Най-добри приятели сме от над петнадесет години. Петнадесет години смях, споделени тайни, безкрайни разговори по телефона до малките часове на нощта. Михаела беше моята котва, човекът, който ме познаваше по-добре от самия мен. Тя знаеше за всяка моя провалена връзка, за всяка малка победа в работата, за всеки глупав страх, който не смеех да призная пред никого другиго. Аз, от своя страна, бях нейното рамо, на което да поплаче, нейният верен рицар срещу света, когато той се покажеше твърде суров.
Преди няколко дни обядвахме в онова малко, сгушено ресторантче, което и двамата обожавахме. Слънцето се процеждаше през листата на старата липа отвън и рисуваше танцуващи петна по бялата покривка. Въздухът беше наситен с аромата на прясно изпечен хляб и лекия парфюм на Михаела – смес от ванилия и нещо цветно, което никога не успявах да определя.
Говорехме си за любовния живот, или по-скоро за липсата на такъв. Тя се оплака колко усилия ѝ коства да изглежда добре за мъжете. Разказваше с присъщата си лека ирония за часовете, прекарани във фитнеса, за скъпата козметика, за дилемата какво да облече на всяка следваща среща, само за да се окаже, че мъжът отсреща е по-заинтересован от телефона си, отколкото от нея. Слушах я, кимах съчувствено и се опитвах да я разведря с някоя шега.
— Понякога се чувствам като продукт на витрина – въздъхна тя и разбърка салатата си без особен апетит. – Трябва да имам перфектна опаковка, иначе никой няма дори да погледне съдържанието. А това е толкова изтощително, Александър.
— Ти си прекрасна точно такава, каквато си – отвърнах аз, може би малко по-сериозно, отколкото възнамерявах. – Който не го вижда, просто не те заслужава.
Тя вдигна поглед от чинията си и ме погледна. Очите ѝ, обикновено топли и пълни с искрици, сега бяха сериозни, почти изучаващи. Настъпи кратка пауза, в която се чуваше само приглушеният звън на прибори от съседната маса. Усетих как нещо в атмосферата се промени. Лекотата се изпари и на нейно място се настани някаква тежест, която не можех да определя.
И изведнъж каза: ‘Ти си страхотен човек, но не мисля, че си…’
Думите увиснаха във въздуха между нас. Тежки, недоизказани, пълни с хиляди възможни значения, всяко от които по-лошо от предишното. Чаках. Секундите се точеха като часове. Чаках да довърши, да каже „…мой тип“ или „…готов за сериозна връзка“. Но тя не го направи. Просто сведе поглед, взе вилицата си и тихичко добави:
— Няма значение. Просто глупости.
Но имаше значение. Имаше огромно значение. Сякаш през тези петнадесет години между нас е имало тънка, невидима стена, а сега тя беше започнала да се пропуква. Какво не бях аз? Недостатъчно мъжествен? Недостатъчно амбициозен? Недостатъчно… какво? Въпросът отекна в съзнанието ми и отказа да си тръгне. Обядът приключи в неловко мълчание. Когато се разделяхме пред ресторанта, прегръдката ни беше някак скована, различна.
През следващите дни се опитвах да се свържа с нея, но тя беше уклончива. Или беше заета, или не си вдигаше телефона. Късите, формални съобщения, които ми изпращаше, бяха като ледени висулки в сравнение с топлината на обичайното ни общуване. Недовършеното ѝ изречение се беше превърнало в пропаст, която зейна помежду ни и заплашваше да погълне всичко, което бяхме градили години наред. Чувствах се изгубен, объркан и за пръв път от петнадесет години – напълно сам.
Глава 2: Появата на сянката
Мина седмица. Цяла седмица на агонизиращо мълчание, прекъсвано само от случайни, едносрични отговори на моите съобщения. Всеки опит да я поканя на кафе или просто да поговорим, се сблъскваше с невидима стена от извинения. „Имам много работа“, „Не се чувствам добре“, „Ще ти се обадя по-късно“. Разбира се, това обаждане така и не идваше.
Започнах да превъртам в главата си всеки наш разговор, всеки споделен момент. Търсех знаци, намеци, нещо, което да съм пропуснал. Дали бях казал нещо нередно? Дали бях направил нещо, което да я отблъсне? Недовършеното изречение се въртеше в съзнанието ми като развалена плоча: „Ти си страхотен човек, но не мисля, че си…“
Един петък вечер, неспособен да издържа повече на самотата и неизвестността, реших да отида до любимия ни бар в центъра. Имаше някаква отчаяна надежда, че може би ще я срещна там случайно, че ще видим и нещата някак ще си дойдат на мястото.
Барът беше претъпкан. Приглушена светлина, дим от цигари, който се виеше мързеливо към тавана, и ритмична музика, която пулсираше в гърдите ми. Проправих си път към бара, поръчах си уиски и се облегнах, оглеждайки тълпата. И тогава я видях.
