Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Нямало пари в чужбина? Вижте как двама българи направиха 250 милиона долара за 10 години
  • Новини

Нямало пари в чужбина? Вижте как двама българи направиха 250 милиона долара за 10 години

Иван Димитров Пешев януари 1, 2024
sdfhgfghdfjdfjghj.png

Преди 10 години като студенти Павел и Румен Вълневи от Доспат напускат BG с по една чанта багаж, сега бизнесът им в USA се оценява на повече от $250 млн.

 

600 тира, автомобилен сервиз, хранителни магазини, цех за месопреработка, вестник и телевизия – бизнес за над 250 милиона долара. Това е резултатът от 10-годишния труд в Чикаго на двама братя от Доспат, тръгнали за Америка с по един куфар.

Сега за тях работят около 700 души. Не мислят за връщане обратно. Там са се задомили. Имат и по две деца. От 1 г. и родителите им са с тях. Също и братовчеди, роднини, приятели. Устроили са си свой БГ-свят по американските правила. Работят здраво. Почиват само по Коледа.

 

Пръв за Америка тръгва Павел (сега на 34 г.) през 2002 г. като студент. Преди това завършил средно образование в Икономическия техникум на Смолян, а в УНСС – висше.

Заминава с договор за Ню Йорк с три други момчета. Но последния ден им се обаждат, че трябва да се преместят в Чикаго. 24 часа по-късно се озовават уж на сигурно в “Бургер кинг”, но собственикът вече е наел 12 души и няма места. Българчетата купуват колела за по 10 долара и почват да обикалят от врата на врата. За седмица Павел намира първа работа, после и втора. Чисти хотелски стаи. През това време у него се заформя идея да поработят с брат му като шофьори на ТИР, защото получавали 4-5000 $ месечно, да спечелят по за един апартамент в София и да се преместят там.

С тази цел следващото лято Павел хваща полет за САЩ заедно с брата Румен, 2 години по-малък от него. Румен е завършил средното в ПМГ – Смолян, а висшето – във ВИХВП, Пловдив. Кацат в Чикаго и с договори отиват в планински курорт в Уисконсин. Веднага хващат по две работи, а Павел и трета. Три месеца големият брат работи по 20 часа без почивен ден – като поддръжка към общината, а на другите две е охрана на паркинга на компания за разходки с лодки.

Твърдата им нагласа е да станат тираджии. Но остават нелегални. Затова 9 години не се прибират в България, 7 години не виждат родителите си, докато майката и бащата не отиват при тях.

“Като приключихме в Уисконсин брат ми стоя дълго без работа в Чикаго, после се хвана охрана на голяма верига – да проверява касовите бележки. Аз извадих късмет на втората седмица и станах доставчик на пици. Питаха ме: “Познаваш ли квартала?”. Излъгах, че го познавам, за да ме вземат. Помогнаха ми българи. Със спестени от Уисконсин пари купихме кола. И парите свършиха. Тази зима ни беше най-тежкият период – пари няма, работа трудно се намира. Чакахме да дойде пролетта. Изкарахме книжки. Брат ми се качи на ТИР в края на февруари, аз на 10 март. Обучаваха ни две седмици”, спомня си Павел.

После тръгват с камионите сами. Сега онази смелост им се вижда безразсъдство – стар камион, на повече от 1 млн. мили, с отказващи периодично спирачки. Без приятели, без излизания по дискотеки. Връщат се в квартирата по за ден-два на месец да се изперат и платят сметките. На третия месец събират пари, но апетитът идва с яденето.

“Като виждаш, че едва си изкарал зимата, а за всяка миля ти плащат центове, ти се работи още повече. Виждаше ни се като авантюра – минаваш през разни градове. Беше интересно. Нямаш началници. Пиеш кафе сутрин и тръгваш. От теб се изисква само да стигнеш от точка А до точка Б за определено време. Спираш, когато решиш”, разказва с увлечение големият брат.

Нон-стоп на педал и без харчове събират достатъчно за камион, но не го купуват кеш. Искат банков кредит. От там обаче ги отрязват, че са без кредитна история. За пръв път чуват за точкова система.

Впрочем първият камион е на друг българин. Пламен Славов е човекът, който им подава ръка в САЩ. Компанията на софиянеца и сега е с добра репутация в USA. Половината пари за ТИР-а им ги дава той. 5 месеца по-късно момчетата купуват втори камион и в края на 2004-та имат вече три. След година отварят своя компания. Купуват още три.

“Ако те одобрява банката, не е проблем да вземеш кредит. Сега с лекота купувам 150 камиона”, разказва бизнесменът.

Към настоящия момент фирмата им “Amerifreight Systems” разполага с 600 ТИР-а. Шофьори са им много българи. Братята са и дилъри на камиони. На година продават по 100. Бизнесът им не е само транспортен – фул сървиз в САЩ и Канада. Продават гуми от Китай.

