Аз (68 г.) се пенсионирах. Най-сетне. След четиридесет и пет години като педиатър, в които бях видяла хиляди детски очи – уплашени, любопитни, трескави – моите собствени очи най-после имаха право да гледат само хоризонта. Благодарните ми пациенти, по-скоро вече родителите на децата, които бях отгледала, ми подариха круиз. Самостоятелен. „За да си починете от всички нас, докторе“, беше казала майката на едно от последните ми бебета, докато ми подаваше лъскавия плик.
Бях изключително развълнувана. Идея си нямах колко. Образът на тюркоазена вода и аз, с книга в ръка, необезпокоявана от никого, беше почти нереален.
Споделих новината на семейната вечеря в неделя.
Снаха ми, Десислава, вдигна поглед от телефона си. Тя винаги беше с телефона си. Почти не я бях виждала да се храни, без да прелиства нещо с палец.
„Круиз? Страхотно, мамо“, каза тя с онзи глас, който използваше, когато искаше да звучи ентусиазирано, но всъщност изчисляваше нещо. „И аз съм изтощена. Просто съм…“ – тя въздъхна дълбоко, театрално, оставяйки телефона на масата – „…на предела. Ще дойда с теб. Децата имат нужда от пътуване. От въздух. Петър е забил нос в онези учебници в университета, а Лилия не излиза от стаята си.“
Синът ми, Марин, вдигна поглед от чинията си и кимна.
Това кимване.
Това проклето, безгръбначно кимване беше същината на моя семеен живот през последните двадесет години. Марин беше добро момче, но беше станал мъж, който се страхуваше от тишината. Той би се съгласил на всичко, само и само Десислава да не повиши тон или да не започне да въздиша.
Усмихнах се. Усмивката ми беше широка, топла и напълно фалшива. Мускулите на лицето ми, тренирани от десетилетия да успокояват притеснени родители, сега работеха в моя полза.
„Разбира се, миличка“, казах аз. „Каква прекрасна идея. Ще бъде чудесно.“
Тя грейна. Истински. Защото беше получила това, което искаше. Отново.
„Нали, Марин? Тъкмо ще заведем децата. Ти ще се оправиш ли за десет дни сам?“, попита тя съпруга си, вече знаейки отговора.
„Аз ли? Разбира се. Работата… знаеш“, смотолеви той, избягвайки погледа ми.
Всичко това, защото имах план.
Планът се беше родил в онази секунда, в която тя каза „Ще дойда с теб“. Това не беше преднамерена злоба. Беше чист инстинкт за самосъхранение. Бях дала живота си на медицината, а остатъка от него давах на тях. Бях детегледачката по спешност. Бях банката при нужда. Бях посредникът в скандалите им. Бях тихият свидетел на това как синът ми бавно се превръщаше в сянка, а снаха ми трупаше фрустрация и празни пазарски чанти.
Не. Този круиз беше мой.
През следващите две седмици бях олицетворение на съдействието. Разпитвах Десислава какви дрехи ще вземе. Обсъждахме бреговите екскурзии. Тя се оплакваше колко скъпо било да се добавят децата в каютата. Аз мълчаливо платих разликата.
„Ти си златна, мамо“, каза тя, целувайки ме по бузата. Миришеше на скъп парфюм, който не бях усещала досега.
Марин изглеждаше облекчен. За него това означаваше десет дни тишина вкъщи и щастлива съпруга. Цената беше моето щастие, но той отдавна беше спрял да забелязва тази валута.
Така че, точно в деня на отпътуването, се престорих.
Планът беше прост, но изискваше перфектно изпълнение.
„Деси, мила, толкова се вълнувам!“, казах аз по телефона сутринта. „Корабът тръгва в пет следобед, нали? Терминалът е този новия, нали така?“
„Да, да, мамо. В пет. Ние ще вземем Петър от лекции и идваме към един и половина да те вземем. Да имаме време“, каза тя.
„Чудесно. Аз ще приготвя сандвичи за из път.“
В десет сутринта аз вече бях в таксито. Сама. С двата си куфара. Истинският час на отплаване беше един следобед. Чекирането приключваше в дванадесет и тридесет.
В единадесет и половина бях на терминала. Беше шумно, празнично. Подадох паспорта си и билета – този за самостоятелната каюта с балкон, който пазех в тайно чекмедже. Другите билети, тези за четворната вътрешна каюта, които бях уредила за тях, бяха в плик на масата вкъщи, с фалшив имейл от туристическата агенция, потвърждаващ часа в пет.
В дванадесет и петнадесет стъпих на борда. Стюард с бели ръкавици ми пое куфара.
„Добре дошла, госпожо“, каза той.
В дванадесет и четиридесет и пет седях на балкона на моята каюта. Морето беше сиво-синьо и спокойно. Отворих малката бутилка шампанско, която ме чакаше в лед.
