Нощта беше мастилена и гъста, от онези, които поглъщат звуците и ги връщат приглушени, сякаш от друг свят. Въздухът в малката охранителна кабина беше застоял, миришеше на евтино кафе и лека плесен. Отвън вятърът тихо свистеше около ъглите на огромния, спящ склад, който пазехме. Беше третата ми година в университета и тази работа беше единственото, което стоеше между мен и позорното завръщане на село. Аз, Александър, бъдещият юрист, прекарвах нощите си в компанията на термоси, кръстословици и един по-възрастен мъж на име Стоян.
Стоян беше мълчалив човек. Лицето му беше набраздено от онези дълбоки бръчки, които не говорят за възраст, а за преживяни бури. Рядко говореше за себе си, но в безкрайните часове между полунощ и зазоряване, тишината понякога натежаваше твърде много и думите сами намираха път навън.
Тази нощ беше различна. Не валеше, но влагата се усещаше в костите. Стоян дълго гледа през мръсното стъкло към премигващите светлини на далечния град.
– Знаеш ли, Александре – започна той, а гласът му беше дрезгав, сякаш не го беше използвал отдавна. – Понякога гледам тези светлини и се чудя. Във всяка от тях живее някой, има си своята история, своите грижи. А аз седя тук и мисля само за една, която отдавна е угаснала за мен.
Не казах нищо. Научил се бях, че мълчанието е най-добрият събеседник за хора като Стоян. То ги кани да запълнят празнотата.
– Имах син – продължи той, без да откъсва поглед от прозореца. – Казва се Виктор. Или поне така се казваше. Беше буйно момче. Умно, но буйно. Все искаше да доказва нещо. На мен, на света, на себе си. Жена ми почина, когато беше малък, и аз го отгледах сам. Може би не се справих добре. Бях строг. Исках да го предпазя от грешките, които аз бях правил. Но колкото повече го стисках, толкова повече той искаше да се изплъзне.
Той замълча за миг, отпи от изстиналото си кафе и въздъхна дълбоко, сякаш самата въдишка изтръгваше спомените от гърдите му.
– Скарахме се. Една вечер, точно преди осемнайсетия му рожден ден. Беше нещо глупаво, вече дори не помня за какво. За пари, за приятели, за бъдещето му. Думите ставаха все по-остри, сякаш бяха ножове. Аз казах неща, които не мислех. Той също. Накрая изкрещя, че не иска да ме вижда повече. Че ще се махне и ще ми докаже, че може да успее без мен, без моите правила и без моята вечна критика. Грабна си якето и затръшна вратата.
Стоян млъкна отново. В тишината се чуваше само бръмченето на старата луминесцентна лампа над главите ни.
– Мислех, че ще се върне след час. Или на сутринта. Но не се върна. Минаха дни, после седмици. Търсих го при приятелите му. Никой не знаеше къде е. Отидох в полицията. Казаха, че е пълнолетен, има право да отиде където си иска. И така минаха години. Десет години, Александре. Десет години всяка вечер се ослушвам дали няма да чуя стъпките му по стълбите. Всяка сутрин се надявам телефонът да звънне.
Той бръкна в изтъркания си портфейл и извади малка, омачкана по краищата снимка. Подаде ми я. На нея беше младо момче, може би на шестнайсет-седемнайсет. Имаше предизвикателен поглед, леко крива усмивка и същите тъмни, проницателни очи като на баща си. Очи, които изглеждаха готови да покорят света.
– Това е той. Виктор – прошепна Стоян. – Понякога си мисля, че може би е успял. Може би е станал някой. Бизнесмен, лекар… А понякога… понякога се страхувам да не би да е на улицата, да…
Гласът му пресекна. Той прибра снимката внимателно, сякаш беше най-ценната реликва на света. До края на смяната не проговорихме повече. Думите му обаче останаха да витаят в задушния въздух на кабината, по-тежки и реални от всичко друго.
Никога повече не видях Стоян. Няколко седмици по-късно, когато отидох на работа, на неговото място седеше друг мъж. Казаха ми, че е напуснал. Просто така, без предизвестие. Историята му обаче се запечата в съзнанието ми. Един разказ за скъсана връзка, за болката на един баща и за едно момче с предизвикателен поглед, изчезнало в нощта. Тогава не подозирах, че съдбата има странно чувство за хумор и че понякога затваря кръгове по най-неочаквания и жесток начин.
Глава 2: Новият живот, старият дълг
Десетилетие по-късно въздухът, който дишах, беше различен. Миришеше не на плесен и евтино кафе, а на скъп парфюм, полирано дърво и амбиция. Малката охранителна кабина беше заменена от просторен офис на последния етаж на стъклена сграда, откъдето се откриваше гледка към пулсиращия град. Аз, Александър, вече не бях студент, който се бореше да плати таксите си. Бях адвокат. Един от добрите. Бях изградил репутация на човек, който поема трудни случаи и ги печели.
Животът ми беше подреден. Или поне така изглеждаше отвън. Имах съпруга, Ралица, която обичах повече от всичко. Преди две години бяхме изтеглили огромен ипотечен кредит, за да купим апартамента на мечтите си – просторен, светъл, с голяма тераса, на която Ралица отглеждаше цветя с почти майчина грижа. Този апартамент беше нашата крепост, но и нашата златна клетка. Вноските по кредита бяха безмилостни и изискваха постоянни, високи доходи. Всеки голям случай, който поемах, беше не просто професионално предизвикателство, а още една тухла в стената, която ни пазеше от финансовия срив.
Напрежението беше мой постоянен спътник. Носех го вкъщи вечер, усещах го как стяга раменете ми, докато се опитвах да се отпусна до Ралица. Тя го виждаше в очите ми, но рядко го коментираше. Знаеше, че това е цената на живота, който бяхме избрали.
Един ден в офиса ми влезе Димитър. Беше от онзи тип хора, които изпълват пространството с присъствието си още преди да са казали и дума. Висок, с безупречен костюм и часовник, който струваше повече от колата ми. Имаше харизма, която едновременно привличаше и плашеше. Димитър беше строителен предприемач, името му беше синоним на лукс, успех и… скандали.
– Адвокат Александров – каза той, а гласът му беше плътен и уверен. Подаде ми ръка, стисна моята силно и седна на стола срещу бюрото ми, без да чака покана. – Чух, че сте най-добрият. А аз работя само с най-добрите.
Проблемът му беше сериозен. Прокуратурата го беше погнала за мащабна финансова измама, пране на пари и укриване на данъци. Обвиненията бяха тежки, а доказателствата, които ми представи, бяха плетеница от офшорни сметки, фиктивни договори и сложни финансови операции. Бившият му бизнес партньор, Симеон, беше основният свидетел на обвинението. Явно се чувстваше предаден и беше решил да потопи целия кораб, заедно с капитана му.
– Всичко е лъжа – заяви Димитър с ледена усмивка. – Симеон е дребна, завистлива душица. Не можа да преглътне, че аз съм мозъкът, а той е просто изпълнител. Сега иска да ме съсипе. Вашата работа е да не му позволите.
Докато го слушах, усещах как моралният ми компас се върти zbъркано. Инстинктът ми крещеше, че този човек е виновен. В очите му имаше хищнически блясък, който не се нравеше на почтеността. Но професионализмът ми казваше друго. Всеки има право на защита. А хонорарът, който Димитър предложи, беше достатъчен да покрие ипотеката ни за цяла година напред. Тази мисъл беше отрезвяваща и срамна едновременно.
– Ще се нуждая от пълен достъп до всички документи, господин Димитър. И от пълна искреност. Не мога да ви защитавам, ако ме лъжете.
– Ще получите всичко, от което се нуждаете – отвърна той, а усмивката не слизаше от лицето му. – Просто направете така, че да изляза чист от тази кал. Цената няма значение.
