На сватбата ни свекървата ми се появи с бяла дантелена рокля — като булчинска. Беше по-пищна от моята, с деликатни перли по деколтето и дълъг, почти незабележим шлейф, който се влачеше по плочките на ритуалната зала. Стоях до бъдещия си съпруг, Стефан, и усещах как усмивката ми се вледенява. Преглътнах. Опитах се да си кажа, че е просто недоразумение, лош избор на тоалет, случайност. Но когато тя пристъпи към нас, за да ни поздрави, погледът ѝ не беше насочен към мен. Тя гледаше само сина си.
През цялото време се държеше за ръката на Стефан, сякаш тя беше булката. Когато застанахме за първите снимки, тя се намести от другата му страна, притискайки се към рамото му. Ръката ѝ лежеше властно върху неговата. Усещах погледите на гостите – смесица от съжаление, неудобство и едва прикрито любопитство. Баща ми ме погледна с тревога, а сестра ми Лилия стисна юмруци, готова да се намеси. Поклатих едва забележимо глава. Не днес. Нямаше да позволя този ден да бъде провален.
Стефан, моят мил, добър Стефан, изглеждаше разкъсан. Той виждаше какво се случва, усещах го в лекото напрежение на ръката му, с която държеше моята. Но тя беше негова майка. Маргарита. Жената, която го беше отгледала сама след ранната смърт на баща му, жената, която беше пожертвала всичко за него и брат му Иво. Поне така гласеше официалната семейна история. Затова той само се усмихваше неловко и се опитваше да ме придърпа по-близо, сякаш за да компенсира нейната натрапчивост.
„Мамо, това е денят на Мира“, прошепна той в един момент, когато тя буквално ме избута, за да застане по-централно до него за поредната снимка.
Маргарита се засмя с кристален, но студен смях. „Разбира се, скъпи. Аз просто се радвам за теб. Нима една майка не може да сподели щастието на сина си?“
Думите бяха невинни, но тонът – пропит с отрова и собственическо чувство. Тя не споделяше щастието му. Тя го присвояваше. Тя беше слънцето, около което всички трябваше да гравитират. Аз бях просто един малък, незначителен сателит, дръзнал да навлезе в нейната орбита.
Вечерта в ресторанта нещата се влошиха. Тя настоя да седи на нашата маса, точно до Стефан. Произнесе дълга, прочувствена реч за това как е отгледала сина си, за техните специални моменти, за трудностите, през които са преминали заедно. Нито веднъж не спомена моето име. Говореше за бъдещето на Стефан, за неговите планове, за внуците, които тя щеше да има. Сякаш аз бях просто инкубатор, пасивен участник в нейния велик план за продължение на рода.
Когато дойде време за първия ни танц, тя не се отдели от дансинга. Стоеше встрани и гледаше сина си с обожание, което граничеше с нездравословно. В един момент, докато музиката все още звучеше, тя просто пристъпи напред, нежно отстрани ръката ми от рамото на Стефан и каза: „Позволи на майка ти да потанцува със своето пораснало момче.“
Стефан замръзна за миг. Видях паниката в очите му. Той погледна към мен, молейки за разбиране. Аз само кимнах, отстъпих назад и се присъединих към гостите, които наблюдаваха неловко как майка и син се въртят в центъра на дансинга под звуците на нашата песен. В този момент се почувствах не просто унизена, а напълно изличена. Бях чужденец на собствената си сватба. И докато ги гледах – тя, сияеща в своята бяла рокля, притисната до него, той – уловен в капана на синовния дълг – разбрах, че това не е просто инцидент. Това беше обявяване на война. Война за сърцето и душата на мъжа, за когото току-що се бях омъжила. Преглътнах горчивината и си обещах, че няма да я загубя.
Глава 2
Две години по-късно. Две години на тиха, изтощителна партизанска война, водена в кухнята, по време на семейни вечери и през телефонни разговори, които винаги започваха с „Аз не искам да се меся, но…“. През тези две години се научих да разчитам кодовете в думите на Маргарита, да предугаждам ходовете ѝ, да строя защитни стени около малкото пространство, което наричахме наш дом. Със Стефан бяхме изтеглили огромен кредит за жилище – малък апартамент в нов квартал, достатъчно далеч от нея, за да имаме илюзия за самостоятелност. Това беше нашето светилище, но тя намираше начини да го осквернява с неочаквани посещения, „подаръци“ за дома, които бяха тиха критика към моя вкус, и съвети за кариерата на Стефан, които подкопаваха всяко негово решение, взето съвместно с мен.
Тогава дойде сватбата на девера ми, Иво. Той се женеше за Ани – прекрасно, слънчево момиче, което все още не познаваше истинската същност на бъдещата си свекърва. Няколко дни преди сватбата Ани ми се обади, развълнувана.
„Маргарита беше толкова мила!“, каза тя. „Обади ми се специално, за да ми обещае, че няма да се меси в нищо. Каза, че това е моят ден и тя ще бъде просто дискретен гост на заден план.“
Сърцето ми се сви. Познавах тези обещания. Те бяха като затишие пред буря. „Това е чудесно, Ани“, казах аз, опитвайки се да не издам тревогата в гласа си. Не исках да ѝ развалям щастието. Може би с нея щеше да е различно. Може би аз бях проблемът.
В деня на сватбата, когато влязохме в ритуалната зала, я видях. Маргарита стоеше до Иво, облечена в същата бяла дантелена рокля от моята сватба. Единствената разлика беше яркочервеният колан, който пристягаше талията ѝ, и пълната, тежка гримировка, която я правеше да изглежда като трагична оперна дива. Усмивката ѝ беше широка, но очите ѝ бяха студени и пресметливи. Тя отново беше в центъра на събитието, засенчвайки всички останали.
Ани влезе, водена от баща си, и я видях как застина за части от секундата. Погледът ѝ се плъзна по роклята на Маргарита и в очите ѝ се мярна объркване, последвано от болка. Но тя беше силно момиче. Изправи рамене, усмихна се на Иво и продължи напред.
Церемонията беше повторение на моята, само че този път Маргарита беше още по-дръзка. Тя не просто се държеше за ръката на сина си, тя го прегръщаше, шепнеше му нещо в ухото по време на клетвите и се смееше шумно. Влизаше във всяка снимка, позираше, сякаш тя е главната героиня.
