## Глава първа: Лаят, който не беше каприз
На натовареното летище въздухът беше напоен с шум, нетърпение и бързане. Хората се разминаваха като вълни, куфарите тракаха, гласове се сливаха в едно, а високоговорителите монотонно изреждаха съобщения, които никой не слушаше докрай.
Точно тогава Барс, немският овчар от полицейското кинологично звено, се дръпна рязко, опъна повода и излая така, сякаш в самия въздух имаше беда. Не беше онова лаене, с което кучето иска игра или внимание. Беше сигнал, суров и настойчив, като удар по стъкло.
Пред него стоеше бременна жена. Коремът ѝ беше голям, ръцете ѝ стискаха дръжката на куфара, а пръстите ѝ бяха побелели от напрежение. Тя гледаше от полицая към Барс и обратно, сякаш търсеше в очите им обяснение. Но там имаше само решителност.
Жената се казваше Ана. Това име излезе от устните ѝ по-късно, като шепот, който почти се загуби в шума.
Сега тя само отстъпваше назад, пребледня, и се опита да се усмихне, все едно всичко е недоразумение. Усмивката ѝ обаче се счупи още преди да се появи напълно.
Барс не се хвърляше. Не ръмжеше със злоба. Той се въртеше на място и лаеше към нея с тревога, като че ли искаше да я избута от невидима пропаст.
Полицай Милена, водачката на Барс, усети как по гърба ѝ премина тръпка. Тя познаваше кучето си. Барс никога не грешеше така.
Инспектор Петър, който беше наблизо, се приближи. Огледа Ана внимателно. Нямаше видими рани, нямаше кръв, нямаше паника… и все пак нещо не беше наред.
Ана отвори уста да каже нещо, но вместо думи излезе тежко хриптене. Очите ѝ се разшириха, сякаш в гърдите ѝ внезапно не достигаше въздух.
Милена сграбчи радиостанцията си, но не успя да изрече нищо, защото Ана залитна.
И падна.
Сякаш целият свят за миг се смълча, макар шумът да не спря. Хората просто престанаха да са хора и се превърнаха в силуети, които се обръщат, спират, зяпат.
Ана се сви на пода, хванала се за корема, а по челото ѝ избиха капки пот. Дишането ѝ беше накъсано, като че ли някой дърпаше въздуха от нея.
Барс започна да вие.
Виене, което не беше заплаха, а страх.
И зад една врата, която се затвори твърде бързо, остана усещането, че това не е просто припадък.
Това беше началото.
## Глава втора: Стаята без прозорци
Полицаите отведоха Ана в стая за допълнителна проверка. Не беше арест, но изглеждаше като такъв. Вратата се затвори и шумът на летището остана отвън, заменен от тежка тишина, прекъсвана само от глухото виене на Барс.
Милена коленичи до Ана. Опита се да говори спокойно, но гласът ѝ издаваше тревога.
Ана не можеше да отговори. Ръката ѝ се свиваше и отпускаше върху корема, сякаш там вътре имаше нещо, което се опитва да избяга от болката.
Инспектор Петър се обади за медицински екип. После погледна куфара на Ана, който стоеше като чужд предмет до стената. Нещо в стойката на жената, преди да падне, му беше направило впечатление. Тя не просто се уплаши от Барс. Тя се уплаши от това, че някой ще я спре.
Когато медиците пристигнаха, в стаята нахлу ново напрежение. Доктор Радост, дребна жена с твърди очи, постави апарат на ръката на Ана и замръзна за секунда.
Не с тялото си, а с погледа.
После рязко нареди да донесат носилка.
Ана прошепна нещо, толкова тихо, че Милена трябваше да се наведе, за да чуе.
„Моля… не го оставяйте…“
„Кого?“ попита Милена, но Ана вече беше затворила очи, сякаш думите са ѝ стрували последните сили.
Доктор Радост се обърна към инспектор Петър.
„Състоянието ѝ е опасно. Има признаци, които не ми харесват. Това не е просто слабост. Ако не реагираме веднага, може да загубим и нея, и детето.“
Думите паднаха в стаята като лед.
Петър кимна, но вътре в него се раздвижи друго усещане. Полицейският инстинкт, онзи, който рядко се бърка.
Точно тогава Барс, който беше отвън, излая още веднъж. По-различно. По-късо. Като точка в края на изречение.
И Петър разбра, че кучето не ги е предупредило само за болест.
Беше ги предупредило за нещо, което идва.
Нещо, което вече беше на път към тази стая.
## Глава трета: Куфарът и писмото
Докато Ана я изнасяха на носилката, Милена остана за миг сама с куфара. Барс се беше успокоил малко, но не откъсваше поглед от вратата, сякаш очакваше някой да я разбие.
Инспектор Петър извади ръкавици. Не беше редно да се ровят без причина, но на летището всеки предмет може да е причина. А Ана вече беше причина.
Той отвори куфара внимателно.
Вътре имаше дрехи, сгънати набързо, бебешко одеяло, малка торбичка с лекарства, и… плик. Пликът беше пъхнат между подплатата и дрехите, сякаш някой е искал да го скрие, но в последния момент ръцете са треперили.
Петър го извади.
На плика имаше изписано име: Теодора.
Само това. Нито адрес, нито телефон.
Но вътре имаше няколко листа. И още нещо. Друга хартия, по-дебела, като договор.
Петър прочете първите редове и усети как стомахът му се сви.
Не бяха любовни писма. Не беше лична изповед.
Бяха описания на сделки, суми, подписи, дати, и най-страшното, което може да види един полицай, когато знае как да чете между редовете.
Това беше схема.
Схема с заеми, които се отпускат на хора, които не разбират какво подписват. Схема с жилища, които се прехвърлят, докато истинският длъжник остава без дом. Схема с фирми, които се раждат и изчезват като дим.
И на няколко места се повтаряше едно име: Виктор.
Петър затвори плика бавно.
„Кой е Виктор?“ прошепна Милена, но не беше въпрос, а предупреждение.
Петър знаеше това име. Не лично, а като сянка. Бизнесмен с влияние. Човек, който дарява за благотворителност, усмихва се пред камери, и винаги има ръкостискане за правилните хора.
Човек, за когото се говори тихо.
Петър пъхна плика обратно, но не в куфара.
В този момент телефонът му иззвъня.
Не беше от болницата.
Беше от колега на входа.
„Петре… имаме проблем. Един мъж пита за бременна жена. Казва, че е от охраната на важен човек. И не изглежда да приема отказ.“
Петър затвори очи за секунда.
Барс изръмжа ниско.
И тогава стана ясно, че Ана не е припаднала пред случайни хора.
Тя беше паднала точно там, където вече не можеше да избяга.
## Глава четвърта: Човекът с гладката усмивка
Мъжът на входа се казваше Борислав. Не го каза веднага. Първо каза, че е „тук по работа“. После каза, че работата му е „да пази“. Накрая, когато Петър се появи, Борислав се усмихна така, сякаш двамата са стари приятели.
Усмивка, която не стигаше до очите.
„Инспекторе, нали?“ Борислав подаде ръка. Петър не я пое.
„Кого търсиш?“
„Жена. Бременна. Казва се Ана. Тя е… близка на един човек, който ще се притесни.“
„Какъв човек?“
Борислав се поколеба само за миг, но този миг беше достатъчен.
„Виктор.“
Името падна между тях като тежък предмет.
Петър усети как Милена се напрегна. Барс, който стоеше до нея, се дръпна назад и изръмжа по-силно. Не към Борислав, а към въздуха около него. Като че ли миризмата му носеше нещо гнило.
„Жената е в болница. Състоянието ѝ е тежко.“ Петър говореше бавно, за да не издаде колко много вече знае. „Каква ти е връзката с нея?“
„Пазя интересите на Виктор.“ Борислав се усмихна отново. „А интересите му са тя да бъде… под наблюдение. Да не се паникьосва, да не прави глупости. Знаете как е при бременни жени. Емоции.“
Милена пристъпи напред.
