Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Без категория
  • Не дядо, не съм такси. Къде искаш да отидеш? Влез, ще те закарам-Когато слезе, видях как бърше с опакото на ръката сълзите си
  • Без категория

Не дядо, не съм такси. Къде искаш да отидеш? Влез, ще те закарам-Когато слезе, видях как бърше с опакото на ръката сълзите си

Иван Димитров Пешев декември 6, 2024
Screenshot_20

Старецът едва слезе от колата, а в очите му блеснаха сълзи. Той се поклони и каза:

– Благодаря ти, синко.

След това бавно тръгна към старата си къща, бършейки сълзите си с ръка по пътя.

Стоях близо до автобусна спирка, където обикновено се събират такситата.

Стоях там, за да не преча на движението. Трябваше да отговоря на важно обаждане. Разговорът отне около минута, но тогава един съсухрен дядо се приближи до колата ми. С тъмно парто и спретнат, той стана от пейката и като движеше тежко краката си, тихо почука на прозореца. Въпреки че по-вероятно дори не беше почукване, а леко, скромно почукване.

Спуснах прозореца.

– Синко, ти шофьор на такси ли си? – тихо попита той.

Извиних се на събеседника по телефона и казах:
„Не, дядо, не съм такси. Къде трябва да отидеш?

„Ами, да, недалеч оттук, около три километра“, въздъхна той.

– Седни дядо, ще те закарам.

Той седна на предната седалка и потеглихме. Старецът дишаше тежко, личеше си, че възрастта се усещаше. По пътя той каза, че всеки ден ходи до клиниката с автобус. И така всеки ден. Днес той бил задържан в клиниката и закъснял за автобуса. Чакането за следващия било твърде дълго, а ходенето пеша вече не било възможно.

Слушах го мълчаливо. Много мисли се въртяха в главата ми, но нямаше думи. Само от време на време уточнявах маршрута. Накрая стигнахме до мястото, където живееше възрастния мъж на улицата в самия край. Малката му къща с наклонен покрив едва се забелязваше зад масивните къщи.

„Точно тук, синко“, каза той. – Обърни се.

Започна да рови из чантата си, изваждайки портфейла си.
— Не дядо! — казах твърдо. – Не мога да взема пари от теб. Вече си платил за всичко в живота си.

Очите на стареца отново се напълниха със сълзи. Той излезе от колата, поклони се и каза:

– Благодаря ти, синко.

И останах да седя в колата. За него се беше погрижил 47-годишен здрав мъж, с буца в гърлото. Една мисъл се въртеше в главата ми: Държава, която се гордее с победи в спортни състезания и музикални състезания, не може да бъде здрава, ако не се грижи за своите пенсионери.

Почувствах се засрамен. Това е срам за нашата Родина.

Хора, ако можете, помагайте на възрастните хора: с една стотинка, място на опашка, превоз до вкъщи или просто им помогнете да пресекат.

Мир на вас, приятели!

Continue Reading

Previous: Днес моя съседка навърши 90 години и реших да отида да я поздравя, но от това което видях буца заседна на гърлото ми
Next: Бъди малко по-търпелива, скъпа, остава му съвсем малко време. И тогава апартаментът ще бъде наш. – Когато чух думите на собствения си син, дъхът ми секна.

Последни публикации

  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
  • Леля ми Лилия, винаги е била моят идол. Тя беше онази жена, която успя да избяга от сивотата на квартала, в който двете с майка ми бяхме останали. Лилия се издигна, омъжи се за богат мъж и започна работа в една от онези компании, чиито имена се изписват със златни букви по лъскавите списания – световноизвестна луксозна марка.
  • Преместих се в къщата на покойния си баща, Стефан, веднага след погребението. Беше странно. Въздухът беше тежък, просмукан със спомени, които не усещах като свои. Стефан никога не беше топъл човек, по-скоро фигура
  • Винаги готвя. Това беше моята роля, моята функция, моята неизказана присъда. Аз бях Магдалена. За дъщеря си Деница и зет си Пламен аз бях не просто майка и тъща
  • Сърцето ми биеше в особен, приглушен ритъм – ритъмът на подредения живот. Бракът ми беше точно такъв, уреден. Договор между две семейства, скрепен с подписи и хладни усмивки
  • Напуснах дома си на осемнадесет. Точно в деня, в който получихме дипломите си, аз събрах сака си, докато тя, моята близначка Лилия
  • Съпругът ми, Асен, започна да остава до късно на работа. Вечерите се проточиха в тишина. Голямата ни къща, обикновено изпълнена с неговия мощен глас и смях, сега притихваше в очакване
  • Всеки уикенд. Като по часовник. Петък вечер Мартин започваше да стяга малките сакове. Двете ранички с динозаври за момчетата, резервни дрехи, любимите им играчки. Водеше децата при родителите си
  • Животът ми беше подреден. Като пенсиониран архитект, аз ценях структурата, тишината на сутрините и меката светлина, която падаше върху чертожната ми дъска, макар тя отдавна да служеше само за подреждане на книги
  • Качих се в самолета и видях бившия си шеф да седи до мен в икономична класа.
  • Самолетната седалка изскърца под мен, жален, почти човешки стон. Звук, който познавах твърде добре. Беше звукът на осъждането, звукът на общественото порицание, въплътен в парче плат и метал. Аз бях Мая. Жена с наднормено тегло, да, но и жена, която беше платила. Платила беше двойно.
  • Това беше константа в живота ми, толкова сигурна, колкото изгряващото слънце и фактът, че майка ми, Диана, никога повече нямаше да се усмихне истински. Мразех Яна с всяка фибра на съществото си, с онази дълбока, изпепеляваща омраза, която само едно изоставено дете може да подхранва.
  • Колежката ми, Десислава, ми носеше кафе всеки понеделник в продължение на месец. Топло, силно, точно както го обичах, без захар, с капка мляко. Аз, Мартин, бях просто един от многото анализатори
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
  • Леля ми Лилия, винаги е била моят идол. Тя беше онази жена, която успя да избяга от сивотата на квартала, в който двете с майка ми бяхме останали. Лилия се издигна, омъжи се за богат мъж и започна работа в една от онези компании, чиито имена се изписват със златни букви по лъскавите списания – световноизвестна луксозна марка.
  • Преместих се в къщата на покойния си баща, Стефан, веднага след погребението. Беше странно. Въздухът беше тежък, просмукан със спомени, които не усещах като свои. Стефан никога не беше топъл човек, по-скоро фигура
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.