Не спях истински от дни. Само се преструвах, че затварям очи, а мислите ми се въртяха като остриета. В стаята беше тихо, но тишината не ме успокояваше. Тя ме натискаше, като тежест, която не мога да избутам.
Когато телефонът иззвъня, сякаш някой дръпна кабел в гърдите ми.
Беше три през нощта. Час, в който никой не звъни, ако няма беда.
Вдигнах веднага.
От другата страна не чух „Здравей“. Не чух и въздух.
Чух крясък.
„Мамо, трябва да дойдеш СЕГА…“
Гласът му беше разкъсан. Паникьосан. Това не беше гласът на мъжа, който ми беше казал да се махна от живота му. Това беше гласът на сина ми, който някога ме молеше да остана до леглото му, когато го болеше гърлото.
„Даниел, къде си? Какво става?“
Мълчание. После като удар:
„Не казвай по телефона. Само… ела. Моля те.“
И тогава чух нещо друго. Нечий тих плач. Детски, задушен. Сякаш някой стискаше устата на дете, за да не се чуе.
Сърцето ми се сви.
„Там ли са децата?“
Той издиша тежко, като човек, който се дави.
„Да.“
„Марина?“
Отговорът не дойде веднага. Това беше най-страшното.
„Марина е… не знам. Мамо, просто ела.“
Затворих, без да кажа нищо повече. Ръцете ми трепереха, докато си обличах палтото. Не мислех за грим, за коса, за приличие. Само за едно нещо: това не е обикновено обаждане.
Това е обаждане, което променя всичко.
Глава втора
Две години мълчание
Докато вървях в нощта, главата ми се пълнеше със спомени, които не исках да виждам.
Беше започнало с една вечер, уж спокойна. Даниел доведе Марина за първи път. Усмивка, която се разливаше широко, сякаш искаше да ме омае. И три деца зад нея, като сенки, които се опитват да изглеждат смели.
Лора, най-голямата, гледаше право в мен. Не като дете. Като човек, който е учил преждевременно как да брои загуби.
Мартин, средният, се държеше за ръката на майка си, но очите му шареха по стаята като на животно, което търси изход.
Яна, най-малката, беше с рошава коса и бледо лице. Очите ѝ се лепяха за пода.
Марина говореше много. Усещах как думите ѝ се подреждат внимателно. Всяка беше като монета, която пуска в шепата ми и чака да види дали ще я приема.
Даниел светеше. Отдавна не го бях виждала така. И ме заболя, защото знаех, че човек свети най-силно точно преди да изгори.
Когато останахме насаме, не издържах.
„Тя те използва като банкомат! Защо отглеждаш чужди деца?“
Даниел пребледня. Не просто се изненада. Сякаш го ударих.
„Жестока си“, изсъска той. „Не ги наричай чужди. Те са част от нея. А тя е част от мен.“
„Ти не знаеш какво поемаш“, опитах се да говоря тихо, но думите излизаха остри. „Три деца, минало, баща някъде. Дългове. Тя изглежда като човек, който е свикнал да оцелява за чужда сметка.“
Той избухна.
„Махни се от живота ми! Ако не можеш да се радваш за мен, не ми трябваш!“
Това беше последният път, в който го видях спокойно.
Две години не се обади. Две години аз не се натрапих. Гордост и болка, преплетени като бодлива тел.
И ето ме сега, в нощта, с телефон в ръка, тичаща към място, което не исках да знам.
Ключовата мисъл, която ме прободе, беше проста:
Истината винаги идва, когато си най-малко готов.
Глава трета
Вратата, която се отвори
Когато стигнах, вратата се отвори още преди да почукам. Даниел стоеше там, с разкопчана риза, с очи, които не бях виждала никога.
Не беше просто уплашен. Беше човек, който току-що е разбрал, че животът може да го смаже.
Вътре беше полуосветено. Лампата в коридора мъждукаше. Детските играчки по пода изглеждаха като капани.
Лора седеше на дивана, прегърнала Яна. Малката хлипаше. Мартин стоеше прав, с ръце в джобовете, но пръстите му стискаха нещо невидимо.
„Къде е Марина?“ прошепнах.
Даниел преглътна.
„Излезе. Каза, че ще се върне. Но… не отговаря.“
„Излезе в три през нощта?“
Той не ме погледна.
„Има проблем.“
„Какъв проблем, Даниел?“
Тогава той се приближи и тихо каза думи, които ми изсмукаха въздуха:
„Идва съдия-изпълнител. Утре. Или… по-късно днес. Не знам. Всичко се обърка.“
„Какво говориш? Защо?“
Той посочи към масата. Там имаше разхвърляни документи, пликове, печати. Черни букви, които крещяха без звук.
„Кредитът“, каза. „Жилищният кредит. И още един. И още…“
„Още един?“
„Марина подписвала. С моите данни. Или… аз съм подписвал, но не съм разбирал. Мамо, не знам! Тя ми показваше едни листове, казваше, че са за прехвърляне на сметки, за по-добри условия… Аз работех, прибирах се късно, тя беше убедителна.“
Погледнах го. В този момент той не беше мъжът, който ме изгони. Беше момче, което е повярвало на погрешния човек.
Лора ме наблюдаваше. Очите ѝ бяха сухи.
„Тя не го е искала лошо“, каза Лора тихо. „Тя… просто се страхува.“
„От какво?“ попитах.
Лора се поколеба, сякаш решаваше дали да ме пусне в една тайна.
„От него.“
„Кой е той?“
Лора сведе поглед.
„Истинският ми баща.“
Даниел се обърна към нея рязко.
„Лора!“
Тя трепна, но продължи, с глас като лед:
„Той не е изчезнал. Той е тук. Винаги е бил. Само че мама крие.“
В коридора сякаш стана по-студено.
Аз се приближих към масата и взех един документ. Очите ми се плъзнаха по редовете.
Там имаше сума. Имаше срокове. Имаше чуждо име като кредитор, но зад него усещах човек.
Тогава разбрах първото:
Това не е просто семейна кавга. Това е война.
Глава четвърта
Чуждият мъж в сенките
Даниел трепереше, но се опитваше да изглежда силен пред децата. Не му се получаваше.
„Трябва да ги сложим да спят“, казах.
Той кимна, механично. Лора отведе Яна в стаята. Мартин се намръщи.
„Не искам да спя“, изръмжа. „Като заспя, става по-лошо.“
Тези думи ме удариха по-силно от всички документи.
„Ела“, казах му. „Седни тук. Никой няма да те остави сам.“
Мартин ме погледна подозрително, но седна на стола, близо до мен, като че ли да пази изхода.
