Никога не съм искал деца. Това беше един от малкото непоклатими принципи в живота ми. Светът, който познавах, светът на бизнеса, на сделките, сключвани в полунощ, на безмилостната конкуренция и стоманените нерви, не беше място за крехката душевност на едно дете. Графикът ми беше изчислен до минута, животът ми – крепост от амбиции и цели, в която нямаше място за приказки за лека нощ или ожулени колене. Бях изградил империя от бетон и стъкло, но основите на личния ми свят бяха поставени върху самотата, която бях приел за свобода.
После срещнах Мира. Тя не беше част от моя свят. Не се движеше в корпоративните среди, не говореше за пазарни дялове и не се впечатляваше от луксозната кола или часовника на китката ми. Тя беше художничка, чиито ръце винаги бяха изцапани с боя, а очите ѝ виждаха цветове там, където аз виждах само нюанси на сивото. С нея беше и малкото ѝ момиченце, Лилия. Дребно, тихо създание с огромни, любопитни очи, които сякаш поглъщаха света.
Не знам как точно се случи. Не беше еднократно събитие, а бавен, постепенен процес на разпадане на моите собствени защити. Един ден поправях счупена кукла, на следващия обяснявах защо небето е синьо, а скоро след това се озовах да чета приказки с преправен глас, докато малкото телце спеше до мен. Бях запленен. Любовта ми към Мира беше като внезапна буря, но любовта ми към Лилия беше като тихо, топло течение, което неусетно ме понесе и преобрази. Тя не беше моя кръв, но стана моя кост, мое сърце, мое всичко. Станах ѝ баща във всяко отношение, което имаше значение. Научих я да кара колело. Носих я на раменете си. Бърсах сълзите ѝ. Празнувах успехите ѝ.
Годините минаха в този неочакван, но прекрасен семеен уют. Бизнесът ми процъфтяваше, но вече не беше центърът на вселената ми. Центърът беше у дома – в смеха на Мира, в прегръдките на Лилия.
Сега тя е на шестнадесет. Тийнейджърка. И е увлечена по готическата мода.
Дългите ѝ кестеняви коси, които някога сплитах на плитки, сега са боядисани в гарваново черно. Светлите рокли са заменени с черни дантели, тежки кубинки и сребърни вериги. Очите ѝ, същите тези огромни, любопитни очи, сега са подчертани с дебела черна очна линия, която им придава трагична дълбочина. Музиката, която кънти от стаята ѝ, е тежка, меланхолична, изпълнена с болка, която не разбирах.
За мен това беше просто фаза. Шумна, визуално дразнеща, но все пак фаза. Начин да изрази себе си, да намери своето място, да се разбунтува срещу света, както правят всички тийнейджъри. Опитвах се да бъда разбиращ. Купувах ѝ билети за концерти на любимите ѝ групи, подарявах ѝ книги с мрачни корици, дори се научих да различавам няколко от песните, които кънтяха из къщата.
Но за Мира това беше катастрофа. За нея черният цвят не беше просто мода, а символ на мрак, на провал. Тя, жената на цветовете и светлината, виждаше в преобразяването на дъщеря си лична обида, отрицание на всичко, на което я беше учила. Всеки черен нокът беше упрек. Всяка верига – обвинение. Напрежението в дома ни се сгъстяваше с всеки изминал ден. Започна се с тихи забележки на вечеря, прерасна в скандали зад затворени врати и накрая се превърна в ледена война, водена в мълчание и разменени тежки погледи.
Днес чашата преля. Прибрах се по-рано от офиса, изтощен от поредната тежка среща. Къщата беше неестествено тиха. Мира седеше в хола, втренчена в празния екран на телевизора, с лице, каменно и непроницаемо. Лилия я нямаше. Качих се в стаята ѝ. Беше преобърната. Но не по обичайния тийнейджърски начин. Имаше зловеща празнота. Гардеробът беше отворен и почти празен. Липсваха всички черни дрехи, всички тениски с групи, всички дантелени поли. Кутиите с гримове бяха изчезнали. Колекцията ѝ с дискове я нямаше. На тяхно място, грижливо сгънати на леглото, стояха няколко пастелени рокли отпреди години, които изглеждаха подигравателно неуместни.
Сърцето ми се сви. Слязох бавно по стълбите. Мира дори не се обърна.
„Къде са нещата на Лилия?“, попитах, като се опитвах гласът ми да звучи спокойно.
Тя сви рамене. „Прибрах ги.“
„Прибра ги? Къде ги прибра, Мира?“
„Някъде, където няма да ги намери. В мазето. В кашони. Утре ще ги изхвърля.“
Погледнах я невярващо. „Ти си полудяла. Това са нейните неща. Нейният живот.“
„Това не е живот, Александър! Това е пародия! Тя се превръща в нещо… грозно. Мрачно. Не искам това в дома си. Не искам това за дъщеря си.“
„Тя е на шестнадесет!“, повиших тон. „Тя има право да избира как да изглежда! Това е просто мода, за бога!“
„Не е просто мода!“, изкрещя тя и скочи на крака. Лицето ѝ беше изкривено от гняв, който не бях виждал досега. „Ти не разбираш! Никога нищо не си разбирал!“
Пристъпих към нея, гневът ми се бореше с недоумението. Как можеше да бъде толкова жестока? Как можеше да не вижда болката, която причинява?
„Не, ти си тази, която не разбира“, казах твърдо. „Ти нараняваш собствената си дъщеря заради предразсъдъците си. Заради страха си от това какво ще кажат хората. Аз няма да го позволя. Още сега отивам да върна нещата ѝ.“
Изправих се срещу нея, готов за битка. Бях готов да сляза в мазето, да извадя кашоните и да се скарам с нея, както никога досега. Бях готов да защитя Лилия, моето момиче, от собствената ѝ майка.
Тя ме погледна в очите. Гневът в нейния поглед изчезна и беше заменен от нещо много по-дълбоко и по-страшно. Ледена празнота. И каза думи, които разбиха света ми на парчета, думи, които промениха всичко, което мислех, че знам.
Тя каза: „Тя не е моя дъщеря.“
Глава 2
Тишината, която последва, беше оглушителна. Думите увиснаха във въздуха между нас – тежки, отровни, нереални. В първия момент мозъкът ми отказа да ги обработи. Помислих, че не съм чул добре, че гневът я е накарал да каже нещо, което не мисли.
