„Не съм спонсор“, заяви той, когато го помолих да ми купи кафе на разходка при минус двайсет градуса. Пет минути по-късно се затоплях в такси, а той, „не спонсор“, вървеше пеша.
## Глава първа: Ледът по миглите
В една мразовита вечер най-сетне реших да изляза на среща. Писахме си от дни, може би седмици, докато думите му не започнаха да звучат като обещание, което само чака да бъде изпълнено. Зимна разходка, скърцащ сняг, светлини, които правят всичко да изглежда по-меко, отколкото е.
На екрана беше лесно.
В реалността студът не пита дали си готова.
Бяхме вървели вече близо половин час. Александър говореше за работата си с онзи ентусиазъм, който не оставя място за въздух между изреченията. От време на време се смееше на собствените си реплики, сякаш светът е длъжен да му аплодира хрумванията.
Аз кимах. Усмихвах се. Усещах как ми се стяга кожата около устните.
Миглите ми започваха предателски да залепват.
В профила си Александър беше написал „Търся равностоен партньор“ и „Без финансови очаквания“. Някак бе успял да го представи като добродетел. На мен не ми звучеше опасно. Аз отдавна се издържам сама. Имам работа, която ме изцежда, но ме държи на краката. Имам дом, за който плащам всеки месец, сякаш апартаментът ми е живо същество, което ме хапе нежно по глезена, за да не забравя кой е господарят.
Дори не исках спонсор. Исках човек.
– Александър, чуй ме… замръзвам – прекъснах го аз, когато спряхме пред ярко осветено кафене.
Вратата се отвори и излезе двойка с чаши. Топлият аромат на мляко и канела ме удари като милост.
– Да влезем да изпием по едно кафе? – казах. – Направо съм се превърнала в ледена висулка.
Той спря. Погледна към кафенето, после към мен, после пак към кафенето, сякаш изчисляваше загуба.
– Кафе? – попита. – Но ти каза, че си пила чай преди да излезеш.
– Това беше преди повече от час. Навън е минус двайсет. Просто трябва да се стопля.
– Ами… добре. – думата „добре“ прозвуча като отстъпка.
Вътре беше шумно, топло, светло. Хората говореха, смееха се, а аз усещах как пръстите ми болят, докато се съживяват.
Приближихме щанда. Гледах менюто, без да виждам буквите.
– Едно голямо кафе с мляко и карамел, моля – казах на момчето зад щанда.
Александър стоеше до мен. Когато служителят назова сумата, настъпи пауза, толкова ясна, че я чух.
Бръкнах за картата. Пръстите ми бяха като чужди.
Погледнах Александър. Той се взираше в устройството за плащане, сякаш то е витрина с експонат, който не се пипа.
– Ще платиш ли? – попитах го тихо. Не от каприз. От умора.
Той се усмихна, но усмивката му беше тънка.
– Не съм спонсор – каза спокойно, сякаш ми обяснява закон на природата. – Това е принцип.
За миг не разбрах дали се шегува.
После разбрах.
Вътре ми стана още по-студено от навън.
Платих. Разбира се, че платих. Не защото трябваше, а защото не исках да стоя с извадена карта като човек, който проси позволение да се стопли.
Седнахме на маса. Аз държах чашата с две ръце, като спасителен пояс.
Александър отпиваше от вода, която беше взел безплатно, и продължи да говори за това колко е важно човек да не допуска „манипулации“.
– Толкова много жени мислят, че всичко им се полага – каза той. – Че мъжът трябва да…
Замълчах. В главата ми се появи една проста фраза.
Не е за кафето.
Не беше за сумата. Не беше за карамела. Не беше за това кой плаща. Беше за това как се гледа на човека срещу теб, когато той трепери.
Станах.
– Къде отиваш? – попита той, все едно му вземам микрофона.
– Навън – казах. – Там поне студът е честен.
Излязох. Въздухът ме удари като шамар и някак ми дойде добре. Извадих телефона и поръчах такси. Ръцете ми трепереха, но този път не само от студ.
Не гледах назад.
Чух как Александър излиза след мен. Чух как настъпва снега и как бърза да каже нещо, което да го направи прав.
– Ей! Не го приемай лично! Това е просто… принцип!
Не отговорих.
Таксито дойде по-бързо, отколкото очаквах, сякаш и то знаеше, че тази вечер не бива да ме оставя сама на тротоара.
Качих се. Вратата се затвори. Топлината ме заля.
И тогава, през стъклото, видях как Александър се обръща и тръгва пеша, с ръце в джобовете, с гордостта си като броня.
Тогава си казах: край.
Не знаех колко смешно ще звучи тази дума след време.
## Глава втора: Съобщенията, които не топлят
На сутринта се събудих с усещане, че съм била в чужд сън.
Телефонът ми беше пълен.
„Не си ме разбрала.“
„Прекалено си чувствителна.“
„Хората днес само искат да ги обслужват.“
„Аз просто съм честен.“
Прочетох ги един по един, докато кафето в моята кухня изстиваше. Мое кафе, платено от мен, направено от мен. И въпреки това имаше горчивина, която не идваше от зърната.
Не отговорих.
По обяд той се обади.
Оставих го да звъни.
Вечерта звъненето се повтори, този път с настойчивост, която напомня за човек, който чука на врата, не за да поиска разговор, а за да върне контрол.
Накрая вдигнах. Не защото исках, а защото мразя усещането, че някой ме дърпа за ръкава в собствения ми живот.
– Добре ли си? – попита Александър с глас на човек, който се прави на загрижен. – Изчезна като… не знам.
– Добре съм.
– Супер. Слушай, това с кафето… ти го обърна трагично. Аз се опитвам да изградя здрави граници.
Граници.
Сякаш аз бях нашественикът, а той – крепостта.
