Наследих малка къща край морето от баба ми. Не беше голяма, но беше уютна и пълна със спомени. Между работа, сметки и грижите за децата през цялото лято, така и не успяхме да си позволим истинска почивка. Затова им обещах: „Само почакайте. Когато дойде есента, ще си направим наше собствено приключение.“
В онази събота натъпкахме раниците със закуски, взехме банските и потеглихме. Ники беше настанен на задната седалка и свиреше с уста, докато Мила броеше облаците и измисляше имена за всеки от тях. Стефан караше мълчаливо. Беше уморен напоследък, изнервен, с поглед, който сякаш все бягаше към някаква невидима точка.
Аз си представях как отварям прозорците, за да влезе соленият въздух, как седим на верандата с горещо какао и гледаме как вълните се разбиват в брега. Баба Вера винаги казваше, че морето не пита дали си готов, то просто идва и те учи да дишаш по друг начин.
Само че в момента, в който отключих входната врата, сърцето ми се сви.
Първо усетих миризмата. Застояла бира, цигарен дим и нещо кисело, неприятно. Пристъпих вътре и пребледнях. Навсякъде имаше боклуци. Празни бутилки покриваха плотовете, килимът лепнеше под краката ми, а масичката за кафе беше счупена и захвърлена в ъгъла. Старият люлеещ се стол на баба ми, същият, на който тя ме люлееше и ми пееше, лежеше преобърнат, с отчупен крак.
„Мамо… какво е станало тук?“ прошепна Мила и стисна ръката ми.
Не успях да отговоря. Обикалях стая след стая като в сън. Преобърнати лампи, петна по дивана, прозорец, оставен открехнат, сякаш някой е влизал или излизал през него.
И тогава го чух.
Нисък, странен, глух звук, идващ от задната стая.
Пулсът ми се ускори. Обърнах се към децата и тихо казах: „Не мърдайте. И не говорете.“
Стефан вече беше направил крачка напред, но аз го хванах за ръката. Странно, той не се стресна. Сякаш очакваше да се случи нещо.
Сърцето ми блъскаше в гърдите, докато се промъквах по коридора. Спрях пред спалнята и бавно отворих вратата.
И там беше тя.
Излегнала се в леглото на баба ми, с мръсните си обувки върху завивките. Косата ѝ беше разрошена, по бузата ѝ имаше следа от размазан грим. Отворената ѝ уста издаваше същия глух звук. Спеше тежко, като човек, който е бягал дълго от нещо.
В главата ми проблесна една мисъл, която не исках да призная.
Къщата не беше празна.
Къщата беше превзета.
Глава втора
Стефан се приближи пръв. Не към мен, а към леглото. Застана до непознатата, наведе се, сякаш искаше да провери дали диша. После се изправи и прошепна: „Трябва да я събудим.“
„Не!“ изсъсках аз. „Първо децата.“
Върнах се назад и закрих с тялото си коридора, като да можех да спра всяко зло само с рамене. Ники беше пребледнял. Мила беше стиснала раницата си като спасителна жилетка.
„Отивате навън. Сега. Седнете до колата. И не мърдайте.“
„Ама…“ започна Ники.
„Сега“, казах по-тихо, но така, че гласът ми да не търпи възражение.
Децата се изнизаха. Чух как външната врата се затваря. Останах сама със Стефан и с онази непозната в леглото на баба.
Стефан ме погледна. Очите му бяха сухи. Нямаше паника. Имаше напрежение, свито като пружина.
„Познавам ли я?“ попитах, без да искам да звуча като човек, който се страхува от отговора.
„Не“, каза той, но думата му излезе прекалено бързо.
Приближих се и видях по нощното шкафче празна кутия от таблетки и две намачкани салфетки. На пода, до леглото, имаше дамска чанта, разтворена, сякаш някой е ровил вътре в паника. Под чантата се подаваше лист, прегънат на четири.
Навеждайки се, усетих отново смрадта на цигари. Стиснах листа и го разгънах.
Беше разписка. На нея пишеше сума, дата и име.
Името беше „Борис“.
Сърцето ми заби в ушите. Борис беше братът на майка ми. Човекът, който винаги се появяваше само когато имаше нужда от нещо. Човекът, който последно беше виждал баба Вера месеци преди да си отиде, а после изчезна като следа в пясъка.
„Какво прави Борис тук?“ попитах.
Стефан погледна разписката и челюстта му се стегна.
„Не знам“, каза той, но гласът му изведнъж стана по-дълбок. „Елена, нека първо изведем тази жена навън.“
Точно тогава непознатата се размърда. Очите ѝ се отвориха на цепка. Погледът ѝ се плъзна по мен, после по Стефан, и внезапно стана широко отворен, остър, буден.
Тя изписка, метна се назад и започна да търси нещо с ръце, като човек, който очаква удар.
„Не ме пипайте!“ извика тя. „Не ме връщайте при него!“
„Кой?“ попитах аз.
Тя сви колене към гърдите си. В гласа ѝ се появи отчаяние, което не можеш да изиграеш.
„Борис“, прошепна тя. „Той каза, че къщата вече е негова.“
И докато думите ѝ се разпадаха в тишината, зад прозореца се чу трясък.
Някой беше на двора.
И идваше към нас.
Глава трета
Стефан се обърна рязко към прозореца. Аз направих крачка назад, сякаш подът се беше отдръпнал под мен. Непознатата скочи от леглото с такава бързина, че обувките ѝ изскърцаха по дъските, и се залепи за стената, сякаш се надяваше да се слее с нея.
„Тихо“, казах, но гласът ми се пречупи.
Чух стъпки по дървените стъпала на верандата. После дръжката на входната врата се раздвижи.
Ключ.
Някой имаше ключ.
Погледнах Стефан. Той вече беше тръгнал към коридора. Хванах го за китката.
„Не“, прошепнах. „Обади се.“
Той извади телефона си, но екранът светна с пропуснати обаждания. Много. И всички от един номер, който не беше запаметен.
Вратата се отвори.
На прага стоеше мъж с широки рамене и скъпо палто, което нямаше място в тази мръсотия. До него беше друга фигура, по-ниска, със стегната коса и поглед, който измерваше стаите като инвентар.
Мъжът влезе без да пита. Гледаше така, сякаш къщата му принадлежеше отдавна.
„Кои сте вие?“ попита той на чист български, но с лек акцент, който звучеше като чужденец, научил езика с упорство.
„Аз съм Елена“, казах. „Това е моята къща.“
Той се усмихна кратко, без топлина.
„Не“, отвърна. „Това е моята къща.“
Жената до него отвори папка и извади листове. Подаде ги напред.
„Документите“, каза тя. „Нотариално заверени. Прехвърляне. Продажба. Всичко е законно.“
Погледът ми се замъгли. Видях печати, подписи, дати. И едно име, което ме удари като камък.
Борис.
Мъжът се представи: „Ричард.“
Жената добави: „Кейт.“
Непознатата в спалнята изведнъж се разплака тихо, без звук, само с треперене на раменете.
„Виждате ли?“ каза Ричард, сякаш това доказваше нещо. „Вашият човек… Борис… ми продаде имота. Платих. И сега тук има проблем. Вие сте проблем.“
„Борис не е мой човек“, изсъсках. „И баба ми никога не би продала тази къща.“
Кейт повдигна вежда, сякаш слуша наивно дете.
„Тогава ще го решим в съда.“
Стефан стоеше до мен и мълчеше. Това мълчание ми бодеше кожата.
„Къде е Борис?“ попитах Ричард.
Ричард сви рамене. „Не отговаря. Но парите… парите ги взе. И аз не съм човек, който оставя така.“
Очите му се плъзнаха към Стефан и там се задържаха миг по-дълго, отколкото трябва. Сякаш вече го познаваше.
Сякаш вече го беше виждал.
„А това момиче?“ попитах и посочих непознатата.
Кейт отговори вместо него: „Лора. Беше наета временно. Да пази къщата, докато се приключи с ремонта. Очевидно не се справя.“
Лора се разтрепери.
„Не съм пазач“, прошепна тя. „Аз… аз…“
„Тихо“, отряза я Кейт.
И тогава, в този миг, усетих, че истината е много по-дълбока от мръсните бутилки и счупената масичка.
Къщата беше само началото.
Ако я загубех, щях да загубя нещо повече от тухли и дърво.
Щях да загубя последната връзка с баба Вера.
И някой много държеше това да се случи.
Глава четвърта
Изведох децата към колата и ги накарах да седнат вътре, заключени, с телефон в ръцете на Мила и обещание да звънне, ако види нещо. Ники беше със стиснати устни, горд, че не плаче, но очите му бяха влажни.
Върнах се в къщата. Ричард и Кейт вече бяха в дневната. Разглеждаха витрината с бабините чаши, която беше оцеляла по чудо, и говореха тихо, сякаш правеха оценка на щетите.
