Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Наш певец на косъм от смъртта, сподели потресаващи подробности от инцидента
  • Новини

Наш певец на косъм от смъртта, сподели потресаващи подробности от инцидента

Иван Димитров Пешев декември 17, 2023
fdsbdfbdfhfghgfjghjgh.png

Наш известен певец сподели потресаваща история отпреди няколко седмици при първия сняг, който натрупа на България. Той разкри, че е бил на косъм от това да загуби живота си и обвинява държавата за случилото се.

„С една моя приятелка бяхме на косъм… и за пореден път разбирам, че Държавата България не ме/те обича! Винаги съм усмихнат, позитивен и търся доброто във всичко, но просто понякога не става…“, категоричен е той.

Става въпрос за талантливия певец Лазар Кисьов, който преди години изгря в „Мюзик айдъл“ и оттогава не спора да се развива на музикалната сцена. Той е бил един от потърпевшите на пътя при падналия сняг на 25 ноември, който затрудни пътуването и голяма част от изпълнителите не успяха да стигнат до градовете, в които имаха предвидени участия.

„Държавата България само изисква…, изисква да си изряден към нея…, да си търпелив и да гледаш как децата ти загиват по улиците (блъснати от пияници и наркомани, които ще лежат 4/5 г или сами ще се убият от непочистен на пътя сняг)…, да гледаш как болниците са вече бизнес учреждения и търгуват с човешки животи, защото заплатите са по-ниски от на продавачка в супермаркет (уважение към тяхната работа)…, да гледаш как от страна производител, вече сме страна потребител…, да виждаш как деца се репчат на родителите си и нямат грам респект към нищо…, да забравяш и продаваш историята си за одобрението отвъд океана…, да ставаш свидетел на политически кражби и безхаберие…, да се чудиш още колко трябва да откраднат, за да им стигне!!! Много “да”-та станаха…“, пише Лазар в социалните мрежи.

И допълва: „Но знам и че обичам родната България и знам, че и тя ме обича…, тя всячески иска да ме задържи с красотите си тук, но Държавата България се опитва да ме откаже… Е, няма пък да стане! Държавата може да не ме обича, ама аз съм си е*аси пича! Надявам се, че и други няма да се откажат“.

Лазар обяснява, че пътуването му от Велинград до София е продължило 5 часа, точно за толкова време се стига от София до Дубай. Той не изпада в подробности относно това, което му се е случило на пътя, но вероятно става въпрос за завъртане на колата, което все шофьорът е успял да избегне и пътниците да се размионат с уплах.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Асен Василев с голяма новина за бюджета
Next: Край със смяната на стрелките на часовника

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.