– Бях замръзнала – казах. – Това беше всичко.
– Да, но ако аз платя, после какво? После ще очакваш още. И това е капан. Не искам да бъда използван.
– Александър… – опитах да не повиша тон. – Никой не те използва. Аз просто исках да се стопля.
– Всеки казва така.
Издишах. Усетих как в мен се надига не гняв, а ясното знание, че този разговор е безсмислен.
– Няма значение – казах. – Вече не ме търси.
Тишина. После се чу смях, сух и кратък.
– Добре. – каза той. – Така е най-добре. Само да знаеш, че… обикновено жените като теб после съжаляват.
Затворих.
Дланта ми беше влажна. Не от страх. От отврат.
И точно когато си помислих, че всичко е приключило, телефонът ми изписка отново.
Съобщение от непознат номер.
„Внимавай с него. Не е това, за което се представя.“
Сърцето ми пропусна удар.
Не защото вярвах на непознати.
А защото има неща, които се усещат още преди да бъдат доказани.
Погледнах през прозореца към улицата. Нищо необичайно.
Но в мен се отвори малка пукнатина, през която започна да влиза нещо по-студено от зимата.
Исках да изтрия съобщението.
Не го изтрих.
И точно тогава майка ми се обади.
Гласът ѝ беше напрегнат.
– Ива… трябва да дойдеш. Сега.
– Какво се е случило?
– Писмо. Някакво писмо. С печати. Не разбирам. Името на баща ти… пак.
Баща ми.
Думата падна като камък в стая, в която до вчера сме говорили за дреболии.
– Идвам – казах.
И докато обличах палтото си, в главата ми се въртеше само едно: не може да е случайно, че всичко се случва наведнъж.
Не може.
И все пак животът не пита дали си готова.
## Глава трета: Писмото с печата
Майка ми живееше близо. Не казвам къде, защото мястото няма значение. Важно беше само усещането, че когато мина прага ѝ, въздухът става по-тежък, сякаш стените пазят не разговори, а премълчани истини.
Тя ме чакаше в антрето с плик в ръка.
Беше пребледняла.
– Отвори го ти – прошепна. – Аз не мога.
Взех плика. Печатите бяха официални. Вътре имаше листове, написани с онзи език, който убива надеждата с точни думи.
Съдебно уведомление.
Думите „дело“, „наследство“, „претенции“.
Име.
Моето име.
Името на майка ми.
И… още едно име, което не бях виждала никога.
Ана.
– Коя е Ана? – попитах, без да вдигам поглед.
Майка ми седна бавно, сякаш краката ѝ отказаха.
– Не знам – каза. – Кълна се, не знам.
Лъжа.
Не от злонамереност. От страх.
– Мамо.
Тя прехапа устна, както правеше, когато се опитваше да задържи дума, която тежи повече от всичко.
– Преди години… – започна и спря.
Седнах срещу нея. Пликът беше на масата между нас като нож.
– Преди години баща ти… – каза тя и в гласа ѝ имаше болка, която не е стара, а само покрита с прах. – Той имаше друг живот. За известно време.
Светът ми се наклони.
Не от шок, а от онова неприятно усещане, че нещо, което си подозирала, сега се облича в доказателства.
– Друг живот? – повторих.
– Не знаех в началото. После… разбрах. Имаше жена. Имаше дете.
Дете.
– Ана? – прошепнах.
Майка ми кимна, а по бузата ѝ се търкулна сълза, която тя не изтри.
– Той каза, че е приключило. Каза, че е било грешка. Каза, че ще оправи всичко. И аз… аз повярвах. Защото тогава вече имахме теб и… аз не можех да си позволя да разрушавам всичко. Не исках да живея в срам. Не исках ти да плащаш за неговите грехове.
– А сега? – попитах. – Сега какво искат?
Тя поклати глава.
– Искат дял. От имуществото. От фирмата му. От всичко, което… – гласът ѝ се пречупи. – Което той остави.
Баща ми беше починал преди години. Тогава скърбях. После се научих да живея без него. Мислех, че болката е минало.
Но болката просто беше сменила дрехите си.
Сега беше на листове с печати.
– Трябва ни адвокат – казах.
– Нямаме пари – прошепна майка ми.
Тогава се засмях. Не от радост. От абсурд.
– Мамо, аз плащам жилищен кредит. Дори когато се усмихвам, го плащам. И въпреки това… ще намерим.
– Не искам да се влачим по съдилища – каза тя. – Не искам хората да…
– Хората винаги ще говорят – прекъснах я. – Въпросът е какво ще направим ние.
В този момент телефонът ми звънна.
Непознат номер.
Вдигнах машинално.
– Ива? – женски глас. Спокоен. Сдържан. – Аз съм Ана.
Светът спря.
Майка ми ме гледаше, сякаш се дави без вода.
– Откъде имаш номера ми? – успях да кажа.
– Не е важно – отвърна тя. – Важно е, че трябва да говорим. Няма да ти хареса това, което ще кажа… но ти трябва да го чуеш.
И преди да попитам какво, тя добави:
– И преди да решиш, че съм враг… знай, че аз също не съм искала този живот.
Затвори.
Останах с телефона в ръка и с плик на масата.
Две чужди истини бяха влезли в дома ни едновременно.
И вече нямаше връщане назад.
## Глава четвърта: Университетът и двата живота
На следващия ден имах лекция.
Звучеше смешно, че животът ми се разпада, а аз трябва да седя в аудитория и да слушам за право и договори. Но точно това учех вечерно. Записах магистратура, защото ми трябваше шанс за по-висока позиция, за по-голяма заплата, за по-лесно плащане на жилищния кредит. Всичко в живота ми беше свързано с „трябва“.
Трябва да работя повече.
Трябва да бъда силна.
Трябва да се справя.