„Не говори за нея като за вещ.“
Борислав се обърна към нея, огледа я и леко наклони глава.
„Ти си водачката на кучето, нали? Добра работа. Това животно сигурно струва много.“
Барс излая рязко, като шамар.
Петър вдигна ръка.
„Напусни летището. Ако имаш въпроси, ще те потърсим.“
Усмивката на Борислав се стегна.
„Инспекторе, не искате да се забърквате. Виктор е човек, който обича реда. И обича хората да правят това, което им се казва.“
Петър не отстъпи.
„Аз също обичам реда. И точно затова ти казвам да си тръгнеш.“
Борислав се усмихна за последно, но този път в усмивката му имаше обещание.
„Добре. Но ако Ана се събуди, кажете ѝ, че Виктор вече знае. И че никой не изчезва просто така.“
Той се обърна и тръгна.
Петър остана неподвижен.
Милена прошепна:
„Ако Виктор знае… значи Ана е бягала.“
Петър не отговори.
Той мислеше за плика.
За името Теодора.
И за това, че понякога едно куче лае не за да нападне, а за да спаси.
А когато спаси, някой друг започва да губи.
И този някой не прощава.
## Глава пета: Болницата и тихата клетва
В болницата светлината беше студена. Доктор Радост говореше кратко, рязко, без излишни думи. Ана беше вкарана в отделението, където вратите се затварят плътно и времето се измерва в секунди, а не в часове.
Петър и Милена чакаха в коридора. Барс лежеше до тях, но не спеше. Очите му следяха всяко движение, всяка фигура, която се появяваше в далечината.
След време доктор Радост излезе. На лицето ѝ нямаше усмивка, но имаше облекчение.
„Стабилизирахме я. Имаше опасно състояние. Ако бяхте закъснели…“ тя не довърши. „Детето е живо. Но всичко още е крехко. Трябва спокойствие.“
„Тя говори ли?“ попита Милена.
„Не. Събуди се за малко. Плака. После пак заспа.“
Петър кимна. После извади плика и го погледна.
„Търся жена на име Теодора. Адвокат. Познавате ли такава?“
Доктор Радост повдигна вежди.
„Теодора? Да. Идва тук понякога. За пациенти, които… имат проблеми извън здравето си. Умна е. И упорита. Но защо…“
Петър не ѝ даде много. Само толкова, колкото беше нужно.
„Ако я видите, кажете ѝ, че инспектор Петър иска да говори с нея. Важно е.“
Доктор Радост го изгледа, сякаш преценява дали да се намеси.
„Ще ѝ кажа. Но пазете тази жена. Когато една бременна се озове на летище сама, с поглед като на преследвано животно, и после припадне… това не е обикновена история.“
Петър се усмихна без радост.
„Знам.“
След като доктор Радост се върна, Милена се приближи към Петър.
„Ще я пазим. Но ако този Борислав дойде тук…“
Петър погледна Барс.
Кучето вдигна глава и тихо изскимтя, сякаш също даваше клетва.
„Ще я пазим,“ повтори Петър. „Докато разберем защо бяга. И от кого всъщност.“
В този момент в коридора се появи мъж, облечен безупречно. Косата му беше пригладена, походката му уверена, а в ръцете му имаше букет.
Той не изглеждаше като охрана.
Изглеждаше като човек, който е свикнал да влиза навсякъде.
Погледът му се спря на Петър.
„Търся Ана.“
Петър не помръдна.
„Кой сте вие?“
Мъжът се усмихна.
„Казвам се Виктор.“
Милена усети как въздухът се сгъсти.
Барс се изправи бавно.
И за първи път от началото на всичко, кучето не излая.
Само гледаше.
Като че ли знаеше, че истинската опасност понякога идва тихо.
## Глава шеста: Виктор и истината, която не се казва
Виктор беше от онези хора, които не повишават тон. Не им се налага. Светът се наглася според тях, защото те са го научили да го прави.
„Инспекторе,“ каза той спокойно, „Ана е под моя грижа. Тя е в деликатно състояние. И бих искал да я видя.“
Петър скръсти ръце.
„Тя е пациент. Достъпът се решава от лекаря. А и… още не знаем кои сте вие за нея.“
Виктор запази усмивката си.
„Аз съм човекът, който ще осигури детето ѝ. И нейното бъдеще. Тя е объркана. Понякога хората правят грешки от страх.“
„А понякога страхът е много основателен,“ каза Милена.
Виктор я погледна. Очите му бяха светли, почти приятни, но вътре в тях нямаше топлина.
„Разбирам. Вие сте човек на реда. Но нека не превръщаме болничен коридор в сцена.“
Петър се приближи с половин крачка.
„Кажете ми, Виктор, защо вашата охрана търсеше Ана на летището?“
Усмивката на Виктор за миг се пречупи, после пак се върна.
„Моята охрана? Аз не изпращам хора да притискат бременни жени. Ако някой е действал… прекалено ревностно, ще се погрижа.“
Това беше казано меко, но Милена чу заплахата под думите. „Ще се погрижа“ можеше да значи всичко. И нищо добро.
„Дайте ми пет минути с нея,“ продължи Виктор. „Само да я успокоя. Тя няма близки. Аз съм единственият, който…“
Петър го прекъсна.
„Това ще реши лекарят. И Ана, ако е в състояние.“
Виктор въздъхна, сякаш се примирява с каприз.
„Добре. Ще почакам. Но, инспекторе…“ той леко се наведе напред, „когато работите с документи, внимавайте. Понякога хората подхвърлят лъжи, за да се спасят.“
Петър замръзна.
Виктор не беше виждал плика. Или поне така трябваше да бъде.
А той вече говореше за документи.
Това означаваше две неща.
И двете бяха опасни.
Виктор се отдалечи и седна на пейката в края на коридора, все едно му принадлежеше.
Милена прошепна:
„Как разбра?“
Петър не отговори.
Барс тихо изскимтя, после се обърна към вратата на отделението.
Като че ли искаше да каже: „Пази. Не мигай.“
И тогава в коридора се появи млада жена с раница, книги под мишница и притеснени очи.
Тя спря, видя Петър и Милена, после погледна към отделението.
„Извинете…“ гласът ѝ трепереше. „Тук ли е Ана? Аз… аз я познавам.“
Петър я огледа.
„Коя сте вие?“
„Казвам се Мира. Уча в университет. Ана ми помагаше… преди. Тя…“ Мира преглътна. „Тя ми се обади вчера. Каза ми да дойда, ако нещо стане. Каза ми да не вярвам на Виктор.“
Виктор, от пейката, вдигна глава.
И погледът му се закова в Мира като пирон.
Милена усети как в стомаха ѝ се надига студ.
Петър каза тихо:
„Добре дошла в тази история, Мира.“
А вътре, зад вратата, Ана спеше.
И може би точно сънуваше най-лошия си кошмар.
Защото кошмарът вече беше тук.
## Глава седма: Мира и кредитът, който стяга гърлото
Мира седна на стола до стената, но не успя да се успокои. Ръцете ѝ трепереха, пръстите ѝ бяха студени. Тя стискаше раницата си така, сякаш вътре има спасение.
„Разкажи ми всичко,“ каза Петър. „От началото.“
Мира пое въздух.
„Ана работеше като счетоводителка. Поне така ми каза. Срещнах я, когато бях в първи курс. Бях отчаяна. Брат ми, Даниел, беше взел кредит за жилище. Казаха му, че е лесно, че всичко е под контрол. Подписа договори, които не разбра. После лихвите… после таксите…“
Тя замълча, сякаш се срамува.
„И сега?“ попита Милена.
„Сега ни заплашват. Казват, че ще ни вземат жилището. А Даниел… той работи и учи. Не спи. Ходи на лекции с червени очи. Понякога се прибира и просто седи, гледа в стената. Ана му помагаше да подреди документите, да разбере какво се случва. Тя започна да намира несъответствия. И тогава започна да се страхува.“
Петър се наведе.
