Семейство Салтикови осинови Настя, когато момиченцето беше само на три седмици. За да получат разрешение да я вземат от родилния дом, трябваше да чакат дълго – цяла година и половина. През това време съпрузите успяха да съберат пари, платиха на когото трябва и нещата се задвижиха.
Тогава, през деветдесетте години, в това нямаше нищо необичайно. Платената сума не беше малка, но най-важното бе, че дългоочакваното бебе се озова вкъщи. Името „Настя“ ѝ дадоха вече приемните ѝ родители.
Родната майка дори не беше дала име на новородената. Игор и Олга бяха женени от осем години. Във всички отношения се справяха добре – семейният живот вървеше, по стандартите на онова време бяха доста заможни.
Само че Олга така и не можеше да роди. Накрая, отчаяни, двамата решиха да осиновят дете. Готвеха се за тази важна стъпка основателно и дълго.
Олга и Игор си приличаха по нещо. И двамата бяха светлоруси, със сини очи. Някои ги смятаха за брат и сестра.
Те държаха приемното им дете да не се отличава много на външен вид. Първоначално възнамеряваха да осиновят момченце. Предложиха им две новородени момчета.
Но и двете бяха тъмнокоси. Ето защо съпрузите отказаха и решиха да продължат да чакат русичко. Точнее, това бе настояване на Олга.
„Не искам детето да расте и да знае, че не е родно“ – заяви тя. „Ако съседите разберат, че сме взели дете от чужди хора, все ще се намери някой „добричък“ да разкаже.“ Минаха няколко месеца.
„Какъв е този театър?“ – подсмихна се Игор, когато жена му се прибра и извади изпод блузата сгъната хавлиена кърпа.
„Не виждам нищо смешно в това“ – ядоса се Оля. „Нека съседите ме виждат с корем. Да не би някой да се усъмни.“
С всеки изминал месец „коремът“ на Олга внимателно се уголемяваше.
„Е, дочакахте си бебчето! Толкова години го очаквахте!“ – радваха се на семейството възрастни съседки. Беше ноември.
Оля вече „беше в последните месеци“. Под палтото ѝ се виждаше цяла възглавница. Навън захладня, пързалеше се.
Оля се прибираше от магазина с тежка чанта. Подхлъзна се и падна несполучливо точно върху корема си.
„И все така да падам – върху възглавница!“ – промърмори тя, докато се изправяше и тупаше снега от дрехите си.
„Олеле, милата ми, щом падна право на корема, сърцето ми се качи в петите!“ – изникна сякаш от нищото съседката леля Варя. „Как си? Трябваш да отидеш в болница по спешност! Мъничето сигурно е пострадало!“
„Всичко ми е наред. Благодаря ви, лельо Варя!“ – отвърна Оля.
„Хайде да ти помогна да стигнеш до болницата. С трамвая са само две спирки!“
„Не е нужно, лельо Варя. По-добре да се прибера у дома.“
„Дръж се за мен, бавно ще стигнем до вас. Щом влезем, аз ще извикам линейка. Здравето на бебчето е най-важно. Толкова дълго сте го чакали с Игорчо!“
„Няма отърване от нея, все едно залепна!“ – ядосваше се Оля. „Лельо Варя, за колбас ли отивахте? Вече почти няма останал, по-бързо идете, ако искате да си купите!“
„Ох, тичам тогава! А ти се прибирай и веднага се обади на бърза помощ.“
„Да, лельо Варя, разбира се, непременно!“
Вечерта, когато мъжът ѝ се прибра, тя му разказа за случилото се.
„Казах ти да не правиш този театър“ – укори я Игор.
„Стига, Игор! Нали го обсъдихме вече. Не искам съседите да шушукат, че сме взели чуждо дете. Нека мислят, че е наше, че аз съм го родила…“
„Всеки момент ти е „срокът“. А ако не ни предложат дете за осиновяване, какво ще кажеш на съседите?“
„Напротив, още по-добре, че леля Варя видя как паднах. Ще кажем, че се е случила беда с бебчето…“ Игор не отвърна нищо, само поклати глава.
