На гарата един мъж ме помоли да му услужа с телефона, за да се обади на жена си.

На гарата един мъж ме помоли да му услужа с телефона, за да се обади на жена си.

Беше странен момент. Чаках влака, който закъсняваше с неопределено време, въздухът беше тежък и лепкав от августовската жега, а перонът беше почти празен. Аз, Мартин, просто се опитвах да преживея поредния ден. Студентският ми живот беше смесица от лекции по архитектура, които обожавах, и безкрайни смени в денонощния магазин, за да мога да плащам вноските по ипотечния кредит за малката ми гарсониера. Жилището беше моята мечта и моята тежест.

Мъжът се появи сякаш от нищото. Не беше клошар, напротив. Носеше скъп костюм, макар и измачкан, а ръцете му трепереха. Очите му бягаха на всички страни.

„Извинете, млади човече“, гласът му беше дрезгав, нисък. „Батерията ми падна. Абсолютно мъртва е. А жена ми… тя ме чака. Трябва да ѝ се обадя, ще се побърка от притеснение.“

Колебаех се. Телефонът беше в джоба ми – моята тънка връзка със света, моят будилник, моят бележник. Беше всичко. Но в погледа на мъжа имаше нещо повече от притеснение. Имаше паника.

„Само за минута. Моля ви.“

Въздъхнах и му го подадох. Инстинктът ми крещеше „Не!“, но възпитанието ми надделя.

Той го взе с благодарност, която изглеждаше почти пресилена. Обърна ми гръб, сякаш търсеше уединение, въпреки че наоколо нямаше почти никого. Чувах само неясно мърморене. Наистина беше кратко. Не мина и минута, преди да ми върне апарата.

„Благодаря ви. Спасихте ме. Наистина.“

Той кимна рязко, почти конвулсивно, и се отдалечи с бърза крачка, без да поглежда назад. Изчезна зад ъгъла на чакалнята. Влакът ми пристигна почти веднага след това.

Забравих за случката. Животът ми пое отново обичайния си ритъм – чертежи до късно през нощта, мирис на терпентин и кафе в стаята ми, вечният страх, че този месец няма да успея да събера парите за вноската по кредита. Ани, приятелката ми, се опитваше да ме подкрепя, но тя беше от богато семейство и просто не разбираше тежестта на истинските финансови задължения. Това създаваше тихо напрежение помежду ни.

По-късно същата вечер, докато преглеждах телефона си, забелязах нещо странно. В изходящите съобщения. Той не беше провеждал разговор. Беше си изпратил съобщение. Кратко. Съдържаше само моя номер.

Странно.

Защо му е да си изпраща моя номер, ако е говорил с жена си? Може би не е успял да се свърже и е искал да ми се обади по-късно от друг телефон, за да пробвам аз? Не, това нямаше смисъл.

Побиха ме тръпки. Почувствах се използван. Изтрих съобщението, опитвайки се да изтрия и спомена.

Две седмици по-късно, точно когато бях затрупан от подготовка за тежък изпит по строителна статика и се карах с банката за някаква наказателна лихва по кредита, получих SMS.

От непознат номер.

Съобщението беше само две думи:

„Жена ми…“

Глава 2

Сърцето ми подскочи. Взирах се в екрана, а думите пулсираха пред очите ми. „Жена ми…“

Това беше той. Мъжът от гарата. Филип. Бях запомнил името, което беше измърморил, докато уж говореше по телефона.

Пръстите ми трепереха. Какво означаваше това? Беше ли заплаха? Молба за помощ? Защо сега? Защо аз?

Телефонът извибрира отново в ръката ми. Ново съобщение от същия номер.

„…знае. Всичко се срива. Трябва да говоря с теб. Не е безопасно по телефона. Моля те.“

Стомахът ми се сви на топка. Това вече не беше странно, беше плашещо. Какво знае жена му? И какво общо имах аз? Бях просто случаен минувач, студент, затънал в дългове и чертежи.

„Кой сте вие? Какво искате от мен?“, написах аз, опитвайки се да звуча твърдо.

Отговорът дойде мигновено. „Аз съм мъжът от гарата. Филип. Ти ми даде номера си. Несъзнателно. Изпратих го на себе си от твоя телефон. Имах нужда от чист номер, който не се следи. Твоят.“

По дяволите. Бях такъв идиот. Той не беше говорил с жена си. Той беше използвал телефона ми, за да си изпрати моя номер на… на някой друг? Или на свой втори, таен телефон?

„В опасност съм“, дойде следващото съобщение. „Жена ми, Мира, и нейният любовник… те съсипват всичко. Опитват се да ме изкарат луд. Да ми вземат бизнеса. Моля те, трябва ми помощ. Ще ти се отплатя. Знам, че си студент. Мога да реша всичките ти финансови проблеми.“

Финансови проблеми. Тези думи уцелиха право в целта. Погледнах към купчината неплатени сметки на бюрото си, към известието от банката за ипотеката.

„Не искам да се замесвам“, отвърнах аз, макар че ръката ми вече не беше толкова стабилна.

„Няма да се замесваш. Просто да поговорим. Кафенето до старата библиотека. Утре в десет. Ако не дойдеш, ще разбера. Но те ще разберат за теб. Те следят мен, а сега може би знаят и за теб.“

Това беше чиста манипулация. Заплаха, увита в молба.

Не спах цяла нощ. Образът на този мъж – паникьосан, с треперещи ръце и скъп костюм – не излизаше от главата ми. Какво толкова се случваше в живота му? Бизнесмен. Богатство. Изневяра. Това бяха неща от филмите, не от моя свят на фаянсови плочки и бетонни конструкции.