„Кой му даде кредита?“
Мира се поколеба, после прошепна:
„Всичко води към хора на Виктор. Не директно. Все едно е… мрежа. Подставени фирми. Консултанти. Служители, които се сменят. Но винаги, когато стигнеш до края, някой казва: Виктор е инвеститор. Виктор е благодетел. Виктор няма нищо общо.“
„А има ли?“ попита Петър.
Мира го погледна с очи, които вече не бяха на студентка, а на човек, видял прекалено много.
„Ана каза, че има. И че ако проговори… ще я унищожат.“
От пейката Виктор отново ги наблюдаваше. Той не се приближаваше, но присъствието му беше като тежък мирис, който не можеш да проветриш.
Петър се изправи.
„Къде е брат ти, Мира?“
„Той е… тук. Дойде с мен. Но го оставих отвън. Той се страхува да не го разпознаят.“
Петър кимна.
„Доведи го. Но внимателно.“
Мира стана, тръгна, и в същия миг Виктор се изправи също. Не бързаше. Просто се движеше в същата посока.
Милена пристъпи пред него.
„Не мърдайте.“
Виктор се усмихна.
„Не се тревожете. Искам само да поздравя младите хора. Те са бъдещето.“
„Бъдещето не трябва да се плаши от вас,“ каза Милена.
Виктор се наведе леко.
„Вие сте смела, Милена. Това е рядко. Но смелостта понякога струва скъпо.“
Той се отдръпна и се върна на пейката, сякаш нищо не е казал.
Милена усети как кожата ѝ настръхна.
Петър погледна Барс. Кучето не гледаше Виктор. Гледаше коридора, от който Мира беше изчезнала.
Като че ли Барс знаеше, че опасността не е само в човека с гладката усмивка.
Опасността е в хората, които идват, когато усмивката не е достатъчна.
## Глава осма: Даниел и подписите, които тежат
Даниел влезе в коридора бавно. Беше млад, но лицето му беше изморено, сякаш е носил чужди проблеми на раменете си твърде дълго. Раницата му висеше, книгите му се подаваха, но очите му бяха приковани към пейката, където седеше Виктор.
„Той ли е?“ прошепна Даниел.
Мира кимна, а устните ѝ се свиха.
Даниел преглътна.
„Не може да е той. Такива хора… те са по телевизията. Те режат ленти. Те говорят за морал.“
Петър каза тихо:
„Моралът е често костюм. А костюмът се сваля, когато стане тъмно.“
Даниел се опита да се усмихне, но не успя.
„Ана… тя беше единственият човек, който ми каза истината. Че съм се хванал в капан. Че договорите са направени така, че да губя, дори когато плащам. Че ако закъснея веднъж, те могат да…“
Той не довърши.
„Да ви вземат жилището,“ каза Милена.
Даниел кимна.
„И не само жилището. Взехме този кредит, защото майка ни… тя е болна. Не ви трябва да знаете. Просто трябваше да имаме стабилност. А сега… сега аз учa в университет, работя нощем, и пак не стига. Те ми звънят. Заплашват. Един път ми казаха, че ако не платя, ще намерят сестра ми. Казаха го спокойно, като че ли говорят за време.“
Мира избухна в сълзи.
Петър стисна челюст.
„Ана къде е в това?“
Даниел погледна към вратата на отделението.
„Тя откри, че има документ, който може да срине Виктор. Договори, по които са давани заеми на хора, които не трябва да ги получат. После тези заеми са препродавани. И накрая някой печели много, а хората губят домовете си. Ана каза, че има доказателства. Но трябва да стигнат до адвокат. До Теодора. Тя ѝ вярваше.“
Петър извади плика, но не го показа на Даниел. Само кимна.
„Теодора ще бъде намерена.“
Точно тогава вратата на отделението се открехна и доктор Радост се появи.
„Ана се събуди. Но е слаба. Иска да говори с…“ тя погледна към Мира и Даниел, „с вас.“
Виктор също стана.
„И с мен,“ каза той спокойно.
Доктор Радост се поколеба.
Петър пристъпи напред.
„Само един по един. И само ако Ана се съгласи.“
Виктор не спореше. Той просто погледна Петър така, сякаш запомня лицето му за по-късно.
„Разбира се. Аз съм търпелив.“
Барс тихо изръмжа.
И Ана, вътре, чакаше да каже нещо, което може да промени всичко.
Но истината никога не излиза без цена.
А цената вече беше в коридора.
## Глава девета: Изповедта на Ана
Ана лежеше в леглото бледа, с очи, които изглеждаха по-големи от лицето ѝ. Когато видя Мира и Даниел, по бузата ѝ се търкулна сълза.
„Дойдохте,“ прошепна тя. „Добре.“
„Как си?“ Мира хвана ръката ѝ.
Ана се усмихна едва-едва.
„Жива. Засега.“
Даниел пристъпи напред, сякаш се страхуваше да не я счупи с присъствието си.
„Ана… кой те преследва?“
Ана затвори очи за миг. После ги отвори и погледът ѝ беше остър.
„Виктор. Но не само той. Той е върхът. Под него има хора. Борислав. И други. Те не се показват. Те не говорят много. Те просто… действат.“
„Защо?“ прошепна Мира.
Ана преглътна.
„Защото знам твърде много. Работех за фирма, която правеше консултации за кредити. Обещаваха на хората жилище, нов живот, сигурност. Даваха им договори, които изглеждат лесни. После… после идваха допълнителните условия. Такси. Неустойки. Винаги има причина да платиш повече.“
Даниел пребледня.
„Това е нашето.“
„Да,“ каза Ана. „И вашето е само едно от много. Аз видях списъци. Десетки хора. Някои плачат, някои се молят, някои се отказват. После фирмата прехвърля дълга и вече никой не е виновен. А накрая… накрая остава само Виктор, който стои чист пред всички.“
Мира прошепна:
„Но ти имаш доказателства.“
Ана кимна.
„Събрах ги. Не заради смелост. Заради страх. Разбрах, че ако не направя нещо, ще ме използват и после ще ме хвърлят. Аз също взех кредит. За жилище. Мислех, че е шанс. А беше въже.“
Даниел стисна ръце.
„И ти тръгна да бягаш?“
„Да. Не само да бягам. Да стигна до Теодора. Тя е адвокат. Силна. Не я купуват лесно. Пратих ѝ писмо. Но…“ Ана се задави от кашлица. „Но те разбраха. Някой ме предаде. Казаха ми, че ако отида в полицията, няма да стигна жива. А ако се опитам да изляза… ще ме намерят. И все пак тръгнах.“
Мира погледна вратата.
„Виктор е отвън.“
Очите на Ана се напълниха със страх.
„Не го пускайте.“
„Не можем да го спрем завинаги,“ каза Даниел.
Ана стисна ръката му изненадващо силно.
„Можем. Ако кажете истината. Ако не се огънете. Ако… ако се борите.“
Даниел преглътна.
„Аз съм само студент.“
„И аз бях само счетоводителка,“ прошепна Ана. „Но истината не пита кой си. Тя просто идва, когато вече няма къде да се скриеш.“
Точно тогава вратата се отвори и влезе инспектор Петър.
„Ана,“ каза той тихо. „Имам въпроси. И имам нещо, което вероятно е твое.“
Той не показа плика, но Ана разбра. Очите ѝ се насълзиха.
„Не го давайте на никого.“
„Няма,“ обеща Петър.
Ана пое въздух.
„Теодора трябва да го получи. Иначе… иначе всичко е напразно.“
Петър кимна.
„Ще я намеря.“
Ана се сви в леглото, сякаш коридорът е започнал да се приближава до нея.
„Петър…“ прошепна тя. „Не му вярвайте. Виктор не идва тук за детето. Той идва за да затвори устата ми.“
Петър погледна към вратата.