Точно в един без пет извадих стария си телефон – онзи, който пазех за спешни случаи, с различна карта. Набрах Марин.
Той вдигна веднага. „Мамо? Къде си? Ние тръгваме от университета с Петър.“
Вложих най-треперещия, разстроен глас, на който бях способна.
„Марин! Миличък! Къде сте? Корабът… корабът тръгва! Аз съм на борда! Те затварят вратите!“
Последва секунда мълчание.
„Как така тръгва? Деси каза в пет…“
„Не знам, Марин! Не знам! Аз дойдох по-рано, да не ви преча, и те казаха, че отплава в един! Чаках ви! Виках ви! Те ме качиха почти насила! Казаха, че не могат да чакат!“, гласът ми пресекна в перфектно изиграно ридание.
Чух писъка на Десислава на заден план. „Какво?! Как така в един?!“
„Не знам!“, плачех аз в телефона. „Толкова съжалявам! Сигурно аз съм объркала нещо! Опитах се да ги спра! Казах им за децата! Те казаха, че всичко е платено и не могат да забавят цял круизен кораб! Марин, толкова съжалявам! Децата…“
Чух как Марин крещи на Десислава. Чух плача на Лилия. Чух Петър да казва: „Мамо, казах ти, че видях в сайта, че е в един, ти ми каза да млъквам.“
„Мамо, идваме! Идваме веднага!“, извика Марин.
„Късно е, сине“, казах аз, гледайки как масивните въжета се отвързват от кея. „Ние… ние потегляме.“
Изключих малкия телефон. Прибрах го в чантата си. Взех истинския си смартфон, свързах го с корабния интернет и го оставих на нощното шкафче. След това се облегнах назад, отпих от шампанското и усетих как първата вибрация на двигателите преминава през палубата.
Корабът бавно се извръщаше към открито море. Чувствах се ужасно.
И великолепно.
Глава 2: Тишина и бури
Първите двадесет и четири часа бяха абсолютно блаженство. Тишината в каютата ми беше толúва плътна, че можех да я разрежа с нож. Спях. Спях десет часа непробудно, без да се притеснявам дали Лилия се е прибрала, дали Марин и Десислава отново се карат шепнешком в кухнята, или дали Петър има нужда от пари за семестъра.
Когато се събудих, слънцето вече беше високо. Поръчах си кафе и кроасани в каютата. Ядох бавно, на балкона, загърната в халат. Гледката беше само вода. Безкрайна, спокойна, синя вода.
Телефонът ми мълчеше. Бях го изключила от мрежата и ползвах само корабния интернет за съобщения, но очевидно те все още не бяха намерили начин да се свържат. Или пък бяха твърде бясни.
Отидох на басейна на горната палуба. Настаних се на шезлонг с книга, която от шест месеца стоеше на нощното ми шкафче. След час сервитьорът ме познаваше и ми носеше студен чай без да го викам.
Чувствах се виновна. Разбира се, че се чувствах. Бях излъгала сина си. Бях съсипала ваканцията на внуците си. Но докато лежах там, слънцето галеше лицето ми и единственият звук беше плисъкът на водата и тиха музика, вината започна да се усеща по-скоро като… справедливост.
Колко пъти Десислава беше „забравяла“, че имам час за зъболекар, и ми оставяше децата в последния момент? Колко пъти Марин ми беше обещал да оправи течащия покрив на вилата, но все „нямаше време“, докато накрая не платих на майстори?
Бях им дала апартамента, в който живееха. Моя апартамент, този на родителите ми. Бях го прехвърлила на Марин, когато се ожениха, с една-единствена молба – да се грижат за него. Сега знаех, че кухнята се нуждае от основен ремонт, но те харчеха парите си за… всъщност, не знаех за какво. Десислава работеше в някаква фирма за маркетинг, но винаги се оплакваше, че е изтощена. Марин управляваше малък семеен бизнес – магазин за осветителни тела, наследен от свекъра му, бащата на Десислава. Бизнес, който изглеждаше винаги на ръба на оцеляването.
А аз? Аз бях съсобственик по ипотеката на техния а. Голямата им гордост. Бяха решили преди три години, че апартаментът ми им е малък, и бяха изтеглили огромен заем за мезонет в нова кооперация. Банката, разбира се, беше поискала поръчител за такава сума. И аз, пенсионираният лекар с безупречна репутация и собствен имот, бях идеалният кандидат.
„Само формалност е, мамо“, беше казал Марин. „Ние ще си го плащаме. Просто формалност.“
Това беше моята котва. Това беше причината, поради която не можех да скъсам връзката, колкото и да ми тежеше. Бяхме финансово оплетени.
Късно следобед, когато се върнах в каютата си, видях, че имам съобщения. Десетки.
