Не взе нищо, освен телефона и ключовете от служебната кола. Дори портфейла си остави на шкафа в антрето. Не се обърна назад.
А аз… не заплаках.
Не извиках след него. Не го спирах.
Просто останах права до масата, с ръце, стиснали дръжката на празната чаша.
ен нямаше буря.
Само тишина. И усещането, че най-накрая мога да дишам.
Следващите дни минаха като в мъгла. Станах, отидох на работа, прибрах се. Поръчах храна, прегледах имейлите си, изтрих снимките с него.
И една сутрин получих съобщение от агенцията по недвижими имоти:
„Здравейте,
г-жа Карина Иванова се свърза с нас по спешност — неин непознат посетител се е опитал да влезе насила в апартамента в ‘Sky Residence’. Охраната е извикана. Бихте ли съдействали за смяна на патрона?“
Сърцето ми се сви.
Обадих се лично на Карина.
— Ало?
— Здравейте, Карина, аз съм Галина Стойчева — собственичката на апартамента.
— Господи… Добре, че се обаждате! Някакъв мъж се появи посред нощ, блъскаше по вратата и крещеше, че това било неговият дом! Беше пиян, агресивен… Веднага се обадих на охраната.
— Казваше ли се случайно… Васил?
Мълчание.
— Да. Вие…?
— Беше ми съпруг.
— О… Извинете… Не знаех.
— Няма за какво. Ще уредя смяната на патрона още утре. Ще ви дам нов комплект ключове лично.
Затворих. И се разсмях. Тихо. Без гняв.
Той наистина си е повярвал, че апартаментът и жената в него са негова награда.
Че му се полагат.
А всъщност…
Извадих от шкафа една кутия.
Сложих вътре копие от договора за наем — с моето име, моя подпис.
Прикачих разпечатка от банковите преводи, с получател: Галина Стойчева.
И добавих бележка:
„Василе,
новият ти живот, за който толкова се хвалеше…
беше възможен само защото АЗ го позволих.
Карина е моя наемателка.
Апартаментът — мой.
Ако още веднъж се приближиш до нея, или до онова, което не ти принадлежи,
ще се погрижа да отговаряш пред закона.
Между другото — взех нова кафемашина.
Но вече правя кафе само за хора, които го заслужават.
— „Обикновената“ жена“
Оставих кутията при портиерката на офиса, където още понякога се навърташе.
И продължих.
Минаха два месеца.
Пуснах малък проект онлайн — счетоводни консултации за фрийлансъри.
Започнах с трима клиента.
Скоро станаха седем. После петнадесет.
Намерих си помещение в „Младост“, малко, но със светлина и чист въздух. Точно в онзи квартал, който Васил наричаше „дупката“.
Сега обаче той беше моето пространство.
Една сутрин, докато пиех капучино в любимото си кафене, към мен се приближи мъж с чиста усмивка.
— Извинете… г-жа Стойчева?
— Да?
— Казвам се Мартин Петров. Занимавам се с дигитален маркетинг. Карина ми даде вашия контакт — каза, че сте най-силната жена, която познава.
Усмихнах се. Не от суета. А от спокойствие.
— Слушам ви, г-н Петров.
Срещнахме се още няколко пъти.
После още.
Два месеца по-късно той стоеше в моята кухня и ми правеше кафе от новата машина.
— Имаш уют тук — каза, докато сипваше в чашата.
— Това е… гълъбарник — пошегувах се.
— Ако всички гълъбарници носеха такова спокойствие, бих живял само в тях.
Видях Васил на спирката на „Плиска“. Валеше.
Беше с износено яке, рошава коса, пластмасова чаша бира в ръка. Когато ме видя, погледна встрани.
Но аз спрях.
— Здравей, Василе.
— Гале… здрасти.
— Как е Карина?
Свил рамене.
— Изгони ме. Каза, че съм сянка на това, което иска от един мъж.
— А апартаментът?
— Собственичката… някаква жена… заплаши, че ще ме съди, ако пак се появя.
Погледна ме.
— Това беше… ти, нали?
Усмихнах се само с очи.
— Позна ли ме чак сега?
Обърнах се и си тръгнах.
Не се обърнах назад.
Нямаше какво повече да кажа.
Не чувствах гняв.
Нито желание за мъст.
Чувствах свобода.
И увереност.
Че вече… никога няма да приема по-малко, отколкото заслужавам.