Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Без категория
  • НА 45 ГОДИНИ ИЗГУБИХ ВСИЧКО: СЪПРУГ, СИН, РАБОТА
  • Без категория

НА 45 ГОДИНИ ИЗГУБИХ ВСИЧКО: СЪПРУГ, СИН, РАБОТА

Иван Димитров Пешев февруари 3, 2025
Screenshot_5

На 45 години животът ми се срина напълно. Сякаш всичко, което някога бях изграждала, се изплъзна между пръстите ми. Съпругът ми ме напусна – изненадващо и болезнено. Не бях очаквала предателството му, нито че ще настрои сина ни срещу мен. С Виктор винаги сме били близки. Помня как някога с усмивка ми казваше „Мамо, ти си най-добрият ми приятел“. А сега… не искаше дори да говори с мен. Вярваше на баща си, че аз съм виновна за всичко. Чувствах се напълно сама.

След развода нямаше къде да отида. Баща ми и майка ми отдавна ги нямаше, а приятелите ми изведнъж изчезнаха – или може би аз ги отблъснах, защото ми беше трудно да говоря за това, което ми се случва. Пари почти нямах. Домакинството разчиташе на доходите на мъжа ми, а сега той не само че спря да ми помага, но и се бореше за пълно попечителство над Виктор. Съдът беше като театър на абсурда – лъжи, обвинения и безкрайни документи.

Трябваше да започна работа. Не че имах кой знае какъв избор – възрастта и липсата на конкретни умения ме ограничаваха. В крайна сметка започнах като чистачка в един офис сграда. Работата не беше тежка физически, но унизителното чувство не ме напускаше. Всеки ден минавах покрай хора в костюми, които дори не ме забелязваха. Аз бях просто част от декора, човекът с кофата и метлата.

Същевременно съдебните дела продължаваха. Всеки адвокат искаше купища документи, които аз едва успявах да попълня, защото мислите ми бяха хаос. Стресът ме разяждаше отвътре. Спях по няколко часа на нощ, а в главата ми се въртеше един и същ въпрос: „Как стигнах дотук?“

Една вечер се прибрах напълно изтощена. Краката ми горяха, а в гърдите усещах натрупаната тежест на всичко преживяно. Същата вечер получих обаждане от шефа си – трябваше да се явя на среща на следващия ден. Вече знаех какво ще последва. Нямаше нужда да ми казват много. Те не искаха човек, който не може да се концентрира и бърка задачи. Уволниха ме.

Седях на пейка в близкия парк с празен поглед. Мислех си колко безполезна съм станала. Нямах семейство, работа, пари. Дори собственият ми син не искаше да чуе гласа ми. Бях като сянка на самата себе си. Сълзите напираха, но не можех да си позволя да плача. Бях изплакала всичко, което имах.

Минаха часове, докато най-накрая станах от пейката и тръгнах към вкъщи. Докато вървях, се сетих за думите на баба ми. Тя често ми повтаряше: „Когато дойдеш до ръба на пропастта, не се паникьосвай. Стани, погледни, помисли и намери пътя си назад. Ако има живот, има и надежда.“

На следващия ден започнах малко по малко да се съвземам. Потърсих подкрепа от социалните служби – не беше лесно, но намерих помощ. Постепенно започнах да уча нови умения чрез безплатни курсове. Намерих работа в малка фирма, където ме приеха като човек, а не просто като работна ръка. С времето дори Виктор започна да ми се обажда. Не беше веднага и не беше лесно – но може би беше знак, че пукнатината в отношенията ни не е толкова необратима.

Най-важното, което разбрах през всичко това, беше, че не трябва да се предавам. Животът ми може да беше се сринал, но аз оцелявах. Понякога оцеляването е най-голямата победа. И всеки ден е нов шанс да се изградиш отново.

Continue Reading

Previous: Днес е специален ден-Господ изпълнява желания, гледа се какъв човек влиза в дома, а 10 любими имена празнуват
Next: За всички с неплатени сметки за ток, парно, вода и телефон: Нов закон ги спасява

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
  • Лилия нахлу в кабинета на мениджъра, без да почука. Дървената врата се блъсна с тътен в стената, но мъжът зад махагоновото бюро дори не вдигна поглед. Той бавно подписваше някакъв документ, сякаш нейното нахлуване беше просто лек повей на вятъра.
  • Занесох пържолата с лют сос на мама на служебното събиране. Беше петък вечер, от онези лепкави, летни вечери, в които въздухът е тежък от обещания за буря и неизказани думи
  • Всичко започна, както започват толкова много неща в нашия дигитален век – с плъзгане надясно. Бях в онзи странен период на живота си, малко след тридесетте, в който апартаментът ми беше единственото сигурно нещо
  • Бебето ни тъкмо започна да пълзи, затова спряхме да носим външни обувки вкъщи. Малкият Мартин изследваше света с длани и колене, а аз бях обсебена от мисълта за чистотата на пода, който той опитваше да оближе при всяка възможност
  • Сестра ми скоро се омъжва. Годеникът ѝ каза, че „ще създам драма“, и ме отписаха от списъка с гости. Но вече ѝ бях обещал помощ с разходите по сватбата. Сега не спира да ми пише за парите. Отказах да платя
  • Баща ми ме е отгледал. Кирил. Този факт беше толкова фундаментален, колкото и въздухът, който дишах. Но аз обичах и двамата си родители. Тази сложна аритметика на сърцето беше моят постоянен спътник
  • Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си
  • Четиридесет години. Точно толкова се бяха изнизали, откакто Маргарита за пръв път прекрачи прага на голямата административна сграда в центъра на града. Четиридесет години, в които всеки ден беше почти копие на предишния
  • Родителите на съпруга ми, Мартин, се държаха с нашия дом като с техния. Не беше просто въпрос на гостоприемство; беше въпрос на собственост. Те имаха ключ. Отначало това изглеждаше като мил жест, гаранция за „ако се случи нещо“. Но „нещо“ се случваше всеки ден.
  • След десет години брак открих, че съпругата ми ми изневерява — с моя собствен брат.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.