„Какво?“, прошепнах, гласът ми беше дрезгав.
„Чу ме добре, Александър“, отвърна Мира. Тонът ѝ беше равен, лишен от всякаква емоция, и точно това го правеше толкова ужасяващ. „Лилия не е моя дъщеря.“
Отстъпих назад, сякаш думите ѝ бяха физически удар. Опрях се на стената, за да запазя равновесие. Холът, нашата уютна семейна стая, изведнъж ми се стори чужд и студен. Картините по стените, нарисувани от нейната ръка, сега изглеждаха като подигравка.
„Това е… това е невъзможно“, заекнах. „Аз те срещнах, когато тя беше на четири. Ти беше майка ѝ.“
„Бях жената, която я отглеждаше. Има разлика.“
Тя седна отново на дивана, спокойна до неестественост. Сякаш беше репетирала този момент стотици пъти в ума си. Аз стоях прав, парализиран от шока. Хиляди въпроси се блъскаха в главата ми, бореха се за надмощие, но нито един не можеше да излезе през стиснатите ми устни. Коя беше тази жена срещу мен? Жената, с която бях споделял леглото си повече от десетилетие, жената, която смятах, че познавам по-добре от себе си.
„Тогава… чия дъщеря е тя? Кои са родителите ѝ?“, успях да изрека най-накрая.
Мира въздъхна дълбоко, погледът ѝ се плъзна към прозореца, към спускащия се здрач.
„Тя е дъщеря на сестра ми.“
Сестра ѝ. Дори не знаех, че има сестра. За всичките тези години тя никога не беше споменавала за сестра. Разказвала ми беше за трудното си детство, за родителите си, които починали рано, но никога, нито веднъж, не беше споменала името на сестра си.
„Имаш сестра?“, попитах глухо.
„Имах. Казваше се Росица. Беше по-малка от мен. Пълната ми противоположност. Аз бях тихата, разумната. Тя беше бурята. Живееше на ръба, взимаше всичко от живота, без да мисли за последствията. Беше красива, дива и неконтролируема.“
Мира говореше с равен глас, сякаш разказваше чужда история. Но аз виждах болката в начина, по който пръстите ѝ стискаха облегалката на дивана.
„Тя забременя, когато беше едва на деветнадесет. От мъж, който беше също толкова див и безотговорен като нея. Напусна я още преди Лилия да се роди. Росица не беше създадена да бъде майка. Обичаше дъщеря си, по свой собствен, егоистичен начин, но не можеше да се грижи за нея. Купоните, мъжете, алкохолът… те винаги бяха на първо място.“
Тя млъкна за момент, изгубена в спомените си.
„Една вечер просто изчезна. Остави Лилия при мен, тогава на три годинки, с бележка, че отива да си търси щастието и ще се върне за нея, когато го намери. Никога повече не я видях. След няколко години разбрах, че е починала. Свръхдоза.“
Стомахът ми се преобърна. Образът на малката, четиригодишна Лилия, която срещнах за първи път, изплува в съзнанието ми. Нейните тихи, тъжни очи. Сега разбирах. Разбирах онази дълбока тъга, която понякога долавях в погледа ѝ, дори когато се смееше.
„И ти… ти си я отгледала като своя“, прошепнах, по-скоро за себе си, отколкото към нея.
„Какво друго можех да направя? Бяхме само двете. Реших да забравя миналото. Да ѝ дам нов живот. Да ѝ бъда майка. Когато те срещнах, беше лесно да продължа лъжата. Ти не задаваше въпроси. Просто ни прие.“
„Защото ви обичах!“, извиках, болката най-накрая намери своя изход. „Обичах теб и обичах нея! Мислех, че сме семейство!“
„И ние сме семейство!“, отвърна тя, гласът ѝ трепна за първи път. „Но ти не разбираш, Александър! Всеки път, когато погледна Лилия, виждам Росица. Същата дива природа, същият бунт в очите. Тези черни дрехи, тази музика… това не е просто фаза. Това е тя. Сестра ми. Зовът на кръвта. И аз се страхувам. Страхувам се до смърт, че ще свърши като нея. Че ще я изгубя, както изгубих Росица.“
Изведнъж всичко си дойде на мястото. Нейната паника, нейната жестокост, отчаяният ѝ опит да контролира Лилия. Това не беше просто неодобрение към готическата мода. Това беше дълбок, екзистенциален страх, подхранван от травмата на миналото. Тя не се бореше с дрехите на Лилия, а с призрака на сестра си.
Но разбирането не намали болката от лъжата. Дванадесет години. Дванадесет години бях живял в свят, изграден върху тайна.
„Трябваше да ми кажеш, Мира“, казах тихо, изтощен. „Трябваше да ми имаш доверие.“
„Страхувах се. Страхувах се, че ако знаеш истината, ще гледаш на нея по различен начин. Че няма да я обичаш толкова силно.“
„Глупости!“, прекъснах я аз. „Това не променя нищо в чувствата ми към нея. Тя е моя дъщеря! Може да не споделяме кръв, но споделяме живот! Но това променя всичко в чувствата ми към теб.“
В този момент входната врата се отвори и в къщата влезе Лилия. Видя преобърнатата си стая, видя каменното лице на майка си и моето, разтърсено от болка. Видя напрежението във въздуха, толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож.
„Какво става тук?“, попита тя, гласът ѝ беше смесица от тийнейджърско предизвикателство и детски страх. „Къде са ми дрехите?“
Мира и аз се спогледахме. Истината висеше между нас, готова да експлодира и да унищожи всичко по пътя си. А в центъра на тази експлозия стоеше едно шестнадесетгодишно момиче в черни дрехи, което нямаше представа, че целият ѝ живот е бил лъжа.
Глава 3
Мълчанието в стаята беше като вакуум, който изсмукваше целия въздух. Погледът на Лилия се местеше от мен към Мира, опитвайки се да разчете бурята, която се беше разразила в наше отсъствие. Очите ѝ, подчертани в черно, бяха пълни с въпроси и надигащ се гняв.
