Наташа излезе от апартамента да подиша свеж въздух. Дъхът ѝ секна, когато видя съобщенията на съпруга си с нейна близка приятелка.
„Това не може да бъде“, повтаряше тя, вдишвайки влажния есенен въздух.
Никога не си беше позволявала да поглежда в телефона на съпруга си, но днес, докато той си почиваше след нощна смяна, Наташа реши да потърси една рецепта на неговия телефон, тъй като нейният се беше разредил и изключил.
И тогава попадна на непрочетени съобщения във Viber.
Думите „мило“, „любимо“ от нейната близка приятелка я смутиха и шокираха толкова много, че реши да излезе навън и да осмисли всичко случващо се.
Златните багри на есента повдигаха настроението. Наташа закрачи по алеята, стъпвайки върху жълто-червени листа, и дори за секунди се отвлече, разглеждайки пред себе си килима, изтъкан от природата. Искаше да се разходи из вечерния град и да разбере как да действа оттук нататък.
Най-малко ѝ се искаше да изяснява отношенията, за да не бъде унижена и обидена.
„Но как да постъпя?“, мислеше тя отново и отново.
„Ще отида при баба на село. Искам да се стопя, да изчезна, да забравя всичко това като сън“, хрумна ѝ на Наташа.
„Веднага ще събера всички необходими неща. И ще изчезна“, помисли си тя.
Наташа рязко се обърна и забърза към дома. Вървеше бързо. Сърцето ѝ биеше все по-често и по-често.
„Само да не се събуди, само да успея да си тръгна незабелязано“, мислеше си тя, приближавайки се до високата си жилищна сграда.
Наташа като куршум се качи на третия етаж. В апартамента цареше сънно царство. Съпругът ѝ все още спеше след нощната смяна. Наташа бързо събра всички необходими неща, взе телефона си, който вече беше доста добре зареден, и буквално изхвърча от апартамента. В коридора реши да напише бележка на съпруга си, за да не я търси, и като нахвърля два реда, се върна, оставяйки я в коридора на скрина.
В бележката Наташа молеше да не я търси, а да провери съобщенията си във Viber.
„Слава богу, че още нямаме деца“, помисли си тя, излизайки от входа.
Наташа закрачи към автобусната спирка, която се намираше недалеч от дома.
Автобусът не закъсня. Пристигна буквално след минута.
„Ето, чудесно“, каза Наташа, настанявайки се до прозореца.
Искаше да се разплаче от обида и причинената ѝ болка, както ѝ се струваше, от близки хора.
Рязък тласък в левия крак бързо я отрезви. Тя леко потръпна, когато видя до себе си пиян млад мъж.
„Извинете, госпожо, не исках да ви безпокоя“, промълви непознатият с леко заплетен език.
Наташа понечи да стане, но младият мъж прегради пътя с ръка.
„Извинете, аз съм виновен. Не искам да ме е страх от вас. На гарата ли отивате?“, попита той, надничайки в кафявите тъжни очи на Наташа.
„Какво? Защо ви интересува?“, попита тя.
„Просто и аз отивам на гарата. Гледам, имате голяма чанта. Затова попитах.“
По някаква причина Наташа не изпитваше страх от този млад мъж. Тя малко разбираше от хора. Беше облечен прилично, лицето му вдъхваше доверие, само дето езикът му малко се заплиташе.
„На кого ли не се случва“, помисли си тя и продължи да гледа през прозореца.
„Значи заминавате?“, настойчиво попита непознатият.
„Такова красиво момиче и само? Късно вечер някъде пътува?“, не млъкваше той.
„Да, пътувам“, не издържа и рязко отговори Наташа.
„Вие не ми обръщайте внимание, аз съм малко подпийнал. Иначе никога не бих се заговорил с вас.“
„Колко сте приказлив“, каза Наташа.
В този момент погледите им се срещнаха. Както се пее в песента „тези очи насреща с цвят на чай“. Наташа се изненада колко необичайни и красиви очи имаше момчето.
„Аз идвам от рожден ден. Бях при приятел, а сега към гарата и вкъщи. Така че такова красиво момиче съм длъжен да изпратя.“
Наташа беше изненадана от такъв напор от непознатия. Но се улови на мисълта, че в този тежък период той донякъде я отвличаше от неприятните размисли.
„Скоро излизаме! Не се страхувайте от мен. Аз само ще ви изпратя. И не си мислете, че ще ви открадна чантата. Защо така сте се хванали за нея.“
„А аз не се страхувам. Добре, съгласна съм. Ако ни е по път, нямам нищо против.“
Наташа беше много привлекателна млада жена. Кестенявите ѝ коси много добре подчертаваха цвета на кафявите ѝ очи. Устните ѝ бяха леко плътни, а носът ѝ имаше красива правилна форма. Андрей я хареса от пръв поглед. Той беше доста скромен мъж. Винаги е имал трудности при запознанства с жени. Но този път почувства някакво освобождение и реши да не пропуска шанса да пообщува с красавицата.