Приех случая. Потопих се в папки, класьори и електронни таблици. Работех до късно всяка вечер. Ралица заспиваше сама, а аз се прибирах в малките часове, миришещ на хартия и напрежение. Спорeхме. Не за големи неща, а за дреболии – за неизмитите чинии, за пропуснатото обаждане. Но и двамата знаехме, че не става дума за това. Ставаше дума за огромната сянка, която този случай хвърляше върху живота ни.
Подготовката за делото беше интензивна. Прокурорът, един амбициозен и остър мъж на име Пламен, беше събрал планина от доказателства. Той беше убеден, че държи Димитър в ръцете си. Моята стратегия беше да атакувам процедурата, да търся пропуски в разследването и най-вече – да дискредитирам основния свидетел, Симеон.
Но прокурорът имаше изненада. Няколко дни преди началото на процеса, получихме уведомление за нов, ключов свидетел. Някой отвътре, бивш служител на Димитър, който бил пряк участник в схемите. Името му не ми говореше нищо. Беше просто поредната пречка, която трябваше да преодолея.
– Кой е този? – попитах Димитър по телефона.
– Никой. Един от многото. Младо момче, работеше като мой личен асистент за известно време. Беше амбициозен, но го уволних. Правеше грешки. Сигурно Пламен му е обещал нещо, за да лъжесвидетелства. Ще го смачкате в залата, Александров. Направете го на пух и прах.
„Ще го смачкате.“ Думите отекнаха в съзнанието ми. Това беше моята работа. Да взимам човешки истории, да ги разнищвам, да намирам слабите им места и да ги използвам, за да защитя клиента си. Понякога се чувствах като хирург, а понякога – като касапин. Този път, дългът към банката тежеше повече от моралните ми скрупули. Нямах избор. Трябваше да спечеля.
Глава 3: Сблъсък в залата
Съдебната зала беше внушителна и студена. Високите тавани поглъщаха думите и ги връщаха като приглушено ехо. Въздухът беше наситен с тържествена тишина, нарушавана само от тихото шумолене на документи и покашлянето на някой от присъстващите. Седях до Димитър, който изглеждаше спокоен, дори леко отегчен, сякаш всичко това беше досадна формалност, която го отделя от по-важните му дела. Аз обаче усещах как всяка фибра на тялото ми е напрегната. Пулсът ми беше ускорен, а в стомаха ми се беше свила топка от лед.
Процесът започна. Встъпителните речи бяха произнесени. Прокурорът Пламен беше красноречив и убедителен. Той рисуваше картина на алчност и безскрупулна корпоративна престъпност, с Димитър в ролята на главния злодей. Аз, от своя страна, контрирах с аргументи за бизнес съперничество, за отмъщението на един провалил се партньор и за липсата на преки доказателства, които да свързват клиента ми с незаконните дейности. Битката беше позиционна, всяка страна укрепваше своите позиции.
Разпитите на свидетелите започнаха. Финансови експерти, счетоводители, бивши служители. Успявах да парирам повечето удари, да посея съмнение в показанията им, да ги накарам да си противоречат. Димитър от време на време се навеждаше към мен и прошепваше: „Добра работа, адвокате. Продължавайте така.“ Чувствах се като гладиатор на арена, а публиката очакваше кръв.
И тогава дойде моментът.
– Обвинението призовава своя следващ свидетел – обяви Пламен с тържествуващ тон, сякаш изваждаше скрития си коз. – Моля, влезте.
Вратата в дъното на залата се отвори и влезе млад мъж. Беше на около трийсет, облечен в скромен, но чист костюм, който изглеждаше леко голям за него. Движеше се с неуверена походка, сякаш подът под краката му всеки момент можеше да пропадне. Той пристъпи към свидетелската скамейка, избягвайки да погледне към когото и да било.
– Моля, представете се на съда – нареди съдията, възрастен мъж със строго лице и уморени очи.
Младият мъж преглътна, облиза устните си и проговори. Гласът му беше тих, но ясен.
– Казвам се Виктор.
Името прозвуча като изстрел в тишината на залата. Светът за мен сякаш спря. Времето се забави, звуците изчезнаха. Останах само аз, името и мъжът на скамейката. Виктор. Едно име, което не бях чувал от десет години, но което беше оставило неизлечим отпечатък в паметта ми. Едно име от разказа на един стар, самотен мъж в една задушна охранителна кабина.
Вдигнах поглед и се вгледах внимателно в лицето му. Беше по-възрастен, по-уморен, с леки сенки под очите, но чертите бяха същите. Същата леко крива усмивка, която сега беше по-скоро горчива гримаса. И същите очи. Тъмни, проницателни, предизвикателни. Очите от онази стара, омачкана снимка. Очите на изгубения син на Стоян.
Сърцето ми започна да бие лудо в гърдите. Студена пот изби по челото ми. Това не беше възможно. Беше някакво абсурдно, жестоко съвпадение. Но колко хора на име Виктор с точно тези черти можеше да има? Инстинктът ми крещеше, че това е той.
Свидетелят, от чиито показания зависеше бъдещето на моя клиент, човекът, когото трябваше да „смачкам“ и да дискредитирам пред съда, беше същият този Виктор, чийто баща всяка нощ се беше молил за завръщането му.
Димитър се наведе към мен.
– Това е той. Момчето, за което ви говорих. Изглежда нервен. Ще бъде лесна плячка. Готов ли сте, Александров?
Не можех да отговоря. Думите заседнаха в гърлото ми. Гледах Виктор, а в съзнанието ми изплува образът на Стоян, който ми подава онази изтъркана снимка с треперещи ръце. „Понякога си мисля, че може би е успял. Може би е станал някой.“ А сега този „някой“ беше тук, на метри от мен, въвлечен в мръсните игри на един безскрупулен бизнесмен, и аз бях напът да го унищожа.
– Александров? Добре ли сте? – настоя Димитър, а в гласа му се долавяше раздразнение.
– Да… да, добре съм – промълвих аз, откъсвайки поглед от Виктор.
Но не бях добре. Бях в капан. Капан, изграден от миналото и настоящето, от дълга и съвестта, от обещанието към един богат клиент и немия спомен за един беден баща. Прокурорът Пламен започна своя разпит, а аз седях като вцепенен. Всяка дума на Виктор отекваше в главата ми не като свидетелско показание, а като част от една десетгодишна трагедия.
Осъзнах, че този процес вече не беше просто битка за свободата на Димитър. Беше се превърнал в нещо много по-лично. Беше мой собствен съдебен процес, в който на подсъдимата скамейка беше моята съвест. И каквато и да беше присъдата, знаех, че ще трябва да живея с нея до края на дните си.
Глава 4: Морален кръстопът
Разпитът на Пламен беше методичен и безмилостен. Той водеше Виктор стъпка по стъпка през лабиринта от финансови трансакции, като го караше да потвърждава подпис след подпис, имейл след имейл. Виктор говореше с равен, почти монотонен глас. Описваше как по нареждане на Димитър е прехвърлял средства към фиктивни компании, как е подготвял документи с невярно съдържание. С всяка негова дума примката около врата на клиента ми се затягаше.
Димитър седеше до мен, на пръв поглед невъзмутим, но аз усещах напрежението, което излъчваше. Едната му ръка беше свита в юмрук върху масата. Той се наведе и просъска в ухото ми:
– Лъже. Всичко е лъжа. Вижте го, дори не може да ви погледне в очите. Той е просто една страхлива пионка, купена от прокуратурата. Когато дойде вашият ред, искам да го разкъсате. Да го накарате да съжали за деня, в който се е родил.
Думите му бяха като камшик. „Да го разкъсате“. Как можех да го направя? Как можех да погледна в тези очи, които бяха отражение на очите на Стоян, и да ги изпълня със страх и унижение? Всяка клетка в тялото ми крещеше „Не!“, но професионалният ми дълг, хонорарът, ипотеката, Ралица… всичко ме тласкаше в обратната посока.
– Ваш ред е, адвокат Александров – обяви съдията.