Влязох в залата с папка под мишница и с буря под кожата.
Калина ме видя първа. Тя беше от онези приятелки, които винаги изглеждат подредени, сякаш хаосът не ги докосва. Седеше на първия ред, както винаги, с химикал, готов да подчертава.
– Как си? – попита.
– Добре – излъгах.
Калина не беше глупава. Погледна ме по-внимателно.
– Лъжеш – каза тихо. – Очите ти…
Не отговорих.
Лекцията започна. Думите на преподавателя се превърнаха в фон. „Искова молба“, „доказателствена тежест“, „съгласие“, „оспорване“.
Като че ли някой беше написал вчерашния ми ден като пример за задачите.
Когато лекцията свърши, Калина ме хвана за ръка.
– Ела – каза. – Да седнем някъде. Само за малко.
Седнахме в малко заведение близо до университета. Не казвам къде. Важното беше, че беше топло и че миришеше на супа.
– Кажи – настоя тя.
Разказах. За писмото. За името. За Ана. За майка ми, която се опитваше да държи лицето си като стена.
Калина слушаше без да прекъсва. Това рядко се случваше.
– Това е сериозно – каза най-накрая. – Трябва ви адвокат, да. И бързо.
– Нямаме пари.
Калина се поколеба, сякаш обмисля нещо.
– Аз мога да те свържа с един човек – каза. – Павел. Работи по такива дела. Добър е.
– Защо не ми го каза по-рано? – попитах.
– Защото… – тя отмести поглед. – Не исках да смесвам приятелство и работа. Но сега няма време за капризи.
Точно тогава телефонът ми изписка.
Съобщение.
От Александър.
„Чух, че имаш проблеми. Виждаш ли? Ако беше останала, щях да ти дам съвети. Аз имам опит. Не съм спонсор, но съм ресурс.“
Пребледнях. Не, не пребледнях от страх. Пребледнях от отвращение.
Калина видя името на екрана.
– Това ли е той? – попита.
Кимнах.
Лицето ѝ се стегна за секунда, а после отново се изглади.
– Изтрий го – каза.
– Откъде знае? – прошепнах.
Калина сви рамене.
– Хората говорят. А и… може би те следи в мрежите.
Не ми хареса начинът, по който каза „хората“. Сякаш „хората“ включва и някой много близък.
Точно когато щях да попитам още, тя смени темата.
– Павел ще ти помогне – каза. – Ще се обадя.
Погледнах я и се запитах дали в живота ми има някой, който не държи скрити карти.
Калина ми беше приятелка.
Но защо тогава в мен се появи първото съмнение?
И защо, точно в този момент, непознатото предупреждение от вчерашния ден отново изплува в паметта ми като лед под кожата?
„Внимавай с него.“
Кой беше „него“?
Александър?
Или някой друг?
## Глава пета: Павел и думите, които режат
Павел се оказа различен от хората, които познавах.
Не беше от онези, които говорят много, за да изглеждат важни. Говореше малко и точно, като човек, който знае къде боли и не си играе да натиска без нужда.
Срещнахме се в кантората му. Нямаше показност. Нямаше лъскави мебели, които да крещят „пари“. Имаше ред, папки, тишина и поглед, който не се плъзга.
– Разкажете – каза той.
Разказах. Този път по-подредено. Опитах да извадя емоцията, но не ми се получи.
– Имате жилищен кредит – попита внезапно.
Примигнах.
– Как…?
– В такива случаи е важно да знам финансовата ви картина – каза спокойно. – Ще има разноски. Ако насрещната страна ви притисне, може да се опита да ви изтощи с процедури. А вие не изглеждате като човек, който може да си позволи да губи време.
Беше прав. И това ме ядоса.
– Не мога да си позволя да губя и пари – казах.
– Тогава трябва да печелите ходове – отвърна той. – Не е само съд. Това е шах.
Отвори папката, която му бях дала, и започна да чете. Лицето му не изразяваше изненада, но в очите му се появи нещо като напрежение.
– Тук има повече от наследство – каза.
– Какво имате предвид?
– Фирмата на баща ви… – Павел вдигна поглед. – Има следи от прехвърляния, които не изглеждат чисти. Има кредити. Има залози. Има документи, които сякаш са подписвани набързо.
Стомахът ми се сви.
– Той беше… – започнах и спрях. – Мислех, че е бил честен.
Павел не се усмихна.
– Хората могат да бъдат честни в едно и да лъжат в друго – каза. – Въпросът е: кой е лъгал и защо.
Телефонът му звънна. Той отговори кратко, после затвори.
– Ана иска среща – каза.
Гърлото ми пресъхна.
– Тя вече ми се обади – прошепнах.
– Добре. Ще я видим. Но не сами. Никога сами.
Павел се наведе леко напред.
– Ива, ще ви кажа нещо директно – каза. – В такива дела най-опасни не са враговете. Опасни са хората, които ви се усмихват и ви убеждават, че го правят за ваше добро.
Погледнах го.
Сякаш говореше за някого конкретно.
– Защо го казвате? – попитах.
– Защото вече съм виждал това – отвърна той. – И защото в документите има нещо, което ме кара да мисля, че някой близо до вас има интерес да останете слаба.
В кантората беше топло, а на мен ми стана студено.
– Кой? – прошепнах.
Павел затвори папката.
– Още не знам – каза. – Но ще разбера.
Когато излязох от кантората, снегът вече валеше по-силно. Светът беше бял и чист. А в мен се сгъстяваше мрак.
На телефона ми имаше ново съобщение.
От Ана.
„Не ме мрази предварително. Аз не идвам за пари. Идвам за истина.“
Истина.
Като че ли тя беше евтина дума, която всеки използва, когато му изнася.
И все пак щях да я чуя.
Защото нямах избор.