Михаела седеше на едно от високите сепарета в ъгъла. Смееше се. Смехът ѝ беше кристален, звънлив – смехът, който толкова добре познавах. Но не се смееше с мен. Беше с мъж. Не го познавах. Беше по-възрастен от нас, може би към четиридесетте. Облечен в скъп, перфектно скроен костюм, без вратовръзка, с леко набола брада, която му придаваше вид на изтънчен и уверен хищник. Излъчваше аура на власт и богатство, която изпълваше цялото пространство около тях. Начинът, по който я гледаше, начинът, по който тя се навеждаше към него, докато говореше, начинът, по който ръката му лежеше небрежно, но категорично на облегалката зад нея – всичко крещеше за интимност, която далеч надхвърляше обикновено познанство.
Сърцето ми се сви на топка. Не беше ревност в романтичния смисъл на думата. Или може би беше, но смесена с нещо друго, по-дълбоко и по-болезнено – чувството, че съм заменен. Че моето място в нейния свят вече е заето от някой друг. Някой, който очевидно беше всичко онова, което аз не бях.
Името му, както щях да науча по-късно, беше Димитър. Един от най-успешните строителни предприемачи в региона. Човек, за когото се носеха легенди – колко бързо е натрупал състоянието си, колко безскрупулен е в сделките си, колко красиви жени са минали през живота му. Той беше олицетворение на успеха, на амбицията, на силата.
В този момент, докато ги гледах от другия край на бара, недовършеното изречение на Михаела най-сетне придоби смисъл. „Ти си страхотен човек, но не мисля, че си…“ достатъчно успял. Достатъчно богат. Достатъчно силен. Сякаш леден юмрук ме удари в стомаха. Петнадесет години приятелство, сринато до банално сравнение на банкови сметки и социален статус.
Обърнах се, оставих недокоснатото уиски на бара и излязох в студената нощ. Градът пулсираше около мен със своите светлини и шумове, но аз не виждах и не чувах нищо. В главата ми имаше само нейния смях, адресиран към друг, и образа на Димитър – сянката, която беше паднала върху моя свят и го беше потопила в мрак.
Глава 3: Семейни бури и скрити дългове
Прибрах се у дома в състояние на глухо вцепенение. Апартаментът, който бях купил преди две години с тежък ипотечен кредит, изведнъж ми се стори празен и студен. Всеки ъгъл ми напомняше за Михаела – ето тук стоеше вазата, която ми подари за рождения ден; на онази стена висяхме картината, която избрахме заедно; от кухнята все още се носеше лек спомен за аромата на нейните сладкиши. Сега всичко това изглеждаше като декор от един чужд, отминал живот.
Ипотеката тежеше на плещите ми като воденичен камък. Работех като старши анализатор в голяма финансова компания – добра работа, стабилна заплата, но нищо, което можеше да се сравнява със света на Димитър. Моят живот беше изграден върху сигурност и предпазливи стъпки. Неговият – върху риск и мащабни проекти.
На следващия ден, в опит да се разсея, отидох да видя сестра си. Лилия беше пълната ми противоположност. Студентка по право, трети курс, тя беше огън и страст. Вечно забъркана в някакви каузи, вечно бореща се с несправедливостите на света. Живееше в малка квартира под наем близо до университета и се опитваше да балансира между лекции, изпити и почасова работа в една адвокатска кантора.
Заварих я притеснена. Седеше на малката си кухненска маса, заобиколена от учебници и разхвърляни листове, и гризеше ноктите си – навик, който имаше още от дете, когато нещо я тревожеше.
— Какво има, Лили? – попитах, докато сядах срещу нея.
Тя въздъхна и отмести поглед.
— Нищо, просто съм уморена. Изпитите наближават.
Не ѝ повярвах. Познавах я твърде добре.
— Лилия, не ме лъжи. Какво се е случило?
Тя се поколеба за миг, след което от очите ѝ бликнаха сълзи.
— Загазила съм, батко. Яко съм загазила.
Сърцето ми се сви. Постепенно, с прекъсвания и хлипания, тя ми разказа всичко. Студентският заем, който беше изтеглила, не покривал всичките ѝ разходи. Такси, учебници, наем – всичко поскъпвало постоянно. За да се справи, преди няколко месеца беше взела малък, бърз кредит от небанкова финансова институция. Сумата не била голяма, но лихвите били чудовищни. Пропуснала две вноски и сега дългът ѝ се беше удвоил. Започнали да ѝ звънят по телефона, да я заплашват.
— Защо не ми каза по-рано? – попитах, а в гласа ми се долавяше смесица от гняв и безпомощност.
— Беше ме срам – прошепна тя. – Ти имаш твоите грижи, ипотеката… Не исках да те товаря и аз. Татко ще ме убие, ако разбере. Знаеш го какъв е.
