Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • На това място в България се случват едни от най-големите чудеса
  • Новини

На това място в България се случват едни от най-големите чудеса

Иван Димитров Пешев юни 29, 2023
beqsiqlasoirsakras.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Едно от невероятните творения в Северозападна България са Белоградчишките скали

Белоградчишките скали са изумителни скални образувания.

Те са разположени на огромен регион и векове наред вдъхновяват човешкото въображение.

Обхващат площ от около 100 кв.м.

Белоградчишките скали са били морско дъно преди 230 млн. години.

След което меките варовици под влияние на природните сили са се оформили така, каквито са днес.
Техният характерлен червен цвят се дължи на корозията на желязото в тях.

Някои от скалите достигат до 200 метра височина, четем в блога „Пътеписаници“.

Белоградчишките скали не са само тези около крепостта „Калето”.

Освен популярните скални форми, сред които: Конникът, Мадоната, Дервишът, Метохът, Ученичката, Адам и Ева,

Хайдут Велко, Кукувицата в землището на Белоградчишките скали има и над 100 пещери.

Крепостта в Белоградчик се е използвала за лятна резиденция и от цар Иван Срацимир през XIV век.

Владетелят обичал да отмаря сред красотата на скалите наоколо.

Белоградчишката крепост е построена през III век от римляните, които използват естествената защита на скалите.

Крепостта „Калето” служи на византийци, българи и турци.

Смята се, че одновите й са поставени още от траките.

Състои се от три двора, като всеки от тях има самостоятелна защита.

Крепостта функционира непрекъснато до Сръбско-българската война през 1885 година.

Белоградчишката крепост е една от най-запазените в България. „Калето” оцелява и до днес благодарение на грижите на местните хора.

Върху скалният феномен растат и естествени бонсаи. Въпреки че са на повечеот 200-300 години, тези борове-столетници са малки,

заради липсата на достатъчно влага.

Според легендата от Боров камък, част от природния феномен, душите поемат към отвъдното.

През 2007 година Белоградчишките скали бяха номинирани в конкурса „Новите седем чудеса на света”.

Въпреки че не бяха номинирани, този природен феномен се нареди сред първите 77 природни обекта,

от общо 261 участвали в съревнованието.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: В селото на Капитан Петко войвода чудесата не стихват
Next: Много ценно съкровище случайно беше открито у нас, учените впечатлени

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.