Стефан стоеше до прозореца и гледаше навън, без да вижда.
„Елена“, каза той, когато се приближих. „Нека не правим сцени. Ще се обадим на адвокат. Ще се изясни.“
„Ще се изясни?“ повторих. „Ти видя ли тези документи? Това е кражба. Това е измама.“
Той потрепна. В този жест имаше вина.
„Защо не ми каза, че Борис е идвал тук?“ попитах.
Стефан ме погледна. Устните му се разтвориха, затвориха се. После въздъхна.
„Не съм знаел.“
Не му повярвах.
Лора седеше на пода в ъгъла на коридора, като дете, което чака наказание. Приближих се и приклекнах до нея.
„Лора“, казах, колкото можех по-меко. „Кой си ти? И какво правиш тук?“
Тя погледна към дневната, сякаш се страхуваше Кейт да не я чуе, и прошепна: „Уча в университет. Нямам пари. Борис обеща работа. Каза, че ще чистя, ще подреждам, ще получа заплата. После доведе хора… започнаха да пият. Той се ядосваше, когато питах за пари. Една нощ…“
Тя преглътна. Очите ѝ се напълниха със сълзи.
„Една нощ ме заключи. Каза, че ако избягам, ще ме намери. Каза, че има хора. Че им дължи. Че аз съм му длъжна.“
Стиснах зъби.
„Имаш ли телефон?“ попитах.
Тя поклати глава. „Взе ми го.“
Кейт се появи на прага на коридора. Усмивката ѝ беше гладка.
„Не натоварвайте момичето“, каза тя. „Тя е свидетел на сделката. Това е важно.“
„Свидетел на какво?“ изправих се аз. „На това как Борис продава чужд имот?“
Ричард се приближи. Лицето му беше спокойно, но в очите му имаше студ.
„Вие не разбирате“, каза той. „Аз не съм тук да ви споря. Аз съм тук да си взема своето. Или ще се договорим… или ще стане грозно.“
„Това е заплаха?“ попитах.
Кейт отговори вместо него: „Това е реалност.“
Точно тогава телефонът на Стефан звънна.
Той погледна дисплея и пребледня така, сякаш някой му беше казал, че земята се е отворила.
„Кой е?“ попитах.
Стефан се отдръпна, обърна се и прошепна: „Даниела.“
И когато чу това име, нещо в мен се скъса.
Защото аз не познавах никаква Даниела.
А по начина, по който той държеше телефона, разбрах, че тя познава него много добре.
Глава пета
Стефан излезе навън, за да говори. Аз останах в къщата с Ричард, Кейт и Лора, която се беше свила още повече, сякаш стените се приближаваха.
„Кой е Стефан за вас?“ попита внезапно Ричард.
Тонът му беше небрежен, но въпросът беше нож.
„Съпругът ми“, отвърнах.
Кейт леко наклони глава, сякаш сравняваше това с нещо, което знае.
„Интересно“, каза тя. „Тогава би трябвало да знаете, че той има проблеми.“
„Какви проблеми?“ гласът ми излезе пресипнал.
Ричард се усмихна едва забележимо.
„Дългове“, каза. „Хора, които чакат. Банки, които не чакат. И едно много глупаво решение.“
Погледнах към вратата, през която Стефан беше излязъл. Децата бяха в колата. Морето беше наблизо, но аз се чувствах като на дъното на кладенец.
„Нямате право да говорите за него“, казах.
„Имам право да говоря за всичко, което ме засяга“, отвърна Ричард. „А вашият Стефан… ме засяга.“
Лора изохка тихо. Погледът ѝ скочи към мен.
„Той не е лош“, прошепна тя, сякаш неволно. „Просто… Борис го натискаше. Чух ги да говорят. За заем. За подпис. За къщата.“
Светът се наклони.
„Какъв подпис?“ попитах.
Лора захапа устна. „Не знам. Само чух, че Борис каза: „Ако не подпишеш, ще загубиш всичко.“ И после Стефан каза: „Не мога да кажа на Елена.““
Кейт плясна с папката по дланта си.
„Стига приказки“, каза. „Госпожо Елена, имате два избора. Първият е да напуснете доброволно, да си вземете личните вещи и да не пречите. Вторият е да започнем процедура. Ще има полиция, ще има съд, ще има разходи. А вие не изглеждате като човек, който може да си ги позволи.“
„Не ме познавате“, казах аз.
„Познаваме хората по това какво губят“, отвърна тя. „Вие вече губите.“
В този момент Стефан се върна. Лицето му беше напрегнато, но се опитваше да изглежда спокойно.
„Елена“, каза тихо. „Трябва да тръгнем. Децата…“
„Коя е Даниела?“ прекъснах го.
Той замръзна. Очите му трепнаха.
„Колежка“, каза прекалено бързо.
„Колежка, която те кара да пребледняваш, когато ти звъни.“
Ричард и Кейт се спогледаха. Улових нещо като удовлетворение в тях.
„Не е моментът“, прошепна Стефан.
„Не е моментът?“ повторих. „Някой ни е откраднал къщата, непозната жена спи в леглото на баба ми, а ти ми казваш, че не е моментът?“
Стефан стисна зъби. После извади от джоба си смачкан лист.
„Елена…“ гласът му беше пречупен. „Има ипотека.“
„Какво?“ думата ми заседна.
„Върху нашето жилище“, каза той. „Взех кредит. За да покрия заем на Борис. Той… той ме притисна. И аз…“
Не чух края. В ушите ми заглъхна всичко, сякаш морето беше влязло в главата ми.
Погледнах го, и в този поглед имаше толкова много въпроси, че можеха да запалят къщата.
„Ти заложи дома на децата?“ прошепнах.
Стефан не отговори.
И тогава разбрах, че предателството не идва винаги отвън.
Понякога спи до теб.
Глава шеста
Тръгнахме. Не защото исках. А защото ако останех още минута в тази къща, щях да се сривам пред децата.
Когато се качих в колата, ръцете ми трепереха. Мила ме гледаше в огледалото, без да задава въпрос, но очите ѝ казваха всичко. Ники стискаше зъби и мълчеше, сякаш вече беше решил да мрази света, за да не плаче.
Стефан караше. Раменете му бяха напрегнати. Дланите му бяха бели на волана.
„Кой е Борис за теб?“ попитах след дълго мълчание.
„Никой“, каза Стефан. „Проблем.“
„Той е семейство“, отвърнах аз. „И ти му даде нашия дом.“
Стефан преглътна.
„Започна с малко“, каза тихо. „Борис ми даде идея за бизнес. Каза, че има връзки. Че можем да изкараме допълнително. Аз бях… бях отчаян. Работата ми беше несигурна. Сметките растяха. Децата…“
„Не смей да използваш децата като оправдание.“
Той замълча. После изрече името, което не исках да чуя отново.
„Даниела е от банката.“
В гърлото ми се надигна горчивина.
„Тя ли ти уреди кредита?“
„Да.“
„И само това ли беше между вас?“
Стефан не отговори веднага. Тази пауза беше по-страшна от всяка дума.
Мила изпусна тихо хлипане. Ники се обърна към прозореца.
„Елена“, прошепна Стефан. „Съжалявам.“
„Съжалението не плаща ипотека“, казах. „И не връща къща.“
Той сви устни.
„Ще го оправя.“
„Как?“ попитах. „С още тайни?“
Стефан натисна спирачките по-рязко, отколкото трябва. Колата подскочи. Децата се стреснаха.
„Не мога да говоря пред тях“, каза той.
„Тогава не спирай“, казах. „Карай и слушай. Те и без това вече чуха достатъчно.“
Стефан преглътна. После каза нещо, което не очаквах.
„Борис не го прави само заради парите.“
„А заради какво?“
„Защото баба Вера имаше нещо.“
Сърцето ми удари.
„Какво?“
Стефан издиша.
„Документи. Нещо свързано с наследство. С голяма сума. Ричард… Ричард не е просто купувач. Той е инвеститор. Иска земя. Иска достъп. Иска сделка, която не може да направи чисто.“
„Откъде знаеш това?“
Стефан ме погледна за секунда, преди да върне очи на пътя.
„Защото Борис ме заведе на среща. С тях.“
Светът отново се наклони.
„Ти си ги познавал“, прошепнах.
Той не отрече.
И в този миг, докато децата мълчаха зад нас като малки свидетели на сриването на един дом, аз си обещах нещо.
Никой няма да ми вземе къщата край морето.
Никой.
Дори ако трябва да се изправя срещу собственото си семейство.
Глава седма
Още същата вечер намерих адвокат. Името му беше Виктор. Препоръча ми го една колежка, която веднъж беше имала спор за наследство и беше спечелила, макар всички да ѝ казваха, че е невъзможно.
Виктор ме прие без излишни приказки. Беше висок, с уморени очи и глас, който не се опитваше да звучи уверено, а просто беше уверен.