Когато останахме по-тихи, казах на Даниел:
„Трябва да ми разкажеш всичко. От самото начало. Без да пропускаш нищо. Няма дреболии.“
Той погледна към пода.
„Марина ми каза, че е била омъжена за човек, който ги е тормозил. Че е избягала. Че има страхове. Аз… повярвах. Мислех, че мога да ги спася.“
„И после?“
„После започнаха обаждания. Номера без име. Понякога тя пребледняваше и отиваше в другата стая. Понякога излизаше за час и се връщаше като изцедена.“
„Защо не ми каза?“
Той се засмя горчиво.
„Защото ти щеше да кажеш, че си права. А аз… аз не можех да го понеса.“
И тогава, сякаш се сети за нещо, той се изправи.
„Мамо… има още. Не само кредитите. Има дело.“
„Какво дело?“
Той извади друг плик. Погледът му трепна.
„Обвиняват ме в измама. Че съм гарантирал заем на фирма, която не съществува. Че съм подписал…“
„Подписал си?“
„Има подпис. Моят. Но не помня. Или… може би съм подписвал, когато тя ми е казвала, че е нещо друго. Мамо, не знам дали съм глупак, или съм престъпник.“
Погледнах го твърдо.
„Не си престъпник. Но си бил сляп.“
Стаята се изпълни с тежест. От детската стая се чу слаб звук. Яна се беше размърдала.
„Къде учи Лора?“ попитах внезапно.
Даниел се стресна от въпроса.
„В университет. Първа година. Тя е умна. Има стипендия, но…“
„Но?“
„Но баща ѝ я заплашва. Казва, че ако не се откаже, ще им стане зле. Че образованието не е за нея. Че тя трябва да работи за него.“
Чуждият мъж, който не виждах, изведнъж се появи в ума ми като силует.
„Как се казва?“ попитах.
Даниел замълча. Лицето му се сви.
„Виктор.“
И в този миг, сякаш по сценарий, вратата се тресна. Ключът се завъртя.
Марина влезе.
Косата ѝ беше разпиляна. Очите ѝ блестяха мокро. В ръката държеше телефон, но не го гледаше.
Когато ме видя, спря като закована.
„Ти…“ прошепна.
„Да“, казах спокойно. „Аз съм. И няма да си тръгна, докато не чуя истината.“
Марина преглътна. Опита се да се усмихне, но усмивката ѝ се разпадна.
„Няма време.“
„Има време за истината“, отвърнах.
Тя погледна Даниел. Очите ѝ бяха молба и страх едновременно.
„Той е тук“, прошепна Марина. „Виктор е тук. И знае, че ти си дошла.“
Глава пета
Марина и трите маски
Марина седна бавно, сякаш всяко движение я болеше. Даниел стоеше прав, като страж, който не знае кого пази.
„Къде беше?“ попита той.
„Търсих начин“, отвърна тя. „Търсих… спасение.“
Аз се наведох напред.
„Спасение от какво, Марина? От кредитите, които си натрупала на гърба му? От подписите, които се появяват като от въздуха? От делото? Или от Виктор?“
Марина затвори очи.
„Не съм искала да го въвличам.“
„Ти вече го въвлече“, казах студено. „Ти го удави.“
Даниел трепна, но не ме прекъсна. Устните му бяха бели.
Марина отвори очи и ме погледна, сякаш за пръв път ме виждаше истински.
„Знам какво мислиш за мен“, каза. „Знам, че от първия ден ме мразиш.“
„Не те мразя“, отвърнах. „Страхувам се. За него. И явно не съм грешала.“
Марина се засмя кратко, без радост.
„Виктор не е просто бивш. Той е човек, който се храни от страх. Когато избягах, мислех, че съм спасила децата. Но той винаги намира начин да се върне. Има хора. Има пари. Има влияние.“
„Бизнесмен“, казах.
Марина кимна.
„Да. Говори за сделки, за фирми, за кредити, за залози. Винаги е бил такъв. Облича се красиво и говори тихо, а после ти взема всичко. Накара ме да подписвам. Накара ме да вземам заеми. Когато отказвах, заплашваше децата.“
От детската стая се чу стон. Мартин беше напрегнал рамене.
„Защо не отиде в полицията?“ попитах.
Марина ме погледна със странен блясък.
„Опитах. Веднъж. После ми показаха снимка на Яна, как излиза от училище. И ми казаха, че ако отворя уста, тя няма да се прибере.“
Даниел се срина на стола.
„Значи всичко това… всичко…“
Марина протегна ръка към него.
„Аз те обичам, Даниел. Обичам те истински. Но аз… аз съм оплетена. Когато те срещнах, реших, че ако имам мъж до себе си, Виктор няма да посмее. Че ти си силен. Че ще го спреш.“
„И заради това го натовари с дълговете си?“ изръмжах.
Марина пребледня и сведе глава.
„Виктор поиска. Той каза, че ако нямам пари, ще си вземе Лора. Че ще я направи негова собственост. А тя… тя е умна, учи, той мрази това. Мрази, че тя има мечти.“
Тишината стана нож.
„Ти си се омъжила за Даниел, за да скриеш себе си зад него“, казах.
Марина трепна.
„Да“, прошепна. „Да! И това беше грях. Но беше и отчаяние.“
Даниел вдигна глава.
„А подписите? Делото?“
Марина погледна към ръцете си.
„Виктор ми даде листове. Каза, че ако не ги подпиша, ще ни съсипе. Аз… аз използвах твоите данни. Не исках да го правя. Но…“
„Но го направи“, каза Даниел тихо. Гласът му беше опасно спокоен.
„Съжалявам“, прошепна тя. „Кълна се, че съжалявам.“
И тогава телефонът на Марина иззвъня.
Тя го погледна, пребледня още повече и сякаш не можеше да диша.
„Той е“, прошепна.
Аз станах.
„Вдигни.“
Марина погледна Даниел. Той кимна.
Тя вдигна с треперещи пръсти.
„Да…“
Гласът от другата страна не се чуваше, но по лицето ѝ разбрах всичко. Марина се сви, сякаш получаваше шамари с думи.
После тя прошепна:
„Не… не мога…“
И тогава изрече едно изречение, което ме накара да настръхна:
„Той каза, че ако до сутринта не му дадем парите, ще дойде да си вземе това, което смята за свое.“
Даниел скочи.
„Какви пари?“
Марина заплака.
„Пари, които нямаме.“
Аз стиснах челюст.
Нямаше връщане назад.
Тази нощ щеше да реши кой ще остане жив вътрешно и кой ще се счупи завинаги.
Глава шеста
Скрити сметки и чужди ключове
Докато Марина плачеше, Лора излезе от стаята, сякаш беше стояла зад вратата и беше слушала всичко. Очите ѝ бяха червени, но гласът ѝ беше твърд.