На сутринта се обадих на Ани. „Мартин? Звучиш ужасно. Пак ли не си спал?“ „Ани, случи се нещо… странно.“ Разказах ѝ всичко. За мъжа, за телефона, за съобщенията. Очаквах подкрепа, но получих хладен разум. „Мартин, стой далеч от това“, каза тя твърдо. „Това е някакъв болен богаташки проблем. Семейни конфликти, изневери… това не е твоя работа. Ти имаш да мислиш за университета и за кредита си. Просто блокирай номера.“ „Той каза, че може би ме следят.“ „Той се опитва да те уплаши! Това е манипулация. Моля те, не отивай на тази среща.“

Но аз вече бях взел решение. Страхът беше реален, но по-силно беше любопитството. А най-силно от всичко беше онова изречение: „Мога да реша всичките ти финансови проблеми.“

Глава 3

Кафенето до старата библиотека беше мрачно, задимено място, останало сякаш от друга епоха. Точно в десет сутринта аз бях там, седнал в най-тъмния ъгъл, стиснал чаша студено кафе.

Филип влезе пет минути по-късно. Днес изглеждаше още по-зле. Костюмът му беше същият, но сега изглеждаше сякаш не го беше свалял от дни. Под очите му имаше тъмни торбички, а ръцете му не просто трепереха – те се тресяха. Той се огледа панически, преди да ме забележи. Плъзна се на стола срещу мен.

„Дойде“, прошепна той. „Благодаря ти.“ „Имам десет минути“, излъгах аз. „Какво става? И защо аз?“ „Защото си никой“, отвърна той без заобикалки. „Проверих те. Доколкото можах. Мартин. Студент по архитектура. Имаш кредит за жилище, който едва плащаш. Нямаш връзки. Нямаш минало. Ти си чист. Идеален си.“

Побиха ме тръпки. Той ме беше проучил. „Какво искате?“ „Разказах ти. Жена ми, Мира. Тя има любовник. Кирил. Той е… той е змия. Беше мой служител, най-добрият ми. Вмъкна се под кожата ми, а после и под тази на жена ми. Сега двамата управляват компанията ми. Моята компания! Аз съм бизнесмен, Мартин, или поне бях. Строителен предприемач. Всичко това“, той посочи с ръка сградите навън, „половината е мое. Или беше.“

Гласът му се прекърши. „Те ме изхвърлят. Заведоха съдебно дело. Твърдят, че съм невменяем. Че съм прахосвал фирмени пари. Взели са заеми на мое име, фалшифицирали са подписи. Адвокатите ми… те са или купени, или некадърни. Мира… тя знае всичките ми тайни.“ „Съжалявам, но какво общо имам аз?“, настоях аз. „Имам нужда от услуга. Малка услуга. Има нещо, което трябва да се вземе. Нещо, което доказва всичко. Доказва измамата, изневярата, фалшивите заеми. Оригиналните документи. Те са скрити. Не в банка, не в офис. На публично място. Но аз не мога да отида. Те ме следят. Кирил има хора навсякъде. Ако се появя, ще ме хванат. Ще унищожат документите. Ще ме убият.“

Последната дума увисна във въздуха. „Да ви убият? Стига, това е…“ „Ти не ги познаваш!“, извика той, привличайки погледа на бармана. Той сниши глас до шепот. „Кирил е безмилостен. А Мира… тя го обича. Тя ме мрази повече, отколкото той може да си представи. Има скрити животи, Мартин. Всеки има.“ „Какво трябва да взема?“ „Папка. От обществена библиотека. В шкафче за багаж. Ключът е…“ той се огледа отново. „…скрит.“ Той ми подаде смачкана разписка от химическо чистене. На гърба ѝ беше надраскан номер – 34Б. И името на библиотека. „Ключът е залепен под третата тоалетна чиния в мъжката тоалетна на втория етаж. Шкафче 34Б е в сутерена. Вземи папката и ми я донеси. Това е.“ „Това е лудост. Това е престъпление.“ „Престъплението е това, което те ми причиняват!“, изсъска той. „Мартин. Петдесет хиляди. В брой. В момента, в който ми дадеш папката.“

Петдесет хиляди.

Тази сума. Тя беше отговорът на всичко. Щеше да покрие ипотеката ми. Щеше да ми купи време. Щеше да ми купи свобода. „Защо не наемете детектив? Или полицията?“ „Полицията? Кирил има хора там. Детективи? Всички са в джоба му. Трябва ми някой непредвидим. Някой като теб. Моля те.“

Погледнах смачканата разписка. Моралната дилема ме разкъсваше. Това беше грешно. Беше опасно. Ани щеше да ме убие. Но петдесет хиляди…

„Кога?“, попитах аз, а гласът ми беше чужд. „Сега. Веднага. Те не знаят за теб. Все още. Трябва да действаме бързо.“ Филип се наведе напред, очите му горяха. „Това е моят живот, Мартин. А може да бъде и твоят. Свободен от дългове. Помисли си.“

Глава 4

Излязох от кафенето със сърцебиене. Разписката гореше в джоба ми. Петдесет хиляди. Сумата отекваше в главата ми, заглушавайки гласа на разума, който ми крещеше да бягам, да се прибера в моята гарсониера, да заключа вратата и да блокирам номера на Филип.

Но краката ми вече ме носеха към библиотеката.

Беше голяма, стара сграда с високи тавани и мирис на прах и старо дърво. Мъжката тоалетна на втория етаж беше празна. Със свито сърце проверих под третата тоалетна чиния. Беше там. Малък, сребърен ключ, залепен с тиксо. Ръцете ми трепереха толкова силно, колкото тези на Филип.

