Новата жена на баща ми е по-млада от мен. Този факт сам по себе си беше достатъчно труден за преглъщане, хапче, което засядаше в гърлото ми всеки път, щом ги видех заедно. Тя, Лилия, с нейната порцеланова кожа и очи, които обещаваха рай, но криеха пустиня. Аз, Ася, на двадесет и пет, все още бореща се да намери мястото си в света, докато тя вече беше намерила своето – в дома на баща ми, в леглото му, в сърцето му.
Миналия месец той каза, че е променил завещанието си, така че всичко да отиде при нея: къщата, в която бях израснала, спестяванията, натрупани през годините от съвместния труд с майка ми, всичко. „Тя трябва да бъде обгрижена“ – бяха думите му, изречени с онзи твърд, безапелационен тон, който не оставяше място за дискусия. Тя само се усмихна самодоволно, лек триумфален блясък в очите ѝ, който само аз забелязах. Усмивка, която казваше: „Победих“.
На следващата вечеря и двамата пребледняха, когато аз, след като изчаках сервитьорът да налее последната чаша вино, вдигнах своята за тост. Тишината в скъпия ресторант сякаш се сгъсти около нашата маса. Във въздуха витаеше онова изкуствено спокойствие, което предхожда буря. Баща ми, Димо, мъж, свикнал да командва и да получава своето, ме гледаше с раздразнение, нетърпелив да приключим с тази семейна формалност. Лилия пък си играеше с диамантената гривна на китката си – подарък от него, разбира се – и излъчваше онази отегчена елегантност, която беше усвоила до съвършенство.
„Бих искала да вдигна тост“, започнах аз, а гласът ми прозвуча изненадващо силно и стабилно. „За новите начала. И за разкриването на старите тайни.“
Димо сбърчи вежди. „Ася, какво искаш да кажеш?“
Лилия спря да си играе с гривната. Усмивката ѝ леко се стопи по краищата.
Аз отпих глътка вино, бавно, наслаждавайки се на момента, на властта, която за пръв път усещах, че държа в ръцете си. Погледнах право в очите на Лилия. „Наздраве за теб, Лилия. Или може би трябва да те наричам Снежана? Или пък Десислава? Честно казано, трудно е да се следи вече. Частният детектив, когото наех, ми даде цял списък с имена.“
Лицето на Лилия изгуби всякакъв цвят. Дори червилото ѝ изглеждаше прекалено ярко на фона на смъртната ѝ бледност. Тя отвори уста да каже нещо, но от нея не излезе никакъв звук. Ръката ѝ, която до преди малко си играеше с диамантите, сега лежеше върху бялата покривка като мъртва птица.
Баща ми се обърна към мен, лицето му почервеня от гняв. „Какви ги говориш? Полудяла ли си? Как смееш да отправяш такива обвинения?“
„Обвинения ли?“, попитах аз с леден тон. „Не, татко. Това са факти. Факти, подкрепени с документи. Имам копия от брачни свидетелства, от съдебни решения за разводи, от искови молби за измама. Оказва се, че нашата скъпа Лилия има доста богат опит в това да се грижи за заможни, по-възрастни господа. И след това да се погрижи и за техните спестявания, разбира се.“
Поставих чашата си на масата с отчетливо изтракване. „Така че, да. Наздраве за теб, Лилия. И наздраве за адвокатите, които ще се заемат с твоя случай. Защото аз вече наех най-добрите.“
В този момент настъпи пълен хаос. Лилия скочи, събаряйки чашата си. Червеното вино се разля по бялата покривка като кръв. „Тя лъже! Димо, скъпи, не я слушай! Завижда ми, това е всичко! Завижда, че ти ме обичаш!“
Но думите ѝ звучаха кухо, пропити с паника. Баща ми гледаше ту нея, ту мен, объркан, разтърсен до основи. Маската на самоуверения бизнесмен се беше пропукала и под нея се виждаше един уплашен, застаряващ мъж, който отчаяно искаше да повярва в една красива лъжа.
„Докажи го“, изръмжа той към мен.
Аз се усмихнах. Бавно извадих от чантата си дебел плик и го плъзнах по масата към него. „Заповядай. Приятно четене. Това е само малка част от събраното. Копие от всичко е депозирано при адвоката ми, разбира се. И още едно – в банкова касета. Просто за всеки случай.“
Погледът ми срещна този на Лилия. В нейния вече нямаше самодоволство. Имаше само чист, неподправен страх. И омраза. Дълбока, изпепеляваща омраза.
Знаех, че това е само началото. Войната тепърва започваше. Но за пръв път от месеци насам, аз се чувствах готова за нея. Бях изгубила баща си заради тази жена. Нямаше да позволя да изгубя и наследството на майка си.
Глава 2
Последвалите дни бяха оглушителна тишина, прекъсвана от кратки, яростни телефонни разговори. Баща ми ме обвини в предателство, в опит да разруша щастието му. Гласът му трепереше от гняв, но под него долавях и нотка на страх. Страхът, че може би казвам истината. Лилия, разбира се, беше изиграла ролята на жертва до съвършенство. Плакала е, кълняла се е в любовта си, обяснявала е всичко като „грешки на младостта“ и „злонамерени инсинуации“ от бивши партньори, които не можели да я прежалят.
Кулминацията беше, когато получих официално известие, че спира всякаква финансова подкрепа за мен. Това включваше и помощта за изплащане на ипотечния кредит за малкия апартамент, който бях купила преди две години с парите, оставени ми от майка. Апартаментът беше моето светилище, единственото място, което чувствах наистина мое. Сега то беше застрашено.
„Ще видиш какво е да си сама!“, изкрещя ми той по телефона, преди да затвори. „Щом си толкова отворена и наемаш детективи, оправяй се!“
Паниката ме сграбчи за гърлото. Бях студентка по право, последна година. Работех на половин работен ден в една кантора като стажант, но парите едва стигаха за сметките и храната ми. Вноската по кредита беше непосилна сама за мен.