„Няма да му дадем нищо“, каза тя.
Марина я погледна ужасено.
„Не говори така! Той…“
„Той ни държи за гърлото от години“, прекъсна я Лора. „Аз съм в университет. Аз мога да мисля. Ти само се свиваш и му даваш още и още. Това не е живот.“
Даниел я гледаше като човек, който изведнъж вижда в чуждо дете нещо истинско.
„Лора…“ започна той.
„Не ме жали“, каза тя. „Не искам жал. Искам да свърши.“
Мартин се появи зад нея. Очите му бяха влажни.
„Той има ключ“, каза тихо.
„Какъв ключ?“ попитах.
Мартин преглътна.
„Той има ключ за тази врата. Мама не знае, че го знам. Веднъж го видях да влиза, докато Даниел беше на работа. Влезе, седна като цар и каза на мама да се усмихва, иначе…“
Даниел пребледня.
„Той е бил вътре? В дома ми?“
Марина не каза нищо. Само плачеше.
Аз се огледах. В този дом, който трябваше да е убежище, имаше чуждо присъствие. Не като човек, а като отпечатък.
„Трябва да сменим ключалката“, казах.
„Няма време“, прошепна Марина. „Той ще дойде, каквото и да направим.“
Лора пристъпи напред и ме погледна право.
„Има време за един ход“, каза тя. „Само един. Ако го направим правилно.“
„Какъв ход?“ попитах.
Лора се поколеба, после отвори чантата си и извади малка папка.
„Аз събирам доказателства. От месеци.“
Марина застина.
„Какво?“
„Снимки на документи, които той ти носи. Запис на разговор. Съобщения. Всичко“, каза Лора. „Знаех, че един ден ще ни трябва. Не можех да живея като мишка.“
Марина се разтрепери.
„Ти си го записвала? Той ще те убие…“
„Не ми говори за страх“, изръмжа Лора. „Страхът е твоят бог. Моят бог е истината.“
Даниел се приближи и взе папката. Разлисти. Очите му се разшириха.
„Това… това са…“
„Да“, каза Лора. „Това е той. Това е как ви изнудва. И това е как те кара да подписваш. Има и едно друго.“
Тя извади лист.
На него имаше записка. Ръкопис.
„Това е от него“, каза Лора. „Остави я в училищната ми раница. Пише, че ако не спра университета, ще направи така, че Даниел да влезе в затвора.“
Марина изохка.
Даниел стискаше листа така силно, че пръстите му побеляха.
„Това е изнудване“, казах. „И заплаха. Това вече не е само семейна история.“
„Той няма да се спре“, каза Марина. „Никой не може.“
„Може“, каза Лора. „Адвокат може. Съд може. Само че трябва смелост.“
Аз вдигнах глава.
„Познавам адвокат“, казах.
Даниел ме погледна изненадано.
„Ти?“
„Да“, отвърнах. „Теодора. Някога ми помогна в една неприятна история. Умна е, хаплива е и не обича хора като Виктор.“
Марина ме гледаше като удавник, който вижда въже.
„Но… в три през нощта?“
„Ако е истински адвокат, няма да спи спокойно, когато някой дави хора“, отвърнах.
Извадих телефона и набрах.
В слушалката се чу глас, дрезгав от сън, но буден като нож.
„Кажи.“
„Теодора, аз съм Елена. Имам проблем. Голям.“
Пауза.
„Говори.“
И аз започнах.
Докато говорех, усетих как напрежението в стаята се сгъстява като дим. Всички слушаха, без да мигат.
Когато свърших, Теодора каза само:
„Не затваряй. Изпрати ми снимки. И ми кажи едно: Виктор има ли свидетели, че Даниел е подписвал доброволно?“
Погледнах Даниел.
Той прошепна:
„Има един човек. Партньор. Или приятел. Казва се Петър. Той ме запозна с Виктор. Той… той ми каза, че Виктор е уважаван бизнесмен.“
Марина изстена.
„Петър е негов човек“, прошепна тя. „Всички са негови хора.“
Теодора в слушалката изсъска.
„Добре. Значи започваме от там. И още нещо… ако Виктор дойде, не отваряйте. Записвайте. И запомнете: който пръв се уплаши, губи.“
Затворих.
Лора стисна папката.
„Той ще дойде“, каза тя. „Тази нощ.“
И тогава, сякаш вселената я чу, се чу удар по вратата.
Не почукване. Удар.
След него втори.
После тишина.
И глас, тих, мазен, уверен:
„Марина… знам, че си вътре. И знам, че майка му е дошла. Отвори.“
Децата се залепиха един за друг.
Даниел направи крачка към вратата.
Аз го хванах за ръката.
„Не“, прошепнах. „Няма да му дадеш и секунда власт.“
Ударът се повтори. По-силен. По-нагъл.
„Отвори, иначе ще стане грозно.“
Марина се разтрепери.
Лора прошепна:
„Записвай.“
Даниел извади телефона и включи запис.
Аз приближих устни към вратата и казах ясно:
„Тук няма да влизаш. Ако имаш работа, говори през вратата.“
Настъпи тишина. После смях. Тих, опасен.
„Елена… нали? Колко хубаво, че се запознаваме. Синът ти е добър човек. Много добър. Твърде добър. Такива хора се чупят лесно.“
Даниел потрепери.
„Остави ни“, изкрещя Марина.
„О, Марина“, каза гласът. „Ти никога не ме оставяш. Ти само бягаш в кръг. Дай ми парите, и ще си играете на семейство спокойно. Не ми ги дай… и ще разкажа на всички какво сте правили. И ще разкажа на съда. И на банката. И на работодателя. И ще гледаш как Даниел пада.“
Стиснах зъби.
„Заплаха ли е това?“ попитах високо.
„Не“, засмя се гласът. „Това е обещание.“
И тогава се чу звук, който ме заля с лед.
Ключ в ключалката.
Някой се опитваше да отключи отвън.
Глава седма
Първият удар без юмрук
Даниел се хвърли към вратата и задържа дръжката. Аз бързо дръпнах една тежка мебел и я придърпах напред, колкото можах. Ръцете ми горяха, но адреналинът ме носеше.
Ключът отвън се завъртя. Металът изскърца. Дръжката мръдна.
Не беше измислица. Беше истински ключ.
„Мамо!“ изпищя Яна от стаята.
Марина покри устата си, за да не изкрещи.
Отвън гласът стана по-тих, по-личен, по-зъл.
„Виждаш ли, Марина? Казах ти. Аз имам ключ за всяка врата.“
Даниел през зъби прошепна:
„Сега.“
Лора вече държеше телефона си и снимаше. Мартин стоеше като статуя, но очите му светеха.