Глава първа: Есенна измама и бягство към непознатото
Есента беше разстлала своите златни и червени килими по улиците на Виена, когато Наташа излезе от модерния си апартамент, разположен в сърцето на града. Въздухът беше хладен, но нежен, но въпреки красотата наоколо, сърцето ѝ бе свито от мъчителна болка. Само преди минути животът ѝ се беше преобърнал.
Вибрацията на телефона на съпруга ѝ, Никита, я беше подтикнала към действие. Той спеше дълбоко след нощна смяна като финансов аналитик в голяма инвестиционна банка. Телефонът на Наташа бе изключен, а тя спешно търсеше рецепта за прочутата виенска торта, която обеща да направи за утрешната среща с приятелки. Без колебание взе неговия, но екранът разкриваше нейната съдба: съобщения от нейната най-добра приятелка, Лиза, изпъстрени с думи като „мило“ и „любимо“. Свят ѝ се зави.
„Това не може да бъде“, прошепна тя, докато влажният есенен въздух изпълваше дробовете ѝ. Наташа никога не би посегнала на личното пространство на Никита. Вярваше в доверието, което бе градила с него години наред. Но днес, изкушението да види рецептата, бе фатално. Сега, думите на Лиза прогаряха съзнанието ѝ като жигосани. Излезе навън, за да диша, да мисли, да избяга от задушаващата атмосфера на лъжата.
Златните краски на есента, които обикновено повдигаха духа ѝ, сега изглеждаха като подигравка. Тя закрачи по алеята, стъпвайки по шумящите листа, опитвайки се да намери утеха в магията на природата. Погледът ѝ блуждаеше по килима, изтъкан от жълти и червени листа, но мислите ѝ се връщаха към болката. Искаше да се разходи из вечерния град и да осмисли как да продължи.
Най-много от всичко не искаше да се изправя пред Никита и Лиза. Страхуваше се от конфронтация, от унижението, което щеше да изпита. Чувстваше се предадена по най-жесток начин от двамата най-близки хора в живота ѝ.
„Но как да постъпя?“, въртеше се въпросът в главата ѝ.
Внезапно една мисъл просветна в съзнанието ѝ като спасителен лъч. „Ще отида при баба на село. Искам да се стопя, да изчезна, да забравя всичко това като лош сън.“
Решението ѝ даде нова сила. „Веднага ще събера всички необходими неща. И ще изчезна.“
Наташа рязко се обърна и забърза към дома. Вървеше бързо, почти тичаше. Сърцето ѝ биеше като лудо, изпълнено с адреналин и отчаяние. „Само да не се събуди, само да успея да си тръгна незабелязано“, мислеше си тя, приближавайки се до високата си жилищна сграда.
Като куршум, Наташа се изкачи по стълбите до третия етаж. В апартамента цареше гробна тишина. Никита все още спеше дълбоко, изтощен от дългата си смяна. Тя действаше бързо, с механични движения. Грабна малък куфар, напълни го с най-необходимото – дрехи, лични вещи, спомени. Телефонът ѝ вече бе зареден. С треперещи ръце го пъхна в джоба си.
Преди да излезе, спря. Трябваше да остави някаква следа. Взе лист и химикал от скрина в коридора и набързо написа няколко реда. „Не ме търси. Провери съобщенията си във Viber.“ Сърцето ѝ се сви при мисълта за предстоящата му реакция, но не се поколеба. Остави бележката на видно място и буквално изхвърча от апартамента.
Излизайки от входа, тя си пое дълбоко въздух. „Слава богу, че още нямаме деца“, помисли си тя с горчивина. Тази мисъл, колкото и болезнена да беше, ѝ донесе малко облекчение. Поне нямаше да има невинни жертви на тази измама.
Наташа закрачи към автобусната спирка, която се намираше недалеч от дома. Погледът ѝ се стрелкаше наляво и надясно, сякаш се страхуваше, че някой ще я спре. Автобусът пристигна почти веднага.
„Ето, чудесно“, промърмори Наташа, настанявайки се до прозореца. Искаше да се разплаче, да излее цялата болка и обида, която я разкъсваше. Чувстваше се предадена от най-близките си хора, от тези, които трябваше да я обичат и подкрепят.
Глава втора: Неочаквана среща
Автобусът потегли плавно, а Наташа се отпусна на седалката, опитвайки се да събере мислите си. В съзнанието ѝ се въртяха образи на Никита и Лиза, усмихващи се, смеещи се, предавайки я зад гърба ѝ. Една гореща сълза се стече по бузата ѝ, но тя бързо я изтри, не желаейки никой да види нейната слабост.
Внезапен тласък в левия крак я отрезви. Тя леко потръпна и вдигна поглед. До нея стоеше млад мъж, който излъчваше лек мирис на алкохол. Очите му бяха странно меки, въпреки леката замаяност, която се четеше в тях.
„Извинете, госпожо, не исках да ви безпокоя“, промълви непознатият с леко заплетен език. Гласът му беше нисък, но искрен.
Наташа понечи да стане, но младият мъж прегради пътя ѝ с ръка.
„Простете, аз съм виновен. Не искам да ме е страх от вас. На гарата ли отивате?“, попита той, надничайки в кафявите тъжни очи на Наташа.