Слязох в сутерена. Секцията с шкафчетата беше в слабо осветен коридор. 34Б. Пъхнах ключа. Завъртях.

Вътре имаше само една дебела, кафява папка, завързана с връзки.

Грабнах я, пъхнах я под якето си (въпреки жегата бях облякъл такова, за да има къде да я скрия) и излязох от библиотеката, опитвайки се да вървя, а не да тичам. Всеки поглед ми се струваше подозрителен. Всяка кола, която намаляваше скоростта, ми се струваше, че ме следи.

Обадих се на Филип от уличен телефон. „Имам я. Къде сте?“ „Добре. Добре, момчето ми. Зад Катедралата. В малката уличка. Има черен седан. Аз съм вътре. Побързай.“

Когато стигнах, видях колата. Филип беше на задната седалка. В мига, в който отворих вратата, той протегна ръка и изтръгна папката от ръцете ми. Хвърли я на седалката до себе си и започна да я развързва с трескави пръсти.

„Парите“, казах аз, задъхан. „Да, да. Ето.“ Той ми подаде обемист плик. „Брой ги, ако искаш.“ Не исках. Исках просто да се махна. „Сега си върви, Мартин. И забрави, че си ме виждал. Забрави всичко това. Ти беше просто момче в библиотека. Нищо повече.“ „Ще се оправите ли?“ Той се изсмя – сух, неприятен смях. „Сега те ще се оправят. Сега играта се обръща.“ Той затвори вратата пред лицето ми и колата потегли с мръсна газ.

Стоях на улицата, стиснал плика. Петдесет хиляди. Успях.

Прибрах се в гарсониерата си, заключих три пъти. Изсипах парите на масата. Никога не бях виждал толкова пари на едно място. Те бяха моето спасение. Плащането на кредита вече не беше проблем. Можех да напусна работа в магазина. Можех да се съсредоточа върху университета.

Но чувството на триумф беше краткотрайно. Замени го тежък, лепкав страх. Бях извършил нещо незаконно. Бях се замесил в нещо тъмно.

Ани дойде същата вечер. Веднага усети промяната. „Какво има, Мартин? Блед си като платно.“ „Всичко е наред.“ „Не ме лъжи. Беше на онази среща, нали? Казах ти да не ходиш!“ Не издържах. Разказах ѝ. За библиотеката, за папката, за парите. Тя беше ужасена. „Ти си луд! Мартин, това е… това е престъпление! Какво имаше в тази папка? Ами ако те хванат? Ще съсипеш живота си! Заради пари?“ „Заради тези пари!“, сопнах се аз, сочейки купчината на масата. „Това не са просто пари, Ани! Това е моята свобода! Това е разликата между това да оцелявам и да живея! Ти не разбираш какво е да броиш стотинки за хляб, докато учиш за изпити и се чудиш дали банката няма да ти вземе дома!“

Това беше първият ни истински, грозен скандал. Семейните конфликти, които виждах у другите, сега бяха в моята малка стая. „Парите не са всичко, Мартин! Ами моралът? Ами законът?“ „Моралът е лукс, който не мога да си позволя в момента!“, изкрещях аз.

Тя си тръгна бясна. Остави ме сам с парите и страха.

Глава 5

Опитах се да се върна към нормалния живот. Платих няколко вноски по ипотечния кредит наведнъж. Напуснах работата в магазина. Записах се на допълнителен курс по 3D моделиране в университета.

Но нищо не беше същото.

Парадоксално, сега, когато имах пари, страхът се усили. Всеки път, когато някой ме поглеждаше в университета, се питах дали не е човек на Кирил. Всяка непозната кола на улицата ми се струваше, че ме следва.

Филип беше изчезнал. Телефонният му номер вече не беше активен.

Една вечер, около седмица след случката с папката, се прибирах късно от лекции. Тъкмо отключвах вратата на апартамента си, когато някой ме хвана за рамото.

Изпищях. Беше жена. Елегантна, облечена в скъпо палто, въпреки че не беше толкова студено. Косата ѝ беше прибрана в стегнат кок, а очите ѝ бяха студени. „Мартин?“, попита тя. Гласът ѝ беше плътен и властен. „Коя сте вие?“ „Казвам се Десислава. Аз съм сестрата на Филип.“

Сърцето ми спря. „Не знам за какво говорите.“ „О, моля те, спести ми го. Знам всичко. Знам за срещата в кафенето, знам за библиотеката. Брат ми е глупак, но не е толúва глупак, колкото си мисли. Той ми разказа. За всеки случай.“

Тя ме избута леко, но настоятелно, и влезе в апартамента ми, преди да успея да реагирам. Огледа скромната ми гарсониера с презрение. „Значи това купуват петдесет хиляди в днешно време. Разочароващо.“ „Какво искате? Той каза да забравя…“ „Филип казва много неща. В момента е изчезнал. Ти беше последният, който го видя.“ „Не, видях го в колата, той тръгна…“ „И оттогава никой не го е виждал. Телефонът му е изключен. Не се е появявал в апартамента си, нито в офиса. Мира и Кирил са подали сигнал в полицията за изчезването му, представяйки го като поредното доказателство, че е нестабилен и е избягал.“

Почувствах как подът се изплъзва изпод краката ми. „Какво? Но той имаше документите… той каза, че играта се обръща…“ Десислава се изсмя горчиво. „Ти наистина ли повярва? Ти си бил просто примамка, Мартин. Разсейваща маневра.“ „Какво?“ „Папката, която си взел. Тя беше пълна с глупости. Фалшификати. Безполезни хартии. Филип е искал Кирил да те види как я взимаш. Искал е Кирил да си помисли, че това са истинските документи. Докато ти си тичал към Катедралата, той е бил на друго място и е взимал истинските.“