„Разкажете ми всичко от началото“, каза.
Разказах. За къщата. За боклуците. За Лора. За Ричард и Кейт. За документите. За разписката с името на Борис. За ипотеката, която ме удари като шамар.
Виктор слушаше и си записваше. Понякога повдигаше поглед, сякаш проверяваше дали лъжа. Не лъжех. Истината ми беше достатъчно страшна.
„Имате ли завещание?“ попита.
„Баба ми беше стриктна“, казах. „Имаше документи, но след смъртта ѝ… Борис беше в къщата. Той каза, че е подредил всичко. Аз му повярвах. Бях в шок. Погребение, грижи, деца…“
Виктор кимна.
„Грешка“, каза спокойно.
„Знам.“
„Но не е непоправима“, добави той. „Ще поискаме вписвания, ще проверим нотариуса, ще видим подписите. Ако има подправяне, има шанс. Ако има натиск, има шанс. Ако има злоупотреба…“
Той спря за миг и ме погледна по-внимателно.
„Ако вашият съпруг е участвал…“
„Не“, казах твърде рязко, а после се почувствах глупаво, защото вече не бях сигурна в нищо. „Той… той е бил манипулиран.“
„Манипулацията не отменя подпис“, каза Виктор. „Но може да промени тежестта.“
Стиснах ръце в скута си.
„И какво правим?“
„Първо“, каза Виктор, „трябва да намерим Борис. Второ, трябва да намерим Лора и да я убедим да свидетелства. Трето, трябва да проверим дали баба ви е имала други наследници.“
„Други наследници?“ повторих.
Виктор се облегна назад.
„В наследствените дела винаги има още някой“, каза. „Понякога човек, за когото никой не говори. Понякога тайна, която е била заровена с години.“
Сякаш почувствах как баба Вера ме гледа отнякъде и мълчи.
„Няма други“, казах.
„Сигурна ли сте?“ попита Виктор.
И аз не отговорих. Защото изведнъж си спомних нещо.
Като дете бях намирала писма в люлеещия стол. Баба Вера ме беше скастрила нежно и ми беше казала да не ровя там, защото „някои думи са по-остри от нож“.
Тогава не разбирах.
Сега разбирах, че може би ножът още беше вътре.
„Искам да отида пак в къщата“, казах.
Виктор поклати глава.
„Не сама. И не без план.“
„Тогава елате с мен“, казах.
Той ме погледна за миг. После въздъхна.
„Добре“, каза. „Но ако се появи Ричард, ще говорим само аз.“
Излязох от кантората му с чувство, че за първи път от дни дишам.
И все пак, в гърдите ми стоеше едно изречение, което не ме оставяше.
Никой не трябваше да знае какво е скрила баба Вера.
А Борис явно знаеше.
И Ричард явно също.
Глава осма
На следващия ден се върнахме в къщата край морето. Без децата. Оставих ги при майка ми, която не задаваше въпроси, но очите ѝ ме гледаха така, сякаш вече усещаше буря.
Стефан искаше да дойде. Казах му да остане. Не можех да го гледам, без да усещам как в мен се надига гняв.
Отидох с Виктор.
Когато наближихме, видяхме, че пред къщата има друга кола. Черна, лъскава. И някой стоеше на верандата с цигара.
Лора.
Когато ни видя, изхвърли цигарата и се втурна към нас, сякаш сме последното ѝ спасение.
„Те са вътре“, прошепна. „Кейт каза, че ако говоря, ще ме унищожат. Ричард каза, че ще ми намери място, където никой няма да ме чуе. Аз… аз не мога повече.“
Виктор я погледна строго.
„Имаш ли какво да кажеш в съда?“
Лора кимна, а сълзите ѝ вече се стичаха.
„Да. Има нещо. Вътре… има каса. Борис я отвори една нощ. Извади пакет. Писма. И един документ. Ричард го взе. После Борис започна да пие още повече. И започна да крещи, че баба Вера го е измамила. Че му е оставила само срам.“
Виктор се напрегна.
„Къде е касата?“
Лора посочи към задната стая. „Под дъските. До люлеещия стол. Там, където подът скърца.“
Кръвта ми изстина.
Люлеещият стол.
„Искам да го видя“, казах.
Лора ме хвана за ръката. „Не влизайте така. Те са опасни.“
Виктор извади телефона си. „Ако има заплахи, ще ги документираме. Ще се обадя и за свидетелска защита, ако трябва.“
„Няма да успеете“, прошепна Лора. „Кейт има хора.“
„И аз имам закон“, каза Виктор.
Влязохме.
Дневната беше още по-разхвърляна. Някой беше ровил из шкафовете. Витрината беше отворена, чашите разместени. По пода имаше следи от кал.
От кухнята се чу смях. Сух, женски.
Кейт излезе, държейки чаша кафе, сякаш е у дома.
„А, адвокатът“, каза тя и се усмихна. „Колко навреме.“
Ричард се появи зад нея. Очите му се впиха в мен.
„Елена“, каза. „Вие не се отказвате.“
„Не“, отвърнах. „Това е къщата на баба ми.“
Ричард пристъпи напред.
„Тогава ще ви кажа нещо“, прошепна той, но достатъчно високо да го чуя ясно. „Баба ви не беше светица.“
Усетих как бузите ми пламнаха.
„Не знаете нищо за нея.“
„Знам, че е взела пари“, каза Ричард. „Знам, че е подписала нещо преди години. Знам, че Борис не е единственият, който има право тук.“
Виктор се намеси: „Господин Ричард, всякакви претенции се доказват с документи. Показвате ли ги?“
Кейт се усмихна и подаде лист, но този път листът не беше като предишните.
Беше копие на стар документ, избледнял, с подпис.
Подписът беше на баба Вера.
Аз го познах.
И точно тогава коленете ми омекнаха, защото разбрах, че това няма да е просто битка за една къща.
Това беше битка за истината за баба ми.
И истината можеше да ме убие, ако не внимавам.
Глава девета
Виктор взе копието и го разгледа внимателно. Не се впечатли от драмата, която Кейт се опитваше да създаде.
„Копие“, каза сухо. „Без оригинал. Без нотариална заверка. Без доказан произход.“
Кейт повдигна рамене. „Оригиналът е на сигурно място.“
„Тогава го представете в съда“, отвърна Виктор.
Ричард се усмихна. „Съдът е бавен. А времето е пари.“
Погледът ми падна върху люлеещия стол. Беше преместен. Не беше на мястото, на което баба го държеше. Кракът му все още беше счупен, но някой го беше подпъхнал под него така, че да стои.
„Какво търсехте?“ попитах.
Кейт направи крачка към мен, с усмивка, която беше като лед.
„Това, което не е ваше“, каза тя.
Лора стоеше зад нас и трепереше. Ричард я погледна и очите му се присвиха.
„Ти още ли си тук?“ попита.
Лора се сви.
Виктор застана между тях.
„Тя е свидетел“, каза. „И ако още веднъж я заплашите, ще подам жалба.“
Ричард се засмя тихо.
„Жалба“, повтори той, сякаш думата е смешна. „Господин адвокат, има неща, които не се решават с хартия.“
„Всичко се решава с хартия, когато има съд“, каза Виктор.
Докато те говореха, аз направих нещо, което не трябваше. Отидох към люлеещия стол.
Кейт веднага го забеляза.
„Не пипайте“, каза рязко.
„Това е моята къща“, отвърнах. „Ще пипам каквото искам.“
Навеждайки се, прокарах ръка по дървото. Усетих старата грапавина, която помнех от детството. Под седалката имаше процеп. Същият процеп, в който бях намирала писма.
Пъхнах пръсти. И извадих нещо.
Малък ключ.
Кейт застина. Усмивката ѝ изчезна.
Ричард се напрегна.
„Дай ми го“, каза той.
„Не“, отвърнах и ключът в ръката ми се почувства като последна надежда.
Лора прошепна: „Касата…“
Кейт направи крачка към мен. Виктор я спря.
„Не“, каза той спокойно, но твърдо. „Това вече е доказателство.“
Ричард ме гледаше с поглед, който не беше просто яд. Беше страх. За секунда видях в него не бизнесмен, а човек, който е дошъл твърде близо до нещо опасно.
„Елена“, каза по-ниско, „не отваряйте това.“
„Защо?“ попитах.
Той не отговори.
И точно тази тишина ме накара да тръгна към задната стая.
Подът наистина скърцаше до стената. Спомних си как баба ми се смееше и казваше, че това е „песента на къщата“. Сега песента звучеше като предупреждение.
Клекнах и започнах да търся. Под един стар килим, под наслоена прах, намерих метален ръб.
Каса.
Погледнах Виктор. Той кимна.
Поставих ключа. Завъртях.
Касата изскърца и се отвори.
Вътре имаше пакет писма, вързани с избеляла лента, една малка тетрадка и документ с печат.