Знаеше.
И точно затова се страхуваше.
Защото в следващия миг Виктор трябваше да влезе.
А когато Виктор влезеше, въздухът щеше да стане още по-тежък.
И единственото, което щеше да държи Ана жива, беше дали всички ще останат на своята страна.
## Глава десета: Разговорът, който беше капан
Виктор влезе с букет, сякаш идва на празник. Усмивката му беше нежна, тонът му беше мек, но Ана се сви като от удар.
„Ана,“ каза той. „Толкова се притесних.“
Ана не отговори.
Виктор остави букета на масичката.
„Погледни ме. Няма да ти се карам. Няма да те обвинявам. Просто искам да знам защо си направила това.“
„Какво?“ прошепна Ана.
„Да избягаш. Да се изложиш на риск. Ти си бременна. Мислиш ли за детето?“
Думите му прозвучаха като грижа, но очите му казваха друго: контрол.
Ана събра сили.
„Мисля за детето си повече от теб.“
Виктор въздъхна.
„Виждаш ли? Пак обвинения. А аз ти предлагах сигурност. Дом. Пари. Защита.“
„Срещу мълчание,“ прошепна Ана.
Виктор се усмихна.
„Срещу спокойствие. Ти си умна. Знаеш как работи светът. Някои неща не се казват на глас. Не защото са лоши, а защото хората не разбират.“
Ана го погледна в очите. Гласът ѝ беше слаб, но ясeн.
„Хората разбират, когато им вземеш дома.“
Усмивката на Виктор се стегна.
„Кой ти е говорил?“
Ана не отговори.
Виктор се наведе.
„Ана, аз мога да реша всичко. Мога да опростя дългове. Мога да помогна на твоите приятели. На това момче, Даниел. На сестра му. Мога да направя така, че да живеят спокойно. Само трябва да ми дадеш едно нещо.“
Ана прошепна:
„Какво?“
„Документите.“
Тишината падна като камък.
Петър стоеше до вратата. Милена беше отвън. Барс също.
Ана затвори очи.
„Нямам ги.“
„Не ме лъжи,“ каза Виктор тихо. „Аз не обичам лъжи.“
Той се приближи още.
„Знаеш ли какво се случва с хората, които ме лъжат? Те остават сами. Никой не ги търси. Никой не ги помни.“
Ана пребледня още повече.
„Излез,“ прошепна тя.
Виктор се усмихна, но усмивката беше ледена.
„Не мога да изляза. Детето вътре е и мое. А ако не е… пак ще го приема. Аз съм щедър. Само не ме карай да ставам… строг.“
Точно тогава Ана се хвана за корема и изстена.
Виктор се отдръпна за миг, но после погледът му се върна върху нея като нож.
„Няма да имаш втори шанс, Ана.“
Петър пристъпи напред.
„Времето ви изтече.“
Виктор го погледна спокойно.
„Инспекторе, вие сте добър човек. Но не бъркайте доброто с глупостта. Ако се намесите, ще пострадат невинни.“
Петър не отстъпи.
„Ако не се намеся, невинните вече страдат.“
Виктор взе букета, сякаш си спомни, че го е донесъл, после го остави обратно, като че ли е безсмислен.
„Добре,“ каза той. „Ще поговорим пак. Скоро.“
И излезе.
Когато вратата се затвори, Ана заплака тихо.
Милена влезе, коленичи до леглото.
„Ще те пазим.“
Ана поклати глава.
„Не знаете какво е той. Той не губи.“
Петър се наведе и прошепна:
„Днес Барс те спаси. Това означава, че някой вече губи. И този път може да е той.“
Ана не повярва напълно.
Но за първи път в очите ѝ проблесна нещо като надежда.
И надеждата, колкото и малка да е, винаги е опасна за хора като Виктор.
## Глава единадесета: Теодора, която не се продава
Теодора се появи същата вечер. Влезе в болницата с походка на човек, който не пита дали може, а дали ще му попречат. Беше облечена просто, но лицето ѝ беше като изсечено от увереност.
Петър я посрещна в коридора.
„Ти си Теодора.“
„А ти си Петър,“ отвърна тя. „Кажи ми къде е Ана.“
Петър я заведе. Теодора влезе в стаята, погледна Ана и очите ѝ омекнаха.
„Жива си,“ каза тя тихо.
Ана се разплака.
„Мислех, че няма да дойдеш.“
„Щях да дойда и през стена,“ отвърна Теодора.
Петър извади плика.
Теодора го взе, но не го отвори веднага. Първо го притисна към гърдите си, сякаш усеща тежестта му.
„Знаеш ли какво ми даваш?“ попита тя Ана.
„Шанс,“ прошепна Ана.
Теодора кимна и тогава погледна към Петър.
„Това е по-голямо, отколкото си мислиш. Виктор не е просто бизнесмен. Той има връзки. Има хора, които му дължат услуги. Има адвокати, които ще се опитат да превърнат черното в бяло.“
„И ти?“ попита Петър.
Теодора се усмихна. Не беше весела усмивка. Беше острие.
„Аз ще направя така, че да не успеят.“
Милена стоеше до вратата.
„Той вече знае за документите.“
Теодора не се изненада.
„Разбира се. Той има хора навсякъде. И сега ще започне да притиска. Ще предложи пари. После заплахи. После ще се опита да ви направи виновни.“
Петър се намръщи.
„Как?“
„Лесно,“ каза Теодора. „Ще каже, че Ана е откраднала документи. Ще каже, че вие сте ги прикрили. Ще каже, че това е опит за изнудване. И ще намери свидетели, които да го потвърдят.“
Ана прошепна:
„Той има и жена. Лора. Тя не знае всичко. Но… тя е част от картината.“
Теодора повдигна вежди.
„Жената на Виктор? Това вече е друго.“
Петър се напрегна.
„Ако тя не знае, може да бъде свидетел.“
„Или може да бъде оръжие,“ каза Теодора.
Точно тогава телефонът на Петър иззвъня.
Той вдигна.
Чу глас, който не познаваше.
„Инспектор Петър? Казвам се Страхил. Адвокат на Виктор. Утре сутринта ще подадем жалба срещу вас за незаконни действия и задържане на лични документи.“
Петър стисна телефона.
„Какви документи?“
Гласът беше спокоен, почти любезен.
„Ще разберете. И още нещо. Виктор е човек, който не обича публичност. Ако продължите, може да пострада болната ви съвест. А понякога и семейството.“
Петър затвори.
Милена го погледна.
„Заплаха?“
„Не. Покана,“ каза Петър. „Покана да се откажем.“
Теодора отвори плика най-накрая.
Очите ѝ преминаха по страниците, и лицето ѝ се втвърди.
„О,“ прошепна тя. „Това е… достатъчно. Това е повече от достатъчно.“
Ана я погледна с отчаяние.
„Тогава… ще го спрем ли?“
Теодора вдигна глава.
„Ще го ударим така, че да не може да се усмихва.“
А в коридора, някъде далеч, Барс излая.
Като знак, че нощта няма да мине тихо.
## Глава дванадесета: Лора и домът, който не е дом
Лора живееше в къща, която всички наричаха мечта. Големи прозорци, тиха градина, мебели, които изглеждат като обещание за щастие. Но в тази къща тишината не беше спокойствие. Беше напрежение, което се крие под килимите.
Лора седеше в дневната и гледаше телефона си. Виктор беше излязъл сутринта, казал ѝ, че има „важна среща“. Не каза къде. Не каза с кого.
Той рядко казваше.
Лора беше свикнала да се усмихва. Пред приятели. Пред хора. Пред огледалото. Но тази вечер усмивката ѝ не идваше.
На масата имаше писмо. Без подател. Само нейното име.
Тя го беше намерила в пощенската кутия и го беше оставила на масата, сякаш така ще изчезне.
Но писмото не изчезваше.