Почувствах се като най-големия идиот на света. Бях рискувал всичко. За нищо. Бях просто пионка. „Но защо тогава ми плати?“, попитах аз, гласът ми беше слаб. „Защото е имал нужда да повярваш. Имал е нужда от твоето мълчание. А и защото, въпреки всичко, Филип понякога има съвест. Но сега това няма значение. Той е изчезнал. А аз мисля, че Кирил го е намерил пръв.“

Тя седна на единствения ми стол. „Виж, Мартин. Аз не съм като брат си. Не ме интересуват моралните дилеми. Интересува ме компанията, която баща ни построи. Мира и Кирил я унищожават. Те теглят заеми, прехвърлят активи в офшорни сметки. Съдебните дела, които Филип водеше, сега са в застой заради изчезването му. Те печелят.“ „И какво очаквате от мен?“ „Филип ти е имал доверие. Може би ти е казал нещо повече. Нещо, което аз не знам? Къде би отишъл? Къде би скрил истинските документи?“ „Не ми е казал нищо. Кълна се. Даде ми парите и каза да изчезвам.“

Тя ме гледаше дълго и проницателно. „Вярвам ти. Но има и друг проблем. Ти.“ „Аз?“ „Кирил знае за теб. Хората му са те видели. Видели са те да се срещаш с Филип. Видели са те в библиотеката. Сега, когато Филип го няма, ти си единствената свободна нишка. Те ще дойдат за теб, Мартин. Ще искат да знаят какво знаеш.“

Ужасът, който ме беше обзел, сега се превърна в ледена паника. „Какво да правя?“ „Имаш две възможности. Да бягаш. Да вземеш парите и да изчезнеш. Но те ще те намерят. Или… да ми помогнеш. Да ми помогнеш да ги унищожа.“

Глава 6

„Да ви помогна?“, повторих аз глупаво. „Как? Аз съм студент. Не разбирам от бизнес, нито от… това.“ „Точно затова си полезен“, отвърна Десислава. „Ти си извън системата. Кирил те смята за дребна риба, за момче за поръчки. Той не очаква от теб интелигентен ход. Но аз знам повече.“ „Какво знаете?“ „Знам, че Филип е имал резервен план. Винаги е имал. Той не би се доверил само на хартиени документи. Трябва да има нещо дигитално. Копие. Нещо, скрито някъде. И мисля, че то е свързано с теб.“ „С мен? Това е абсурдно.“

Десислава стана и се приближи до мен. Очите ѝ бяха сиви и твърди като стомана. „Когато ти е дал плика с парите. Имаше ли нещо друго? Флашка? Лист хартия? Каквото и да е?“ Прехвърлих момента в главата си. Тъмната кола. Треперещите ръце на Филип. Обемният плик. „Не. Само парите.“ Тя въздъхна разочаровано. „Добре. План Б. Ще трябва да се доближим до Кирил. Или до Мира.“ „Не!“, извиках аз. „Няма да го направя. Искам просто да ме оставите на мира. Ще върна парите, ако трябва…“ „Късно е за това, Мартин. Вече си вътре. В момента, в който си взел ключа от библиотеката, ти си станал част от играта. Ако се опиташ да се оттеглиш сега, Кирил ще те смачка. Не защото знаеш нещо, а просто за да изчисти след себе си.“

Тя ми подаде визитка. На нея имаше само име – Адвокат Николов – и телефонен номер. „Това е моят адвокат. Той е единственият, на когото имам доверие. Занимава се със съдебните дела срещу Кирил. Ако някой се свърже с теб, ако те заплашат, обаждаш му се веднага. Разбра ли?“

Кимнах, неспособен да говоря. „А сега“, каза тя, тръгвайки към вратата, „опитай се да живееш нормално. Ходи на лекции. Чертай си плановете. Колкото по-скучен изглеждаш, толкова по-добре. Аз ще се свържа с теб.“

След като тя си тръгна, аз останах вцепенен. Светът ми се беше преобърнал. Моята малка, подредена амбиция да стана архитект, да си имам собствен дом, беше погълната от свят на предателства, скрити животи и корпоративни войни.

На следващия ден в университета не можех да се съсредоточа. Всеки шум ме караше да подскачам. Докато бях в библиотеката на университета (колко иронично), търсейки книги за модерен дизайн, телефонът ми извибрира.

Непознат номер. „Знаем кой си, Мартин. Знаем какво си направил за Филип. Той е минало. Не бъди глупав като него. Искаме да поговорим. Кажи ни какво ти е дал и ще те оставим на мира. И ще удвоим това, което ти е платил.“

Ръцете ми се разтрепериха. Те знаеха. Кирил.

Изтрих съобщението. Опитах се да се преструвам, че не съществува. Но терорът беше реален. Те знаеха къде уча. Знаеха името ми.

Погледнах отново плика с парите, който бях скрил под дюшека си. Парите, които трябваше да ми донесат свобода, сега бяха моята клетка. Бяха доказателство.

Трябваше да се отърва от тях. Но как? Не можех просто да ги внеса в банката. Това щеше да предизвика въпроси. Ипотечният ми кредит… Банката веднага щеше да докладва.