Седях на дивана в малкия си хол, заобиколена от кашони с книги по вещно и облигационно право, и се чувствах напълно сама. Тогава телефонът иззвъня отново. Този път беше Михаела, най-добрата ми приятелка от гимназията.
„Ася? Как си? Чух баща ти…“, започна тя предпазливо.
Разказах ѝ всичко. За вечерята, за плика с доказателствата, за заплахите. Михаела мълчеше и слушаше, нещо, в което беше изключително добра. Тя не беше от хората, които дават празни съвети. Беше скала, в която можеш да се облегнеш.
„Значи, той избра нея“, каза тя накрая, а в гласа ѝ се долавяше съчувствие, но и стомана. „Добре. Това изяснява нещата. Сега трябва да действаме, а не да се самосъжаляваме. Първо, парите. Какво ще правиш с апартамента?“
„Нямам представа, Мише. Може би ще трябва да го продам.“ Самата мисъл ме прониза с болка.
„Глупости!“, отсече тя. „Това е твоят дом. Ще намерим начин. Аз мога да ти помогна с малко, но няма да е достатъчно. Трябва ти сериозен доход. И то бързо.“
Михаела работеше като управител в луксозен бар в центъра. Беше пробивна, познаваше много хора и винаги имаше идеи.
„Имам една мисъл“, продължи тя. „Спомняш ли си Атанас? Съдружникът на баща ти. Той никога не харесваше Лилия. Винаги е бил на твоя страна и на страната на майка ти.“
Атанас. Почти го бях забравила. Той беше тихият двигател зад фирмата на баща ми, умен и проницателен мъж, който винаги стоеше в сянка. След смъртта на майка ми контактите ни се разредиха. Баща ми, под влиянието на Лилия, постепенно го беше дистанцирал от семейния живот.
„Мисля, че трябва да говориш с него“, настоя Михаела. „Не за пари. А за съвет. Той познава баща ти по-добре от всеки друг. И познава бизнеса. Може би знае нещо, което може да ти е от полза.“
Идеята ми се стори добра. Беше лъч светлина в тунела.
На следващия ден се обадих на Симеон, старият семеен адвокат, мъдър и спокоен човек с очила с дебели рамки, който ме познаваше от дете. Той беше един от малкото хора, на които имах пълно доверие. Прегледа документите, които детективът беше събрал.
„Материалът е силен, Ася“, каза той, като почукваше с пръст по една папка. „Тази жена е професионалистка. Но Димо е заслепен. Да оспорим завещанието сега, докато той е жив и здрав, е почти невъзможно. Можем да опитаме да го поставим под запрещение, но това е тежка и мръсна битка, която ще ви отчужди завинаги. И ще струва скъпо.“
„Значи няма какво да направя?“, попитах отчаяно.
„Не казах това“, отвърна той бавно. „Казах, че директната атака е рискована. Трябва да подходим по-умно. Трябва да накараме баща ти сам да прогледне. Или да дадем на Лилия достатъчно въже, за да се обеси сама.“
Той се облегна назад в стола си. „Тази жена е алчна. Сега, когато е получила всичко на хартия, тя ще стане по-невнимателна. Ще започне да прави грешки. Трябва да я наблюдаваме. И да намерим слабите ѝ места. Междувременно, ти трябва да се стабилизираш финансово. Не можеш да водиш война, ако се притесняваш как ще си платиш тока.“
Думите му, съчетани с идеята на Михаела, оформиха план в главата ми. Трябваше да се боря на два фронта: да си осигуря финансова независимост и да продължа да събирам информация за Лилия, докато чакам тя да направи грешен ход.
Първата стъпка беше да се свържа с Атанас. Намерих номера му и с трепереща ръка го набрах. Когато вдигна, гласът му беше точно такъв, какъвто го помнех – спокоен и уравновесен.
„Ася? Колко се радвам да те чуя. Тъкмо мислех да ти се обадя. Чух какво е станало.“
В гърлото ми заседна буца. „Наистина ли?“
„Разбира се. В нашия свят новините се разпространяват бързо“, въздъхна той. „Баща ти не е на себе си. Тази жена го е омагьосала. Искам да знаеш, че не си сама в това. Майка ти беше прекрасна жена и моя добра приятелка. Няма да позволя паметта ѝ и трудът ѝ да бъдат стъпкани.“
Покани ме на среща в един дискретен ресторант на следващия ден. Когато затворих телефона, за пръв път от дни почувствах искрица надежда. Може би все още имах съюзници в тази битка. Може би не всичко беше изгубено.
Глава 3
Срещата с Атанас беше в малък италиански ресторант, сгушен в една от преките на центъра. Той изглеждаше по-възрастен, отколкото го помнех, със сребърни нишки в косата и уморени бръчици около очите. Но погледът му беше все така остър и проницателен.
„Баща ти е допуснал Лилия до фирмените дела“, започна той без предисловия, след като поръчахме. „Настоява тя да присъства на срещите на борда на директорите. Като „наблюдател“, казва. Но аз знам какво цели. Иска да се научи, да попие информация, да се внедри в структурата.“
Стомахът ми се сви. Фирмата беше делото на живота на родителите ми. Майка ми беше работила рамо до рамо с баща ми в началото, преди да се посвети на моето отглеждане.
„Това законно ли е?“, попитах аз, съзнавайки, че звуча наивно.
Атанас се усмихна тъжно. „Той е мажоритарен собственик, Ася. Може да покани когото си поиска на срещите. Аз мога да възразявам, но гласът ми е малцинство. Проблемът е, че тя е умна. Не се натрапва, само слуша и задава въпроси, които звучат невинно, но са много точно насочени. Интересува се от ликвидност, от активи, от инвестиционни портфейли.“
„Тя се готви да поеме контрол“, прошепнах аз.