Тя се поколеба. „Какво? Защо ви интересува?“, попита тя, опитвайки се да скрие изненадата си.
„Просто и аз отивам на гарата. Гледам, имате голяма чанта. Затова попитах.“
По някаква причина Наташа не изпита страх от този млад мъж. Тя имаше добро усещане за хората. Беше облечен прилично, с добре изгладена риза и чисти обувки, въпреки очевидното му състояние. Лицето му, въпреки замаяността, вдъхваше доверие – широко чело, правилен нос, и очи, които изглеждаха искрени. „На кого ли не се случва“, помисли си тя и продължи да гледа през прозореца.
„Значи заминавате?“, настойчиво попита непознатият.
„Такова красиво момиче и само? Късно вечер някъде пътува?“, не млъкваше той, усмихвайки се леко.
„Да, пътувам“, не издържа и рязко отговори Наташа.
„Вие не ми обръщайте внимание, аз съм малко подпийнал. Иначе никога не бих се заговорил с вас.“
„Колко сте приказлив“, каза Наташа, усмивка пробягна по лицето ѝ за пръв път тази вечер.
В този момент погледите им се срещнаха. Както се пее в песента „тези очи насреща с цвят на чай“. Наташа се изненада колко необичайни и красиви очи имаше момчето – смесица от златистокафяво и зелено, с дълги мигли.
„Аз идвам от рожден ден. Бях при приятел, а сега към гарата и вкъщи. Така че такова красиво момиче съм длъжен да изпратя.“
Наташа беше изненадана от такъв напор от непознатия. Той беше откровен и някак очарователно неудобен. Но се улови на мисълта, че в този тежък период той донякъде я отвличаше от неприятните размисли. Присъствието му, колкото и неочаквано да беше, бе глътка свеж въздух.
„Скоро излизаме! Вие не се страхувайте от мен. Аз само ще ви изпратя. Да не си помислите, че ще ви открадна чантата. Защо така сте се хванали за нея.“ Той се усмихна закачливо, а Наташа осъзна, че наистина е стиснала здраво презрамката на чантата си.
„А аз и не се страхувам. Добре, съгласна съм. Ако ни е по път, то аз нямам нищо против.“
Наташа беше много привлекателна млада жена. Кестенявите ѝ коси, падащи на вълни по раменете ѝ, много добре подчертаваха цвета на кафявите ѝ очи. Устните ѝ бяха леко плътни, а носът ѝ имаше красива правилна форма. Андрей я хареса от пръв поглед. Той беше доста скромен мъж. Обикновено изпитваше трудности при запознанства с жени, срамежливостта му често го спираше. Но този път почувства някакво освобождение, вероятно под влияние на малкото алкохол, и реши да не пропуска шанса да пообщува с красавицата.
Глава трета: Пътуване към бъдещето
Автобусът спря пред централната гара. Андрей се обърна към Наташа с усмивка, която разтопи част от леда в сърцето ѝ.
„Ето, пристигнахме“, каза той, а в гласа му вече нямаше и следа от предишната несигурност. „Аз съм Андрей, между другото.“
Наташа се усмихна леко. „Наташа.“
„Радвам се да се запознаем, Наташа. Позволете ми да ви помогна с багажа.“
Той грабна куфара ѝ, който изглеждаше лек в силните му ръце. Наташа го последва, чувствайки се странно комфортно в негово присъствие. Гарата гъмжеше от хора. Шумовете на влакове, обяви по високоговорителя и глъчка от разговори изпълваха въздуха.
„За къде пътувате?“, попита Андрей, докато вървяха към информационното табло.
Наташа се поколеба. „За едно малко село, в планината. При баба ми.“
„О, чудесно! Планината е много красива през есента. А аз пътувам за Лондон. Живея там, но често си идвам да видя семейството и приятелите.“
Наташа се изненада. Лондон? Това беше доста далече. „Вие сте от Англия?“
„Не, аз съм роден тук, във Виена, но от няколко години работя като бизнес консултант в Лондон. Днес празнувах рожден ден на един стар приятел. А утре ме чака важна среща с инвеститори, така че трябва да хващам влака за летището.“
Докато говореха, Наташа започна да се чувства все по-спокойна. Андрей беше интересен събеседник, а разговорите им я отвличаха от собствените ѝ проблеми. Той ѝ разказваше за Лондон, за кариерата си, за мечтите си. Тя пък сподели малко за себе си – за работата си като графичен дизайнер, за любовта си към изкуството и пътешествията. Разбира се, премълча за истинската причина за бягството си.
Стигнаха до гишетата за билети. Наташа провери разписанието. Имаше влак до най-близкия град до селото след час.
„Вие сте късметлийка“, каза Андрей. „Моят влак е след двайсет минути.“
Малко разочарование се прокрадна в сърцето на Наташа. Тя не искаше да се разделят. Присъствието му ѝ действаше успокояващо.
„Е, значи трябва да се сбогуваме“, каза тя, усмихвайки се тъжно.