Да, знаех го. Баща ни, Стефан, беше човек от старата школа. За него дългът беше петно върху семейната чест. Той никога не беше взимал и лев назаем през живота си и не можеше да проумее как младите хора толкова лекомислено се забъркват в кредити. Един разговор с него по тази тема щеше да прерасне в грозен семеен скандал, изпълнен с обвинения и разочарование.
Докато слушах разказа на Лилия, усетих как проблемите ми с Михаела избледняват на фона на тази реална, непосредствена заплаха. Сестра ми беше в беда. И аз бях единственият, на когото можеше да разчита.
— Ще се оправим – казах твърдо, макар и самият аз да не знаех как. – Колко ти трябва?
Тя ми каза сумата. Не беше астрономическа, но беше достатъчно голяма, за да създаде сериозна дупка в моя и без това опънат бюджет. Знаех, че ще трябва да се лиша от много неща през следващите месеци, за да ѝ помогна.
В този момент, докато гледах уплашеното лице на сестра си, контрастът между моя свят и този на Димитър ме удари с нова сила. За него тази сума вероятно беше джобни пари, рестото от вечеря в скъп ресторант. За мен и Лилия, тя беше планина, която трябваше да изкачим с неимоверни усилия.
Усетих как в мен се надига горчив гняв. Гняв към системата, която притискаше млади хора като сестра ми. Гняв към себе си, задето не бях достатъчно успял, за да мога да реша подобен проблем с едно щракване на пръсти. И гняв към Михаела, която така лесно беше прескочила от моя свят на ежедневни битки в лъскавата и безгрижна реалност на Димитър.
Вече не ставаше дума само за наранено его. Ставаше дума за оцеляване, за отговорност, за защита на семейството. И аз бях решен да направя всичко необходимо, за да се справя.
Глава 4: Проектът на живота ми и сянката на предателството
След като платих дълга на Лилия, финансовото ми положение стана, меко казано, напрегнато. Всеки лев беше пресметнат, всяка покупка – обмислена. Работех извънредно, поемах допълнителни задачи, търсех всяка възможност да увелича доходите си. Стресът беше огромен, но мисълта, че съм помогнал на сестра си, ми даваше сили.
В същото време, в опит да избягам от мислите за Михаела и да докажа на себе си (а може би и на света), че не съм просто „страхотен човек“, а и способен професионалист, се хвърлих с цялата си енергия в един проект, който отдавна зрееше в ума ми. Беше иновативна софтуерна платформа за управление на финансови активи, насочена към малкия и среден бизнес. Идея, която можеше да промени правилата на играта в моя сектор.
Работех по нея нощем, след изтощителния работен ден. Чертаех схеми, пишех код, разработвах бизнес план. Беше моето тайно оръжие, моят билет за излизане от посредствеността. И единственият човек, на когото бях споделял в детайли за тази идея, беше Михаела.
Спомням си една вечер, преди няколко месеца, седяхме на балкона ми, пиехме вино и гледахме светлините на града. Аз, въодушевен, ѝ разказвах за платформата, за нейния потенциал, за мечтата ми един ден да напусна корпоративния свят и да създам нещо свое. Тя ме слушаше с онзи блеснал поглед, задаваше умни въпроси, даваше ми идеи. „Това е гениално, Александър! – каза тогава. – Трябва да го направиш! Ще успееш, сигурна съм.“ Нейната вяра беше горивото, което ме движеше напред.
Сега тази вяра изглеждаше като далечен, горчив спомен.
Един ден, докато разглеждах бизнес новините онлайн, нещо привлече вниманието ми. Заглавието гласеше: „Димитров Груп навлиза в технологичния сектор с революционна финансова платформа“. Сърцето ми спря за миг. С треперещи пръсти отворих статията.
Това, което прочетох, ме накара да ми прилошее. Описанието на платформата, която компанията на Димитър се готвеше да пусне на пазара, съвпадаше почти едно към едно с моя проект. Същата концепция, същата целева група, дори някои от специфичните функционалности, които бях обсъждал само и единствено с Михаела.
Светът се завъртя около мен. Не можех да дишам. Беше твърде голямо съвпадение, за да е случайно. Имаше само едно възможно обяснение, толкова чудовищно, че умът ми отказваше да го приеме.
Михаела.
Тя беше взела моята идея, моята мечта, и я беше поднесла на тепсия на новия си, богат любовник. Тя беше предала не просто нашето приятелство, а най-съкровената ми амбиция.
В първия момент ме заля вълна от отрицание. Не, не може да бъде. Тя не би го направила. Трябва да има някакво друго обяснение. Но колкото повече мислех, толкова по-ясно парченцата от пъзела се подреждаха. Нейното внезапно отдръпване, неловкото мълчание, недовършеното изречение… Може би тя не е смятала, че аз съм способен да реализирам тази идея, но е видяла потенциала ѝ и я е дала на някой, който според нея може – Димитър.