Не одобряваше измисления спектакъл на Олга.
След две седмици им предложиха да вземат новородено русо момиченце, точно както искаха.
„Момиче ли? Нали бяхме за момче?“ – учуди се Оля.
„Против ли си да бъде дъщеричка?
— Съгласен съм да е дъщеря. Важното е да е здрава“ – отвърна Игор.
„И то тъкмо навреме – нали ти „наближава“ да раждаш. А докато чакаме за момче, кой знае колко ще мине, пак ще се разкарваш с хавлии и възглавници под блузата…“
Игор обичаше жена си и беше готов на всичко, стига да не страда заради невъзможността да има дете. Той нямаше нищо против да продължават без деца, но с дете – още по-добре.
За момиченцето пътуваха до съседна област. Стояха там четири дни, опознаха бъдещата си дъщеря и уредиха документите. Не срещнаха трудности при оформянето. Е, платиха отново, но всичко стана бързо. На петия ден се върнаха у дома. За съседите това изглеждаше напълно естествено – сякаш Игор бил взел Олга и новородената ѝ дъщеря от родилния дом.
Малко преди Нова година щастливата Олга гордо се разхождаше по заснежените улици с количка. Дотогава, като виждаше по улиците други млади майки, Олга навеждаше глава, чувствайки се „дефектна“, задето не може да роди. А сега всичко беше друго.
Вървеше с гордо вдигната глава. И нямаше значение, че Настенка не беше родена от нея. Тя си беше мама, и точка.
Настя беше очарователно бебче. Олга обожаваше да я съзерцава – тези мънички ръчички и крачета, а пръстчетата… Косичката ѝ беше почти бяла.
„Дъщеричката ще прилича на мен! Никой няма да се усъмни. И аз бях беличка като дете“ – споделяше радостно Оля с мъжа си. Родителите боготворяха своята осиновена дъщеричка. Настенка се научи да държи главичка.
После успя да се обърне по корем. Появи ѝ се първото зъбче. Неща, сякаш простички, но за Оля и Игор бяха значими събития.
Когато стана на годинка и правеше първите си стъпки, стана неочаквано. Оля забеляза, че сиво-сините очички на Настя започват да потъмняват.
„Игор, виж, по зениците ѝ има тъмни петънца!“ – тревожеше се тя.
„Нищо подобно не виждам. Май пак си въобразяваш“ – засмя се Игор и взе Настя на ръце, а тя се ухили насреща.
„Казвам ти, така е! Цял ден днес ѝ гледах очите! Ох, Игор, страх ме е, че Настя ще стане с кафяви очи. Имам една позната, чийто син беше първо сини очи, после му потъмняха…“
„И какво от това?“ – усмихна се Игор.
„Че дъщеря ни ще е кафявоока, ще я обичаме по-малко ли?“
„Не знам…“ – шепнеше Олга и клатеше глава.
Очите на Настя потъмняха бързо, косичката ѝ обаче остана светла. Когато стана на година и половина, момиченцето вече беше с кафяви очи и светли руси коси. Вече Оля се стараеше по-малко да се показва с дъщеря си пред хора. „Какво ли ще си помислят? Какви приказки ще завъртят?“ Тя се боеше. Съседите, които отдавна познаваха родителите на Игор, знаеха, че и двамата са светли и синеоки.
Докъм тригодишна възраст Настя пусна тъмни корени, и оттогава стана брюнетка.
„Сякаш друго дете са сложили на ваше място!“ – срещна я една съседка. „Беше светла, а сега изведнъж потъмня.“
„В моя баща е! Настенка прилича на дядо ѝ!“ – излъга Оля, чувствайки как се изчервява. „Ето, почват приказките!“ – мислеше си тя със злоба.