Кулминацията дойде по време на официалната фотосесия. Фотографът, професионалист с усет за детайлите, се опитваше да направи няколко кадъра само на младоженците пред фонтана в парка. Маргарита обаче не се отделяше от тях.
„Госпожо, бихте ли се отдръпнали за момент?“, каза търпеливо фотографът. „Сега само младоженците.“
Тя се усмихна самодоволно, онази позната, вледеняваща усмивка. Без да каже и дума, тя не се отдръпна. Вместо това пристъпи още по-близо до Иво, хвана ръката му и я постави на рамото си, сякаш да покаже на всички чия е всъщност.
Фотографът я погледна изумено. Гостите замлъкнаха. Иво, за разлика от Стефан, имаше по-буен нрав. Лицето му почервеня.
„Мамо, моля те“, процеди той през зъби. „Това е сватбата ми с Ани.“
„Аз съм част от този ден, Иво! Аз съм твоя майка!“, отвърна тя с треперещ от наранена гордост глас, играейки ролята на жертва.
В този момент Ани направи нещо, което аз не бях посмяла да направя на моята сватба. Тя се обърна с ледена усмивка към Маргарита и каза с равен, но твърд глас:
„Разбира се, че сте част от този ден, Маргарита. Като майка на младоженеца. А сега, ако обичате, оставете младоженците да си направят снимка.“
Настъпи неловка тишина. Маргарита я изгледа, сякаш Ани току-що ѝ беше забила нож в гърба. Очите ѝ святкаха от гняв. Без да каже и дума повече, тя се обърна рязко и се отдалечи, оставяйки след себе си облак от напрежение.
По-късно вечерта хванах Ани за ръка. „Беше смело“, казах ѝ тихо.
Тя въздъхна, а раменете ѝ леко се отпуснаха. „Нямах избор. Ако ѝ позволя да ме прегази днес, ще го прави до края на живота ми. Видях какво ти причини на теб.“
Погледнах към Стефан, който разговаряше с брат си. И двамата изглеждаха напрегнати. Знаех, че тази вечер ще има последствия. Маргарита не прощаваше неподчинението. И докато гледах новото семейство, осъзнах, че войната вече не е само моя. Ани току-що беше влязла в окопите до мен. А врагът беше по-силен и коварен, отколкото тя си представяше.
Глава 3
Последствията не закъсняха. Маргарита започна тиха, но безмилостна кампания срещу Ани. Спря да ѝ се обажда, игнорираше съобщенията ѝ, а когато се налагаше да разговарят, беше студена и дистанцирана. Пред Иво обаче играеше съвсем различна роля – на страдащата, неразбрана майка, отхвърлена от новата си, зла снаха.
„Тя просто не ме харесва, Иво“, казваше му тя с треперещ глас по телефона, докато аз и Стефан слушахме от другата страна на стаята по време на едно от задължителните неделни посещения. „Опитах се, наистина се опитах да бъда добра с нея, но тя ме отблъсна. Явно иска да те отдели от мен.“
Иво, разкъсван между любовта към съпругата си и дългогодишната емоционална зависимост от майка си, беше в невъзможна ситуация. Всеки негов опит да защити Ани се посрещаше със сълзи и обвинения в неблагодарност. Домът на младото семейство, вместо да бъде щастливо гнездо, се превърна в бойно поле.
Междувременно, животът за мен и Стефан продължаваше по своя утъпкан, напрегнат коловоз. Ипотечният кредит тежеше като воденичен камък на шията ни. Всеки лев беше отчетен. Аз работех като графичен дизайнер в малка рекламна агенция, а Стефан беше мениджър продажби в семейната фирма – компания за внос на луксозни стоки, основана от баща му, но сега управлявана с желязна ръка от Маргарита. Това беше нейният основен коз. Тя контролираше не само семейната динамика, но и финансите на синовете си.
На пръв поглед, Стефан имаше добра позиция и заплата, но Маргарита винаги намираше начин да му напомни кой е шефът. Бонусите се бавеха, ако той „не е слушал“. Разходите му се следяха под лупа. Всяко наше по-голямо решение, като например да отидем на почивка, трябваше да бъде индиректно одобрено от нея, защото в противен случай рискувахме внезапна „финансова криза“ във фирмата, която да засегне точно неговия отдел.
Една вечер се прибрах изтощена от работа. Намерих Стефан да седи на дивана и да гледа втренчено в някакъв документ.
„Какво е това?“, попитах, оставяйки чантата си на пода.
„Предложение от конкурентна фирма“, отвърна той, без да вдига поглед. „Предлагат ми по-висока позиция и почти двойна заплата.“
Сърцето ми подскочи. Това беше! Това беше нашият шанс. Шанс за финансова независимост, за глътка въздух, за живот, в който нямаше да се налага да се съобразяваме с настроенията на Маргарита.
„Стефане, това е невероятно!“, възкликнах аз, коленичейки до него. „Трябва да приемеш!“
Той вдигна поглед. В очите му нямаше радост, а страх. „Не мога, Мира.“
„Как така не можеш? Защо?“
„Това ще съсипе майка ми. Тя разчита на мен във фирмата. Ще го приеме като предателство. Знаеш каква е.“
„Точно защото знам каква е, ти казвам, че трябва да се махнеш!“, повиших тон аз, губейки търпение. „Тя не разчита на теб, тя те контролира! Използва фирмата, за да те държи вързан. Не виждаш ли? Това е нашият единствен изход!“
„Ти не разбираш“, каза той и стана, започвайки да крачи из стаята. „Баща ми построи тази фирма. Това е нашето наследство. Не мога просто да го захвърля.“
„Ти не го захвърляш! Ти спасяваш себе си! Спасяваш нас!“, почти изкрещях аз. „Писна ми да живея в страх! Писна ми да се съобразявам с нея за всяко нещо! Искам да имаме наш собствен живот, Стефане! Не разбираш ли?“
Спорът ни продължи с часове. Беше грозен, изпълнен с горчиви думи и стари обиди. Аз го обвинявах в слабост, той мен – в егоизъм и неразбиране на семейния дълг. Накрая, изтощени и наранени, просто замълчахме. Той спеше на дивана онази нощ. А аз лежах в леглото, гледах тавана и за първи път се запитах дали любовта ни е достатъчно силна, за да оцелее в тази отровна среда.
Няколко дни по-късно разбрах, че Стефан е отказал предложението. Не ми го каза той. Научих го от Маргарита. Тя ми се обади с необичайно сладък глас.