Лора го отвори.
Вътре имаше една снимка.
Бременна жена. Лежи в болнично легло. Лицето ѝ бледо. Ръка върху корема.
И под снимката, с почерк, който изглеждаше твърд:
„Това е Ана. Попитай Виктор кой е той за нея.“
Лора изпусна снимката.
Пребледня.
Сърцето ѝ заби в ушите.
Не защото беше наивна. Лора отдавна беше усещала, че Виктор има тайни. Но да видиш тайната на хартия е друго. По-остро. По-истинско.
Тя вдигна телефона и набра Виктор.
Нямаше отговор.
Набра пак.
Пак нищо.
Тогава набра Борислав. Тя го познаваше. Той беше човекът, който стои на прага, когато Виктор не иска да говори.
Борислав вдигна.
„Госпожо…“
„Къде е Виктор?“ гласът на Лора трепереше, но тя се опита да го държи твърд.
„По работа.“
„Коя работа?“
Пауза.
„Работа, която не е за вашите уши.“
Лора стисна телефона.
„Не говори така с мен. Аз съм жена му.“
Борислав се засмя тихо.
„Жена му сте, да. Но не значи, че знаете всичко.“
Лора затвори.
Стоя дълго неподвижна.
После извади от шкафа папка. Вътре пазеше свои документи. И един договор. Договор за заем. За пари, които Виктор беше взел от нейно име, казвайки, че „така е по-изгодно“. Лора беше подписала, защото беше вярвала.
Сега чете редовете и разбираше, че ако Виктор падне, тя може да падне с него.
И тогава се появи най-страшната мисъл:
Ами ако тя не е просто съпруга.
Ами ако тя е щит.
Лора стана. Облече палто. Взе ключовете.
Къщата на мечтата остана зад гърба ѝ.
Тя тръгна към болницата, без да знае, че там я чакат не само отговори, но и морална пропаст.
И някой вече беше решил да я бутне в нея.
## Глава тринадесета: Срещата на две жени
Когато Лора влезе в болницата, всичко в нея крещеше да се върне. Но тя не се върна. Тя беше живяла твърде дълго в удобна лъжа. Сега искаше неудобна истина.
Петър я видя първи. Не я познаваше лично, но я беше виждал по новини, по снимки, до Виктор. Жената, която стои до него и го прави да изглежда по-човечен.
Лора спря пред него.
„Къде е Ана?“
Петър я погледна внимателно.
„Коя сте вие?“
„Лора.“
Името беше достатъчно.
Милена се напрегна. Теодора, която беше в коридора, пристъпи напред.
„Ако дойдеш да я заплашваш, сбъркала си вратата.“
Лора я погледна.
„Не съм дошла да заплашвам никого. Дошла съм да разбера.“
Теодора сви очи.
„Да разбереш какво?“
Лора извади снимката и я подаде.
„Това получих. Искам да чуя истината. От нея. Не от Виктор.“
Петър се поколеба. Това можеше да е капан. Можеше да е игра.
Но в очите на Лора имаше нещо различно от хитрост.
Имаше болка.
Доктор Радост позволи кратко посещение.
Лора влезе в стаята. Ана, когато я видя, се сви като животно пред хищник.
„Не…“ прошепна Ана. „Не ме карайте…“
Лора затвори вратата зад себе си и остана на място. Не се приближи. Само говори тихо.
„Аз съм Лора. Жена на Виктор. Не знам какво си за него. Но знам, че той ми лъже.“
Ана затвори очи. Сълзи се стичаха по лицето ѝ.
„Аз… не исках да ти причиня това.“
„Не ти ми го причиняваш,“ каза Лора. „Той ми го причинява. Кажи ми. Моля.“
Ана преглътна.
„Той…“ гласът ѝ трепереше, „той е бащата. Поне така твърди. Аз… аз бях в мрежата му. Работих за хората му. И… се случи. Аз бях глупава.“
Лора пребледня. Но не избухна. Не изкрещя.
Само седна на стола до стената, сякаш краката ѝ не я държат.
„Той има дете от теб.“
Ана кимна, плачейки.
Лора се хвана за слепоочията.
„Това не е най-лошото,“ прошепна Ана. „Най-лошото е, че той прави лоши неща. Схеми. Заеми. Домове. Хора плачат. А той… той се усмихва.“
Лора вдигна глава.
„Имаш доказателства?“
Ана кимна.
„Да. И затова ме преследва.“
Лора издиша тежко.
„Аз съм живяла до него. Яла съм на една маса с него. И съм мислела, че ако той е жесток към други, поне към мен…“
Тя не довърши.
Ана прошепна:
„Никой не е защитен. Дори ти.“
Лора гледаше в една точка.
После бавно стана.
„Ще помогна.“
Ана я погледна невярващо.
„Защо?“
Лора се усмихна тъжно.
„Защото ако не помогна, ще съм съучастник. А аз… аз повече не искам да бъда нечия украса.“
Тя излезе от стаята.
В коридора Теодора я посрещна с подозрение.
„И?“
Лора я погледна право.
„Къде са документите? И какво мога да направя?“
Теодора замълча. После каза тихо:
„Ако наистина искаш да помогнеш, ще трябва да предадеш собствения си дом.“
Лора преглътна.
„Домът ми не е дом, ако е построен върху чужда болка.“
Теодора кимна.
„Добре. Тогава започваме.“
Но никой не видя, че в края на коридора стоеше човек в сива дреха. Не беше лекар. Не беше пациент.
Той държеше телефон и пишеше съобщение.
Кратко.
„Лора е вътре. С тях е.“
Съобщението отиде при Борислав.
А от Борислав щеше да отиде при Виктор.
И тогава щеше да започне истинската война.
## Глава четиринадесета: Джон и парите без милост
Виктор не беше сам. Никога не беше. Зад него стояха хора, които не се интересуват от морал, а от печалба. Един от тях беше Джон. Мъж от другия край на океана, с привидно спокойни маниери и очи, които броят.
Джон седеше в офис, където всичко блестеше. Той не харесваше излишните украшения, но харесваше силата, която те внушават.
До него стоеше Емили. Асистентка, която слуша внимателно, помни всичко и никога не показва емоция.
„Виктор има проблем,“ каза Джон спокойно. „Проблемите намаляват стойността.“
Емили кимна.
„Жената му е в болницата. Има адвокат. Има полиция.“
Джон се усмихна леко.
„Полицията е шум. Адвокатът е шум. Жената е емоция. Всичко това се управлява.“
Емили попита:
„Как?“
Джон се облегна.
„С натиск. С пари. С компромати. А ако не става… със страх.“
Емили замълча.
Джон продължи:
„Кажи на Виктор да не прави глупости. Ако вдигне ръка срещу тази бременна жена и това излезе наяве, ще изгори. И аз не инвестирам в пепел.“
Емили преглътна.
„Но Виктор е… горд.“
„Гордостта е скъпа,“ каза Джон. „Някои плащат с пари. Други с живот.“
Той взе телефона и набра Виктор.
„Виктор,“ каза Джон, „чуй ме добре. Ако не контролираш хората си, аз ще го направя. И няма да ти хареса.“
Виктор отговори спокойно, но гласът му беше по-напрегнат, отколкото обикновено.
„Всичко е под контрол.“
Джон се усмихна.
„Тогава защо документите са в ръцете на адвокат?“
Пауза.
„Ще ги взема.“
„Не,“ каза Джон. „Ще ги неутрализираш. И ще неутрализираш без кръв. Иначе губим повече, отколкото печелим.“
Виктор не отговори веднага.
Джон продължи по-тихо:
„Виктор, аз не съм ти враг. Но не съм ти и приятел. Аз съм човек, който иска резултат. А резултатът е прост. Или излизаме чисти. Или изчезваш от картината.“
Телефонът се затвори.
Емили погледна Джон.
„Ще го изоставите ли?“
Джон вдигна рамене.