Гневът, който изпитах, беше като разтопена лава. По-силен от болката, по-силен от разочарованието. Това беше абсолютно, непростимо предателство. Той не просто ми беше отнел жената, която смятах за най-близък приятел. Той, с нейна помощ, крадеше бъдещето ми.
Грабнах телефона и набрах номера ѝ. Този път тя вдигна почти веднага.
— Ало?
— Ти! – изкрещях аз, неспособен да сдържа яростта си. – Как можа?
— Александър? Какво става? Защо крещиш? – в гласа ѝ се долавяше объркване, може би дори уплаха.
— Не се прави на изненадана! Прочетох новините. За платформата на твоя Димитър. Моята платформа!
От другата страна на линията настъпи тишина. Дълга, оглушителна тишина, която потвърди всичките ми страхове.
— Аз… не знам за какво говориш – промълви тя накрая, но гласът ѝ беше слаб, неуверен.
— Знаеш много добре! – извиках аз, усещайки как сълзи на безсилие и ярост парят в очите ми. – Ти му каза всичко! Всичко, което ти споделих! Ти ме предаде!
— Не е така, както изглежда… Аз мога да обясня…
— Не искам да чувам обясненията ти! – прекъснах я аз. – За мен ти вече не съществуваш. И се моли пътищата ни никога повече да не се пресекат. Защото, кълна се, няма да оставя нещата така. Този човек открадна идеята ми и аз ще си я върна. На всяка цена.
Затворих телефона, преди тя да успее да каже каквото и да било. Ръцете ми трепереха неконтролируемо. Приятелството ни беше мъртво. Болката беше неописуема. Но под нея, в дълбините на душата ми, се раждаше нещо ново. Студена, желязна решителност. Това вече не беше лична драма. Това беше война. И аз тъкмо бях получил своята кауза.
Глава 5: В кабинета на адвоката
Следващите няколко дни прекарах в трескава дейност. Събрах всичко, което имах по проекта – бележки, чертежи, части от програмния код, имейли, в които бях споменавал идеята, макар и бегло, на колеги. Всичко, което можеше да докаже, че тази концепция е моя и е съществувала много преди обявяването на проекта на Димитър. Доказателствата бяха косвени и слаби, но бяха всичко, с което разполагах.
Лилия, виждайки състоянието ми, се опита да ме разубеди.
— Батко, не го прави. Те ще те смачкат. Димитър има армия от адвокати. Това е битка, която не можеш да спечелиш. Ще загубиш и малкото, което имаш.
— Не ме интересува – отвърнах аз с глух глас. – Това е въпрос на принцип. Не мога да ги оставя да се измъкнат.
Тя ме гледаше с притеснение, но в очите ѝ видях и искра на възхищение. Като бъдещ юрист, тя разбираше колко е важна битката за справедливост, дори когато изглежда обречена. Именно тя ми препоръча адвокат.
— Казва се Симеон. Не работи в голяма, лъскава кантора. Има малък, самостоятелен офис, но се носи славата му на звяр в съдебната зала. Поема само дела, в които вярва, и се бори докрай.
Намерих офиса на Симеон на една тиха, стара уличка. Беше в сграда с олющена фасада, а кабинетът му беше малък, затрупан с папки и книги. Самият той беше мъж на средна възраст, с проницателни очи зад очила с дебели рамки и вид на човек, който е видял всичко.
Изслуша историята ми мълчаливо, без да ме прекъсва. Разглеждаше документите, които му подавах, с бавни, обмислени движения. Когато свърших, той се облегна назад в стола си, сплете пръсти и се загледа в тавана за няколко дълги секунди.
— Случаят ти е тежък, Александър – каза накрая с равен, спокоен глас. – Много тежък. Имаш идея, но нямаш патент. Имаш косвени доказателства, но нямаш пряк свидетел, освен бившата ти приятелка, която едва ли ще свидетелства в твоя полза. От друга страна, „Димитров Груп“ има неограничени ресурси. Могат да проточат делото с години, докато те разорят напълно.
Думите му бяха като студен душ. Надявах се на лъч надежда, а получавах сурова реалност.
— Значи казвате, че няма смисъл? – попитах с пресъхнало гърло.
Симеон сведе поглед и се вгледа в мен.
— Не казах това. Казах, че е тежко. Почти невъзможно. Но в моята практика съм научил, че „почти“ понякога оставя достатъчно място за чудо. – Той се наведе напред, а в очите му проблесна стоманена искра. – Има обаче нещо друго. В тази история има нещо, което ме притеснява. Димитър е известен като безскрупулен, но не и като глупак. Да откраднеш толкова нагло идея, която може да бъде проследена до конкретен човек, носи рискове. Освен ако не е бил сигурен, че ти никога няма да посмееш да се изправиш срещу него. Или… освен ако историята не е точно такава, каквато изглежда.