Първо от Марин: „Мамо, къде си? Обади се! Деси е бясна!“
Второ от Марин: „Мамо, това не е смешно. Как можа да ни направиш това?“
Трето от Десислава (първо и последно): „Никога няма да ти простя.“
Четвърто от Марин: „Децата плачат. Какво да им кажа? Че баба им избяга от тях?“
Въздъхнах. Седнах на леглото и набрах Марин. Той вдигна на първия сигнал.
„Мамо?!“
„Марин, чуй ме. Толкова съжалявам. Наистина не знам как стана това объркване. Сигурно от агенцията…“
„Агенцията каза, че билетите са изпратени на твоя имейл преди месец! И че ти лично си потвърдила часа!“, извика той. В гласа му нямаше гняв. Имаше паника. Той не беше ядосан на мен. Той се страхуваше от реакцията на Десислава.
„Марин, парите не са загубени. Отидете на гишето. Сигурна съм, че могат да ви презаверят билетите за следващия круиз. Аз ще поема разликата.“
„Следващият е след три месеца! Аз не мога да си взема отпуск тогава! И парите за екскурзиите? И всичко, което купихме? Деси… тя отиде при родителите си. Каза, че не иска да ме вижда.“
Затворих очи. Ето го. Апокалипсисът.
„Марин, успокой се. Тя ще се върне. Винаги се връща.“
„Не, мамо, не разбираш. Този път е различно. Ние… ние имахме нужда от това пътуване. Аз имах нужда.“
„И аз имах нужда, Марин“, казах тихо. „Аз също.“
Той замълча. За пръв път от години сякаш чу какво му казвам.
„Какво да правя, мамо?“, попита той, а гласът му беше като на десетгодишно момче.
„Прибери се вкъщи, Марин. Остави я да се успокои. Аз ще говоря с Петър и Лилия.“
„Добре. Добре, мамо. И… приятно изкарване.“
Той затвори. Почувствах прилив на нежност към него, последван веднага от вълна на раздразнение. Дори сега, той не можеше да поеме отговорност. Аз трябваше да оправя нещата. Дори от средата на океана.
Глава 3: Гласове от сушата
Опитах се да се свържа с Петър. Той беше на деветнадесет. Студент по право, първа година. Гордостта ми. Винаги беше тихо, наблюдателно дете. Той ми вдигна веднага.
„Бабо? Добре ли си?“
„Аз съм добре, миличък. На кораба съм. Ти как си? Съжалявам за… объркването.“
Той се изсмя сухо. „Объркване. Да, така да се каже. Мама е бясна. Татко е… ами, татко.“
„Какво имаш предвид, Пепи?“
Той въздъхна. Чух шум на заден план. Сигурно беше в общежитието.
„Бабо, знам, че го направи нарочно.“
Замръзнах.
„Не знам за какво говориш…“
„Знам. И… не те обвинявам.“
Тишина. Това беше неочаквано.
„Тя е… непоносима напоследък“, продължи той. „Постоянно крещи. Постоянно говори по телефона. Заключва се в стаята си. Казва, че е от работа, но не мисля, че е това. С татко почти не си говорят. Само се карат за пари.“
Сърцето ми се сви. „За пари ли?“
„Да. Постоянно. Татко казва, че магазинът не върви. Че е взел заем, за да зареди стока, а тя не се продава. Мама му крещи, че е некадърник. Че ако не е бил баща ѝ, е щял да бъде никой.“
Преглътнах. Това беше грозно.
„А тя? Тя харчи ли много?“, попитах предпазливо.
„Не знам. Купува си дрехи. Новият ѝ парфюм струва колкото моята стипендия за месец. Но не е това. Тя… тя се среща с някого, бабо.“
Стиснах облегалката на стола. „Какво те кара да мислиш така, Пепи?“
„Видях я. Преди седмица. Трябваше да съм на лекции, но ни освободиха по-рано. Прибирах се и я видях да излиза от едно много скъпо заведение в центъра. С един мъж. Качиха се в лъскава черна кола. Тя не ме видя.“
„Може да е било колега, Пепи. Клиент.“
„Не. Той я целуна. Преди да се качи в колата. Не по бузата.“
Светът ми се завъртя. Десислава. Изневеряваше на Марин.
„Името му. Чух го, докато минавах“, каза Петър. Гласът му беше студен. „Тя го нарече Ивайло.“
„Ивайло…“, повторих аз. Името не ми говореше нищо. „Каза ли на баща си?“
„Не. Какво да му кажа? Че животът му е лъжа? Той едва се държи. Този круиз… мисля, че мама го искаше, за да… не знам. Може би да се види с него там. Може би да избяга от всичко. Не знам.“
„Пепи, миличък, това е ужасно. Ти не трябва да носиш това сам.“
„Вече не го нося“, каза той. „Ти си на хиляди километри. Сега и ти знаеш. Какво ще направиш, бабо? Като се върнеш?“
Не знаех. Наистина не знаех.