Най-големият удар правят по време на кризата. Уверени са, че именно тя отсява слабите.

“Много като нас са купили камиони, но не правят сметка на разходите. Точно тогава удвоихме и утроихме компанията. Фалира някоя компания и й вземаш курсовете. Непрекъснато се отварят свободни пространства”, анализира предприемачът.

Почнали от нулата и стигнали нависоко с изострен усет, двамата българи правят нестандартна крачка точно в най-дълбоката криза. Удвояват с 40 нови камиона фирмата. Тогава от бранша ги смятали за побъркани. “Но това е другият момент – трябва да рискуваш”, е категоричен Павел. Успокоявали се: “Ние сме отишли с чанта багаж, може и с чанта багаж да се върнем”.

Любовта към новите технологии ги извежда още по-напред. Компанията им е в първите GPS-системи. И сега в САЩ има компании с по 10 000 камиона без да ги внедрят. Сред пионерите са и със софтуерни програми, които изчисляват къде да заредиш евтино гориво, какво е трасето, къде е камионът.

Имат сервиз за ремонт на автомобили, по-голям отколкото на “Волво”. 2/3 от камионите за ремонт са външни. Обслужват ги две смени по 25 механика. Само Павел е помогнал на над 100 българи да вземат книжка и да купят камион на изплащане. “Ако мога да помогна, ще помогна, но до днес не съм навредил на никого”, казва с усмивка 34-годишният бизнесмен. В Чикаго с брат му имат апартаменти, но планират да си построят къщи.

“Засега една стотинка да имаме – я вкарваме в бизнеса. Така сме решили – докато сме млади и имаме по-голяма енергия, да изградим по-голям бизнес”, споделя Павел Вълнев.

Румен и Павел станаха известни, когато осигуриха транспорта за турнето на “Шоуто на Слави” из цяла Америка. Те обезпечават и редица културни събития. Един от най-сериозните им ангажименти е ежегодният български събор в Чикаго. Миналата година се събрали 12 000 наши сънародници. Но това не трогнало нашите медии. Само БиТиВи им отделя 30 секунди.

Този бил преломният момент и от една година Вълневи са собственици на вестника”BG Voice”. В Америка се продават бизнеси, което не е познато като практика у нас. А “BG Voice” е безплатен български седмичник с тираж 10 000 броя и сайт с около 13 000 посещения дневно от България. Оставя се на места, откъдето го взимат емигрантите.

Павел е убеден, че в медиите за емигранти има пазарна ниша. Знае, че инвестицията е дългосрочна.

След 4-5 г. ще излязат на нула. “И когато започне да печели, това също е бизнес, който може да се продаде”, разсъждава той.

“Реално ние не съществуваме за медиите в България. Върви някой политик и 10 камери го следват по петите, а за нас – нищо”. Това им тежи на нашенците в чужбина. Сериозна подкрепа братята срещат от сънародници, за да създадат и телевизия.

BITelevision заработи съвсем наскоро. Прави по 1 ч. програма на ден и е само в интернет. Там работят 23 човека. Скоро ще я качат в ефир за Чикаго, а после и на сателит. Планират студио и в България, за да се свързват емигранти с роднини. На по-късен етап идеята е за студиа в Лондон и Мадрид. Вече имат контракти със СиЕнЕн.

“В Америка или можеш, или не можеш. Това, което ми прави голямо впечатление, че у нас гледат външността ти, за да те преценят. Там и да не знаят къде е България, те уважават заради това, че успяваш в бизнеса. Не те гледат презрително заради произхода ти”, казва Павел Вълнев. При тях работят хора от Афганистан, Иран, Пакистан, бившите руски републики, от цяла Европа, от Африка.

Смешни са им политиките, които се вихрят в България. “Като живееш дълго навън, свикваш на дисциплина и ред и те дразни неразборията. Дори сега като гледам тези коли, паркирани една нагоре, друга – надолу, и ми е неприятно. Шефът на ЦРУ си подаде оставката за това, че са го хванали в изневяра, а тук какъв морал имат политиците!?”, недоумява при гостуването си в Доспат Павел. Учудва се как някакви лица у нас са с по 10 души охрана, а там хора с огромен бизнес ходят сами и че тук се обръща огромно внимание на дрехите и на колата.

“Тези, които са добре в чужбина, няма да си дойдат. Децата ни са родени в Америка. Не изпитваме носталгия, защото цялото ни семейство е там. При нас работят роднини и приятели. Чувствам се щастлив и пълноценен, постигнал съм всичко сам”, обобщава Павел.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Урок по история: Името на кой наш град идва от думата черпак
Next: На 50 години заминах в Канада и карам спокойни старини

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.