„Попитах нещо“, каза тя по-силно, предизвикателството в гласа ѝ надделя над страха. „Къде са ми нещата?“
Мира се изправи. Лицето ѝ отново беше придобило онази студена, контролирана маска. „Прибрах ги. Няма повече да се обличаш като… така.“
„Нямам право, така ли?“, изсмя се Лилия горчиво. „Ти решаваш коя съм аз, какво харесвам и как да изглеждам? Не си го правила досега, какво се промени?“
„Всичко се промени!“, отвърна Мира с треперещ глас. „Аз ти желая доброто!“
„Доброто ли? Като ровиш в стаята ми и крадеш вещите ми? Това ли е твоето разбиране за добро?“, гласът на Лилия се извиси до крясък.
Знаех, че трябва да се намеся, да спра тази ескалация, но думите на Мира все още отекваха в ума ми. „Тя не е моя дъщеря.“ Гледах Лилия – нейния гняв, нейната болка – и за първи път видях не само моето момиче, но и призрака на една непозната жена на име Росица. Лъжата беше отровна. Тя вече променяше начина, по който гледах на света.
„Лилия, успокой се“, казах аз, като се опитах гласът ми да звучи твърдо, но думите излязоха слаби и неуверени.
„Да се успокоя?“, обърна се тя към мен. „И ти ли си съгласен с това? Мислех, че ти поне ме разбираш! Мислех, че си на моя страна!“
Упрекът в очите ѝ ме прониза по-дълбоко от всеки провал в бизнеса. Тя винаги беше разчитала на мен да бъда буферът, медиаторът, скалата в нейното бурно море от емоции. А сега аз стоях безмълвен, разбит от истина, която тя дори не подозираше.
Преди да успея да отговоря, Мира направи крачка напред.
„Не става въпрос за дрехите, Лилия. Става въпрос за пътя, по който си тръгнала.“
„И какъв е този път, мамо?“, попита Лилия саркастично, натъртвайки на последната дума. „Пътят на това да бъда различна от теб? Да, виновна съм. Не искам да бъда като теб.“
Тези думи удариха Мира като камшик. Видях как болката премина през лицето ѝ, чиста и неподправена. В един ужасяващ, ирационален момент на отчаяние, тя изрече немислимото.
„Може би защото не си като мен. Може би защото изобщо не си моя дъщеря!“
Времето спря.
Лилия замръзна. Саркастичната усмивка се стопи от лицето ѝ, заменена от изражение на абсолютно недоумение. Тя погледна към мен, търсейки опровержение, спасителен пояс в този внезапен потоп от лудост. Но аз не можех да ѝ го дам. Мълчанието ми беше потвърждение.
Тя бавно обърна глава към Мира. „Какво… какво каза?“
Мира осъзна какво е направила. Паниката избухна в очите ѝ. Тя протегна ръка. „Лилия, миличка, не исках да…“
„Не ме докосвай!“, изкрещя Лилия, отскачайки назад, сякаш ръката на Мира беше нажежено желязо. „Какво означава това?“
Гледах безпомощно как светът на моето момиче се срива пред очите ми, разрушен от една-единствена, жестока истина, изречена в момент на гняв.
„Лилия…“, започнах аз, но не знаех какво да кажа. Как се обяснява подобно нещо?
Но тя вече не слушаше. Очите ѝ, плувнали в сълзи на гняв и объркване, се стрелнаха между нас двамата.
„Значи целият ми живот е лъжа?“, прошепна тя, гласът ѝ беше дрезгав от болка. „Всичко? Коя съм аз тогава?“
„Ти си нашата дъщеря!“, извиках аз, правейки крачка към нея.
„Не!“, тя вдигна ръка, за да ме спре. „Не смей да го казваш! Тя току-що каза…“ Лицето ѝ се изкриви в гримаса на агония. Без да каже и дума повече, тя се обърна, изтича навън и затръшна входната врата след себе си с оглушителен трясък.
За миг в къщата останахме само аз, Мира и разрухата.
„Какво направи?“, изсъсках аз, обръщайки се към нея. Гневът ми беше студен и остър като парче стъкло. „Как можа да ѝ го причиниш по този начин?“
„Не знам!“, изхлипа тя, свличайки се на пода. „Изплъзна ми се! О, боже, Александър, какво направих?“
Но аз не я слушах. Грабнах ключовете за колата и телефона си от масата.
„Къде отиваш?“, извика тя след мен.
„Отивам да намеря дъщеря си“, отвърнах, без да се обръщам, и излязох в студената нощ, оставяйки я да плаче сама сред руините на нашия живот.
Карах безцелно из улиците на града. Мракът беше погълнал всичко, а светлините на колите се размазваха пред очите ми. Звънях на телефона на Лилия отново и отново, но тя не вдигаше. В главата ми се въртяха хиляди сценарии, всеки по-ужасен от предишния. Къде може да отиде едно шестнадесетгодишно момиче, чийто свят току-що е бил унищожен?
Проверих парковете, любимите ѝ кафенета, местата, където се събираше с приятелите си. Никъде я нямаше. С всеки изминал час паниката в мен растеше, превръщаше се в леден ужас, който стягаше гърдите ми. Мислех си за нейните черни дрехи и тъжна музика. Дали бяха само фасада, или зов за помощ, който бях пропуснал? Дали думите на Мира не я бяха тласнали към ръба?
Междувременно, докато търсех Лилия, един друг проблем започна да се прокрадва в съзнанието ми – проблем, който бях потискал през последните няколко седмици. Бизнесът. Голяма сделка за строеж на нов търговски комплекс, от която зависеше бъдещето на компанията ми, беше на път да се провали. Конкурент, безскрупулен и агресивен предприемач на име Петър, правеше всичко възможно, за да ни саботира. Бях взел огромен заем, за да финансирам проекта, ипотекирайки почти всичко, което притежавахме, включително и тази къща, която вече не се усещаше като дом. Делото, което той беше завел срещу нас по скалъпени обвинения, изсмукваше ресурсите и времето ми. Адвокатката ми, Адриана, способна и интелигентна жена, ме уверяваше, че ще се справим, но напрежението беше огромно.
И точно в този момент, докато седях в колата на един пуст паркинг, усещайки как животът ми се разпада едновременно на личния и професионалния фронт, телефонът ми иззвъня. Не беше Лилия. Беше непознат номер. Вдигнах с разтуптяно сърце.