В залата настана тишина. Всички погледи бяха вперени в мен. Поех дълбоко дъх, изправих се и бавно тръгнах към свидетелската скамейка. Чувствах се като екзекутор, който отива да изпълни присъда.
Застанах пред Виктор. За пръв път го погледнах отблизо. Изглеждаше по-крехък, отколкото си го представях. В ъгълчетата на устните му имаше горчивина, а в стойката му – умора, която не беше присъща за възрастта му. Той вдигна очи и погледите ни се срещнаха. За част от секундата ми се стори, че виждам в тях не враждебност, а нещо друго. Молба? Страх?
Започнах кръстосания разпит. Гласът ми звучеше странно, далечно, сякаш не беше мой. Първоначално се придържах към стандартната процедура. Задавах неутрални въпроси, свързани с неговата длъжност, с продължителността на работата му за Димитър, с причините за напускането му. Отговорите му бяха кратки и предпазливи. Личеше си, че Пламен го беше подготвил добре.
Но аз не търсех пробойни в историята му за финансовите измами. Търсех Виктор. Момчето от снимката. Сина на Стоян.
– Господин Виктор – казах аз, като се опитвах тонът ми да бъде мек, почти съчувствен, – твърдите, че сте напуснали компанията на господин Димитър заради „несъгласие с методите му на работа“. Може ли да бъдете по-конкретен?
– Не одобрявах това, което се случваше – отвърна той, избягвайки погледа ми.
– А защо не съобщихте за тези си „неодобрения“ по-рано? Защо чакахте прокуратурата да се свърже с вас?
– Страхувах се. Господин Димитър е влиятелен човек.
– Страхувахте се? Или просто видяхте възможност да си отмъстите за уволнението, като сключите сделка с обвинението?
Пламен скочи.
– Протест! Адвокатът прави внушения.
– Приема се – отсече съдията. – Придържайте се към фактите, адвокате.
Направих крачка назад. Трябваше да сменя тактиката. Вместо да го атакувам директно, реших да го заобиколя. Да го накарам да говори за себе си, за живота си преди да започне работа при Димитър.
– Откъде сте родом, господин Виктор? – попитах аз.
Въпросът ми го свари неподготвен. Той се намръщи.
– Какво общо има това?
– Просто се опитвам да изградя представа за вас като личност пред съда. Отговорете на въпроса, моля.
Той се поколеба за миг.
– Не съм оттук.
– А откъде? Имате ли семейство? Родители?
Лицето му се сви. Болка, чиста и неподправена, премина през очите му за миг.
– Нямам семейство. Сам съм.
„Нямам семейство.“ Тази лъжа ме прободе като нож. Той имаше баща. Баща, който десет години не беше спрял да го чака. Защо го отричаше? От срам? От гняв?
Усещах как Димитър ме пронизва с поглед от мястото си. Той не разбираше какво правя. Очакваше кръв и зрелища, а аз водех психологически дуел, чиято цел беше неясна дори за мен самия.
– Казвате, че сте сам. Трудно ли беше да пробиете в големия град без подкрепа? Работили ли сте нещо друго, преди да попаднете на обявата за работа при господин Димитър?
Виктор мълчеше. Стискаше юмруци в скута си.
– Свидетелят длъжен ли е да отговаря на въпроси, които не са свързани с делото? – попита той, обръщайки се към съдията.
– Адвокат Александров, каква е целта на този разпит? – попита съдията с нотка на раздразнение.
– Целта ми, ваша чест, е да докажа, че свидетелят е бил в уязвимо финансово и емоционално състояние, което го прави лесен обект за манипулация от страна на обвинението. Неговото минало е пряко свързано с неговата надеждност.
Беше слаб аргумент, но съдията го прие, макар и с неохота.
– Отговорете, господин Виктор.
– Работил съм какво ли не – отвърна той глухо. – Сервитьор, строител, куриер…
– Значи сте свикнал да се борите. Да се справяте сам. Сигурно сте изградили силен характер. Или може би… може би сте натрупали много гняв? Гняв към света, който не ви е дал лесен старт? Гняв, който лесно може да бъде насочен към успял човек като моя клиент?
– Не знам за какво говорите.
Но аз знаех. Виждах го в очите му. Гневът беше там. Но беше смесен с болка и самота. Това не беше закоравял престъпник или студен лъжец. Това беше изгубено момче в тялото на мъж.
Върнах се на мястото си. Димитър беше бесен.
– Какво беше това, по дяволите? – прошепна яростно той. – Имахте възможност да го унищожите, а вие го разпитвахте като социален работник! Искам да го видите смачкан, чувате ли ме? Смачкан!
Не отговорих. Гледах към Виктор, който седеше на скамейката със сведена глава. Знаех, че съм на ръба. Трябваше да направя избор. Можех да послушам клиента си, да се върна там и да използвам всяка слабост, която бях забелязал, да разбия крехката му фасада и да го представя като лъжец и отмъстителен негодник. Това щеше да ми спечели делото и да осигури спокойствието на банковата ми сметка.
Или можех да потърся истината. Не съдебната истина, а човешката. Истината за това какво се е случило с Виктор през тези десет години. Истината защо едно момче би излъгало, че няма баща. Но този път беше опасен. Той можеше да доведе до загуба на делото, до края на кариерата ми, до гнева на много могъщ човек.
Погледнах към Ралица, която седеше на задните редове, дошла да ме подкрепи. Лицето ѝ беше напрегнато. Тя не знаеше за моята дилема, но усещаше, че нещо не е наред. Погледът ѝ ме молеше да бъда онзи Александър, в когото се беше влюбила – честният и принципен мъж, а не хладнокръвната акула, в която професията се опитваше да ме превърне.
Съдията обяви почивка. Излязох в коридора, а главата ми бучеше. Бях на кръстопът, а табелите сочеха в две напълно противоположни посоки. Едната водеше към успеха, а другата… другата водеше към неизвестното, но може би и към изкуплението.
Глава 5: Нишките на миналото
Решението дойде не като проблясък, а като тихо, натрапчиво усещане в стомаха. Не можех да унищожа Виктор. Не и преди да разбера цялата история. Дължах го на спомена за Стоян. Дължах го и на себе си.
Още същата вечер, пренебрегвайки десетките пропуснати обаждания от Димитър, аз се затворих в домашния си кабинет. Ралица влезе тихо и остави чаша чай на бюрото.
– Тежък ден, а? – попита тя.
– Не можеш да си представиш – отвърнах аз, разтривайки слепоочията си. – Чувствам се, сякаш вървя по въже над пропаст.
– Каквото и да става, аз съм с теб, знаеш го – каза тя и нежно целуна челото ми. Думите ѝ бяха като спасителен пояс в бурното море на съмненията ми.
Трябваше да намеря Стоян. Десет години бяха минали. Той можеше да е навсякъде, можеше дори да не е жив. Но трябваше да опитам. Използвах достъпа си до публични регистри, рових се в стари адресни справки. Беше като да търсиш игла в купа сено. Името му беше твърде обикновено.
Докато търсех, съзнанието ми се връщаше към Димитър. Колкото повече мислех за него, толкова повече се убеждавах, че спокойствието му в съда е маска. Човек като него не оставяше нищо на случайността. Той със сигурност имаше план Б, В и Г. Замислих се за съпругата му, Антония. Бях я виждал няколко пъти – красива, елегантна жена с тъжни очи. Тя винаги стоеше на крачка зад съпруга си, перфектен аксесоар към имиджа му на успял мъж. Дали тя знаеше нещо? Дали беше жертва или съучастник?
Реших да проверя и бившия партньор, Симеон. Официално той беше моят враг в съда, основният свидетел на обвинението. Но какво ако и неговата история имаше нюанси? Свързах се с мой доверен частен детектив – възрастен, пенсиониран полицай на име Красимир. Дадох му задачата да проучи Симеон дискретно. Да разбере с кого се среща, какви са навиците му, има ли финансови проблеми.