Адвокатът се изправи и закрачи из тясната стая.
— Ще поема случая ти. Но при едно условие. Ще правиш точно каквото ти казвам. Без емоционални изблици, без импулсивни действия. Това ще бъде дълга и мръсна война на изтощение. Трябва да си готов за нея. Ще започнем с изпращането на официално предупредително писмо. Ще поискаме спиране на проекта и обезщетение. Те ще откажат, разбира се. Но това е първата стъпка, с която официално заявяваме претенциите си. Междувременно, моят екип ще започне да рови. Ще проверим всичко за Димитър, за компанията му, за всеки, който е свързан с този проект. Големите корпорации винаги имат тайни. Нашата работа е да ги намерим.
Когато излязох от кабинета му, се чувствах странно. Уплашен, но и окрилен. За пръв път от седмици не бях сам в тази битка. Имах съюзник. Опитен, умен и готов да се бори. Пътят напред беше неясен и пълен с опасности, но поне вече имаше път.
Глава 6: Появата на Ива и пукнатините в империята
Както Симеон предвиди, отговорът на нашето предупредително писмо беше бърз, надменен и категоричен. Адвокатите на „Димитров Груп“ отхвърлиха всичките ни претенции като „неоснователни и абсурдни“ и дори ни заплашиха с контра-дело за уронване на престижа. Войната беше официално обявена.
Започнахме процедура по завеждане на дело. Симеон ме предупреди, че това ще е бавен процес, изпълнен с бюрократични спънки и процедурни хватки от страна на противника. В същото време неговият малък, но ефективен екип започна своето разследване. Аз продължавах да работя, опитвайки се да поддържам някакво подобие на нормален живот, макар че мисълта за предстоящата битка не ме напускаше и за миг.
Една вечер, около месец след началото на всичко, получих имейл от непознат адрес. Нямаше тема, а съдържанието се състоеше от едно-единствено изречение: „Не всичко е такова, каквото изглежда. Внимавайте на кого вярвате.“ Подписа нямаше.
Показах имейла на Симеон. Той го прочете внимателно няколко пъти.
— Интересно – промърмори той. – Може да е блъф, опит да ни разколебаят. Но може и да е нещо повече. Може да има някой от вътрешния кръг на Димитър, който има свои причини да му навреди.
Две седмици по-късно, докато се прибирах от работа, пред входа на блока ме чакаше жена. Беше висока, елегантна, с къса, гарвановочерна коса и поглед, остър като скалпел. Беше облечена в стилен бизнес костюм, който сякаш струваше повече от моята кола.
— Александър? – попита тя с глас, който беше едновременно мелодичен и властен.
— Да. А вие сте?
— Казвам се Ива. Работя за Димитър. Или по-скоро, работех. Бях изпълнителен директор в компанията му. – Тя направи кратка пауза, оглеждайки ме преценяващо. – Може ли да поговорим някъде насаме? Мисля, че имаме общи интереси.
Седнахме в едно близко кафене. Ива поръча еспресо и запали тънка, дълга цигара.
— Чух за делото, което водите – започна тя без заобикалки. – Смело е. Дори бих казала, безразсъдно. Но ми харесва.
— Какво искате от мен? – попитах директно.
Тя се усмихна леко, но усмивката не стигна до очите ѝ.
— Искам Димитър да си плати. Не само за вашата идея. За много неща. Той е човек, който взима всичко, което поиска, без да се интересува кого мачка по пътя си. Аз бях негова дясна ръка в продължение на пет години. Помогнах му да изгради империята си. А когато станах твърде информирана и твърде независима, той просто ме изхвърли. Замени ме с по-млад, по-послушен модел.
В думите ѝ се долавяше ледена ярост. Разбрах, че това е жена, водена от същото желание за възмездие, което гореше и в мен.
— Той не е откраднал идеята ви просто така – продължи Ива, а погледът ѝ стана по-сериозен. – Проектът му беше в застой. Имаше нужда от нещо ново, нещо ударно, за да впечатли инвеститорите си. Вашата платформа се появи в точния момент. И Михаела му я поднесе на сребърен поднос.
При споменаването на името ѝ, усетих как старата болка се обажда.
— Защо го е направила? – попитах, макар да се страхувах от отговора.
Ива изпусна струйка дим.
— О, причините винаги са сложни. Доколкото знам, семейството ѝ е имало сериозни финансови проблеми. Баща ѝ е бил на ръба на фалита. Димитър се е появил като рицар на бял кон. Спасил е бизнеса им. А в замяна… е, той винаги си взима своето. Михаела вероятно е сметнала, че жертва вашата идея в името на семейството си. Морална дилема, нали?
Думите ѝ ме поразиха. Значи не е било просто алчност или желание за по-бляскав живот. Било е отчаяние. Това не я оневиняваше, но правеше историята по-сложна, по-човешка.