„Точно така“, кимна той. „И се страхувам, че може да подтикне Димо към рисковани ходове. Той вече не е същият човек. По-импулсивен е, по-лесно се поддава на ласкателства. Тя го кара да се чувства като млад бог, способен да завладее света.“
Разказах му за финансовите си проблеми, за заплахата над апартамента ми. Той ме изслуша внимателно.
„Не мога да ти дам пари директно“, каза той. „Димо веднага ще разбере и ще стане още по-зле. Но мога да ти дам работа. Истинска работа. Имаме нужда от юридически сътрудник в един от новите ни проекти, свързан с недвижими имоти. Работата е много, изисква сериозно ровене в документи и ще трябва да се доказваш всеки ден. Но заплащането е добро. Достатъчно, за да си покриваш кредита и да живееш спокойно. И най-важното – ще бъдеш вътре във фирмата. Ще имаш достъп до информация. Ще можеш да наблюдаваш какво се случва.“
Предложението беше като спасителен пояс. То не само решаваше финансовия ми проблем, но и ми даваше стратегическо предимство.
„Приемам“, казах без колебание. „Кога започвам?“
„В понеделник“, отвърна той с лека усмивка. „Приготви се. Ще те хвърля в дълбокото.“
Междувременно, не бях спряла собственото си разследване. С помощта на Явор, един мой колега от университета, който беше компютърен гений, продължавахме да ровим в миналото на Лилия. Явор беше слаб, очилат младеж, който рядко говореше, но пръстите му летяха над клавиатурата като на виртуозен пианист. Той успя да пробие защити на няколко забравени онлайн форума и стари социални мрежи.
Открихме нещо. Следа. Преди около осем години, жена с името Снежана Петрова, чиято снимка от профила беше зле осветена, но приликата с Лилия беше неоспорима, е била омъжена за собственик на малка строителна фирма в друг град. Мъжът е починал внезапно от „сърдечен удар“. Фирмата е фалирала малко след това, а вдовицата е изчезнала, след като е продала всички активи. Нямаше повдигнати обвинения, но в местните форуми от онова време се носеха слухове. Хора, загубили парите си, пишеха гневни коментари, но всичко беше останало в сферата на анонимните онлайн нападки.
„Това е!“, възкликнах аз, когато Явор ми показа скрийншотовете. „Това е тя!“
„Трудно за доказване, Ася“, каза той предпазливо. „Снимката е с лошо качество, името е различно. Ще каже, че е съвпадение.“
„Но е следа!“, настоях аз. „Трябва да намерим някой от тези хора. Някой, който е говорил с нея, който я е виждал. Някой, който може да я разпознае.“
Записахме имената на потребителите, писали най-гневните коментари. Задачата беше почти невъзможна – да открием реални хора зад анонимни псевдоними отпреди осем години. Но беше по-добре от нищо.
В понеделник влязох в стъклената сграда на „Димов Груп“. Чувствах се като шпионин в тила на врага. Атанас ме представи на екипа като нов юридически консултант. Някои от по-старите служители, които ме помнеха като малко момиче, ме гледаха със съчувствие. Други, по-новите, с любопитство.
В края на деня, докато си събирах нещата, вратата на кабинета ми се отвори. Беше баща ми. Изглеждаше уморен и остарял под луминесцентната светлина на офиса.
„Атанас ми каза, че те е наел“, каза той студено.
„Имам нужда от работа“, отвърнах аз също толкова студено.
„Не си мисли, че това променя нещо“, продължи той. „Не си мисли, че като си тук, ще можеш да ми се месиш в живота.“
„Не съм дошла да ти се меся в живота, татко. Дошла съм да работя и да си плащам сметките. Ти сам ме постави в тази ситуация.“
Той ме гледаше дълго, в очите му се бореха гняв и може би, съвсем мъничко, болка. „Просто стой далеч от Лилия. Не я доближавай, не говори с нея. Разбра ли?“
„Кристално ясно“, отвърнах аз.
Той се обърна и си тръгна. Но аз знаех, че заповедта му е невъзможна за изпълнение. Защото моята цел беше точно обратната. Трябваше да се доближа до Лилия. Трябваше да я изуча, да намеря пукнатините в бронята ѝ. А сега, благодарение на Атанас, имах място на първия ред за този спектакъл. Играта се пренасяше на нова територия.
Глава 4
Работата във фирмата беше поглъщаща. Атанас не се беше пошегувал, като каза, че ще ме хвърли в дълбокото. Затрупа ме с папки по сложен казус за парцел със спорна собственост, който фирмата искаше да придобие. Прекарвах дните си, заровена в нотариални актове, кадастрални карти и стари съдебни решения. Беше изтощително, но и strangely satisfying. За пръв път усещах, че правя нещо значимо със знанията си, че не съм просто разглезената дъщеря на собственика.
Това ми даде и перфектното прикритие. Никой не се съмняваше в мен, когато стоях до късно в офиса, уж работейки по казуса. В действителност, след като повечето служители си тръгнеха, аз използвах достъпа си до вътрешната мрежа, за да търся информация. Търсех всичко, свързано с Лилия. Нейните имейли до баща ми, достъпите ѝ до документи, проектите, от които се интересуваше.
Тя беше предпазлива. Повечето ѝ комуникация беше устна. Но хората са небрежни. Открих чернови на имейли, които тя беше започнала, но не беше изпратила. В една от тях тя беше очертала план за продажба на няколко по-малки, но стабилни активи на компанията, за да се финансира един нов, изключително рисков проект в строителството. Проект, който, ако се провали, можеше да повлече цялата фирма надолу. Проект, който очевидно беше нейна идея и за който тя ентусиазирано убеждаваше баща ми.