Аз извадих своя телефон и набрах спешния номер. Пръстите ми не трепереха вече. Бях преминала границата на страха.
„Някой се опитва да влезе насила“, казах ясно. „Има деца. Има заплахи. Има ключ, вероятно незаконно притежаван. Моля, изпратете патрул.“
Докато говорех, отвън дръжката престана да се движи. Сякаш човекът беше чул гласа ми и беше решил да смени тактиката.
„Елена“, каза той меко. „Не си струва. Ще си тръгна. Само че… утре ще боли повече.“
И тогава, вместо да удари, той направи нещо по-лошо.
Пусна нещо през процепа на вратата.
Лист. Сгънат, плъзнат по пода.
Лора се наведе, но аз я спрях.
„Не пипай“, прошепнах.
Даниел го взе с кърпа, като доказателство, и го отвори.
На листа имаше две думи, написани с красив почерк:
„Срокът изтече.“
Марина рухна на стола.
„Той никога не пише просто така“, прошепна. „Когато казва срок… значи е решил.“
Патрулът щеше да дойде, но аз знаех, че дори да дойде, Виктор може да изчезне като дим. Хора като него не бягат от полицията. Те я използват като декор.
Тогава се чу нов звук.
Не от вратата.
От телефона на Даниел.
Съобщение.
Той го отвори, пребледня, после прошепна:
„Петър ми пише. Казва да не правим глупости. Казва… че има начин да уредим всичко, ако отида да говоря с Виктор.“
„Не!“ изрекохме аз и Лора едновременно.
Марина вдигна глава.
„Петър работи за него“, каза тя. „Той е примамката.“
Даниел стисна телефона.
„Но ако не отида, той ще…“
„Ако отидеш, ще те смачка насаме“, казах. „Това е играта му. Да те извади от дома, от свидетелите, от децата.“
Лора се приближи до Даниел и го погледна право.
„Ти обеща да ни пазиш“, каза тя. „Ако излезеш, ти не пазиш никого. Ти просто му подаряваш себе си.“
Тези думи бяха като камшик.
Даниел затвори очи.
„Как стигнах дотук?“ прошепна.
Аз сложих ръка на рамото му.
„С доверие“, казах. „Но доверие без проверка е като ключ, оставен на масата. Някой го взема.“
Марина се разтресе.
„Това е моя вина“, каза тя. „Моя. Аз ви вкарах. Аз…“
„Стига“, прекъснах я. „Сега няма да се удавяме във вина. Сега ще мислим.“
В този момент звънна телефонът ми. Теодора.
Вдигнах.
„Слушай внимателно“, каза тя. „Ако Виктор има ключ, значи има достъп. Това е нарушение. Записът ви е ценен. Но още по-ценни са документите, които Лора има. Не оставяйте нищо в дома, ако има риск. Съберете папките. Имате ли място, където да пренощувате безопасно?“
Погледнах Даниел. Той поклати глава.
„Той знае всичко“, прошепна Марина. „Винаги знае.“
Теодора изсумтя.
„Тогава ще направим друго. До сутринта ще подам искане за защитна мярка. Но има условие: Марина трябва да подпише пълно признание и да даде всичко, което знае. Всичко. Без прикриване. Иначе ще ви разкъсат.“
Марина се сви.
„Признание… значи…“
„Да“, каза Теодора. „Значи и тя ще носи отговорност. Но ако сътрудничи, може да се спаси. И да спаси вас.“
Даниел затвори очи.
„Марина?“ каза тихо.
Тя плачеше, но кимна.
„Ще подпиша.“
„И още“, продължи Теодора. „Този Петър. Той е ключът. Ако го обърнем, обръщаме играта. Даниел, ще можеш ли да се срещнеш с него утре… пред свидетели?“
Даниел замръзна.
„Той ме познава. Ще усети.“
„Тогава го накарай да се почувства силен“, каза Теодора. „Хората като него говорят повече, когато мислят, че печелят. Записвайте всичко.“
Затворих.
Патрулът дойде след известно време. Чухме стъпки, гласове, въпроси. Виктор вече го нямаше. Разбира се, че го нямаше. Той не стои, когато има прожектор. Той обича да дърпа конците от тъмното.
Полицаите записаха, огледаха ключалката, казаха, че ще се занимават. Казаха думи, които звучат като утеха, но са просто въздух.
Когато вратата се затвори след тях, в стаята остана само истината.
Даниел седна и прошепна:
„Мамо… ако утре ме арестуват?“
Аз коленичих пред него.
„Тогава ще стоя пред всяка врата, докато не те пуснат“, казах. „Но утре няма да те арестуват. Утре ще започнем да се бием умно.“
Лора се облегна на стената и затвори очи.
„Той няма да се спре“, каза тя. „Но и аз няма да се спра.“
Марина прошепна:
„Аз се страхувам.“
Аз я погледнах.
„Това е нормално“, казах. „Ненормално е да се предадеш.“
И тогава, като тънка игла, в ума ми се появи друга мисъл:
Кой е дал ключа на Виктор?
Марина ли?
Или някой вътре в този дом беше по-близо до него, отколкото сме си представяли?
Глава осма
Петър и усмивката на предателя
Утрото дойде без милост. Не беше истинско утро. Беше просто светлина, която разкрива умората по лицата ни.
Децата бяха заспали на пресекулки. Марина не беше мигнала. Даниел се беше превърнал в камък, който диша.
Аз направих чай, но никой не го пи. Чаят изстиваше като надежда.
Теодора пристигна рано. Не дойде с успокоение. Дойде с папка, с остър поглед и с походка на човек, който не моли. Тя взема.
Беше жена на средна възраст, с коса, прибрана стегнато, и очи, които умеят да режат лъжи.
„Добре“, каза тя, като влезе. „Първо: никой няма да говори без мен, ако има риск. Второ: Марина ще напише признание. Трето: Лора ще ми даде копия от всичко. Четвърто: Даниел ще се срещне с Петър, но не сам.“
Даниел преглътна.
„Къде?“
„На обществено място“, каза Теодора. „Но без да назоваваме места. Няма да оставяме следи. Ще го накараме да говори. И да се изпусне.“
Марина се сви.
„Петър е хлъзгав“, прошепна. „Той се усмихва и ти забива нож. Виктор го научи.“
„Чудесно“, каза Теодора. „Ножовете оставят следи. Стига да ги видиш навреме.“
Лора седна до нея и извади телефона си.
„Имам запис“, каза тя. „Но е кратък. Виктор говори тихо.“
Теодора кимна.