— Мога да ви помогна – каза Ива, свеждайки глас. – Имам достъп до документи. Вътрешна кореспонденция, финансови отчети. Неща, които доказват, че технологичният проект на Димитър е бил стартиран месеци след като Михаела е започнала връзката си с него. Неща, които показват, че първоначалните му планове са били съвсем различни. Това ще подкрепи вашата теза, че идеята е присадена в последния момент.
— Защо ще го направите? Каква е вашата полза?
Тя ме погледна право в очите.
— Вече ви казах. Искам да го видя паднал. А вие сте моят таран. Но това си има цена. Ако спечелите делото, или ако се стигне до извънсъдебно споразумение, аз искам процент. Значителен процент. Искам и публично да се разбере, че той е измамник. Искам да срина репутацията му, така както той се опита да срине моята.
Предложението беше като сделка с дявола. Да използвам мръсни методи, нелегално придобити документи, за да постигна справедливост. Беше огромен морален компромис. Но докато гледах студените, решени очи на Ива, знаех, че нямам друг избор. За да победиш чудовище, понякога трябва да си готов да влезеш в леговището му.
— Съгласен съм – казах аз, а думите прозвучаха като окончателна присъда.
Глава 7: Разкрити тайни и неизбежната конфронтация
С информацията от Ива, делото придоби съвсем нов облик. Вече не бяхме Давид срещу Голиат, размахващ прашка от догадки. Имахме камъни – истински, тежки доказателства. Симеон беше във възторг, макар и леко притеснен от произхода на документите.
— Това променя всичко – каза той, докато разглеждаше копията, които Ива ми беше дала на тайна среща. – Адвокатите им ще пощуреят. Ще твърдят, че са придобити незаконно, но самата информация в тях е взривоопасна. Тя създава ясна хронология, която подкрепя твоя разказ.
Докато Симеон подготвяше следващия си ход в съда, аз бях разкъсван от вътрешен конфликт. Информацията на Ива не само ми даваше оръжие срещу Димитър, но и хвърляше нова светлина върху постъпката на Михаела. Представях си я притисната до стената, изправена пред фалита на баща си, уязвима за манипулациите на хищник като Димитър. Гневът ми бавно започна да се размеква, отстъпвайки място на една горчива тъга.
Не можех повече да бягам. Трябваше да говоря с нея. Трябваше да чуя истината от нейната уста.
Намерих я пред блока, в който живееше. Чаках я да се прибере от работа. Когато ме видя, тя застина на място. Лицето ѝ беше бледо, очите – подпухнали, сякаш не беше спала от дни. Блясъкът, който бях видял в онази вечер в бара, беше изчезнал. На негово място имаше само умора и страх.
— Трябва да поговорим – казах тихо.
Тя кимна мълчаливо и ме поведе към апартамента си. Вътре цареше безпорядък, който беше напълно нетипичен за нея. Очевидно и нейният свят се разпадаше.
— Знам всичко – започнах аз, без да губя време. – За баща ти. За финансовите проблеми. Знам защо си го направила.
Тя се свлече на дивана и закри лицето си с ръце. Раменете ѝ се разтърсиха от безмълвни ридания.
— Съжалявам, Александър – прошепна тя през сълзи. – Толкова много съжалявам. Бях отчаяна. Той… той обеща да помогне, каза, че това е просто бизнес идея, че ти така или иначе нямаш ресурсите да я осъществиш. Убеди ме, че така помагам на всички. Бях глупачка. Наивна, уплашена глупачка.
Тя вдигна глава, а в очите ѝ имаше болка, която ме прониза.
— Още в момента, в който му разказах, разбрах, че съм направила ужасна грешка. Видях блясъка в очите му. Той не виждаше идея, виждаше плячка. Опитах се да се отдръпна, да го разубедя, но беше твърде късно. Той вече държеше семейството ми в ръцете си. Заплаши, че ще съсипе баща ми, ако не му съдействам.
Разказът ѝ потвърди всичко, което Ива ми беше казала. Михаела не беше коварен предател, а жертва. Жертва на обстоятелствата, на собствената си лоялност към семейството, на безскрупулната манипулация на Димитър.
— А онова в ресторанта… – продължих аз, трябваше да знам. – Недовършеното изречение…
Тя ме погледна с безкрайна тъга.
— Щях да кажа: „Ти си страхотен човек, но не мисля, че си… щастлив.“ Виждах те как се затваряш в себе си, как работиш до изнемога, как си забравил да живееш. Исках да ти кажа, че заслужаваш повече, но не намерих думи. И тогава се появи той и обърка всичко.
Думите ѝ ме удариха като мълния. През цялото това време аз бях живял с грешна представа. Бях изградил цяла теория за малоценност и социален статус, а тя просто се е тревожила за мен.
Седяхме в мълчание. Пропастта между нас все още беше там, но вече не изглеждаше толкова непреодолима. Беше пълна с болка, съжаление и разбити илюзии, но под всичко това, някъде дълбоко, все още проблясваше искрата на петнадесетгодишното ни приятелство.