„Мира, миличка, просто исках да ти кажа колко се гордея със Стефан. Той е толкова лоялен син. Имахме малки затруднения във фирмата, но той реши да остане и да помогне, вместо да преследва някакви празни амбиции. Такъв син съм отгледала.“
Затворих телефона, без да кажа и дума. Чувствах се победена. Тя беше спечелила този рунд. Беше успяла отново да го дръпне обратно при себе си, да затегне примката около врата му. И в този момент осъзнах, че ако искам да се боря, трябва да сменя тактиката. Трябваше да намеря нейната слаба точка. Защото всеки я имаше. Дори и Маргарита.
Глава 4
Търсенето на слабата точка на Маргарита се оказа по-трудно, отколкото предполагах. Тя беше изградила около себе си непробиваема крепост от саможертва и майчина любов. Всички роднини и приятели я виждаха като светица – вдовицата, посветила живота си на своите синове и семейния бизнес. Всяка моя дума срещу нея би прозвучала като злобна клевета от ревнива снаха.
Един ден, докато ровех из стари документи в мазето в търсене на нашата брачна халка, попаднах на кашон с вещи на покойния баща на Стефан. Вътре имаше стари снимки, няколко книги и един изтъркан кожен бележник. От любопитство го отворих. Повечето страници бяха запълнени със служебни записки – цифри, срещи, имена. Но на последните няколко страници почеркът беше различен – по-трескав, по-емоционален.
Прочетох няколко реда и кръвта ми замръзна. Това беше нещо като дневник. Бащата на Стефан пишеше за огромно напрежение, за „непоносимия натиск“ от страна на Маргарита. Описваше я не като любяща съпруга, а като студена, пресметлива жена, обсебена от парите и социалния статус. „Тя ме задушава“, пишеше той. „Всеки мой ход се следи. Всеки лев се брои. Тя превърна мечтата ми в златна клетка.“
Но имаше и нещо друго. Той споменаваше името Пламен. „Пламен отново беше тук. Присъствието му ме кара да настръхвам. Не вярвам на този човек. Маргарита му има сляпо доверие, но аз виждам хищника в очите му. Той се върти около нея като лешояд.“
Пламен. Името ми беше познато. Спомних си, че Маргарита го беше споменавала няколко пъти – „стар семеен приятел“, който ѝ помагал с „финансови консултации“. Никога не го бях виждала.
Продължих да чета. Последният запис в дневника беше смразяващ. „Тя иска да продадем дела на Димитър. Без неговото знание. Казва, че той е пречка за развитието ни. Това е кражба. Това е предателство. Аз няма да го направя. Но се страхувам. Страхувам се от това, на което е способна, за да получи своето. Пламен я подкрепя. Те са двама срещу мен.“
Записът беше от седмица преди смъртта му. Официалната версия беше, че е починал от масивен инфаркт, причинен от стрес. Сега този стрес придобиваше съвсем ново, зловещо измерение. Кой беше Димитър? И какво се беше случило с неговия дял?
В следващите седмици бях обсебена от тази мисъл. Споделих находката си с Ани. Тя беше шокирана, но и решена да ми помогне. Започнахме да ровим. Ани, която работеше в общината, имаше достъп до определени публични регистри. Отне ѝ време, но накрая откри нещо. В ранните години на фирмата е имало трети съдружник – Димитър. Няколко месеца след смъртта на свекъра ми, неговият дял е бил изкупен за символична сума. Като продавач е фигурирал самият Димитър, но подписът, според Ани, изглеждал „странно“.
Междувременно, в живота на Маргарита се появи нова фигура. Или по-скоро стара, но вече на преден план. Пламен. Започнахме да го виждаме все по-често на семейните събирания. Беше елегантен мъж на около шестдесет, с безупречен костюм, сребърна коса и онази хищна усмивка, за която свекър ми беше писал. Той се държеше като господар на имението. Маргарита го гледаше с обожание, което беше почти плашещо. Тя, която не позволяваше на никого да ѝ казва какво да прави, пред него се превръщаше в коте.
Стефан и Иво го ненавиждаха. Усещаха, че той заема мястото на баща им, не само в дома, но и във фирмата. Пламен започна да се появява на срещи, да дава „съвети“, които звучаха повече като заповеди. Маргарита сляпо следваше всяка негова дума. Напрежението в компанията ескалира. Няколко стари, лоялни служители напуснаха, неспособни да търпят новия ред.
Една вечер Стефан се прибра по-блед от обикновено.
„Той иска да вземем огромен заем“, каза той, без дори да ме поздрави. „Пламен е убедил майка ми, че трябва да инвестираме в някакъв рисков проект в чужбина. Става дума за милиони. Ако се провали, ще загубим всичко.“
„И тя е съгласна?“, попитах невярващо.
„Тя вече е подписала документите. Аз и Иво трябва да подпишем утре. Каза, че ако откажем, ще ни отстрани от управлението.“
Това беше. Това беше моментът. Слабата точка на Маргарита не беше просто алчността ѝ. Беше Пламен. Той я контролираше, също както тя контролираше синовете си. Но защо? Дали беше само заради чара му, или имаше нещо повече? Нещо, свързано с онзи отдавнашен подпис и изчезналия съдружник Димитър?
„Не подписвай нищо, Стефане“, казах аз с твърд глас, който самата не познавах. „Имам план. Но трябва да ми се довериш. Напълно.“
Той ме погледна – уморен, отчаян, но за първи път от много време насам, в очите му видях искрица надежда. Може би, само може би, златната клетка най-накрая можеше да бъде отворена.
Глава 5
Планът беше рискован и изискваше дискретност. Първата стъпка беше да намерим Димитър. Ако той беше жив и ако подозренията ни бяха верни, той беше единственият човек, който можеше да разобличи Маргарита и Пламен. Задачата се оказа почти невъзможна. Човекът сякаш беше потънал вдън земя. Нямаше го в социалните мрежи, нямаше актуален адрес, телефонният му номер беше неактивен от години.
Докато с Ани удряхме на камък в търсенето, сестра ми Лилия, която учеше право в университета, се оказа неочакван съюзник. Тя беше млада, идеалистично настроена и притежаваше онзи вид академична упоритост, която на нас ни липсваше. Прекарваше часове в библиотеките и онлайн архивите, ровейки се в стари фирмени регистри и нотариални актове.