Скоро друга съседка, връстница на Оля, ѝ каза, че из квартала вече се шушука как Настя била копие на някой Славка от близката улица. Оля не знаеше кой е той, но хората явно намекваха, че Настя е „забранен плод“. Точно това, от което Олга се боеше.
„Пази се, Игор, ако чуе, не знам как ще го приеме. А иначе, наистина е досущ Славка“, – добави тя.
„Не си пъхайте носа, където не ви е работа!“ – изсъска Олга. „Гледайте си децата и се дръжте на кого те приличат. А Настя си е на Игор, ясно? Така кажи на всички клюкарки. Тя ми е от мъжа ми! На дядо ѝ прилича, моя баща, гени, чували ли сте? Никакъв Славка не познавам!“ – крещеше тя.
„Добре, ще им кажа“, – облещи се съседката. „Нещо твърде си нервна, явно има защо, май с право клюкарят хората…“ – помисли си тя.
След този разговор отношението на Оля към Настя се влоши. Започна да се дистанцира от нея. Нямаше го вече предишното майчино обожание. Момиченцето ѝ се струваше източник на проблеми.
Когато Настя стана на седем, тръгна в първи клас. Никак не приличаше на родителите си. Всички около тях бяха сигурни, че Настя не им е биологично дете. Игор също го осъзнаваше. Все се намираха „добри“ хора, които деликатно първо намекваха, пък после направо му го казваха.
Говореха за този Славка. Игор се чувстваше неловко. Но, за разлика от жена си, чувствата му към Настя не се промениха. Детето няма никаква вина, разсъждаваше той.
Но после дойде голямата изненада. Оля не можеше да повярва, докато не видя черно на бяло в лекарската бележка: Беше бременна – петседмична! Олга беше на трийсет и седем, а Игор – на трийсет и девет.
„Игор, ще си имаме син, както винаги сме мечтали!“ – сияеше Оля. По някаква причина не се съмняваше, че ще роди точно момче. И наистина се роди Антон, малко по-рано от термина, слабичък, но здрав.
„Игор, сега вече имаме син, истински син!“ – каза Олга, когато след месец се върна с Антон от болницата. „Да дадем Настя в дом за деца!“ – добави изведнъж тя.
„Какво?! Настя?! Сигурно се шегуваш, Оля!“
„Никак не се шегувам! Тя не ни е дъщеря! Аз съм готова да я дам! Писнаха ми всички клюки!“
„По-добре да кажем истината, че е приемна. Клюките ще млъкнат.“
„Но ти не искаш, а? Аз вече имам син! А Настя… ако не искаш да я връщаме, гледай си я ти!“
А Настя обикна новородения си брат от самото начало. Опитваше се да помага на майка си. Винаги тичаше да успокоява Антон, когато плачеше в креватчето.
„Не го пипай!“ – кресваше Оля.
„Мамо, исках да го успокоя, за да не плаче!“
„Още си малка! Можеш да му навредиш! Казах – не го пипай!“
Оля обръщаше цялото си внимание на сина, а за неродната дъщеря вече не ѝ пукаше. Когато Антон беше на пет месеца, Оля пак забременя…
„Игор, ще имаме второ дете!“ – радостно съобщи тя.
„Трето, Оленке, трето“ – поправи я той.
„Наричай го трето, щом искаш, но за мен е второ!“
Наесен, когато Настя тръгна в трети клас, се роди вторият ѝ брат – Михаил. Оля бе погълната изцяло от двамата си момченца, обожаваше ги, а Настя престана да забелязва. Момиченцето се стараеше да помага на майка си, търсеше вниманието и ласката ѝ, но Оля, уморена от двете бебчета, които почти не ѝ даваха да спи, често избиваше гнева си върху Настя и ѝ се караше за дреболии.