Късно същата вечер се обадих на Ани. „Мартин? Мислех, че ми се сърдиш.“ „Ани… имам нужда от теб. Уплашен съм.“ Разказах ѝ за Десислава. За изчезването на Филип. За съобщението от Кирил. Тя мълча дълго. „Трябва да отидеш в полицията, Мартин.“ „Не мога!“, почти извиках аз. „Какво да им кажа? Че съм взел пари, за да открадна папка? Ще арестуват мен! А Десислава каза, че Кирил има хора там.“ „Добре, добре… успокой се. Къде си?“ „Вкъщи.“ „Остани там. Заключи. Аз идвам.“

Когато Ани пристигна, тя беше бледа, но решителна. „Това е лудост“, каза тя, оглеждайки парите. „Това са… мръсни пари, Мартин.“ „Знам.“ „Трябва да се махнеш оттук. Можеш да останеш у нас. Родителите ми са извън града.“ „Не, не искам да те замесвам повече.“ „Вече съм замесена! Ти ме замеси, когато ми разказа. Ние сме заедно в това.“

Тя седна до мен на леглото. „Виж. Ако Филип е бил толкова хитър, колкото казва сестра му, той е оставил нещо. Следа. И ти беше прав. Защо ти е платил толкова много за фалшива папка? Не е било само за мълчание. Било е… плащане. За нещо, което дори не знаеш, че правиш.“

Тя взе плика. Беше дебел, кафяв хартиен плик. „Къде е пликът, в който ти даде парите?“, попита Ани. „Този е. Защо?“ „Огледа ли го? Внимателно?“ „Не, просто взех парите.“

Ани изсипа пачките на леглото. Започна да оглежда плика. Отвътре. Разкъса го по шевовете. И тогава го видяхме. Залепено за вътрешната картонена подложка, имаше малко, тънко USB устройство. Флашка.

Филип ми беше дал истинските документи.

Глава 7

Взирахме се във флашката, сякаш беше бомба. Беше малка, черна, без никакви отличителни белези. „Той е знаел“, прошепна Ани. „Знаел е, че ще те претърсят, ако те хванат. Но не и плика с парите. Дал ти е това, надявайки се, че или няма да го намериш веднага, или…“ „…Или че ще го намеря, когато е твърде късно да му го върна“, довърших аз. „Той ме е направил пазач на тайните си, без дори да ме попита.“

Гневът ми към Филип се смеси със страха от това, което държахме. „Какво има на нея?“, попита Ани. „Документите, предполагам. Доказателствата срещу Мира и Кирил.“ „Трябва да я видим.“

Пъхнах флашката в лаптопа си. Отне му секунда да я разпознае. Имаше само един файл, защитен с парола. „По дяволите. Парола. Каква може да е?“ Пробвахме всичко – „Мира“, „Кирил“, „Десислава“, името на компанията му (което Десислава беше споменала), рождената му дата (която не знаехме). Нищо.

„Мартин, това е опасно“, каза Ани. „Тези хора търсят това. Те заплашват теб, защото мислят, че знаеш къде е. А то е тук.“ „Трябва да се свържа с Десислава.“ „Не! Не знаеш дали можеш да ѝ вярваш. Тя е негова сестра. Може да е същата като него. Може би просто иска компанията за себе си.“

Ани беше права. Бях заобиколен от акули и не знаех кой е приятел и кой враг. „Трябва ни някой, който може да разбие паролата. Някой, на когото имаме доверие.“ Спомних си за Веселин. Мой колега от университета, компютърен гений, който прекарваше повече време в хакване на мрежата на университета, отколкото в учене. „Знам един човек. Веселин. Но не мога да му кажа истината.“

Скрихме флашката. Решихме да действаме на следващия ден. Ани остана при мен. Не спахме. Всеки шум от коридора ни караше да скачаме.

На сутринта в университета потърсих Веселин. Намерих го в компютърната зала, заобиколен от празни чаши от кафе. „Весо, трябва ми услуга. Огромна.“ Разказах му измислена история. Че съм намерил флашка. Че мисля, че е на един професор, който ме е скъсал, и искам да видя какво има вътре, за да намеря нещо компрометиращо. Жалка история, но Веселин се интересуваше повече от предизвикателството, отколкото от мотивите. „Защитена с парола? Дай я насам.“

Той я взе и се ухили. „Ще видим колко е добра тази защита.“

Междувременно, аз трябваше да се справя с другия проблем. Съобщението от Кирил. Не можех да го игнорирам. Всеки ден мълчание правеше позицията ми по-слаба. Реших да се обадя на адвокат Николов, номера, който Десислава ми даде. Той вдигна на второто позвъняване. Гласът му беше студен, прецизен и скъп. „Николов.“ „Казвам се Мартин. Десислава ми даде номера ви.“ „А, да. Студентът. Очаквах обаждането ви. Какво има?“ Разказах му за съобщението. „Добре. Не отговаряйте. Не правете нищо. Вие сте свидетел, Мартин. Много важен свидетел в делото за изчезването на Филип. А сега и за изнудване. Искам да дойдете в кантората ми. Веднага.“

Кантората на Николов беше в най-скъпата част на града. Мрамор, стъкло и тишина. Той беше висок мъж с безупречен костюм и очи, които виждаха всичко. „Значи“, каза той, след като му разказах всичко (без да споменавам флашката), „вие сте били използвани от Филип, за да прикрие следите си, а сега сте обект на тормоз от страна на Кирил. Интересно.“ „Аз не съм свидетел! Аз съм съучастник! Взех пари!“ „Парите са хонорар за куриерска услуга. Не се притеснявайте за това. Сега сте под моя защита.“ „Какво означава това?“ „Означава, че аз ще се свържа с Кирил. Или по-скоро с неговия адвокат. Ще им съобщя, че всяка по-нататъшна комуникация с вас ще се счита за тормоз над свидетел и ще има правни последици.“ „Това ще ги спре ли?“ „Не. Но ще ги забави. Ще ги накара да бъдат по-внимателни. Сега ми кажете истината. Какво друго ви даде Филип?“