В същото време, Лилия започна своята собствена офанзива. Тя не ме конфронтираше директно. Вместо това, играеше ролята на мила и загрижена мащеха. Появяваше се в офиса с домашно приготвени сладки за всички. Питаше ме как съм, как върви работата. Усмивката ѝ никога не достигаше до очите ѝ. Беше като захаросана отрова.
Веднъж ме спря в коридора. „Ася, скъпа“, започна тя с онзи меден глас, който използваше пред баща ми. „Знам, че между нас нещата започнаха зле. Но аз наистина обичам баща ти. Искам да бъдем семейство. Защо не дойдеш на вечеря у нас в петък? Само ние тримата.“
Поканата беше капан, знаех го. Тя искаше да ме наблюдава на своя територия, да демонстрира властта си, да ме накара да се почувствам като натрапник в собствения си дом. Но отказът щеше да изглежда като детинска упоритост в очите на баща ми.
„Разбира се“, отвърнах аз с най-милата усмивка, на която бях способна. „С удоволствие.“
В петък вечер отидох в къщата, в която бях израснала. Всичко беше променено. Тежките, масивни мебели на майка ми бяха заменени с леки, модерни и безлични предмети в бяло и сиво. По стените, където преди висяха наши семейни снимки, сега имаше абстрактни картини. Единственото, което беше останало, беше големият портрет на майка ми в хола. Явно баща ми не беше позволил да го махне. Той стоеше там, мълчалив укор към всичко, което се случваше.
Вечерята беше мъчение. Лилия се държеше като перфектната домакиня, а баща ми я гледаше с обожание. Аз се хранех мълчаливо, отговаряйки с по една дума на въпросите им. Напрежението можеше да се реже с нож.
След вечеря, докато Лилия разчистваше масата, баща ми ме дръпна настрана. „Виждаш ли?“, каза той тихо. „Тя се опитва. Дава ти шанс. А ти се държиш като разглезено дете.“
„Аз не се държа като дете, татко. Аз просто виждам неща, които ти отказваш да видиш.“
„Все още ли продължаваш с тези глупости за детективи и минали животи?“, изсъска той.
„Това не са глупости и ти го знаеш“, отвърнах аз. „Но щом си избрал да живееш в лъжа, това е твое право. Само се надявам да се събудиш, преди да е станало твърде късно.“
В този момент се случи нещо неочаквано. На входната врата се позвъни. Беше късно, след десет вечерта. Баща ми и аз се спогледахме изненадано. Лилия се появи от кухнята, избърсвайки ръцете си в престилка. На лицето ѝ за миг се изписа паника, която тя бързо прикри.
„Кой ли е по това време?“, каза тя с престорено учудване.
Баща ми отиде да отвори. На прага стоеше мъж на около тридесет години, с грубовато, но симпатично лице, облечен със скъсани дънки и кожено яке. Изглеждаше притеснен и не на мястото си в луксозния вход.
„Извинете за безпокойството“, каза той, оглеждайки баща ми. „Търся… търся Лилия. Казаха ми, че може да я намеря тук.“
Лилия замръзна зад баща ми. Лицето ѝ беше станало пепеляво.
„Аз съм съпругът ѝ“, каза баща ми троснато. „Вие кой сте?“
Мъжът преглътна. Погледът му се спря на Лилия. „Аз… аз съм Огнян. Нейният брат.“
Тишината, която последва, беше оглушителна. Лилия никога не беше споменавала, че има брат. Никога. Гледах я внимателно. Тя се опитваше да се овладее, да се усмихне, но паниката в очите ѝ беше видима.
„Оги!“, възкликна тя с фалшив ентусиазъм. „Каква изненада! Трябваше да се обадиш!“
Тя го дръпна вътре, като се опитваше да го прегърне, но той стоеше скован.
„Имах нужда от помощ“, каза той тихо, като избягваше погледа на баща ми. „И… пари.“
Картината започна да се изяснява. Това не беше семейно събиране. Това беше изнудване. Или поне така изглеждаше. Този мъж, Огнян, беше нейната ахилесова пета. Непредвиден фактор в перфектния ѝ план.
Баща ми ги гледаше объркано, недоволен от нарушаването на спокойната му вечер. Аз стоях отстрани, мълчалив наблюдател, и осъзнавах, че току-що се беше появила нова, огромна пукнатина в бронята на Лилия. И аз трябваше да разбера кой е Огнян и какво знае той.
Глава 5
Появата на Огнян взриви крехкото равновесие. Лилия успя бързо да овладее ситуацията онази вечер. Тя го представи като своя „отдавна изгубен брат“, с когото са имали „сложни семейни отношения“. Набързо му даде някакви пари от портмонето си, обеща да му се обади на следващия ден и буквално го избута през вратата. Опита се да омаловажи случилото се пред баща ми, обяснявайки, че Огнян е „малко безотговорен“ и „винаги се забърква в каши“.
Но аз видях страха в очите ѝ. И знаех, че Огнян е ключът.
През следващите дни се посветих на това да го намеря. Беше по-лесно, отколкото очаквах. Явор, моят компютърен гуру, успя да засече името му в база данни за краткосрочни наеми. Живееше в малка стая в краен квартал.
Един следобед, след работа, отидох на адреса. Сградата беше стара, с олющена мазилка. Намерих го да седи на една пейка отпред и да пуши. Когато ме видя да се приближавам, той се напрегна, готов да се защити.
„Не се страхувай“, казах аз спокойно. „Казвам се Ася. Аз съм дъщерята на Димо.“
Той изпусна кълбо дим и ме изгледа от глава до пети. „А, принцесата. Какво искаш?“
„Искам да поговорим. За сестра ти.“
Огнян се изсмя горчиво. „Тя не ми е никаква сестра. Ние сме… далечни роднини. Имахме общ пастрок за кратко, когато бяхме деца. Това е всичко. Тя просто използва тази история, когато ѝ е удобно.“
Това беше ново. Значи дори историята за „брата“ беше лъжа.