„Първо ще си допия студения чай, Пепи“, казах аз. „После ще мисля. А ти учи. Не се забърквай в техните каши. Разбра ли?“
„Разбрах, бабо. Пази се.“
Той затвори.
Блаженството ми беше изчезнало. Беше заменено от леденостуден гняв. „Изтощена“ била. Разбира се, че е била изтощена. Да водиш двоен живот сигурно е изтощително. А синът ми? Горкият ми, сляп син.
Погледнах телефона си. Имах ново съобщение. Не беше от Марин. Беше от другия ми син. От Павел.
Павел беше моята опора. Той беше по-малкият, но винаги беше по-зрелият. Женен, с две деца, работеше като софтуерен инженер. Живееше далеч, в друг град, и рядко се виждахме. Той и Десислава не се понасяха.
Съобщението гласеше: „Мамо, чух драмата. Браво на теб. Обади ми се, когато имаш време. Има нещо, което трябва да знаеш за Марин.“
Глава 4: Две бури
Първата буря беше истинска. Корабът навлезе в циклон през нощта. Събудих се от клатенето и скърцането на стените. Погледнах през прозореца на балкона. Вълните бяха чудовищни, черни, с бели гребени, които се разбиваха в стъклото. Бях уплашена, но и странно въодушевена. Природата показваше силата си.
На сутринта капитанът обяви, че сме извън курса, но в безопасност. Ще пропуснем едно от пристанищата, но ще продължим.
Втората буря беше разговорът ми с Павел.
Намерих тих бар на една от горните палуби, поръчах си силно кафе и му се обадих.
„Павка? Аз съм.“
„Мамо! Как е? Морска болест?“
„По-скоро семейна болест. Ти си добре, нали? Децата?“
„Всички сме добре. Слушай, мамо. Не исках да ти развалям почивката, но след като така и така е станало…“
„Казвай, Павел. Вече чух от Петър, че Десислава вероятно изневерява на Марин.“
Павел изпсува под нос. „Значи е истина. Подозирах. Но не е само това, мамо. Много е по-лошо.“
„Какво може да е по-лошо?“
„Парите. Марин е затънал до уши.“
„Знам, каза, че магазинът не върви. Взел е заем.“
„Мамо, не е един заем. Три са. И не са от банка. От онези, бързите кредити. С лихви, от които ще ти се изправи косата. Той е просрочил две вноски.“
Стомахът ми се сви. „Но… как? Магазинът беше на баща ѝ. Беше чист. Какво е направил?“
„Това е интересният въпрос“, каза Павел. „Говорих с един приятел, който е в тези среди. Преди около шест месеца Марин е започнал да налива огромни суми в някаква нова ‘инвестиционна платформа’. Нещо, свързано с…“
„Не ми казвай, че е крипто“, простенах аз.
„Не, по-лошо. Уж инвестиции в недвижими имоти в чужбина. Някаква фирма-фантом. Обещали са му тройна възвръщаемост за година. Той е изтеглил първия бърз кредит, за да ‘инвестира’. После втория, за да ‘покрие таксите’. После третия, за да плати лихвите по първите два.“
„Боже мой. Той е пълен идиот.“
„Да. Но кой го е въвлякъл в това, мамо? Това е въпросът.“
„Десислава?“, предположих аз.
„По-точно. Тя го е запознала с ‘финансовия консултант’. Шефът на тази платформа. Познай как се казва.“
Вече знаех отговора.
„Ивайло.“
„Точно така“, потвърди Павел. „Ивайло. Някакъв нов бизнесмен. Появи се от нищото преди година, кара коли за стотици хиляди, движи се в съмнителни кръгове. Десислава го е срещнала уж на ‘бизнес семинар’. Убедила е Марин, че това е шансът им да излязат от посредствеността. Че магазинът за лампи е мъртъв.“
Картината се сглоби. Беше брутална и грозна.
Десислава и Ивайло.
Тя не просто е изневерявала на Марин. Тя активно му е помагала да се разори.
„Те са го измамили, Павка. Тя и любовникът ѝ.“
„Изглежда точно така, мамо. Тя е съучастник. Сигурно са си деляли парите, които Марин е ‘инвестирал’. А Десислава е била ‘изтощена’ от стреса да не я хванат.“
„А Марин?“, попитах аз, въпреки че ме болеше. „Той толкова ли е сляп?“
Павел въздъхна. „Мамо, мисля, че той знае. Дълбоко в себе си. Мисля, че знае за Ивайло. И мисля, че тази ‘инвестиция’ е бил отчаян опит да ѝ докаже, че и той може да прави големи пари. Да я задържи. Или може би… може би е знаел, че е измама, но е било цената, която е плащал, за да си затвори тя устата. Не знам кое е по-тъжно.“
И двамата замълчахме. Корабът скърцаше леко, вече излязъл от бурята.