Андрей се поколеба. „Или… или можем да изпием по едно кафе, докато чакате влака си? Има едно приятно кафене ей там, на ъгъла.“
Наташа не се замисли. „С удоволствие.“
Седнаха в малко, уютно кафене. Ароматът на прясно сварено кафе изпълваше въздуха. Разговорът им продължи, изпълнен с лекота и смях. Андрей разказваше анекдоти от живота си в Лондон, а Наташа се смееше искрено за пръв път от часове. Той успя да я накара да забрави за болката, поне за малко. Тя се загледа в него – красив, с искрящи очи и топла усмивка. Чувстваше се привлечена към него по начин, който никога не бе изпитвала.
Времето летеше. Изведнъж Андрей погледна часовника си. „Трябва да вървя. Влакът ми тръгва.“
Наташа почувства празнота в стомаха си. „Разбирам.“
Той се изправи, а Наташа също. „Беше ми много приятно, Наташа. Надявам се да се видим отново.“
Наташа кимна. „Аз също.“
Той се наведе и нежно целуна бузата ѝ. „Довиждане.“
Преди да се обърне и да си тръгне, Андрей извади химикал от джоба си и написа нещо на салфетката. „Вземи. Моят телефон.“
Наташа го погледна изненадано, но грабна салфетката.
Андрей ѝ намигна. „Надявам се да ми пишеш.“
С тези думи той се обърна и се смеси с тълпата. Наташа го проследи с поглед, докато не изчезна от полезрението ѝ. Остана сама в кафенето, но вече не се чувстваше толкова самотна. В ръката си стискаше салфетката с телефона на Андрей, а в сърцето ѝ се бе появила малка искрица надежда.
Глава четвърта: Утрото на Никита и Лиза
В същото време, в апартамента във Виена, Никита се събуди от дълбок сън. Слънчевите лъчи се прокрадваха през пердетата, осветявайки стаята. Той се протегна мързеливо, но изведнъж нещо го стресна. Леглото до него беше празно. Наташа я нямаше.
Първоначално си помисли, че е отишла да тича или да пазарува, както правеше понякога. Но след като стана и се разходи из апартамента, осъзна, че нещо не е наред. Куфарът на Наташа липсваше. Тогава погледът му се спря на бележката, оставена на скрина в коридора.
„Не ме търси. Провери съобщенията си във Viber.“
Сърцето му замръзна. Той грабна телефона си, а ръцете му трепереха. Отвори Viber и веднага видя съобщенията от Лиза. Думите „мило“ и „любимо“ изплуваха пред очите му, прогаряйки съзнанието му. Усети вълна от паника.
„О, не“, прошепна той. „Тя е разбрала.“
Без да губи и секунда, Никита набра номера на Лиза. Тя вдигна на второто позвъняване, гласът ѝ беше сънен.
„Лиза, ако можеш, спешно ела. Всичко. Аз съм подлец.“
„Какво всичко?“, попита Лиза, сънят я напускаше. „Ти какво, ме плашиш?“
„Всичко“, повтори Никита. „Тя разбра за нас и ме напусна.“
Настъпи мълчание от другата страна на линията. Лиза осъзна какво се е случило. Усещаше смесица от вина и някакво странно удовлетворение.
„Идвам веднага“, каза тя и затвори.
Никита седна на дивана, забил поглед в празното пространство. Не можеше да повярва, че това се случва. Всичко се разпадаше.
След половин час Лиза пристигна. Тя беше облечена набързо, с разрошена коса, но очите ѝ бяха пълни с тревога.
„Никита, какво стана точно? Разкажи ми всичко.“
Той ѝ разказа за сутрешния инцидент, за бележката, за съобщенията. Лиза го слушаше с наведена глава, изпитвайки смесени чувства. От една страна, се чувстваше зле за Наташа. От друга, пред нея се отваряше възможност, която тя тайно е желала.
„Ами сега?“, попита Лиза, когато Никита приключи с разказа си.
„Не знам“, отвърна той, погледът му бе мътен. „Аз съм идиот. Аз съсипах всичко.“
Лиза се приближи до него и го прегърна. „Не говори така. Ние сме виновни. И двамата.“
Те останаха прегърнати дълго време, опитвайки се да намерят утеха един в друг. Прекараха остатъка от сутринта в разговори. Обсъждаха какво ще правят оттук нататък, как ще обяснят ситуацията на общите им приятели, как ще продължат живота си.
Глава пета: Нов дом, нови възможности
Селото, до което Наташа пътуваше, се казваше Алпендорф – малко, живописно селище, сгушено сред алпийските върхове, с чист въздух и спиращи дъха гледки. Беше идеално място за бягство от света, от проблемите, от болката. Баба ѝ, Елза, беше възрастна, но силна жена с добро сърце и мъдър поглед. Тя живееше в малка, уютна къща, заобиколена от цветна градина.
Когато Наташа пристигна, баба Елза я посрещна с отворени обятия. Тя веднага усети, че нещо не е наред с внучката ѝ. Наташа винаги е била лъчезарна и пълна с живот, но сега очите ѝ бяха тъжни, а усмивката ѝ – по-скоро гримаса.
„Какво те е довело тук, мило дете?“, попита баба Елза, докато Наташа се настаняваше в гостната стая.