Оля осъзнаваше, че е несправедлива, но не можеше да се овладее. За нея приемната дъщеря се бе превърнала в бреме. Настя плачеше тихо в възглавницата, никога не се защитеше, не обвиняваше майка си. Ако мама я е укорила, значи го заслужава, мислеше си тя.
Вечер, като се върнеше Игор, той се занимаваше с Настя, помагаше ѝ за уроците.
„Оля, можеше ти да ѝ помогнеш с домашното,“ – укоряваше той жена си.
„На мен не ми остава време за Настя. Имам двама родни сина на ръцете си!“
„Престани да мачкаш детето,“ – избухваше Игор.
„Тя не ни е дете, тя ни е чужда!“ – упорстваше Олга.
Беше септември. Настя тъкмо започна четвърти клас. Прибра се разплакана.
„Какво е станало?“ – попита хладно Оля.
„Скарахме се с едно момиче.“
„Е, нищо, ще се сдобрите.“
Оля хич не искаше да слуша за проблемите на дъщеря си в училище.
„Тя ми каза, че татко ми не е мой истински баща!“
„Правилно ти е казала“ – отвърна Оля, без да му мисли.
„А и аз не ти съм истинска майка. Взехме те от дома за деца, когато беше съвсем бебе.“
„Не вярвам!“ – изкрещя момиченцето.
„Настя, вече си голяма – десетгодишна! Погледни себе си и нас. Ти си тъмна, а ние сме светли. Няма как да е иначе.“
Настя рида цяла вечер, докато не се прибра баща ѝ.
„Защо го направи? Защо ѝ каза?“ – нападна той жена си, щом разбра защо дъщеря им плаче.
„Няма смисъл да крия повече. И бездруго ѝ го натякват, че е различна. По-добре да чуе истината, отколкото да слуша обиди.“
„Може и да си права,“ – рече тихо Игор, – „но можеше поне да ме изчакаш, та заедно да ѝ обясним.“
От този ден Оля се вманиачи, че Настя ще търси отмъщение и може да навреди на братчетата си. „Ами ако чуждото дете посегне на моите истински синове?“ – това все ѝ се въртеше в главата. „Може, разбира се!“ – отговаряше си тя.
„Не знаем чии гени носи, нито кои са родителите ѝ! Казаха ни, че я родило момиче на 14 години и половина. Неориентирано, явно. На моята 14-годишна възраст още си играех на ластик! Е, не трябваше изобщо да вземем Настя. Направихме голяма грешка. Кой да предположи? Мнозина си учат уроците от грешките…“
Олга започна да следи Настя непрекъснато. И щом тя се приближеше до братчетата, Олга веднага: „Махай се от тях!“ Момиченцето, подсмърчайки, се отдръпваше, усещайки се чуждо и ненужно.
Онези времена, в които не са имали още родни синове, но вече са имали Настя, на Олга ѝ изглеждаха някак далечни и нереални. Наистина ли са били щастливи тримата, или е било илюзия? Олга разбра, че никога не е изпитвала истинска майчинска обич, докато не прегърна своя първи син Антон.
Настя стана на тринадесет – красива тийнейджърка с големи изразителни очи, макар че в тях се четеше тиха тъга. Тя се оживяваше само като е с татко, който ѝ отделяше много внимание и я оставяше да гушка братчетата. Настя се радваше. След като майка ѝ се беше отдръпнала, тя беше благодарна за любовта и подкрепата на баща си.
„Виж си дъщерята!“ – говореше Оля на мъжа си. „На такава възраст е, да не стане да те направи дядо! Биологичната ѝ майка също беше скорозряла…“
„Как говориш… като някаква…“
„Казвам го като жена и майка!“
„Аз ѝ съм майка само на синовете си! Настя не ми е дъщеря! А и престани да я защитаваш, всяко ѝ желание да ѝ угаждаш. Платье ѝ се приискало, да се нагизди! И после… ухажори…“
„Оля, нали на 16 ти самата ходеше с къси рокли, слагаше грим!“ – припомни ѝ Игор, спокоен, стремейки се да не се стига до скандал.