„Павел“, казах аз, а гласът ми беше твърд, като стомана. „Трябва ми услуга. Трябва да наемеш адвокат. Най-добрият семеен и имотен адвокат, който можеш да намериш в моя град. Искам среща с него в деня, в който се прибера.“
„Мамо… какво ще правиш?“
„Ще си върна апартамента. Ще си върна парите. И ще спася внуците си от тази бъркотия.“
„А Марин?“
„Марин ще трябва да реши дали е мъж, или мишка“, казах аз и затворих.
Повече не погледнах назад. Остатъкът от круиза беше просто време за планиране.
Глава 5: Пристанището на войната
Когато корабът акостира обратно в родното ми пристанище, аз бях друг човек. Жената, която се беше качила преди десет дни, беше уморен лекар, търсещ почивка. Жената, която слизаше, беше ветеран, готвещ се за битка.
Павел ме чакаше на терминала. Прегърнахме се дълго.
„Изглеждаш… отпочинала“, каза той с усмивка.
„Това е бойният ми вид“, отвърнах аз. „Имаме ли среща?“
„Утре в десет. Казва се Kристина. Желязна е. Предупредих я, че случаят е сложен.“
„Добре. А сега ме закарай вкъщи. Искам да си видя апартамента.“
Пътят към дома беше мълчалив. Градът ми се стори по-сив, по-мръсен. Или може би просто виждах пукнатините по-ясно.
Когато спряхме пред моя блок – този, в който бях отраснала, а сега живееше Марин – Павел ме хвана за ръка.
„Сигурна ли си, че искаш да влезеш сама? Десислава се е върнала. Колата ѝ е отпред.“
„Трябва да го направя, Павка. Ще се видим утре.“
Качих се с асансьора. Ръцете ми не трепереха, докато пъхах ключа. Имах си ключ, разбира се.
Отключих. Вътре беше тихо. Твърде тихо. Миришеше на застояло и на скъп парфюм. Нейният.
„Марин? Деси?“, извиках аз.
Никой не отговори. Влязох в хола.
Десислава седеше на дивана, в тъмното, с гръб към мен. Гледаше през прозореца.
„Значи се върна“, каза тя, без да се обръща. Гласът ѝ беше дрезгав.
„Върнах се. Това е моят дом, в крайна сметка.“
„Вече не е твой. На Марин е.“
„Прехвърлих му го. Но докато аз съм поръчител по ипотеката ви, всичко, което е негово, е и мое бреме. А доколкото разбирам, бремето е станало твърде голямо.“
Тя бавно се обърна. Лицето ѝ беше подпухнало от плач, но очите ѝ бяха сухи и пълни с омраза.
„Ти не разбираш нищо, стара жено. Ти си седиш на парите и на пенсията и съдиш всички.“
„Аз разбирам повече, отколкото си мислиш, Десислава. Разбирам за Ивайло.“
Цветът изчезна от лицето ѝ. Тя скочи на крака.
„Какво… Какво?! Какво знаеш ти?! Петър! Онова малко…“
„Петър няма нищо общо. Аз имам очи и уши. Имам и син, който се грижи за мен, за разлика от другия.“
„Ти си го съсипала! Марин! Ти винаги си го настройвала срещу мен! Винаги си ни завиждала!“, изкрещя тя.
В този момент вратата на спалнята се отвори и излезе Марин. Изглеждаше ужасно. Небръснат, със зачервени очи, смален.
„Деси, стига. Моля те.“
„Да млъкна ли? Тази жена идва тук и ме обвинява! А ти? Ти какво ще направиш? Пак ли ще кимнеш?“
Марин ме погледна. В очите му имаше такава болка, такава молба, че за момент ми се прииска да се върна на онзи кораб.
„Мамо“, каза той тихо. „Вярно ли е? За Ивайло?“
Десислава замръзна.
„Тя ти е казала?“, обърна се тя към мен. „Разбира се. Да съсипеш всичко докрай.“
„Аз ли? Аз ли го съсипах, Десислава? Или ти и твоят любовник, който измами съпруга ти със стотици хиляди?“
Марин се свлече на фотьойла, сякаш някой го беше ударил.
„Значи… значи е вярно“, прошепна той. „Всичко. И парите. Ти си знаела. Ти си ме оставила.“
„Аз те оставих ли?“, изсмя се тя. „Ти беше този, който искаше бързи пари! Ти беше този, който не можеше да продаде и две крушки! Трябваше ми мъж, Марин, не счетоводител! Ивайло поне е мъж!“
Това беше краят. Дори Марин не можеше да понесе това. Той вдигна глава, а в очите му нямаше сълзи. Имаше само празнота.
„Махни се“, каза той.