Ричард изруга тихо, сякаш сам не искаше да го каже.
Кейт се хвърли напред, но Виктор я спря.
Аз извадих документа първа.
На него имаше имена.
И едно от тях не беше на баба Вера.
Беше непознато.
„Наследник“, прошепна Виктор, когато го прочете.
В мен се надигна студ.
Защото документът показваше, че баба Вера е оставила нещо на човек, когото никога не съм чувала.
И ако този човек съществуваше, цялата ми битка можеше да се обърне срещу мен.
А Ричард изглеждаше така, сякаш точно това чакаше.
Глава десета
Виктор прибра документа в папката си, като че ли държи не хартия, а горяща жар. Ричард се приближи, но не прекалено. Усещаше границата на закона, макар да се правеше, че не вярва в него.
„Какво пише?“ попита той.
„Ще го разберете в съда“, каза Виктор.
Кейт изсъска: „Това е кражба. Това е наша собственост.“
„Не“, отвърна Виктор. „Това е намерено в имот, чиято собственост се оспорва. Доказателство.“
Лора гледаше писмата, сякаш са призраци.
„Това са писмата, които Борис извади“, прошепна. „Това е. Това е причината.“
Аз взех тетрадката. На първата страница, с почерка на баба Вера, беше написано едно изречение.
„Ако четеш това, значи някой вече е излъгал.“
Дланите ми се изпотиха.
Разлистих. Вътре имаше записки, дати, имена, но не като дневник, а като признание, което е писано с ясното съзнание, че някой ден ще бъде намерено.
„Аз, Вера, не съм направила всичко правилно“, започваше.
Гласът ми се стегна. Не можех да чета на глас. Но очите ми поглъщаха редовете.
Баба Вера беше имала тайна връзка преди години. Мъж, чужденец, който е идвал и си е тръгвал. Оставил ѝ е пари и обещания. Оставил ѝ е и дете.
Дете, което е било дадено далеч, за да не бъде „унищожено от срам“.
Преглътнах.
„Борис знае“, пишеше по-нататък. „И ме изнудва. Иска повече. Иска всичко. Но аз няма да оставя къщата да бъде превърната в търговия. Ако някой се опита да я отнеме, търсете истинския наследник. Той има право. Но той има и избор. Ако избере да се откаже, къщата остава на Елена и децата ѝ. Ако не…“
Дъхът ми секна.
Значи баба Вера беше предвидила това.
И беше оставила вратичка.
Виктор погледна тетрадката и лицето му потъмня.
„Това променя всичко“, каза.
Ричард се засмя, но този смях беше напрегнат.
„Точно така“, каза той. „Това променя всичко. Защото ако има друг наследник, вашите претенции отслабват. И моите…“
„Вашите претенции са престъпни“, прекъсна го Виктор.
Кейт се намеси: „Ние имаме сделка. Имаме плащане. Борис е законен представител.“
„Не е“, казах аз, и гласът ми този път беше твърд. „Той е крадец.“
Ричард направи крачка назад. За пръв път видях, че не е само уверен. Той беше притиснат.
„Елена“, каза тихо, „вие не разбирате в какво се забърквате. Борис не работи сам.“
„Нито аз“, отвърнах и погледнах към Виктор.
Кейт ме прониза с поглед.
„Ще съжалявате“, каза.
И тогава, без предупреждение, в къщата угасна токът.
Всичко потъна в мрак, а в този мрак се чу звук на метал.
Като нож, който се отваря.
Лора изписка.
Аз усетих как нечия ръка ме дръпна назад.
И някой прошепна до ухото ми: „Не гледай.“
Но аз вече гледах.
И видях силует в коридора, който не беше нито Ричард, нито Кейт, нито Виктор, нито Лора.
Борис беше дошъл.
И не беше сам.
Глава единадесета
Мракът беше гъст, като дим. За миг никой не се движеше, сякаш всяко движение можеше да запали бомба. После Виктор извади фенерчето от телефона си и светлината се разля по стените.
Силуетът в коридора се отдръпна, но не изчезна. Видях лицето му.
Борис.
Очите му бяха налети, кожата му сива, устните напукани. Миришеше на алкохол и пот. До него стоеше друг мъж, едър, с бръсната глава, който не се представи. Не му беше нужно.
„Елена“, изрече Борис с глас, който се опитваше да звучи бодро, но трепереше. „Гледай ти… семейна среща.“
„Какво направи?“ попитах. „Как посмя?“
Борис вдигна ръце, сякаш не разбира обвинението.
„Направих това, което трябваше“, каза. „Това, което ти не можеше да направиш. Пари. Решения. Понякога някой трябва да е лошият.“
„Ти не си лошият“, казах. „Ти си предател.“
Ричард се приближи към Борис. За миг между тях се появи напрежение, което показваше, че тази среща не е приятелска.
„Къде е оригиналът?“ попита Ричард.
Борис се засмя. „Кой оригинал?“
Кейт направи крачка към него. „Не си играй. Знаеш за какво говорим.“
„Знам много“, каза Борис и хвърли поглед към мен. „И тя вече знае. А това е проблем, нали?“
Виктор стоеше до мен, спокоен като камък.
„Господин Борис“, каза. „Вие сте заподозрян в измама и незаконно разпореждане с чужд имот. Съветвам ви да мълчите.“
„Съветвай си“, изсумтя Борис. „Аз съм мъж, който трябва да плаща. Имам хора на главата си. Хора, които не пишат жалби. Разбираш ли?“
Едрият мъж до него се усмихна без веселие.
„Ако не получа пари“, продължи Борис, „няма да пострадам само аз. Ще пострада и тя. И децата ѝ. И Стефан.“
Когато чу името на Стефан, кръвта ми кипна.
„Не го намесвай“, казах.
Борис наклони глава.
„О, аз не го намесвам“, каза. „Той сам се намеси. Подписа. Заложи. И сега плаща.“
„Ти го принуди“, прошепнах.
„Аз му дадох шанс“, отвърна Борис. „А той… той избра. Както всички.“
Кейт се обърна към Ричард и прошепна нещо. Ричард кимна едва забележимо. В този мрак и този шум усетих, че те са готови на нещо.
Виктор вдигна телефона си.
„Светлината угасна“, каза той спокойно. „Това може да се тълкува като опит за сплашване. Обаждам се.“
Едрият мъж направи крачка напред. Светлината от телефона освети блясъка на метал в ръката му.
Нож.
Лора изписка отново и се хвана за главата.
„Не! Моля ви!“
Борис се обърна към нея.
„Млъкни“, изръмжа. „Ти ми донесе само проблеми.“
„Тя е студентка“, казах. „Ти я използва.“
„Използвах? Всички използват всички“, изсъска Борис. „Баба ти използва мен. Тя ми обеща. Тя ми каза, че ще ми остави нещо. А после…“
Гласът му се пречупи за миг и аз видях в него не само алчност, а и болка.
„После ми остави само писма“, прошепна Борис. „И един срам, който носих цял живот.“
„Какъв срам?“ попитах.
Борис се засмя горчиво.
„Питай я“, каза и посочи тетрадката. „Там е. Всичко е там.“
Виктор направи крачка назад, като да пази мен и Лора. Ричард се напрегна.
„Борис“, каза Ричард, „прекаляваш. Дай каквото имаме да дадем и приключвай.“
„Не“, отвърна Борис. „Вече не. Вече искам още.“
Едрият мъж повдигна ножа.
И в този миг се чу звук на сирена, далечен, но приближаващ.
Виктор беше успял да се обади.
Борис пребледня. Очите му се разшириха. За пръв път страхът му беше истински.
„Тичайте“, изръмжа той на своя човек. После погледна мен. „Елена, ако ме натиснеш, ще повлека всички.“
И изчезна в тъмното, като плъх, който знае къде са дупките.
Но преди да изчезне, хвърли към мен едно изречение, което остана да се върти в главата ми като проклятие.
„Истинският наследник е по-близо, отколкото мислиш.“
Глава дванадесета
Полицията дойде, видя мръсотията, видя Ричард и Кейт с документи, видя нас с тетрадката и писмата. Записа показания. Но както Виктор беше казал, законът е хартия, а хартията е бавна.
Ричард и Кейт се държаха учтиво пред униформените. Усмихваха се, показваха документите, говореха за сделка, за плащане, за законно прехвърляне. Лора говореше тихо, но говореше. Разказа за Борис, за заплахите, за това как е била държана в къщата, за касата.
Аз стоях до нея. Държах я за рамото, защото усещах, че ако я пусна, ще се разпадне.
Когато полицията си тръгна, къщата остана същата. Мръсна. Осквернена. Но вече не беше просто сцена на скандал. Беше доказателство.
Ричард се приближи до мен, когато останахме сами.
„Ти не знаеш какво правиш“, каза тихо.