„Аз съм друга работа, моите родители бяха свестни!“ – сопна се тя, отивайки към прозореца.
„Нима родителите на Настя не са свестни?“ – усмихна се Игор.
„Затвори си устата с тези подигравки! Не ми е до смях! Само разправии ни донесе тая Настя. Ако не беше тя, щяхме да живеем щастливо, да си отглеждаме синовете. Тя ми изяде живота, почерни ми го! Докога?“
Игор закри лицето си с ръце.
„Виждам, че семейството ни се разпада, и не заради Настя, а заради теб.“
Четири месеца по-късно Игор съобщи на Олга, че има друга жена.
„Не можеш да си тръгнеш и да ме оставиш с двама сина!“ – изпадна в истерия Олга.
„Няма да изоставя момчетата, ще им помагам финансово. Ще идвам при тях, ще се чуваме. И ти не можеш да ми го забраниш.“
„Заради нея ли?“ – съскаше Олга. „Тя ти унищожи семейството! Живота ми провали! Всичко! Колко години си живяхме така добре, душа в душа! Какво се промени?“ „Ти се промени, Оля, ти. Стана студена, злобна, вечно недоволна. Върху Настя си изкарваш яда, все я обвиняваш, а тя е такова добро момиче. Толкова деца да бяха като нея, много майки биха се радвали, а ти не оценяваш.“
През цялото време Настя стоеше в стаята си. Като чу скандала, тя си събра малко багаж в една чанта и избяга от къщи. Пренощува у приятелка, чиито родители ги нямаше, бяха заминали на вилата. Не си представяше какво ще стане. Навярно баща ѝ ще напусне майка ѝ. А тя къде да отиде? С майка си не иска да остава, и майка ѝ не я иска. Ако не беше татко, сигурно Олга отдавна би я върнала в сиропиталище.
Светът на Настя се срина за миг. Баща ѝ се обади:
„Дъще, къде си?“
„Не се тревожи, тате“ – усмихна се Настя през сълзи. „При една приятелка съм… Как сте?“
„Зле…“ – отвърна Игор.
Като се върна у дома, разбра, че родителите ѝ окончателно се развеждат.
„Тате, а аз какво ще правя?“ – несигурно попита тя, целият ѝ поглед бе в сълзи. „Не ме оставяй! Мама ще ме даде в детския дом…“
„Глупаче, как можа да помислиш, че ще те изоставя?“ – усмихна се Игор, като бършеше сълзите от лицето ѝ.
Игор остави апартамента, в който живееха, на Олга и синовете, а сам, заедно с Настя, се премести при новата си жена Светлана. Светлана имаше пораснала дъщеря Дария, омъжена и живееща в южната част на страната…
Светлана прие Настя много топло. Момичето си мислеше, че по-добре тази жена да ѝ беше била майка през цялото време. Скоро на Игор му предложиха работа в друг град.
„Това е близо до града, където живее дъщеря ми Даша, на около осемдесет километра“ – зарадва се Светлана. Решиха да се местят. В новия град Настя бързо намери приятели.
Преди, сред връстниците си, тя бе мълчалива и затворена, а тук се почувства свободна, намери се. Завърши университет, започна хубава работа. В родния ѝ град тя и баща ѝ ходеха два пъти в годината.
Игор не искаше да губи връзка със синовете си. Настя също с радост виждаше братята, които обичаше. Антон и Миша получаваха от тях купища подаръци.
С Олга Настя не се разбираше. Жената си остана хладна, винаги показваше ясно, че не е очарована от посещенията нито на Настя, нито на Игор. Но това вече не наскърбяваше момичето.
Настя вече не се опитваше да спечели майчината ѝ любов и внимание. Сега животът ѝ беше изпълнен с обич – обичаха я баща ѝ, Светлана, имаше верни приятели. А наскоро и едно момче се появи…