Наташа не издържа и се разплака. Разказа всичко на баба си – за изневярата на Никита, за предателството на Лиза, за болката и унижението, които изпитваше. Баба Елза я слушаше внимателно, без да я прекъсва, просто я прегърна и ѝ позволи да излее мъката си.
„Детето ми, това е тежко изпитание“, каза баба Елза, когато Наташа свърши. „Но знай, че си силна. Има някои неща, които не можем да контролираме, но можем да контролираме как реагираме на тях. Времето лекува всички рани. А тук, в Алпендорф, ще намериш покой.“
Наташа остана при баба си. Дните ѝ минаваха в дълги разходки из планината, в четене на книги, в помагане на баба Елза в градината. Свежият въздух, спокойствието на природата и безусловната любов на баба ѝ започнаха да лекуват раните в душата ѝ. Тя започна да рисува отново, да твори, да изразява емоциите си чрез изкуство. Започна да чувства, че се преоткрива, че намира нова посока в живота си.
Един ден, докато се разхождаше из селото, Наташа попадна на малък магазин за сувенири и ръчно изработени изделия. Собственикът, възрастен мъж на име Йозеф, беше художник, който рисуваше пейзажи от Алпендорф. Тя прекара часове в магазина, разглеждайки картините му.
„Вие сте художничка, нали?“, попита Йозеф, забелязвайки интереса ѝ.
Наташа се усмихна. „Да, аз съм графичен дизайнер, но обичам да рисувам.“
Йозеф ѝ предложи да изложи някои от своите картини в магазина му. Наташа се изненада от предложението, но прие с ентусиазъм. Скоро няколко от нейните творби, вдъхновени от красотата на Алпендорф, бяха изложени до тези на Йозеф. Тези картини бяха пълни с дълбочина и емоция, отразявайки нейното пътуване от болка към надежда.
Първата продажба беше малка акварелна картина на планински поток. Купи я местен колекционер на изкуство, който бе впечатлен от таланта ѝ. Това даде на Наташа огромна доза увереност. Тя започна да приема поръчки за портрети и пейзажи. Животът ѝ постепенно се променяше. Тя се чувстваше полезна, призната и щастлива по един нов, непознат досега начин.
През това време, телефонът на Андрей оставаше в джоба ѝ, недокоснат. Тя се колебаеше дали да му пише. Страхуваше се да не бъде отново наранена, да не се окаже, че срещата им е била просто мимолетен момент. Но някакво вътрешно чувство я подтикваше да действа.
Глава шеста: Пламъците на старата връзка
Междувременно, във Виена, Никита и Лиза се опитваха да изградят нов живот заедно. Но нищо не беше същото. Никита непрекъснато си спомняше за Наташа – за нейната усмивка, за нейната доброта, за начина, по който го караше да се чувства. Апартаментът, който споделяше с Лиза, изглеждаше празен без нея.
Лиза се стараеше да бъде добра партньорка. Готвеше му любимите ястия, опитваше се да го развесели, да го накара да забрави миналото. Но всеки път, когато поглеждаше Никита, виждаше в очите му тъга, която знаеше, че е причинена от нея самата. Тя също се чувстваше виновна. Връзката им, изградена върху предателство, не носеше удовлетворение.
Никита постоянно се опитваше да се свърже с Наташа. Звънеше ѝ, пишеше ѝ съобщения, изпращаше ѝ електронни писма. Но тя не отговаряше. Игнорираше всеки опит за контакт. Това го караше да се чувства още по-зле.
„Никита, престани“, каза му Лиза една вечер. „Тя не иска да те чуе. Трябва да продължиш напред.“
„Не мога“, отвърна той, гласът му беше изпълнен с отчаяние. „Аз я обичам. Аз направих грешка. Трябва да я върна.“
Лиза го погледна с тъга. „Ти не я обичаш, Никита. Ти си свикнал с нея. Аз съм тук. Аз те обичам.“
Но Никита не я чуваше. Той беше обсебен от мисълта да си върне Наташа. Работата му в инвестиционната банка започна да страда. Ставаше разсеян, допускаше грешки. Колегите му забелязаха промяната. Шефът му, строг, но справедлив мъж на име Хелмут, го извика на разговор.
„Никита, имаш проблеми“, каза Хелмут, сключил ръце на бюрото си. „Резултатите ти спадат. Има ли нещо, което искаш да споделиш?“
Никита се поколеба. „Лични проблеми, господин Хелмут. Но ще се справя.“
„Надявам се“, каза Хелмут, очите му бяха проницателни. „В тази банка няма място за разсеяни умове. Трябва да си фокусиран, Никита. Финансите изискват пълно внимание.“
Предупреждението на Хелмут не накара Никита да се промени. Той продължаваше да преследва Наташа, вярвайки, че ако достатъчно настоява, тя ще се върне при него. Лиза, отчаяна от ситуацията, започна да се чувства като пречка, като трето колело в собствената си връзка. Тя започна да излиза сама, да търси утеха в компанията на други приятели, опитвайки се да запълни празнотата, която Никита оставяше в нея.