„Има нещо гнило тук, Мира“, каза ми тя една вечер по телефона. „Прехвърлянето на дела на този Димитър е станало чрез пълномощно, заверено при нотариус, чиято практика е била прекратена малко след това заради… познай какво? Документни измами.“
Това беше пробив. Малък, но значим. Пъзелът започваше да се подрежда.
Междувременно, във фирмата нещата бяха на ръба на колапса. Иво, по-импулсивен и прям, открито се противопостави на Пламен и Маргарита за заема. Последва грандиозен скандал. Маргарита, пред очите на целия управителен съвет, го нарече неблагодарен и некомпетентен.
„Ти не разбираш от голям бизнес!“, изкрещя му тя. „Винаги си бил импулсивен, точно като…“ – тя млъкна, преди да довърши, но всички знаеха, че ще каже „баща ти“.
Иво беше съсипан. Още същия ден Маргарита го отстрани от позицията му и замрази достъпа му до фирмените сметки. Ани ми се обади разплакана. Бяха останали почти без средства, а имаха и те ипотека. Маргарита беше изпълнила заплахата си. Това беше демонстрация на сила, предупреждение, насочено към Стефан. „Виж какво се случва с тези, които не ме слушат.“
Стефан беше ужасен. Виждаше как брат му е изхвърлен на улицата, виждаше как мечтата на баща му се разпада под натиска на Пламен. Страхът му от майка му започваше да се трансформира в нещо друго – тихо, кипящо презрение. Той започна тайно да ми дава достъп до служебни документи, стари фактури, договори. Търсехме несъответствия, търсехме следа, която да ни отведе до истината.
Една късна вечер, докато преглеждах поредната папка с банкови извлечения отпреди петнадесет години, забелязах нещо странно. Поредица от големи плащания, направени в брой, към консултантска фирма с неясно име. Плащанията са започнали малко преди смъртта на свекъра ми и са продължили няколко месеца след това. Общата сума беше колосална. Но най-странното беше, че фирмата получател беше регистрирана на името на жена, която не познавах.
Проверих името онлайн. Нямаше почти нищо, освен една стара, забравена обява за продажба на имот. В обявата имаше снимка. На снимката беше жена на средна възраст, а до нея стоеше мъж с познатата хищна усмивка. Пламен.
Сърцето ми заби лудо. Това беше то. Това беше връзката. Пламен не беше просто „семеен приятел“. Той е източвал пари от фирмата от години, вероятно с мълчаливото съгласие или дори съучастието на Маргарита. Но защо? Защо тя би позволила подобно нещо? Дали това не беше цената на мълчанието му? Мълчание за какво? За фалшифицирания подпис на Димитър?
Трябваше да действаме бързо. Стефан успя да се свърже с бившата секретарка на баща си – възрастна жена, която беше уволнена от Маргарита малко след смъртта му. Отначало тя се страхуваше да говори. Но когато Стефан ѝ разказа за ситуацията, за Иво, за Пламен, тя се съгласи да се срещнем.
Срещата се състоя в едно малко, забутано кафене в покрайнините. Жената, чието име беше Гинка, трепереше.
„Вашият баща беше добър човек“, каза тя, гледайки Стефан с насълзени очи. „Майка ви… тя се промени. Или може би винаги си е била такава, но той я удържаше. А онзи, Пламен… той беше нейната сянка. Винаги там, винаги шепнещ в ухото ѝ.“
Тя ни разказа, че в последните си месеци свекър ми е бил съсипан. Работел е до късно, опитвайки се да намери начин да се противопостави на Маргарита и Пламен. Спомена, че е събирал документи в папка, която държал в личния си сейф в офиса. Папка, която изчезнала в деня на смъртта му.
„Но аз направих нещо, което не трябваше“, прошепна Гинка и се огледа страхливо. „Преди да изчистят кабинета му, аз… аз взех нещо. Той ми беше казал: „Ако нещо се случи с мен, Гинке, дай това на синовете ми, когато пораснат достатъчно, за да разберат.“
Тя бръкна в старата си чанта и извади малък, запечатан плик. Подаде го на Стефан. Ръцете му трепереха, докато го отваряше. Вътре имаше само един лист хартия. Беше копие от страница от дневник, но не на баща му. Беше от дневника на Маргарита.
На страницата, с нейния изящен, калиграфски почерк, беше написано: „Той никога няма да се съгласи. Не разбира, че Димитър е пречка. Пламен е прав. Трябва да се действа решително. За доброто на бъдещето. За доброто на синовете ми. Понякога трябва да се правят жертви.“
Това не беше просто доказателство за измама. Това звучеше като нещо много, много по-мрачно.
Глава 6
След срещата с Гинка, атмосферата у дома стана непоносимо тежка. Държахме в ръцете си нещо, което можеше да разруши цялото семейство, но не знаехме как точно да го използваме. Думите на Маргарита от дневника отекваха в главите ни. „Трябва да се действа решително.“ Какво точно е означавало това?
Стефан беше сломен. Илюзията за майка му, която, макар и обсебваща, все пак го обича, се разпадаше парче по парче. Той гледаше копието от дневника ѝ отново и отново, сякаш се опитваше да намери друго, по-невинно обяснение.
„Може би не е имала предвид това, което си мислим“, каза той една вечер, но гласът му звучеше неубедително. „Може би е говорела просто за бизнеса.“
„Стефане, баща ти се е страхувал от нея!“, казах аз, губейки търпение. „Той е знаел на какво е способна. Трябва да спрем да си заравяме главата в пясъка!“
Иво и Ани бяха в отчаяно положение. Маргарита беше блокирала всичките им лични сметки, които имаха някаква връзка с фирмата. Ипотеката им изискваше плащане, а те нямаха никакви приходи. Наложи се да им помогнем с нашите скромни спестявания, но това беше временно решение. Напрежението между тях също растеше. Иво се чувстваше виновен и безсилен, а Ани – уплашена за бъдещето им.
В същото време, проблемите на сестра ми Лилия се изостриха. Таксата ѝ за следващия семестър в университета наближаваше, а тя работеше на половин работен ден в едно кафене и парите просто не стигаха. Родителите ни помагаха с каквото можеха, но и техните възможности бяха ограничени. Лилия беше горда и не искаше да се оплаква, но виждах колко е изтощена и притеснена.