„Ще е достатъчно, ако го подкрепим с документи и свидетелски показания. И още…“ Тя погледна Марина. „Ти ще трябва да кажеш за всички заеми. Всеки. Без пропуск.“
Марина затвори очи.
„Има един… който не съм казала.“
Даниел замръзна.
„Какъв?“
Марина прошепна:
„Виктор ме накара да взема заем на името на Лора.“
В стаята настъпи тишина, която беше като удар.
Лора пребледня, но не се разплака. Очите ѝ се напълниха с нещо друго. С отвращение.
„На мое име?“ повтори тя.
Марина започна да ридае.
„Ти беше навършила възраст. Той каза, че ако не го направя, ще те вземе. Аз… аз мислех, че ще върна парите бързо. Че Даниел ще помогне. Че…“
„Че аз ще платя, за да не ме вземе“, каза Лора тихо. „Ето това е. Ето това е твоето майчинство.“
Даниел се хвана за главата.
„Марина…“
Теодора повдигна ръка.
„Стига. Сега не е време за морални присъди. Ще има време и за тях. Сега е време за стратегия. Лора, ще трябва да си смела. Може да те извикат като свидетел. Може да ти е трудно, но…“
Лора я прекъсна.
„Не се страхувам от съд“, каза тя. „Страхувам се да не остана като майка ми.“
Това беше ключова фраза, изречена без да знае колко тежи.
По-късно Даниел и аз тръгнахме към срещата с Петър. Теодора настоя и тя да дойде наблизо, без да се вижда, с готов телефон и документи.
Даниел изглеждаше като човек, който отива на собственото си погребение, но ходеше.
Когато Петър се появи, сякаш донесе със себе си друга атмосфера. Беше добре облечен, гладко избръснат, с усмивка, която изглеждаше приятелска, докато не я погледнеш по-дълго. Тогава виждаш: тя е инструмент.
„Даниеле!“ възкликна Петър, все едно се виждат след празник, а не след кошмар. „Чух, че имате… малко напрежение.“
Даниел седна срещу него.
„Напрежение“, повтори сухо. „Така ли го наричаш?“
Петър сви рамене.
„Животът е бизнес. Понякога цифрите крещят.“
„Кой ти каза?“ попитах аз.
Петър ме погледна, усмивката му леко се сви.
„А, майката“, каза. „Здравей, Елена. Чувал съм много.“
„И аз съм чувала“, отвърнах. „Но предпочитам факти.“
Петър се засмя.
„Факти има. И решение има. Виктор е готов да забрави някои неща.“
Даниел се наведе напред.
„Какви неща?“
„Е, тези документи. Тези подписи. Тези дългове. Всичко може да се уреди, ако…“ Петър направи пауза, като продавач. „…ако покажеш уважение.“
„Уважение?“ изръмжа Даниел.
Петър понижи глас, сякаш е мил.
„Не бива да го ядосваш. Той е човек с връзки. Той може да направи така, че да загубиш работа. Може да направи така, че банката да ти вземе жилището. Може да направи така, че съдът да…“
„Да какво?“ попитах.
Петър се усмихна.
„Да те приеме виновен.“
Даниел извади телефона си и го сложи на масата, сякаш случайно. Записът вървеше.
„И ти ми го казваш това спокойно?“ попита той.
Петър повдигна вежда.
„Казвам ти истината, приятелю. И ти предлагам спасение. Виж, Виктор не е чудовище. Той просто иска да му върнат това, което му дължат.“
„Ние не му дължим нищо“, каза Даниел.
Петър се засмя.
„Това е сладко. Наистина. Но документите казват друго. А документите…“ Той почука по масата. „…са богове в съдебната зала.“
„Кой направи тези документи?“ попитах тихо.
Петър ме погледна внимателно.
„Елена, не се меси. Това са мъжки игри.“
„Не“, казах. „Това са мръсни игри. И аз съм тук.“
Петър се наведе към Даниел.
„Слушай. Днес ще отидеш при Виктор. Ще говорите. Ще подпишеш още един лист. Един последен. И всичко свършва. Дългът се разсрочва. Делото се стопява. И Марина…“ Той се усмихна още по-особено. „…Марина ще си диша спокойно.“
Даниел застина.
„Още един лист?“
„Да“, каза Петър. „Последният.“
Аз усетих как нещо в мен кипва.
„Какво пише на него?“ попитах.
Петър се усмихна широко.
„Това няма значение, ако искаш мир.“
Даниел стана. Бавно.
„Значи е капан“, каза той.
Петър вдигна ръце.
„Наречи го… договор.“
И точно тогава се намеси Теодора, появи се отстрани, сякаш е излязла от въздуха. Седна до нас, сложи служебната си карта на масата и каза:
„Здравей, Петър. Аз съм адвокат. И всичко, което току-що каза, е прекрасно за протокола.“
Петър пребледня за миг. Само за миг. После се опита да се усмихне.
„Адвокат? О, чудесно. Значи ще говорим като цивилизовани.“
Теодора наклони глава.
„Цивилизовано е да не изнудваш. А ти току-що го направи.“
Петър стана рязко.
„Аз си тръгвам“, каза. „Не искам проблеми.“
„Проблемите идват при теб“, каза Теодора спокойно. „Седни. И ми кажи кой даде ключа на Виктор.“
Петър се изсмя.
„Не знам за какъв ключ говориш.“
„Знаеш“, каза Теодора. „Или ще разкажеш, или ще се видим в зала, където усмивките ти няма да струват нищо.“
Петър замълча. В този миг видях страх в очите му. Малък, но истински.
Той прошепна:
„Виктор не прощава.“
„Съдът не е Виктор“, каза Теодора.
Петър преглътна и каза нещо, което промени всичко:
„Ключът… не го е дал Марина.“
Даниел застина.
„Тогава кой?“
Петър погледна към мен, после към Даниел, и тихо каза:
„Този ключ е направен от човек, когото познавате. Който влиза и излиза. Който се усмихва, докато ви гледа как се давите.“
Даниел прошепна:
„Кой?“
Петър издиша, сякаш се предава.
„Жена.“
Погледът ми се втвърди.
В главата ми минаха лица.
И едно от тях се върна като отрова:
Съседката, която беше „прекалено мила“.
Жената, която винаги знаеше кога Даниел е на работа.
Жената, която веднъж ми беше казала с престорена загриженост: „Марина не ми изглежда чиста.“
Теодора се наведе.
„Име“, каза.
Петър прошепна:
„Ралица.“
Даниел пребледня.
„Ралица? Тя… тя ми носеше сладки. Тя гледаше децата понякога…“
Аз стиснах устни.
Сладки. Грижа. Усмивки.
А зад тях — ключ.