Една вечер, докато Никита беше на поредното си преследване на Наташа, Лиза се прибра късно. Тя беше пийнала повече от обичайното. Седна на дивана, а сълзи се стекоха по бузите ѝ.
„Ти ме използваш, Никита“, прошепна тя на празната стая. „Винаги си ме използвал.“
Тя осъзна, че е направила грешка, че е позволила на собствените си чувства към Никита да я заслепят. Искаше да се освободи, но не знаеше как. Връзката им беше отровна, задушаваща.
След месец живот с Лиза, Никита не издържа. Една сутрин, докато пиеха кафе, той се обърна към нея.
„Лиза, трябва да поговорим.“
Тя вече знаеше какво предстои. „Разбирам.“
„Не мога повече. Аз… аз не съм щастлив. Аз продължавам да мисля за Наташа.“
Лиза кимна. „Знам. Аз също не съм щастлива, Никита. Тази връзка… тя не е истинска.“
Те се разделиха цивилизовано, но с чувство на облекчение. Лиза се премести в друг апартамент, опитвайки се да започне живота си на чисто. Никита остана сам, потънал в мъка и съжаление, осъзнавайки колко много е изгубил.
Глава седма: Искри в Алпендорф
След няколко седмици в Алпендорф, Наташа вече се чувстваше по-добре. Раните бавно заздравяваха, а слънцето отново започна да огрява душата ѝ. Тя беше погълната от работата си като художничка, а картините ѝ се продаваха добре. Хората в селото я харесваха – мила, талантлива и със силен дух.
Една вечер, докато се наслаждаваше на чаша билков чай с баба Елза, телефонът ѝ извибрира. Беше съобщение. Тя го отвори и сърцето ѝ подскочи. Беше от Андрей.
„Здравейте, Наташа! Надявам се, че не съм ви притеснил. Аз съм Андрей, онзи от автобуса. Просто се чудех как сте и дали всичко е наред.“
Усмивка се появи на лицето ѝ. Беше забравила за него, но не изцяло. Този мил, леко пийнал непознат, който ѝ бе дал своята подкрепа в най-трудния момент.
„Здравейте, Андрей! Не, не ме притеснявате. Аз съм добре, благодаря. А вие как сте? Надявам се, че сте имали успешна среща в Лондон.“
Отговорът дойде почти веднага.
„Много съм добре, благодаря! Срещата мина отлично. Всъщност, мислех си за вас. Какво правите сега? Все още ли сте при баба си?“
Започнаха да си пишат често. Разговорите им бяха леки и приятни. Андрей беше забавен, интелигентен и загрижен. Разказваше ѝ за работата си, за приятелите си, за живота в Лондон. Наташа му разказваше за живота в Алпендорф, за баба Елза, за новата си страст към рисуването. Тя все още не беше споделила за Никита и Лиза.
Няколко седмици по-късно, Андрей ѝ изпрати съобщение.
„Наташа, след две седмици ще съм във Виена за няколко дни. Иска ми се да се видим. Би ли ми позволила да дойда до Алпендорф?“
Наташа се поколеба. Чувстваше, че харесва Андрей. Той беше различен от Никита – по-искрен, по-открит, по-земен. Но все още имаше рани, които трябваше да заздравеят. Все пак, любопитството и желанието да го види отново надделяха.
„Да, Андрей. Ще се радвам да те видя. Алпендорф е прекрасно място, ще ти хареса.“
Двете седмици минаха бавно. Наташа беше едновременно развълнувана и нервна. Тя си представяше срещата им, какво ще си кажат, как ще се чувстват.
Когато Андрей пристигна, времето беше мрачно и дъждовно. Той излезе от таксито, облечен с елегантен палто, но с усмивка, която озари деня. Косата му беше леко мокра от дъжда, а в очите му блестеше същата топлина, която бе видяла в автобуса.
„Наташа!“, каза той, гласът му беше изпълнен с радост.
„Андрей!“, отвърна тя, чувствайки как сърцето ѝ бие по-бързо.
Той я прегърна топло, а Наташа се почувства в безопасност. Тази прегръдка беше различна от всички, които бе изпитвала досега. Беше изпълнена с искреност и нежност.
Прекараха няколко дни заедно в Алпендорф. Андрей беше очарован от красотата на селото и от спокойствието, което излъчваше Наташа. Тя му показа любимите си места – скрити езера, водопади, планински пътеки. Разходиха се из гората, събираха гъби и горски плодове. Андрей беше впечатлен от картините ѝ и я насърчаваше да продължава да развива таланта си.
Една вечер, докато седяха пред камината в къщата на баба Елза, Наташа реши да му разкаже истината за бягството си от Виена. Андрей я слушаше внимателно, без да я прекъсва. Когато тя свърши, той я погледна с нежност.
„Наташа, съжалявам, че си преминала през това. Никой не заслужава да бъде предаден по такъв начин.“
Той хвана ръката ѝ. „Но знай, че това е част от миналото. Ти си тук сега, силна и красива. И аз се радвам, че те срещнах.“
Думите му бяха балсам за душата ѝ. Чувстваше се разбрана, приета, обичана. В този момент осъзна, че Андрей е нещо повече от случайна среща. Той беше подарък от съдбата.
