Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Най-страховитото място в България крие неподозирани и мистериозни тайни
  • Новини

Най-страховитото място в България крие неподозирани и мистериозни тайни

Иван Димитров Пешев юни 21, 2023
gallqlwrworowrwrw.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Мистична и тайнствена – Дяволското гърло е позната като най-страховитата пещера в България. Славата ѝ се носи не просто заради демоничното име, но и поради куп легенди и загадки, които се пазят дълбоко в сърцето на подземното царство.

Една от най-озадачаващите тайни на пещерата е, че всичко, което влезе във водите, не се появява на изхода ѝ. В опит да разгадаят мистерията двама водолази загубват живота си.

През 1970 година 21-годишната Сияна и 29-годишният ѝ колега Евстати решават да се гмурнат през сифона на пещерата, което обаче завършва трагично. Днес за подвига им свидетелства паметна плоча. А някои тайни на пещерата остават неразгадани и до днес, за да събуждат любопитството на вперените в устрема си да се изкачат отново на повърхността.

Сгушена в прегръдката на Родопите близо до село Триград, пещерата е обградена от живописни картини, които само природата може да нарисува. Дяволското гърло е мястото, където според легендата тракийският певец Орфей идва, за да върне към света на живите своята любима Евридика. Това е феномен, в който водата поглъща буквално всичко.

Трагична е славата ѝ и заради гибелта на двама водолази, опитали да разгадаят тайните на пещерата. За забележителността екскурзоводите разказват, че е пропастна пещера. Входът ѝ наподобява дяволска глава, в чието гърло любопитните посетители се спускат. След дългия тунел при началото на пещерата се открива Бучащата зала. Образът на дяволска глава, издялкан в камъка, изпъква насреща. А от дясно върху скалите е изобразена и фигурата на Орфей в цял ръст.

Залата е наречена така заради грохота, който ревящата вода издава. Всъщност там се намира най-високият подземен водопад на Балканите с пад на водата от 42 метра. Според изчисленията в огромното пространство на залата може да се побере храм „Св. Александър Невски“. Пещерата не се слави със сталактити и сталактони заради относително младата ѝ възраст.

Приключението обаче се крие в 301 стъпала, които отвеждат към „горната земя“. По пътя към изхода на нагоре покрай виещите се стъпала се намира малко изворче с издълбан олтар на Богородица. Тук посетителите спират, за да хвърлят монета и да си пожелаят нещо.

Легедната гласи, че след като Орфей се отправил към царството на мъртвите, за да си върне своята любима, той бил принуден да върви пред нея по пътя към земния свят, без да се обръща.

В омая си обаче гласовитият музикант нарушава обещанието, за да зърне своята съпруга. В този миг Евридика потънала в мрака, а към лъча светлина Орфей бил принуден на продължи сам. Заради загубата даровитият тракиец избухва в сълзи, а от тях бликнал изворът, който днес може да бъде видян в Дяволското гърло.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Всички плачат заради думите на този 90-годишен дядо от Кърджали
Next: Директно от Слънчев бряг: Такива цени няма и по детските лагери

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.