Един ден тя ми се обади, разстроена. „Казаха ми, че ако не платя до края на месеца, ще загубя мястото си. Не знам какво да правя, Мира.“
Това беше капката, която преля чашата. Бях ядосана. Ядосана на Маргарита, която тънеше в лукс, докато собствените ѝ деца и близките им страдаха. Ядосана на Стефан за неговата нерешителност. Ядосана на себе си, задето се чувствах толкова безпомощна.
Реших да направя нещо, което си бях обещала никога да не правя. Реших да се изправя директно срещу Маргарита. Не за да я заплашвам, а за да я тествам. Да видя реакцията ѝ.
Отидох в офиса ѝ без предупреждение. Тя седеше зад огромното си бюро от махагон, а до нея, разбира се, беше Пламен. Двамата разглеждаха някакви чертежи и се смееха. Когато ме видяха, смехът им секна.
„Мира! Каква изненада“, каза Маргарита с леден тон. „Не знаех, че имаме среща.“
„Нямаме“, отвърнах аз, опитвайки се да запазя гласа си спокоен. „Дойдох да говоря със Стефан.“ Това беше лъжа, разбира се. Стефан беше на среща извън града.
„Стефан го няма. Какво искаш?“
Погледнах я право в очите. „Всъщност, исках да говоря с теб. За Иво.“
Тя вдигна вежда. „Какво за Иво?“
„Той и Ани са в много тежко положение, Маргарита. Ти го знаеш. Замразила си сметките му. Те ще загубят дома си. Той е твой син.“
Маргарита се облегна назад в стола си и се засмя сухо. „Иво направи своя избор. Той избра да прояви неуважение към мен и към паметта на баща си. Сега трябва да понесе последствията. Това ще го научи на отговорност.“
Пламен я гледаше с одобрителна усмивка.
„Това не е отговорност, това е жестокост“, казах аз, усещайки как гневът ми се надига. „И докато ти го „учиш на отговорност“, сестра ми, която е отличен студент, рискува да бъде изключена от университета, защото няма с какво да си плати таксата. А ние със Стефан едва свързваме двата края с нашия кредит, защото ти използваш заплатата му като оръжие.“
Тя стана. Лицето ѝ беше маска на презрение. „Проблемите на сестра ти не ме интересуват. А що се отнася до вас със Стефан, може би ако ти спреш да му пълниш главата с глупости, той щеше да е по-концентриран в работата си и нямаше да имате финансови проблеми. Ти си проблемът, Мира. Откакто се появи в това семейство, ти носиш само раздори.“
В този момент нещо в мен се пречупи. Край на спокойния тон. Край на опитите за разбирателство.
„Не, Маргарита. Проблемът не съм аз. Проблемът е твоята алчност. Проблемът е в тайните, които криеш. Например, тайната за Димитър.“
Името увисна във въздуха. За първи път видях Маргарита да губи самообладание. Цветът се оттече от лицето ѝ. Тя хвърли бърз, панически поглед към Пламен. Той, от своя страна, ме гледаше с непроницаемо изражение, но очите му бяха станали по-студени, по-хищни.
„Не знам за какво говориш“, каза тя с треперещ глас.
„О, мисля, че знаеш много добре“, продължих аз, усещайки, че съм я улучила. „Знам за фалшифицираното пълномощно. Знам за нотариуса, който е бил заличен. Знам, че сте откраднали дела на този човек.“
Маргарита се олюля и се хвана за бюрото. Пламен пристъпи напред.
„Мисля, че е време да си вървиш“, каза той с тих, заплашителен глас.
„Ще си вървя“, отвърнах аз, отстъпвайки към вратата. „Но това не е краят. Това е само началото.“
Излязох от офиса с блъскащо сърце. Бях хвърлила ръкавицата. Сега знаех със сигурност, че сме на прав път. Но също така знаех, че съм ги направила много по-опасни. Те щяха да отвърнат на удара. И нямаше да се спрат пред нищо.
Глава 7
Паниката, която бях видяла в очите на Маргарита, бързо се трансформира в агресия. Още на следващия ден тя предприе контраатака. Обвини Стефан в корпоративен шпионаж. Твърдеше, че той е изнасял фирмена информация и я е предоставял на мен, за да я използвам срещу нея. Беше абсурдно, но в рамките на семейната фирма, където нейната дума беше закон, обвинението имаше тежест. Тя го отстрани временно от работа, докато тече „вътрешно разследване“.
Това беше съкрушителен удар. Стефан остана без работа, а аз бях основният виновник в очите на цялата му рода. Телефонът ми прегря от гневни обаждания на лели и чичовци, които ме обвиняваха, че разбивам семейството и съсипвам кариерата на съпруга си. Бях изолирана, очернена. Дори собствените ми родители започнаха да ме гледат с притеснение, чудейки се дали не съм отишла твърде далеч.
Само Ани, Иво и Лилия бяха твърдо на моя страна. Иво, макар и съсипан от случилото се с брат му, беше бесен на майка си. „Тя е преминала всякакви граници“, каза той. „Трябва да я спрем.“
Имахме нужда от адвокат. Добър адвокат, който не се страхува да се изправи срещу богати и влиятелни хора. Лилия, чрез своите контакти в университета, ни препоръча един – Андрей. Беше млад, но вече си беше изградил репутация на безкомпромисен и умен юрист, който поема трудни каузи.
Срещнахме се с него в малката му, но спретната кантора. Разказахме му всичко – от сватбената рокля до изчезналия съдружник и копието от дневника. Той ни слушаше внимателно, без да прекъсва, задавайки само уточняващи въпроси. Лицето му остана непроницаемо през цялото време.
Когато приключихме, той се облегна назад в стола си и остана мълчалив за няколко минути, които ми се сториха цяла вечност.
„Имате много сериозни обвинения“, каза той накрая. „Но почти никакви твърди доказателства. Копието от дневника е косвено доказателство, но е лесно оспоримо. Показанията на бившата секретарка са полезни, но тя е уволнена служителка и лесно могат да я обвинят в пристрастност. Информацията за нотариуса е добра, но не доказва пряко участието на Маргарита или Пламен. Това, което ви трябва, е нещо неоспоримо. Нещо, което да ги свърже директно с измамата.“
„Или Димитър“, добавих аз. „Ако го намерим.“
„Или Димитър“, съгласи се Андрей. „Но докато това не се случи, вие сте в много уязвима позиция. Те имат парите, имат влиянието. Могат да ви съсипят, преди дори да стигнете до съд.“
Думите му бяха отрезвяващи. Чувствахме се като в задънена улица.