Глава осма: Сянката от миналото
Два месеца по-късно, животът на Наташа и Андрей беше изпълнен с любов и щастие. Те бяха неразделни. Андрей идваше в Алпендорф при всяка възможност, а когато не можеше, си пишеха и се чуваха по телефона с часове. Той ѝ изпращаше цветя и малки подаръци, а тя му правеше ръчно изработени картички и рисунки.
Наташа беше преоткрила себе си. Тя беше по-силна, по-уверена, по-щастлива от всякога. Любовта на Андрей ѝ даваше крила. Тя продължаваше да рисува, а творбите ѝ ставаха все по-известни. Йозеф ѝ помогна да организира първата си самостоятелна изложба в галерия във Виена.
Точно преди откриването на изложбата, докато Наташа и Андрей бяха във Виена, телефонът ѝ звънна. Беше Никита. Тя не беше чувала от него от месеци.
Андрей я погледна с лека тревога. „Кой е?“
„Никита“, прошепна тя. „Бившият ми съпруг.“
Андрей я прегърна нежно. „Ти си силна. Ти знаеш какво да направиш.“
Наташа пое дълбоко въздух и вдигна слушалката.
„Прости ми“, каза Никита, гласът му беше разкаян и изпълнен с болка. „Аз те обичам! Ще се върнеш ли?“
Наташа усети старата болка да се надига, но вече не беше толкова силна. Тя погледна Андрей, който я държеше нежно за ръка. Чувстваше се силна, защитена.
„Аз разбрах, че това не беше любов“, каза Наташа, гласът ѝ беше спокоен и уверен. „А истинска любов, както ми се струва, аз срещнах.“
Тя хвана ръката на Андрей по-здраво. „Повече не ми звъни. Няма да вдигам. Аз обичам и съм обичана.“
И натисна червения бутон на телефона.
Всичко това време Андрей беше до нея. Той чу всяка дума, всяка нотка на сила в гласа ѝ. Нежно я прегърна през раменете и каза:
„Аз те никъде няма да те пусна!“
Глава девета: Живот, изтъкан от щастие
Два месеца по-късно, Наташа и Андрей се ожениха. Церемонията беше скромна, но изпълнена с любов, в малка църква в Алпендорф. Баба Елза плачеше от щастие, а Йозеф, който стана близък приятел на Наташа, направи няколко прекрасни снимки.
Животът им беше приказка. Наташа продължи да развива кариерата си като художничка, а Андрей продължи да работи в Лондон, но често си идваше, а когато не можеше, тя го посещаваше. Започнаха да планират да си купят къща в Алпендорф, за да могат да бъдат по-често заедно.
Една година по-късно, Наташа и Андрей вече живееха в Алпендорф. Андрей беше намерил нова работа като финансов консултант, която му позволяваше да работи дистанционно, така че можеха да прекарват повече време заедно. Домът им беше уютен, изпълнен с топлина и смях.
Наташа беше бременна. Чакаха момиченце. Щастието им беше пълно.
Глава десета: Неочаквани срещи и променящи се съдби
Години минаха, изпълнени с радост и предизвикателства. Малката Елза, кръстена на баба Елза, беше лъчезарно дете, което наследи артистичния талант на майка си и аналитичния ум на баща си. Наташа и Андрей изградиха стабилен и любящ дом, където смехът никога не стихваше.
Наташа се беше превърнала в утвърдена художничка, чиито картини се продаваха в галерии из цяла Европа. Тя често пътуваше за изложби, но винаги бързаше да се върне в прегръдките на семейството си. Андрей процъфтяваше в професията си, работейки с големи международни компании, но никога не забравяше да отделя време за любимите си хора.
Една пролетна вечер, докато Наташа и Андрей се разхождаха из Виена, след като бяха посетили една от новите изложби на Наташа, те се натъкнаха на познато лице. Пред един луксозен ресторант стоеше Никита. Той изглеждаше изтощен и по-възрастен, отколкото беше в действителност. Косата му беше прошарена, а в очите му се четеше дълбока тъга. Беше сам.
Наташа замръзна за миг. Сърцето ѝ забърза, но не от болка, а от някаква странна смесица от съжаление и безразличие. Андрей усети напрежението ѝ и стисна ръката ѝ.
Никита ги видя. Погледът му се срещна с този на Наташа. В очите му проблесна изненада, а след това и болезнено разкаяние. Той понечи да каже нещо, но думите му заседнаха в гърлото.
Наташа кимна леко, без да спира. Тя не изпитваше гняв, нито желание за отмъщение. Просто го беше оставила в миналото. Никита беше просто една глава от стара книга.
Те продължиха по пътя си, оставяйки Никита сам на тротоара. Наташа се обърна към Андрей и го прегърна силно. „Благодаря ти“, прошепна тя.
Андрей я целуна по челото. „Винаги ще бъда до теб.“
По-късно, докато обядваха в едно малко кафене, Наташа реши да сподели с Андрей какво е научила за Лиза. Беше чула от общи познати, че Лиза се е опитала да започне собствен бизнес, но е претърпяла неуспех. Сега работела като счетоводителка в малка фирма, водеща самотен живот. Нейната история също бе изпълнена с разочарование и несбъднати мечти.