„Какво?“
„Махни се от този апартамент. Вземи си парцалите и се махни. Отивай при твоя мъж.“
„Ти не можеш да ме изгониш! Това е и мой дом!“, изпищя тя.
„Не и когато си съучастник в измама срещу мен. Махай се, Десислава. Или ще извикам полиция.“
Тя го гледаше за секунда, осъзнавайки, Gе блъфът ѝ не мина. После погледна към мен.
„Ти! Ти направи това! Ще платиш, кълна се!“, изсъска тя, грабна чантата си от пода и излетя през вратата, блъскайки я толкова силно, че една от снимките на стената падна и стъклото ѝ се счупи.
Беше снимка от сватбата им.
Марин зарови лице в ръцете си и започна да ридае. Сухи, мъчителни, гърлени ридания.
Седнах до него. Не го прегърнах. Просто седях.
„Мамо“, каза той през сълзите си. „Какво направих? Аз загубих всичко.“
„Не, Марин“, казах аз. „Още не. Утре в десет отиваме при адвокат. Ще загубиш много. Ще загубиш къщата. Ще загубиш магазина. Но може би е време да спреш да губиш себе си.“
Той само поклати глава, неспособен да говори. Аз стоях и гледах счупената рамка. Битката беше спечелена. Войната тепърва започваше.
Глава 6: Желязната Kристина
Адвокатската кантора на Kристина не беше пищна. Беше на малка, тиха уличка, в стара сграда. Но вътре всичко беше безупречно подредено, в сиво и стомана. Точно като самата нея.
Тя беше жена на около четиридесет, с коса, прибрана в стегнат кок, и очила с тънки рамки. Очите зад тях бяха най-проницателните, които бях виждала.
Поздрави ни хладно, но учтиво, и посочи столовете. Павел беше дошъл с нас за подкрепа. Марин изглеждаше като призраK.
„Павел ми изложи накратко фактите“, започна тя, без да губи време. „Но искам да ги чуя от вас. И двамата. Господине“, тя се обърна към Марин, „колко дължите и на кого?“
Марин извади един смачкан лист от джоба си. Kристина го взе, сложи си очилата и започна да чете. Лицето ѝ не трепна.
„Три фирми за бързи кредити. Обща главница от осемдесет хиляди. С натрупаните лихви и неустойки за просрочие… говорим за около сто и тридесет хиляди. Поне.“
Марин издаде задавен звук.
„Измамата с инвестициите“, продължи тя. „Имате ли документи?“
„Всичко беше онлайн“, промърмори Марин. „Имейли. Един договор в PDF, който…“
„Който вероятно не струва и хартията, на която не е отпечатан“, довърши тя. „Ивайло. Имате ли пълните му данни?“
„Не“, призна Марин. „Само телефонен номер и имейл.“
„Които вече са невалидни, предполагам“, каза Kристина. „Павел, провери ли фирмата?“
„Обявена е в несъстоятелност преди три дни. Адресът е пощенска кутия. Няма следи“, каза брат ми.
Kристина кимна. „Класика. Добре. Полицията ще се занимае с това, но не очаквайте чудеса. Парите са изчезнали. Вероятно са изпрани през десетки офшорни сметки. Нашият проблем не е Ивайло. Нашият проблем са тези“, тя почука по листа с кредитите. „Те са реални. И ще си искат парите.“
„Те могат ли… могат ли да ми вземат апартамента?“, попита Марин.
„Онзи, прехвърленият от майка ви? Не. Той е чист. Но могат да запорират магазина. Могат да запорират бъдещите ви доходи. Могат да ви превърнат в роб до края на живота ви.“
„А мезонетът?“, попитах аз. „Този, за който аз съм поръчител?“
Тук Kристина вдигна поглед към мен. „Ето тук става сложно. Ипотеката е към банка. Тя е обезпечена. Докато вноските се плащат, банката е доволна.“
„Но аз нямам пари да ги плащам!“, извика Марин. „Магазинът е празен! Десислава… тя плащаше вноската от нейната заплата.“
„Която заплата вече я няма“, заключи Kристина. „Значи до месец банката ще започне процедура. И тъй като вие, госпожо“, тя ме погледна, „сте солидарен длъжник, те ще дойдат при вас. Ще запорират вашата пенсия. Ще поискат да продадете вашия имот, за да покриете дълга на сина си.“
Ето го. Кошмарът, от който се страхувах.
„Какво можем да направим?“, попитах аз.
Kристина се облегна назад. „Има два пътя. Първият е бавен и мъчителен. Обявявате личен фалит, Марин. Това е нова процедура, сложна е. Ще загубите всичко. Ще имате синдик, който ще управлява всяка стотинка, която изкарвате през следващите пет години. Майка ви ще трябва да се бори с банката, вероятно ще загуби апартамента си, за да покрие ипотеката, и след това ще съди вас за парите си. Грозна, дълга семейна война.“
Марин пребледня още повече.