„Знам“, отвърнах. „Боря се.“
„Бориш се срещу нещо, което ще те смачка“, каза той.
„Като какво?“
Ричард погледна към морето, сякаш там е отговорът.
„Срещу миналото“, прошепна.
Кейт се появи зад него.
„Не се занимавай с нея“, каза тя. „Тя ще се счупи сама.“
Погледнах ги. И в този миг разбрах, че в тази история Кейт е по-опасна от Ричард. Той беше алчен. Тя беше безмилостна.
Върнахме се с Виктор към колата. Той беше сериозен.
„Документът от касата“, каза, „посочва наследник. Ако го намерим, можем да укрепим позицията ви, или да я изгубим. Зависи от него.“
„Кой е той?“ прошепнах.
„Името е Джон“, каза Виктор. „Първо име. Без фамилия в документа. Но има данни. Рождена дата. И подпис на баба ви.“
Сърцето ми заби.
„Джон“, повторих. „Баба Вера е имала дете от чужденец. А това дете…“
„Може да е живо“, каза Виктор. „И може да има права. И може да бъде ключът.“
„Или ножът“, прошепнах.
Виктор ме погледна.
„Ще ви кажа нещо“, каза. „Ако Борис е прав, че наследникът е близо…“
„Какво?“
Той се поколеба.
„Тогава някой от вашия кръг може да знае повече. Вашият съпруг. Вашата майка. Дори баба ви е оставила следи.“
Замълчах. В главата ми се завъртяха лица. Майка ми, която винаги беше избягвала разговори за миналото. Борис, който се появяваше като буря. Стефан, който криеше ипотека и жена от банката.
И едно име, което беше като чуждо семе в нашата семейна почва.
Джон.
Върнах се у дома и намерих Стефан в кухнята, седнал пред празна чаша. Очите му бяха зачервени.
„Трябва да говорим“, казах.
Той кимна. „Знам.“
„Истинският наследник се казва Джон“, казах. „Знаеш ли нещо?“
Стефан пребледня.
И тази реакция беше по-страшна от всяко признание.
„Откъде…“ започна той.
„Знаеш“, казах. „Знаеш, Стефан.“
Той затвори очи.
„Даниела ми каза“, прошепна. „Тя каза, че Борис търси Джон. И че ако го намери… ще продаде всичко. Ще изчезне.“
„Кой е Джон?“ попитах.
Стефан отвори очи и ме погледна така, сякаш се страхува да произнесе истината, защото тя ще промени живота ни завинаги.
„Джон е…“ започна.
И точно тогава на вратата се почука.
Три пъти.
Сухо.
Непознатият на прага каза само едно:
„Аз съм Джон.“
Глава тринадесета
Стоях на прага като закована. Мъжът пред мен беше на около четиридесет, с очи, които сякаш бяха виждали твърде много, и с лице, което не се опитваше да бъде приятно. Не беше груб. Беше внимателен. Вниманието на човек, който знае, че всяка дума може да бъде използвана срещу него.
„Аз съм Елена“, казах тихо.
Той кимна. „Знам.“
„Откъде?“
„Борис говори много, когато пие“, каза Джон. „А аз слушам много, когато хората говорят.“
Стефан се появи зад мен. Когато Джон го видя, в очите му проблесна нещо като презрение.
„Ти си Стефан“, каза Джон.
Стефан не отговори.
„Влез“, казах, макар да не исках никой да влиза в дома ми след всичко, което вече се беше случило.
Джон влезе и огледа. Не като гост, а като човек, който търси следи.
„Не идвам да ви вземам къщата“, каза той, сякаш чете мислите ми. „Идвам да разбера защо внезапно станах важен за хора, които не ме познават.“
Седнахме. Джон не си свали якето. Не прие вода. Само извади от джоба си сгънат лист.
„Писмо“, каза. „От Вера.“
Сърцето ми се сви.
„Тя… тя ти е писала?“
„Писала е веднъж“, каза Джон. „Преди много години. После мълчание. После внезапно Борис ме намери и започна да ме притиска. Искаше пари. Искаше подпис. Искаше да му дам право да се разпорежда с нещо, което не знаех, че имам.“
Погледнах Стефан.
„Това е било план“, прошепнах.
Стефан изглеждаше като човек, който се дави.
„Аз не знаех…“ започна той.
„Знаеше достатъчно, за да подпишеш ипотека“, казах.
Джон ме погледна внимателно.
„Имам право“, каза. „Но не знам дали го искам. Аз… имам собствен живот. Имам майка, която ме е отгледала. Тя вече не е жива. Аз учих, работих, падал съм, ставал съм. Не ми трябват чужди истории. Но Борис… и Ричард… те не ми оставят избор.“
„Ричард те търси?“ попитах.
Джон кимна. „И Кейт. Тя е по-лоша. Ричард още може да се договаря. Кейт не договаря. Тя взема.“
Виктор ми беше казал, че всичко е хартия. Но сега виждах, че всичко е и хора. А хората имат страхове, слабости и тайни.
„Какво искаш?“ попитах Джон.
Той замълча. После каза:
„Искам истината. Искам да знам кой е баща ми. Искам да знам защо Вера ме е оставила. Искам да знам какво е скрила в къщата край морето.“
„Там има тетрадка“, казах. „И писма. Намерихме ги.“
Джон се напрегна.
„Покажи ми.“
„Ще ти ги покажа“, казах. „Но има условие.“
Той ме погледна.
„Няма да подпишеш нищо за Борис. И няма да позволиш Ричард да те купи.“
Очите му се присвиха.
„Ти ме молиш да се боря за твоята къща.“
„Не“, казах. „Моля те да не позволиш на престъпници да използват твоето име, за да унищожат децата ми.“
Джон преглътна. За миг видях в него не студ, а нещо като… умора.
„Добре“, каза. „Но ако истината ме нарани, няма да ме спреш.“
Тогава дадох тетрадката в ръцете му.
Той започна да чете, а всяка страница беше като нож, който разрязваше въздуха.
Стефан седеше срещу него и се свиваше все повече.
И когато Джон стигна до определен ред, той вдигна глава и погледна Стефан така, че ми се стори, че стените ще се напукат.
„Ти знаеше“, каза Джон. „Ти си знаел кой съм. Отдавна.“
Стефан пребледня.
„Даниела…“ прошепна той. „Тя ми каза, защото… защото тя е свързана с Ричард.“
„Как така?“ попитах.
Стефан затвори очи.
„Даниела е… с него“, каза. „Не само в банката. Тя… тя е част от схемата.“
И в този миг разбрах, че изневярата не е само в леглото.
Изневярата е в избора кого допускаш да ти държи ключовете.
А Стефан беше дал ключовете на нашия живот на чужди ръце.
Глава четиринадесета
Същата нощ изгоних Стефан от дома. Не с крясъци. С тишина.
„Ще отидеш при майка си“, казах. „И утре ще ми донесеш всички документи за кредита. Всички.“
„Елена…“ започна той.
„Не“, казах. „Няма да ме молиш. Не и сега.“
Стефан си тръгна с куфар, който беше твърде малък за всичките му тайни.
Останах с Джон и децата. Не казах на Ники и Мила всичко. Само толкова, колкото трябва. Че има спор за къщата. Че има лоши хора. Че няма да ги оставя.
Мила ме прегърна и прошепна: „Мамо, ние сме с теб.“
Ники само кимна, но в очите му имаше пламък. Той вече не беше просто дете. Животът беше дръпнал завесата.
Джон остана в гостната. Не спеше. Чувах как ходи тихо, как спира, как пак ходи. Човек, който търси място за себе си в чужда история.
На сутринта Виктор дойде. Донесе новини.
„Проверих нотариуса“, каза. „Има несъответствия. Подписите на баба ви са съмнителни. Има вероятност за подправяне.“
Стиснах юмруци.
„А Борис?“
„Изчезнал“, каза Виктор. „Но имаме адреси, контакти. Ще го търсим официално.“
Джон слушаше и лицето му беше каменно.
„Аз ще свидетелствам“, каза той внезапно. „Ще кажа, че Борис ме е притискал. Ще кажа, че не съм му давал право. Ще кажа, че Ричард и Кейт ме търсят, за да ме използват.“
Виктор го погледна внимателно.
„Това ще ви направи мишена“, каза.
Джон кимна. „Вече съм мишена.“
Лора също дойде. Беше бледа, но решителна.
„Ще свидетелствам“, каза тя. „Искам да се махна от страха. Искам да си върна живота.“
Виктор кимна. „Добре. Но трябва да сте готови. Това няма да е лесно.“
Когато останах сама за миг, телефонът ми звънна. Номерът беше непознат.
Вдигнах.
„Елена?“ гласът беше женски, хладен, подреден.
„Коя е?“ попитах.
„Даниела“, каза тя. „Трябва да се видим.“
Стиснах телефона.
„Нямаме какво да си говорим.“
Даниела се засмя тихо.