Дните се нижеха в мъчително очакване. В съда успявах да протакам, да задавам безкрайни процедурни въпроси, да искам нови и нови експертизи. Печелех време. Пламен ме гледаше с нескрито презрение, убеден, че просто се опитвам да изтощя съда. Димитър ми звънеше по десет пъти на ден, все по-нервен и настоятелен.
– Кога ще го довършите този хлапак, Александров? Всяко отлагане ми струва пари и репутация!
– Търпение, господин Димитър. Стратегията ми изисква време. Изграждам основата, преди да нанеса финалния удар.
Лъжех го. Не изграждах нищо. Просто се надявах на чудо.
И чудото се случи под формата на имейл от асистента ми. След дни на безплодно търсене, бяха открили следа. Стоян. Бил е регистриран преди няколко години в малък провинциален град, на стотици километри оттук. Нямаше гаранция, че все още е там, но беше единствената ми нишка.
Същата вечер казах на Ралица, че трябва да пътувам по работа. Лъжата ми прозвуча кухо дори на мен самия, но тя само кимна, твърде уморена от моето постоянно отсъствие, за да спори.
Пътувах през нощта. Фаровете на колата режеха мрака, а в главата ми се въртяха хиляди въпроси. Какво щях да кажа на Стоян? Как щях да му съобщя, че синът му е жив, но е забъркан в каша, от която може и да не излезе? И какво право имах аз да се меся в живота им?
На сутринта пристигнах в малкото градче. Беше тихо и спокойно място, където времето сякаш беше спряло. Намерих адреса – стара, порутена къща в края на града. Сърцето ми биеше лудо, докато вървях по напуканата пътека към входната врата. Почуках.
Дълго време никой не отвори. Тъкмо се канех да си тръгна, когато чух бавно провлачване на крака и скърцане на резе. Вратата се открехна и пред мен застана Стоян.
Беше същият и същевременно напълно различен. Косата му беше станала напълно бяла. Раменете му бяха превити под тежестта на годините и самотата. Но очите… очите бяха същите. Уморени, пълни с тиха скръб.
Той ме погледна празно за момент, след което в очите му проблесна искра на разпознаване.
– Ти… ти си момчето от склада. Студентът. Александър, нали?
– Аз съм, чичо Стояне – казах аз, а гърлото ми беше свито. – Помните ме.
– Такива неща не се забравят – каза той и направи крачка назад, за да ме покани да вляза. – Влизай, влизай. Какво те води насам след толкова години?
Влязох в скромна, подредена стая, в която миришеше на билки и стари книги. На масичката до прозореца стоеше в рамка онази същата, омачкана снимка на Виктор. Сякаш нито един ден не беше минал. Седнахме един срещу друг и не знаех откъде да започна. Бях дошъл да търся отговори, но при вида на този сломен човек, осъзнах, че нося със себе си само още болка. Нишките на миналото се бяха оплели в сложен възел и аз бях този, който трябваше да реши дали да се опита да го разплете, или просто да го пререже.
Глава 6: Скрити животи
Докато аз се опитвах да намеря думи в малката къща на Стоян, на стотици километри оттам, други животи продължаваха да се движат по своите скрити орбити.
Виктор се прибра в тясната си квартира в крайния квартал. Място, което нямаше нищо общо с лукса, в който се беше движил като асистент на Димитър. Стените бяха голи, с изключение на един плакат на стара рок група. Мебелите бяха малко и очукани. Това не беше дом, а временно убежище. Място, където да се скриеш от света.
Той свали сакото си, разхлаби вратовръзката и се свлече на дивана. Кръстосаният разпит го беше изтощил. Въпросите на онзи адвокат, Александър, бяха странни. Не бяха директни атаки, а по-скоро опити да се надникне в душата му. Особено въпросите за семейството му. „Нямам семейство.“ Тази лъжа, изречена в съдебната зала, сега кънтеше в тишината на стаята му.
Flashback…
Осемнайсетгодишният Виктор върви по магистралата. Дъждът се стича по лицето му и се смесва със сълзите. Думите на баща му – „Нищо няма да стане от теб!“, „Пълен провал си!“ – отекват в главата му. Гняв и болка се борят в гърдите му. Той ще им покаже. Ще им покаже на всички. Ще стане толкова богат и успял, че баща му ще съжалява за всяка дума. Ще се върне един ден с лъскава кола и ще му се изсмее в лицето…
Годините минават. Бляскавата кола не идва. Вместо нея идват мизерни квартири, работа на черно, глад. Гордостта му не му позволява да се обади, да признае, че се е провалил. Връзката е прекъсната. Мостът е изгорен. Той вече не е Виктор, синът на Стоян. Той е просто Виктор. Един от многото, които се борят за оцеляване в големия град.
Един ден, докато работи като куриер, той доставя пратка в лъскав офис. Там го забелязва Димитър. Харесва му бързината, интелигентността в очите на момчето. Предлага му работа. В началото е дребна, чиновническа. Но Виктор е умен и бързо се учи. Димитър започва да му поверява все по-отговорни задачи. Скоро Виктор става негов личен асистент, негова дясна ръка. Той вижда лукса, вижда властта. Това е всичко, за което е мечтал.
Но с времето вижда и друго. Вижда мръсните сделки, вижда измамите. Вижда как Димитър унищожава хора без капка съжаление. Виктор е въвлечен. В началото се успокоява, че просто изпълнява заповеди. Но после започва да усеща как мръсотията полепва и по него. Когато се опитва да възрази, Димитър само се изсмива. „Не бъди наивен, момче. Така се правят големите пари. Ти нали за това си тук?“
Една вечер Виктор случайно става свидетел на нещо, което не е трябвало да види. Среща между Димитър и сенчести фигури, размяна на куфарчета, думи за „дългове“ и „последни предупреждения“. Уплашва се. Осъзнава, че е попаднал много по-дълбоко, отколкото си е мислил. Решава да напусне. Но Димитър не го пуска толкова лесно. „Ти знаеш твърде много, Виктор. Ти си част от това. Опиташ ли се да избягаш, ще потънеш заедно с мен.“
Уволнението е само за пред хората. Всъщност Димитър го държи в ръцете си. Заплашва го с фалшиви доказателства, които го уличават като основен извършител на измамите. Когато прокуратурата се свързва с него, Виктор вижда шанс за спасение. Сключва сделка. Ще свидетелства срещу Димитър в замяна на имунитет. Но знае, че това е игра на котка и мишка. Димитър е опасен и няма да се предаде лесно.
Сега, в тишината на стаята си, Виктор се чувстваше по-сам от всякога. Беше предал човека, който му беше дал шанс, за да спаси себе си. Но дали изобщо имаше спасение?
В друга част на града, в луксозен мезонет с изглед към парка, Антония, съпругата на Димитър, наливаше втора чаша вино. Ръцете ѝ леко трепереха. Тя мразеше дните, в които имаше дела. Димитър се прибираше напрегнат, зъл, и изливаше цялата си ярост върху нея. Техният брак отдавна беше само бизнес сделка. Тя му осигуряваше имидж на стабилен семеен мъж, а той ѝ даваше охолен живот. Но цената на този живот ставаше все по-висока.
Антония знаеше много повече, отколкото Димитър предполагаше. Тя знаеше за тайните му срещи, за скритите му сметки, за страховете му. Знаеше и за любовницата му. Младо, красиво момиче, студентка, която работеше като стажантка във фирмата му. Името ѝ беше Ивайла. Понякога Антония се чудеше дали Димитър изобщо осъзнава колко прозрачен е.
Тя отпи от виното. Какво щеше да стане, ако Димитър влезеше в затвора? Щеше ли да е свободна? Или просто щеше да остане без пари и подкрепа, сама срещу света? Страхът и надеждата водеха тиха война в душата ѝ.