„Тя се страхува от теб“, казах аз. „Защо?“
Той хвърли фаса си на земята и го стъпка. „Защото знам коя е. Знам истинското ѝ име. И знам за мъжа ѝ. Първия. Този, когото всички мислят за мъртъв.“
Сърцето ми подскочи. „Какво искаш да кажеш?“
„Искам да кажа, че онзи строителен предприемач, дето уж получил инфаркт… не е получил инфаркт. И не е мъртъв. Просто е разорен и се крие от кредитори в едно затънтено село. Лилито го изигра перфектно. Накара го да прехвърли всичко на нейно име, уж за да го спаси от кредиторите, а после изчезна с парите и го остави да се оправя сам.“
Светът ми се завъртя. Това променяше всичко. Измамата беше едно, но да инсценираш нечия смърт и да го оставиш на произвола на съдбата беше престъпление от съвсем друг калибър.
„Можеш ли да го докажеш?“, попитах аз, а гласът ми трепереше. „Можеш ли да намериш този човек?“
Огнян ме погледна хитро. „Мога. Но всичко си има цена, нали знаеш?“
Разбрах. Той не беше воден от справедливост. Беше воден от същата алчност като Лилия. Просто беше по-дребен играч.
„Какво искаш?“, попитах.
„Петдесет хиляди“, каза той без да му мигне окото. „Двадесет и пет сега, и двадесет и пет, когато ти дам името на селото и човека. За тази информация си струва, не мислиш ли?“
Нямах такива пари. Дори близо. Но знаех кой има. Атанас.
Обясних му ситуацията същата вечер. Той ме изслуша мълчаливо, лицето му беше непроницаемо.
„Опасно е, Ася“, каза той накрая. „Този Огнян е също толкова ненадежден, колкото и сестра му. Може да вземе парите и да изчезне. Или по-лошо – да отиде при Лилия и да ѝ каже всичко, като вдигне мизата.“
„Знам“, отвърнах аз. „Но това е единственият ни шанс да я разобличим напълно. Свидетелските показания на този човек ще бъдат неопровержими.“
Атанас се замисли. „Добре. Ще ти дам парите. Но при едно условие. Аз ще се занимая с Огнян. Имам опит с такива хора. Ти стой настрана. Твърде емоционално си въвлечена.“
Съгласих се, макар и с нежелание.
Междувременно, Лилия ставаше все по-нагла във фирмата. Тя успя да убеди баща ми да одобри онзи рисков строителен проект. Настояваше да се използва определена фирма подизпълнител, за която никой не беше чувал. Атанас провери фирмата – оказа се новорегистрирана, с фиктивен собственик. Беше ясно, че е нейна схема, начин да източи пари от компанията.
Атанас се опита да разубеди баща ми. Двамата имаха огромен скандал в офиса, който се чуваше по целия етаж.
„Ти си заслепен, Димо!“, крещеше Атанас. „Не виждаш ли, че те води за носа право към пропастта!“
„Завиждаш!“, отвръщаше баща ми. „Завиждаш, че намерих щастие, а ти си сам! Лилия вярва в мен, в моите способности!“
След този скандал баща ми и Атанас почти не си говореха. Лилия беше постигнала целта си – да ги раздели. Тя спечели. Договорът с фирмата-фантом беше подписан. Първият транш от парите беше преведен.
Чувствах се безсилна. Гледах как жената, която мразех, разрушава всичко, което родителите ми бяха градили, а аз не можех да направя нищо. Всичките ни надежди сега бяха съсредоточени върху Огнян и неговата информация.
Няколко дни по-късно Атанас ми се обади.
„Имам го“, каза той кратко. „Името на селото. Името на човека. Казва се Симеон. Ирония, нали?“
„А Огнян?“
„Получи си парите и изчезна. Както и очаквах. Сега е твой ред, Ася. Трябва да отидеш и да говориш с този човек. Но бъди много, много внимателна. Не знаеш в какво състояние ще го намериш и как ще реагира.“
Взех си два дни отпуск под предлог, че не се чувствам добре. Наех кола и потеглих към селото, което се намираше в най-затънтената част на планината. Пътят беше дълъг и самотен. С всяка изминала миля напрежението в мен растеше. Отивах да се срещна с призрак. Призрак, който можеше или да спаси всичко, или да ме повлече надолу със себе си.
Глава 6
Селото беше забравено от бога. Няколко порутени къщи, накацали по стръмен склон, и крив комин, от който се виеше тънка струйка дим. Въздухът беше тежък и влажен. Намерих къщата на Симеон в самия край, почти погълната от бурени. Изглеждаше необитаема.
Почуках на вратата, но никой не отговори. Сърцето ми се сви. Дали не бях закъсняла? Дали Огнян не ме беше измамил? Побутнах вратата и тя се отвори със скърцане.
Вътре беше тъмно и миришеше на влага и стара хартия. Очите ми бавно привикнаха към мрака. В ъгъла, на разклатен стол до студена печка, седеше мъж. Беше слаб, с дълга, сплъстена коса и брада, която скриваше по-голямата част от лицето му. Пред него имаше маса, отрупана с празни бутилки.
„Симеон?“, прошепнах аз.
Той вдигна глава. Очите му бяха мътни и изгубени. „Кой пита?“
„Казвам се Ася. Идвам заради Лилия. Или Снежана, както вие я познавате.“
При споменаването на името ѝ, в погледа му проблесна нещо. Искра живот. Или може би омраза.