А и защото в мен вече се беше появила една друга фраза, която звучеше по-силно от всичко:
Не е за кафето.
Никога не е било за кафето.
## Глава шеста: Ана и огледалото
Срещата с Ана беше в дневната на майка ми.
Майка ми настоя да бъде там. Павел настоя да бъде там. Аз настоя да бъда спокойна.
Никой не получи точно това, което искаше.
Ана дойде навреме. Млада жена, почти на моя възраст. Същите очи като на баща ми. Същата линия на устните. Сякаш някой е взел части от лицето ми и ги е поставил на непознато място.
Майка ми пребледня още повече, но този път не каза нищо.
Ана погледна първо мен, после майка ми. В очите ѝ имаше не наглост, а умора. Тази умора не идва от работа. Идва от живот, който се е случвал без твое съгласие.
– Не съм дошла да ви унижавам – каза тя. – И не съм дошла да ви взема последното.
– Тогава защо? – попитах. Гласът ми беше по-твърд, отколкото се чувствах.
Ана извади папка. Постави я на масата. Отвори.
– Баща ни остави завещание – каза.
Майка ми ахна.
– Той… не… – започна, но гласът ѝ се разпадна.
Павел взе документите, погледна ги, без да показва емоция. Аз се наведох.
Името ми беше там.
Името на Ана беше там.
Но имаше и още нещо.
Клауза.
Условие.
„При определени обстоятелства дяловете се прехвърлят…“
Павел се намръщи.
– Това е странно – каза.
– Странно? – попитах.
– Това завещание изглежда като… – той замълча, търсейки точната дума. – Като инструмент. Не като последна воля.
Ана прехапа устна.
– Не знам как да го кажа без да прозвучи като обвинение – каза. – Но има човек, който дърпа конците.
– Кой? – попитах едновременно с майка ми.
Ана погледна към майка ми и после към мен.
– Милен – каза тихо.
Светът се преобърна.
Милен беше мъжът, с когото майка ми живееше от години. Не ми беше баща. Не ми беше и враг. Беше просто присъствие. Тихо, удобно, непретенциозно.
И точно затова името му ме удари като юмрук.
– Това е лъжа – прошепна майка ми.
– Дано да е – каза Ана. – Но аз имам доказателства, че той е работил с баща ни във фирмата. И че след смъртта му е прехвърлял документи, без да ви казва. И че има кредити на името на фирмата, които… не са за бизнеса.
Павел издиша бавно.
– Имаш ли копия? – попита Ана.
Тя кимна.
Аз гледах майка ми.
Тя трепереше.
– Мамо… – казах. – Знаеш ли нещо?
– Не… – прошепна тя. – Аз… аз мислех, че той просто ми помага… че оправя нещата, които баща ти остави…
И точно тогава вратата се отвори.
Милен влезе.
В ръката му имаше пазарска торба, сякаш идва от най-обикновен ден.
Когато видя Ана, лицето му се стегна.
Не от изненада.
От яд.
– Какво прави тя тук? – попита.
Майка ми се изправи.
– Милене… – започна.
Той вдигна ръка.
– Не ми обяснявай – каза. – Всичко това е постановка.
Павел стана.
– Господине, седнете – каза спокойно. – И отговорете на въпросите.
Милен се засмя.
– О, адвокат. Разбира се. Вече сте си намерили защитник.
Погледна към мен. Погледът му беше остър, сякаш винаги е знаел, че не ме харесва, но е бил търпелив.
– Ти ли ги доведе? – попита.
– Аз ли? – попитах, а в мен се надигна гняв. – Не. Истината ги доведе.
– Истина? – повтори той с презрение. – Истината е, че всички искате пари. Само това ви интересува.
И тогава Ана каза нещо, което замрази стаята.
– А кредитът за апартамента на Ива? – попита тя. – И той ли е заради жажда за пари?
Аз се вцепених.
Откъде знаеше?
Милен се усмихна.
– Хайде, стига театър – каза. – Ако ще се говори, да се говори докрай.
И в този момент разбрах: някой говори за мен. Някой знае детайли. Някой е бил близо, достатъчно близо, за да събира информация и да я използва като нож.
Погледнах майка ми.
Тя плачеше без звук.
А Милен, без да се притеснява, остави торбата на пода и каза:
– Седнете. Ще ви обясня как стоят нещата. И ще ви кажа какво ще направите, ако искате да не останете без нищо.
И аз разбрах, че съдът е само върхът.
Истинската битка беше тук.
В нашия дом.
Между хора, които се наричат семейство.
## Глава седма: Дълговете, които растат в тъмното
Същата нощ не спах.
Лежах и гледах тавана в апартамента си, който уж беше моят крепост. Само че крепостта ми беше купена с кредит, който ме държеше на каишка. Всеки месец плащах и се успокоявах, че поне това е сигурно.
Сигурно.
Смешна дума.
В три през нощта телефонът ми звънна.
Дани.
Брат ми.
– Ива… – гласът му беше пресипнал. – Трябва ми помощ.
Сърцето ми се сви.
– Какво е станало?
Той замълча. Това мълчание беше по-страшно от всяка истерия.
– Взех заем – каза накрая. – И не мога да го върна.
Заем.
Още една дума, която убива съня.
– Колко? – попитах.
– Много – прошепна. – Не ме карай да го казвам…
– Кажи го.
– Колкото… колкото почти един твой месечен кредит – каза. – Само че накуп. И те… те не чакат.
– Кои „те“?
Той преглътна.
– Хора.
Хора. Пак „хора“.
– Защо? – попитах. – За какво ти бяха тези пари?
– Не ме мрази… – прошепна той. – Бях глупав. Мислех, че ще ги умножа. Мислех, че ще…
Не каза какво е мислел. Не беше нужно. В гласа му имаше срам и паника.