„Имаме много“, каза тя. „Например за ипотеката. Например за къщата. Например за това какво ще стане, ако банката поиска незабавно плащане. И например… за децата ви.“
Студ ме прониза.
„Не ги намесвай“, прошепнах.
„Аз не намесвам никого“, каза Даниела. „Аз просто предупреждавам. Ричард не обича забавяния. А Кейт… Кейт не обича неподчинение.“
„Какво искаш?“ попитах.
„Искам да направиш правилния избор“, каза Даниела. „Откажи се от къщата. Остави Джон да подпише. Остави Борис да си получи това, което му се полага. И аз ще уредя банката да не ви притиска.“
„Ти ми предлагаш сделка“, казах.
„Предлагам ти спасение“, отвърна тя.
В този миг усетих как в мен се надига не страх, а ярост.
„Ще се видим“, казах. „И ще чуеш моя избор.“
Затворих.
Погледнах към прозореца. Децата играеха тихо в двора. Джон говореше с Виктор. Лора седеше на стола и стискаше чашата си като спасение.
А аз знаех едно.
Тази жена, Даниела, беше ключът към това как Стефан се беше изгубил.
И ако исках да върна живота си, трябваше да изтръгна ключа от ръцете ѝ.
Без да се счупя.
Без да се предам.
Глава петнадесета
Срещнах се с Даниела на място, където няма имена. Не казах на никого къде отивам, само оставих бележка на Виктор с час и обещание да не правя глупости. Но в мен кипеше такава болка, че разумът звучеше като далечна песен.
Даниела дойде с подреден костюм и усмивка, която не стигаше до очите.
„Елена“, каза, сякаш сме стари приятелки.
„Не се прави“, отвърнах.
Тя седна и сложи пред мен папка.
„Това е ипотеката“, каза. „Това е графикът. Това са условията. Стефан не ти е казал всичко. Има и допълнителен заем. Има и неустойки.“
Прелистих. Цифрите бяха като удар. Не казах нищо. Само слушах.
„Ричард има план“, продължи Даниела. „Къщата край морето е част от него. Земята около нея е ценна. Ако успее да я обедини, ще спечели много. Ако не успее… ще загуби. И няма да позволи.“
„А ти?“ попитах. „Ти какво печелиш?“
Даниела се усмихна.
„Сигурност“, каза. „Власт. Позиция. В един свят, в който жените като нас или стават жертви, или стават играчи.“
„Ти не си играч“, казах. „Ти си човек, който продава хора.“
Усмивката ѝ се втвърди.
„Стефан сам дойде при мен“, каза тя. „Плачеше. Молеше. И аз му дадох решение. Той избра да го вземе.“
„А после ти взе и него“, казах.
Даниела наклони глава.
„Той беше слаб“, каза. „Аз не съм виновна за слабостта му.“
Погледнах я право в очите.
„Къде е Борис?“ попитах.
За миг тя се поколеба. Само миг. Но го видях.
„Не знам“, каза.
„Лъжеш.“
„Внимавай“, каза Даниела тихо. „Не разбираш колко лесно е да загубиш всичко, когато си сама.“
„Не съм сама“, отвърнах.
„Да?“ усмивката ѝ се върна, но този път беше опасна. „Кой е с теб? Един адвокат? Едно уплашено момиче? Един мъж, който внезапно се появява и твърди, че е наследник? Децата ти?“
„Да“, казах. „Те са ми достатъчни.“
Даниела се наведе напред.
„Тогава ще ти кажа нещо“, прошепна. „Кейт вече е подала искане за бързо изпълнение. Ако съдът го допусне, ще те извадят от къщата. И ипотеката ще се активира. Банките не обичат скандали. Ще поискаха гаранции. А ти нямаш.“
„Имам къща“, казах.
„Която ще загубиш“, каза тя. „Освен ако не направиш това, което ти казвам.“
Стиснах папката и я бутнах обратно към нея.
„Моят избор е прост“, казах. „Ще се боря. И ако падна, ще падна с лице към тях.“
Даниела въздъхна, сякаш разочарована.
„Тогава ще страдаш“, каза.
„Вече страдам“, отвърнах. „Но вече не се страхувам от това.“
Станах. Тръгнах си.
И когато излязох, усетих, че някой ме гледа.
Обърнах се.
На отсрещната страна на улицата стоеше Кейт. Без папка. Без усмивка. Само с телефон в ръка.
И когато очите ни се срещнаха, тя направи нещо, което ме скова.
Показа ми снимка на екрана.
Ники и Мила.
Стиснах дъх.
Кейт прибра телефона и без звук прошепна с устни:
„Имаш време.“
Тогава разбрах, че тази война вече не беше само за къщата.
Беше за децата ми.
И ако искаха да ги използват, аз щях да покажа, че майка, притисната до стената, е най-опасното същество на този свят.
Глава шестнадесета
Не отидох право у дома. Отидох при Виктор.
Влязох в кантората му без да чука. Той вдигна глава и ме погледна.
„Случило се е нещо“, каза.
„Те имат снимки на децата“, казах.
Виктор стана рязко.
„Кой?“
„Кейт.“
Очите му потъмняха.
„Това вече е заплаха“, каза. „Това е престъпление. Ще подадем сигнал. Ще поискаме мерки. Ще настоявам за защита.“
„А ако не стане навреме?“ прошепнах. „Ако те…“
Виктор сложи длан на масата, сякаш заковава света.
„Елена“, каза, „слушайте ме. Не правете нищо сама. Не се опитвайте да играете тяхната игра. Те искат да ви изкарат от равновесие.“
„Те вече ме изкараха“, казах.
„Тогава ще ви върна“, каза той. „С план.“
В този миг влезе Джон. Очите му бяха остри.
„Чух“, каза. „Кейт е показала снимки. Това значи, че Ричард е загубил контрол над нея.“
„Какво значи това?“ попитах.
„Значи, че Кейт играе за себе си“, каза Джон. „И това може да е нашият шанс.“
Виктор се намръщи.
„Не обичам да разчитам на вътрешни конфликти на престъпници“, каза.
„Понякога точно това ги събаря“, отвърна Джон. „Аз мога да я приближа.“
„Как?“ попитах.
Джон извади телефон и показа съобщение.
„Кейт ми е писала“, каза. „Казала ми е, че ако подпиша, ще приключи всичко. Но го е казала по начин, който показва, че Ричард не знае.“
Виктор се замисли.
„Можем да направим среща“, каза. „С контрол. С запис. С полиция в близост.“
Аз преглътнах.
„А децата?“ попитах.
„Ще са на безопасно място“, каза Виктор. „Още днес.“
Не спорих. В мен имаше майчина паника, но и решителност.
Отидох при майка ми, взех децата и ги заведох при моя приятелка Надя, която имаше къща с охрана и не задаваше въпроси. Само прегърна Мила и каза: „Тук сте в безопасност.“
Когато оставих Ники и Мила, усещах, че сърцето ми се къса. Но знаех, че това е нужно.
Вечерта Джон и Виктор се подготвиха за срещата с Кейт. Аз настоях да съм там.
„Ти си мишената“, каза Виктор.
„Точно затова“, отвърнах. „Нека гледа в очите ми, докато лъже.“
Срещата беше насрочена в едно кафене без име. Седнахме на маса близо до прозореца. Виктор държеше телефона си така, че да записва. Джон изглеждаше спокойно, но пръстите му потрепваха.
Кейт дойде сама.
Седна без поздрав.
„Нямаме много време“, каза тя. „Ричард започва да се съмнява.“
„В какво?“ попита Джон.
Кейт го погледна. „В теб.“
„А в теб?“ попита той.
Кейт се усмихна. За пръв път видях, че тя има нещо като нерв. Тази усмивка беше като маска, която може да падне.
„Аз съм практична“, каза. „Искам сделката да приключи. Подписваш, отказваш се, получаваш пари. Елена губи къщата, но… може да си запази жилището, ако Даниела подреди банката.“
„Значи си в един отбор с Даниела“, казах.
Кейт погледна към мен, студено.
„Аз съм в отбор с резултата“, каза.
Виктор се наведе напред.
„Кейт“, каза той, „вашето предложение е изнудване. Имаме запис. Имаме свидетели. И имаме полиция в близост. Единственото, което може да ви спаси, е да дадете информация за Борис и за схемата.“
Кейт се засмя, но този път смехът ѝ беше напрегнат.
„Вие мислите, че полицията ще ви спаси?“ попита. „Вие сте сладки.“
После погледна Джон.
„Подписваш ли?“ попита.
Джон я гледаше като човек, който вече е взел решение.
„Не“, каза той.
Кейт застина.
„Тогава“, прошепна тя, „няма да има милост.“
И в този миг телефонът ѝ звънна. Тя погледна дисплея и лицето ѝ се промени.
„Ричард“, прошепна тя.