В същото време, в малък апартамент близо до университета, Ивайла се опитваше да учи за изпит. Но думите в учебника се размазваха пред очите ѝ. Тя не можеше да спре да мисли за Димитър. В началото беше впечатлена от него – от властта му, от щедростта му. Той я водеше на скъпи вечери, купуваше ѝ подаръци. Караше я да се чувства специална.
Но после видя и другата му страна. Ревността му. Желанието му да я контролира. Заплахите, когато тя се опита да прекрати връзката им. „Ти си моя, Ивайла. Не го забравяй.“
Ивайла знаеше, че е в опасност. Беше чувала разговори, които не е трябвало. Беше виждала документи на бюрото му. Знаеше, че той е способен на всичко. Тя беше още една пионка в неговата игра, но за разлика от другите, тя не искаше да играе повече. Търсеше изход, но всички врати изглеждаха заключени.
Скритите животи на Виктор, Антония и Ивайла се преплитаха около фигурата на Димитър като паяжина. Всеки от тях държеше по една нишка, способна да разплете цялата мрежа. Но всеки се страхуваше да дръпне пръв, защото не знаеше дали това няма да доведе до собствената му гибел. Те не подозираха, че един адвокат на име Александър вече беше започнал да дърпа една съвсем различна, много по-стара нишка. Нишка, която можеше да промени всичко.
Глава 7: Разкъсани души
В малката къща на Стоян времето сякаш беше спряло. Седяхме един срещу друг на стара дървена маса, а между нас лежаха десет години мълчание и неизказана болка. Подадох му чаша вода, ръцете му трепереха, докато я поемаше.
– Защо си тук, момче? – попита той отново, а в гласа му имаше смесица от любопитство и страх. Сякаш се боеше от отговора.
Поех дълбоко дъх. Нямаше лесен начин да го кажа.
– Чичо Стояне, дойдох, защото… защото видях сина ви. Видях Виктор.
Думите увиснаха във въздуха. Стоян застина. Чашата се изплъзна от пръстите му и се разби на пода, разплисквайки вода по старите дървени дъски. Той не ѝ обърна внимание. Всичкият му поглед беше вперен в мен, очите му бяха широко отворени, пълни с неверие, надежда и ужас.
– Къде? Как… как е той? Добре ли е?
– Жив е. И е тук, в града – казах аз предпазливо, подбирайки думите си. – Но… има проблеми. Сериозни проблеми.
Разказах му всичко. За делото, за Димитър, за това, че Виктор е ключов свидетел на обвинението. Пропуснах само моята роля като адвокат на Димитър. Не можех да му причиня и това. Представих се просто като юрист, който случайно е попаднал на случая и е направил връзката.
Докато говорех, лицето на Стоян премина през цяла гама от емоции. Първоначалната радост, че синът му е жив, беше бързо изместена от объркване, а след това и от дълбока, съкрушителна скръб. Синът му, неговото момче, беше забъркан в света на големите пари и големите престъпления. Мечтата му, че Виктор е успял, се сбъдваше, но по най-кошмарния начин.
– Аз съм виновен – прошепна той, свеждайки глава. Ръцете му, положени на масата, се свиха в юмруци. – Аз го прогоних. Аз го тласнах към този свят. С моята строгост, с моята гордост… Исках само да го предпазя, а аз го унищожих.
– Не казвайте така. Той е направил своя избор.
– Какъв избор е имал? Едно осемнайсетгодишно момче, само, без пари, без подкрепа. В джунглата. Разбира се, че ще попадне на хищници.
Той стана и отиде до прозореца, загледан в нищото.
– Искам да го видя, Александре. Трябва да го видя.
– Не мисля, че сега е моментът – опитах се да го разубедя аз. – Той е под огромно напрежение. Една такава среща може да го съсипе. А и той… той каза в съда, че няма семейство.
Ударът беше жесток. Видях как раменете на Стоян се свлякоха, сякаш го бях ударил. Той се обърна към мен, а в очите му имаше сълзи.
– Отрекъл се е от мен… Разбира се. Защо да не го направи? Какво съм му дал аз, освен болка?
Сърцето ми се късаше. Бях дошъл тук за отговори, а вместо това бях отворил стари рани и бях нанесъл нови. Прекарах целия ден със Стоян. Слушах историите му за детството на Виктор, за малките им радости и големите им скандали. Сглобявах парченце по парченце пъзела на една разкъсана бащина душа. Преди да си тръгна, му обещах, че ще направя всичко възможно да помогна на Виктор. Не знаех как, но го обещах.
Връщането към града беше мъчително. Чувствах се раздвоен. От една страна, бях адвокатът Александър, обвързан с професионална тайна и дълг към клиента си. От друга, бях Александър, младият мъж, който беше слушал изповедта на един баща преди десет години и сега държеше съдбата на сина му в ръцете си.
Прибрах се късно. Ралица ме чакаше, будна.
– Къде беше? – попита тя, а в гласа ѝ нямаше упрек, а само умора и тревога. – Телефонът ти беше изключен. Умрях от притеснение.
– Трябваше да свърша нещо. Свързано е с делото.
– Това дело те поглъща, Алекс. Не те познавам. Постоянно си разсеян, напрегнат. Не говориш с мен. Какво става?
Исках да ѝ кажа. Исках да споделя товара, който носех. Но как можех да я въвлека в това? Как можех да ѝ обясня моралния лабиринт, в който се бях изгубил?
– Просто е сложно. Много е сложно – беше единственото, което успях да кажа.
– Всичко е сложно напоследък – отвърна тя тихо и се обърна с гръб към мен в леглото. Пропастта между нас ставаше все по-дълбока. Ипотеката, която трябваше да ни свързва, сега изглеждаше като още една тежест, която ни разделяше.
На следващия ден в офиса ме чакаше обаждане от Красимир, частния детектив.
– Имам нещо за теб, адвокате – каза той. – Нашият човек, Симеон, не е толкова чист, колкото изглежда. Има огромни дългове от хазарт. Дължи пари на много сериозни хора. Хора, които не приемат „не“ за отговор.
Информацията беше като светкавица в мрака.
– Сигурен ли си?
– Абсолютно. Среща се тайно с едни мутри в едно забутано кафене. Успях да направя няколко снимки. Изглежда много уплашен.
Това променяше всичко. Симеон не беше просто отмъстителен бивш партньор. Той е бил отчаян. Може би Димитър го е заплашвал не само с финансова разруха, а с нещо много по-лошо? Или може би Симеон сам се е опитал да измами лихварите, като им е обещал дял от фирмата, и сега е притиснат до стената и от двете страни?
Картината ставаше все по-мрачна и сложна. Виктор беше притиснат от Димитър. Симеон беше притиснат от кредитори. А аз бях разкъсван между дълга, съвестта и едно старо обещание. Всички бяхме разкъсани души, уловени в една и съща мръсна игра. И аз започвах да осъзнавам, че единственият начин да се измъкна, беше да разбия игралната маса.
Глава 8: Цената на истината
С новата информация за Симеон, парчетата от пъзела започнаха да се подреждат по различен начин. Вече не бях сигурен кой е хищникът и кой жертвата. Може би всички бяха и двете едновременно. Трябваше да говоря с Виктор. Не в съдебната зала, под зоркия поглед на съдията и прокурора, а насаме. Лице в лице.
Отне ми два дни да го открия. Проследих го след едно от заседанията. Той се качи на раздрънкан автобус и слезе в един от крайните, сиви квартали. Изчаках да влезе във входа на блока и го последвах. Застанах пред вратата на апартамента му и се поколебах. Какво щях да му кажа? „Аз съм адвокатът на човека, който иска да те унищожи, но всъщност искам да ти помогна, защото познавам баща ти“? Звучеше абсурдно.
Почуках.
Отне известно време, преди вратата да се отвори. Виктор стоеше на прага, облечен с изтъркана тениска и спортен панталон. Когато ме видя, лицето му се вкамени. Шокът бързо беше заменен от гняв и подозрение.