„Аз не изоставям. Аз режа.“
Тези думи пътуваха бавно, но сигурно към болницата.
И Виктор щеше да разбере, че понякога най-опасните хора не са тези, които те мразят.
А тези, които просто не те нуждаят.
## Глава петнадесета: Делото, което започва преди съда
На следващия ден Теодора подаде сигнал. Не беше просто жалба. Беше удар, оформен юридически, точно, стегнат, със свидетелства, документи и връзки, които не можеха лесно да се отрекат.
Петър събра колеги, които му вярваха. Не всички. Някои се страхуваха. Други вече бяха „приятели“ с Виктор.
Милена остана до Ана като сянка.
Барс не се отделяше от вратата.
Даниел и Мира дадоха показания. Разказаха за заплахите. За обажданията. За договора, който стяга като примка.
Лора донесе папката си. Тя беше подписвала без да чете. Сега чете всеки ред и усеща как гневът ѝ се превръща в решителност.
„Това ще ме унищожи,“ прошепна тя на Теодора.
„Не,“ отвърна Теодора. „Това ще те освободи.“
Но Виктор не седеше безучастно.
Страхил, адвокатът му, пристигна в болницата с папка, по-дебела от всяка истина. Той влезе, усмихнат и хладен.
„Инспектор Петър,“ каза той, „ще ви уведомя официално, че клиентът ми счита действията ви за злоупотреба.“
Петър го погледна.
„Клиентът ви заплашва свидетели.“
Страхил се усмихна.
„Доказателства?“
Теодора пристъпи напред.
„Ще има. И не само за заплахи.“
Страхил я погледна с интерес.
„Вие сте Теодора. Чувал съм за вас. Упорита жена. Но упоритостта не е закон.“
„А законът не е играчка,“ отвърна Теодора.
Страхил отвори папката си.
„Тогава нека говорим закон. Ана е взела документи от фирма, за която е работила. Това е кражба. Има свидетели, че е действала предумишлено. Освен това има доказателства, че е имала лични отношения с Виктор и е търсила пари. Това е изнудване.“
Ана, която беше чула от стаята си, пребледня и започна да трепери.
„Това е лъжа,“ прошепна тя.
Страхил продължи спокойно:
„Лъжите се решават в съд. До тогава… клиентът ми ще поиска ограничителни мерки. И защита на името си. А вие, инспекторе, ще трябва да обясните защо държите частни документи.“
Петър усети как капанът се затяга.
Теодора се приближи към Страхил.
„И аз ще поискам защита за бременна жена, преследвана от вашия клиент. Ще поискам разследване на схемите му. Ще поискам проверка на заемите. И ще поискам публичност.“
Страхил за миг изгуби усмивката си.
„Публичност? Това е опасно.“
„Опасно е за него,“ каза Теодора.
Страхил затвори папката си.
„Ще се видим в съд.“
Той се обърна да си тръгне, но преди да излезе, каза нещо тихо, почти небрежно:
„Пазете кучето. Понякога кучетата се разболяват. И понякога никой не разбира защо.“
Милена замръзна.
Петър пристъпи напред.
„Какво каза?“
Страхил вече беше излязъл.
Барс излая кратко, сякаш усеща, че неговото име е било споменато като заплаха.
Милена коленичи и прегърна кучето.
„Няма да ти позволят да си герой,“ прошепна тя.
Петър погледна Теодора.
„Сега вече знаем, че ще удрят навсякъде.“
Теодора кимна.
„Тогава ние ще удряме по-силно. И по-умно.“
Но в този момент никой не знаеше, че Виктор вече е направил първия си ход.
Не срещу Ана.
Срещу Даниел.
Защото най-лесно се чупи човек, който вече е на ръба.
## Глава шестнадесета: Капанът за Даниел
Даниел се прибра късно вечерта. Беше изтощен, но вътре в него гореше странна смесица от страх и надежда. Той беше говорил. Беше казал истината. Беше направил крачка, която можеше да му струва всичко.
Когато влезе в жилището си, видя, че лампата в кухнята свети.
Сърцето му се сви.
Мира не беше вкъщи.
Даниел пристъпи бавно.
На масата имаше плик. И ключ.
Ключ, който не беше негов.
Той отвори плика с треперещи пръсти.
Вътре имаше документ.
„Предизвестие за принудително освобождаване.“
Даниел седна на стола, сякаш краката му се предадоха.
И тогава чу стъпки.
От хола.
Той се изправи рязко.
От тъмнината излезе Борислав.
Усмивката му беше същата като на летището.
„Здрасти, студент.“
Даниел се опита да говори, но гласът му не излезе.
„Знам, че мислиш, че си герой,“ каза Борислав. „Но ти си просто момче с дълг. А дългът е тежък. Понякога човек се пречупва. Понякога човек подписва още нещо. Понякога човек мълчи.“
Даниел стисна юмруци.
„Излез от дома ми.“
Борислав се засмя.
„Дом? Това не е твой дом. Това е дом на договора. А договорът е наш.“
Той се приближи.
„Имаш избор. Утре отиваш при Теодора и казваш, че си лъгал. Казваш, че Ана ти е платила да говориш. Казваш, че полицията те е натискала. И тогава… може би ще ти дадем още време.“
Даниел преглътна.
„А ако не?“
Борислав се наведе близо.
„Тогава ще стане грозно. За сестра ти. За майка ти. За теб. Ти учиш, нали? Хубаво. Представи си да те изгонят. Представи си да не можеш да завършиш. Представи си да останеш без нищо, и всички да знаят, че си се опитал да се правиш на важен.“
Даниел усети как очите му се насълзяват от гняв.
„Не.“
Борислав повдигна вежди.
„Не?“
„Не,“ повтори Даниел. „Няма да се откажа.“
Усмивката на Борислав изчезна.
„Тогава ще съжаляваш.“
Той тръгна към вратата, но преди да излезе, хвърли последен поглед.
„А, и още нещо. Ако кучето лае много, някой може да му сложи нещо в храната.“
И излезе.
Даниел стоя дълго неподвижен.
После извади телефона и набра Петър.
Когато Петър вдигна, Даниел каза само:
„Дойде при мен. Борислав. Вкъщи. Те вече не се крият.“
Петър затвори очи.
„Остани там. Заключи. И не оставай сам.“
„Аз съм сам,“ прошепна Даниел. „Но вече не мога да се върна назад.“
Петър отвърна тихо:
„И не трябва. Сега вече сме заедно.“
Но думите, колкото и силни да са, не спират хора като Борислав.
Те спират само страх.
Или истинска сила.
А истинската сила понякога идва от място, което никой не очаква.
От една жена, която е живяла в лъжа.
От един адвокат, който не се продава.
От един полицай, който не се огъва.
И от едно куче, което лае, когато всички други мълчат.
## Глава седемнадесета: Лора срещу Виктор
Лора се върна у дома късно и намери Виктор в кабинета. Той седеше спокойно, сякаш нищо не се е случило. Сякаш светът не се е разпукал.
„Къде беше?“ попита той.
Лора се усмихна тъжно.
„В болницата.“
Виктор не трепна, но очите му се присвиха.
„Значи си видяла.“
„Да,“ каза Лора. „Видях Ана. Видях страх. Видях бременна жена, която трепери от името ти.“
Виктор се изправи.
„Лора, не се намесвай. Това е сложна ситуация.“
„Не,“ отвърна тя. „Сложно е, когато не знаеш. Аз вече знам.“
Тя хвърли на бюрото му папката с договора, който беше подписала.
„И знам, че си използвал и мен. Подписвала съм заеми, които не разбирам. В мое име. С моя подпис. За да изглеждаш чист.“
Виктор се приближи бавно.
„Ти си ми жена. Ти трябва да ме подкрепяш.“
„Аз съм човек,“ каза Лора. „И вече не искам да съм декор.“
Виктор се усмихна без радост.
