Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Никога не пропускайте майчината любов, утре може да е късно: Едно писмо, което на всяка цена трябва да прочетете
  • Новини

Никога не пропускайте майчината любов, утре може да е късно: Едно писмо, което на всяка цена трябва да прочетете

Иван Димитров Пешев декември 11, 2022
nniakoagosgasg.jpg

Едно момиче на 16 години отивало в чужбина на ученическа почивка. Когато се връщало, неговата майка го очаквала на летището.

И понеже много й липсвало, когато го видяла тя го прегърнала и притиснала силно към гърдите си.

Момичето се ядосало от това и казало, че не е вече малко дете и се срамува от приятелите и съучениците си.

Казвайки това, то наранило сърцето на майка си, която си помислила, че не я обича повече.

Не изпускай тези оферти:

След шест години момичето трябвало да пътува отново в чужбина и въпреки, че вече било на 21 години, майка му отново го съпроводила до летището. Но този път не го прегърнала, а се обърнала и със сълзи на очите му казала: „Сбогом, дъще, грижи се за себе си!”

Когато момичето се върнало, майка му не го чакала. Пристигайки в къщи, то намерило на масата ваза с цветя и до нея писмо от майка му.

Любопитството го накарало да прочете веднага писмото и едва свършило, паднало на колене, плачейки. В писмото пишело:” Дъще, когато преди 6 години се върна у дома, в очите ми имаше радостни сълзи и те прегърнах силно. Сега, когато четеш това писмо, аз няма да съм вече между живите. Бях болна от рак.

Когато замина последният път, не те прегърнах…а се обърнах, за да не те засрамвам пред другите. Но плачех много, защото знаех, че това е последния път, когато те виждам. Обичам те много и ще се грижа за теб от небето. С много обич…МАМА.”

Историята е много интересна и валидна в наши дни. Когато нашите деца пораснат, те някак си се срамуват от нас – това го налага статуквото. Поуката е, че трябва да се наслаждаваме на всяка една възможност да прекараме повече време с любимите си хора и трябва да показваме обичта си, независимо къде се намираме.

Няма нищо срамно да прегърнеш родител на публично място, срамното е ако го обиждаш, ако се карате Надявам се тази история да те накара да се замислиш за връзката ти с любимите хора, дари им усмивка и прегръдка още сега, те имат необходимост от нея винаги!

Continue Reading

Previous: Млад мъж забелязва възрастна жена, която го следва навсякъде в супермаркета. Причината ще ви остави без думи
Next: Ще ви отвори очите за цял живот! Приказка за свещите, която ще ви разтърси

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.