„Ало?“
„Господин Александър?“, прозвуча мъжки глас, груб и неприятен. „Имам нещо, което може би ви интересува. Или по-скоро, някой.“
„Кой се обажда?“, попитах рязко.
„Няма значение. Важното е, че жена ви, Мира, има дългове. Стари дългове. И лихвите се трупат. Мисля, че е време някой да ги плати.“
„За какво говорите? Жена ми няма дългове.“
Мъжът се изсмя. „О, има. Дължи ги на брат си. А брат ѝ ги дължи на нас. И ние сме много нетърпеливи хора.“
Брат ѝ. Симеон. Мира ми беше споменавала за него няколко пъти, винаги с неприязън. Описваше го като провал, вечен търсач на лесни пари, с когото беше прекъснала всякакви връзки. Не знаех, че поддържат контакт. Още една лъжа.
„Не знам за какво говорите“, казах аз, опитвайки се да звуча убедително.
„Нека ви опресня паметта. Става дума за една сума, която тя му е дала преди няколко месеца. Голяма сума. Пари, които, доколкото разбирам, са били от вашите фирмени сметки. Това не се ли нарича присвояване?“
Кръвта замръзна във вените ми. Спомних си за един необясним превод от сметката преди няколко месеца. Мира ми беше казала, че е за инвестиция в галерия, нещо, което подкрепих, без да задавам въпроси. Поредното парче от пъзела на нейните тайни се намести с ужасяваща яснота. Тя беше откраднала от мен, за да плати дълговете на брат си.
Преди да успея да кажа нещо, мъжът продължи: „Слушайте внимателно. Искаме си парите. И ги искаме до утре на обяд. В противен случай, освен че ще имате проблеми с нас, мисля, че и конкурентът ви, господин Петър, ще бъде много щастлив да научи за финансовите ви нередности. Разбрахте ли ме?“
Връзката прекъсна. Седях в колата, стиснал телефона в ръка. Бях в капан. Жена ми ме беше предала. Дъщеря ми беше изчезнала. Бизнесът ми беше на ръба на колапса. И някакви престъпници ме изнудваха.
В този момент на пълно отчаяние телефонът ми светна отново. Този път беше съобщение. От непознат номер.
„Аз съм с Лилия. Добре е. В безопасност е. Не я търси. Има нужда от време.“
Под съобщението имаше прикачена снимка. Лилия седеше на диван в някаква стая, пълна с книги и картини. Изглеждаше изтощена и очите ѝ бяха подпухнали от плач, но беше цяла. До нея седеше млад мъж, на видима възраст около двадесет и няколко години, с умни и спокойни очи. Той я беше прегърнал през раменете по начин, който излъчваше закрила, а не заплаха.
Не знаех кой е той. Не знаех къде са. Но за първи път от часове насам можех да си поема дъх. Тя беше в безопасност. Но аз не бях. Бурята едва сега започваше.
Глава 4
Нощта беше безкрайна. Върнах се в празната, студена къща, където Мира седеше свита на дивана, сякаш се опитваше да стане невидима. Не ѝ казах за изнудването. Не ѝ казах и за съобщението. Просто ѝ показах снимката.
„Тя е в безопасност“, казах с равен глас, който не издаваше бурята в мен. „С някого е. Ще се прибере, когато е готова.“
Облекчението, което се изписа на лицето ѝ, бързо беше заменено от нов въпрос. „Кой е този?“
„Не знам, Мира“, отвърнах уморено. „Както се оказва, има много неща, които не знам.“
Легнах в стаята за гости. Не можех да понасям мисълта да бъда в едно легло с нея. Всяко нейно вдишване ми звучеше като лъжа. Образът на нашата „перфектна“ семейна снимка на нощното шкафче ме прогаряше. Кои бяха тези хора? Кой бях аз в тази фалшива постановка?
На сутринта се събудих, преди слънцето да е изгряло, с тежест в гърдите. Заплахата на изнудвачите висеше над главата ми като дамоклев меч. Сумата, която искаха, беше огромна. Парите, които Мира беше взела. Проверих фирмените сметки. Преводът беше там, черно на бяло. Заличен под фалшива фактура. Беше го направила толкова умело, че ако не знаех какво да търся, никога нямаше да го забележа. Години наред ѝ бях дал пълен достъп, пълно доверие. А тя го беше използвала, за да ме обере.
Отидох в офиса, преди някой друг да е дошъл. Гледката от панорамния прозорец, която обикновено ме изпълваше с гордост, сега ми се струваше като декор на провала ми. Обадих се на Адриана, адвокатката ми.
„Адриана, трябва да се видим. Спешно е.“
Час по-късно тя влезе в кабинета ми, както винаги безупречна и съсредоточена. Подадох ѝ телефона с информацията за превода.
„Жена ми е направила това. За да плати дългове на брат си. Сега ме изнудват. И заплашват да дадат информацията на Петър.“
Тя изслуша цялата история, без да ме прекъсва, с изражение на пълна концентрация. Не зададе нито един въпрос за личния аспект на драмата. Тя беше професионалист.
„Това е сериозно, Александър“, каза тя накрая. „Присвояването е криминално престъпление. Ако Петър се докопа до това, може да го използва не само за да спечели делото, но и за да ти съсипе репутацията. Да не говорим за изнудвачите.“
„Какво да правя?“
„Имаме няколко варианта, нито един от тях не е добър“, отвърна тя, като започна да изброява на пръсти. „Първо: плащаш. Това ще купи време, но няма гаранция, че няма да поискат още. Изнудвачите рядко спират след първия транш. Второ: отиваме в полицията. Рисковано е. Ще започне разследване, което ще извади наяве всичко, включително и ролята на Мира. Шумът около компанията ти ще стане оглушителен. Трето: блъфираме. Казваме им да правят каквото искат. Рискуваме да изпълнят заплахата си.“
Докато говореше, аз гледах снимката на Лилия на бюрото си. Снимка от миналото лято, преди черните дрехи и черната очна линия. Тя се усмихваше, щастлива и безгрижна. Каквото и да се случеше, трябваше да я защитя. Едно полицейско разследване, в което името на Мира е замесено, щеше да я унищожи напълно. Не можех да ѝ го причиня.