– Какво искате? Как ме намерихте?
– Трябва да поговорим – казах аз спокойно. – Може ли да вляза?
– Няма за какво да говорим. Всичко, което имам да кажа, ще го кажа в съда.
Той се опита да затвори вратата, но аз поставих крака си на прага.
– Става дума за баща ти, Виктор. За Стоян.
При споменаването на името на баща му, цялата му враждебност сякаш се изпари. Той ме погледна с разширени очи, дишането му стана учестено.
– Какво… откъде знаете?
– Може ли да вляза? – повторих аз.
Той мълчаливо отстъпи назад. Влязох в тясната, неуютна стая. Беше чисто, но безлично. Жилище на човек, който не смята да се задържа дълго.
– Видях го – започнах аз, без да увъртам. – Преди два дни бях при него. Той е добре, доколкото може да бъде добре човек, който не е виждал сина си десет години. И те обича. Повече от всичко.
Виктор се свлече на дивана, сякаш краката му не го държаха. Той зарови лице в ръцете си. Раменете му се тресяха. Дълго време мълчахме. Оставих го да се справи с бурята от емоции, която го беше връхлетяла.
– Защо? – прошепна той накрая, без да вдига глава. – Защо правите това? Вие сте негов адвокат. Трябва да ме унищожите.
– Може би вече не знам какво трябва да правя – признах аз. – Разкажи ми истината, Виктор. Не тази за пред съда. Истинската истина. Как се забърка с Димитър? Защо свидетелстваш срещу него?
Той вдигна глава. Очите му бяха зачервени.
– Защото ме държи в ръцете си. Защото ме заплашва. Когато започнах работа при него, бях никой. Той ми даде всичко – пари, самочувствие, илюзия за успех. Но ме направи и съучастник. Накара ме да подписвам документи, да превеждам пари. Знаех, че не е чисто, но си затварях очите. Исках този живот. Бях глупав.
Той въздъхна дълбоко, сякаш изливаше цялата натрупана горчивина.
– Един ден направих грешка. Загубих голяма сума пари на компанията. Не беше моя вината, беше лоша инвестиция, която той ме накара да направя. Но той я използва срещу мен. Каза, че ще ме обвини в присвояване, че ще ме прати в затвора за години, освен ако… освен ако не направя каквото ми каже. Превърна ме в своя марионетка. Когато прокуратурата го погна, той ми даде избор – или да поема цялата вина, или да свидетелствам срещу него, но по начин, който той контролира. Да кажа само това, което той иска. Да пропусна най-важните неща, които биха го уличили със сигурност. Той играе игра със съда, а аз съм просто примамката.
Картината най-сетне се изясни. Димитър умишлено беше пожертвал Виктор, за да отклони вниманието от по-големите си престъпления. Виктор беше в капан – каквото и да направеше, щеше да загуби.
– Има и още нещо – продължи Виктор, а гласът му стана едва доловим. – Преди да започна работа при Димитър… бях затънал. Имах дългове. От хазарт. Малко, но към грешните хора. Димитър ги плати. И оттогава съм му длъжник. Не само с пари.
Това беше. Това беше връзката. Димитър не беше просто работодател. Той беше собственик. Беше купил душата на Виктор.
– Защо излъга в съда, че нямаш семейство? – попитах аз.
– Защото се срамувам. Срамувам се от това, в което се превърнах. Не исках баща ми да ме види такъв. Предпочитам да ме мисли за мъртъв, отколкото за провал и престъпник.
– Той не те мисли за такъв. Мисли те за своето изгубено момче.
Разговорът ни продължи с часове. Виктор ми разказа за десетте години на самота, за грешките, за отчаянието. Колкото повече го слушах, толкова повече се убеждавах, че трябва да му помогна. Но как? Всяко мое действие в негова полза беше предателство към клиента ми.
На тръгване, вече на вратата, аз се обърнах.
– Има начин да се измъкнеш от това, Виктор. Но трябва да ми се довериш. Трябва да направиш нещо много трудно. Да кажеш цялата истина в съда. Не версията на Димитър, не версията на прокурора. Твоята истина. За дълговете, за заплахите, за всичко.
– Ще ме унищожат! Димитър ще ме съсипе. Ще отида в затвора!
– Може би. Но може би не. Ако докажем, че си действал под принуда, нещата ще изглеждат различно. Това е единственият ти шанс да си върнеш живота. И баща си.
Той ме гледаше с очи, пълни със страх и надежда.
– Не мога. Прекалено е рисковано.
– Помисли си – казах аз и си тръгнах.
Оставих го сам с неговите демони. Знаех, че съм поискал от него почти невъзможното. Да се изправиш срещу човек като Димитър беше равносилно на самоубийство.
Вървях по тъмните улици на квартала и осъзнавах цената на истината. Тя беше висока. Можеше да коства на Виктор свободата му. Можеше да коства на мен кариерата ми. Можеше да коства на Стоян последната му надежда. Но знаех също, че цената на лъжата е много по-висока. Тя костваше душите ни. И аз вече не бях готов да я плащам. Бях готов да рискувам всичко, за да разбия тази мрежа от лъжи, дори и аз самият да се оплетя в нея.
Глава 9: Изповеди в полумрак
След срещата ми с Виктор, усещах, че часовникът тиктака все по-бързо. Трябваше ми още едно парче от пъзела. Трябваше ми някой от вътрешния кръг на Димитър, който да потвърди историята на Виктор и да ми даде оръжие, с което да се боря. Имаше само двама души, които отговаряха на това описание – съпругата му Антония и любовницата му Ивайла. Да се свържа с която и да е от двете беше изключително рисковано.
Съдбата обаче отново се намеси. На следващия ден получих кодирано съобщение на служебния си имейл. Беше от анонимен подател. Съдържаше само един адрес и час. Нямах представа кой го изпраща, но инстинктът ми казваше, че трябва да отида.
Адресът беше на малко, дискретно кафене в центъра. В уречения час влязох и се огледах. На една от масите в ъгъла седеше Антония. Беше облечена елегантно, но лицето ѝ беше бледо, а очите ѝ шареха нервно наоколо. Когато ме видя, тя ми направи едва забележим знак да седна.
– Благодаря ви, че дойдохте – прошепна тя, без да ме гледа в очите. Ръцете ѝ, които държаха чашата с вода, трепереха.
– Защо ме повикахте? – попитах аз директно. Нямахме време за любезности.
– Защото не издържам повече. Този живот… този човек… той ще ни унищожи всички.
Тя вдигна поглед и в очите ѝ видях отчаяние.
– Знам, че сте добър човек, адвокат Александров. Виждам го по начина, по който водите делото. Вие не сте като него. Вие търсите истината.
– Каква е истината, госпожо?
– Истината е, че съпругът ми е чудовище. Той е виновен за всичко, в което го обвиняват, и за много повече. Той е затънал до уши в мръсни сделки с хора, от които дори той се страхува. Дело-то е най-малкият му проблем. Дължи им огромни суми. Затова е толкова отчаян. Ако влезе в затвора, те ще го намерят. Ако го оправдаят, ще трябва да им плати. Той няма полезен ход.
– Защо ми казвате всичко това? – попитах аз, макар да се досещах за отговора.
– Защото искам да съм свободна. Но се страхувам. Той ме заплаши. Каза, че ако го предам, ще се погрижи да не видя и стотинка от парите му. Ще каже, че съм била негов съучастник. Имам документи. Копия на договори, банкови извлечения от тайни сметки… Държала съм ги скрити от години, като моя застраховка.
Тя ми подаде малка флашка под масата.
– Тук има достатъчно, за да го вкарате в затвора до живот. Но трябва да ми обещаете, че ще ме защитите. Че ще бъда свидетел по споразумение, че името ми няма да бъде опетнено.
Гледах малкото парче пластмаса в ръката си. Това беше Свещеният Граал. Доказателството, което щеше да реши всичко. Но идваше с цена. Антония не правеше това от чувство за справедливост. Правеше го от страх и егоизъм. Искаше да спаси себе си.