„Вторият път“, продължи тя, „е хирургически. Бърз, чист и болезнен.“
„Слушаме ви“, каза Павел.
„Майка ви“, каза Kристина, сочейки ме, „е поръчител. Но тя също така е и кредитор. Марин ѝ дължи пари, нали?“
Погледнах я. „Ами, давала съм му. За децата, за…“
„Не, не така. Официално. Имате ли записи?“
Поклатих глава.
„Тогава ще създадем такива. Днес Марин ще подпише запис на заповед. Ще ви дължи… да кажем, сто хиляди лева. Парите, които сте му дали през годините, за да спасява бизнеса си, без знанието на съпругата си. Заем, който сега е станал изискуем.“
„Но аз не съм…“, започна Марин.
„Млъкни, Марин“, прекъсна го Павел.
Kристина продължи. „С тази запис на заповед, майка ви става официален кредитор. Тя може да поиска запор върху единствения му ценен актив – апартамента, който му е дарила. Тъй като той не може да плати, тя, като кредитор, ще придобие имота по давност или чрез съдия-изпълнител, за да си върне дълга. Това ще стане преди фирмите за бързи кредити да са се усетили.“
„Аз… аз да взема апартамента на сина си?“, попитах аз, макар че сърцето ми биеше учестено.
„Вие ще спасите апартамента от истинските лешояди“, каза Kристина. „Имоти, придобити чрез дарение, са лично притежание. Десислава няма дял. Така спасявате покрива над главата на внуците си. Магазинът ще бъде изгубен. Мезонетът също. Банката ще го вземе. Но тъй като вие вече няма да имате собственост на ваше име (защото ще сте я ‘продали’, за да покриете ипотеката), а Марин ще е гол като пушка, банката няма да може да си събере парите от вас. Ще отпише част от дълга, ще продаде мезонета и толкова.“
Това беше… гениално. И ужасяващо.
„Това не е ли незаконно?“, попитах.
„На ръба е“, призна Kристина. „Но не повече от това, което Десислава и Ивайло са направили. Това е самозащита. Вие избирате, госпожо. Дали да спасите семейния имот, или да оставите лихварите да го разкъсат, докато банката вземе вашия собствен.“
Погледнах към Марин. Той гледаше в пода.
„Мамо“, каза той. „Направи го. Моля те. Аз… аз не заслужавам този апартамент. Аз не заслужавам нищо. Но децата… Петър и Лилия… те не трябва да остават на улицата.“
Кимнах.
„Добре. Да го направим.“
Kристина извади бланка. „Знаех си, че сте разумен човек.“
Глава 7: Разчистване на развалините
Следващият месец беше ад.
Kристина беше като фурия. Записът на заповед беше подписан и входиран. Процедурата по прехвърлянето на апартамента беше задействана. Фирмите за бързи кредити започнаха да звънят. Първо учтиво, после заплашително. Марин беше инструктиран да не говори с тях и да препраща всичко към Kристина. Тя им изпрати официални писма, с които ги уведомяваше, че клиентът ѝ оспорва дължимостта на сумите поради измама и че се готви да обяви личен фалит. Това ги спря за момент. Даде ни глътка въздух.
Банката също се обади. Първата вноска по ипотеката беше просрочена. Аз отидох на среща с тях. Обясних им, с възможно най-много сълзи и треперещ глас, как синът ми е станал жертва на брутална измама, как снаха ми го е напуснала, и как аз, пенсионерка, нямам никакъв начин да покрия този огромен дълг. Те бяха съпричастни, но твърди. Процедурата започваше.
Междувременно Десислава също беше наела адвокат. Дойде съдебна призовка. Тя искаше развод, попечителство над Лилия (Петър беше пълнолетен) и половината от апартамента на Марин, както и от магазина.
На следващата среща Kристина се изсмя.
„Тя няма никакъв шанс. Магазинът е на фирма, която е във фалит и задлъжняла до уши. Апартаментът е придобит по дарение от вас, преди брака. Той е изцяло на Марин. А докато тя се усети, той вече няма да е на Марин, а отново ваш, заради дълга му към вас. Тя ще получи нула. Нейният адвокат сигурно вече ѝ го е обяснил.“
И наистина, скоро Десислава започна да звъни. Не на мен. На Марин. Плачеше. Молеше го за прошка. Казваше, че Ивайло я е измамил и нея, че я е изоставил, че няма къде да отиде.
„Не ѝ вярвай, Марин“, казах му аз.
„Знам, мамо. Вече знам.“
Той беше започнал работа. Павел му намери място като складов работник в компанията, в която работеше. Беше тежка, физическа работа, за минимална заплата. Но всяка вечер Марин се прибираше у дома – в апартамента, който вече беше мой – смъртно уморен, но по-спокоен. Той плащаше сметките. Аз купувах храната.