— Той има и друга тайна, нали? – попитах, сещайки се за намеците на Ива. – Нещо повече от бизнес измами.
Михаела пребледня още повече.
— Откъде знаеш?
— Не е важно. Какво е то?
Тя се поколеба, оглеждайки се, сякаш стените имаха уши.
— Той пере пари – прошепна тя. – Чрез строителните си обекти. Използва сложни схеми с фиктивни договори и офшорни компании. Разбрах го случайно, видях едни документи, които не трябваше да виждам. Мисля, че това е истинската причина да не ме пуска. Знам твърде много. Страх го е.
Това беше козът, който ни трябваше. Това беше оръжието, което можеше да срине цялата му империя. Но също така беше и смъртна опасност. Хора като Димитър не се спираха пред нищо, за да защитят тайните си.
— Трябва да бъдеш много внимателна – казах аз, а гласът ми беше сериозен. – Не прави нищо прибързано.
Когато си тръгвах, тя ме спря на вратата.
— Александър… Можеш ли някога да ми простиш?
Погледнах я. Видях момичето, с което бях израснал, жената, която познаваше всичките ми тайни. Видях болката и разкаянието в очите ѝ.
— Вече съм го направил – отвърнах. – Сега трябва да се измъкнем от тази каша. Заедно.
За пръв път от месеци почувствах, че не съм сам в тази битка. Имах Симеон, имах неочаквания съюзник в лицето на Ива, а сега си бях върнал и най-стария си приятел. Димитър може и да имаше пари и власт, но ние имахме истината. И бяхме готови да се борим за нея.
Глава 8: Последен ход и рухващи стени
Въоръжени с новата информация от Михаела, Симеон и аз разработихме нова стратегия. Вече не ставаше дума само за интелектуална собственост. Залогът се беше вдигнал неимоверно.
— Прането на пари е сериозно федерално престъпление – обясни ми Симеон в поредната ни късна среща в кабинета му. – Но доказателствата за него са трудни за събиране и още по-трудни за представяне в съда. Самите показания на Михаела са ценни, но ще бъдат представени като думи на отхвърлена любовница. Имаме нужда от нещо по-солидно.
Планът беше рискован и изискваше смелостта на човек, който няма какво повече да губи. Михаела трябваше да се опита да копира документите, които беше видяла.
Тя беше ужасена от идеята, но съзнаваше, че това е единственият ѝ шанс да се освободи от хватката на Димитър. В продължение на няколко дни тя търсеше подходящ момент. Напрежението беше почти непоносимо. Всеки път, когато телефонът ми звънеше, се страхувах да не е тя, за да ми каже, че е разкрита.
Най-накрая, една вечер, тя успя. Димитър имаше късна бизнес вечеря, а тя се престори на болна и остана във вилата му. С треперещи ръце успя да влезе в кабинета му, да намери документите в скрит сейф, чийто код беше видяла случайно, и да ги заснеме с телефона си.
Когато ми изпрати файловете, аз ги препратих незабавно на Симеон. Той остана да работи цяла нощ, анализирайки ги. На сутринта ми се обади.
— Имаме го – каза той, а в гласа му се долавяше триумф. – Схемата е ясна като бял ден. Това е достатъчно не само за да го съсипем в съда, но и за да привлека вниманието на данъчните и прокуратурата. Той е свършен.
Сега трябваше да изиграем последния си коз. Симеон поиска спешна среща с адвокатите на Димитър. Срещата се състоя в тяхната огромна, лъскава конферентна зала, с изглед към целия град. Димитър също присъстваше. Изглеждаше уверен, дори леко отегчен, сякаш присъстваше на досадна формалност.
Симеон започна спокойно, излагайки отново нашите претенции по делото за интелектуална собственост. Адвокатите на Димитър го слушаха с едва прикрита насмешка.
— Господа – каза Симеон накрая, – разбирам, че намирате всичко това за забавно. Моят клиент е малък човек, а вашият е гигант. Но понякога малките камъчета преобръщат големи каруци.
С тези думи той постави на масата една папка. Не бяха документите за пране на пари. Беше нещо друго, което Ива ни беше дала.
— Това е копие от личния имейл на господин Димитър до един от вашите програмисти. В него той му дава конкретни инструкции да „проучи и приложи“ функционалности от един „конкурентен идеен проект“, като му прилага за целта презентация. Презентация, която моят клиент е споделил единствено и само с госпожица Михаела.
Надменната усмивка на Димитър бавно започна да изчезва. Той не знаеше, че сме се сдобили с това. Ива беше успяла да го измъкне от сървърите, преди да напусне.
— И това не е всичко – продължи Симеон, като тонът му стана леден. – Имаме и други документи. Документи, които не са свързани с това дело, но които със сигурност биха представлявали интерес за други институции. Документи, касаещи… да кажем, някои специфични финансови транзакции, свързани със строителните ви обекти.