– Ще направя каквото мога – казах аз. – Но не мога да ви обещая нищо.
– Това е достатъчно – каза тя и се изправи. – Трябва да тръгвам, преди да е забелязал отсъствието ми. Моля ви, бъдете внимателен. Той е по-опасен, отколкото си представяте.
След като тя си тръгна, останах на масата още дълго време, стиснал флашката в юмрука си. Сега имах всичко необходимо, за да унищожа Димитър. Можех да го предам на прокурора Пламен и да си измия ръцете. Но това нямаше да помогне на Виктор. Той пак щеше да бъде обвинен в лъжесвидетелстване и съучастие.
Трябваше ми още един коз. Трябваше ми свидетел, който да е абсолютно чист. Свидетел, чиято единствена мотивация е истината. И тогава се сетих за Ивайла. Студентката. Любовницата.
Да я намеря беше по-трудно. Тя беше напуснала стажантската си позиция и беше сменила квартирата си. Явно се криеше. Отново се наложи да използвам услугите на Красимир. Отне му един ден, за да открие новия ѝ адрес.
Този път подходът ми беше различен. Не отидох направо при нея. Вместо това я изчаках пред университета. Когато излезе от една от лекциите, аз я пресрещнах.
– Госпожице Ивайла? Казвам се Александър. Адвокат съм. Трябва да поговорим за Димитър.
Тя пребледня. Страхът в очите ѝ беше почти панически.
– Не знам нищо. Оставете ме на мира.
– Знам, че се страхувате – казах аз с възможно най-мекия си глас. – И имате пълното право. Но той няма да ви остави на мира. Единственият начин да се спасите е да говорите.
Тя поклати глава и се опита да ме заобиколи.
– Чух разговори, Ивайла – продължих аз, повишавайки леко тон. – Чух как Димитър се хвали пред приятелите си как ви „държи под контрол“. Как никога няма да ви позволи да го напуснете. Това ли искате за себе си? Да живеете в постоянен страх?
Думите ми я спряха. Тя се обърна към мен, а в очите ѝ имаше сълзи.
– Какво мога да направя? – прошепна тя. – Аз съм просто студентка. Той е… той е всичко.
– Не, той не е всичко. Той е просто един страхлив мъж, който се крие зад парите и властта си. А вие сте млада, интелигентна жена, пред която е целият живот. Не му позволявайте да ви го отнеме. Разкажете ми всичко, което знаете. Аз ще ви защитя. Обещавам.
Заведох я в близкото кафене, същото, в което се бях срещнал с Антония. В продължение на час тя говореше, а аз слушах. Разказа ми за връзката им, за манипулациите, за заплахите. Разказа ми и за конкретни разговори, които беше чула – разговори за Симеон, за дълговете му, за начина, по който Димитър го е изнудвал да подпише неизгодни договори, преди да го изхвърли от бизнеса. Разказа ми как е видяла Димитър да дава пари на Виктор, казвайки му „Това е, за да си държиш устата затворена“.
Нейната история беше последното парче. Тя не беше опетнена като Антония. Не беше съучастник като Виктор. Тя беше жертва. И нейното свидетелство щеше да бъде чисто злато в съда.
Когато се прибрах онази вечер, се чувствах като генерал преди решителната битка. Имах армията си. Имах оръжията си. Бях готов за война. Единственият въпрос беше дали моят главен войник, Виктор, ще намери смелост да излезе на бойното поле. Изпратих му кратко съобщение: „Време е. Имам план. Довери ми се.“
Часове по-късно, малко преди полунощ, телефонът ми извибрира. Беше отговор от Виктор. Само една дума: „Добре.“
Глава 10: Буря в съда
Денят на следващото заседание беше сив и мрачен, сякаш небето предчувстваше бурята, която щеше да се разрази в съдебната зала. Влязох с куфарче, пълно с документи и една флашка, която тежеше като камък. Чувствах се спокоен, но и нащрек. Планът ми беше рискован, почти безразсъден. Зависеше от толкова много неща, които можеха да се объркат.
Когато прокурорът Пламен приключи с разпита на поредния си свидетел, аз се изправих.
– Ваша чест, защитата има искане.
Съдията ме погледна изпитателно над очилата си.
– Слушам ви, адвокат Александров.
– Искам да призова отново на свидетелската скамейка господин Виктор. Имам няколко допълнителни въпроса към него.
В залата се разнесе шепот. Пламен скочи на крака.
– Протест! Свидетелят вече беше разпитан. Защитата имаше възможност за кръстосан разпит. Това е процедурно нарушение!
– Не и ако са се появили нови обстоятелства, колега – отвърнах аз с леден глас. – А аз твърдя, че има такива.
Съдията се намръщи, но след кратко колебание отсече:
– Искането се приема. Повикайте свидетеля.
Виктор влезе в залата. Този път изглеждаше различен. Все още беше уплашен, но в очите му имаше нова решителност. Той седна на скамейката и погледна право в мен. Беше готов.
Започнах бавно, като се върнах към показанията му.
– Господин Виктор, в предишния си разпит вие твърдяхте, че сте напуснали компанията на господин Димитър доброволно, заради несъгласие с методите му. Това ли е истината?
Виктор пое дълбоко дъх.
– Не. Това не е истината.
Отново шепот в залата. Димитър, който до този момент изглеждаше отегчен, се наведе напред, втренчен във Виктор.
– Каква е истината тогава? – попитах аз.
– Истината е, че господин Димитър ме принуди да напусна. Истината е, че той ме държи в ръцете си от години. Той плати мои стари дългове от хазарт и използва това, за да ме превърне в свой роб. Караше ме да подписвам документи, за които знаех, че са фалшиви. Заплашваше ме, че ще ме унищожи, ако не му се подчинявам.
– Значи показанията, които дадохте досега, са били лъжа? – натиснах аз.
– Не съвсем. Те са били част от истината. Версията на истината, която господин Димитър искаше да чуете. Той ме инструктира какво точно да кажа, за да ви насочи по грешна следа, докато прикрива по-големите си престъпления.
Залата избухна. Чукчето на съдията удари силно по масата.
– Тишина!
Димитър скочи на крака, лицето му беше червено от гняв.
– Той лъже! Това е абсурдно! Този неблагодарник…
– СЕДНЕТЕ! – изрева съдията. – Още една дума, господин Димитър, и ще наредя да ви изведат от залата! Продължавайте, адвокате.
Обърнах се отново към Виктор.
– Готов ли сте сега, пред съда, да разкажете цялата истина, без да спестявате нищо?
– Готов съм – каза Виктор, а гласът му вече не трепереше. Беше твърд и ясен.
В следващия един час Виктор говори. Разказа за всичко. За заплахите, за манипулациите, за мръсните сделки, на които е станал свидетел. Рисуваше картина на безскрупулен хищник, който използва слабостите на хората, за да ги подчини на волята си.
Когато свърши, в залата цареше гробна тишина. Лицето на Димитър беше станало пепеляво. Той ме гледаше с чиста, неподправена омраза. Беше осъзнал, че съм го предал.
– Ваша чест – казах аз, обръщайки се към съдията. – Защитата разполага с доказателства, които потвърждават всяка дума на свидетеля.
Подадох флашката на съдебния секретар.
– На тази флашка ще намерите копия на банкови извлечения, договори и имейли, които доказват не само финансовите измами на господин Димитър, но и връзките му с организираната престъпност.
Пламен стоеше като гръмнат. Аз му бях свършил работата. Бях му поднесъл делото на тепсия.
– И това не е всичко, ваша чест – продължих аз. – Защитата има още един свидетел, който желаем да бъде призован. Свидетел, който може да потвърди изнудването, на което е бил подложен не само господин Виктор, но и предишният партньор на обвиняемия, господин Симеон. Призовавам госпожица Ивайла.