„Ще платя“, казах твърдо. „Но трябва да разберем кои са тези хора. И кой е този брат.“
„Остави това на мен“, кимна Адриана. „Имам хора, които могат да проверят. Ще ти трябва време, за да събереш парите. Мога ли да направя нещо?“
„Не. Ще се справя“, отвърнах аз. Знаех какво трябва да направя. Трябваше да продам нещо. Нещо ценно и лично. Нещо, което бях купил в дните, когато все още вярвах в бъдещето.
Междувременно, в малък апартамент в другия край на града, Лилия седеше на дивана, увита в одеяло. Стаята беше уютна, макар и хаотична, пълна с книги, платна за рисуване и скицници. Младият мъж, Даниел, ѝ подаде чаша чай.
„Как си?“, попита той тихо.
Тя сви рамене. „Не знам. Сякаш съм в чужд филм. Всичко е… нереално.“
Даниел беше студент по психология, когото беше срещнала преди няколко месеца в една книжарница. Той беше първият човек, който не я беше погледнал странно заради дрехите ѝ. Вместо това я беше заговорил за книгата, която държеше – сборник с поезия на Едгар Алън По. Говореха с часове. Той я разбираше. Не я съдеше. Когато избяга от къщи, инстинктивно беше отишла при него.
„Значи… жената, която си мислила, че е твоя майка, всъщност е твоя леля?“, попита той внимателно.
Лилия кимна, отпивайки от чая. „А истинската ми майка… е била нейна сестра. И е мъртва. А баща ми… него изобщо го няма в картинката.“
„Това е много за преработване“, каза Даниел.
„Най-много ме боли за татко. За Александър“, прошепна тя, сълзите отново напираха в очите ѝ. „Той не знаеше. Видях го в очите му. И той беше също толкова шокиран, колкото и аз. Тя е излъгала и двама ни.“
„Може би е имала своите причини“, предположи Даниел. „Страхът кара хората да правят ужасни неща.“
„Няма причина, която да оправдае дванадесет години лъжа!“, възрази Лилия. „Тя ми отне правото да знам коя съм. Отне ми правото да тъгувам за истинската си майка. Превърна ме в неин проект, в опит да поправи грешките на сестра си.“
Тя стана и отиде до прозореца. „Сега разбирам защо толкова мразеше дрехите ми. Не е било заради черния цвят. Било е, защото се е страхувала, че ще заприличам на нея. На Росица. На майка ми.“
В този момент на осъзнаване, гневът ѝ започна да се смесва с нещо друго – любопитство. Коя е била тази жена? Каква е била? Имаше ли нейни снимки? Писала ли е дневник? Имаше хиляди въпроси, на които само един човек можеше да отговори. И този човек беше Мира.
В офиса си успях да се свържа с купувач за колекцията си от редки часовници. Щях да загубя пари, но щях да получа сумата в брой до края на деня. Беше унизително, но нямах избор. Докато финализирах сделката по телефона, на вратата ми се почука. Беше личната ми асистентка.
„Господин Петър е тук. Настоява да ви види.“
Сърцето ми подскочи. Какво правеше той тук? Дали изнудвачите вече бяха действали?
„Нека влезе“, казах аз, опитвайки се да овладея гласа си.
Петър влезе с онази своята мазна, самодоволна усмивка. Беше мъж на моята възраст, но изглеждаше по-стар, изхабен от собствената си алчност.
„Александър“, поздрави ме той, сякаш бяхме стари приятели. „Надявам се не прекъсвам нещо важно.“
„Винаги е важно, когато работя, Петър. Какво искаш?“
Той седна на стола срещу бюрото ми, без да бъде поканен. „Чух, че имаш проблеми. Семейни. А когато един мъж има проблеми у дома, те неизбежно се прехвърлят и в работата. Исках просто да ти предложа изход.“
„Не се нуждая от твоите изходи.“
„О, мисля, че се нуждаеш“, усмихна се той. „Продай ми проекта. Ще ти дам добра цена. По-добра, отколкото заслужаваш в момента. Ще се отървеш от дълговете, от делото, от главоболията. Ще можеш да се фокусираш върху… каквото там се разпада в личния ти живот.“
Значи това беше. Той беше надушил кръв. Не знаеше конкретиката, но усещаше слабостта ми. Това не беше предложение, а ултиматум.
„Никога няма да ти продам нищо, Петър. А сега се махай от кабинета ми.“
Той се изправи, усмивката му не трепна. „Помисли си добре, Александър. Офертата ми е валидна до утре. След това… цената ще падне драстично. Както и акциите на компанията ти.“
След като той си тръгна, останах сам с горчивия вкус в устата. Бях притиснат от всички страни. Враговете ми се приближаваха, а съюзниците ми… съюзниците ми бяха лъжци.
В късния следобед Адриана ми се обади.
„Проверих. Братът на Мира се казва Симеон. Има дълга история на дребни измами, хазартни дългове и провалени начинания. Живее в апартамент под наем в крайните квартали. Изглежда той е притиснат от лихвари, на които дължи пари, и затова е опрял до сестра си. Парите, които Мира му е дала, не са били достатъчни, затова лихварите са решили да се насочат директно към източника – теб.“
„Значи Симеон е ключът към всичко това“, казах аз.
„Да. И има още нещо. Проверих и младежа, от чийто телефон е дошло съобщението за Лилия. Казва се Даниел, студент по психология, чисто досие, добри отзиви от университета. Изглежда е добро момче. Дъщеря ти е в добри ръце.“
Тази новина беше единственият лъч светлина в мрачния ми ден.
„Благодаря ти, Адриана.“
„Александър… внимавай. Тези лихвари не са аматьори. Като платиш, гледай да имаш свидетел. Или още по-добре, не ходи сам.“
„Няма да ходя сам“, казах аз, като вече имах план в главата си.
Преди да осъществя плана си, трябваше да направя нещо. Върнах се у дома. Мира беше в ателието си, заобиколена от платна, но не рисуваше. Просто стоеше и гледаше една празна страница.
„Трябва да говоря с теб“, казах аз от вратата.
Тя се обърна. Очите ѝ бяха празни.