„Кой те настрои? Теодора? Полицаят? Тази Ана?“
„Ти ме настрои,“ отвърна Лора. „С всяка лъжа.“
Виктор се приближи още.
„Лора, ако тръгнеш срещу мен, ще паднеш. И аз няма да мога да те спася.“
„Не искам да ме спасяваш,“ каза тя тихо. „Искам да ме оставиш да бъда честна.“
Тези думи удариха Виктор по-силно от всяка обида.
„Честност?“ той се засмя. „Честността е за хора, които нямат какво да губят.“
Лора го погледна.
„Аз имам какво да губя. Но вече не мога да живея с това.“
Виктор се приближи толкова, че тя усети дъха му.
„Ако предадеш, ще съжаляваш.“
Лора не отстъпи.
„Аз вече съжалявам. За това, че толкова години съм мълчала.“
Виктор отстъпи крачка и лицето му се промени. Усмивката изчезна напълно.
„Добре,“ каза той. „Тогава и ти ще бъдеш враг.“
Лора усети как сърцето ѝ замръзва.
„Ти ме наричаш враг?“
„Всеки, който застава срещу мен, е враг,“ каза Виктор.
Лора се обърна към вратата.
„Тогава… аз си тръгвам.“
Виктор не я спря. Само каза тихо, като да говори за време:
„Където и да отидеш, аз съм там.“
Лора излезе, затвори вратата, и в този миг разбра, че вече няма връщане.
Тя не отиваше просто към друга къща.
Тя отиваше към битка.
И най-страшното беше, че Виктор вече не беше единственият, който може да я нарани.
Защото Джон, някъде далеч, също следеше.
И Джон не се интересуваше от семейни драми.
Той се интересуваше от това кой ще остане накрая.
И кой ще бъде премахнат.
## Глава осемнадесета: Денят на съда
Съдебната зала беше студена. Хората седяха по местата си като фигури на шахматна дъска. Всеки чакаше ход. Всеки беше напрегнат.
Ана не беше там. Беше под защита в болницата.
Но нейното име беше във всяка дума.
Теодора стоеше изправена, с папка в ръка.
Страхил, адвокатът на Виктор, беше срещу нея, също с папка, но с усмивка, която се опитваше да изглежда уверена.
Виктор седеше, спокоен, елегантен, със спокойствието на човек, който вярва, че светът му е длъжен.
Лора седеше отделно. Лицето ѝ беше бледо, но очите ѝ бяха твърди.
Даниел и Мира стояха зад Теодора. Раменете им бяха напрегнати, но не се огъваха.
Петър беше там като свидетел.
Милена не беше в залата. Тя пазеше Ана. И Барс беше с нея.
Съдията започна заседанието. Гласът му беше равен, но в очите му имаше внимателност. Той беше човек, който е виждал лъжи, но е виждал и истина.
Страхил говори първи. Той представи Ана като нестабилна, като жена, която е действала от лична обида, от желание за пари, от ревност.
„Тя е взела документи,“ каза той. „И се опитва да унищожи репутацията на Виктор. Това е изнудване. И е опасно за обществото да се позволява подобно поведение.“
Теодора стана.
„Опасно за обществото е да се позволява на хора с пари да смазват хора без пари,“ каза тя. „Опасно е да се позволява да се взимат домове чрез измама. Опасно е да се позволява да се заплашват студенти и бременни жени.“
Страхил се усмихна.
„Доказателства?“
Теодора отвори папката си.
„Ето.“
Започна да представя документи. Договори. Подписи. Връзки между фирми. Показания на Даниел и Мира. Обаждания, записани законно. Съобщения. Данни, които показват схема.
Съдията слушаше и лицето му се втвърдяваше.
Виктор не помръдна, но пръстите му леко се напрегнаха.
Страхил опита да прекъсне.
„Това са интерпретации.“
„Не,“ каза Теодора. „Това са факти. И ако някой тук мисли, че бременна жена би рискувала живота си само за да излъже, този някой не разбира страха.“
Съдията поиска да чуе Лора.
Лора стана. Гласът ѝ беше тих, но ясен.
„Аз съм подписвала. Без да разбирам. В мое име. И сега виждам, че това е било част от схема. Аз… аз не искам да прикривам повече.“
В залата се чу шепот.
Виктор се обърна към нея. Очите му бяха като стъкло.
Лора не отмести поглед.
Даниел почувства как в гърдите му се появява нещо, което не е страх.
Кураж.
Съдията отложи решението за допълнително разглеждане, но даде временни мерки: защита за свидетелите, забрана за приближаване към Ана и към Даниел и Мира от страна на определени лица, и разпореждане за проверка на финансови потоци.
Страхил пребледня.
Виктор запази усмивката си, но беше усмивка на човек, който вече планира.
Той се обърна към Теодора и каза тихо, така че само тя да чуе:
„Ти си направи враг.“
Теодора го погледна право.
„Вие си направихте враговете сами.“
Виктор се усмихна леко.
„Ще видим.“
Той излезе от залата.
Лора остана за миг. После се обърна към Теодора.
„Сега какво?“
Теодора издиша.
„Сега идва най-опасната част. Когато човек като Виктор усеща, че губи, той започва да прави неща, които иначе не би.“
Даниел преглътна.
„Той ще удари пак.“
„Да,“ каза Теодора. „Но този път ние ще сме готови.“
В този момент телефонът на Милена звънна в болницата.
Тя погледна екрана, пребледня, и усети как кръвта ѝ се отдръпва от лицето.
Съобщението беше кратко.
„Барс вече е цел.“
Милена се обърна към кучето.
Барс я гледаше спокойно, с доверие.
И Милена разбра, че понякога най-болезненото е да пазиш нещо, което обичаш, когато знаеш, че то е станало мишена.
Тя прошепна:
„Няма да те дам.“
И тогава в коридора се чу стъпка.
Не беше лекар.
Не беше Петър.
Някой беше дошъл.
И този някой не носеше цветя.
## Глава деветнадесета: Нощта на истината
Милена не помръдваше от вратата на стаята на Ана. Барс лежеше до нея, но ушите му бяха наострени. В тишината на болницата всеки звук беше като сигнал.
Стъпките в коридора се приближиха. Бавно. Уверено.
Милена се изправи.
„Кой е?“ извика тя.
Нямаше отговор.
Вместо това се чу леко почукване.
Три пъти.
Като код.
Милена стисна радиостанцията си, но в този миг светлините премигнаха.
Едно премигване.
После още едно.
Барс се изправи рязко и изръмжа.
Сянка се плъзна по стената.
Милена отвори вратата рязко и излезе в коридора.
Там стоеше санитар. Поне така изглеждаше. Бяла престилка, маска, количка.
„Трябва да сменя системата,“ каза мъжът.
Милена го огледа. Нещо не беше наред. Очите му бяха твърде спокойни. Ръцете му твърде уверени.
„Кой ви изпрати?“ попита тя.
„От отделението,“ отвърна мъжът.
Милена пристъпи към него.
„Кое отделение? Кажете ми името на сестрата.“
Мъжът замълча за миг.
И този миг беше достатъчен.
Барс излая и се хвърли напред.
Санитарят извади ръка от джоба си. В нея проблесна малък предмет.
Но Барс беше по-бърз.
Захапа ръката му и мъжът изстена. Предметът падна на пода.
Милена го видя.
Малка спринцовка.
Милена усети как студ я облива.
Тя извика за помощ.
Санитарят се опита да се измъкне, но Барс не го пусна. Държеше го здраво, въпреки удара, който мъжът му нанесе с лакът.
Милена се хвърли и удари мъжа в рамото. Той залитна.
В този момент се появи охрана на болницата. После Петър, който беше получил сигнал, и беше дошъл като буря.
Мъжът беше задържан.
Когато свалиха маската му, Милена го разпозна.
Не беше санитар.
Беше един от хората на Борислав.
Петър стисна челюст.