– Ива, ако не върна поне част, ще стане лошо – каза. – Моля те. Само този път. Само докато се оправя.
Затворих очи.
В главата ми се появиха листовете със съдебните печати.
Появи се Милен с неговата самоувереност.
Появи се Александър с неговото „не съм спонсор“.
Появи се Ана с нейното „истина“.
И сега Дани, който ми говореше като дете, което е счупило нещо скъпо и се надява, че ако плаче достатъчно, ще стане невидимо.
– Нямам – казах. – Нямам откъде да ти дам толкова.
– Имаш кредитна карта – прошепна той. – Имаш лимит…
– Това не са мои пари – изсъсках. – Това е още една верига.
– Ива… – гласът му се разпадна. – Те знаят къде живея.
Студено.
– Какво искаш от мен? – попитах. – Да взема още дълг, за да покрия твоя?
– Само… само да ми купиш време – каза.
Купи време.
Колко струва време?
Понякога струва всичко.
Седнах на леглото. Пръстите ми трепереха.
– Утре ще говорим – казах. – Лице в лице. И ще ми кажеш всичко. До последната дума.
– Добре – прошепна той. – Благодаря ти… благодаря…
Затворих.
Не благодареше на мен.
Благодареше на последната си надежда.
И аз, вместо да се чувствам силна, се почувствах като човек, който стои на ръба и усеща как някой го бута леко в гърба.
Станах и отидох до прозореца.
Навън валеше. Светлините се размазваха като сълзи.
И тогава телефонът ми изписка още веднъж.
Съобщение от Александър.
„Знам, че брат ти е в дълг. Мога да помогна. Но не безплатно. Среща утре.“
Светът се стесни.
Откъде знае?
Как знае?
И защо точно сега?
В мен се надигна паника, която бързо се превърна в нещо друго.
В ярост.
И в решение.
Утре нямаше да съм жертва.
Утре щях да бъда човек, който задава въпроси.
И не приема усмивки за отговори.
## Глава осма: Александър и „ресурсите“
Срещнах Александър на обществено място. Този път не разходка. Не романтика. Седнахме на маса, където хората могат да ни видят, ако стане нещо.
Той закъсня. Разбира се, че закъсня. Това също е начин да покажеш, че светът чака теб.
Когато дойде, се усмихна, сякаш сме приятели.
– Ето я силната жена – каза. – Радвам се, че ме послуша и не се инати.
– Не те слушам – отвърнах. – И не съм дошла да ме учиш.
Той се засмя.
– Добре, добре. Да не си губим времето. Чух, че имате семейни… напрежения. Делото, наследството… и брат ти.
– Кой ти каза? – попитах.
– Имам уши – каза той. – И хора. Аз съм бизнесмен, Ива. Информацията е валута.
Валуда.
Ето я думата, която показва кой е.
– Какво искаш? – попитах.
Александър се наведе леко.
– Мога да ти помогна да се измъкнеш – каза. – И с делото. И с брат ти. Имам познати. Имам връзки. Имам човек, който… – усмихна се – който решава проблеми.
– Срещу какво?
Той разпери ръце, все едно е обиден.
– Не съм спонсор – каза. – Но не съм и благотворител. Искам партньорство. Ти имаш нещо, което аз ценя.
– Какво? – попитах.
Той ме огледа бавно, като че ли купува вещ.
– Достъп – каза. – Ти си наследница. Ти имаш подпис. Ти можеш да ми дадеш участие. Малък процент. Нищо особено. Просто знак на доверие.
Стомахът ми се обърна.
– И ти ще решиш проблемите ми? – попитах.
– Да – каза спокойно. – Бързо. Без съд. Без мръсотии. Просто… сделки.
– А ако откажа?
Усмивката му стана по-тясна.
– Тогава… ще се оправяш сама – каза. – И не съм сигурен, че ще се оправиш. Светът не е справедлив, Ива. Трябва да имаш правилните хора до себе си.
Погледнах го в очите.
– Ти не си правилният човек – казах.
Той се засмя, но този път смехът му беше без радост.
– Мислиш така, защото си ядосана за кафе – каза. – А всъщност… ти просто се страхуваш да приемеш как работи реалността.
– Реалността е, че ти се храниш от чужди проблеми – казах. – И че ако си толкова силен, не би имал нужда от проценти от чуждо наследство.
За миг в очите му проблесна нещо тъмно.
После се усмихна пак.
– Добре – каза. – Ще ти дам време да помислиш. Но не много. Защото брат ти няма много време.
Студено.
Станах.
– Не ми говори за брат ми – казах. – Нямаш право.
Той също стана, бързо, сякаш не иска да изглежда, че аз водя разговора.
– Ива – каза, по-тихо. – Само да знаеш… не съм единственият, който играе. Внимавай на кого вярваш.
Замръзнах.
– Какво означава това?
Той се наведе към мен, достатъчно близо, за да усетя парфюма му.
– Означава, че някой от твоите хора ми носи информация – прошепна той. – И че ако аз знам, може би знаят и други.
Отдръпнах се.
И точно тогава разбрах: най-страшното в Александър не беше това, че е стиснат или надменен. Най-страшното беше, че е като паяк.
Не тича.
Чака.
И когато си в мрежата, ти говори за принципи.
Излязох. Дишах тежко, сякаш съм тичала.
Набрах Павел.
– Той знае – казах, без да се представям.
– Кой? – попита Павел, но вече звучеше напрегнат.
– Александър. Знае за делото. Знае за брат ми. Казва, че някой от моите хора му носи информация.
Пауза.
– Ива – каза Павел. – Веднага ела. Сега. И носи всичко, което имаш. Всички съобщения. Всичко.
– Защо?
– Защото – гласът му стана по-твърд – това вече не е просто семейна драма. Това започва да прилича на схема.
Сърцето ми заби.