„Махни се“, изръмжа той. „Не искам да чувам това име.“
„Няма да си тръгна“, казах аз твърдо, като пристъпих по-навътре. „Тя прави същото и с баща ми. Опитва се да му отнеме всичко. Вие сте единственият, който може да я спре.“
Той се изсмя, сух, дрезгав смях. „Да я спра? Тази жена е дявол. Тя не може да бъде спряна. Тя унищожава всичко, до което се докосне.“
В продължение на следващия час, с много търпение и убеждаване, аз успях да го накарам да говори. Разказа ми историята си. Как я е срещнал, как се е влюбил до уши в нея. Как тя го е убедила, че кредиторите ще му вземат всичко и единственият начин да се спаси е да ѝ прехвърли фирмата и имотите.
„Казваше, че ме обича“, говореше той, взирайки се в празното пространство. „Казваше, че ще бъдем заедно, че ще започнем отначало някъде далеч. Един ден просто изчезна. Взе всичко. Дори колата. Остави ми само дълговете и една бележка, в която пишеше да не я търся, защото ще съжалявам.“
„Защо не отидохте в полицията?“, попитах аз.
„А какво да им кажа? Че доброволно съм си подписал смъртната присъда? Всички документи бяха изрядни. Аз бях глупак, заслепен от любов. Срамувах се. Затова се скрих тук. Исках просто да изчезна.“
Той беше сломен човек. Лилия го беше унищожила не само финансово, но и психически. Но докато говореше, видях как в очите му бавно се надига гняв. Гняв, който беше тлял с години.
„Тя трябва да плати за това, което направи“, казах аз тихо. „И вие можете да ми помогнете. Искам да дадете показания. Да разкажете на всички коя е тя в действителност.“
Той поклати глава. „Не мога. Страх ме е от нея.“
„Аз ще ви защитя. Имам адвокат. Ще ви осигурим всичко, от което имате нужда. Просто ми трябва вашето съгласие.“
Оставих му номера си и малко пари на масата. „Помислете. Това е шанс не само да си отмъстите, но и да си върнете живота.“
Тръгнах си със смесени чувства. Бях намерила липсващото парче от пъзела, но то беше крехко и ненадеждно.
Когато се прибрах в града, ме чакаше нова криза. Михаела ми се обади, плачейки.
„Ася, стана нещо ужасно. Уволниха ме.“
„Какво? Защо?“
„Обвиняват ме в кражба. Казват, че са липсвали пари от оборота. Но аз не съм взела нищо, кълна се! Някой ме е натопил!“
Веднага разбрах чия работа е това. Лилия. Тя беше разбрала, че Михаела е моя приятелка и ми помага. Това беше нейният начин да ме удари, да ме изолира, да ми отнеме и последната подкрепа. Тя беше като паяк, който плете мрежата си около мен, задушавайки ме бавно.
Почувствах прилив на ярост. Тя беше прекрачила границата. Вече не ставаше въпрос само за пари и наследство. Ставаше въпрос за хората, които обичам.
Обадих се на Атанас и му разказах всичко.
„Знаех си, че ще посегне на приятелите ти“, каза той мрачно. „Тя иска да те сломи. Не трябва да ѝ позволяваме. Ще наема адвокат за Михаела. Ще докажем невинността ѝ. Но това ни показва, че времето ни изтича. Трябва да действаме бързо, преди Лилия да е нанесла още по-големи щети.“
В този момент телефонът ми извибрира. Беше съобщение от непознат номер.
„Съгласен съм. Симеон.“
Глава 7
Новината от Симеон беше искрата, която запали фитила. Веднага се свързах с моя адвокат, стария Симеон, и му обясних ситуацията. Той беше шокиран, но и впечатлен.
„Това променя всичко, Ася“, каза той. „Свидетелските показания на този човек, съчетани с документите, които вече имаме, са достатъчни, за да започнем съдебен процес. Не можем да оспорим завещанието директно, но можем да заведем дело за измама срещу Лилия. Ще поискаме запор на всички активи, които баща ти ѝ е прехвърлил, докато тече разследването.“
Планът беше рискован. Това означаваше да вляза в открита съдебна война не само с Лилия, но и с баща ми, който неминуемо щеше да застане на нейна страна. Това щеше да бъде публичен скандал, който щеше да опетни името на семейството и фирмата. Но нямахме друг избор. Лилия вече беше започнала да прехвърля пари от рисковия проект към сметки на нейната фирма-фантом. Атанас беше успял да проследи част от транзакциите, но беше въпрос на време тя да заличи следите си.
Първата ни стъпка беше да осигурим безопасността на Симеон. Атанас изпрати доверен човек, който го доведе в града и го настани в малък, дискретен апартамент. Адвокатът ми веднага сне показанията му и ги завери нотариално. Гледката на Симеон беше сърцераздирателна. Той беше уплашен, объркан, но и решен да говори. За пръв път от години някой му вярваше.
Докато подготвяхме документите за съда, Лилия усети, че нещо се случва. Тя стана параноична, подозрителна. Спря да говори с мен в офиса, избягваше ме. Веднъж я засякох да говори трескаво по телефона с някого, с тих, гневен глас. Когато ме видя, тя веднага затвори.
Исковата молба беше внесена в съда в сряда сутрин. В четвъртък баща ми получи призовката. Последва експлозия. Той нахлу в кабинета ми, лицето му беше тъмночервено от гняв.