Петър стана.
„Казах достатъчно“, прошепна. „Сега се оправяйте. И… пазете се.“
Той тръгна, без да се обръща.
Теодора гледаше след него.
„Това е само началото“, каза тя. „Виктор ще отвърне. И ще го направи по начин, който да ви разклати.“
Даниел прошепна:
„Какво още може да направи?“
Теодора се усмихна без радост.
„Ще посегне към най-слабото място.“
Погледнах към Даниел.
Най-слабото място бяха децата.
И това ме ужаси така, както не ме беше ужасило нищо до този момент.
Глава девета
Ралица и тихият шепот
Когато се върнахме, Марина стоеше до прозореца като призрак. Лора седеше на масата и преглеждаше документи, сякаш това я държи жива. Мартин беше в ъгъла и гледаше в една точка.
Яна спеше, но лицето ѝ беше напрегнато дори в съня.
„Ралица“, каза Даниел още на прага.
Марина се обърна рязко.
„Какво за Ралица?“
„Тя е дала ключ“, каза той глухо.
Марина пребледня.
„Не… не може. Тя беше мила. Тя ми носеше дрехи за Яна. Тя…“
„Мила“, повторих аз. „Милите хора понякога са най-опасни, когато милотата им е маска.“
Лора стана.
„Ралица ми задаваше въпроси“, каза тя. „За университета. Къде ходя. С кого. Мислех, че е любопитство. А тя…“
Теодора влезе след нас и каза:
„Сега ще направим списък. Какво знае Виктор? Какво може да използва? И какво можем да изпреварим?“
Даниел седна.
„Той знае за кредита, за делото, за нашата слабост. Той знае, че Марина се страхува. И знае…“ Той погледна децата. „…че аз не бих рискувал тях.“
Теодора кимна.
„Затова трябва да го принудим да рискува себе си. Лора, ще продължиш ли университета?“
Лора вдигна брадичка.
„Да.“
„Добре“, каза Теодора. „Това е силата ти. Виктор иска да те счупи. Ако не се счупиш, му взимаш най-важното.“
Марина прошепна:
„А ако дойде за нея?“
Теодора извади един лист.
„Подадохме искане за защитна мярка. Но това не е магия. Трябва да бъдете внимателни. И…“ Тя погледна Даниел. „Трябва да решиш нещо.“
„Какво?“ попита Даниел.
Теодора каза бавно, ясно:
„Ти и Марина трябва да кажете истината пред всички. Пред банката. Пред съда. Пред службите. Сега. Преди той да я изкриви.“
Марина се разтрепери.
„Аз ще отида в затвор“, прошепна.
„Не“, каза Теодора. „Ако сътрудничиш, може да имаш условна присъда или друго решение. Но ако мълчиш, Виктор ще те направи виновна и ще се измъкне.“
Марина заплака.
Даниел затвори очи.
„Аз я обичам“, прошепна. „Но как да простя това?“
Аз се приближих.
„Не прощаваш днес“, казах. „Днес оцеляваш. Прошката идва после. Ако има основа.“
Лора ме погледна странно, сякаш за първи път чува от мен думи, които не са обвинение.
Тогава телефонът на Лора иззвъня.
Тя погледна екрана и застина.
„Непознат номер“, прошепна.
Теодора каза:
„Вдигни. На високоговорител. И записвай.“
Лора натисна.
„Да?“
От другата страна се чу глас, нисък, спокоен, като човек, който държи нож зад гърба си.
„Лора. Поздравления за смелостта. Жалко, че смелостта понякога струва скъпо.“
Лора пребледня.
„Виктор“, прошепна Марина.
Гласът се усмихваше.
„Аз не говоря с теб, Марина. Ти вече си ми скучна. Говоря с момичето, което си мисли, че университетът ще я направи свободна.“
Лора стисна телефона.
„Остави ни“, каза тя.
„О, аз ви оставям“, каза Виктор. „Само че… вие няма да ме оставите. Днес имате избор. Или се отказваш от университета, или…“ Пауза. „…Даниел ще получи призовка, и този път няма да е само за пари. Ще е за престъпление, което ще го направи чудовище в очите на всички.“
Даниел скочи.
„Стига!“ извика.
Виктор се засмя.
„Даниел. Ти ли си? Как е да играеш баща на чужди деца? Харесва ли ти? Нали ти казах, че ще се чупиш.“
Теодора се наведе към телефона и каза ясно:
„Говорите с адвокат. Всичко се записва. Препоръчвам ви да спрете заплахите.“
Настъпи тишина. После Виктор каза спокойно:
„Адвокат. Чудесно. Обичам адвокати. Те правят играта интересна.“
Той замълча за миг и добави:
„Елена, и ти си там. Нали?“
Аз се вкамених.
„Да“, казах.
„Ти каза на сина си, че Марина го използва“, каза Виктор. „Ти го посея. А сега ще пожънеш. Само че не се тревожи. Аз обичам майки. Майките имат слабости.“
Стиснах зъби.
„Не си играй“, казах.
„Аз не си играя“, отвърна той. „Аз живея.“
И тогава каза нещо, което ме удари като студена вода:
„Знам какво криеш, Елена.“
В стаята падна тишина.
Марина ме погледна с ужас.
Даниел ме гледаше, сякаш не ме познава.
Лора прошепна:
„Какво крие?“
Виктор се засмя тихо.
„Няма да кажа по телефона. Ще си поговорим. Скоро.“
И затвори.
Всички ме гледаха.
В гърлото ми се появи сухота.
Аз бях дошла да спася сина си.
А сега разбирах, че и аз имам тайна, която може да бъде използвана като оръжие.
Теодора ме погледна остро.
„Елена“, каза тихо. „Какво знае той?“
Аз преглътнах.
Имаше неща, които не казваш на децата си.
Но когато врагът ги знае, мълчанието става предателство.
„Преди години“, започнах, „имах… заем. Голям. И един човек ми помогна да го изплатя. Не без цена.“
Даниел пребледня.
„Каква цена?“
Аз затворих очи.
„Цена на мълчание.“
Лора прошепна:
„Ти си плащала на някого да мълчи?“
„Не“, казах. „Аз мълчах. За да не се срине всичко. За да не загубим дом тогава. За да не загубя… теб, Даниел.“
Даниел ме гледаше, потресен.
„Ти си крила?“
„Да“, прошепнах. „И сега Виктор държи тази тайна като камък в ръката си.“
Теодора въздъхна.
„Значи той ще удари и там.“
Марина прошепна:
„Той винаги намира слабост.“
Лора стисна юмруци.
„Тогава ще му покажем, че слабостта може да се превърне в сила“, каза тя.