– Каква схема?
Павел не отговори веднага.
– Такава, в която някой ще се опита да те остави без избор – каза. – А аз не обичам хора без избор.
Затворих и тръгнах.
И за първи път от дни усетих нещо като надежда.
Не защото вярвах, че ще е лесно.
А защото бях спряла да съм сама.
## Глава девета: Дани, Милен и ножът в кухнята
Преди да отида при Павел, отидох при Дани.
Трябваше да го видя. Трябваше да чуя истината от устата му, не от Александър.
Дани ме чакаше в дома на майка ми. Милен също беше там.
Когато влязох, усетих напрежението във въздуха като ток.
Майка ми стоеше до прозореца, сякаш иска да избяга през стъклото.
Дани седеше на дивана с наведена глава.
Милен стоеше изправен, с ръце в джобовете, като съдия.
– Е, дойде – каза Милен. – Точно навреме. Тъкмо говорим за отговорност.
– За твоята ли? – попитах и усетих как гласът ми реже.
Милен се усмихна.
– Моята отговорност е да пазя майка ти – каза. – От вас.
Думите му бяха като плесница.
– Какво правиш тук? – попитах Дани.
Той вдигна очи. В тях имаше страх, който не бях виждала преди.
– Милен каза, че може да помогне – прошепна той.
Погледнах Милен.
– С какво?
– С пари – каза той спокойно. – Или по-скоро… с подреждане. Вие сте като деца, Ива. Разхвърляте и после ревете, че не знаете къде е истината.
– Не сме деца – изсъсках. – Ние сме хора, които се опитват да живеят, докато ти местиш документите на баща ми.
Майка ми изхлипа.
– Стига! – каза тя. – Моля ви…
Милен се приближи към масата и постави папка.
– Ето какво ще стане – каза. – Делото ще се точи. Ана ще иска дял. Ще има разходи. А ти – той посочи към мен – ще се изтощиш. И ще се огънеш. Аз мога да предотвратя това.
– Как? – попитах, макар да знаех, че всяко „как“ е примка.
– Ще направим споразумение – каза. – Ти подписваш, че се отказваш от част от претенциите си. В замяна аз плащам дълга на брат ти и покривам разноските по делото.
Дани вдигна глава рязко.
– Наистина ли? – прошепна той.
Милен се усмихна.
– Разбира се. Аз съм човек на честта.
Честта.
Същата дума, която Александър използваше, когато отказваше кафе.
Погледнах майка ми.
– Мамо, това ли искаш? – попитах.
Тя не можеше да ме погледне.
– Ива… аз… аз само искам да няма скандали… – прошепна.
– Скандалите вече са тук – казах. – Просто ти ги криеш под килима.
Милен удари с пръст по папката.
– Решавай – каза. – Аз не съм длъжен да помагам. Но ако не помогна, брат ти ще…
– Не казвай това – прекъснах го. – Не използвай страха му като монета.
Милен се усмихна, този път без маска.
– Добре – каза. – Тогава ще го използва някой друг.
В този момент телефонът на Дани звънна.
Той пребледня и го пъхна в джоба, сякаш гори.
– Кой е? – попитах.
– Никой – прошепна той.
– Дай ми го.
– Не…
– Дай ми го.
Той се поколеба, после, с треперещи ръце, ми подаде телефона.
На екрана светеше име.
Александър.
В главата ми избухна шум, сякаш някой разби прозорец.
Погледнах Милен.
Погледнах Дани.
Погледнах майка ми.
– Вие… – гласът ми излезе като шепот. – Вие сте говорили с него?
Дани започна да плаче.
– Аз… аз не знаех… – заекна. – Милен каза, че той е… бизнесмен… че може да намери пари…
Милен вдигна рамене.
– Виждаш ли? – каза. – Светът е свързан. Ти си мислиш, че можеш да се бориш сама, а всъщност… всички вече са в играта.
И тогава разбрах: Александър не беше случайност. Той беше врата. Или ключ.
Някой го беше пуснал близо до мен.
Някой го беше захранил с информация.
Някой искаше да ме постави в ситуация, в която да кажа „да“ на неправилния човек, само за да оцелея.
Стиснах телефона на Дани.
– Няма да подпиша нищо – казах. – И няма да ме изнудвате. Нито с брат ми, нито с майка ми, нито с някакви проценти и договори.
Милен ме гледаше като човек, който вижда упорито дете.
– Тогава ще паднеш – каза спокойно.
– Може – отвърнах. – Но няма да падна на колене пред вас.
Излязох, без да чакам отговор.
И докато слизах по стълбите, осъзнах, че ако не действам сега, утре няма да има „моят живот“.
Ще има само чужди решения.
Набрах Павел с треперещи пръсти.
– Имаме проблем – казах.
– Знам – отвърна той. – И вече имаме ход.
– Какъв?
Павел замълча секунда, после каза:
– Утре подаваме сигнал. И започваме да обръщаме светлината към тях. Всички тях.
Сърцето ми заби.
– А ако те отвърнат?
– Тогава – каза Павел – ще видим кой е по-издръжлив.
И аз си обещах нещо:
Ще издържа.
Дори да ме боли.
Дори да ме е страх.
Дори ако снегът навън се превърне в буря.
## Глава десета: Делото и мръсните ръце
Следващите седмици бяха като тунел.
Работа сутрин. Университет вечер. Документи нощем. Съобщения от Ана. Разговори с Павел. Опити да държа майка ми над водата. Опити да не се удавя аз.
Павел беше точен. Движеше нещата, сякаш знае къде е слабата им точка.
Оказа се, че фирмата на баща ми е била използвана като гаранция за кредити, които нямат нищо общо с бизнеса. И че подписите под някои документи са… съмнителни.
– Това може да е подправка – каза Павел. – Или принуда. Или използване на празни подписи. Във всички случаи е престъпление.