Вдигна.
„Да“, каза, но гласът ѝ не беше вече уверен. „Да, тук съм. Не, не съм сама.“
Настъпи тишина. Тя слушаше. Очите ѝ се разшириха.
„Не“, прошепна. „Ти не можеш…“
После затвори. Ръката ѝ трепереше.
„Какво?“ попита Виктор.
Кейт ме погледна. И в този поглед нямаше вече лед.
Имаше страх.
„Борис е мъртъв“, прошепна тя.
Светът се завъртя.
„Какво?“ изрекох.
Кейт преглътна.
„Ричард каза, че Борис е изчезнал завинаги“, прошепна. „И че ако продължаваме да се бавим… следващият ще е някой друг.“
Погледнах Джон. После Виктор. После Кейт.
И осъзнах, че тази история е станала по-тъмна, отколкото си мислех.
И че добрият край няма да дойде сам.
Щях да го извоювам.
На всяка цена.
Глава седемнадесета
Новината за Борис удари като гръм. Виктор веднага стана и излезе да се обади. Джон остана седнал, неподвижен, сякаш тялото му не вярва, че може да се движи.
Аз гледах Кейт.
„Лъжеш“, казах, но гласът ми беше кух.
Кейт поклати глава. „Не. Ричард не би казал това, ако не е сигурен.“
„И ти просто го повтаряш?“ попитах. „След всичко, което направи?“
Кейт стисна устни.
„Мислиш, че ми е приятно?“ прошепна тя. „Аз също имам кожа. И аз също мога да загубя.“
„Тогава помогни“, казах. „Ако имаш още капка човечност.“
Кейт ме погледна дълго. После извади от чантата си флашка.
„Тук има копия“, каза. „Сметки. Преводи. Съобщения. Ричард държи всичко в ред, защото мисли, че редът го пази. Понякога редът е това, което го погребва.“
„Защо ми го даваш?“ попитах.
Кейт преглътна.
„Защото ако Ричард ме хвърли под колелата, аз няма да падна сама“, каза. „И защото…“ тя замълча за миг, „защото имам сестра. И тя има деца. И когато показа снимките… видях очите ти. Не ми хареса как се почувствах.“
В този миг Виктор се върна.
„Полицията ще провери“, каза. „Но не разчитайте на бързина. Трябва да действаме. Флашката?“
Кейт я подаде.
Виктор я прибра.
„А ти“, каза на Кейт, „ще дойдеш с нас. Ще дадеш показания.“
Кейт се усмихна горчиво.
„Ако откажа?“
„Тогава ще си сама срещу Ричард“, каза Виктор.
Тишина.
Кейт кимна бавно.
„Добре“, каза. „Но ако аз говоря, той ще удари.“
„Нека удари“, казах. „Ние вече не сме сами.“
В следващите дни всичко се движеше като лавина. Виктор подаде сигнали. Започнаха проверки. Лора даде официални показания. Джон подписа декларация, че отказва да се разпорежда с имота в полза на Борис и че настоява за съдебно изясняване. Кейт започна да сътрудничи, макар да трепереше всеки път, когато телефонът ѝ звъннеше.
Даниела изчезна от банката. Стефан ми донесе документите и изглеждаше като човек, който е остарял с години за седмица. Не го пуснах обратно у дома, но му позволих да види децата под мой поглед.
„Съжалявам“, повтаряше.
„Покажи го“, казвах.
Един ден Виктор се обади рано сутринта.
„Има нещо“, каза. „Откриха Борис. Жив е.“
Седнах рязко.
„Жив?“
„Да“, каза Виктор. „Бил е в болница. Някой го е пребил. Но е жив. И е готов да говори.“
Сърцето ми се сви и се разпъна едновременно.
„Къде е?“
„Ще дойдете с мен“, каза Виктор. „И Джон. Това е важно.“
В болничната стая Борис лежеше с превързана глава, с лице по-сиво от чаршафите. Когато ме видя, очите му се напълниха с нещо като срам.
„Елена“, прошепна. „Не знаеш…“
„Знам достатъчно“, казах. „Кажи истината.“
Борис преглътна трудно.
„Ричард ме удари“, прошепна. „Не лично. Но по негова заповед. Защото… защото взех повече, отколкото трябва. И защото…“
Очите му се плъзнаха към Джон.
„Защото ти се появи“, каза.
Джон стоеше неподвижен.
„Ти ми съсипа живота“, каза той тихо. „Първо като тайна. После като заплаха.“
Борис затвори очи.
„Аз бях дете, когато разбрах“, прошепна. „Баба Вера не ми каза. Аз подслушах. И цял живот носих това. Че тя е имала син, който не е мой брат, а е… някъде. И че тя те е предпочела. Че на теб би дала всичко, ако можеше.“
„Тя е оставила избор“, казах.
Борис кимна с усилие.
„Да“, прошепна. „И аз исках да го взема. За да запълня дупка в мен. Но дупката не се пълни с чужди къщи.“
Гласът му се разпадна.
„Елена“, прошепна, „аз… аз се страхувах. Имам дълг. Голям. Взех го, защото исках да изглеждам важен. И после не можех да го върна. Хората… те не прощават.“
Виктор се наведе.
„Кой са хората?“ попита.
Борис издиша.
„Даниела“, каза. „Тя ги свърза. Тя беше мостът. Тя ме запозна с Ричард. Тя ми каза, че ако успея да прехвърля къщата, всичко ще се покрие.“
Аз пребледнях.
„А Стефан?“ попитах.
Борис сведе поглед.
„Стефан беше лесен“, каза. „Той те обичаше, но беше слаб. И аз го натиснах. Казах му, че ако не помогне, ще ви вземат жилището. И той… той подписа.“
Стиснах зъби до болка.
„Ти съсипа децата ми“, казах.
Борис заплака. Не драматично. Без звук. Само сълзи, които се стичаха по бузите му.
„Знам“, прошепна. „И сега искам да поправя. Ще свидетелствам. Ще кажа всичко. Само… само ги пази.“
Погледнах Джон. Той стоеше твърд, но очите му бяха влажни.
„Аз няма да взема къщата“, каза Джон. „Не искам. Но искам правда. Искам тя да остане там, където Вера е искала.“
Борис кимна. После прошепна:
„Тогава имате шанс.“
И в този миг, за пръв път от седмици, усетих, че шансът е истински.
Но шансът не беше подарък.
Беше битка, която още не беше приключила.
Защото Даниела и Ричард не бяха казали последната си дума.
Глава осемнадесета
Съдебното дело започна по-бързо, отколкото очаквах, защото Виктор беше безмилостно подготвен. Имаше разписки. Имаше флашката на Кейт. Имаше признанията на Борис. Имаше показанията на Лора. Имаше и декларацията на Джон.
Ричард дойде в съда с костюм и усмивка, която се опитваше да внушава спокойствие. Кейт седеше от другата страна, вече не до него. Очите ѝ бяха като на човек, който е преминал граница и няма връщане.
Даниела се появи последна. Беше още по-стегната, още по-хладна, но с поглед, който се плъзгаше по мен като нож.
Стефан седеше зад мен, защото искаше да е там. Не го спрях, но и не му дадох ръка.
Виктор говореше ясно. Изваждаше документ след документ. Обясняваше как нотариалните действия са съмнителни. Как подписите не съвпадат. Как Борис е действал под натиск на дългове и с участие на посредници. Как Ричард е знаел или е трябвало да знае, че сделката е рискова.
Адвокатът на Ричард опита да направи от мен емоционална жена, която не разбира бизнес. Опита да внуши, че баба Вера е подписала доброволно. Опита да подложи на съмнение Лора, защото е млада и бедна.
Лора стоеше права и говореше с глас, който трепереше, но не се чупеше.
„Аз бях уплашена“, каза тя. „Но повече ме е страх да мълча. Защото ако мълча, те ще продължат.“
Когато дойде ред на Джон, залата притихна. Той каза истината простичко.
„Не искам имот“, каза. „Искам да не бъда използван. Отказах да подпиша за Борис. Отказах да подпиша за Ричард. Ако съдът реши, че имам право, аз го отстъпвам, защото така е правилно. Но не отстъпвам истината.“
После Борис, с превързана глава, каза своето. И това беше като удар, защото той не се опитваше да се оправдава. Той призна, че е крал. Че е лъгал. Че е притискал Стефан. Че е бил част от схема.
И накрая Виктор поиска Даниела да бъде разпитана.
Даниела се усмихна, сякаш това е игра.
„Аз съм банков служител“, каза. „Не съм престъпник. Давала съм консултации. Нищо повече.“
Виктор я погледна.
„Имаме записи“, каза. „Имаме преводи. Имаме връзки между вас и господин Ричард. Имаме и свидетелство, че сте използвали заплахи, свързани с деца.“
Даниела пребледня за миг, после се овладя.
„Лъжа“, каза.