Вратата се отвори и Ивайла влезе. Беше уплашена, но вървеше с изправена глава. Тя седна на свидетелската скамейка, закле се и започна да говори. Разказът ѝ беше съкрушителен. Тя потвърди всичко, което Виктор беше казал, и добави нови, ужасяващи детайли за характера и методите на Димитър.
Тогава се случи. Димитър не издържа. С рев, който не беше човешки, той скочи, прескочи бариерата и се нахвърли върху мен.
– Предател! Ще те убия!
Съдебната охрана реагира мигновено. Двама полицаи го повалиха на земята и му щракнаха белезниците. Докато го извеждаха, той не спираше да крещи заплахи към мен, към Виктор, към Ивайла. Маската на цивилизования бизнесмен беше паднала. Отдолу се показа истинското му лице – на див, притиснат в ъгъла звяр.
Съдията обяви край на заседанието. В настъпилия хаос, погледите ни с Виктор се срещнаха. В неговите очи нямаше триумф, а само умора и облекчение. Той беше направил своя избор. Беше платил цената на истината, но беше свободен.
Аз също се чувствах свободен. Бях нарушил всички правила на професията си. Бях предал клиента си. Вероятно ме чакаше дисциплинарно уволнение и край на кариерата ми. Но за пръв път от месеци, съвестта ми беше чиста. Бурята в съдебната зала беше отминала, но аз знаех, че истинската буря в моя собствен живот тепърва предстои.
Глава 11: Отломки и ново начало
Присъдата беше произнесена седмица по-късно. Димитър получи максимално наказание по всички обвинения. Документите от флашката на Антония бяха отворили кутията на Пандора, разкривайки престъпна мрежа, много по-голяма, отколкото някой беше подозирал. Антония, като сътрудничил свидетел, получи имунитет и бързо замина за чужбина, за да започне нов живот с остатъка от скритите пари на съпруга си.
Виктор и Ивайла също получиха статут на защитени свидетели. Обвиненията срещу Виктор за съучастие бяха свалени, след като се доказа, че е действал под принуда. Той беше свободен човек.
Аз обаче трябваше да се справя с последствията. Адвокатската колегия започна разследване срещу мен за нарушаване на професионалната етика. Партньорите в кантората ме извикаха на среща. Бяха бесни. Бях опетнил името на фирмата, бях предал основен принцип на професията – лоялността към клиента. Разделихме се. Не по взаимно съгласие. Бях уволнен.
Когато се прибрах вкъщи онази вечер, носейки вещите си от офиса в кашон, Ралица ме чакаше. Тя беше прочела всичко във вестниците.
– Гордея се с теб – каза тя просто и ме прегърна. В тази прегръдка намерих силата, от която се нуждаех.
– Загубих работата си – казах аз, заравяйки лице в косата ѝ.
– Ще намериш друга. Или ще започнеш нещо свое. Важното е, че отново си себе си. Онзи Александър, за когото се омъжих.
Напрежението, което беше тровило дома ни месеци наред, се беше изпарило. Ипотеката все още беше там, несигурността за бъдещето също, но ние отново бяхме екип. Бяхме заедно срещу света.
Няколко дни по-късно, получих обаждане. Беше Виктор.
– Искам да те видя – каза той. – И искам да доведа някого.
Срещнахме се в един малък парк. Виктор не беше сам. До него, приведен и несигурен, вървеше Стоян. Когато ме видя, старият мъж се приближи и ме прегърна силно, без да казва дума. В тази прегръдка усетих благодарността на един баща, намерил изгубеното си дете.
Седнахме на една пейка.
– Не е лесно – каза Виктор, гледайки баща си. – Има толкова много неща, които трябва да си кажем. Толкова много години за наваксване. Но… ще се справим. За пръв път от много време имам чувството, че имам бъдеще.
– Какво ще правиш сега? – попитах аз.
– Баща ми има стара къща на село. Ще отидем там за известно време. Далеч от всичко. Трябва да намеря себе си отново. А след това… ще видим. Може би ще се върна в университета. Да довърша това, което започнах.
Те не останаха дълго. Срещата беше кратка, леко неловка, но изпълнена с неизказани емоции. Докато ги гледах как се отдалечават, баща и син, вървящи рамо до рамо, осъзнах, че всичко си е заслужавало. Бях загубил кариера, но бях помогнал да се възстанови едно семейство. Сделката изглеждаше повече от добра.
Вървях към дома си, а в главата ми се въртяха думите на Стоян от онази далечна нощ: „Понякога си мисля, че може би е успял.“ Може би Виктор не беше станал бизнесмен или лекар. Но в този момент, правейки първите плахи стъпки към изкуплението и прошката, той беше успял по един много по-важен начин. Беше намерил пътя към дома.
Глава 12: Цената на съвестта
Минаха шест месеца. Есента беше обагрила листата на дърветата в златно и червено. Животът продължаваше, макар и по различна траектория. Дисциплинарното наказание от адвокатската колегия беше сурово – правата ми бяха спрени за една година. За мнозина това беше краят на една кариера. За мен беше неочаквана възможност.
С Ралица взехме трудно решение. Продадохме луксозния апартамент, нашата златна клетка. Изплатихме по-голямата част от ипотеката и с останалите пари купихме малко жилище в по-спокоен квартал. Беше по-малко, не толкова престижно, но беше наше. Без тежестта на огромния дълг, дишахме по-леко.
Наех малък офис, две стаи на партерен етаж. Все още не можех да практикувам като адвокат, но можех да давам правни консултации. Помагах на обикновени хора с техните проблеми – семейни спорове, трудови договори, проблеми със съседи. Не печелех много, но всяка вечер се прибирах у дома с чувството, че съм бил полезен. Че съм бил от правилната страна. Ралица започна работа като учителка, нещо, за което винаги беше мечтала, но беше отлагала заради несигурния ни начин на живот. Бяхме по-бедни на пари, но много по-богати на спокойствие.
Един следобед, докато подреждах документи, пощенският раздавач пъхна писмо под вратата на офиса ми. Беше обикновен бял плик, без адрес на подател. Пощенското клеймо беше от малкото градче, където живееше Стоян.
Отворих го. Вътре имаше един лист, изписан с леко неуверен, но ясен почерк.
„Здравей, Александър.
Надявам се това писмо да те намери добре. Не съм много по писането, но с татко решихме, че трябва да ти се обадим. Думата „благодаря“ е твърде слаба, за да изрази това, което направи за нас. Ти не просто ме спаси от затвора. Ти ми даде втори шанс. Шанс да имам семейство, шанс да започна на чисто.
Тук е тихо. Помагам на татко в градината. Говорим много. Понякога мълчим, но дори мълчанието ни вече не е тежко. Има рани, които никога няма да зараснат напълно, но се учим да живеем с белезите.
Записах се да уча задочно. Ще стана учител. Искам да помагам на деца, които са се изгубили, също като мен.
Не знам дали някога ще можем да ти се отплатим. Но искам да знаеш, че всяка вечер, когато с татко сядаме на вечеря, ние вдигаме наздравица за теб. За човека, който ни показа, че дори в най-мрачната нощ, една светлина може да промени всичко.
Твой приятел,
Виктор.“
Сгънах писмото и го прибрах във вътрешния джоб на сакото си, близо до сърцето. Излязох от офиса и вдишах хладния есенен въздух. Слънцето залязваше, оцветявайки небето в меки, пастелни тонове.
В далечината видях Ралица да идва към мен, усмихната. Отидох да я посрещна. Хванахме се за ръце и тръгнахме към нашия малък, нов дом.
Бях платил цената на съвестта. Бях загубил престиж, пари, кариера. Но бях спечелил нещо много по-ценно. Бях спечелил себе си. И докато вървях до жената, която обичах, знаех, че съм направил правилния избор. Тежестта на миналото беше изчезнала, заменена от тихата, непоклатима сила на чистата съвест. И това беше богатство, което никой не можеше да ми отнеме.