Майка ми плачеше, когато го чу.
– Милен… – прошепна тя. – Аз… аз му вярвах…
– Не си първата – каза Павел. – И няма да си последната. Въпросът е какво ще направиш сега.
Майка ми мълчеше.
А аз гледах как човек, който години е бил „опора“, сега се превръща в обвиняем.
Милен не стоеше мирно. Започна да звъни. Да идва. Да убеждава. Да плаши.
Една вечер ме причака пред входа.
– Упорита си – каза. – Това ти е проблемът.
– Моето? – попитах.
– Да. Ти мислиш, че моралът плаща сметки. Не плаща. Сметките се плащат с сделки.
– Аз си плащам сметките – казах. – С труд.
Той се засмя.
– И с кредит – добави. – Не се прави на светица. Ти също дължиш.
– Да – казах. – Но дължа на банка, не на хора, които ме изнудват.
Лицето му се стегна.
– Ще те смачкам в съда – каза.
– Опитай – отвърнах.
Той се наведе леко към мен.
– Ива, не знаеш колко дълбоко е това – прошепна. – Не знаеш с кого се бориш.
– Знам достатъчно – казах. – Боря се с лъжата.
Той се отдръпна и си тръгна.
Но думите му останаха.
„Не знаеш колко дълбоко е.“
В същата седмица Ана ми се обади късно.
– Трябва да ти кажа нещо – каза. – Не по телефона… но няма време.
– Кажи.
Тя си пое дъх.
– Александър не е сам – каза. – Той работи с американец. Казва се Джейсън. И двамата са в схеми с кредити. Вземат фирми, източват ги, оставят дългове и после изчезват.
Седнах.
– Откъде знаеш?
– Защото… – гласът ѝ се пречупи. – Защото майка ми беше една от жените, които той използва. И защото аз… аз работих за тях известно време. Вярвах, че е честен бизнес. После видях истината.
– Защо ми го казваш сега?
– Защото мисля, че Милен е свързан – каза Ана. – И защото ти си следващата им цел.
„Следващата им цел.“
Светът отново се стесни.
– Павел знае ли? – попитах.
– Не всичко – каза Ана. – Но ако му кажеш, ще те защити. Само… внимавай на кого вярваш.
Същата фраза, която Александър ми беше казал.
Само че от устата на Ана тя звучеше като предупреждение, не като заплаха.
Затворих и веднага звъннах на Павел.
Той слуша, без да прекъсва.
– Джейсън – повтори накрая. – Добре. Това променя нещата.
– Как?
– Това вече е организирано – каза той. – И ако е организирано, значи ще ударят там, където те боли най-много.
– Къде? – прошепнах.
– При брат ти – каза Павел. – И при кредита ти.
Усетих как ми се завива свят.
– Какво да правя?
– Да не подписваш нищо – каза. – Да не се срещаш сама с никого. И да ми вярваш, когато ти казвам да бъдеш по-умна от страха си.
Страхът ми беше голям.
Но решението ми беше по-голямо.
И когато седнах да уча за изпита в университета, за първи път разбрах защо всичко това се случва точно сега.
Защото бях на прага да стана по-силна.
И някой искаше да ме спре.
## Глава единайсета: Предателството, което има лице
Най-болезнените удари идват от близо.
Разбрах го в деня, когато видях Калина да излиза от кантората на Милен.
Не беше случайно. Не беше „минавах оттук“. Беше среща.
Стоях отсреща с папка в ръка и с усещането, че земята под мен се напуква.
Калина ме видя. Замръзна. После тръгна към мен бавно, сякаш се надява да стане невидима.
– Ива… – каза.
– Не – прекъснах я. – Не ми казвай „Ива“ така, сякаш сме приятелки.
Лицето ѝ пребледня.
– Мога да обясня – каза.
– Обясни – отвърнах. – Сега.
Калина прехапа устна. Очите ѝ се напълниха със сълзи, но не плачеше. Беше от онези сълзи, които идват от страх да не изгубиш удобството си.
– Аз… аз работя за тях – прошепна. – Не исках. Но… трябваше.
– За кого? – попитах.
– За Милен – каза. – И за Александър… понякога.
Светът се завъртя.
– Защо? – гласът ми излезе като шепот.
Калина се разтрепери.
– Взех кредит – каза. – Голям. За жилище. Не ме гледай така, моля те… Всички взимаме кредити. Но аз… аз не успях да плащам. Загубих работа. Натрупа се. И Милен… той ми предложи помощ. После… започна да иска услуги. Информация. Документи. Неща, които… – тя се задави. – Аз мислех, че е дребно. Че никой няма да пострада.
– Аз пострадам – казах тихо.
Калина затвори очи.
– Знам – прошепна. – И затова… затова ти предложих Павел. Не е лъжа. Той е добър. Аз… исках да се изкупя.
– Изкупиш? – повторих. – С какво? С това, че ми подаде спасителен пояс, след като ме бутна във водата?
Калина плака вече истински.
– Не съм лош човек – каза.
– Лошо не е само това, което правиш от омраза – казах. – Лошо е и това, което правиш от удобство.
Тя се сви, сякаш думите ми я удариха.
– Какво ще правиш? – попита.
– Ще кажа на Павел – отвърнах.
Калина потрепери.
– Не! – прошепна. – Той ще ме унищожи…
– Ти се унищожи сама – казах. – Аз просто няма да ти пазя тайните.
Тръгнах си.
Сърцето ми болеше. Не защото загубих приятелка. А защото разбрах колко лесно хората продават доверие, когато им поставят цена.
Когато отидох при Павел, му разказах всичко.
Той ме слуша с лице като камък.
– Знаех – каза накрая.
– Знаел си? – изпуснах.