„Знам за парите, Мира. Знам, че си ги дала на Симеон. Знам и че сега неговите кредитори изнудват мен.“
Тя пребледня. „Александър, аз…“
„Спри“, прекъснах я. „Не искам извинения. Не искам обяснения. Искам само едно нещо. Искам всичко, което имаш за Росица. Снимки, писма, дневници. Всичко. Лилия има право да знае. И аз ще ѝ го дам.“
Тя ме погледна, сякаш я бях ударил. Това беше последното нещо, което очакваше. Но след миг на колебание, тя кимна. Отиде до един стар скрин в ъгъла, който никога не беше отваряла пред мен, и извади прашна кутия за обувки. Подаде ми я безмълвно.
Взех кутията и се прибрах в кабинета си. Вътре имаше няколко избледнели снимки, смачкани писма и малък, овехтял дневник. На първата снимка видях две млади момичета. Едната беше Мира, разпознах я веднага. Другата… другата беше Росица. И дъхът ми спря.
Тя беше копие на Лилия. Същите очи, същата предизвикателна усмивка, същата аура на дива, необуздана енергия. Но докато в Лилия това беше все още тийнейджърски бунт, в очите на Росица имаше нещо по-тъмно, по-опасно.
Отворих дневника. Почеркът беше разхвърлян, емоционален. Четейки страниците, аз потънах в света на една млада жена, изгубена между мечтите си за свобода и суровата реалност. Пишеше за любов, за предателства, за страха от бъдещето. И пишеше за дъщеря си.
„Днес Лили се усмихна за първи път. Истинска усмивка. В този момент разбрах, че никога няма да бъда достатъчно добра за нея. Тя е чиста светлина, а аз съм само сянка.“
Сърцето ми се късаше. Това не беше дневник на безотговорна майка. Това беше дневник на изгубено момиче, което е обичало дъщеря си, но не е знаело как да я спаси от самата себе си.
На последната страница, написана с трепереща ръка, имаше само едно изречение.
„Ще се върна за теб, мое малко цвете. Обещавам.“
Затворих дневника. Вече знаех какво трябва да направя. Трябваше да върна на Лилия нейната история. Но преди това трябваше да се справя с призраците от настоящето. Взех парите от сделката с часовниците, сложих ги в куфарче и излязох. Не отивах на срещата с изнудвачите. Отивах да намеря Симеон.
Глава 5
Адресът, който Адриана ми беше дала, се намираше в един от онези сиви, безлични квартали в покрайнините на града, където сградите изглеждаха уморени от собственото си съществуване. Блокът на Симеон беше стар, с олющена мазилка и прозорци, които гледаха към света с мътна апатия. Докато се качвах по тъмното, миришещо на влага стълбище, усещах как гневът в мен се надига – студен и премерен. Това не беше импулсивната ярост от предната вечер. Това беше гневът на човек, чийто свят е бил взривен и който сега събираше парчетата, за да ги използва като оръжие.
Почуках на вратата на апартамента. След няколко секунди се чу трополене и вратата се открехна. На прага застана мъж на около четиридесет години, с подпухнало лице, небръсната брада и уплашени, вечно шарещи очи. Носеше измачкана тениска и долнище на анцуг. Миришеше на застоял цигарен дим и евтин алкохол.
„Да?“, попита той, гледайки ме подозрително.
„Симеон?“, попитах аз, макар да знаех отговора.
Той кимна предпазливо.
„Аз съм Александър. Съпругът на сестра ти.“
Цветът се оттече от лицето му. Той се опита да затвори вратата, но аз бях по-бърз. Сложих крака си на прага и го блъснах навътре. Симеон залитна назад и падна на мръсния килим в тясната си всекидневна. Влязох и затворих вратата след себе си.
„Какво искаш?“, изхленчи той от пода.
„Искам да поговорим“, казах аз, като оставих куфарчето на масата. Звукът от допира му с дървената повърхност прокънтя в тишината. Очите на Симеон се приковаха в него.
„За парите ли си дошъл? Нямам ги! Те ги взеха! Всичко!“, заговори той бързо, думите се препъваха една в друга.
„Знам“, казах спокойно. „Не съм дошъл за парите. Дошъл съм заради това, в което превърна сестра си. И заради това, което се опитваш да направиш с моето семейство.“
Той ме погледна неразбиращо.
„Мира ми разказа всичко. За Росица. За Лилия.“
При споменаването на името на Росица, нещо в погледа му се промени. Страхът беше заменен за миг от сянка на стара болка.
„Ти си я въвлякъл в това, нали?“, продължих аз, приближавайки се към него. „Тя е прекъснала връзка с теб, но ти си я намерил. Знаел си, че е омъжена за богат мъж. И си започнал да я изнудваш. Не с пари. С нещо по-лошо. Със заплахата да разкажеш на Лилия истината. Нали така?“
Симеон мълчеше, но треперенето на ръцете му беше достатъчен отговор.
„Тя ти е дала парите, за да мълчиш. За да защити дъщеря си от истината, която ти си искал да използваш като оръжие. Но парите не са били достатъчни за твоите приятелчета, лихварите. И те са решили да прескочат посредника. Да дойдат директно при мен.“
Наведох се към него, гласът ми беше леден шепот. „Ти си причината за всичко това. Заради твоята слабост, твоята алчност, моят живот е в руини. Дъщеря ми избяга от дома си. Жена ми…“ Спрях. Не можех да облека в думи какво се беше случило с жена ми.
„Не е така!“, извика Симеон. „Не знаех, че ще го направят! Кълна се!“
„Не ме интересува!“, изкрещях аз, губейки контрол за първи път. „Ти отвори вратата на вълците. А сега те са в моя дом.“
Изправих се и започнах да крача из тясната стая. Трябваше да мисля. Трябваше да намеря изход.
„Кои са те? Имената им. Къде мога да ги намеря?“
„Не мога… те ще ме убият…“
Отидох до масата, отворих куфарчето и го обърнах. Пачки с банкноти се разпиляха по мръсната повърхност. Очите на Симеон се разшириха.
„Това са парите, които искат“, казах аз. „И още толкова отгоре. Ще ги получиш, ако направиш точно каквото ти казвам. Ще се обадиш на твоя човек. Ще му кажеш, че имаш парите. Ще уредиш среща. На място, което аз избера. И ще носиш микрофон.“
Страхът и алчността се бореха за надмощие в погледа му. Алчността спечели.