Петър се прибираше през уикендите от университета. Той беше нашият тих център. Сядаше, учеше си изпитите и понякога просто говореше с баща си. За лекции, за момичета, за всичко друго, но не и за пари. Лилия, от друга страна, беше проблем.
Тя беше на шестнадесет. Беше бясна. Беше бясна на баща си, че е „провалил всичко“. Беше бясна на мен, че съм „откраднала круиза“. Беше бясна на майка си, че я е изоставила. Тя се затвори в стаята си, спря да учи и започна да се среща тайно с майка си.
„Лилия, не можеш да се виждаш с нея. Тя… тя не ти влияе добре“, опита се Марин.
„Ти ли ще ми кажеш? Ти, който съсипа всичко? Мама поне имаше мечти! А ти? Ти си просто един провал!“, изкрещя тя и избяга.
Марин седна на дивана и аз видях как онази празнота отново се връща в очите му.
„Това няма да свърши, нали, мамо?“, попита той.
„Ще свърши, Марин. Но ще отнеме време. Раните трябва да зараснат.“
През онази нощ взех решение. Продадох колата си. Беше стара, но вярна. Със сумата платих на Kристина, а остатъка заделих.
Една вечер седнах с Петър.
„Пепи, ти си почти мъж. И си най-умният от всички ни. Искам да те питам нещо. Баща ти е съсипан. Лилия е изгубена. Аз съм стара. Какво да правим?“
Той ме погледна изпитателно.
„Трябва да се махнем оттук, бабо. Всички. Този апартамент е пълен с призраци. Татко трябва да започне на чисто. Лилия има нужда от среда, в която да не е ‘дъщерята на измамницата и провала’.“
„Да се махнем? Къде да отидем?“
„Павел. В неговия град. Той ще помогне на татко. Лилия ще е в ново училище. А ти… ти ще си починеш.“
„Ами университетът ти?“
„Аз мога да се прехвърля. Или да пътувам. Ще се оправя. Но те няма.“
Той беше прав.
Глава 8: Новото пристанище
Продажбата на апартамента отне три месеца. Тъй като вече беше мой и чист от тежести (с изключение на моралните), сделката стана бързо. Купувачи бяха младо семейство, което ми напомни за Марин и Десислава преди двадесет години. Стиснах им ръце и им пожелах щастие.
Парите бяха добри. Покрих ипотеката на мезонета. Банката беше доволна да си получи парите и да затвори случая. Мезонетът беше продаден на търг, но това вече не беше мой проблем. Платих последните дългове на магазина на Марин към доставчици. Не към лихварите – тях Kристина ги беше отбила с обявяването на фалита.
Остана достатъчно за първоначална вноска.
Павел ни намери къща. Малка, с двор, в покрайнините на неговия град. Не беше луксозна, но беше светла. Имаше две спални на горния етаж и една малка на долния.
„Тази ще е за теб, мамо“, каза Марин. „Близо е до градината. Да си пиеш кафето.“
Настанихме се. Марин започна постоянна работа във фирмата на Павел, този път като администратор. Лилия тръгна на ново училище. Беше сърдита първия месец, но скоро намери нови приятели. Шокът от смяната на средата я извади от апатията.
Петър се прехвърли в тамошния университет. Продължи да учи право.
Една вечер седяхме тримата с Марин и Петър на верандата. Лилия беше на кино с приятелки.
„Чух се с Десислава“, каза Марин тихо.
Спрях да дишам.
„Работи като сервитьорка в едно крайпътно заведение. Ивайло е изчезнал от страната. Каза, че съжалява. Иска да види Лилия.“
„Ще ѝ позволиш ли?“, попитах аз.
Марин ме погледна. В очите му вече нямаше празнота. Имаше умора, но и… твърдост.
„Да. Ще ѝ платя билета да дойде за уикенда. Ще спи в хотел. Лилия има нужда да види майка си. И има нужда да види каква е станала майка ѝ.“
Той беше станал мъж. Най-сетне.
„А ти, мамо?“, попита ме Петър. „Какво ще правиш сега? Пак ли ще си ни детегледачка?“
Усмихнах се. Този път истински.
„Не. Утре отивам да разгледам една малка клиника в центъра. Търсят си консултант-педиатър на половин работен ден. И мисля да си резервирам нов круиз.“
„Сама?“, попита Марин с лека усмивка.
„Абсолютно сама“, казах аз. „Но този път мисля да ви дам правилния час за изпращане.“
Погледнах към градината. Беше пълна с цветя, които аз бях засадила. Слънцето залязваше. Бях загубила един апартамент, бях си върнала друг, бях платила дългове, бях разбила едно семейство и бях събрала друго.
Бях на шестдесет и осем. И животът ми тепърва започваше.