И за пръв път усетих нещо различно от страх.
Усетих гняв, който не разрушава отвътре, а събира.
Ключовата мисъл се появи ясно:
Ако той знае тайните ни, ще ги извадим на светло сами.
Така няма да има как да ни ги хвърли като нож.
И тогава започна истинската битка.
Глава десета
Признанието, което реже като стъкло
Теодора не ни даде време да се колебаем. Взе листове, подреди ги, посочи Марина и каза:
„Пиши. От начало. Кога се появи Виктор, какви заплахи, какви заеми, какви подписи. Всеки детайл.“
Марина трепереше, докато пишеше. Сълзите ѝ капеха върху хартията, но тя не спираше.
Даниел седеше до нея, като съдия и жертва едновременно. Не я докосваше. Само гледаше.
Лора стоеше зад тях, с лице като камък.
Аз седнах настрана. В главата ми кънтяха думите „Знам какво криеш“. Не знаех дали да се срамувам, или да се ядосвам, че някой държи миналото ми като въже.
Когато Марина свърши, Теодора прочете. Очите ѝ се движеха бързо.
„Добре“, каза тя. „Това е грубо, но истинско. Ще го оформя юридически. Лора, твоите доказателства ще ги приложим. Даниел, ти ще дадеш показания. И още нещо…“
Тя се обърна към мен.
„Елена, и ти ще напишеш своето.“
Сърцето ми се сви.
„Не“, прошепнах. „Това е старо. Това няма значение.“
„Има значение, защото Виктор го знае“, отвърна Теодора. „Ако ти не го кажеш, той ще го каже по начин, който да те унищожи. Ти избираш дали истината да е твой щит или негов нож.“
Даниел ме гледаше. В очите му имаше въпрос, който ме болеше повече от всичко.
Аз взех листа.
Ръцете ми не трепереха. Но душата ми да.
Започнах да пиша.
Писах за онези години, когато бях сама, когато се борех да държа покрив, когато работех двойно, когато взех заем, който не можех да върна.
Писах за човека, който се появи и предложи „помощ“, и как „помощта“ беше примка. Писах за това как мълчах, защото мислех, че защитавам детето си.
Когато свърших, очите ми бяха сухи. Бях изгорила сълзите си преди години.
Даниел прочете.
Лицето му се промени. Гневът му се разтвори в нещо като разбиране, но и в болка.
„Защо не ми каза?“ прошепна.
„Защото се страхувах да не те натоваря“, казах. „И защото се срамувах. Мислех, че ако мълча, миналото ще умре.“
„Миналото не умира“, каза Лора тихо. „То само чака.“
Теодора събра листовете.
„Добре“, каза. „Сега всички сме голи. Това е добре. Голият човек няма какво да му вземат.“
Марина се разплака.
„Аз съм виновна“, прошепна. „Аз…“
„Виновна си за решения“, каза Теодора. „Но виновен за изнудването е Виктор. И за това ще се борим.“
Тя погледна часовника.
„Следващата стъпка е съдът. Ще поискаме защитни мерки. Ще поискам и разследване за фалшифициране, и за изнудване. Но трябва да сте готови за ответен удар. Той ще се опита да ви изкара лъжци. Ще ви направи мръсни пред хората. И ще удари там, където боли.“
Марина прошепна:
„Децата…“
Теодора кимна.
„Да. И точно затова ще бъдете внимателни. От днес никой не остава сам. Лора, ще ходиш на лекции, но с придружител. Мартин и Яна ще са с човек, на когото имате доверие. Елена, ти ще си с Марина или с Даниел. Разбрано?“
Всички кимнахме.
Тогава Даниел каза нещо, което изненада дори мен:
„Ще се преместим временно. Ще напуснем това жилище.“
Марина го погледна с ужас.
„Но кредитът…“
„Ще го решим“, каза Даниел. „Но няма да стоя в дом, в който Виктор има ключ. И в който Ралица може да влиза, да гледа децата и да се усмихва.“
Лора сви устни.
„Ралица трябва да плати“, каза тя.
Теодора кимна.
„Ще плати, ако докажем. Но не правете грешка: Ралица е пешка. Виктор е играчът.“
Аз се сетих за усмивката на Ралица, за сладките, за „загрижеността“. Сега виждах как всичко е било наблюдение.
Когато по-късно събирахме вещи, телефонът на Марина иззвъня отново. Тя не искаше да вдигне.
„Вдигни“, каза Теодора. „Записвай.“
Марина вдигна. На високоговорител.
Гласът този път беше женски. Мек.
„Марина, мила“, каза гласът. „Защо ме избягваш?“
Марина пребледня.
„Ралица.“
„Да“, каза Ралица. „Аз съм. Само да ти кажа, че Виктор е разочарован. Много. Той не обича, когато някой го кара да изглежда лош.“
„Ти си лоша“, изсъска Лора.
Ралица се засмя тихо.
„Лора, мила, какво грубо момиче. Университетът те е развалил.“
Лора стисна зъби.
Теодора се наведе и каза:
„Госпожо, този разговор се записва. Препоръчвам ви да прекратите опитите за натиск.“
Ралица замълча за миг. После каза:
„Адвокат. Чудесно. Виктор обожава адвокати. Има един адвокат и той, между другото. Кирил. Много добър. Много… безскрупулен.“
Теодора се усмихна остро.
„Знам го.“
„Тогава знаеш, че ще ви изяде“, каза Ралица сладко. „И знаеш, че Даниел е вече в списък. Само да ви предупредя: днес може да получите писмо. Не е от съда. От банката е.“
Марина изпищя.
„Какво писмо?“
Ралица се засмя.
„О, просто малка подробност. Ускорено изискуем кредит. Когато банката реши, че сте рискови, иска всичко наведнъж. А вие… вие не сте ли рискови?“
Линията прекъсна.
Марина се свлече.
Даниел удари по стената с длан, не от ярост към нас, а към безсилието.
Теодора извади телефона си и набра някого.
„Да“, каза. „Задействаха ускорение. Очаквах. Подготви документите.“
Тя затвори и ни погледна.
„Ето го ответния удар“, каза. „Но не е смъртоносен. Само изглежда такъв.“
Даниел прошепна:
„Ще ни вземат дома.“
Аз го погледнах и казах тихо, но твърдо:
„Домът не е стени. Домът е кой стои, когато стените се рушат.“
Лора кимна.
Марина плачеше.
И въпреки това, в този момент, усетих нещо, което не бях очаквала да усетя към Марина.
Не съжаление.
Отговорност.
Защото, колкото и да ме беше ядосала, тя беше майка, която се дави.
А децата ѝ — вече бяха и в моя живот.