„Какво да правим тогава?“, попита Стефан с отчаян глас.
„Първо, трябва да намерим начин да се защитите“, каза Андрей. „Обвинението в корпоративен шпионаж е сериозно. Трябва да докажем, че е скалъпено. Второ, трябва да продължим да търсим Димитър. И трето… трябва да разберем каква е истинската власт на Пламен над майка ви. Защо тя му позволява всичко това? Хората не правят такива неща от любов. Правят ги от страх или от обща вина.“
Думите му за общата вина ме накараха да се замисля. Дали не ставаше дума за нещо повече от финансова измама? Дали „решителните действия“, за които Маргарита пишеше, не бяха свързани със самата смърт на свекъра ми? Тази мисъл беше толкова ужасяваща, че се опитах да я прогоня, но тя вече се беше загнездила в съзнанието ми.
Решихме да се съсредоточим върху търсенето на Димитър. Андрей нае частен детектив – възрастен, опитен мъж на име Сава, който беше бивш полицай. Сава беше нашата последна надежда.
Междувременно, животът ни се превърна в ад. Без заплатата на Стефан, с моя скромен доход, едва покривахме вноската по кредита и сметките. Наложи се да продам колата си. Всеки ден беше борба за оцеляване. Маргарита беше постигнала целта си – беше ни поставила на колене.
Една вечер получих съобщение от непознат номер. „Спрете да ровите, ако не искате да пострадате.“ Нямаше подпис. Показах го на Стефан. Лицето му пребледня.
„Това е от Пламен“, каза той. „Познавам стила му.“
За първи път почувствах истински страх. Това вече не беше семейна драма. Беше се превърнало в нещо опасно. Те бяха готови на всичко, за да запазят тайните си. Но ние бяхме стигнали твърде далеч, за да се откажем. Бяхме загубили твърде много. Сега вече не се борехме само за пари или наследство. Борехме се за истината и за собственото си оцеляване.
Няколко дни по-късно детективът Сава се обади. Беше намерил нещо. Не беше намерил Димитър, но беше открил дъщеря му. Казваше се Яна и живееше в малък град на другия край на страната.
„Тя не иска да говори“, каза Сава. „Каза, че баща ѝ е починал преди десет години. И че не иска да има нищо общо със спомените от миналото.“
Починал. Това беше удар. Но нещо не се връзваше. Защо дъщеря му щеше да бъде толкова враждебна? Какво минало не искаше да си спомня?
„Трябва да отида да говоря с нея“, казах аз.
„Не е добра идея“, предупреди ме Сава. „Тя звучеше уплашена.“
Но аз знаех, че трябва да опитам. Тя беше единствената ни останала връзка с миналото. Единственият човек, който можеше да ни даде отговорите, от които се нуждаехме, за да свалим Маргарита и Пламен от техния трон от лъжи.
Глава 8
Пътуването до малкия град беше дълго и напрегнато. Стефан искаше да дойде с мен, но го убедих да остане. Присъствието му можеше да направи Яна още по-недоверчива. Отидох сама, с усещането, че отивам на среща със съдбата си.
Намерих адреса лесно – малка, спретната къща с малка градина отпред. На вратата ме посрещна жена на моята възраст, с уморени, но интелигентни очи. Беше Яна.
„Какво искате?“, попита тя рязко, без дори да ме покани да вляза.
„Казвам се Мира“, започнах аз. „Омъжена съм за сина на бившия съдружник на баща ви.“
При споменаването на това, лицето ѝ се вкамени. „Казах на онзи детектив, че не искам да говоря за това. Баща ми е мъртъв. Оставете го да почива в мир.“
„Моля ви“, казах аз, а гласът ми прозвуча по-отчаяно, отколкото възнамерявах. „Не става дума само за миналото. Става дума за настоящето. Хората, които са съсипали баща ви, сега съсипват моето семейство. Имам нужда от вашата помощ.“
Тя ме гледа дълго, преценяващо. Виждах вътрешната борба в очите ѝ. Накрая, с тежка въздишка, тя отстъпи от вратата. „Влезте. Но имате десет минути.“
Къщата беше скромна, но уютна. На една от стените имаше голям портрет на мъж с добри, малко тъжни очи. Предположих, че това е Димитър.
Яна ми направи кафе и седна срещу мен на масата в кухнята.
„Баща ми не почина преди десет години“, каза тя тихо, без да ме гледа. „Той е жив. Но е все едно е мъртъв. Живее в специализиран дом. Получи тежък инсулт преди петнадесет години, малко след като го изхвърлиха от фирмата. Инсултът увреди мозъка му. Той не може да говори, почти не разпознава хора. Остана просто една празна черупка.“
Думите ѝ ме удариха като камък. Значи Димитър е бил жив през цялото това време, но в състояние, в което не е могъл да се защити. Това правеше престъплението на Маргарита и Пламен още по-чудовищно. Те не просто са го измамили. Те са се възползвали от трагедията му.
„Как се случи това?“, попитах тихо.
„Беше ужасно“, прошепна Яна и очите ѝ се напълниха със сълзи. „Един ден той беше на върха на света, горд със своята фирма, със своя бизнес. На следващия ден беше съсипан. Разбра, че са го измамили, че са му взели всичко. Беше бесен, искаше да ги съди, да се бори. Но те го заплашиха. Не знам точно с какво, той не ми каза. Но беше уплашен. Няколко дни по-късно получи инсулта. Лекарите казаха, че е от огромен стрес.“
Тя замълча, борейки се с емоциите.
„След това се появи онзи мъж, Пламен. Дойде в болницата. Беше толкова… любезен. Каза, че иска да помогне. Предложи да откупи дела на баща ми, за да имаме пари за лечението му. Мама беше отчаяна и се съгласи. Подписа документите. Едва по-късно разбрахме, че сумата е била нищожна, че той просто е дошъл да довърши това, което бяха започнали.“
Историята беше по-лоша, отколкото си представях. Това не беше просто измама. Това беше съзнателно и жестоко унищожаване на един човешки живот и на неговото семейство.
„Баща ви имал ли е някакви документи? Нещо, което да доказва измамата?“, попитах аз, макар да не се надявах особено.
Яна поклати глава. „Те взеха всичко от офиса му. Не остана нищо. Но… имаше едно нещо. Единственото, което успях да скрия.“
Тя стана, отиде до един стар скрин и извади от него малка дървена кутия. Отвори я и ми подаде една стара аудиокасета.