Погледнах го. Можех ли да му вярвам? Той беше адвокат на Десислава. „Нищо. Само парите.“ Николов се усмихна леко. „Както кажете, Мартин. Но ако си спомните нещо, каквото и да е, обадете ми се. Вашата безопасност, а и изходът от цялото това съдебно дело, може да зависи от това.“

Когато се върнах в университета, Веселин ме чакаше. Изглеждаше триумфално. „Беше по-лесно, отколкото си мислех. Шифровката беше силна, но ключът беше прост. Беше номер.“ „Номер?“ „Да. Дълъг номер. Като на банкова сметка. Или… не, беше номер на дело. Съдебно дело. Номерът на делото за развода на Филип и Мира. Трябваше само да го намеря в публичните регистри. Аматьорска работа.“

Той ми подаде флашката. „Вътре е. Успех с професора.“ Сърцето ми биеше до пръсване. С Ани се затворихме в една празна аудитория. Пъхнах флашката. Файлът се отвори.

Не бяха само документи. Бяха сканирани фактури, банкови извлечения, офшорни регистрации. Но имаше и друго. Аудиозаписи. Видеоклипове. Видяхме Кирил да инструктира банкер как да фалшифицира подписа на Филип върху искане за огромен заем. Чухме Мира да се смее и да казва: „Той е свършен. Дори сестра му няма да може да го спаси.“ Но тогава видяхме нещо, което ни смрази.

Видео. От охранителна камера. Филип и Десислава. В подземен гараж, два дни преди срещата ми с него на гарата. „Планът готов ли е?“, пита Десислава. „Готов е. Момчето, студентът, е перфектната примамка. Кирил ще се хване.“ „А ти сигурен ли си за това?“, пита тя. „Абсолютно. Кирил ще вземе фалшификатите. А аз ще дам истинските на момчето, без то да знае. Ти ще го намериш после. Това е единственият начин. Не мога да се доверя на теб, сестро, не и след… онова. Но мога да се доверя на непознат, който е алчен и уплашен.“ „Добре. Направи го. Но Филип… ако нещата се объркат, аз ще взема всичко. Разбра ли ме?“ „Разбрах те.“

Ани ме погледна, очите ѝ бяха пълни с ужас. „Мартин. Те са били заедно в това. Десислава те е излъгала. Тя е знаела за флашката през цялото време. Тя не те е търсила, за да ти помогне. Търсила те е, за да си вземе флашката.“ Бях предаден. Отново. От всички.

Глава 8

„Какво правим сега?“, гласът ми беше кух. Всичко беше лъжа. Филип, Десислава… те играеха някаква сложна, извратена семейна игра, а аз бях топката. „Не можем да я дадем на Десислава“, каза Ани твърдо. „Тя е също толкова лоша, колкото и Кирил. Може би дори по-лоша, защото е предала и брат си.“ „Ако не ѝ я дадем, тя ще стане враг. А вече имаме Кирил за враг.“ „Ами адвокат Николов?“ „Той е неин адвокат! Ще ѝ я даде веднага.“

Бяхме в капан. Държахме ключ, който можеше да унищожи всички тях, но ако го използвал. „Има още нещо“, казах аз, превъртайки файловете. „Виж това.“ Беше друга папка. Озаглавена „Лично“. Вътре имаше документи, които показваха, че Филип също не е бил светец. Той е източвал фирмата от години, много преди Кирил да се появи. Имал е огромни хазартни дългове. Тези заеми, които Кирил е теглил… те са били, за да покрият старите заеми на Филип. „Той е бил затънал до гуша“, прошепнах аз. „Кирил и Мира не са го съсипвали. Те просто са се опитвали да вземат контрола, преди той да потопи кораба напълно. Или са използвали неговите престъпления като лост.“

Скритият живот на Филип. Предателството на Десислава. Изневярата на Мира. Алчността на Кирил. Всички бяха виновни. „Това е… отвратително“, каза Ани. „Това е блато, Мартин. И ти си затънал до кръста.“

Телефонът ми иззвъня. Беше Десислава. „Мартин. Трябва да се видим. Сега.“ „Не мога. Имам лекции.“ „Не ме интересуват лекциите ти! Адвокат Николов ми каза, че си говорил с него. Каза, че Кирил те е заплашил. Знаех си, че ще го направят. Трябва да те измъкнем от града.“ „Да ме измъкнете?“ „Ела в кантората на Николов. Ще обсъдим вариантите.“ Тя затвори. „Това е капан“, каза Ани. „Тя иска да те докара на сигурно място, където да те натисне за флашката.“ „Знам. Но ако не отида, ще изглежда подозрително.“

Преди да успея да реша, на вратата на аудиторията се почука. Веселин. Изглеждаше притеснен. „Мартин, човече… имаме проблем. След като ти тръгна, реших да погледна логовете на лаптопа си. От чисто любопитство. Някой се опита да влезе в системата ми. Отвън. Докато разбивах твоята парола.“ „Какво?“ „Някой е проследил връзката. Или флашката е имала някакъде… проследяващо устройство. Не знам. Но те знаят, че е била тук. В университета. И знаят, че е била при мен.“ „О, не. Весо, съжалявам…“ „Кои са тези хора, Мартин? Това не е за някакъв професор, нали?“ Нямах избор. Разказах му накратко. Веселин пребледня. „Ти си се забъркал с корпоративни акули. Човече, аз съм вън. Изтривам всичко. Все едно не сме се виждали.“ „Весо, моля те…“ „Не! Имам да уча. Не искам да свърша в някой ров.“ Той си тръгна.

Сега знаеха. Кирил, или Десислава, или и двамата, знаеха, че флашката е активна. Знаеха, че съм я отворил. Играта свърши.