– Подозирах – поправи се. – И вече имам запис. Има срещи. Има документи. Има следи. Това, което ми даде, е последното парче.
– Какво следва? – попитах.
Павел се наведе напред.
– Следва да ги притиснем – каза. – Да ги накараме да се объркат. Да извадят истинското си лице.
– А ако ударят? – прошепнах.
– Ще ударят – каза той спокойно. – Но когато ударят, ще направят грешка. И ние ще я използваме.
Стана и погледна през прозореца.
– Ива – каза тихо. – Ти си умна. Но умът не стига. Трябва да си готова да загубиш нещо.
– Какво? – попитах.
Той се обърна.
– Комфорта – каза. – И идеята, че всички ще те харесват. Тези хора ще те нарисуват като алчна, като истерична, като неблагодарна. Ще ти се смеят. Ще те плачат. Ще те обиждат. И ти трябва да останеш права.
Погълнах въздух.
– Ще остана – казах.
Павел кимна.
– Добре – каза. – Тогава започваме утре.
Излязох от кантората му и усетих нещо странно.
Бях изморена.
Бях наранена.
Но вече не бях объркана.
И когато човек не е объркан, той става опасен за тези, които живеят от хаоса.
## Глава дванайсета: Топлината, която не се купува
Дойде денят на заседанието.
Съдебната зала беше пълна с хора, които се правят, че не гледат, но всъщност поглъщат всяка гримаса. Милен седеше изправен, самоуверен. До него беше Александър, с онзи леко отегчен вид на човек, който вярва, че всичко ще се уреди с връзки.
Ана седеше от другата страна. Стиснала ръце. Тя не ми беше враг. Вече го знаех.
Майка ми седеше до мен. Раменете ѝ трепереха.
Павел беше спокоен. Не усмихнат. Спокоен.
Започнаха да говорят. Да хвърлят думи. Да рисуват история, в която аз съм капризна, алчна, неблагодарна дъщеря, която иска да вземе всичко и да изхвърли другите.
Милен говореше красиво. Александър допълваше с „логика“. Те обичат да наричат хищничеството „логика“.
После дойде ред на Павел.
Той стана и извади папка.
– Уважаеми съд – започна. – Преди да слушаме морални речи, предлагам да погледнем факти.
И започна.
Документи за кредити.
Прехвърляния.
Подписи, които не съвпадат.
Записи от срещи.
Съобщения.
Включително съобщение от Александър до Дани.
„Не се притеснявай. Натисни сестра си. Тя ще подпише. Всички подписват.“
Когато тези думи прозвучаха в залата, Александър пребледня.
Милен се опита да се усмихне, но устните му трепереха.
Съдията задаваше въпроси. Един по един.
Павел отговаряше спокойно.
Милен започна да се обърква. Да се ядосва. Да говори повече, отколкото трябва.
И точно както Павел беше казал, те направиха грешка.
Александър не издържа. Стана и каза с глас, който вече не беше гладък:
– Това е лов на вещици! Тази жена… тя манипулира! Тя иска да ме унищожи!
Съдията го прекъсна.
– Мълчете – каза.
Но беше късно.
Милен се изправи и се опита да обвини Ана.
Ана извади свои доказателства.
И изведнъж схемата, която беше като мрежа, започна да се къса.
Не изведнъж като чудо.
А като плат, който е тъкан от лъжа и накрая просто не издържа тежестта на истината.
След заседанието не всичко беше приключило. Имаше още път. Още процедури. Още нощи без сън.
Но най-важното беше направено.
Те вече не държаха историята.
Ние я държахме.
Дани дойде при мен след залата. Очите му бяха червени.
– Прости ми – прошепна. – Аз… бях слаб.
Погледнах го.
– Прости си ти – казах. – И после започни да бъдеш човек, на когото може да се разчита.
Той кимна. Не обеща чудеса. Но обеща работа.
Майка ми хвана ръката ми.
– Съжалявам – прошепна. – Толкова съжалявам…
Прегърнах я.
– Знам – казах. – Сега ще се учим наново.
Ана стоеше настрани. Приближих се.
– Не знам какво сме една за друга – казах. – Но знам, че не искам да сме врагове.
Ана преглътна.
– И аз – прошепна. – Не искам повече да живея в сянка.
Павел ни погледна и кимна леко, сякаш това за него е най-важната победа.
Навън беше студено. Снегът скърцаше. Светлините се отразяваха по улицата и правеха всичко да изглежда красиво, сякаш светът няма зъби.
Павел ме изпрати до спирката.
– Имаш ли нужда от такси? – попита.
Този въпрос прозвуча толкова прост.
И толкова човешки.
– Мога да си го платя – усмихнах се аз.
– Знам – отвърна той. – Въпросът е дали искаш да бъдеш сама тази вечер.
Погледнах го. В очите му нямаше сметка. Нямаше „проценти“. Нямаше „ресурси“.
Имаше избор.
– Не – казах. – Не искам.
Поръча такси. Не ми каза „не съм спонсор“. Не направи от жеста лекция. Просто го направи.
И докато чакахме, от другата страна на улицата видях Александър.
Беше сам. Ходеше бързо, с рамене, свити от студ, сякаш се опитва да се скрие от собствената си сянка.
Погледите ни се срещнаха за миг.
Той отвори уста, сякаш ще каже нещо.
После се отказа.
И продължи.
Таксито спря. Вратата се отвори. Топлината ме обгърна.
Качих се. Павел ми махна леко.
И точно преди колата да потегли, чух гласа на Александър някъде зад мен, изстрелян към празното, сякаш още се опитва да си върне властта с думи.
„Не съм спонсор“, заяви той, когато го помолих да ми купи кафе на разходка при минус двайсет градуса.
Пет минути по-късно се затоплях в такси, а той, „не спонсор“, вървеше пеша.