„Добре“, прошепна той. „Добре, ще го направя.“
Планът беше рискован, почти безумен. Адриана щеше да ме убие, ако знаеше какво правя. Но аз вече не играех по правилата. Петър, лихварите, лъжите на Мира – всички те бяха част от един свят, в който правилата не важат. За да защитя семейството си, трябваше да сляза на тяхното ниво.
Докато Симеон уреждаше срещата, треперейки и заеквайки по телефона, аз изпратих съобщение на Даниел.
„Лилия още ли е при теб? Трябва да я видя. Важно е.“
Отговорът дойде почти веднага.
„Тук е. Но не знам дали иска да те види.“
„Предай ѝ, че не става дума за Мира. Става дума за нейната истинска майка. Нося нещо, което е нейно.“
Последва дълга пауза. После дойде адресът.
Оставих Симеон в апартамента му с ясни инструкции и половината пари, колкото да го мотивирам. Другата половина щеше да получи, след като си свърши работата. Тръгнах към апартамента на Даниел, стиснал кутията с наследството на Росица.
Когато Даниел ми отвори, ме изгледа преценяващо.
„Тя е в стаята“, каза той тихо. „Беше тежка нощ.“
Кимнах и влязох. Лилия седеше на леглото, прегърнала коленете си. Черната очна линия се беше размазала от сълзите. Тя не ме погледна, когато влязох.
„Здравей“, казах аз, като седнах на един стол срещу нея. Тишината беше тежка.
„Какво искаш?“, попита тя, без да вдига глава.
„Дойдох да ти дам това.“
Сложих кутията от обувки на леглото до нея. Тя я погледна с недоверие.
„Какво е това?“
„Това е твоята майка. Росица.“
Тя вдигна рязко глава, в очите ѝ проблесна смесица от болка и любопитство. Бавно, с треперещи ръце, тя отвори кутията. Извади снимките една по една. Гледаше лицето на непознатото момиче, което приличаше толкова много на нея. Видях как раменете ѝ се разтресоха. После взе дневника.
„Тя… е писала?“, прошепна Лилия.
„Да. Писала е за теб.“
Оставих я сама с нейните призраци. Върнах се в хола, където Даниел ме чакаше.
„Благодаря ти, че се грижиш за нея“, казах аз.
„Тя е специална“, отвърна той просто. „Просто е изгубена в момента.“
„Всички сме изгубени“, отвърнах аз.
Телефонът ми иззвъня. Беше Симеон. Срещата беше уредена. След два часа, в един изоставен склад в индустриалната зона. Класика. Погледнах Даниел.
„Имам нужда от помощ. Нещо, което не е съвсем законно.“
Той ме изгледа за миг, после кимна бавно. „Какво трябва да направя?“
Два часа по-късно, скрит в тъмнината на склада, наблюдавах как Симеон влиза, носейки куфарчето. Беше оборудван с микрофон и малка камера, скрита в копчето на ризата му. Даниел седеше до мен в колата, паркирана на стотина метра, и гледаше картината на лаптопа си. Записвахме всичко.
Двама мъже излязоха от сенките. Единият беше гласът от телефона, разпознах го веднага.
„Донесе ли ги?“, попита той.
Симеон кимна и отвори куфарчето. Мъжете погледнаха парите.
„Добре. А сега се махай.“
„Чакайте“, каза Симеон, гласът му трепереше, но той се придържаше към сценария, който му бях дал. „Искам гаранции. Че ще оставите мен и сестра ми на мира. И че няма да казвате нищо на онзи, другия… Петър.“
Главният се изсмя. „Няма гаранции, глупако. Ние правим каквото си искаме. А що се отнася до Петър… той ни плаща много добре, за да направим живота на твоя зет ад. Това с парите беше само бонус.“
Кръвта ми закипя. Значи Петър беше зад всичко това. Той беше наел тези главорези, за да ме притиснат, използвайки слабостта на Симеон. Делото, изнудването – всичко беше свързано.
Това беше всичко, от което се нуждаех.
„Даниел, обади се на полицията. Анонимно. Съобщи за сделка с наркотици на този адрес“, казах аз и излязох от колата.
„Какво правиш?“, извика той след мен.
„Приключвам това“, отвърнах аз.
Преди да стигна до склада, чух сирените. Нарочно бях избрал място близо до полицейски участък. Лихварите замръзнаха. В паниката си те грабнаха куфарчето и хукнаха към задния изход, оставяйки Симеон сам. Полицейските коли обградиха сградата.
В суматохата аз се измъкнах незабелязано. Симеон щеше да бъде арестуван, но с нашата уговорка и записа, който имах, знаех, че Адриана ще може да го измъкне с условна присъда за съдействие. Лихварите щяха да бъдат заловени с парите, белязани от полицията предварително (трик, който Адриана ми подсказа).
Но най-важното беше записът. Записът, в който те признаваха, че работят за Петър. Това беше моят коз. Моето оръжие, с което да сложа край на тази война.
Когато се върнах в апартамента на Даниел, Лилия беше в хола. Беше прочела дневника. Очите ѝ бяха червени, но в тях имаше ново, тихо разбиране. Тя стана и ме прегърна.
„Тя ме е обичала“, прошепна в рамото ми.
„Да, миличка“, отвърнах аз, прегръщайки я силно. „Обичала те е много.“
В този момент, държейки я в ръцете си, аз знаех, че независимо от лъжите и предателствата, това момиче е моята истинска котва. Заради нея бях готов да вляза в ада и да изляза от другата страна.
Войната с Петър тепърва предстоеше. Бъдещето с Мира беше неясно и пълно с болка. Но за първи път от два дни насам, аз имах надежда.
Глава 6
На следващата сутрин влязох в офиса на Петър без предупреждение. Секретарката му се опита да ме спре, но аз просто я подминах и отворих вратата на кабинета му. Той седеше зад огромното си бюро от махагон, изненадан и недоволен.
„Какво си мислиш, че правиш, Александър?“, изръмжа той.
Не отговорих. Просто поставих малък таблет на бюрото му и натиснах „play“.