„Какво правим?“, попита Ани, гласът ѝ трепереше. Погледнах флашката. Погледнах Ани. Погледнах към прозореца, към живота, който исках – живот на чертежи, светлина и стабилност. „Ще им дадем това, което искат. Но при моите условия.“

Глава 9

Взех телефона. Първо се обадих на Десислава. „На път съм към кантората на Николов. Но няма да дойда сам.“ „Какво искаш да кажеш?“ „Идвам с приятелката си Ани. И искам гаранции за безопасността ни.“ Тя се засмя. „Гаранции? Миличък, ти не си в позиция да искаш гаранции.“ „Напротив. Аз съм в перфектна позиция. Защото намерих онова, което Филип ми остави.“ Настъпи тишина. „Флашката. Значи е вярно.“ „Да. И съдържанието е… взривоопасно. За всички ви. Включително и за теб, Десислава. Видях записа от гаража.“

Мълчанието от другата страна стана ледено. „Ти не знаеш в какво се бъркаш, момче.“ „Знам само, че държа картите. Идвам. Но ако видя нещо подозрително, ако видя някой друг освен теб и Николов, натискам един бутон на телефона си и копие на всичко това отива в три различни медии и в главната прокуратура.“

Затворих, преди да успее да отговори. Ръцете ми трепереха, но гласът ми беше стабилен. „Мартин, ти си луд!“, възкликна Ани. „Медии? Прокуратура? Ти нямаш такъв бутон!“ „Тя не го знае. Сега, обаждам се на Кирил.“ „Какво?!“ Намерих номера, от който ми беше писал. Изненадващо, той вдигна. „Мартин. Радвам се, че реши да се свържеш с нас.“ Гласът му беше мек, почти приятелски. „Спестете си го. Знам какво търсите. Флашката на Филип. Тя е у мен.“ „Наистина? А аз си мислех, че си просто момче за поръчки. Браво.“ „Тя съдържа всичко. Вашите заеми. Измамите на Мира. Но съдържа и престъпленията на Филип. И договорките на Десислава.“ Кирил се засмя. „Този Филип. Дори и мъртъв, успява да е досаден.“ „Мъртъв?“, попитах аз, а стомахът ми се преобърна. „Метафорично. Засега. Какво искаш, Мартин?“ „Среща. Всички вие. Ти, Мира, Десислава. И адвокатите ви. Искам да се свърши с това. Искам да изляза от играта. С гаранции.“ „Смело. Къде?“ „Кантората на Николов. След един час. Той е адвокат на Десислава. Там тя ще се чувства сигурна. А аз искам ти да дойдеш там, за да сте всички на едно място. Без охрана. Само директорите.“ „И защо да го правя?“ „Защото ако не го направиш, ще дам флашката на Десислава. А ти знаеш какво има на нея за теб. Ако тя не се съгласи, ще я дам на теб. А ако никой не се съгласи, отива в прокуратурата. Аз нямам какво да губя. Моят живот вече е съсипан. Но вие… вие имате да губите милиони.“

Настъпи дълга пауза. „Ти си или много смел, или много глупав, Мартин. Добре. След един час. В бърлогата на лъва.“ Той затвори. Ани ме гледаше с широко отворени очи. „Мартин, ти току-що събра всички акули в един аквариум. Те ще се изядат живи… и нас с тях.“ „Това е единственият ни шанс“, казах аз, пъхайки флашката в джоба си. „Да ги накараме да се страхуват един от друг повече, отколкото от нас.“

Глава 10

Кантората на Николов беше заредена с електричество. Десислава и адвокатът ѝ ни чакаха в голяма конферентна зала. Десислава крачеше напред-назад, бясна. „Как смееш? Да викаш Кирил тук? В моята кантора?“ „Това вече не е вашата кантора“, казах аз. „Това е неутрална територия. Сядайте.“ Ани беше до мен, стискаше ръката ми толкова силно, че кокалчетата ѝ бяха побелели. Точно в уречения час вратата се отвори. Влязоха Кирил и Мира. Мира беше красива, студена жена. Изглеждаше отегчена, сякаш всичко това е под достойнството ѝ. Кирил, от друга страна, изглеждаше развеселен. Той донесе свой адвокат.

Всички седнаха около голямата маса от махагон. „Е?“, каза Кирил, обръщайки се към мен. „Представлението е твое, Мартин. Всички сме тук. Какво искаш?“ Изправих се. Почувствах се нелепо в изтърканите си дънки и тениска на фона на тези скъпи костюми. „Искам да се свърши. Всички вие сте оплетени в мрежа от престъпления. Изневери, фалшиви заеми, укриване на данъци, вътрешни измами. Тази флашка“, вдигнах я, „съдържа доказателства срещу всеки един от вас.“ Погледнах към Мира и Кирил. „За вас – фалшифицирането на подписите за заемите, източването на активи.“ Погледнах към Десислава. „За вас – съучастие с Филип, конспирация, а също и едни интересни файлове за „сестрински бонус“ от фирмените сметки.“ Погледнах към празния стол. „И за Филип – хазартните дългове, които са поставили началото на всичко това.“

„Какво искаш?“, повтори Кирил, вече не толкова развеселен. „Искам пълна амнистия. За мен. Писмена, подписана от всички вас и вашите адвокати, че никога няма да ме търсите, заплашвате или замесвате в съдебните си дела. Искам да прекратите всякакво наблюдение над мен, над Ани, над приятеля ми Веселин. Искам да съм чист.“ „И в замяна?“, попита Николов. „В замяна, ви давам това.“ Поставих флашката на масата. „И вие решавате какво да правите. Можете да се унищожите взаимно. Можете да се споразумеете. Не ме интересува. Но аз излизам.“