„Ти си луда!“, изкрещя той, хвърляйки призовката на бюрото ми. „Ще съсипеш всичко! Ще унищожиш името ми, фирмата, всичко! Заради твоята детинска ревност!“
„Това не е ревност, татко“, казах аз с треперещ глас, но се опитвах да бъда твърда. „Това е истината. Тази жена те използва. Тя е престъпничка.“
„Лъжеш! Тя ме предупреди, че ще направиш нещо такова! Че ще си измислиш истории, ще намериш някакви нещастници, които да ти повярват! Но аз няма да го позволя! Ще се боря с теб в съда! И ще видиш, ще изгубиш! Ще изгубиш всичко!“
Той се обърна и излезе, блъскайки вратата след себе си. Свлякох се на стола, чувствайки се напълно изцедена. Беше по-лошо, отколкото си представях. Да видиш собствения си баща да те гледа с такава омраза…
Но нямах време за самосъжаление. Битката тепърва започваше. Лилия и баща ми наеха един от най-скъпите и безскрупулни адвокати в града, известен с това, че печели делата си чрез мръсни тактики и процесуални хватки.
Първото заседание беше кошмар. Техният адвокат, лъскав и самодоволен мъж на име Драганов, представи Симеон като алкохолизиран и психически нестабилен човек, който си измисля истории, за да измъкне пари. Опита се да представи мен като отмъстителна дъщеря, която не може да приеме новата жена на баща си.
Лилия седеше до баща ми, облечена в скромна тъмна рокля, играейки ролята на невинна жертва. Баща ми ме гледаше с леден поглед през цялото време.
Нашият адвокат, Симеон, беше брилянтен. Той спокойно и методично представи доказателствата – документите за предишните бракове на Лилия, финансовите следи, нотариално заверените показания на Симеон. Съдията изглеждаше раздвоен. Той назначи следващо заседание и поиска допълнителни финансови експертизи.
Но най-големият удар дойде не от съдебната зала, а отвън. Драганов беше дал информация на един жълт вестник. На следващия ден историята ни беше на първа страница. „Семейна война за милиони! Дъщеря съди баща си и младата му съпруга!“. Статията беше пълна с лъжи и полуистини, които ме представяха в ужасна светлина. Телефонът ми не спираше да звъни. Хора, които смятах за приятели, ме избягваха. Чувствах се сама срещу целия свят.
Единствените, които останаха до мен, бяха Михаела и Атанас. Михаела, въпреки собствените си проблеми, ми се обаждаше всеки ден, за да ми вдъхне кураж. Атанас работеше неуморно зад кулисите, събирайки още доказателства за финансовите машинации на Лилия във фирмата.
Една вечер, докато работех до късно в офиса, ровейки се в поредната папка, в кабинета ми влезе неочакван посетител. Беше Огнян. Изглеждаше притеснен и се оглеждаше нервно.
„Какво правиш тук?“, попитах аз.
„Тя ме намери“, прошепна той. „Лилия. Не знам как, но ме намери. Предложи ми пари. Много пари. За да изчезна и да не говоря повече с теб.“
Сърцето ми замръзна.
„Но тя иска и още нещо“, продължи той, като избягваше погледа ми. „Иска да подпиша декларация, че ти си ми платила, за да излъжа за Симеон. Иска да те унищожи.“
Той млъкна и ме погледна. В очите му видях борба. Борба между алчността и може би, съвсем мъничка искра съвест.
„И какво ще направиш?“, попитах аз тихо.
Той не отговори веднага. Просто стоеше там, в тихия офис, и аз знаех, че от неговия отговор зависи изходът на цялата тази война.
Глава 8
Огнян стоеше пред мен, въплъщение на моралната дилема. От едната страна бяха парите на Лилия – бързи, лесни, решаващи всичките му проблеми. От другата бях аз – предлагаща му единствено несигурната утеха на правилната постъпка.
„Тя не е просто лоша, нали?“, проговори той тихо, по-скоро на себе си, отколкото на мен. „Тя е… празна. Спомням си я като дете. Дори тогава, тя винаги гледаше как да вземе чуждата играчка, не защото я искаше, а просто за да не я има другият.“
Той въздъхна дълбоко. „Не мога да го направя. Няма да ти помогна, не съм светец. Но няма и да те предам. Не и за нея.“
Извади от джоба си малък диктофон. „Записах разговора ни. Нейното предложение, сумите, всичко. Не знам дали ще ти свърши работа в съда, но… вземи го.“
Подаде ми диктофона. Пръстите ми трепереха, когато го взех. Това беше повече, отколкото смеех да се надявам.
„Тя ще те убие“, прошепнах аз.
„Ще изчезна. Този път наистина. С парите, които ми даде Атанас, мога да започна на чисто някъде далеч. Просто… смачкай я, Ася. Направи го заради всички, които е наранила.“
Той се обърна и излезе толкова тихо, колкото се беше появил. Останах сама в кабинета, стиснала малкия диктофон в ръка. Беше оръжие. Опасно, може би дори незаконно придобито, но оръжие.
На следващия ден занесох записа на адвоката ми. Той го изслуша с каменно лице.
„Това е бомба“, каза той. „Драганов ще се опита да го оспори като незаконно придобит. Но самият факт, че съществува, ще посее съмнение в съзнанието на съдията. Ще промени динамиката на делото.“
И той беше прав. В следващото заседание, когато нашият адвокат обяви, че притежава запис на разговор, в който Лилия предлага подкуп, за да се лъжесвидетелства, в залата настъпи хаос. Адвокат Драганов скочи на крака, крещейки за процесуални нарушения. Лилия пребледня. За пръв път видях баща ми да я поглежда не с обожание, а със съмнение. Леко, едва доловимо, но го имаше.
Съдията поиска записа да бъде предоставен на съда за експертиза. Въпреки че не го допусна директно като доказателство, щетите вече бяха нанесени. Репутацията на Лилия на невинна жертва беше пропукана.
Междувременно, Атанас беше направил свой собствен пробив. С помощта на финансов одитор, той беше успял да докаже безспорно, че фирмата-подизпълнител, наета за новия строителен проект, е куха и че парите, преведени към нея, са били незабавно пренасочени към офшорна сметка, контролирана от Лилия. Това вече не беше просто измама на доверчив съпруг. Това беше корпоративна кражба в особено големи размери.