Тогава Виктор пусна запис. Гласът на Даниела прозвуча в залата. Ясен. Хладен.
„…например за децата ви.“
В този миг дори съдията се намръщи.
Даниела стисна устни, а Ричард я погледна така, сякаш за пръв път вижда пукнатина в своята стена.
Съдът отложи решението за следващото заседание, но вече усещах, че везните се накланят.
Когато излязохме, Ричард ме настигна в коридора.
„Елена“, каза. „Нека го решим извън съда. Ще ви дам пари. Повече, отколкото къщата струва. Само се откажете.“
„Не“, казах.
„Защо?“ очите му се стесниха. „Това е просто къща.“
„Не“, отвърнах. „Това е памет. Това е дом. Това е граница. И аз няма да позволя да я прекрачите.“
Ричард се наведе към мен и прошепна: „Кейт те излъга. Тя не е твоя приятелка. Тя е змия. И ще те ухапе.“
„Може би“, казах. „Но поне вече виждам зъбите.“
Той се отдръпна, ядосан.
Даниела мина покрай нас и ми прошепна толкова тихо, че само аз чух:
„Ще платиш за това.“
Погледнах я и казах спокойно: „Не. Ти ще платиш. И този път няма да има кой да ти уреди изход.“
Тя се усмихна. Но в усмивката ѝ имаше пукнатина.
И аз знаех, че когато човек започне да се пука, рано или късно се чупи.
Глава деветнадесета
В нощта преди последното заседание не спах. Слушах как децата дишат, как къщата ни скърца, как вятърът удря по прозореца. Стефан ми беше писал десетки съобщения. Не ги отворих. Не защото не чувствах нищо, а защото ако ги отворех, щях да се разколебая.
И аз не можех да си позволя колебание.
Сутринта Виктор се обади.
„Има движение“, каза. „Даниела е опитала да изтегли средства и да се махне. Банката я е спряла. Има проверка. Ричард е бесен.“
Стиснах телефона.
„Това добро ли е?“
„Това е шанс“, каза Виктор. „Когато един от тях пада, другите започват да се спасяват сами.“
В съда този ден беше тежко. Въздухът беше гъст. Всеки поглед беше като въпрос.
Съдията изслуша последните аргументи. Виктор говори за това, че къщата е наследство, че сделката е опорочена, че има измама и натиск, че Ричард не може да се ползва от незаконно придобиване, дори да е платил.
Адвокатът на Ричард се опита да омекоти, да представи клиента си като жертва на Борис. Но флашката на Кейт беше като чук. Там имаше съобщения, в които Ричард признаваше, че „Борис ще подпише вместо нея“ и че „ако се опъне, има начини“.
Кейт взе думата и каза нещо, което никой не очакваше.
„Аз участвах“, каза. „И съжалявам. Но ще кажа истината. Ричард знаеше. Даниела знаеше. Борис беше инструмент. А Елена беше цел.“
Залата притихна.
Ричард скочи. „Предателка!“
Съдията го смъмри.
Даниела беше бледа като стена. Очите ѝ хвърляха искри.
И тогава съдията се оттегли.
Чакахме.
Чакахме толкова дълго, че тишината започна да боли.
Джон седеше до мен и гледаше в една точка. Лора стискаше ръцете си, устните ѝ бяха побелели. Стефан стоеше зад мен, но не смееше да се приближи.
Виктор беше неподвижен, но знаех, че в него се върти цяла вселена от закони.
Когато съдията се върна, залата се изправи.
„Съдът постановява…“ започна той.
Аз не дишах.
„…че прехвърлянето на имота е недействително поради доказана измама и злоупотреба. Имотът се възстановява в наследството на Вера и се признава право на ползване и владение на Елена като наследница, при условие на отказ от претенции от страна на Джон, който е заявен официално.“
Сълзите ми избиха без да искам. Ръцете ми трепереха.
„Освен това“, продължи съдията, „се изпращат материали към прокуратурата за действията на Борис, Ричард, Даниела и други лица поради данни за престъпления.“
В този миг Виктор ме докосна по рамото.
„Спечелихте“, прошепна.
Не, поправих го в себе си.
Ние спечелихме.
Ричард стоеше като камък. После лицето му се изкриви.
Даниела се отпусна на стола, сякаш някой е извадил костите ѝ.
Кейт затвори очи, сякаш се освободи от тежест.
Лора се разплака, този път на глас, като човек, който най-накрая издишва.
Джон ме погледна и кимна. В този жест нямаше триумф. Имаше мир.
Излязохме от съда. Въздухът навън беше студен, но чист. Сякаш светът най-накрая ми позволи да дишам.
Стефан ме настигна.
„Елена“, прошепна. „Аз…“
Погледнах го. В очите му имаше разкаяние, но и страх.
„Стефан“, казах тихо, „съдът върна къщата. Но съдът не връща доверие.“
Той преглътна.
„Дай ми шанс“, прошепна.
Погледнах към небето. После към себе си. После към спомена за баба Вера, която беше оставила избор.
„Ще ти дам не шанс“, казах. „Ще ти дам път. Но няма да вървя вместо теб.“
„Какъв път?“ попита той.
„Да станеш човекът, който децата заслужават“, казах. „И ако успееш, може би един ден ще бъдем семейство отново. Но не защото трябва. А защото сме избрали.“
Стефан заплака. Без звук. Само сълзи.
Аз се обърнах и тръгнах.
Към децата.
Към къщата край морето.
Към живота, който щях да построя наново.
Глава двадесета
Когато отворих вратата на къщата край морето след решението, миризмата вече не беше на застояла бира. Беше на прах, на стара дървесина и на възможност. Сякаш самата къща беше поела дъх и чакаше да я съживим.
Ники и Мила тичаха по двора, смяха се, спореха коя стая ще бъде „тяхната“, сякаш никога не беше имало страх.
Лора дойде с кашон с книги. Беше решила да остане за известно време, докато завърши университета. Беше започнала работа при една жена, която чистеше къщи, и настоя да ми помага, за да се отблагодари.
„Не ми дължиш нищо“, казах.
„Дължа си на себе си да не бягам“, отвърна тя.
Джон дойде последен. Стоеше на прага и гледаше, без да влиза.
„Можеш да влезеш“, казах.
Той поклати глава.
„Идвам да се сбогувам“, каза. „Аз направих каквото можах. Но моят живот е другаде.“
„Баба Вера…“ започнах.
Джон вдигна ръка.
„Не я мразя“, каза тихо. „Мразих неизвестното. Сега го знам. Това ми стига.“
Той ми подаде писмо. Едно от бабините.
„Запази го“, каза. „Това е твоето. Аз вече прочетох моето.“
Погледнах го.
„Ще се върнеш ли някога?“
Джон се усмихна тъжно.
„Може би“, каза. „Но не заради имот. А заради… мир.“
Той погледна децата. Ники го гледаше с любопитство, Мила с някаква нежност, която не разбираше напълно.
„Пази ги“, каза Джон.
„Винаги“, отвърнах.
Когато той си тръгна, усетих странна празнота, но и благодарност. Понякога най-големите дарове идват от хора, които не остават.
В следващите седмици почиствахме. Изхвърляхме бутилки, търкахме пода, оправяхме счупената масичка. Виктор идваше понякога да провери документи и да ми напомни, че ипотеката още стои, но вече има план. Банката, под натиска на проверките около Даниела, беше склонна на предоговаряне. Условията бяха тежки, но поне бяха човешки.
Стефан започна да идва да помага. Първо стоеше настрани. После носеше дъски. После оправи смесителя в кухнята, без да се хвали. Ники го гледаше подозрително, но когато Стефан направи люлеещия стол отново стабилен, Ники за пръв път се усмихна.
„Баба би се радвала“, каза Мила тихо.
Аз седнах на верандата една вечер, с горещо какао, както си бях представяла. Морето се чуваше като дишане. Децата спяха. Лора учеше в стаята си. Стефан беше тръгнал, както бяхме уговорили, без да се натрапва.
В ръката си държах тетрадката на баба Вера. Отворих на последната страница.
Там имаше още едно изречение.
„Къщата е дом само ако вътре има истина.“
Погледнах към стаите. Да, беше ни било отнето. Да, беше било опетнено. Но сега го връщахме.
Не само къщата.
Връщахме себе си.
И тогава си казах наум, без да го произнасям на глас, защото думите имат сила:
Никой не трябваше да знае колко съм била близо до отчаяние.
Но всеки щеше да види колко далеч мога да стигна, когато защитавам децата си.
На следващата сутрин Ники ме събуди рано.
„Мамо“, каза. „Може ли да отидем до водата?“
Погледнах го. В очите му имаше не страх, а надежда.
„Да“, казах. „Само почакайте. Днес е нашето приключение.“
И тръгнахме.
Към морето.
Към новото начало.
Към добрия край, който не беше подарен, а извоюван.