Наташа усети лека тъга за Лиза, но знаеше, че всеки получава това, което заслужава. Ненавистта отдавна беше напуснала сърцето ѝ.
Глава единадесета: Нови предизвикателства и дълбоки корени
Животът в Алпендорф беше спокоен, но не лишен от предизвикателства. Елза растеше бързо, а с нея и отговорностите на Наташа и Андрей. Те трябваше да балансират между кариерите си и родителските си задължения. Наташа се справяше отлично, успявайки да твори, докато се грижеше за дъщеря си. Често Елза седеше до нея, докато Наташа рисуваше, и се опитваше да имитира движенията ѝ с детски моливи.
Един ден, докато Андрей беше на бизнес пътуване до Цюрих, в Алпендорф пристигна неочаквано известие. Голяма строителна компания, водена от безскрупулен магнат на име Валтер, имаше планове да закупи голяма част от земята около селото, за да построи огромен ски курорт. Това щеше да унищожи девствената природа, да наруши спокойствието на Алпендорф и да прогони местните жители.
Наташа, заедно с баба Елза и Йозеф, се включиха активно в протестите срещу проекта. Те организираха срещи с жителите на селото, събираха подписи, пишеха петиции. Наташа използваше артистичния си талант, за да създава плакати и лозунги, които да привлекат вниманието към проблема. Тя рисуваше красиви пейзажи от Алпендорф, които показваха колко много ще изгубят, ако проектът се осъществи.
Андрей, който се върна веднага, щом научи за проблема, използва своите финансови и бизнес познания, за да помогне на каузата. Той проучи финансовите аспекти на проекта на Валтер, откривайки пропуски и потенциални незаконни действия. Свърза се с влиятелни адвокати и еколози, които бяха готови да подкрепят каузата им.
Битката беше тежка и изпълнена с напрежение. Валтер беше силен противник, разполагащ с много пари и влияние. Той се опитваше да подкупи местните власти, да сплаши жителите на Алпендорф. Но Наташа, Андрей и техните съюзници бяха решени да не се предават.
Една вечер, докато Наташа и Андрей работеха до късно в къщата си, събирайки информация, на вратата се почука. Отвън стоеше мъж с черна униформа. Беше представител на Валтер, който донесе заплашително писмо, предупреждаващо ги да спрат с дейността си.
Наташа почувства страх, но Андрей я прегърна и каза: „Няма да се уплашим. Ние сме на правия път.“
Битката продължи месеци. Всички жители на Алпендорф се обединиха. Медиите също проявиха интерес към случая, а историята на малкото село, борещо се срещу големия магнат, се разпространи из цяла Европа.
В крайна сметка, благодарение на усилията на Наташа, Андрей и всички жители на Алпендорф, проектът на Валтер беше спрян. Победата беше сладка и донесе огромно облекчение на селото.
Глава дванадесета: Наследството на Алпендорф
След победата над Валтер, Алпендорф процъфтяваше. Жителите му се почувстваха по-силни и по-единни от всякога. Наташа и Андрей станаха герои в очите на местните хора.
Наташа продължаваше да твори. Нейните картини вече не бяха само пейзажи, а изобразяваха историите на хората от Алпендорф, тяхната борба и тяхната победа. Тя откри малка художествена школа в селото, където преподаваше на деца и възрастни. Нейната страст към изкуството беше заразителна.
Андрей продължи да работи като финансов консултант, но посвещаваше все повече време на обществена дейност. Той стана съветник на кмета на Алпендорф, помагайки за развитието на устойчив туризъм, който да запази природата на района.
Малката Елза растеше заобиколена от любов и красота. Тя наследи не само таланта на майка си, но и нейната сила и решителност. Още от малка показваше интерес към природата и изкуството, прекарвайки часове в градината на баба Елза или рисувайки в ателието на майка си.
Баба Елза, макар и вече много възрастна, беше щастлива. Тя виждаше как внучка ѝ е намерила истинското щастие и как е изградила прекрасен живот. Често седеше на верандата си, наблюдавайки усмихнатата си правнучка, и знаеше, че всичко е било предопределено.
Една вечер, докато семейството седеше пред камината, Наташа прегърна Андрей. „Помниш ли деня, когато се срещнахме?“, прошепна тя.
Андрей се усмихна. „Никога няма да го забравя. Беше денят, в който се влюбих.“
Наташа се усмихна. „Кой би си помислил, че една предателство може да доведе до такова щастие? Съдбата има свои собствени пътища.“
„Наистина“, каза Андрей. „И понякога, най-трудните моменти ни водят към най-големите благословии.“
Историята на Наташа и Андрей стана легенда в Алпендорф. Тя беше разказ за любов, сила и вяра в доброто. И доказваше, че дори и в най-тъмните моменти, надеждата винаги съществува, а щастието може да бъде намерено на най-неочаквани места. Техният живот беше живо доказателство, че истинската любов може да победи всяка трудност, да излекува всяка рана и да създаде едно ново, по-добро бъдеще.