„Какво е това?“, попитах.
„Последният разговор на баща ми с майката на съпруга ви. Той имаше навика понякога да записва важни разговори. Не знам какво има на записа. Никога не съм имала смелостта да го чуя. Но знам, че след този разговор той получи инсулта.“
Сърцето ми биеше до пръсване. Това беше. Това беше неоспоримото доказателство, което Андрей искаше. Държах го в ръцете си.
Благодарих на Яна и си тръгнах. През целия път обратно се страхувах. Страхувах се от това, което щях да чуя на тази касета. Страхувах се от истината, която тя щеше да разкрие.
Когато се прибрах, Стефан, Иво и Ани ме чакаха. Бяха притеснени. С треперещи ръце поставих касетата в един стар касетофон, който намерихме в мазето. Натиснах бутона „play“.
От колоните се разнесе пращене, а след това гласът на Димитър – силен, ясен, гневен.
„Няма да ви позволя да го направите, Маргарита! Това е незаконно и неморално!“
И тогава чухме нейния глас. Студен, равен, безмилостен.
„Ти си сантиментален глупак, Димитър. Точно като съпруга ми. Бизнесът не се прави със сантименти. Ти си пречка. И пречките трябва да се отстраняват.“
„Това е заплаха ли е?“, попита Димитър.
Последва смях. Леденият, познат смях на Маргарита. „Приеми го както искаш. Но те съветвам да приемеш предложението ни. В противен случай, може да ти се случат неприятни неща. Имаш семейство, нали? Хубава дъщеря. Би било жалко, ако нещо ѝ се случи.“
Записът свърши. В стаята настана мъртва тишина. Всички бяхме в шок. Това беше много по-лошо от измама. Това беше изнудване. Заплаха срещу дете.
Стефан стоеше пребледнял като платно. Той се обърна и сляпо се затича към банята. Чухме го как повръща. Чудовището, което го беше отгледало, най-накрая беше показало истинското си лице. И то беше по-грозно, отколкото някой от нас си беше представял.
Вече нямаше връщане назад. Имахме оръжието. И щяхме да го използваме.
Глава 9
Още на следващата сутрин занесохме касетата на Андрей. Докато я слушаше, каменното му изражение не се промени, но видях как юмруците му се свиват под масата.
„Това променя всичко“, каза той, когато записът свърши. „Това е пряко доказателство за изнудване. С това можем да започнем съдебно дело. Но трябва да действаме много внимателно. Те са опасни.“
Андрей изготви стратегия. Първата стъпка беше да се подаде иск от името на Яна, като законен наследник на Димитър, за връщане на откраднатия дял от фирмата и за обезщетение за причинени морални и материални щети. Записът щеше да бъде нашето основно доказателство.
Междувременно, трябваше да решим проблема с обвиненията срещу Стефан. Андрей посъветва Стефан да подаде контра-иск за неправомерно уволнение и клевета. „Трябва да ги атакуваме на всички фронтове“, каза той. „Да ги поставим в позиция на защита, да нямат време да мислят.“
Но Маргарита и Пламен не бяха хора, които чакат. Сякаш усетили, че примката около тях се затяга, те нанесоха нов удар. Един ден, докато се прибирах от работа, намерих апартамента ни разбит. Всичко беше обърнато с главата надолу. Не бяха взели нищо ценно – нито пари, нито бижута. Търсели са нещо. Търсели са касетата.
За щастие, оригиналът беше в сейфа на Андрей. Но посланието беше ясно. Те знаеха, че имаме нещо срещу тях, и бяха готови да преминат всякакви граници, за да го получат. Полицията дойде, състави протокол, но знаехме, че няма да открият нищо. Това беше професионално изпълнена работа, целяща да ни сплаши.
И успяха. Бях ужасена. Не за себе си, а за Стефан, за сестра ми, за семейството ми. Какво щеше да последва?
Стефан обаче реагира неочаквано. Страхът му беше изчезнал, заменен от леден гняв. Разбитата врата на дома му беше последната капка.
„Край“, каза той с глас, който не бях чувала досега – твърд и решителен. „Тя няма да ни спре. Няма да ѝ позволя да унищожи и нашия живот, както е унищожила живота на Димитър.“
В този момент видях в него мъжа, в когото се бях влюбила – силен, принципен, готов да се бори за това, в което вярва. Войната го беше променила. Беше го освободила от оковите на синовния дълг.
Съдебните дела бяха заведени. Новината се разнесе като горски пожар сред роднините и бизнес средите. Бяхме заклеймени като предатели, които съдят собствената си майка и съпруга. Маргарита изигра перфектно ролята на жертва. Даваше интервюта пред подбрани медии, в които със сълзи на очи разказваше как неблагодарните ѝ деца, манипулирани от „алчните си съпруги“, се опитват да ѝ отнемат наследството на покойния ѝ съпруг. Пламен стоеше мълчаливо до нея, играейки ролята на подкрепящия я приятел.
Те наеха най-добрия, най-скъпия и най-безскрупулния адвокат в страната. Започна медийна и юридическа война. Всяка наша стъпка се следеше. Чувствахме се като под обсада.
Но не бяхме сами. Иво и Ани, въпреки финансовите си трудности, ни подкрепяха неотлъчно. Лилия, от своя страна, се оказа нашият таен коз. Като студент по право, тя имаше достъп до правна литература и бази данни. Прекарваше нощите си, ровейки се в стари дела, търсейки прецеденти, помагайки на Андрей с проучвания. Нейната помощ беше безценна.
Един ден, докато проучваше миналото на Пламен, тя откри нещо интересно. Той е бил замесен в подобна схема и преди. Преди двадесет години, малка строителна фирма, в която той е бил консултант, е фалирала мистериозно, а двамата му съдружници са загубили всичко. Нямало е повдигнати обвинения, но моделът на действие бил плашещо сходен.
Андрей веднага се свърза с един от бившите съдружници. Мъжът беше възрастен, огорчен и отначало не искаше да говори. Но когато чу името на Пламен, нещо в него се пречупи. Той се съгласи да свидетелства. Разказа как Пламен ги е манипулирал, как ги е накарал да подпишат документи, които не разбират, как е източил парите на фирмата и е изчезнал, оставяйки ги да се оправят с дълговете.
