Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Най-старият тираджия на Острова! На 90 работи по 12 часа на ден, няма нито един инцидент!
  • Новини

Най-старият тираджия на Острова! На 90 работи по 12 часа на ден, няма нито един инцидент!

Иван Димитров Пешев януари 13, 2023
aistosariaskdas.png

90-годишният енергичен шофьор на камион, който е обявен за най-възрастния британски шофьор на камион и работи на 12-часов работен ден, казва, че докато се чувства в добра форма, ще продължи да работи.
След преглед от лекаря си Брайън Уилсън, който през март навършва 91 години, е получил отговор, че може да продължи да работи поне още една година.

Г-н Уилсън започва кариерата си като шофьор на камион през 1953 г., когато започва да доставя бензин за Esso.

70 години по-късно бащата на четири деца все още се събужда в 4 часа сутринта за 12-часовите си смени, когато доставя на различни места в Обединеното кралство, като Рочдейл, Бирмингам и Нюкасъл.

Също като камиона си, Брайън се нуждае от пълен здравен преглед от лекаря си всяка година, който му позволява да шофира по пътищата.

Не изпускай тези оферти:

След като е преминал годишния преглед, Брайън казва, че се радва, че все още не му се налага да слага спирачки на кариерата си.

„Ами ако се чувствам достатъчно здрав, тогава ще продължа, въпреки че съм на голяма възраст“, казва той. „Трябва да ходя всяка година и се радвам, че издържах.“

Брайън започва да се занимава с бронирани камиони по време на националната си служба през 1950 г., когато е настанен в Германия, преди първата му работа като шофьор в Esso.

След това работи в транспортната компания на баща си, E. Wilson & Sons, и в крайна сметка поема фирмата, когато баща му умира през 70-те години на миналия век, и оттогава я управлява.

Брайън от Шефилд е навъртял милиони километри през годините, но сега се ограничава до „кратки пътувания“ – около 150 мили.

Той казва: „Всичко зависи от това колко съм зает, но тази седмица бях зает. Работя всеки ден и вероятно тази седмица ще работя повече от 40 часа.

„Утре ще работя около 12 часа, тъй като ще тръгна за Бирмингам около 5 часа сутринта, а когато се върна, ще е 17 часа, но вече свикнах.

„Работя за себе си и нямаше да го правя, ако работех за някой друг. Толкова съм свикнал с тази работа, че просто продължавам да я върша.“

Въпреки че шофира повече от 70 години, Брайън обмисля да се пенсионира през следващата година и планира да отиде в Тайланд със съпругата си Мейвис, на 89 години, с която се запознава, когато е на 15 години на панаир.

„Може би ще се пенсионирам догодина, но не знам, защото всичко зависи от това как е жена ми, която навършва 90 години“, казва той.

„Но когато се пенсионирам, искам да отида в Тайланд за няколко месеца, защото едно от момчетата ми живее в Тайланд. Той има собствен бизнес там и е там от около 15 години.

„Били сме около шест пъти, но през последните пет години не сме били там заради Covid, всъщност не сме били никъде заради него.“

Двойката се омъжва шест години след първата си среща и Мейвис, която според Брайън се е пенсионирала „преди години“, го насърчава да продължи да работи.

Той казва: „Тя ми казва да продължа, докато все още се чувствам достатъчно здрав. Освен това заради всички сметки за газ и електричество, които се увеличават, трябва да продължа да работя.“

Удивително е, че Брайън никога не е имал злополука през всичките си десетилетия на шофиране, а най-дългият период, в който е отсъствал от работа, е седем седмици, когато си счупил крака на 40-годишна възраст.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Армани показа как трябва да се обличат обикновените жени, а не претенциозните модели-10 съвета за стил от топдизайнера
Next: Дават безплатни климатици на хората, които имат един или по-малко

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.