколко седмици по-късно, но не в съдебната зала, а много по-тихо. Изправен пред неоспоримите доказателства, нейният адвокат беше посъветвал да се стигне до извънсъдебно споразумение. Тя се съгласи да оттегли всичките си искове и да подпише декларация за конфиденциалност, с която се задължаваше никога повече да не обсъжда публично мен или фирмата ми. В замяна, ние се отказахме от иска си за финансови щети. Адвокат Марков ме посъветва да приема.
– Една дълга съдебна битка ще ви изтощи и ще ви струва скъпо, дори и да я спечелите. Понякога най-добрата победа е тази, която ти позволява да продължиш напред бързо. Тя е победена. Кариерата ѝ в този бранш е приключила. Това е достатъчно.
Съгласих се. Не исках отмъщение. Исках мир.
Последната ни среща беше в кантората на Марков, за подписването на споразумението. Тя избягваше погледа ми. Изглеждаше сломена, изгубила цялата си арогантност. Беше просто една нещастна жена, чиято омраза я беше погълнала и унищожила. Когато всичко приключи и тя се обърна да си тръгне, аз я спрях.
– Деница.
Тя се обърна.
– Надявам се един ден да намериш мир. Но той няма да дойде от разрушаването на чуждия живот, а от изграждането на твоя собствен.
Тя не каза нищо. Просто се обърна и излезе от живота ми завинаги.
Глава 12: Последици
Минаха шест месеца. Пролетта беше дошла, а с нея и усещането за ново начало. Архитектурното студио процъфтяваше. Работата по проекта на Тодоров вървеше с пълна сила и ни отвори врати към нови, още по-големи клиенти. Екипът беше по-силен и по-лоялен от всякога.
Ива и аз разширихме офиса, наехме нови, талантливи хора. Тя пое по-голямата част от оперативното управление, което ми даде свободата да се фокусирам върху това, което обичах най-много – творческата работа.
Брат ми, Мартин, започна терапия и си намери работа на непълен работен ден в една адвокатска кантора. Връщаше ми парите на малки вноски всеки месец. Беше по-важно от парите, беше въпрос на чест. Връзката ни бавно се възстановяваше, изградена върху нова основа на честност и зрялост. Той най-накрая започваше да се превръща в мъжа, който винаги съм се надявала да бъде.
За Александър не чух нищо повече. Надявах се, че е намерил своя път и своето щастие, далеч от сенките на миналото.
Една вечер, докато работех до късно, точно както в онази съдбовна вечер преди месеци, застанах пред големия прозорец. Градът отдолу блестеше с хиляди светлини, всяка от които беше прозорец към нечий живот, към нечия история.
Историята с Деница и Александър ме беше белязала. Беше ме накарала да се изправя срещу най-дълбоките си страхове, да се усъмня в най-близките си хора, да прекрача граници, които никога не съм мислила, че ще премина. Но също така ме беше направила по-силна. Научи ме да прощавам – не заради другите, а заради себе си. Научи ме, че истинската сила не е в това да изграждаш стени около себе си, а в това да имаш смелостта да ги събориш, когато е необходимо.
На бюрото ми стоеше нова скица. Не беше за клиент. Беше за мен. Малка къща, сгушена в планината, с големи прозорци, гледащи към гората. Място за тишина, за вдъхновение, за мир. Моят собствен проект.
Наех едно момиче. И тя почти ме унищожи. Но накрая, без да иска, ми даде най-ценния урок – че можеш да построиш най-високите и красиви сгради, но ако основите ти не са здрави, всичко може да се срути. А моите основи – моята воля, моята страст, хората, които истински ме обичаха – се оказаха по-здрави, отколкото някога съм предполагала. И това беше единствената победа, която имаше значение.