От устройството се разнесе записът от склада. Гласът на главореза, който ясно казваше: „…А що се отнася до Петър… той ни плаща много добре, за да направим живота на твоя зет ад.“
Цветът изчезна от лицето на Петър. Самодоволната му усмивка се стопи, заменена от маска на паника. Той посегна да спре записа, но аз отместих таблета.
„Имам пълния запис“, казах студено. „Както и показанията на Симеон, който вече сътрудничи на полицията. Как мислиш, че ще се отрази на репутацията ти, когато това стигне до медиите? „Виден бизнесмен наема престъпници, за да саботира конкурент“. Не звучи добре за акциите, нали?“
Той ме гледаше с чиста омраза. „Какво искаш?“
„Искам да оттеглиш делото. Веднага. Искам да прекратиш всякакви опити да саботираш проекта ми. Искам да изчезнеш от живота ми и от бизнеса ми. В замяна на това, този запис няма да види бял свят. Но ако само си помислиш да се отклониш от тази уговорка, ще се погрижа лично всеки вестник и всяка телевизия в страната да го излъчат на първа страница.“
Той мълчеше, претегляйки възможностите си. Знаеше, ‘е го бях хванал в капан.
„Добре“, процеди той през зъби. „Ще се обадя на адвокатите си.“
„Радвам се, че се разбрахме“, казах аз, прибирайки таблета. Обърнах се да си тръгна, но на вратата спрях. „И още нещо, Петър. Ако някога отново се доближиш до мен или до семейството ми, няма да се занимавам със записи и адвокати. Ще се видим лично.“
Излязох от кабинета му, чувствайки се по-лек, отколкото от месеци. Една от битките беше спечелена. Огромният товар на делото и финансовия натиск беше свален от плещите ми. Заемът все още беше там, но сега имах реален шанс да завърша проекта и да се стабилизирам.
Когато се прибрах, Лилия беше там. Беше се върнала у дома. Не в старата си стая, а в стаята за гости. Къщата беше тиха, напрегната. Мира беше в ателието си. Двете все още не бяха говорили.
„Татко?“, каза Лилия, когато ме видя.
Думата „татко“ прозвуча като музика в ушите ми. Тя беше направила своя избор. Независимо от кръвта, аз бях нейният баща.
„Как си?“, попитах аз.
„Объркана“, призна тя. „Прочетох всичко. Дневника. Писмата. Тя е била толкова… млада. И толкова уплашена. Мразя Мира за това, че ме е излъгала. Но… започвам да разбирам защо го е направила.“
„Любовта и страхът понякога изглеждат по един и същи начин“, казах аз.
По-късно същата вечер седнахме тримата на масата за вечеря за първи път от началото на кризата. Мълчанието беше почти непоносимо. Най-накрая Лилия го наруши.
„Трябва да поговорим“, каза тя, гледайки право в Мира. „Не за дрехите ми. За Росица.“
И те започнаха да говорят. В началото беше трудно. Думите бяха изпълнени с болка, с упреци, със сълзи. Лилия задаваше въпроси. Мира отговаряше, за първи път искрено, без да спестява нищо. Разказа за детството им, за бунтарството на Росица, за отчаянието си, когато я намерила мъртва. Разказа за страха, който я обзел, когато видяла същия този бунт в очите на Лилия.
„Всеки път, когато те гледах, виждах нея“, призна Мира с разбит глас. „И се страхувах, че ще те сполети същата съдба. Опитах се да те предпазя, като те направя различна. Като те направя… мен. Но само те отблъснах.“
„Не е трябвало да ме лъжеш“, каза Лилия тихо. „Трябвало е да ми разкажеш за нея. Да я познавам чрез теб. Тя е част от мен.“
Не знам колко дълго говориха. Аз просто седях и слушах, свидетел на бавното и болезнено рушене на стените, които ги разделяха. Това не беше вълшебно помирение. Раните бяха твърде дълбоки. Но беше начало. Началото на едно ново, по-честно, макар и по-сложно разбирателство.
След вечеря, когато Лилия се прибра в стаята си, аз останах сам с Мира.
„Благодаря ти“, прошепна тя. „Че я върна. Че… се справи с всичко.“
Погледнах я. Жената, която обичах. Жената, която ме беше предала.
„Направих го заради нея, Мира. Не заради теб.“
Болката в очите ѝ беше явна, но тя кимна. „Знам.“
„Не знам какво ще стане с нас“, казах аз честно. „Лъжата, парите… доверието ми е разбито.“
„Ще направя всичко, за да го спечеля отново“, каза тя. „Ще започна работа. Ще ти върна всяка стотинка. Ще ходя на терапия. Ще направя каквото е нужно.“
Кимнах. Не можех да ѝ обещая нищо. Пътят напред беше неясен. Може би никога нямаше да можем да възстановим това, което имахме. Може би бяхме твърде счупени. Но докато гледах светлината, идваща от стаята на Лилия, знаех, че трябва да опитам. Заради нея.
Няколко седмици по-късно животът беше намерил нова, крехка нормалност. Делото беше прекратено. Работата по проекта продължи с пълна сила. Симеон получи условна присъда и с помощта на терапевт започна да се бори със зависимостите си. Мира започна работа в една галерия и всяка седмица посещаваше психолог.
Една събота следобед влязох в стаята на Лилия. Тя беше пред гардероба си. От едната страна висяха черните ѝ дантелени дрехи. От другата – няколко цветни ризи и дънки. Тя вече не беше само гот момичето. Тя беше нещо повече. Беше Лилия. Момиче, което носеше в себе си бунта на една майка, която никога не беше познавала, страха на жената, която я беше отгледала, и силата на бащата, който я беше избрал.
„Какво мислиш?“, попита тя, държейки една черна тениска и една яркосиня блуза. „Днес кое от двете съм аз?“
Усмихнах се. „Ти си и двете. И си много повече.“
Тя ми се усмихна в отговор – истинска, широка усмивка, която озари лицето ѝ.
Никога не съм искал деца. Мислех, че те правят живота сложен, хаотичен и непредсказуем. И бях прав. Но пропуснах да разбера, че точно в тази сложност, в този хаос, се крие истинският смисъл. Лилия не беше мое дете по кръв. Но тя беше моят живот. И аз щях да бъда до нея, без значение какви цветове избере да носи.