Кирил се засмя. „Това е. Мислех, че ще искаш пари.“ „Парите ми донесоха само проблеми“, отвърнах аз, поглеждайки към петдесетте хиляди, които бях донесъл в раницата си. Хвърлих раницата на масата. „Ето ги парите на Филип. Можете да си ги разделите.“

Настъпи тишина. „Той е прав“, каза Мира изненадващо. Гласът ѝ беше мелодичен, но остър. „Това нещо…“, тя посочи флашката, „може да ни прати всички в затвора. Всички сме уязвими.“ „И какво предлагаш, скъпа?“, попита Кирил. „Предлагам да приемем сделката на момчето. Да му дадем имунитет. И след това… да решим какво правим с компанията. И с Филип.“ „Филип е изчезнал“, каза Десислава. „Не за дълго“, каза Кирил. „Намерихме го. В една много скъпа клиника за зависимости в чужбина. Изглежда, целият този стрес му е дошъл в повече. Или просто се е скрил, докато сестра му свърши мръсната работа.“ Десислава пребледня. „Вижте“, каза Николов, поемайки контрол. „Предложението на господин Мартин е разумно. Той държи бутона за ядрено унищожение. Всички ще подпишем споразумение за конфиденциалност и ненападение. В замяна, той предава флашката и всички копия, които може да е направил.“ „Няма копия“, излъгах аз. Николов се усмихна. „Разбира се, че няма.“

Адвокатите започнаха да изготвят документите. Отне им час. Час на напрегнато мълчание, в което Мира и Десислава се гледаха с чиста омраза, а Кирил разглеждаше флашката, сякаш е рядък диамант. Подписахме. Аз и Ани. Те подписаха. Взех си копието. „Беше… интересно“, каза Кирил, докато си тръгвахме. „Имаш талант, Мартин. Ако архитектурата не потръгне, обади ми се.“ Не му отговорих.

Глава 11

Излязохме от сградата и вдишахме следобедния въздух. Почувствах се така, сякаш не бях дишал от седмици. „Свърши ли?“, попита Ани. „Надявам се.“

Но не беше свършило. Не съвсем. През следващите месеци животът ми бавно се върна в релси, но беше променен завинаги. Съдебните дела бяха прекратени. Появи се информация за „извънсъдебно споразумение“. Компанията беше разделена. Кирил и Мира поеха оперативния контрол, докато Десислава получи огромен дял и място в борда. Филип остана в чужбина, „възстановявайки се“. Те бяха постигнали своето грозно примирие, обединени от страха от взаимно унищожение, който им бях показал.

Аз се върнах в университета. Но вече не бях същият. Бях видял зад завесата на богатството и властта и това, което видях, ме отврати. Ипотечният ми кредит все още беше там. Не бях взел парите. Върнах се на работа в денонощния магазин. Беше унизително, но беше честно.

Една вечер, докато редях консерви, вратата на магазина се отвори. Беше адвокат Николов. „Мартин. Радвам се да те видя на крака.“ „Какво искате? Споразумението…“ „Споразумението е в сила. Не съм тук от тяхно име. Тук съм от мое.“ Той ми подаде плик. „Какво е това?“ „Възнаграждение. За свършената работа.“ „Не искам пари.“ „Не са пари. Не точно. Вътре има документ. Ипотечният ти кредит е изплатен. Изцяло.“ Взирах се в него. „Как?“ „Да кажем, че имам… фонд за момчета, които са свършили правилното нещо в грешна ситуация. Не го направих аз, Мартин. Направи го клиент, който пожела да остане анонимен. Клиент, който вярва, че си заслужавал нещо повече от това да те използват като пионка.“ „Десислава?“, попитах аз. Николов само се усмихна. „Не мога да разкрия. Но има и още нещо. Този клиент смята, ‘е имаш потенциал. Предлага ти платена стипендия до края на следването ти. Без условия. Просто учи.“

Бях зашеметен. „Защо?“ „Защото понякога, дори в най-мръсните води, се случва нещо добро. Вземи го, Мартин. Заслужил си го. Ти им показа огледало, в което те не искаха да погледнат.“

Той си тръгна.

Глава 12

Година по-късно. Стоях на покрива на новопостроена сграда. Бях стажант в една от най-добрите архитектурни фирми в страната. Стипендията ми беше позволила да се съсредоточа, да бъда най-добрият. Вече не живеех в малката гарсониера. Продадох я. С Ани живеехме под наем в по-голям апартамент. Връзката ни беше по-силна от всякога. Бяхме преминали през огън заедно.

Понякога се сещах за Филип, Мира, Кирил и Десислава. Четях за компанията им във финансовите вестници. Те бяха успешни. Бяха богати. Вероятно бяха също толкова нещастни, колкото и преди.

Телефонът ми извибрира. Беше Ани. „Хайде, архитект. Закъсняваме за вечеря.“ Усмихнах се. Погледнах към града под мен. Някъде там, в друга лъскава сграда, те водеха своите битки. Но това вече не беше моята битка.

Докато слизах с асансьора, до мен застана мъж. Носеше скъп костюм, миришеше на скъп парфюм. Изглеждаше притеснен. „Извинете“, каза той. „Батерията ми падна. Мога ли да използвам вашия телефон само за минута?“

Погледнах го. Погледнах студените му, пресметливи очи. „Не“, казах аз. „Не можете.“ И излязох от асансьора, оставяйки го да ме гледа с недоумение. Бях научил урока си. Някои молби за помощ не са молби, а покани за влизане в ада. А аз вече бях виждал ада.