И аз нямаше да ги оставя на човек като Виктор.
Не и докато имам дъх.
Глава единадесета
Кирил, съдебната зала и една разкъсана истина
Първото писмо дойде същия ден. Не чакаха. Хора като Виктор не чакат. Те изпреварват.
Беше официално. Студено. Без чувства.
Банката изискваше плащане. Цялото. В срок, който беше като подигравка.
Марина пребледня и започна да повтаря: „Няма как… няма как…“
Даниел стоеше мълчалив. Той вече не крещеше. Това беше по-страшно. Когато човек спре да крещи, или е пречупен, или се е превърнал в нещо по-твърдо.
Теодора не се поколеба.
„Имаме опции“, каза. „Преговори, преструктуриране, възражение заради измама и натиск. Но ще е война.“
„И делото?“ попита Даниел.
„Ще се борим и там“, каза тя. „Но бъди готов: те ще те изкарат виновен. И ще използват Марина срещу теб.“
Марина се стресна.
„Аз… аз няма да…“
Теодора я прекъсна.
„Ще направят така, че да изглежда, че ти си била жертва, а той — злодей. Ще ти предложат сделка. Ще ти обещаят спокойствие. И ще те накарат да свидетелстваш срещу Даниел.“
Марина пребледня като платно.
„Никога“, прошепна.
Лора се изсмя горчиво.
„Ти казваше „никога“ и преди“, каза тя. „И пак подписваше.“
Марина се разплака.
Даниел стисна челюст.
„Лора“, каза той тихо. „Стига. Не така.“
Лора го погледна, и в очите ѝ за миг се появи нещо меко.
„Извинявай“, прошепна тя. „Но ме боли.“
Това беше първият миг на истинско човешко сближаване между тях. Малък, но важен.
На следващия ден беше първото ни явяване в зала за мярка. Не ми се искаше да мисля за това като за „дело“. Беше битка за дъх.
Когато влязохме, видяхме Кирил.
Той беше мъж с безупречно костюмче и усмивка, която приличаше на Петър, но беше по-опасна, защото беше по-умна. Очите му бяха хладни. Той не гледаше хора, а позиции.
До него стоеше Виктор.
Най-накрая го видях.
Не беше огромен. Не беше грозен. Не изглеждаше като чудовище. И това го правеше по-страшен. Беше мъж с поддържана брада, с уверен поглед, с ръце, които се движат спокойно, сякаш светът е негов.
Когато ме видя, се усмихна леко, като човек, който поздравява стара позната.
Марина пребледня и почти се спъна. Даниел я хвана за лакътя, но ръката му трепна.
Лора гледаше Виктор с такава омраза, че аз се уплаших не за Виктор, а за Лора. Омразата е огън. Може да изгаря и този, който я носи.
Виктор се приближи, но Теодора пристъпи напред като стена.
„Няма контакт“, каза тя спокойно.
Виктор се усмихна.
„Разбира се“, каза той. „Ние сме цивилизовани.“
Кирил се наведе към него и прошепна нещо. Виктор кимна и погледна към Марина.
„Марина“, каза меко. „Скъпа. Ела да поговорим. Няма да те нараня.“
Марина пребледня още повече. Тялото ѝ се дръпна назад, сякаш от удар.
Даниел се наведе към нея.
„Не слушай“, прошепна.
Теодора погледна Виктор право.
„Всичко е записано. Заплахите, ключът, разговорите. Оттук нататък всяка дума може да стане доказателство.“
Виктор се засмя тихо.
„Доказателство? Вие вярвате в доказателства. Аз вярвам в хора. Хората винаги се пречупват.“
И тогава погледна към мен.
„Елена“, каза, сякаш сме на кафе. „Как е старият ти дълг?“
Сърцето ми подскочи, но лицето ми остана спокойно.
„Платен“, казах.
Виктор се усмихна.
„Платен. Да. Но не напълно. Има дългове, които не се плащат с пари.“
„Ти говориш за изнудване“, каза Теодора.
„Аз говоря за морал“, отвърна Виктор спокойно. „Елена знае какво е да се правиш на добра, докато криеш кал.“
Даниел се обърна към мен, очите му пълни с болка.
Аз прошепнах:
„Ще говоря после. Сега не му давай удоволствие.“
Съдията влезе. Залата утихна.
Кирил започна да говори. Думите му бяха красиви, но празни. Рисуваше Марина като жертва, Виктор като благодетел, Даниел като човек, който е „небрежен“ и „финансово безотговорен“.
Теодора не се впечатли. Когато стана да говори, гласът ѝ беше като камък.
„Имаме запис на изнудване“, каза. „Имаме доказателства за незаконно проникване и ключ. Имаме документи, подписани под натиск. Имаме свидетелство от непълнолетни деца. И най-важното: имаме признание.“
Кирил се усмихна леко.
„Признание от жена, която е нестабилна“, каза. „И от майка, която има собствена история. Колко удобно.“
Теодора го погледна.
„Историята на Елена е стара и е заявена. Това, което е удобно, е, че Виктор се е надявал всички да мълчат. Но няма да мълчат.“
Съдията зададе въпроси. Марина отговаряше треперещо, но отговаряше. Лора говори уверено. Дори Мартин беше дал писмени показания.
Даниел говори като човек, който е падал и е ставал много пъти.
Когато излязохме, Теодора прошепна:
„Имаме шанс.“
Но Виктор се приближи отново, този път само до Кирил, който се наведе към нас и каза с любезен тон:
„Госпожо Теодора, нека не си губим времето. Виктор е готов на споразумение.“
„Какво споразумение?“ попита Теодора.
Кирил се усмихна.
„Марина се връща при Виктор. Даниел остава с дълговете, но получава по-дълъг срок. Лора се отказва от университета и започва работа. Всички спират да шумят. И всичко приключва.“
Лора се изсмя, но смехът ѝ беше като плач.
„Никога“, каза тя.
Виктор я погледна спокойно.
„Не бъди драматична“, каза. „Драмата е за хора без план. А ти… ти ще се умориш.“
Теодора се наведе към него.
„Виктор“, каза тя тихо. „Ти правиш една грешка.“
„Коя?“
„Мислиш, че всички са като Марина преди. Че всеки се пречупва. А ето, има и други. Има хора, които като ги натиснеш, се втвърдяват.“
Виктор се усмихна.
„Ще видим.“
И си тръгна, сякаш е победител.
Но аз видях нещо в очите му за миг.
Не страх.
Раздразнение.
Той не обичаше да му противоречат.
И точно това беше нашата малка победа.
Само че победите в такава война са опасни.
Защото след тях идва отмъщение.
И аз усещах, че следващият удар ще бъде личен. Много личен.