Картината ставаше все по-ясна. Пламен беше професионален хищник, а Маргарита беше неговият идеален партньор – алчна, безскрупулна и прикрита зад маската на майчина любов.
Предстоеше първото съдебно заседание. Напрежението беше почти физическо. Знаехме, че влизаме в битка, която ще определи цялото ни бъдеще. В нощта преди делото не можах да заспя. Лежах до Стефан и слушах равномерното му дишане. Той изглеждаше спокоен, но знаех, че и той е уплашен.
„Ще се справим, нали?“, прошепнах в тъмното.
Той се обърна и ме прегърна. „Ще се справим“, каза той. „Защото сме заедно. И защото истината е на наша страна.“
Не знаех дали това ще е достатъчно, но в този момент, в неговите прегръдки, почувствах, че имаме шанс. Битката тепърва започваше, но за първи път от много време насам, ние не бяхме жертви. Бяхме бойци.
Глава 10
Съдебната зала беше студена и внушителна. Маргарита и Пламен седяха на отсрещната страна, заобиколени от екипа си от адвокати. Маргарита беше облечена в строг, тъмен костюм, лицето ѝ беше безизразно. Тя избягваше погледа на синовете си. Пламен, от друга страна, ни гледаше с лека, подигравателна усмивка, сякаш всичко това беше просто досадна формалност.
Първите няколко заседания бяха мъчителни. Адвокатът на Маргарита беше виртуоз в процедурните хватки. Той оспорваше всяко наше доказателство, бавеше процеса, опитваше се да ни изтощи психически и финансово. Представи ни като неблагодарни деца, които се опитват да измъкнат пари от опечалената си майка.
Ключовият момент беше представянето на аудиокасетата. Когато гласът на Маргарита, заплашваща Димитър, прозвуча в залата, настъпи гробна тишина. Видях как цветът се оттегля от лицето ѝ. За миг маската ѝ на невинна жертва се пропука. Адвокатът ѝ веднага скочи, твърдейки, че записът е манипулиран, че е направен незаконно и не може да се приеме като доказателство.
Съдията назначи експертиза. Чакането на резултатите беше агония. През това време медийната война срещу нас се ожесточи. Появиха се статии, които намекваха за моя „съмнителен морал“ и за „психическата нестабилност“ на Стефан. Беше мръсна, кална битка.
Но ние не се предадохме. Яна, дъщерята на Димитър, беше невероятно смела. Тя даде показания, разказвайки с треперещ, но ясен глас за трагедията на баща си, за посещението на Пламен в болницата, за натиска, на който е била подложена майка ѝ. Разказът ѝ трогна дори и най-коравосърдечните в залата.
Свидетелства и бившият съдружник на Пламен. Неговите показания очертаха модела на поведение на Пламен, показвайки, че случилото се с Димитър не е инцидент, а добре отработена схема.
Най-тежкият момент беше, когато Стефан и Иво трябваше да свидетелстват срещу собствената си майка. Виждах болката в очите им, докато разказваха за манипулациите, за финансовия контрол, за заплахите. Маргарита ги гледаше с леден, непрощаващ поглед. В този момент тя не беше майка. Беше враг.
Експертизата на записа излезе. Беше автентичен. Нямаше следи от манипулация. Това беше огромен пробив. Адвокатът на Маргарита беше видимо разклатен.
Но те имаха още един коз в ръкава си. Един ден, докато Андрей се готвеше за следващото заседание, получихме призовка. Маргарита ни съдеше за настойничество. Твърдеше, че Стефан и Иво са „емоционално нестабилни“ и „неспособни да управляват“ бъдещото си наследство, и искаше съдът да ѝ даде пълен контрол върху техните дялове от фирмата. Беше абсурден, отчаян ход, целящ да ги унижи и да ги представи като неадекватни.
Това беше моментът, в който дори лоялните към нея роднини започнаха да се съмняват. Да съдиш собствените си деца, за да им отнемеш правата – това беше твърде много дори за тях.
В деня на заключителните пледоарии залата беше препълнена. Андрей беше брилянтен. Той не просто представи фактите. Той разказа история. История за алчност, предателство и унищожени животи. Той описа как Маргарита и Пламен са превърнали една семейна фирма в инструмент за контрол и изнудване.
Когато дойде ред на адвоката на Маргарита, той се опита да омаловажи всичко, да го представи като „семейно недоразумение“. Но думите му звучаха кухо. Доказателствата бяха твърде силни.
Съдията обяви, че ще произнесе присъдата след две седмици. Тези две седмици бяха най-дългите в живота ми. Не знаехме какво да очакваме. Бяхме направили всичко по силите си. Сега съдбата ни беше в ръцете на един човек.
В деня на присъдата всички бяхме в залата. Маргарита и Пламен изглеждаха напрегнати за първи път. Съдията влезе и всички станаха. Той започна да чете решението си с монотонен глас. Думите му се нижеха една след друга. Признаваше автентичността на записа. Признаваше показанията на свидетелите. Отхвърляше иска на Маргарита за настойничество като неоснователен.
И тогава дойде финалът. Съдът обяви договора за продажба на дела на Димитър за нищожен, сключен под заплаха и измама. Нареждаше делът да бъде върнат на неговия законен наследник, Яна, заедно със значително обезщетение. Маргарита и Пламен бяха признати за виновни в измама в особено големи размери. Делото беше препратено към прокуратурата за повдигане на наказателно обвинение.
В залата настана мълчание, последвано от тих шепот. Не можех да повярвам. Бяхме спечелили. Погледнах към Стефан. По лицето му се стичаха сълзи. Прегърнахме се. Иво и Ани се присъединиха към нас. Всички плачехме – от облекчение, от изтощение, от победа.
Погледнах към Маргарита. Тя седеше неподвижно, втренчена в празното пространство пред себе си. Лицето ѝ беше пепеляво. Пламен се опита да ѝ каже нещо, но тя не реагира. В този момент тя не беше могъщата бизнес дама. Беше просто една съкрушена, разобличена жена.
Бяхме спечелили битката. Но войната беше оставила дълбоки, незарастващи рани. Семейството беше разрушено. Доверието беше унищожено. Пътят напред щеше да бъде труден. Но за първи път от години, ние бяхме свободни. Свободни от нейния контрол, от нейните манипулации, от нейната отровна любов. Бяхме си извоювали правото да живеем собствения си живот. И това беше най-голямата победа от всички.