„Виктор мина границата.“
Милена коленичи до Барс. Кучето дишаше тежко, но очите му бяха ясни.
„Добро момче,“ прошепна тя, а сълзите ѝ капеха върху козината му.
Доктор Радост дойде, огледа Барс и каза твърдо:
„Ще го прегледаме. Но сега е добре. Няма да го оставя.“
Петър погледна спринцовката.
„Това е опит за убийство.“
Теодора, която беше дошла веднага щом чу новината, каза тихо:
„И това вече не е само дело за кредити и схеми. Това е престъпление, което няма как да се замаже.“
Петър кимна.
„Сега можем да го ударим не само по пари. По свобода.“
Лора стоеше в коридора, бледа, със свити ръце.
„Той…“ прошепна тя. „Той би убил бременна жена…“
Теодора я погледна.
„Ти го познаваше най-добре. Просто не искаше да го видиш.“
Лора заплака без звук.
Даниел прегърна Мира.
В този момент Ана излезе от стаята, подпирайки се на стената. Очите ѝ бяха пълни със страх.
„Това беше за мен,“ прошепна тя.
Петър я погледна.
„Да. Но Барс те спаси. Втори път.“
Ана коленичи пред кучето и тихо докосна главата му.
„Ти… ти си причината да съм още тук.“
Барс изскимтя леко, сякаш разбира.
Милена стисна каишката му.
„И ще останеш.“
Но в този миг телефонът на Петър иззвъня.
Номерът беше непознат.
Той вдигна.
Чу глас, който говореше бавно, с чужд акцент, но на български, достатъчно ясно.
„Инспектор Петър? Казвам се Джон. Искам да говоря. За Виктор. Защото той вече ми пречи.“
Петър замръзна.
„Кой сте вие?“
„Нека кажем,“ каза Джон спокойно, „че съм човек, който може да ви даде нещо по-силно от документите на Ана. Мога да ви дам веригата. Цялата. Но има условие.“
Петър стисна телефона.
„Какво условие?“
„Да гарантирате, че когато Виктор падне, той няма да повлече всички. И че някои хора ще останат… незабелязани.“
Петър усети как кръвта му кипва.
„Искате сделка.“
„Искам разум,“ каза Джон. „Ако откажете, аз ще изчезна. И вие ще се биете с чудовище сами. Ако приемете, ще имате оръжие.“
Петър затвори очи.
Теодора го гледаше, сякаш чете мислите му.
„Какво?“ попита тя.
Петър прошепна:
„Някой от неговите предлага да го предаде.“
Теодора се намръщи.
„Иска да се спаси.“
„Да,“ каза Петър. „Но може да ни даде всичко.“
Милена погледна Ана.
Ана прошепна:
„Не вярвайте на никого, който говори за разум, когато става дума за живот.“
Петър знаеше, че моралната дилема е тук.
Да приемеш помощ от човек, който също е част от мрежата, означава да спасиш много, но да оставиш някои без наказание.
Да откажеш означава да рискуваш да загубиш всички.
Теодора каза тихо:
„Понякога, за да спасиш невинните, трябва да направиш избор, който не ти харесва.“
Петър отвърна:
„Но после трябва да живееш с него.“
Тишината се спусна.
Барс изскимтя тихо.
И Петър разбра, че изборът вече е направен.
Не от него.
От Виктор.
Защото Виктор вече беше започнал да пада.
И когато човек като него пада, той дърпа всичко.
Дори небето.
## Глава двадесета: Добър край, който беше извоюван
Следващите седмици бяха буря, но буря с посока. Петър и Теодора работеха като едно цяло. Полицията събираше доказателства, които вече не можеха да бъдат отречени. Съдът наложи мерки. Разследването се разрасна.
Джон даде информация. Не всичко. Не така, както искаше Теодора. Но достатъчно, за да се отвори вратата към по-голямата мрежа. Петър прие, но не забрави цената.
„Няма да те оставя чист,“ каза той на Джон по телефона. „Просто още не е твоят ред.“
Джон се засмя.
„Редът е въпрос на време.“
„И на справедливост,“ каза Петър.
Виктор беше арестуван. Не веднага. Първо се опита да се измъкне, да се усмихне, да се представи като жертва. Но опитът за нападение в болницата обърна общественото внимание. Лора даде показания, които разкъсаха защитата му отвътре. Даниел и Мира не се отдръпнаха, въпреки страха.
Борислав беше заловен и обвинен. Усмивката му изчезна зад решетки.
Страхил се опита да се измъкне с хитри ходове, но Теодора го притисна с факти и съдът вече не слушаше театър.
Ана остана под грижи. Доктор Радост я пазеше като крепост. Милена беше до нея, а Барс не се отделяше, сякаш това беше неговата мисия.
Една нощ, когато всичко изглеждаше по-тихо, болката започна отново. Но този път не беше като на летището. Този път беше болка на начало, не на край.
Доктор Радост влезе бързо. Милена излезе в коридора с Барс, който тихо скимтеше, сякаш окуражава.
Ана дишаше тежко. Сълзи се стичаха по лицето ѝ, но в очите ѝ имаше решителност.
„Дишай,“ каза доктор Радост. „Ти можеш.“
Ана прошепна:
„За детето.“
Часовете минаха като буря.
И накрая се чу звук.
Плач.
Жив.
Силен.
Доктор Радост се усмихна за първи път откакто тази история започна.
„Момче,“ каза тя. „Здраво момче.“
Ана заплака, но този път плачът беше освобождение.
Петър дойде по-късно. Теодора също. Даниел и Мира стояха в коридора, държейки се за ръце.
Лора пристигна последна. Тя се приближи до вратата, но не влезе веднага. Сякаш се страхуваше, че няма право.
Ана я видя и тихо каза:
„Влез.“
Лора пристъпи бавно. Очите ѝ се напълниха със сълзи, когато видя бебето.
„Аз…“ прошепна тя. „Не знам какво да кажа.“
Ана я погледна спокойно.
„Кажи истината.“
Лора преглътна.
„Съжалявам.“
Ана кимна.
„Аз също. Но… ние не сме като него.“
Лора се разплака. После се наведе и прошепна:
„Ще помогна да живееш спокойно. Не от вина. От избор.“
Теодора ги наблюдаваше. В този момент дори тя изглеждаше по-мека.
Даниел, извън стаята, притисна Мира до себе си.
„Ще се справим,“ прошепна той. „Ще завърша. Ще си платя. Но честно. И никой повече няма да ни държи като длъжници на страх.“
Мира кимна.
„Ана ни спаси, като говори.“
„Барс я спаси, като лае,“ отвърна Даниел и се усмихна през сълзи.
Милена клекна до Барс в коридора.
„Ти си герой,“ прошепна тя.
Барс поклати опашка леко, сякаш казва: „Просто си върша работата.“
Петър стоеше до прозореца и гледаше навън. Не беше победа, която прави човека лек. Беше победа, която оставя белези. Но беше победа.
Теодора се приближи до него.
„Добър край,“ каза тя тихо.
Петър въздъхна.
„Добър край, който беше извоюван.“
Теодора кимна.
„И който показва, че понякога най-голямата сила не е в парите, не е във връзките, не е в заплахите. А в това да не се огънеш, когато ти се тресе гласът.“
Петър погледна към стаята, където Ана държеше детето си.
„Тя не се огъна.“
Теодора се усмихна.
„И ние също.“
В този момент Барс тихо излая. Един кратък лай, който звучеше като точка.
Точка на една история, започнала с тревога на летище.
И завършила с живот, който плаче силно, защото е дошъл на света.
А навън, в света, където някога Виктор беше недосегаем, вече се говореше друго.
Че истината не винаги идва навреме.
Но когато дойде, идва с глас.
Понякога с гласа на адвокат.
Понякога с гласа на студент.
Понякога с гласа на жена, която отказва да бъде украса.
И понякога… с гласа на едно куче, което лае, за да спаси.