Той замълча и остави думите му да увиснат във въздуха. В залата настана гробна тишина. Видях как по челото на Димитър избива пот. Той погледна към адвокатите си, но те също бяха пребледнели и избягваха погледа му. Той беше попаднал в капан.
— Какво искате? – процеди накрая Димитър с дрезгав глас.
— Искаме справедливост – отвърна Симеон. – Моят клиент ще оттегли иска си при следните условия. Първо, вашата компания незабавно и завинаги прекратява работа по технологичния проект. Второ, ще изплатите на господин Александър обезщетение в размер на… – Симеон назова седемцифрена сума, от която дъхът ми спря. – И трето, ще оставите госпожица Михаела на мира. Всякакъв опит за контакт или отмъщение спрямо нея или семейството ѝ ще доведе до незабавното изпращане на една друга, много по-интересна папка, до прокуратурата.
Димитър седеше като вкаменен. Империята му се сриваше пред очите му. Беше поставен на колене.
След няколкоминутно трескаво шушукане с адвокатите си, той вдигна глава. В очите му имаше чиста, неподправена омраза, насочена към мен.
— Съгласен съм – изплю той думите.
Стените на неговата крепост бяха рухнали.
Глава 9: Цена и изкупление
Излязохме от офиса на „Димитров Груп“ в пълно мълчание. Слънцето навън ми се стори по-ярко, въздухът – по-чист. Тежестта, която ме притискаше от месеци, сякаш се беше изпарила. Бяхме победили.
Няколко дни по-късно споразумението беше подписано и огромната сума беше преведена по сметката ми. Гледах числата на екрана на телефона си и не можех да повярвам. Бях богат. Можех да изплатя ипотеката си, да помогна на Лилия да завърши, без да се притеснява за пари, да напусна работа и най-накрая да започна свой собствен бизнес. Моята мечта, за която се бях борил толкова яростно, беше на една ръка разстояние.
Но победата имаше горчив вкус.
Ива получи своя дял. Беше доволна. Беше постигнала отмъщението си. Пожелахме си успех и се разделихме, знаейки, че пътищата ни повече няма да се пресекат. Тя беше необходимият съюзник за тази мръсна война, но не и приятел.
Със Симеон седнахме да отпразнуваме. Той вдигна чаша.
— За справедливостта – каза той. – Понякога идва по неочаквани пътища.
Благодарих му от сърце. Без неговата вяра и опит, щях да бъда смазан.
Най-трудната част обаче беше разговорът с Михаела. Срещнахме се в същото онова малко ресторантче, където всичко беше започнало. Седяхме на същата маса.
— Свърши – казах ѝ аз. – Свободна си.
Тя не каза нищо, само кимна, а в очите ѝ имаше сълзи.
— Какво ще правиш сега? – попита тя.
— Ще започна отначало. Ще създам своя компания. Ще реализирам идеята си.
— Радвам се за теб, Александър. Наистина. Ти го заслужаваш.
Мълчахме. Имаше толкова много неща, които искахме да си кажем, но думите не идваха. Прекалено много болка, прекалено много предателства стояха между нас. Дори и след прошката, раните все още бяха там.
— Можем ли… – започна тя колебливо. – Можем ли някога да бъдем отново това, което бяхме?
Погледнах я. Погледнах жената, която беше мой най-добър приятел в продължение на петнадесет години. Жената, която ме предаде, но и която ми помогна да спечеля най-важната битка в живота си. Жената, която беше и причината за моята болка, и ключът към моето изкупление.
— Не знам – отвърнах честно. – Не мисля, че можем да се върнем назад. Прекалено много неща се промениха. И двамата се променихме.
Тя сведе поглед. Разбираше.
— Но може би – добавих аз след малко, – можем да започнем отначало. Като двама непознати, които са минали през ада и са се срещнали от другата страна. Без очаквания. Без минало. Просто… да видим накъде ще ни отведе пътят.
Тя вдигна очи и за пръв път от много време насам видях в тях онази стара искра на надежда. Лека, плаха усмивка докосна устните ѝ.
— Бих искала това – прошепна тя.
Платих сметката и излязохме навън. Слънцето залязваше, обагряйки небето в нюанси на оранжево и лилаво. Не знаех какво носи бъдещето. Битката беше спечелена, но войната със собствените ми демони и със спомените тепърва предстоеше. Бях платил висока цена за тази победа – цената на наивността, на безрезервното доверие. Но в замяна бях получил нещо много по-ценно. Бях открил силата в себе си. Силата да се боря за това, в което вярвам. Силата да прощавам. И силата да започвам отначало.
Поех дълбоко дъх. Пред мен стоеше нов, непознат хоризонт. И за пръв път бях готов да тръгна към него. Сам, но не и самотен.