Атанас представи доказателствата на баща ми. Направи го не в офиса, а в дома му. Аз не присъствах, но по-късно Атанас ми разказа. Двамата са седели в хола, под строгия поглед на портрета на майка ми. Баща ми е разглеждал документите – банкови извлечения, схеми на транзакциите, доказателства за собствеността на офшорната компания.
Лицето му, каза Атанас, е било като маска. Не е имало гняв, не е имало изненада. Само тихо, смазващо разочарование. Сякаш къщата, която беше построил около себе си – къщата на новото щастие, на вечната младост – се е срутвала тухла по тухла пред очите му.
Когато Лилия се е прибрала, той просто ѝ е показал документите. Не ѝ е крещял. Не я е обвинявал. Просто я е попитал: „Защо?“.
Това, което се е случило след това, беше грозно. Лилия е разбрала, че играта е свършила. Маската ѝ на мила и любяща съпруга е паднала. Тя е започнала да крещи, да го обвинява, че е стар глупак, че никога не го е обичала, че е заслужавал да бъде измамен.
Баща ми просто е стоял и я е слушал. И когато тя е свършила, той ѝ е казал две думи: „Махни се“.
На следващия ден адвокатът ѝ се е свързал с нашия. Предложили са споразумение. Лилия се отказва от всякакви претенции към завещанието и имуществото на баща ми. Връща парите, откраднати от фирмата. В замяна на това, ние оттегляме всички съдебни искове и не повдигаме наказателно обвинение.
Беше горчив компромис. Част от мен искаше да я видя в затвора. Но адвокатът ми и Атанас ме посъветваха да приема. Един наказателен процес щеше да се точи с години, щеше да бъде публичен цирк и щеше да съсипе окончателно баща ми.
Съгласих се.
Лилия изчезна от живота ни толкова бързо, колкото се беше появила. Просто си събра нещата и си тръгна. Не каза довиждане.
Глава 9
Къщата се усещаше празна и тиха. Победата имаше вкус на пепел. Да, бяхме спасили фирмата. Да, бях защитила наследството на майка си. Но на каква цена? Семейството ми беше разбито.
Баща ми беше сянка на себе си. Затвори се в кабинета си, отказваше да говори с когото и да било, дори с Атанас. Гледах го как се съсипва от разстояние и сърцето ме болеше. Той беше сгрешил, беше ме наранил, но все пак беше мой баща.
Една вечер събрах смелост и отидох в къщата. Намерих го да седи в хола, в тъмното, взирайки се в портрета на майка ми.
„Тя щеше да е толкова разочарована от мен“, прошепна той, без да се обръща към мен.
Седнах до него. За пръв път от месеци не се карахме. Просто седяхме в тишината.
„Тя щеше да се гордее с теб“, казах аз тихо. „Ти ме научи да се боря за това, в което вярвам. И аз го направих.“
Той се обърна и ме погледна. В очите му имаше сълзи. „Прости ми, Ася. Бях такъв глупак.“
Не казах нищо. Просто го прегърнах. В тази прегръдка се събра цялата болка, целият гняв и цялото объркване от последните месеци. Беше началото на дълъг и труден път към помирението.
В следващите седмици нещата бавно започнаха да се подреждат. Делото срещу Михаела беше прекратено поради липса на доказателства и тя беше напълно оневинена. Атанас ѝ предложи работа като административен мениджър във фирмата и тя прие с радост.
Симеон, с наша помощ, започна нов живот. Записа се на терапия, намери си малка работа. Все още беше белязан от миналото, но в очите му отново имаше надежда.
Баща ми бавно излезе от черупката си. Започна отново да ходи във фирмата, да работи рамо до рамо с Атанас. Върна старото завещание, в което аз и той бяхме наследници. Един ден той ме извика в кабинета си.
„Искам да направя нещо“, каза той. „Искам да променя устава на фирмата. Искам ти и Атанас да станете равноправни съдружници с мен. Тази фирма е толкова ваша, колкото и моя.“
Бях шокирана. Това беше огромен жест на доверие.
Завърших университета с отличие. Започнах работа като юрист във фирмата, но вече не като стажант, а като партньор.
Един ден, докато преглеждах стари документи, попаднах на нещо интересно. Бележки на баща ми от преди много години, свързани с една ранна, неуспешна инвестиция. Между тях имаше име. Огнян. Но не този Огнян, когото познавах. Това беше името на бащата на Огнян. Оказа се, че той е бил стар приятел и ранен бизнес партньор на баща ми, който е загубил всичко при фалита на първата им обща фирма. Баща ми винаги се е чувствал виновен за това.
Картината се изясни. Лилия не беше намерила Огнян случайно. Тя е ровила в миналото на баща ми, търсила е слаби места, хора, които биха имали причина да му отмъщават. Използвала е старата болка и чувството за несправедливост на Огнян, за да го манипулира.
Разказах на баща ми. Той беше съкрушен. Вината, която беше носил с години, се върна с нова сила.
„Трябва да го намеря“, каза той. „Трябва да се опитам да поправя нещата.“
Но Огнян беше изчезнал. Сякаш се беше изпарил. Може би един ден пътищата ни щяха да се пресекат отново. Може би не.
Историята ни не завърши с щастлив край от приказките. Останаха белези. Доверието между мен и баща ми беше крехко и трябваше да се изгражда наново, ден след ден. Но бяхме семейство. И бяхме оцелели.
Научих, че понякога най-големите битки не се водят с враговете, а с хората, които обичаме. Научих, че силата не е в това да не падаш, а в това да намериш сили да се изправиш след всяко падане. И най-важното, научих, че истинското наследство не са парите и имотите, а ценностите, които ни оставят. А майка ми ми беше оставила най-ценното – силата да се боря за истината. И тази борба, макар и болезнена, си струваше.